Франк Хърбърт
Дюн (42)

„Човек не може да избегне намесата на политиката в православната религия. Тази борба за надмощие прониква в обучението, образованието и възпитанието на православната общност. И именно поради тази принуда предводителите на една такава общност трябва неизбежно да се изправят пред следния решителен вътрешен въпрос: да застанат ли на позициите на пълната безпринципност, като цена за запазването на своята власт, или да рискуват да пожертвуват себе си в името на православната нравственост.“

Из „Муад’Диб за религиозните разногласия“ от принцеса Ирулан

Пол стоеше на пясъка, близо до дирята на приближаването, в очакване на гигантския червей. „Не бива да чакам като нетърпелив и неспокоен контрабандист“ — припомни си мислено той. — „Трябва да се превърна в частица от пустинята.“

До пристигането на червея, който изпълваше утрото със свистенето от движението си, вече оставаха броени минути. Огромните зъби в кръглата бездна на отворената му паст се бяха разперили като исполинско цвете. Мирисът на подправка, който се носеше от нея, изпълваше въздуха.

Влагосъхраняващият костюм на Пол се въртеше свободно около тялото му и само в някакво далечно кътче на мислите си той се сещаше за запушалките за нос и маската за дишане. Уроците на Стилгар и часовете на ревностно очакване върху пясъка засенчваха всичко останало.

— На какво разстояние от радиуса на вестителя трябва да застанеш при едрозърнест пясък? — беше го попитал Стилгар.

И той бе отговорил правилно:

— На половин метър за всеки метър от диаметъра на твореца-вестител.

— Защо?

— За да избегна въртопа, образуван при преминаването му, и въпреки това да имам време да вляза в дирята на приближаването и да се покатеря на гърба му.

— Ти си яздил малките вестители, онези, които отглеждаме за зърното на Водата на живота — бе рекъл Стилгар. — Но този, който ще призовеш за изпитанието си, ще бъде див вестител, старец от пустинята. Трябва да изпитваш и съответното уважение към такъв творец-вестител.

Гръмкото тракане на кречеталото вече се сля със свистенето на приближаващия се червей. Пол дишаше дълбоко, като усещаше дори през филтрите си горчивия мирис на пясъка. Дивият вестител, старецът от пустинята, се извиси почти над него. От издигащите се изпод могилата предни сегменти се понесе пясъчна вълна, която едва не го събори.

„Излез на повърхността, прекрасно чудовище!“ — помисли си той. — „Излез! Чуй как те зова! Излез! Излез!“

Вълната разклати нозете му. Надигналият се от повърхността пясък го засипа. Той се закрепи прав — в неговия свят господствуваше движението на тази забулена в пясъчен облак криволичеща стена, тази канара от сегменти, в която ясно личаха очертанията на пръстените.

Пол вдигна куките, прицели се добре и ги запрати. Усети, че се забиха, и изопна въжето. Подскочи и с извито назад тяло в противовес на закачилите се куки заби нозе в тази стена. Ето това бе решаващият миг на изпитанието: ако бе забил куките правилно в главния ръб на пръстенния сегмент и той се отвореше, червеят нямаше да се зарови под повърхността и да го смаже.

Червеят забави ход. Стигна до кречеталото и го накара да замлъкне. Малко по малко започна да се измъква на повърхността, като издигаше колкото е възможно по-нависоко тези досадни куки, далеч от пясъка, който заплашваше вътрешната подплата на пръстенния сегмент.

Пол се озова на гърба на червея — застанал прав, той го яздеше. Тържествуваше също като император, който прави преглед на своята империя. Потисна внезапно породилото се у него желание да се разлудува, да обърне посоката на движение, да изтъкне своето надмощие над това същество.

Изведнъж проумя защо Стилгар го бе предупредил веднъж за наглите младежи, които танцуваха и си играеха с тези чудовища, като правеха стойки върху гърбовете им, сваляха и двете куки и отново ги забиваха, преди червеят да успее да ги хвърли от гърба си.

Пол остави едната кука, където си беше, но откачи другата и я заби по-ниско в ръба на сегмента. Когато се убеди, че е добре забита, той свали надолу и първата и по този начин ги преместваше все по-надолу. Червеят продължаваше да пълзи и както пълзеше, направи завой около участъка с дребния пясък, където чакаха останалите.

Пол ги видя да се приближават и да се изкатерват нагоре с помощта на куките си, като избягваха обаче чувствителните ръбове на пръстените и така, докато не се изкачиха най-отгоре. Сетне, застанали в тройна редица зад гърба на Пол, закрепили се здраво с куките си, и те започнаха да яздят червея.

Стилгар се приближи през редиците, провери разположението на куките на Пол и погледна усмихнатото му лице.

— Успя, а? — рече Стилгар, като повиши глас, за да надвие свистенето на червея. — Нали това си мислиш? Че успя? — Той изпъчи гърди. — А сега ще ти кажа, че ти свърши тази работа доста немарливо. Ние имаме дванадесетгодишни момчета, които я вършат по-добре. Вляво от мястото, където чакаше, имаше гърмящи пясъци. Нямаше да можеш да отстъпиш в тази посока, ако червеят се насочеше срещу теб.

Усмивката изчезна от лицето на Пол.

— Аз ги забелязах.

— Тогава защо не даде знак на някой от нас да заеме резервна позиция и да те прикрива? Това е нещо, което би могъл да направиш дори по време на самото изпитание.

Пол преглътна с лице обърнато срещу вятъра.

— Сега си мислиш, че не постъпвам добре, като ти го казвам — продължи Стилгар. — Това е мой дълг. Давам си сметка колко си необходим за отряда. Ако беше затънал в гърмящите пясъци, вестителят щеше да се насочи към теб.

Въпреки надигналия се в гърдите му гняв Пол разбираше, че Стилгар говори истината. Беше му потребна цяла една минута, за да използува всичко научено от майка си, за да успее да възвърне спокойствието си.

— Моля за извинение — рече той. — Няма да се повтори.

— В трудно положение винаги си осигурявай помощник, някой, който да поеме червея, щом ти не можеш — продължи Стилгар. — Запомни, че ние действуваме заедно. И тогава сме уверени. Действуваме заедно, приемаш ли?

— Приемам! — съгласи се Пол.

— А сега — рече Стилгар и гласът му прозвуча сурово — покажи ми, че умееш да маневрираш с един вестител. В коя посока ще завием?

Пол погледна надолу към люспестата повърхност на пръстена, върху който бяха застанали, отбеляза естеството и големината на люспите и това, че се уголемяваха надясно, а се смаляваха наляво. Беше му известно, че за всеки червей е типично да се движи по-често с едната си страна нагоре. С остаряването на вестителя това типично придвижване с едната страна отгоре се превръща почти в навик. Люспите по долната страна стават по-големи, по-тежки и по-гладки. При по-едрия червей горните люспи могат да се познаят само по големината.

Като премести куките си, Пол се придвижи наляво. Той махна на младежите в края на редиците да отворят сегменти и от двете страни на червея, за да не се отклонява от курса. Когато се приготви за завоя. Пол махна на двама кормчии да излязат от редиците и да заемат предна позиция.

— Ач^*, хай-ююю! — нададе той традиционния вик. Кормчията вляво отвори най-близкия сегмент.

Творецът-вестител описа величествен кръг, за да предпази отворения си пръстен. Описа пълен кръг и когато отново пое курс на юг, Пол изкрещя:

— Гейрат!^*

Кормчията откачи куката си. Червеят проточи снага в курс право напред.

— Много добре, Пол Муад’Диб! — рече Стилгар. — С още много практика може и да станеш добър пясъчен ездач!

Пол се намръщи, като си помисли: „А не обяздих ли аз пръв червея?“

Зад гърба му внезапно се разнесе смях. Отрядът започна да пее, да скандира гръмогласно и многократно повтаряното му име литна към небето:

— Муад’Диб! Муад’Диб! Муад’Диб! Муад’Диб!

Далеч назад по гърба на червея Пол дочу ударите на подканвачите, които бъхтеха по опашните сегменти. Червеят започна да набира скорост. Полите на робите им заплющяха на вятъра. Свистенето от прехода се усили.

Пол обърна поглед назад, огледа воините от отряда и откри сред тях лицето на Чани. Той гледаше в нея, докато говореше на Стилгар:

— Значи вече съм пясъчен ездач, а, Стил?

— Най-сетне! От днес си вече пясъчен ездач!

— Тогава имам право да избера накъде ще пътуваме?

— Точно така.

— И вече съм свободен, роден днес, тук, при Хабания Ридж. До днес не съм живял истински живот. До днес съм бил дете.

— Е, не чак дете — рече Стилгар. Той пристегна края на качулката си там, където я брулеше вятърът.

— Да, но досега имаше някаква преграда, която бе препречила моя свят, и днес тази преграда е съборена.

— Вече няма преграда.

— Ще поема на юг, Стилгар — преход от двадесет кречетала. Ще видя земята, която създаваме, тази земя, която съм виждал само с очите на другите.

„И ще видя сина и семейството си“ — помисли си той. — „Нуждая се от време да осмисля бъдещето, което в моята памет е вече минало. Голямата бъркотия се задава и ако аз не съм там, откъдето мога да я оправя, ще настъпи хаос.“

— Воините горят от нетърпение да нападнат с теб харконските помийни ями — рече Стилгар. — Вонящите им дупки са на разстояние само едно кречетало.

— Федейкините са участвували в набег с мен — отвърна Пол. — И пак ще участвуват в други набези, докато не остане нито един харкон, който да диша въздуха на Аракийн.

Стилгар се вгледа внимателно в него и Пол разбра, че вождът виждаше този миг през спомена за това как сам се бе издигнал до командването на Сийч Табър и до предводителството на Съвета на Вождовете сега, когато Лайът-Кайнс не беше между живите.

„Получил е донесения за вълненията сред младите“ — рече си мислено Пол.

— Желаеш ли да бъде свикан сбор на вождовете? — попита Стилгар.

Очите на някои от младежите в отряда заблестяха. Те яздеха, заели небрежна стойка, и наблюдаваха. Пол забеляза тревогата в погледа на Чани и това, как местеше очи ту към Стилгар, който й беше чичо, ту към Пол Муад’Диб, който бе нейният другар.

— Не можеш да отгатнеш какво искам — каза Пол. И си помисли: „Не мога да отстъпя. Трябва да запазя властта си над тези хора.“

— Днес ти ще командуваш пътуването из пустинята — рече Стилгар. Тонът му бе официално сдържан. — Как ще използуваш тази си власт?

„Нужно ни е време, за да отдъхнем, време за спокоен размисъл“ — рече си Пол.

— Ще тръгнем на юг! — рече Пол.

— Дори ако ти кажа, че още утре ще поемем обратно на север?

— Ще тръгнем на юг! — повтори Пол.

Честолюбието на Стилгар беше уязвено. Той прибра плътно полите на робата си.

— Сбор ще има! — каза той. — Ще разпратя съобщенията.

„Той смята, че ще го предизвикам на двубой“ — помисли си Пол. — „И е сигурен, че няма да ме победи.“

Пол обърна лице на юг, като усещаше вятъра по откритите си страни и мислеше за потребностите, които налагаха това му решение.

„Те не знаят истинското положение на нещата“ — помисли.

А сам Пол знаеше, че не може да позволи да бъде отклонен от ничие съображение. Той трябваше да остане на централната пътека на бурята на времето, която съзираше в бъдещето. Щеше да настъпи миг, в който да е възможно всичко да се разплете, но само ако той се намира там, откъдето би могъл да разсече главния възел.

„Няма да го предизвикам на двубой, ако това може да се избегне или ако се намери друг някакъв начин да се предотврати маршът на легионите.“

— За вечерното ядене и молитва ще стануваме в Пещерата на птиците под Хабания Ридж — рече Стилгар. С помощта на една кука той запази равновесие от люлеенето на вестителя и посочи с ръка напред, към една ниска скална бариера, която се издигаше от пустинята.

Пол огледа канарата и огромните жилки в скалата, които я пресичаха като вълни. Ни зеленинка, ни цвят смекчаваха този строг хоризонт. Отвъд него се простираше пътят към южната пустиня — път, който можеха да изминат за не по-малко от десет дни и нощи, колкото и упорито да пришпорваха червеите.

Двадесет кречетала.

Пътят водеше далеч отвъд обсега на харконските патрули. Знаеше точно кое как ще стане. Сънищата му го бяха показали. И един ден в цвета на далечния хоризонт щеше да настъпи промяна, толкова незначителна, та дори щеше да му се стори, че под въздействието на надеждите му се привижда — и тогава щеше да изникне новият заслон.

— Моето решение задоволява ли Муад’Диб? — попита Стилгар.

В гласа му се прокрадна едва доловим сарказъм, ала ушите на свободните наоколо, наострени за всеки тон в писъка на птицата или в кресливото съобщение на циелаго, усетиха сарказма и впериха очи в Пол, за да видят как ще реагира.

— Стилгар е чул клетвата за вярност, която положих пред него, когато произвеждахме в чин федейкините — заговори Пол. — Хората от моята охрана знаят, че тогава аз говорих искрено. А Стилгар съмнява ли се в това?

В гласа на Пол прозвуча неподправена болка. Стилгар я долови и сведе поглед.

— В Усул, другаря от моя заслон, в него аз никога не мога да се усъмня — отвърна Стилгар. — Но ти си Пол Муад’Диб, атреидският дук, а си още и Лизан-ал-Гаиб, гласът от външния свят. Тези другите двама аз дори не познавам.

Пол се извърна настрани, за да може да наблюдава как Хабания Ридж изниква сред пустинята. Вестителят под нозете им все още не показваше признаци на умора и се поддаваше на управление. Можеше да ги превози на два пъти по-дълго разстояние от всеки друг червей, срещан до този момент от свободните. Пол знаеше това. Дори и в приказките за деца нямаше червей, който би могъл да се сравнява с този старец от пустинята. Той разбираше, че този творец-вестител щеше да стане герой на нова легенда.

Нечия ръка го сграбчи за рамото.

Пол се извърна и погледна нагоре, чак към лицето — мрачните очи на Стилгар проблясваха между филтровата маска и качулката на влагосъхраняващия костюм.

— Онзи, който бе вожд на Сийч Табър преди мен — започна Стилгар, — бе мой приятел. Заедно деляхме опасностите. Много пъти съм спасявал живота му… както и той моя.

— Аз съм твой приятел, Стилгар — рече Пол.

— Никой не се съмнява в това — отвърна Стилгар. Той отдръпна ръката си и потрепера. — Така повеляват обичаите.

Пол разбра, че Стилгар бе прекалено много погълнат от обичаите на свободните, за да допусне възможността за някакъв друг изход. Един вожд при тях поемаше юздите от изстиналите ръце на предшественика си или убиваше най-силния от племето, ако се случеше вождът да е умрял в пустинята. Стилгар се бе издигнал до наиб именно по този начин.

— Трябва да оставим червея там, където пясъчният слой е по-дебел — рече Пол.

— Да — съгласи се Стилгар. — Оттук бихме могли да стигнем и пеша до пещерата.

— Яздихме го достатъчно дълго — ще се зарие в пясъка и ще се посърди някой и друг ден — каза Пол…

— Днес ти командуваш пътуването в пустинята — рече Стилгар. — Кажи кога ще… — Той млъкна и се загледа в небето на изток.

Пол се извърна. От синьото на подправката, забулило очите му, небето изглеждаше тъмно, наситено лазурносиньо, на фона на което рязко изпъкваха далечни, отмерено пробляскващи огнени дири.

Орнитоптер!

— Някакъв малък топтер — рече Стилгар.

— Може да е топтер-скаут — каза Пол. — Допускаш ли да са ни видели?

— От такова разстояние виждат само червей, който се движи по повърхността — отвърна Стилгар. Той махна с лявата си ръка. — Слизай долу! Разпръсквай се по пясъка!

Воините от отряда започнаха да се смъкват от гърба на червея, спускаха се отстрани, скачаха и се сливаха с пясъка, скрили се под своите наметала. Пол отбеляза къде скочи Чани. След малко останаха само двамата със Стилгар.

— Пръв се качих, последен ще сляза — рече Пол.

Стилгар кимна, спусна се отстрани по куките си и скочи на пясъка. Пол изчака, докато вестителят се отдалечи на безопасно разстояние от осеяния с хора участък, и тогава откачи куките си. Сега настъпваше решаващият момент при червей, който още не е напълно изтощен.

Освободен от подкарвачите и куките, огромният вестител започна да се зарива в пясъка. С лека стъпка Пол се затича назад по широкия му гръб, изчака удобна възможност и скочи долу. С падането се втурна да бяга, хвърли се към гладката страна на една дюна така, както го бяха обучавали, и се скри под пясъчния водопад, който обсипа робата му. А сега, изчакването…

Пол лекичко се обърна и разкри изпод една гънка на робата си малко късче небе. Представи си как и останалите на свой ред правят същото.

Дочу плясъка на крилете на топтера, преди да го види. Чу се кашлянето на двигателите и машината прелетя над главата му, като описа широка дъга към хребета. Пол забеляза, че топтерът няма отличителни знаци. Скри се от погледа отвъд Хабания Ридж. Над пустинята се разнесе крясък на птица. Още един. Пол се отърси от пясъка и се изкачи на гребена на дюната. Останалите фигури образуваха редица, проточила се в обратна посока на хребета. Сред тях разпозна Чани и Стилгар.

Събраха се всички и започнаха прехода, като се плъзгаха по пясъка с неравномерна стъпка, която не би повикала твореца-вестител. Стилгар крачеше редом с Пол откъм подветрената страна на гребена на една дюна.

— Това бе топтер на контрабандистите — рече Стилгар.

— На такъв приличаше — добави Пол. — Само че този район е твърде навътре в пустинята, за да има контрабандисти.

— И те си имат неприятности с патрулите — отбеляза Стилгар.

— Щом навлизат толкова навътре, може да отидат и още по-далеч — рече Пол.

— Така е.

— Няма да им е от полза да видят онова, което ще видят, щом дръзват да навлизат толкова навътре на юг. А контрабандистите търгуват с информация.

— Сигурно търсят подправка, не мислиш ли така? — попита Стилгар.

— Тогава някъде наблизо трябва да го чакат комбайн^* и транспортьор^* — отвърна Пол. — Ние имаме мелиндж. Нека я поставим за стръв в ивица пясък и да заловим няколко контрабандисти. Трябва да им покажем, че това са наши земи, а и воините ни трябва да се упражняват с новите си оръжия.

— Ето сега говори Усул — каза Стилгар. — Усул говори като свободен.

„Но Усул трябва да отстъпва пред решения, които служат на едно ужасно предназначение“ — помисли си Пол.

А бурята се надигаше.