Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 138 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн I

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №90

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Консултант: Стефан Лефтеров

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 27.V.1987 г.

Подписана за печат на 22.IX.1987 г. Излязла от печат месец Х.1987 г.

Формат 32/70×100 Изд. №2085 Печ. коли 22 Изд. коли 14,24 УИК 16,08

Страници: 352. ЕКП 9536615531; 5637–230–87. Цена 2,50 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1987

© Светослав Славчев, предговор, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book one

New English Library

Times mirror, 1974

 

 

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн II

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1989

Библиотека „Галактика“, №100

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Георги Марковски, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Тонка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 29.VIII.1988 г.

Подписана за печат на 21.III.1989 г. Излязла от печат месец април 1989 г.

Формат 70×100/32 Изд. №2188 Печ. коли 31 Изд. коли 20,09 УИК 22,11

Страници: 496. ЕКП 95366/15531/5637–394–89. Цена 3,00 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1989

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book two and three

New English Library

Times mirror, 1974

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Дюн от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дюн
Dune
АвторФранк Хърбърт
ИлюстраторДжон Шонхър
Първо издание1965 г.
САЩ
ИздателствоChilton Books
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Страници412

Издателство в БългарияГеорги Бакалов
ПреводачВиолета Чушкова
Дюн в Общомедия

„Дюн“ (на английски: Dune, буквално „дюна“) е научнофантастичен роман от Франк Хърбърт, издаден през 1965 г. Той става първият носител на наградата „Небюла“ през 1965 г. и споделя наградата „Хюго“ за 1966 г. Счита се за един от най-добрите научнофантастични романи на всички времена.

Действието в романа се развива в далечното бъдеще.

Поредицата за Дюн съдържа шест книги: „Дюн“, „Месията на Дюн“, „Децата на Дюн“, „Бог-Император на Дюн“, „Еретиците на Дюн“, „Дюн: Домът на ордена“.

След смъртта на писателя, синът му Брайън Хърбърт и Кевин Андерсън продължават поредицата с редица книги, запознаващи читателите със света на Дюн преди първата книга „Дюн“. Книгите са създадени на основата на подробни бележки, останали от Франк Хърбърт.

Герои в „Дюн“

Династия Атреиди

Династия Харконен

Династия Корино

Свободни хора

Династии

Други

Поредицата вдъхновява Дейвид Линч да направи филмова адаптация през 1984 г. (музика: Тото), по-късно Sci Fi Channel създават сериал. По романа има създадени телевизионни сериали и редица компютърни игри.

Външни препратки

Сайтове за фенове

Втора част
Муад’Диб

„Когато моят баща падишах-императорът узна за смъртта на дук Лито и как точно бе умрял, той бе обзет от такава ярост, в каквато никога дотогава не го бяхме виждали да изпада. Той прокле майка ми и натрапената му спогодба, принудила го да постави бин-джезъритка[1] на престола. Прокле Сдружението* и злия стар барон. Прокле всеки, който му се изпречи пред погледа — не пропусна дори и мен и заяви, че съм вещица като всички останали. А когато се опитах да го успокоя, обяснявайки му, че всичко това е било направено съгласно един прастар закон за самосъхранение, на който са служили вярно и най-древните владетели, той ми се озъби и ме попита дали не го смятам за страхопъзльо. Тогава открих, че тази негова ярост е породена не от скръб по покойния дук, а от това, какво означава тази смърт за всички членове на кралското семейство. Като се връщам мислено към това събитие, все ми се струва, че може и у баща ми да се е таило някакво прозрение, тъй като е сигурно, че неговото родословие и родословието на Муад’Диб* водят началото си от едни и същи предци!“

Из „В моя бащин замък“ от принцеса Ирулан

— А сега един Харконен ще убие барон Харконен — прошепна Пол. Беше се пробудил малко преди мръкване и сега седеше в здрача на пода на херметически затворената влагосъхраняваща палатка*. Дочу как майка му, която спеше до насрещната стена, се размърда.

Пол се вгледа в детектора на пода, като изучаваше в мрака осветените от фосфорни тръбички циферблати.

— Скоро ще мръкне — обади се майка му. — Защо не вдигнеш транспарантите на палатката?

Тогава Пол осъзна, че от известно време дишането й бе станало по-различно и че тя бе лежала мълчаливо в тъмнината, докато не се убеди, че той се е събудил.

— Вдигането на транспарантите няма да помогне — отвърна той. — Имаше буря. Палатката е засипана с пясък. След малко ще прокопая път до повърхността.

— Още ли няма вест от Дънкан?

— Не, няма.

Пол потърка разсеяно дукския пръстен на палеца си и внезапен прилив на гняв срещу самата същност на тази планета, спомогнала за убийството на баща му, го накара да се разтрепери.

— Чух как започна бурята — рече Джесика.

Неуместно подхвърлените думи му помогнаха да възстанови в известна степен самообладанието си. Мислите му се съсредоточиха върху бурята, тъй като той бе видял през прозрачната стена на влагосъхраняващата палатка как бе започнала — из басейна* бяха закръжили студени песъчинки, а после пясъчни стълбове и вихрушки бяха набраздили небето. Пол бе вдигнал очи към острия връх на една скала и бе видял как под напора на вихъра той се бе превърнал в нисък жълтеникав клин. Пясъкът, нахлул в басейна им, бе обагрил небето в ръждивокафяво и засипвайки палатката им, бе препречил пътя на светлината.

Подпорите на палатката проскърцаха, щом поеха тежестта, последва тишина, нарушавана единствено от приглушеното свистене на пясъчния им шнорхел*, който вкарваше въздух от повърхността.

— Опитай пак с приемника — предложи Джесика.

— Няма смисъл — отвърна той. Напипа тръбичката на влагосъхраняващия костюм в закопчалката на врата си, всмукна възтопла глътка течност и си помисли, че именно тук започва истинският му живот на Аракис — да живее от течност, преработена от собственото му дихание и тяло. Водата беше блудкава и безвкусна, но накваси гърлото му.

Джесика чу, че Пол пие, почувствува собствения си гладък влагосъхраняващ костюм, опнал се по тялото й, ала отказа да допусне мисълта, че е жадна. Това би означавало да осъзнае напълно потребностите на Аракис*, където трябваше да пестят и най-оскъдните капчици влага, да събират броените капки в джобните резервоари* на палатката и да се скъпят за всяко пропиляно дихание, непоело по функционалната тръбичка*.

Беше много по-лесно да се потопи отново в съня.

Но в този следобеден унес бе сънувала някакъв сън, при спомена за който потрепера. Беше подлагала трепетно шепи под пясъчната струя, където бе изписано едно име: дук Лито Атреидски. Пясъкът размазваше името и тя бе посегнала да го напише отново, ала първата буква се бе запълнила, преди да се появи последната.

Нищо не можеше да възпре пясъка.

Сънят й се превърна в ридание, все по-силно и по-силно. Нелепо ридание — частица от съзнанието й бе разпознало в това стенание нейния собствен глас, когато бе невръстно дете, още почти бебе. Някаква жена, която паметта не виждаше ясно, си отиваше.

„Моята незнайна майка“ — помисли си Джесика. — „Бин-джезъритката, която ме е родила и дала на сестрите, защото така й е било заповядано да постъпи. Дали охотно се е отървала от харконското дете?“

— Уязвимото им място е подправката и там трябва да нанесем удара — заговори Пол.

„Как може да мисли за нападение в такова време?“ — запита се тя.

— Та това е цяла планета, претъпкана с подправка — рече Джесика. — Как би могъл да им нанесеш удара именно там?

Усети, че Пол се размърда, и дочу как той влачи вързопа им по пода на палатката.

— На Каладън* имаше морска и въздушна мощ — отвърна той. — Тук има пустинна мощ. Разковничето са свободните*.

Гласът му идваше откъм херметическия отвор на палатката. Благодарение на бин-джезъритското си обучение* тя долови в него някаква смътна ненавист към самата нея.

„Цял живот са го учили да мрази харконите“ — рече си тя. — „А сега открива, че е харкон… и то по моя вина. Колко малко ме познава! Аз бях единствената жена в живота на моя дук. До такава степен приех начина на живот и достойнствата му, че погазих повелите на «Бин Джезърит»*.“

Осветителната пластина в палатката оживя под ръката на Пол и изпълни мрака със зеленикаво сияние. Пол се приведе над херметическия отвор — качулката на влагосъхраняващия му костюм бе нагласена за излизане в откритата пустиня, челото му бе покрито, филтърът за уста стоеше на мястото си, беше поставил и запушалките за нос*. Виждаха се само черните му очи — тясна ивица от лицето, която се обърна само веднъж към нея и се извърна настрани.

— Приготви се за излизане — рече той с приглушен от филтъра глас.

Джесика смъкна филтъра върху устата си и се зае да поставя качулката, докато наблюдаваше как Пол се справя с херметическия отвор.

Пясъкът започна да стърже още щом разгърна отвора и в палатката нахлу вълна песъчинки, преди Пол да успее да ги обездвижи със статичния уплътнител. В стената се образува пролука веднага щом уредът сгъсти песъчинките в плътна маса. Той се провря навън и Джесика проследи със слуха си как се изкачва към повърхността.

„Какво ли ще намерим там?“ — питаше се тя. — „Харконски войски и сардукари* — това са опасностите, които можем да очакваме. А тези, за които нищо не знаем?“

Тя се замисли за уплътнителя и за другите необикновени инструменти във вързопа. Изведнъж всеки един от тях застана в мислите й като предвещание за тайнствени опасности. Тогава усети как горещ повей от пустинната повърхност погали страните й, там, където те не бяха закрити от филтъра.

— Подай вързопа — това бе гласът на Пол, тих и напрегнат.

Тя изпълни нареждането и чу как водата в контейнерите* се разбълбука, щом повлече вързопа по пода. Сетне погледна нагоре и видя Пол на фона на звездите.

— Насам — рече той, протегна ръка и издърпа вързопа на повърхността.

Сега тя виждаше само кръг от звезди. Приличаха на светещи остриета на мечове, насочени към нея. Водопад от метеорити набразди нейното късче нощно небе. Стори й се, че тези метеорити са някакво предупреждение, петна на тигър, светещи дъски на ковчег, от които кръвта й се смразяваше. Усети ледения дъх на наградата, обявена за главите им.

— Побързай — рече Пол. — Искам да прибера палатката.

Струйка пясък, посипала се от повърхността, докосна леко лявата й длан. „Колко ли песъчинки може да задържи една длан?“ — запита се тя.

— Да ти помогна ли? — попита Пол.

— Не.

Тя преглътна с пресъхнало гърло, провря се през пролуката и усети как статично уплътненият пясък заскърца под дланите й. Пол се пресегна и я прихвана под мишницата. Джесика застана до него на едно обляно от звездна светлина островче сред пустинята и се огледа наоколо. Пясъкът почти бе засипал техния басейн, като бе оставил само излинял пръстен от заобикалящите го скали. Тя продължи да изследва непрогледния мрак с обучените си сетива.

Крясъци на дребни животни. Птици. Свличащи се пясъци и сподавен шум от движещите се в тях животинки.

Пол сви палатката и я издърпа през пролуката.

Звездната светлина прогонваше нощта дотолкова, та да вдъхне заплаха във всяка сянка. Тя се вгледа в черните сенки.

„Черното е сляп спомен“ — помисли си Джесика. — „Напрягаш слух за тропота на стадото, за виковете на онези, които са преследвали предците ни в миналото, толкова далечно, че само първичните човешки клетки пазят спомена. Ушите виждат. Ноздрите виждат.“ След малко Пол застана до нея и заговори:

— Дънкан ми каза, че ако го заловят, ще може да издържи… до това време. Вече трябва да се махаме оттук. — Той нарами вързопа, отправи се към полузасипания ръб на басейна и се покачи на една площадка, от която се виждаше откритата пустиня.

Джесика го последва машинално, като отбеляза, че сега вече изцяло живее в орбитата на своя син.

„Защото сега моята скръб е по-тежка от пясъците на моретата“ — помисли си тя. — „Този свят ми отне всичко, освен най-древното предназначение: живота, който принадлежи на утрешния ден. Сега вече живея за моя млад дук и за още неродената си дъщеря.“

Когато се изкачи и застана до Пол, тя почувствува как пясъкът повлича нозете й.

Пол погледна на север, отвъд скалната верига, и започна внимателно да изучава една далечна стръмна канара. В профил скалата приличаше на древен линеен морски кораб, очертан от звезди. Невидима вълна надигаше издължения му корпус с цяла плетеница от антени и мачти, със стройни комини и издадена назад кърма.

Над силуета избухна оранжев пламък и светла ивица от ослепително пурпурно се стрелна надолу към пламъка.

Още една пурпурна ивица!

Още един лумнал оранжев пламък!

Картината наподобяваше древна морска битка с оръдеен обстрел и гледката ги омагьоса.

— Огнени стълбове!* — прошепна Пол.

Над далечната скала се надигна обръч от червени точици. Пурпурни ивици замрежиха небето.

— Следи от реактивни двигатели и лазестрели* — рече Джесика.

Ръждивочервената първа луна* на Аракис изгря на хоризонта вляво и те видяха въздушния коридор на бурята — оживяла ивица над пустинята.

— Сигурно са харконски топтери*, които ни търсят — рече Пол. — Начинът, по който претърсват пустинята… сякаш искат да са сигурни, че ще унищожат всичко, което им се изпречи на пътя… така, както се унищожава гнездо на оси.

— Или гнездо на атреиди — рече Джесика.

— Трябва да потърсим укритие — каза Пол. — Ще тръгнем на юг и ще се придържаме близо до скалите. Ако ни заловят на откритото… — Той се обърна, за да закрепи вързопа на раменете си. — Те убиват всичко, което се движи.

Пол направи крачка върху площадката: в този миг чу приглушеното свистене на пикиращ самолет и видя тъмните сенки на орнитоптери* над главите им.

Бележки

[1] Виж речника в края на книгата. Б.ред.