Франк Хърбърт
Дюн (26)

„Какво презираш? От това най-вярно ще проличи какъв си.“

Из „Справочник за Муад’Диб“ от принцеса Ирулан.

— Те са мъртви, бароне — изрече гвардейският капитан Якин Нифад. — И жената, и момчето със сигурност са мъртви.

Барон Харконен приседна сред суспенсорите в спалнята си. Отвъд стените на неговите покои, обвил ги като яйце с няколко черупки, се издигаше корпусът на космическата фрегата, която го бе довела на Аракис. Тук, в покоите му обаче, грубият метал на корабния корпус бе замаскиран с драперии, с меки ватирани тъкани и редки произведения на изкуствата.

— Съвсем сигурно е — продължи гвардейският капитан. — Те са мъртви.

Баронът премести огромното си тяло с помощта на суспенсорите и погледна към статуята на подскачащо момче, издялана от черно абаносово дърво и поставена в една ниша на другия край на стаята. Сънят му бе избягал. Той притегна подплатените с вата суспенсори под тлъстите гънки на шията си и в светлината на единичния суспенсорен глобус на спалнята отправи очи към вратата, където капитан Нифад стоеше блокиран от петпластовата защита^*.

— Те наистина са мъртви, бароне — повтори капитанът.

В притъпения поглед на Нифад баронът забеляза следи от въздействието на семута^*. Явно, че когато са му докладвали за това, капитанът се е намирал в дълбока забрава под въздействието на наркотика и е прекъснал сеанса само за да вземе противонаркотик, преди да се втурне насам.

— Разполагам с подробен доклад — добави Нифад.

„Нека се поизпоти“ — мислеше си баронът. — „Инструментите на държавническото изкуство трябва винаги да се държат в изправност и готовност. Сила и страх — в изправност и готовност.“

— Видя ли труповете им? — избоботи баронът.

Нифад се поколеба.

— Господарю, видели са ги… как изчезват в облака на пясъчна буря… ветрове със скорост по-голяма от осемстотин километра в час. От такава буря нищо не може да оцелее, господарю. Абсолютно нищо. Един от нашите собствени топтери се е разбил при преследването.

Баронът погледна строго Нифад — забеляза как нервно потрепват рязко очертаните мускули на долната му челюст и как се движи брадичката му, когато Нифад преглъща.

— Видя ли труповете? — попита той.

— Господарю…

— Тогава за какъв дявол се влачиш тук и вдигаш врява? — изкрещя баронът. — За да ми съобщиш, че нещо е сигурно, когато не е? Да не би да смяташ, че ще те похваля за такава глупост или че отново ще те повиша в по-горен чин?

Лицето на Нифад пребледня като платно. „Виж го ти пиленцето“ — помисли си баронът. — „Заобиколен съм ето от такива некадърни дръвници. Ако посипя пясък пред това нищожество и му кажа, че е зърно, той ще го изкълве.“

— Онзи Айдахо ли ни заведе при тях? — попита баронът.

— Тъй вярно, господарю.

„Виж го само как му се преплита езикът“ — рече си баронът. И попита:

— Опитвали са се да избягат при свободните, така ли?

— Тъй вярно, господарю.

— Има ли още от този доклад?

— Имперският планетолог Кайнс е замесен в тази работа, господарю. Айдахо се е присъединил към този Кайнс при твърде загадъчни обстоятелства… Дори бих казал подозрителни обстоятелства.

— Е, и?

— Двамата… ъъъ… избягали заедно някъде сред пустинята, където очевидно са се укривали момчето и майка му. В суматохата около преследването няколко от отрядите ни попаднаха на експлозия от съприкосновението на лазестрел със защитно поле.

— Колко човека загубихме?

— Ами още… още не съм сигурен, господарю.

„Лъже“ — помисли си баронът. — „Истината сигурно е твърде печална.“

— Този имперски лакей Кайнс — заговори баронът — е играел двойна игра, така ли?

— Залагам доброто си име за това, господарю.

„Доброто му име!“

— Убийте този човек — заповяда баронът.

— Господарю! Кайнс е имперски планетолог, личен слуга на негово висо…

— Тогава направете така, че да изглежда като нещастен случай!

— Господарю, при завземането на това гнездо на свободните с нас имаше сардукари. Те сега държат Кайнс под арест.

— Измъкнете го от ръцете им. Предай им, че желая да го разпитам.

— А ако се опънат?

— Няма да се опънат, ако пипаш както трябва.

Нифад преглътна.

— Тъй вярно, господарю.

— Този човек трябва да умре — избоботи баронът. — Той се е опитал да помогне на враговете ми.

Нифад пристъпяше от крак на крак.

— Какво има?

— Господарю, сардукарите държат под арест всъщност… двама души, които може би представляват интерес за вас. Те заловиха и експерта на дука по бойни изкуства.

— Хауът ли? Туфир Хауът?

— Лично видях пленника, господарю. Наистина е Хауът.

— Направо не мога да повярвам, че е възможно!

— Говори се, че е бил повален от стреломет, господарю. В пустинята, където не е могъл да използува защитното си поле. Всъщност той е невредим. Голям майтап ще падне, ако успеем да се доберем до него.

— Става въпрос не за друг, а за ментат — изръмжа баронът. — Човек не бива да похабява с лека ръка един ментат. Проговорил ли е? Какво казва за поражението им? Дали би могъл да узнае мащабите на… не, не.

— Проговорил само дотолкова, господарю, колкото да разкрие убеждението си, че ги е предала лейди Джесика.

— Аха!

Баронът се облегна назад, потънал в размисъл. После заговори:

— Сигурен ли си? Наистина ли гневът му пада върху лейди Джесика?

— Пред мен го каза, господарю.

— Тогава нека си мисли, че тя е жива.

— Но, господарю…

— Без много приказки! Искам към Хауът да се отнасят много вежливо. Да не му се говори нищо за д-р Юи, техния истински предател. Да му се каже, че д-р Юи е умрял, защитавайки своя дук. Може дори да се смята, че това донякъде е вярно. Ние обаче ще подхранваме подозренията му срещу лейди Джесика.

— Господарю, не ми…

— Един ментат, Нифад, се ръководи и направлява посредством информацията, която му се дава. Невярна информация — неверни резултати.

— Тъй вярно, господарю.

— Гладен ли е Хауът? Жаден ли е?

— Господарю, Хауът все още се намира в ръцете на сардукарите.

— Да, наистина е така. Сардукарите обаче сигурно също като мен изгарят от нетърпение да изтръгнат от Хауът някакви сведения. Забелязах нещо у нашите съюзници, Нифад. Те не са много почтени… в политическо отношение. Убеден съм, че преднамерено се държат така, защото такава е волята на императора. Да. Убеден съм, че е точно така. Ще напомниш на командващия на сардукарите, че ми се носи славата на човек, който умее да изтръгва показания и от най-упоритите хора.

— Тъй вярно, господарю — рече Нифад със скръбно изражение.

— Ще кажеш на командващия на сардукарите, че искам да разпитам едновременно и Хауът, и този Кайнс, като ги насъсквам един срещу друг. Надявам се, че дотолкова поне ще разбере.

— Тъй вярно, господарю.

— А щом веднъж ни паднат в ръцете… — Баронът кимна.

— Господарю, сардукарът ще поиска да изпрати наблюдател, който да присъствува на всеки ваш… разпит.

— Убеден съм, че можем да измислим някакво непредвидено обстоятелство, за да отклоним всякакви нежелани наблюдатели, Нифад.

— Разбирам, господарю. Имате предвид, когато Кайнс го сполети нещастният случай.

— Тогава и Кайнс, и Хауът ще бъдат сполетели от нещастни случаи, Нифад. Но само с Кайнс ще стане истински нещастен случай. На мен ми трябва не друг, а Хауът. Да. О, да.

Нифад замижа и преглътна. Канеше се да зададе някакъв въпрос, но не заговори.

— На Хауът да му се дава и храна, и пиене — разпореди баронът. — Да се отнасят към него вежливо, със съчувствие. Във водата му да слагат от импрегниращата отрова^*, получена от покойния Пайтър дьо Врие. А ти ще се погрижиш отсега нататък противоотровата да стане неделима част от менюто на Хауът… до второ разпореждане.

— Противоотровата, тъй вярно — Нифад поклати глава. — Но…

— Не бъди тъп, Нифад. Дукът едва не ме уби с онзи зъб с отровната капсула. Отровният газ, който излезе от устата му в мое присъствие, ме лиши от моя най-драгоценен ментат, Пайтър. Необходим ми е негов заместник.

— Хауът ли?

— Хауът.

— Но…

— Ще ми възразиш, че Хауът е изцяло предан на атреидите. Истина е, но атреидите са мъртви. Ние ще го ухажваме. Той трябва да повярва, че не е виновен за отнетите владения на дука. Че всичко това е дело на бин-джезъритската вещица. Че е имал посредствен господар, човек, чийто разум е бил засенчен от чувствата. Ментатите благоговеят пред способността да се анализира, без да се намесват чувства, Нифад. Ние ще ухажваме трудния Туфир Хауът.

— Ще го ухажваме. Тъй вярно, господарю.

— Хауът за жалост е имал господар, чиито възможности са били твърде скромни, господар, който не е могъл да издигне своя ментат до върховни висоти на мисловния процес, което е право на един ментат. Хауът ще съзре известна доза истина в това. Не е било по кесията на дука да осигури най-способните агенти да доставят на ментата най-необходимата информация. — Баронът втренчи поглед в Нифад. — Нека никога да не се заблуждаваме, Нифад. Истината е могъщо оръжие. Добре ни е известно как съкрушихме атреидите. И на Хауът му е известно. Постигнахме го с богатство.

— С богатство. Тъй вярно, господарю.

— Ние ще ухажваме Хауът — продължи баронът. — Ще го скрием от сардукарите. И ще пазим като резервен ход… спирането на противоотровата. Няма начин импрегниращата отрова да се изхвърли от организма. И още, Нифад, Хауът изобщо не бива да заподозре нищо. Противоотровата не може да се улови от нито един детектор за отрови^*. Хауът може да подлага храната си на каквото иска изследване, без да открие и следа от отрова.

От проумяното очите на Нифад се разшириха.

— Липсата на дадено нещо — продължи баронът — може да се окаже толкова смъртоносна, колкото и наличието му. Липсата на въздух, а? Липсата на вода? Липсата на всяко едно от нещата, с които сме привикнали. — Баронът кимна. — Разбираш ли ме, Нифад?

Нифад преглътна.

— Тъй вярно, господарю.

— Тогава залавяй се за работа. Намери командващия сардукарите и действувай!

— Незабавно, господарю. — Нифад се поклони, обърна се и бързо излезе.

„Рамо до рамо с Хауът“ — мислеше си баронът. — „Сардукарите ще ми го дадат. Ако изобщо заподозрат нещо, то ще бъде, че искам да унищожа този ментат. И аз ще затвърдя това подозрение! Глупаци! Един от най-страхотните ментати, откакто свят светува, ментат обучен да убива, и те ще ми го подхвърлят като някаква глупава играчка, която е за чупене. Ще им покажа каква полза може да има от такава играчка!“

Баронът мушна ръка под драперията около суспенсорното си легло и натисна един бутон, за да повика по-големия си племенник, Рабан. Той се облегна назад и се усмихна.

„И всички атреиди са мъртви!“

Глупавият гвардейски капитан бе прав, разбира се. Естествено е нищо да не оцелее по пътя на пясъчната буря на Аракис. Камо ли орнитоптер… или пътниците му. Жената и момчето бяха мъртви. Уместно раздадените подкупи, невероятните разходи по превозването на смазваща бойна сила до друга планета… всички онези изкусно изпипани доклади, съчинени единствено за ушите на императора, цялата грижливо подготвена схема, всичко това най-сетне се осъществяваше напълно.

„Сила и страх — страх и сила.“

Баронът виждаше пътя, който се простираше пред него. Един ден император щеше да стане някой от династията Харконен. Не той самият и не плът от неговата плът. Но харкон. Не, разбира се, и този Рабан, когото бе повикал. Но по-малкият брат на Рабан. Младият Фейд-Рота. У това момче имаше някаква твърдост, която допадаше на барона… някаква жестокост.

„Прекрасно момче“ — нареждаше мислено баронът. — „Още една-две годинки — да кажем, когато стане на седемнадесет — и ще знам със сигурност дали той е лостът, потребен на династия Харконен, за да спечели трона.“

— Господарю.

Мъжът, който стоеше извън защитното поле на вратата на баронската спалня, бе възнисък, с едро лице и тяло, имаше типичните за харконите по бащина линия близко разположени очи и огромни мишци. Той бе пълен, но стегнат и все пак бе очевидно, че един ден ще прибегне до портативни суспенсори за придвижване на наднорменото си тегло.

„Пъргав в краката, муден в главата“ — рече си баронът. — „Не, в никакъв случай този мой племенник не е ментат… не е Пайтър дьо Врие, но може би е по-подходящ инструмент за задачата, която ни предстои да решаваме. Ако му дам пълна свобода при изпълнението й, той ще прегази всичко по пътя си. О, колко омразен ще стане той тук, на Аракис!“

— Драги ми Рабан — заговори баронът. Той изключи защитата на вратата, но многозначително поддържаше на пълни обороти собственото си защитно поле, тъй като знаеше добре, че трептенето му ще се забелязва и над суспенсорния глобус до леглото.

— Повикахте ме — заговори Рабан. Той пристъпи напред, погледна към потрепващия от защитното поле на барона въздух и се огледа за суспенсорен стол, но не откри нито един.

— Ела по-близо, където ще мога да те виждам без затруднения — рече баронът.

Рабан пристъпи още една крачка, като си мислеше, че проклетият старик е махнал нарочно всички столове, за да принуди посетителя да стои прав.

— Атреидите са мъртви — каза баронът. — До един. Ето защо те повиках тук, на Аракис. Тази планета отново е твоя.

Рабан примигна.

— Но аз си помислих, че се каните да издигнете Пайтър дьо Врие до…

— Пайтър също е мъртъв.

— Пайтър ли?

— Да, Пайтър.

Баронът включи отново защитата на вратата и я изолира за всякакво проникване на енергия.

— Той май ви омръзна накрая? — рече Рабан. Гласът му прозвуча безизразен и безжизнен сред изолираната стая.

— Ще ти кажа нещо и при това за пръв и последен път — избоботи баронът. — Ти намекваш, че съм премахнал Пайтър, така както човек заличава някаква точица. — Той щракна с дебелите си пръсти. — Просто ей така, а? Аз не съм толкова глупав, племеннико. И ще го приема като обида, ако някой път отново с дума или с действие допуснеш, че съм толкова глупав.

В злите очи на Рабан проблесна страх. Той знаеше почти със сигурност колко далече може да отиде баронът срещу членовете на семейството си. Рядко стигаше до смърт, освен ако с нея не трябваше да постигне нечувани печалби или предизвикателство. Но семейните наказания бяха мъчителни.

— Простете ми, господарю — замоли се Рабан. Той сведе очи както за да прикрие собствения си гняв, така и за да покаже раболепие.

— Не си прави шеги с мен, Рабан — рече баронът.

Като продължаваше да стои със сведен поглед, Рабан преглътна.

— Ще ти кажа нещо важно — продължи баронът. — Никога не премахвай даден човек безразсъдно. Прави го винаги в името на някаква първостепенна цел — и винаги знай добре своята цел.

У Рабан се обади гневът.

— Но вие премахнахте предателя Юи! Когато пристигнах снощи, видях да отнасят трупа му.

Рабан погледна чичо си, внезапно уплашен от звука на изречените думи.

Но баронът се усмихна.

— Най-много внимавам с опасните оръжия — рече той. — Д-р Юи беше предател. Той ми предаде дука. — В гласа на барона се долови прилив на сили. — Аз подтикнах към престъпление един лекар от медицинското училище „Сук“! Училището за просветени. Чуваш ли, момко? Ала това е много страшно оръжие, за да бъде оставено да се търкаля наоколо. Не го премахнах случайно.

— А императорът знае ли, че сте направили предател от един възпитаник на „Сук“?

„Виж ти какъв прозорлив въпрос“ — помисли си баронът. — „Дали пък не съм сбъркал в преценката си за този мой племенник?“

— Императорът все още не знае — отвърна баронът. — Но неговите сардукари сигурно ще му докладват. Преди това да стане обаче, ще се погрижа моят собствен доклад да се озове в ръцете му по каналите на „ЕМОП“^*. Ще му обясня, че по някаква щастлива случайност съм открил лекар, който се е преструвал, че има заложена имперската повеля^*. Лъжедоктор, разбираш ли? И тъй като всекиму е известно, че не може да се наруши имперската повеля на училището „Сук“, това обяснение ще бъде прието.

— Аха, разбирам — промърмори Рабан.

А баронът си помисли: „Всъщност надявам се, че наистина разбираш. Надявам се, че наистина разбираш колко жизненоважно е това нещо да се запази в тайна.“ — Внезапно баронът се запита: „Защо направих това? Защо започнах да се хваля пред този мой глупав племенник — племенника, когото трябва да използувам и да захвърля след това?“ — Баронът се разгневи на себе си. Почувствува се предаден.

— Това трябва да се запази в тайна — каза Рабан. — Разбирам.

Баронът въздъхна.

— Този път ще ти дам други указания за Аракис, племеннико. Когато преди управляваше тази планета, аз те държах със здрави юзди. Този път имам само едно изискване.

— Да, господарю?

— Доходи.

— Доходи ли?

— Имаш ли изобщо представа, Рабан, колко ни струваше да доведем тук такава бойна сила, която да смаже атреидите? Имаш ли и най-слабо понятие какви са навлата на Сдружението за военните превози?

— Скъпо ли е?

— Скъпо е!

Баронът протегна тлъстата си ръка към Рабан.

— Дори да изстискаш от Аракис всеки грош, който планетата ще може да дава в продължение на шестдесет години, пак едва ще ни се изплатиш!

Рабан отвори уста и я затвори, без да проговори.

— Скъпо ли? — рече презрително баронът. — Монополът върху космическите превози на проклетото Сдружение би ни разорил, ако отдавна не бях предвидил тези разходи. Трябва да знаеш, Рабан, че ние опрахме пешкира за всичко. Ние дори заплатихме за превоза на сардукарите.

И не за първи път баронът се запита дали някога ще дойде ден, когато Сдружението ще може да бъде надхитрено. Хората му бяха много коварни — измъкваха полекичка парите, но по толкова, че клиентът да не възразява, докато не го стисваха в юмрука си и вече го принуждаваха да плаща, да плаща и пак да плаща.

Безбожните им цени засягаха най-вече военните превози. „Надбавки за военен риск“, обясняваха мазните агенти на Сдружението. И за всеки агент, когото човек успееше да пробута като „ухо“ в структурата на банката на Сдружението, те поставяха двама свои агенти в неговата система.

„Непоносимо!“

— Доходи значи! — обади се Рабан.

Баронът отпусна ръка и сви юмрук.

— Трябва здравата да ги притиснеш.

— И мога да си върша каквото си поискам, щом ги притискам здравата?

— Каквото си поискаш.

— Оръдията, които докарахте — заговори Рабан. — Ще мога ли да ги…

— Ще ги откарам оттук — прекъсна го баронът.

— Но вие…

— Подобни играчки няма да са ти необходими. Те бяха нововъведение със специално предназначение и вече са безполезни. Имаме нужда от метала. Те са безпомощни срещу защитните полета, Рабан. Бяха просто голямата изненада. Предполагаше се, че войските на дука ще се оттеглят в скалните пещери на тази отвратителна планета. И нашият артилерийски огън направо ги зазида в тях.

— Но свободните не използуват защитни полета.

— Ако желаеш, можеш да запазиш няколко лазестрела.

— Да, господарю. И ще имам свобода на действие, нали?

— Ако ги притискаш здравата.

Рабан се усмихваше злорадо.

— Прекрасно разбирам, господарю.

— Нищо не разбираш — изръмжа баронът. — Но нека си изясним нещата от самото начало. Това, което наистина трябва да разбереш, е как да изпълняваш моите заповеди. Минавало ли ти е някога през ум, племеннико, че на тази планета живеят най-малко пет милиона души?

— Забравя ли господарят, че в миналото бях тук негов регент-сиридар? И нека господарят ми прости, но неговата преценка може да се окаже занижена. Трудно е да се преброи население, разпръснато из синкове^* и панове^*, както на тази планета. А ако се вземат под внимание и свободните…

— Свободните не заслужават внимание!

— Простете ми, господарю, но сардукарите мислят другояче.

Баронът се поколеба, втренчил поглед в племенника си.

— Да не би да знаеш нещо?

— Господарят се бе оттеглил в покоите си снощи, когато пристигнах. Аз… ъъъ… си позволих да се свържа с някои от моите лейтенанти… ъъъ… от миналото. Те са служили като водачи на сардукарите. Докладваха ми, че някаква банда на свободните нападнала из засада отряд сардукари, някъде на югоизток оттук, и го унищожила.

— Унищожила отряд сардукари ли?

— Да, господарю.

— Невъзможно!

Рабан сви рамене.

— Свободни да победят сардукари! — каза презрително баронът.

— Повтарям само онова, което ми докладваха — каза Рабан. — Говори се, че тази банда на свободните вече била заловила страшния ментат на дука Туфир Хауът.

— Ааа!

Баронът кимна усмихнат.

— Вярвам на доклада — продължи Рабан. — Вие нямате представа какво досадно бреме са свободните.

— Може би, но твоите лейтенанти не са видели и свободни. Сигурно са били атреидски воини, обучавани от Хауът и преоблечени като свободни; това е единственият възможен отговор.

Рабан отново сви рамене.

— Да, само че според сардукарите те са били свободни. Сардукарите вече започнаха погром за изтребването на всички свободни.

— Добре.

— Но…

— Това ще ангажира вниманието на сардукарите. А ние скоро ще имаме Хауът. Знам това! Предчувствувам го. Ах, какъв славен ден! Сардукарите са се заловили с преследването на няколко безполезни пустинни банди, докато ние тук ще получим истинската плячка!

— Господарю… — Рабан се поколеба и се намръщи. — Винаги ме е преследвало чувството, че ние подценяваме свободните както по брой, така и по…

— Зарежи това, момко! Те са паплач. Нас ни интересуват многолюдните градчета, градовете и селата. А там живее доста народ, нали така?

— Точно така, господарю.

— Те ме тревожат, Рабан.

— Тревожат ли ви?

— О… деветдесет процента от тях не ми създават грижи. Но винаги ще се намерят някои малки династии^* и други подобни, хора амбициозни, които могат да предприемат нещо опасно. Ако някой от тях успее да напусне Аракис с неприятния разказ за тукашните събития, аз ще бъда безкрайно недоволен. Можеш ли да си представиш колко недоволен ще бъда?

Рабан преглътна.

— Трябва да предприемеш незабавни мерки да вземеш заложници от всяка малка династия — продължи баронът. — Така за всеки, който не живее на Аракис, трябва да стане ясно, че това тук е било чисто и просто война между две династии. И сардукарите изобщо не са участвували в нея, ясно ли е? На дука са били предложени обичайната пощада и изгнание, но преди да ги приеме, е загинал при нещастен случай. Той обаче се е канел да ги приеме. Ето това е историята. А всеки слух, че тук е имало някакви сардукари, трябва да бъде посрещнат с присмех.

— Щом такава е волята на императора — каза Рабан.

— Такава е волята на императора.

— Ами контрабандистите?

— Никой не вярва на контрабандистите, Рабан. Към тях се проявява търпимост, но не и доверие. Във всеки случай сред тези кръгове ще раздадеш подкупи… а ще вземеш и други мерки, които съм сигурен, че ще измислиш.

— Да, господарю.

— Значи две неща искам от Аракис, Рабан: приходи и безпощаден юмрук. На тази планета не бива да имаш никаква милост. Гледай на тези тъпаци като на такива, каквито са в действителност: злобно настроени към господарите си роби, които само изчакват възможността да се разбунтуват. Към тях не бива да проявяваш нито капчица жал или милост.

— Може ли човек да унищожи населението на цяла една планета? — попита Рабан.

— Да го унищожи ли? — Баронът рязко изви глава — жест, в който пролича изненада. — Кой е споменавал нещо за унищожение?

— Ами, помислих си, че се каните да доведете ново население и да…

— Казах да ги притиснеш здраво, племеннико, а не да ги унищожаваш. Не погубвай напразно населението, само го дръж в пълно покорство. Трябва да бъдеш мечка стръвница, момчето ми. — Той се усмихна — върху набръчканото от тлъстини лице се изписа детинско изражение. — Стръвницата никога не се спира. Никаква пощада. Никога не се спирай! Милостта е химера. Тя може да бъде победена от стомаха, който стене от глад, и от гърлото, което плаче от жажда. Трябва винаги да си гладен и жаден. — Баронът поглади огромните буци плът под суспенсорите си. — Като мен.

— Разбирам, господарю. — Рабан се огледа наляво и надясно.

— В такъв случай всичко ли е ясно, племеннико?

— С изключение на един въпрос, чичо: планетолога Кайнс.

— Ах, да, Кайнс.

— Той е служител на императора, господарю. Може да се движи, където пожелае. А е и много близък със свободните… нали е женен за свободна?

— До утре вечер Кайнс ще бъде мъртъв.

— Опасна работа е, чичо, да се убие имперски служител.

— А според теб как съм се издигнал толкова нависоко за толкова кратко време? — попита баронът. Гласът му бе мазен — в него напираха неизказани прилагателни. — Освен това никога не бива да се боиш, че Кайнс ще напусне Аракис. Забравяш, че той се е пристрастил към подправката.

— Разбира се!

— Онези, които знаят истината, няма да предприемат нищо, с което да изложат на риск снабдяването си с мелиндж — продължи баронът. — Това на Кайнс, естествено, му е известно.

— Бях забравил — каза Рабан.

Те мълчаливо се вгледаха един в друг.

След малко баронът заговори:

— Между другото сред първостепенните ти грижи трябва да бъдат и моите лични доставки на мелиндж. Аз имам доста прилични собствени запаси, но този пагубен набег на войските на дука ни отне повечето от количествата, приготвени за пазара.

— Да, господарю — кимна Рабан.

Баронът се оживи.

— И така, утре сутринта събираш всички оцелели длъжностни лица и им заявяваш: „Нашият върховен падишах-император ме натовари да поема владението на тази планета и да сложа край на всички спорове.“

— Разбирам, господарю.

— Този път съм сигурен, че наистина разбираш. Утре ще обсъдим всичко по-подробно. А сега ме остави да си доспя.

Баронът изключи защитата на вратата и го изпрати с очи.

„Муден в главата“ — помисли си баронът. — „Пъргав в краката, муден в главата. Когато изпълни задачата си тук, всичко ще е оплискано с кръв. Тогава изпратя ли Фейд-Рота да отърве хората от теглото, те ще посрещнат радушно своя спасител. Многообичания Фейд-Рота. Благородния Фейд-Рота, състрадателния, който им носи избавление от звяра. Фейд-Рота, който заслужава да бъде следван, за когото човек може да даде живота си. Момчето дотогава ще се научи да потиска, без да пролива кръв. Убеден съм, че той е владетелят, който ни трябва. Ще добие опит. А само какво прекрасно тяло има. Наистина чудесно момче.“