Франк Хърбърт
Дюн (14)

„Сигурно няма по-ужасен миг на прозрение от този, в който откриваш, че баща ти е човек — от плът и кръв.“

Из „Избрани мисли на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Дукът заговори:

— Пол, това, което правя, е отвратително, но трябва да го сторя.

Той стоеше до портативния детектор на отрови, донесен в заседателната зала за закуската им. Сетивните пипала на уреда висяха отпуснато над масата и напомняха на Пол за някакво необикновено току-що загинало насекомо.

Дукът се бе загледал навън, към космодрума, с неговите облаци от прах на фона на утринното небе.

Пред Пол бе поставен възпроизводител с кратка видеопластина за религиозните обичаи на свободните. Пластината бе съставена от един от експертите на Хауът и Пол се почувствува смутен, че някои неща се отнасяха за самия него.

„Махди!“

„Лизан-ал-гаиб!“

Той можеше да затвори очи и да си припомни виковете на тълпата. „Ето значи на какво се надяват“ — помисли си той. И си припомни какво бе казала старата света майка: Куизъц Хадерах. Спомените събудиха предчувствията му за ужасното предназначение и затулиха този необикновен свят с усещания за нещо познато, които той не можеше да разгадае.

— Отвратително нещо — продължи дукът.

— За какво става въпрос, сър?

Лито се извърна и погледна сина си.

— Защото харконите смятат да ме измамят, като ме накарат да се съмнявам в майка ти. На тях не им е известно, че аз по-скоро бих се усъмнил в себе си.

— Не ви разбирам, сър.

Лито отново погледна навън през прозорците. Бялото слънце вече се бе издигнало високо в сутрешния си квадрант. Млечната светлина очерта купчина облаци от прах, които се стелеха над задънените каньони врязващи се в Защитната стена.

Бавно, като говореше с приглушен глас, за да сдържа гнева си, дукът разказа на Пол за загадъчната записка.

— Но така можете спокойно да се усъмните и в мен — рече Пол.

— Те трябва да помислят, че са успели — продължи дукът. — Те трябва да ме помислят именно за толкова голям глупак. Всичко трябва да изглежда правдоподобно. Дори и майка ти може да не научи за тази им хитрина.

— Сър! Но защо?

— Майка ти не бива да реагира с постъпка. О, тя е способна на крайна постъпка… а толкова много зависи от това. Надявам се, че ще разкрия предателя. Всичко трябва да изглежда така, все едно че напълно са успели да ме измамят. Трябва да й нанеса тази обида, за да не понесе по-късно по-болезнена обида.

— Защо ми казвате това, татко? Аз може и да не запазя тайната.

— В тази работа теб няма да те наблюдават — отвърна дукът. — Ти ще запазиш тайната. Трябва да я запазиш. — Той отиде до прозорците и заговори, без да се обръща: — А така, ако се случи нещо с мен, ти ще можеш да й кажеш истината — че никога не съм се съмнявал в нея, нито за миг дори. Бих искал тя да научи това.

Пол долови мислите за смърт в бащините си думи и заговори припряно:

— Нищо няма да ви се случи, сър. Тези…

— Замълчи, сине.

Пол втренчи поглед в гърба на баща си и забеляза умората в извивките на шията, в очертанията на раменете и в бавните движения.

— Вие сте просто уморен, татко.

— Наистина съм уморен — съгласи се дукът. — Уморен съм психически. Сигурно меланхоличното израждане при великите династии засегна най-сетне и мен. А навремето бяхме толкова силни хора.

Пол незабавно възрази гневно:

— Нашата династия не се е изродила.

— Така ли?

Дукът се обърна с лице към сина си — под очите му синееха тъмни кръгове, устните му се изкривиха в скептична усмивка.

— Трябваше да се венчая за майка ти и да я направя своя дукеса. Но… това, че все още не съм задомен, обнадеждава някои династии, че все още могат да се съюзят с мен чрез дъщерите си, станали на възраст за омъжване. — Той сви рамене. — И така аз…

— Майка ми е обяснила това.

— Нищо друго не може да спечели повече преданост към един водач, както видът му на безстрашен храбрец — рече дукът. — Ето защо си давам вид на безстрашен храбрец.

— Вие сте добър водач — възрази Пол. — Управлявате добре. Хората ви следват охотно и ви обичат.

— Моят пропаганден корпус е един от най-добрите — рече дукът. Той отново се обърна и се загледа навън, към долината. — Тук, на Аракис, за нас има много по-голяма възможност, отколкото империята изобщо може да си представи. И все пак понякога си мисля, че щеше да е по-добре, ако бяхме потърсили спасение в бягство, ако бяхме станали отцепници. Понякога ми се приисква да можем да се скрием под чуждо име сред хората, да не сме изложени на толкова…

— Татко!

— Да, аз наистина съм уморен — рече дукът. — Известно ли ти е, че използуваме утайката от подправката като суровина и вече разполагаме със собствена фабрика за производство на филмова субстанция.

— Наистина ли?

— Не бива да ни липсва филмовата субстанция — отбеляза дукът. — Иначе как ще можем да заливаме селото и града с нашата информация? Хората трябва да разберат как добре ги управлявам. А как биха могли да разберат, ако не им го кажем?

— Трябва да си починете — рече Пол.

Дукът отново застана с лице към сина си.

— Аракис има и още едно предимство, което аз почти винаги забравям да отбележа. Тук подправката е навсякъде и във всичко. Човек я вдишва и поглъща в, кажи-речи, всяко ястие. И установявам, че това придава известен естествен имунитет към някои от най-разпространените отрови от Наръчника на договорната война^*. А необходимостта да се бди за всяка капка вода поставя цялото производство на храни, добивът на мая, хидропонните култури, хемавитът, всичко под най-строго наблюдение. Ние не можем да унищожим големи групи от нашето население с отрова, нито пък можем да бъдем атакувани с това оръжие. Аракис ни прави нравствени и етични.

Пол понечи да заговори, ала дукът го прекъсна:

— Нужен ми е някой, комуто мога да кажа тези неща, синко. — Той въздъхна и отново обърна поглед към пустинния пейзаж, където дори цветята бяха вече погинали — изпотъпкани от събирачите на роса^* и изсъхнали под ранното слънце.

— На Каладън ние управлявахме с морска и въздушна мощ — продължи дукът. — Тук трябва да си създадем пустинна мощ. Това е твоето наследство, Пол. Какво ли ще стане с теб, ако се случи нещо с мен? Ти няма да станеш династия отцепник, а династия борец — бягаща и преследвана.

Пол потърси думи, ала не намери какво да каже. Никога не бе виждал баща си толкова обезверен.

— За да задържи Аракис — продължи дукът, — човек се изправя пред решения, които могат да му струват неговото собствено самоуважение. — Той посочи навън към зелено-черното атреидско знаме, което се развяваше на един пилон в края на космодрума. — Това благородно знаме би могло да се превърне в символ на много злини.

Пол преглътна с пресъхнало гърло. В думите на баща му се долавяше безсилие и чувство на обреченост, от което момчето почувствува празнота в гърдите си.

Дукът извади от джоба си таблетка против умора и я глътна без вода.

— Сила и страх — рече той. — Инструментите на държавническото изкуство. Трябва да разпоредя да наблегнат на обучението ти в партизанска война. На видеопластината, която видя, те наричат „Махди“ и „Лизан-ал-гаиб“ — в краен случай можеш да извлечеш полза от това.

Пол се вторачи в баща си, видя как раменете му се повдигат, докато таблетката си вършеше работата, ала запомни думите му, изпълнени със страх и съмнение.

— Какво ли задържа еколога? — измърмори дукът. — Казах на Туфир да го повика да дойде рано.