Франк Хърбърт
Дюн (37)

Ръцете помръдват, устните помръдват —

от думите му блика мъдрост.

И очите му те изпиват!

Той е остров на човешкото достойнство.

Описание из „Справочник за Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

В най-отдалечената горна част на пещерата фосфоресциращи тръби хвърляха мъждива светлина към многолюдния център, като подчертаваха още повече огромните размери на това обгърнато от скалите пространство… по-огромно, както забеляза Джесика, и от сборната зала на училището „Бин Джезърит“. По нейна преценка имаше не по-малко от пет хиляди души, събрали се тук, под площадката, където бе застанала със Стилгар. И продължаваха да прииждат още. Въздухът жужеше от човешки гласове.

— Вдигнали са от сън сина ти, Сайядина — рече Стилгар. — Желаеш ли да споделиш с него решението си?

— А той би ли могъл да промени решението ми?

— Диханието, с което говориш, идва, разбира се, от твоите собствени дробове, но…

— Решението остава в сила — каза тя.

Джесика обаче имаше лоши предчувствия и се питаше дали не би трябвало да използува присъствието на Пол като предлог, за да свърне от опасния път. Трябваше да мисли и за неродената си дъщеря. Онова, което застрашава плътта на майката, застрашава плътта и на рожбата.

Влязоха мъже, които носеха навити килими. Те пъшкаха под тежестта им и вдигнаха прах, когато рязко спуснаха товара си върху площадката.

Стилгар хвана Джесика за лакътя и я поведе назад, към акустичния рог, който се образуваше от задните ръбове на площадката. Той посочи към една каменна скамейка в обсега на рога.

— Светата майка ще седи тук, но докато тя дойде, можеш да си починеш на тази пейка.

— Предпочитам да стоя права — отвърна Джесика.

Тя наблюдаваше как мъжете развиват килимите и застилат площадката, после отмести поглед към тълпата. Сега върху скалния под имаше най-малко десет хиляди души.

И продължаваха да прииждат още.

Знаеше, че навън, над пустинята, вече се стели червеникав мрак, но тук, в залата на пещерата, бе вечен здрач, необятен простор, претъпкан с хора, дошли да видят как тя ще рискува живота си.

Тълпата отдясно стори път и тя видя, че се задава Пол, охраняван отстрани от две малки момчета. Напереният вид на децата говореше за самочувствие. Те бяха поставили ръце върху дръжките на ножовете си и гледаха навъсено към изпречилата се от двете им страни стена от хора.

— Синовете на Джеймис, които сега са синове на Усул — обясни Стилгар. — Те вземат съвсем на сериозно своите задължения на охрана. — Той се престраши и се усмихна на Джесика.

Джесика прозря усилието му да й повиши настроението и му беше благодарна за това, но не можеше да не мисли за опасността, която й предстоеше.

„Нямах друг избор, освен да се реша да го направя“ — помисли си тя. — „Трябва да действуваме бързо, ако искаме да си осигурим място сред тези свободни.“

Пол се покачи на площадката, като остави долу децата. Спря пред майка си, изгледа Стилгар и отново погледна към Джесика.

— Какво става? Помислих, че ме викат на съвет.

Стилгар вдигна ръка за тишина и посочи наляво, където тълпата стори още една пътека. По тази пътека мина Чани със скръбен израз върху лицето си на елф. Беше съблякла влагосъхраняващия си костюм и сега носеше изящна, обвита около тялото си синя дреха, която откриваше тъничките й ръце. Бе превързала зелено шалче до лявото си рамо.

„Зелено за жалейка“ — помисли си Пол. Това бе един от обичаите, за които двамата синове на Джеймис му бяха казали по околен път, съобщавайки му, че не носят зелено, защото го приемат за свой баща-настойник.

— Ти ли си Лизан-ал-Гаиб? — попитаха те. И като долови марша на легионите в думите им, Пол отклони въпроса — на свой ред ги попита нещо и така разбра, че Калиф, по-големият от двамата, рожденият син на Джоф, е десетгодишен. Орлоп, по-малкият, рожденият син на Джеймис, е осемгодишен.

Беше прекарал твърде необикновен ден с тези две момчета, които го охраняваха, защото той ги бе помолил за това — те държаха настрани любопитните, като така му осигуряваха време да подреди мислите и спомените си от бъдещето и да измисли някакъв начин да предотврати марша на легионите.

Сега, застанал до майка си на площадката в пещерата и загледал се в тълпата, той се питаше дали някакъв план би могъл изобщо да предотврати стремглавото прииждане на фанатичните легиони.

Чани вече се приближаваше до площадката, следвана на известно разстояние от четири жени, понесли в носилка друга някаква жена.

Джесика не обърна внимание на Чани, а го насочи изцяло към жената в носилката — стара вещица, сбръчкана и съсухрена човешка развалина в черна мантия с отметната назад качулка, която откриваше стегната във възел сива коса и жилеста шия.

Без да се изкачват на площадката, жените, които носеха носилката, поставиха внимателно товара си върху нея, а Чани помогна на старицата да се изправи на крака.

„Значи това е тяхната света майка!“ — помисли си Джесика.

Старицата се облегна тежко на Чани и закрета към Джесика — приличаше на сноп сухи пръчки, покрити с черна роба. Тя се спря пред Джесика и постоя малко с очи, вперени в нея, а после заговори с дрезгав шепот:

— Така, ето те и теб! — побелялата глава кимна веднъж неуверено върху тъничката шия. — Шейдаут Мейпс е имала право да те съжалява.

Джесика заговори припряно и презрително:

— Не се нуждая от ничие съжаление.

— Това ще трябва да се разбере — изграчи старицата. С изненадваща пъргавина тя се обърна и застана с лице към тълпата.

— Кажи им, Стилгар!

— Нужно ли е? — попита той.

— Ние сме народът на Мисър^* — изрече дрезгаво старицата. — Откакто нашите предци са побегнали от Нилотик ал Уруба, ние познаваме бягството и смъртта. Младите продължават да бягат, за да не загине народът ни.

Стилгар си пое дълбоко дъх и пристъпи две крачки напред.

Джесика почувствува тишината, която се възцари сред многолюдието в пещерата — тук вече се бяха събрали около двадесет хиляди души, които стояха мълчаливо, почти без да помръдват. Това я накара да се почувствува незначителна и я изпълни с предпазливост.

— Тази вечер ние ще трябва да напуснем нашия заслон, който толкова дълго ни даваше убежище и да се отправим на юг, навътре в пустинята — заговори Стилгар. Гласът му прогърмя над вдигнатите нагоре лица и отекна благодарение на силата, дадена му от акустичния рог в задната част на площадката.

Тълпата обаче стоеше все така смълчана.

— Светата майка ми каза, че не ще може да издържи още една хажра^* — продължи Стилгар. — Ние и преди сме живели без света майка, но за един народ е трудно да си търси нов дом в такова бедствено положение.

Сега вече тълпата се раздвижи, надигнаха се вълни от шепот и тревога.

— За да се избегне това — рече Стилгар, — нашата нова сайядина Джесика Чудноватата даде съгласието си да се подложи още сега на изпитанието. Тя ще се опита да го понесе успешно, за да не се лишаваме от силата на нашата света майка.

„Джесика Чудноватата“ — помисли си Джесика. Тя забеляза, че Пол я гледа втренчено, с очи, пълни с въпроси, но устата му бе скована в мълчание от цялата тази чудноватост, която ги заобикаляше.

„Ако умра при това изпитание, какво ли ще стане с него?“ — запита се мислено Джесика. Усети как лошите предчувствия отново изпълват мислите й.

Чани отведе старата света майка до една скамейка, издялана от скала навътре в акустичния рог, върна се и застана до Стилгар.

— За да не изгубим всичко, ако се случи така, че Джесика Чудноватата не успее — продължи Стилгар, — Чани, дъщерята на Лайът, ще бъде посветена сега в сан сайядина.

Той отстъпи крачка встрани.

От дъното на акустичния рог до тях достигна гласът на старицата — многократно усилен шепот, дрезгав и вълнуващ.

— Чани се завърна от своята хажра — Чани е видяла водите!

Тълпата повтори напевно:

— Видяла е водите!

— Посвещавам дъщерята на Лайът в сан сайядина! — изрече с хриплив глас старицата.

— Приема се! — отвърна тълпата.

Пол почти не следеше церемонията, вниманието му все още бе съсредоточено върху казаното за майка му.

„Ами ако не успее?“

Той се обърна и погледна назад към онази, която наричаха света майка, като заразглежда внимателно съсухрените черти на старата вещица и бездънната синева на втренчените й очи. Ако се съдеше по вида й, дори най-слабият ветрец можеше да я отнесе и все пак у нея имаше нещо, което подсказваше, че може да се изпречи невредима на пътеката на кориолна буря. Тя излъчваше същото онова усещане за сила, което Пол си спомни, че бе изпитал от присъствието на светата майка Гайъс Хелън Мохайъм, подложила го на изпитание с ужасната болка на гом джабъра.

— Аз, светата майка Рамало, чийто глас ви говори сега като множество от гласове, ви заявявам това! — рече старицата. — Редно е Чани да приеме сана на сайядина.

— Редно е! — отвърна тълпата.

Старицата кимна и прошепна:

— Давам й сребристите небеса, златистата пустиня заедно с грейналите й скали, както и зелените поля, които ще дойдат на бял свят. Давам всичко това на сайядина Чани. И нека тя не забравя, че служи на всички нас и че на нея е отредено да прислужва в тази Церемония на зърното. Нека бъде така, както повелява Шай-Хулуд. — Тя вдигна кафявата си съсухрена ръка и я отпусна.

Джесика почувствува, че церемонията я обгръща с вълна, която я понася отвъд всякаква възможност за отстъпление, и се вгледа още веднъж в изпълнените с въпроси очи на Пол, а после се приготви за изпитанието.

— Нека вододелците пристъпят напред! — рече Чани с едва доловимо потрепване в гласа си на момиче-дете.

Сега Джесика почувствува, че я грози непосредствена опасност — откри присъствието й в зорките погледи на хората от тълпата, потънали в мълчание.

Група мъже започнаха да си проправят път по криволичещата пътека сред тълпата, като се придвижваха двама по двама. Всяка двойка носеше малък кожен мях, може би два пъти по-голям от човешка глава. Меховете тежко бълбукаха.

Първата двойка постави товара си върху площадката, в нозете на Чани, и отстъпи назад.

Джесика погледна най-напред към кожения мях, а после и към мъжете. Те бяха отметнали назад качулките си, откривайки дълги коси, свити на руло на тила. Хлътналите в черни сенки очи я погледнаха в отговор, без да потрепнат.

От меха се разнесе благоухание на канела, примесено с мирис на кожа, и облъхна Джесика. „Дали е подправка?“ — учуди се тя.

— Има ли вода? — попита Чани.

Вододелецът, застанал отляво, човек с морав белег, който пресичаше седловината на носа му, кимна:

— Има вода, сайядина — отговори той. — Но ние не можем да пием от нея.

— Има ли зърно? — попита Чани.

— Има зърно! — отговори мъжът.

Чани коленичи и допря длани до бълбукащия мех.

— Благословена да е водата и нейното зърно!

Имаше нещо познато в този обред и Джесика погледна назад, към старата света майка Рамало. Очите на старицата бяха затворени. Седеше прегърбена, сякаш спеше.

— Сайядина Джесика — рече Чани.

Джесика се обърна и видя, че момичето я гледа.

— Опитвала ли си благословената вода? — попита Чани.

Преди Джесика да успее да отговори, Чани продължи:

— Не е възможно да си опитвала благословената вода. Ти си пришълка от друг свят и не си посветена в тайната й.

По тълпата премина въздишка, зашумоляха поли на роби, от което космите по тила на Джесика настръхнаха.

— Реколтата е добра и вестителят е бил унищожен — продължи Чани. Тя започна да развързва навитата тръбичка, прикрепена към горната част на бълбукащия мех.

Сега Джесика усети полъха на надигащата се опасност. Погледна към Пол и видя, че той е завладян от тайнствеността на церемонията и че има очи единствено за Чани.

„Дали вече е виждал този миг?“ — питаше се Джесика. Тя постави длани върху утробата си, замисляйки се за неродената си дъщеря, и се запита: „Имам ли правото да излагам на опасност и двете ни?“

Чани повдигна тръбичката към Джесика и рече:

— Ето Водата на живота^*, водата, която е по-велика от самата вода — Кан, водата, която освобождава душата. Ако е речено да станеш света майка, тя ще ти разтвори вратите на вселената. А сега нека Шай-хулуд отсъди!

Джесика мислено се разкъсваше между дълга към своето неродено дете и дълга си към Пол. Тя съзнаваше, че заради Пол трябва да поеме тази тръбичка и да пие от съдържанието на меха, но когато се наведе над тръбичката, сетивата й подсказаха, че в меха се крие опасност.

Течността в меха имаше остър мирис, приличащ на много от отровите, които тя познаваше, но също и различен от тях.

— А сега трябва да отпиете, Сайядина — рече Чани.

„Връщане назад няма!“ — повтори си Джесика. Но от цялото й бин-джезъритско обучение не й хрумна нищо, което да й помогне да преодолее вълнението.

„Какво ли е това?“ — питаше се Джесика. — „Питие? Опиат?“

Тя се наведе над тръбичката, подуши канелените естери и тогава си припомни за пиянството на Дънкан Айдахо. — „Питие от подправка ли?“ — запита се тя. Пое с устни тръбичката и смукна една съвсем малка глътка. Течността имаше вкуса на подправката и едва-едва щипеше на езика.

Чани притисна кожения мех, огромна глътка напълни устата на Джесика и преди тя да успее да реагира, глътна течността, като се мъчеше да запази спокойствието и достойнството си.

— Да се приеме малката смърт е по-лошо от самата смърт — изрече Чани. Тя впи очи в Джесика и зачака.

А Джесика извърна поглед назад, като продължаваше да държи тръбичката в уста. Миризмата на течността от меха я удари в ноздрите, разля се по небцето, изпълни цялата устна кухина и влезе в очите — щипеща сладост, точно така.

Прохлада.

Чани отново стисна меха и струята изпълни устата на Джесика.

Нежен аромат.

Джесика разглеждаше лицето на Чани — черти на елф, съзря в тях нещо от Лайът-Кайнс, все още непресято от времето.

„Това, което ми дават, е наркотик“ — помисли си Джесика.

Но това бе нещо различно от всички опиати, които познаваше, а бин-джезъритското обучение познаваше вкуса на много наркотици.

Чертите на Чани така се избистриха, сякаш бяха очертани със светлина.

„Наркотик!“

Мъртва тишина обгърна Джесика. Всяка фибра от тялото й приемаше обстоятелството, че с нея е станала някаква дълбока промяна. Тя се почувствува като мислеща прашинка, много по-малка и от най-малката частица на атома, но която въпреки това бе способна да се движи и да възприема със сетивата си заобикалящата я среда. Като при внезапно откровение завесите бяха отметнати встрани и тя осъзна, че бе прозряла психокинестетичното разгръщане на собствената си личност.

Беше прашинка и в същото време не беше прашинка. Наоколо й продължаваха да си стоят пещерата и хората. Тя усети присъствието им със сетивата си: Пол, Чани, Стилгар, светата майка Рамало.

Светата майка!

В училището се мълвеше, че някои не оцеляват на изпитанието за света майка, че наркотикът ги убива.

Джесика съсредоточи вниманието си върху светата майка Рамало, съзнавайки, че всичко това става в един застинал миг от времето — време, спряло единствено заради нея.

„Защо ли е спряло времето?“ — запита се тя. Вгледа се в застиналите изражения около себе си и видя, че над главата на Чани е увиснала прашинка.

Очакване.

Отговорът за този миг избухна в съзнанието й като взрив: „нейното собствено време бе спряло, за да спаси живота й.“

Джесика се съсредоточи върху психокинестетичното разгръщане на собствената си личност, като се взираше навътре, ала отпреде й мигновено се изпречи някакво клетъчно ядро, черна яма, от която тя се сви на кълбо.

Това е мястото, където ние не можем да надзърнем — помисли си тя. — Именно това е мястото, за което светите майки говорят с такава неохота — мястото, в което може да надникне само Куизъц Хадерах^*.

Прозрението възвърна донякъде увереността й и тя отново се осмели да се съсредоточи върху психокинестетичното разгръщане, като сама се превърна в самостоятелна прашинка, която се ровеше в собствената си личност, за да търси опасността.

Откри опасността в наркотика, който бе погълнала.

Сякаш капчиците от течността се носеха вътре в нея в някакъв вихрен танц и движението им бе толкова устремно, че дори спрялото време не можеше да ги обуздае. Танцуващи капчици. Тя започна да разпознава познати структури, атомни връзки: тук един атом въглерод, спирала… молекула глюкоза. Видя пред себе си цяла верига молекули и разпозна някаква белтъчна… метилпротеинова конфигурация.

„Ааах!“

Това беше беззвучна, мисловна въздишка вътре в нея, тъй като разбра естеството на отровата.

С помощта на психокинестетичния си анализ тя влезе в тази конфигурация, премести един атом кислород, остави друг атом въглерод да се свърже, размести свързването на кислорода… на водорода.

Промяната се разрастваше… все по-бързо и по-бързо, щом катализираната реакция откри контактната си повърхност.

Спрялото време поотхлаби хватката, в която я държеше, и тя долови движение. Съвсем леко допряха тръбичката от меха до устните й и по нея се събра капка влага.

„Чани събира катализатора от тялото ми, за да превърне отровата в меха“ — помисли си Джесика. — Защо ли?

Някой й помогна да седне. Тя видя, че носят старата света майка Рамало, за да седне до нея на застланата с килими площадка. Костеливата ръка докосна шията й.

Вътре в съзнанието й имаше още една психокинестетична прашинка! Джесика се опита да я прогони, но прашинката се промъкваше все по-близо… и по-близо.

Докоснаха се!

Беше нещо като последно simpatico, имаше чувството, че беше две личности наведнъж: не, не телепатия, а мисловно сливане.

Със старата света майка!

Джесика обаче разбра, че светата майка Рамало не се смята за стара. Пред окото на общото съзнание изплува някакъв образ: девойка с ведър дух и нежен хумор. Девойката заговори вътре в общото съзнание:

— Да, ето така изглеждам.

Джесика само успяваше да възприема думите, но не можеше да им отговаря.

— Всичко ще свърши много скоро, Джесика — рече вътрешният образ.

„Това е халюцинация!“ — рече си Джесика.

— Ти сама най-добре знаеш — продължи вътрешният образ. — Да побързаме, не ми се съпротивлявай. Нямаме много време. Ние… — Настъпи продължителна пауза и после: — Трябваше да ни кажеш, че си бременна!

Джесика откри гласа, който говореше в общото съзнание:

— Защо?

— Това ще промени и двете ви! Майко Космос, какво направихме!

Джесика долови някакво принудително разместване в общото съзнание и забеляза с вътрешното око още една незрима прашинка. Тази нова прашинка се мяташе отчаяно насам-натам, описваше кръгове. От нея се излъчваше истински ужас.

— Трябва да бъдеш силна — рече незримият образ на старата света майка. — Бъди благодарна, че носиш в утробата си дъщеря. Това би убило зародиш от мъжки пол. А сега… внимателно, полекичка… докосни се до неродената си дъщеря. Бъди самата ти неродената си дъщеря. Поеми страха й… успокой я… използувай храбростта и силата си… лекичко… много лекичко…

Другата гърчеща се прашинка се стрелна наблизо и Джесика си наложи да я докосне.

Ужасът заплашваше да завладее и нея.

Тя започна да се бори с него по единствения известен й начин: „Не бива да се страхувам. Страхът погубва разума…“

Молитвата й донесе нещо подобно на спокойствие. Другата прашинка лежеше неподвижно насреща й.

„Думите няма да помогнат“ — рече си Джесика.

Тя се ограничи до най-основните емоционални реакции и започна да излъчва обич, спокойствие и топъл закрилящ уют.

Ужасът понамаля.

Отново усети присъствието на старата света майка — сега обаче общото съзнание бе тройно — две активни страни и една трета, която лежеше неподвижно и самовглъбено.

— Времето ме принуждава да бързам — заговори в общата памет светата майка. — Трябва да ти предам много неща. И нямам представа дали дъщеря ти ще може да приеме всичко това, без то да й навреди на разсъдъка. Но така трябва да бъде: най-важни са потребностите на племето.

— Какво…

— Не говори, а приемай!

Пред Джесика се занизаха най-различни събития. Беше също като прожекция на видеофилм в час по подсъзнателно обучение в училището „Бин Джезърит“… само че кадрите се сменяха по-бързо… шеметно по-бързо.

И въпреки това… бяха съвсем ясни.

Джесика разбираше как бе станало всяко едно от събитията: имаше някакъв влюбен — мъжествен, брадат, с тъмните очи на свободните и през паметта на светата майка само за кратък миг Джесика зърна цялата му сила и нежност и всички негови качества.

Вече нямаше време да мисли как ще се отрази всичко това на неродената й дъщеря, имаше време само да възприема и запаметява. Събитията заливаха — раждане, живот, смърт — важни неща и маловажни, порой от мернали се за миг епизоди от времето.

„Защо е необходимо да се запечатва в паметта срутила се от върха на хребета пясъчна лавина?“ — питаше се тя.

Джесика разбра твърде късно онова, което ставаше: старицата умираше и умирайки, преливаше своите познания в паметта на Джесика така, както се налива вода в чаша. Джесика забеляза, че третата прашинка отново потъна в блаженото спокойствие на зародиша. И умирайки в пълно съзнание, старата света майка прехвърли живота си в паметта на Джесика с един последен хриплив брътвеж:

— Толкова отдавна те чаках — промълви тя. — Ето това е моят живот.

Свърши се, вече целият й живот бе запечатан в паметта на Джесика.

Дори и мигът на настъпването на смъртта.

„Сега аз съм вече светата майка“ — осъзна Джесика.

И с вече обогатеното си съзнание тя разбра, че наистина е станала именно онова, което се наричаше бин-джезъритска света майка. Отровният наркотик я беше преобразил.

Разбираше, че не всичко бе станало точно така, както се вършеше в училището „Бин Джезърит“. Никой досега не беше я въвеждал в това тайнство, но тя разбираше.

Крайният резултат обаче бе същият.

Джесика почувствува, че дъщерята-прашинка продължава да се докосва до вътрешното й съзнание и да го опипва, без да получава отговор.

Ужасно чувство за самота прониза Джесика при осъзнаването на онова, което й се беше случило. Тя видя собствения си живот като забавен кадър, докато животът наоколо се движеше толкова бързо, че взаимодействието ставаше по-осезаемо.

Чувството, че самата тя е прашинка, леко поизбледня, натрапчивостта му намаля, щом тялото й си отдъхна от заплахата на отровата, но Джесика продължаваше да усеща онази другата прашинка, като я докосваше с чувство на вина заради онова, което бе позволила да й се случи.

„Аз направих това, моя бедна, още неоформена, скъпа щерко. Аз те доведох в тази вселена и изложих съзнанието ти на всички нейни приумици, без да ти осигуря някакви защитни средства.“

От другата прашинка заприижда обич и спокойствие, като отражение на онова, с което я беше обсипала Джесика.

И преди да успее да й отговори, тя почувствува присъствието на някакъв натрапчив спомен. Имаше нещо, което трябваше да се направи. Тя го затърси слепешком, съзнавайки, че й пречи замайването от превърнатия опиат, което бе овладяло сетивата й.

„Бих могла да променя това“ — рече си тя. — „Бих могла да отстраня въздействието на наркотика и да го направя безвреден.“

Тя обаче почувствува, че това ще бъде грешка. — „Участвувам в обред на мисловно сливане.“

И тогава тя прозря какво трябва да направи.

Отвори очи и посочи към меха с водата, който Чани бе издигнала над главата й.

— Вече е благословена — рече Джесика. — Смесете водата от меховете и нека промяната докосне всички, и нека всеки един получи от този благослов.

„Нека катализаторът сега си върши работата“ — помисли си тя. — „Нека хората пийнат от него и за известно време се вгледат по-внимателно едни в други. Наркотикът сега е безвреден… сега, след като вече е превърнат от една света майка.“

Натрапчивият спомен обаче продължаваше да й въздействува, измъчваше я. Тя осъзна, че има още нещо, което трябва да направи, но замайването от опиата й пречеше да се съсредоточи.

„Ааах… старата света майка.“

— Срещнах се със светата майка Рамало — заговори Джесика. — Тя се спомина, но остава сред нас. Нека почетем паметта й с подобаваща церемония.

„Откъде ли се взеха тези думи в устата ми?“ — питаше се тя.

И осъзна, че те идваха от някаква друга памет, от живота, който й беше предаден и сега бе станал част от самата нея. Чувствуваше обаче, че в този дар нещо липсва.

„Нека си устроят своето пиршество!“ — обади се Другата памет вътре в нея. И продължи: — И без това животът не им предлага кой знае колко удоволствия. Да, а ние двете с теб се нуждаем от тази кратка пауза, за да се опознаем, преди да се оттегля и отлетя през спомените ти. Вече се чувствувам донякъде свързана с теб. Ооо! Твоите мисли са изпълнени с толкова интересни неща! Никога не съм си представяла, че може да съществуват толкова много неща!

И паметта съзнание, което бе прехвърлено и запечатано в нейното, се разкри пред Джесика, позволи й да погледне по един широк коридор към други свети майки, у които имаше други свети майки, у които бяха прехвърлени други свети майки и така те сякаш нямаха край.

Джесика изтръпна уплашена, че ще се загуби в цял океан от мисловни сливания. Коридорът обаче продължаваше да стои на мястото си, разкривайки на Джесика, че културата на свободните бе много по-древна, отколкото тя бе подозирала.

Сега виждаше, че е имало свободни и на Поритрин^* — народ, който бе станал мекушав от безгрижния живот на тази планета, лесна плячка за имперските нашественици, с която да заселят човешките колонии на Бела Тегейзе^* и Салуса Секундус.

Ах, и риданието, което Джесика долови в тази раздяла!

Далеч нататък по коридора някакъв призрачен глас изпищя:

— Отказват ни правото на свещеното поклонение!

Още по-нататък по този вътрешен коридор Джесика съзря бордеите за роби на Бела Тегейзе, видя прочистването и подбора при разпращането на хора на Росак и Хармонтеп^*. Като венчелистчета на цвят й се откриха картини на ожесточена свирепост. И тя видя нишката на миналото, пренасяна от сайядина на сайядина — първоначално с отронена от устата дума, притулена в песните на пясъка, след това облагородена от собствените им свети майки с открития на Росак отровен опиат — а сега доразвита до неуловимата сила на Аракис в откриването на Водата на живота.

Още по-нататък по вътрешния коридор друг глас изкрещя:

— Никога не прощавайте! Никога не забравяйте!

Вниманието на Джесика обаче бе съсредоточено върху просветлението на Водата на живота, тъй като сега виждаше нейния източник: втечненото предсмъртно дихание на умиращ пясъчен червей, творец вестител. И като видя умъртвяването му в тази своя нова памет, тя едва не изохка!

Червеят беше удавен!

— Майко, добре ли си?

Гласът на Пол й попречи и Джесика с усилие се откъсна от вътрешните си мисли, за да вдигне очи към сина си, като съзнаваше дълга си към него, ала негодуваше срещу присъствието му.

„Аз съм като човек, чиито ръце са били сковани безчувствени още от първия лъч на съзнанието, докато един ден чувствителността им принудително се възвръща.“

Тази мисъл се загнезди в съзнанието й, отказваше да го напусне.

И аз казвам: „Вижте! Аз имам ръце!“ Но хората, заобиколили ме отвсякъде, отвръщат: „А какво е това ръце?“

— Добре ли си? — повтори Пол.

— Да!

— Нищо ли няма да ми стане, ако пия? — Той посочи към меха в ръцете на Чани. — Карат ме да пия от тази течност.

Тя долови скрития смисъл в думите му, разбра, че той бе открил отровата в още непревърнатата течност и че се тревожеше за нея. Тогава на Джесика й хрумна да се запита докъде стигаха границите на прорицателските му способности. Въпросът му й разкриваше много неща.

— Можеш да пиеш — отговори тя. — Течността е превърната. — Тя отмести поглед и видя Стилгар, вперил очи в нея, толкова тъмни очи, които я пронизваха.

— Сега вече знаем, че си истинска — рече той.

Тя откри в тези думи скрит смисъл, но замайването от опиата притъпяваше сетивата й. Колко топло и спокойно бе тук. Колко благодетелни бяха тези свободни, които я доведоха сред това обкръжение!

Пол забеляза, че опиатът започва да въздействува на майка му.

Той затърси из паметта си — установеното минало и сливащите се линии на възможните пътеки на бъдещето. Все едно че претърсваше спрени мигове от времето, които смущаваха лещата на вътрешното око. Трудно бе да се проумеят тези откъслечни епизоди, така както бяха отделени от общата картина.

Този наркотик — успя да си припомни какво знаеше за него, разбираше как въздействува на майка му, но познанията му нямаха естествен ритъм, нямаха система от взаимно отражение.

Неочаквано прозря, че да се види миналото, което заема настоящето, е лесно, но истинското изпитание за прорицателските способности е да се види миналото в бъдещето.

Нещата упорито оставаха различни от онова, което изглеждаха на пръв поглед.

— Отпий! — рече Чани. Тя размахваше под носа му края на тръбичката от меха.

Пол се изопна и втренчи поглед в Чани. Из въздуха се носеше някаква възбуда като при карнавал. Знаеше какво ще последва, ако отпие от тази подправка, съдържаща вещество, което щеше да причини промяна в него. Той щеше да се върне към видението от истинското време, от мястото, което хармонираше на времето. То щеше да го постави върху шеметния предел и щеше да предизвика у него прозрението.

Зад гърба на Чани се обади Стилгар:

— Отпий, момко! Бавиш церемонията.

Тогава Пол се заслуша в тълпата и долови безумието в гласовете им: „Лизан-ал-Гаиб“! — мълвяха те, „Муад’Диб!“ Пол сведе поглед към майка си. Тя спеше спокойно в седнало положение — дишането й бе равномерно и дълбоко. Хрумна му някакъв израз от бъдещето, което бе неговото самотно минало: „Тя спи сред Водите на живота!“

Чани подръпна ръкава му.

Пол пое с устни тръбичката и чу как хората закрещяха. Почувствува как течността бликна в гърлото му, щом Чани притисна меха, и усети шемет, замайване от изпаренията. Чани отдръпна тръбичката и подаде меха на ръцете, които отдолу, под площадката, се протягаха за него. Очите му се спряха на ръката й, където бе привързана зелената траурна лента.

Когато се изправи, Чани видя накъде бе насочил погледа си и каза:

— Аз мога да го жалея дори сред блаженството на Водата на живота. Това е нещо, което той ни даде. — Тя сложи ръката си в неговата длан и го задърпа да я последва по ръба на площадката.

— Ние си приличаме по едно нещо, Усул: и ти, и аз загубихме бащите си и за смъртта им са виновни харконите.

Пол я последва. Почувствува главата си отделена от тялото и след това прикачена обратно с помощта на някакви необикновени свръзки. Усети краката си омекнали, сякаш направени от гума.

Свърнаха по един страничен коридор — стените му бяха оскъдно осветени от поставените на равни разстояния суспенсорни глобуси. Пол почувствува как наркотикът започва да му въздействува по своя неповторим начин, като отваряше за него времето както постепенно разцъфтява цвят. Когато завиха по друг мрачен тунел, изпита необходимост да се допре до Чани. Твърдата и същевременно нежна плът, която напипа под робата й, раздвижи кръвта му. Усещането се прибави към въздействието от наркотика, който в този момент на настоящето раздипляше бъдещето и миналото, оставяйки у Пол едва доловимото чувство на триокулярен фокус.

— Аз те познавам, Чани — прошепна той. — Ние с теб сме седели на една издигната над пясъците площадка и аз успокоявах страховете ти. Ние сме се милвали в мрака на заслона. Ние сме… — Той откри, че губи фокус, опита се да разтърси глава и се олюля.

Чани го подкрепи и го въведе през плътните завеси в жълтия уют на някакво жилище — ниски маси, възглавници, спална постеля под оранжева драперия.

Пол осъзна, че стоят на едно място, че Чани е застанала с лице срещу него и че очите й гледат с поглед, изпълнен с безмълвен ужас.

— Трябва да ми кажеш! — прошепна Чани.

— Ти си сихайя — изворът на пустинята.

— Когато племето ни споделя блаженството на Водата на живота — заговори тя, — ние сме заедно, всички до един. Ние… просто споделяме блаженството. Аз мога… да почувствувам другите до себе си, но се опасявам, че теб не мога.

— Защо?

Той се опита да съсредоточи погледа си върху нея, но минало и бъдеще се сливаха в настоящето и размазваха образа й. Той я видя в безброй пози, в различни положения и обстановки.

— У теб има нещо, което буди страх — отговори тя. — Сега, когато те отведох от другите… направих го, защото долових какво искат. Ти… притесняваш хората. Караш ни да… да виждаме разни неща!

Пол с усилие заговори отчетливо:

— Какво виждаш?

Тя погледна ръцете си.

— Виждам дете… в прегръдките си. Това е нашето дете — твоето и моето. — Тя долепи длан до устните си. — Как е възможно да познавам всяка твоя черта.

„Те притежават частица от дарбата за прорицанието“ — подсказа му разумът. — „Но я потискат, защото ги изпълва с ужас.“

В миг на прояснение той видя, че Чани трепери.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Усул — прошепна тя и продължи да трепери.

— Не можеш да влезеш заднишком в бъдещето — каза той.

Обзе го дълбоко състрадание към нея. Притегли я до себе си и я помилва по главата.

— Чани, Чани, не се страхувай!

— Усул, помогни ми! — извика тя.

Докато я слушаше, Пол почувствува как наркотикът привършва работата си в съзнанието му — раздира завесите, за да му позволи да види далечния сив хаос на своето бъдеще.

— И все мълчиш! — рече Чани.

Застанал мислено нащрек, той виждаше как прецизно уравновесеното време се изопва в съдбовното си измерение, като ту се стеснява, ту се разстила като мрежа, улавяйки безброй много светове и сили, ту като опнато въже, по което той трябваше да премине, се залюлява, а той трябваше да пази равновесие отгоре му.

От една страна той виждаше империята, някакъв харкон на име Фейд-Рота, който летеше срещу него като смъртоносно острие, сардукарите, които вилнееха далеч от родната си планета, за да донесат погром на Аракис. Сдружението, което владееше корабите и заговорничеше, и „Бин Джезърит“ с техните схеми за подбор. Всички се бяха скупчили като гръмотевичен облак на неговия хоризонт — възпираха ги единствено свободните и техният Муад’Диб, спящият исполин на свободните, готов да тръгне в жестокия си кръстоносен поход през вселената.

Пол почувствува, че се намира някъде по средата, в опорната точка, около която се въртеше цялата тази структура, и че редом с Чани върви по тънкото въже на мира с обещание за щастие. Виждаше всичко това като на длан — относително спокойствие в закътания заслон — миг на покой между периодите на насилие.

— Няма друго място за покой — рече той.

— Усул, ти плачеш! — промълви Чани. — Усул, сила моя! Да не би да отдаваш влага на мъртъвците? На чии мъртъвци?

— На онези, които още не са умрели — отвърна той. През мъглата на наркотика той почувствува колко права бе тя и грубовато я притегли към себе си.

— Сихайа! — рече той.

Тя опря длан до бузата му.

— Аз не се страхувам вече, Усул. Погледни ме! Когато ме прегръщаш така, виждам онова, което виждаш и ти.

— А какво виждаш? — попита той.

— Виждам как взаимно си даряваме обич по време на затишие помежду две бури. Ние сме предопределени за това.

Наркотикът отново започна да му действува и той си помисли: Толкова много пъти си ми дарявала уют и забрава. — Отново усети дълбокото прозрение с високо-релефните образи на времето, почувствува как бъдещето му се превръща в спомени за нежните обиди на физическата любов, за близостта и взаимността, за благостта и жестокостта.

— Ти си по-силната, Чани — промълви той. — Бъди до мен.

— Винаги! — рече тя и го целуна по бузата.