Франк Хърбърт
Дюн (21)

„Съществува легенда, че в мига, в който дук Лито Атреидски издъхнал, един метеорит прекосил небето и паднал над фамилния му замък на планетата Каладън.“

Из „Въведение към историята на детството на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Барон Харконен стоеше до илюминатора на кацналия помощен кораб, който използуваше като команден пост. Той наблюдаваше през илюминатора осветената от огнените езици аракийска нощ. Вниманието му се насочи към далечната Защитна стена, където неговото тайно оръжие си вършеше работата.

Артилерийски огън.

Оръдията биеха по пещерите, където се бяха оттеглили войните на дука, за да се бият до сетен дъх. Бавно отмерени залпове от оранжев ослепителен блясък и гейзери от скали и пепел, осветени от краткотрайното зарево… и войниците на дука останаха затрупани, за да умрат от глад. Уловени като животни в бърлогата си.

Баронът долавяше далечния тътен — барабанен гръм, който достигаше до него посредством вибрациите на корабния метал: дум… дум. А след това дуум-дум!

„Кой би се досетил да възкреси артилерията в това време на защитни полета?“ — Тази мисъл го накара вътрешно да заликува. — „Лесно бе да се предскаже, че войниците на дука ще побегнат към тези пещери. А императорът ще оцени високо моята досетливост за запазване на живота на общите ни войски.“

Той нагласи един от малките суспенсори, които помагаха на затлъстялото му тяло срещу силата на земното привличане. Усмивка разтегна устните му чак до очертанията на долната му челюст.

„Жалко е да се погубят такива войни като тези на дука“ — помисли си той. Усмихна се още по-широко и се надсмя на себе си. — „Съжалението трябва да бъде коравосърдечно.“ — Той кимна. Неуспехът по принцип можеше да се избегне. Цялата вселена бе открита за човека, който може да взема правилни решения. Страхливите зайци трябва да се откриват и да се погват към дупките им. А как иначе биха могли да се управляват и развъждат? Той оприличи войниците си на пчели, обърнали в бягство зайците. И си помисли. — „Денят ухае сладко, щом имаш достатъчно пчели, които да работят за теб.“

Зад него се отвори врата. Преди да се обърне, баронът погледна отражението в потъмнелия от мрака илюминатор.

Пайтър дьо Врие влезе в кабината, следван от Уман Куду, капитанът на личната гвардия на барона. Пред самата врата отвън настъпи някакво оживление — той зърна овчедушните физиономии на войниците от охраната си, които в негово присъствие си придаваха старателно добродетелен вид.

Баронът се обърна. Пайтър присмехулно докосна чело с пръст за поздрав.

— Добри новини, господарю. Сардукарите доведоха дука.

— Естествено, че ще го доведат — избоботи баронът.

Той се втренчи в навъсената маска на злодей върху женственото лице на Пайтър. И в очите — тези прибулени цепнатини от най-синьо синьо.

„Скоро ще се наложи да го премахна“ — помисли си баронът. — „Той почти надживя своята полезност, почти достигна онази точка, в която се превръща в нарастваща опасност за моята личност. Преди това обаче той ще трябва да си спечели омразата на народа на Аракис. А после — всички ще посрещнат като освободител моя скъп Фейд-Рота.“

Баронът премести поглед върху гвардейския капитан Уман Куду: рязко очертани челюстни мускули и брадичка като връх на ботуш — човек, комуто можеше да се има доверие, защото пороците му бяха известни.

— Най-напред къде е предателят, който ми достави дука? — попита баронът. — Трябва да му дам наградата.

Пайтър се завъртя на пръсти и даде знак на стражата отвън.

Пред вратата настана нервно суетене и Юи влезе. Движенията му бяха сковани и отмерени. Мустаците бяха увиснали над моравите му устни. Само старческите очи изглеждаха живи. След като направи три крачки в стаята, Юи се спря, подчини се на знака, даден му с ръка от Пайтър, и застана с очи, вперени през празното пространство в барона.

— Ааа, д-р Юи!

— Господарю Харконен!

— Научавам, че си ни предал дука.

— Моята част от сделката, господарю.

Баронът погледна към Пайтър. Пайтър кимна. Баронът отново погледна към Юи.

— Условието на сделката, така ли? А аз… — Той изричаше ясно и злобно думите: — Какво следваше да направя аз в замяна?

— Вие си спомняте много добре, господарю Харконен.

И едва сега, като чуваше неприятното тиктакане на часовници в главата си, Юи си позволи да се замисли. Той бе забелязал коварната измама в поведението на барона. Уана бе наистина мъртва — бе избягала далеч от обсега на пипалата им. В противен случай те все още щяха да имат власт над мекушавия доктор. От поведението на барона ставаше ясно, че такава власт те вече нямаха — всичко бе свършило.

— Така ли? — попита баронът.

— Вие обещахте да освободите Уана от тежките й страдания.

Баронът кимна.

— Ах, да. Сега си спомням. Така беше. Наистина обещах. По този начин пречупихме имперската повеля. Ти не можеше да се примириш да виждаш как бин-джезъритската ти вещица се търкаля из ямите на ужаса на Пайтър. Да, барон Харконен винаги изпълнява своите обещания. Казах ти, че ще я освободя от страданията й и че ще ти позволя да отидеш при нея. Така да бъде. — Той махна с ръка на Пайтър.

Сините очи на Пайтър се изцъклиха. По своята плавност движенията му напомняха котешки. Ножът в ръката му проблесна като нокът на граблива птица, когато се заби в гърба на Юи.

Старецът настръхна, ала изобщо не свали погледа си от барона.

— И така, иди при нея! — избълва баронът.

Юи стоеше на едно място, като се олюляваше. Устните му се раздвижиха със старателна точност, а гласът му се разнесе в странно отмерен ритъм.

— Вие… си… мислите… че… сте… ме… победили. Вие… си… мислите… че… аз… не… знаех… какъв… е… откупът… за… моята… Уана.

Той рухна. Без да пристъпи и да се огъне. Падна като отсечено дърво.

— И така, иди при нея! — повтори баронът, ала думите му прозвучаха като немощно ехо.

Казаното от Юи го изпълни с някакво лошо предчувствие. Той се взря в Пайтър, видя го да избърсва острието в парче плат и прочете мазно задоволство в сините му очи.

„Значи ето как убивал със собствената си ръка“ — помисли баронът. — Добре е да знам.

— Той наистина ли предаде дука? — попита баронът.

— Разбира се, господарю — отвърна Пайтър.

— Тогава доведете го тук!

Пайтър погледна към гвардейския капитан, който се обърна и излезе да изпълни заповедта.

Баронът погледна надолу към Юи. От начина, по който докторът бе рухнал, човек би помислил, че в тялото му има дъб вместо кости.

— Никога не съм се решавал да се доверявам на предател — рече баронът. — Дори и на предател, който лично аз съм направил.

Той впи поглед в забуления в мрак илюминатор. Баронът знаеше, че изпълнената с тишина черна нощ му принадлежи. Артилерийският обстрел на пещерите по Защитната стена бе спрял. Заешките дупки бяха затрупани. Изведнъж се оказа, че умът на барона не е в състояние да измисли нещо по-красиво от тази напълно черна пустош. Освен ако имаше мъничко бяло на фона на черното. Бял гланц върху черното. Порцелановобяло.

Ала съмнението продължаваше да го човърка.

„Какво бе искал да каже онзи дърт глупак докторът? Естествено, той сигурно е знаел какво ще му се случи накрая. Ала тези му думи, дето си мислели, че е победен: «Вие си мислите, че сте ме победили.»“

„Какво ли бе искал да каже?“

Дук Лито Атреидски влезе през вратата. Ръцете му бяха омотани с вериги, а лицето с орловите черти бе набраздено с мръсотия. Там, където някой бе отрязал емблемата върху униформата му, зееше дупка. На кръста, откъдето бе изтръгнат защитният пояс, без да се освободят връзките на униформата, висяха дрипи. Очите на дука бяха изцъклени, погледът му — безумен.

— Така — рече баронът. Той се поколеба и пое дълбоко въздух. Разбра, че бе заговорил твърде гръмко. Този така отдавна мечтан миг бе изгубил част от своята прелест.

„Проклет да е во веки веков дяволският доктор!“

— Надявам се, че добричкият дук е упоен — обади се Пайтър. — Именно така Юи ни го улови. — Пайтър се обърна към дука. — Нали сте упоен, драги ми дук Лито?

Гласът идваше много отдалеч. Лито усещаше веригите, болката в мускулите, напуканите си устни, пламтящите страни и сухотата от жаждата, която проскърцваше в устата му. Ала звуците бяха тъпи, прибулени под меко покривало. А през покривалото съзираше неясни фигури.

— Какво става с жената и момчето, Пайтър? — попита баронът. — Вече има ли някаква вест?

Пайтър прекара език по устните си.

— Ти си чул нещо! — озъби се баронът. — Какво?

Пайтър погледна към гвардейския капитан и после пак към барона.

— Войниците, които бяха изпратени да изпълнят задачата, господарю, са били… ъъъ… са били… ъъъ… намерени.

— И са докладвали, че всичко е наред, така ли?

— Те са мъртви, господарю.

— Разбира се, че ще са мъртви! Това, което искам да знам, е…

— Били са мъртви, когато са ги намерили, господарю.

Лицето на барона посиня.

— А жената и момчето?

— Нито следа, господарю, ала там наблизо е имало червей. Пристигнал е, докато са разследвали случилото се. Може би е станало така, както искахме… нещастен случай. Вероятно…

— Ние не се занимаваме с вероятности, Пайтър. Какво става с изчезналия топтер? Това подсказва ли нещо на моя ментат?

— Очевидно един от приближените на дука е избягал с него, господарю, убил е нашия пилот и се е измъкнал.

— Кой от приближените на дука?

— Пилотът е убит ловко и безшумно, господарю. Вероятно е бил Хауът или онзи Халик. Може да е и Айдахо. Или някой от поручиците.

— Вероятности — негодуваше баронът.

Той погледна упоената олюляваща се фигура на дука.

— Положението е овладяно, господарю — рече Пайтър.

— Не, не е! Къде е този глупав планетолог? Къде е този Кайнс?

— Получихме известие къде да го намерим и изпратихме да го повикат, господарю.

— Не ми харесва как ни помага служителят на императора — измърмори баронът.

Всички тези думи достигаха до Лито през мекото покривало, ала някои от тях жегваха мисълта му. От жената и момчето — нито следа. Пол и Джесика се бяха спасили. И съдбата на Хауът, Халик и Айдахо оставаше неизвестна. Все още имаше надежда.

— Къде е дукският пръстен с герба? — попита баронът. — Не е на пръста му.

— Сардукарът каза, че когато са го заловили, пръстенът не е бил на ръката му, господарю — отвърна гвардейският капитан.

— Ти уби твърде прибързано доктора — отбеляза баронът. — Това бе грешка. Трябваше да ме предупредиш, Пайтър. Нашето дело не се нуждае от подобни необмислени действия. — Той се начумери. — Вероятности!

Мисълта се надигна като вълна в съзнанието на Лито: „Пол и Джесика са се спасили!“ В паметта му се мяркаше още нещо: сделка. Още малко и ще си я спомни.

„Зъбът?“

Вече отчасти си припомни: капсула отровен газ във форма на изкуствен зъб.

Някой му бе поръчал да си спомни за зъба. Зъбът беше в устата му. Напипваше очертанията му с език. Трябваше само рязко и здраво да го стисне.

„Още не!“

Този някой му бе казал да почака, докато се приближи до барона. Кой му бе казал това? Не можеше да си спомни.

— Още колко време ще е така упоен? — попита баронът.

— Вероятно още час, господарю!

— Вероятно! — измърмори баронът. Той отново се обърна към потъналия в мрак илюминатор. — Гладен съм.

Онази там неясна сива фигура е баронът — помисли си Лито. Фигурата подскачаше напред-назад и се люлееше заедно със стаята. А стаята ту се уголемяваше, ту се смаляваше. Ту се потапяше в мрак, ту просветляваше.

За дук Лито времето се превърна в низ от пластове. Той се промъкваше през тях. „Трябва да изчакам.“

Имаше някаква маса. Лито видя масата съвсем ясно. И огромен дебел човек от другата страна на масата, пред него остатъци от ядене. Лито почувствува, че седи в кресло срещу дебелия човек, усети веригите и ремъците, които крепяха седналото му изтръпнало тяло. Той осъзнаваше, че е минал известен период от време, ала точно колко не знаеше.

— Струва ми се, че идва на себе си, бароне.

„Кадифен глас. Това е Пайтър.“

— И на мен така ми се струва, Пайтър.

„Боботещ бас: баронът.“

Лито почувствува, че все по-осезателно започва да възприема околната обстановка. Столът под него стана по-твърд, а въжетата по-стегнати.

Сега ясно видя и барона. Лито наблюдаваше движенията на ръцете му: пръстите му машинално опипваха ту ръба на чинията, ту дръжката на лъжицата, а един пръст проследяваше ръба на челюстта.

Лито наблюдаваше тези опипващи пръсти като хипнотизиран.

— Вие ме чувате, дук Лито — заговори баронът. — Знам, че ме чувате. Искаме да узнаем от вас къде да намерим вашата наложница и детето, чийто баща сте вие.

Нито едно движение не убегна на Лито, ала думите го изпълниха със спокойствие. „Значи е истина; Пол и Джесика не са в ръцете им.“

— Ние тук не си играем на детски играчки — избоботи баронът. — Това трябва да ви е ясно. — Той се наведе над Лито, като се взираше внимателно в лицето му. Баронът се измъчваше от мисълта, че тази среща не може да се състои насаме, само между тях двамата. Тя ставаше пред свидетели, които да виждат в такова бедствено положение членове на кралското семейство — това създаваше лош прецедент.

Лито чувствуваше как силата му се възвръща. И ето че споменът за изкуствения зъб изпъкна в мисълта му като камбанария сред равнинен пейзаж. Капсула във форма на нерв, поставена вътре в този зъб — отровния газ. Той си припомни кой бе поставил смъртоносното оръжие в устата му.

„Юи.“

Забулен от наркотика спомен за отпуснат труп, който бе видял как влачат тук, в тази стая, увисна като мъгла в съзнанието на Лито. Той знаеше, че това бе Юи.

— Чувате ли този шум, дук Лито? — попита баронът.

Лито дочу дрезгав вик и приглушените стенания на нечие страдание.

— Заловихме един от вашите приближени, преоблечен като свободен — рече баронът. — Разкрихме го много лесно — по очите, както ще се досетите. Той твърди, че е бил изпратен при свободните, за да ги шпионира. Аз съм живял известно време на тази планета, всъщност. Човек не може да шпионира тези дрипльовци на пустинята. Кажете ми, платихте ли за тяхната помощ? При тях ли изпратихте жената и сина си?

Лито почувствува как страх сковава гърдите му. „Ако Юи ги е изпратил при хората в пустинята… преследването няма да свърши, докато не ги намерят.“

— Хайде, хайде! — рече баронът. — Нямаме много време, а болката идва бързо. Моля ви, не довеждайте нещата дотам, драги ми Лито. — Баронът отмести поглед към Пайтър, който стоеше до рамото на Лито. — Пайтър не е донесъл тук всичките си инструменти, но съм сигурен, че би могъл да импровизира нещичко.

— Понякога импровизацията се оказва най-подходящото нещо, бароне.

„Този кадифен мазен глас!“ Лито го чу до ухото си.

— Вие несъмнено сте имали план за действие при непредвидени критични обстоятелства — продължи баронът. — Къде са изпратени жената и момчето ви? — Той погледна ръката на Лито. — Пръстенът ви го няма. У момчето ли е?

Баронът вдигна очи и ги впи в очите на Лито.

— Не отговаряте — рече той. — Нима ще ме принудите да извърша нещо, което не искам да правя? Пайтър ще си послужи с обикновени директни методи. Съгласен съм, че понякога те са най-подходящи, ала не е хубаво, че именно вие ще бъдете подложен на подобни неща.

— Може би сгорещена лой върху гърба и клепките — обади се Пайтър. — А може би и върху други някои части на тялото. Особено ефективен е този метод, когато обектът няма представа кое ще е следващото място, върху което ще падне лойта. Отличен метод, а и има известна красота във вида на гнойнобелите мехури по голата кожа, нали така, бароне?

— Изключителна красота! — потвърди баронът и в гласа му прозвуча нотка на раздразнение.

„Тези опипващи пръсти!“ — Лито наблюдаваше пухкавите ръце, пробляскващите драгоценни камъни върху пухкавите по бебешки ръце и тяхното машинално бродене.

Нахлуващите през вратата зад гърба му стенания терзаеха нервите му. „Кого ли са заловили?“ — питаше се той. — „Възможно ли е да е Айдахо?“

— Повярвайте ми, cher cousin — започна баронът. — Не искам да се стига до това.

— Вие си мислите за дръзновени куриери, които препускат да повикат помощ, която не може да пристигне — обади се Пайтър. — В това, както ви е известно, има артистичност.

— Ти си изключително артистична личност — озъби се баронът. — А сега имай любезността да млъкнеш.

Внезапно Лито си припомни нещо, което Гърни Халик бе казал веднъж, застанал пред портрета на барона: „И аз застанах върху морския пясък, и видях как от морето се надигна звяр… а върху главите му бе изписано името на сквернословието.“

— Губим време, бароне — рече Пайтър.

— Може би.

Баронът кимна.

— Известно ли ви е, драги ми Лито, че вие накрая ще ни кажете къде са. Има една степен на болката, която ще ви купи.

„Твърде вероятно е да е прав“ — помисли си Лито. — „Ако не беше заради зъба… и обстоятелството, че аз наистина нямам представа къде се намират.“

Баронът си взе парче месо, набута го в устата си, сдъвка го и бавно преглътна. „Трябва да опитаме нова тактика“ — рече си той.

— Разгледай този прекрасен човек, който твърди, че не може да бъде купен — заговори баронът. — Разгледай го, Пайтър.

Дрезгавите стенания секнаха.

Баронът видя Уман Куду, гвардейския капитан, който се появи на вратата и поклати глава. Заловеният не бе дал необходимите сведения. Още един неуспех. Време бе да престанат да шикалкавят с този глупак дука, с този тъп, мекушав глупак, който не си даваше сметка за преизподнята, която се намираше толкова наблизо — само на косъм от него.

Тази мисъл успокои барона и сломи нежеланието му да подложи на мъчения член на кралското семейство. Внезапно се видя като хирург, който прави дисекции с остър скалпел — видя се да изрязва маските от лицата на глупците и да изважда на показ ужаса под тях.

„Всички до един са зайци!“

„И как само се плашеха, щом видеха месоядно животно!“

Лито погледна през масата, като се питаше защо се бави. Зъбът бързо щеше да сложи край на всичко. И все пак… повечето от нещата в живота бяха красиви. Откри, че си спомня за едно радиохвърчило, политнало из морскосиньото небе на Каладън, и за Пол, който се смееше от радост при вида на хвърчилото. И си спомни изгрева на слънцето тук, на Аракис — обагрените пластове на Защитната стена с омекотени от облаците прах цветове.

— Твърде неприятно — смотолеви баронът. Той се отблъсна от масата, изправи се леко с помощта на суспенсорите и се подвоуми, като забеляза, че у дука настъпва някаква промяна. Видя го как си поема дълбоко въздух, как очертанието на брадичката му се опъна и как трепна там един мускул, щом дукът рязко затвори уста.

„Колко го е страх от мен!“ — помисли си баронът.

Уплашен, че баронът може да му се изплъзне, Лито рязко стисна зъба с капсулата и почувствува как той се разтроши. Отвори уста и изпусна лютивата пара, която усети по езика си. Баронът се смали и се превърна във фигурка, гледана през тунел. Лито чу пъшкане до ухото си — онзи с кадифения глас: Пайтър.

„Отровата порази и него!“

— Пайтър! Какво има?

Боботещият глас идваше много отдалеч.

Лито долови спомени, които се повлякоха из мислите му като думи, нареждани от старите беззъби вещици. Стаята, масата, баронът, чифт ужасени очи — изцяло сини, очите — всичко това сгъстено наоколо му в чудовищна симетрия.

Имаше някакъв човек с остра като връх на ботуш брадичка, който падна като оловно войниче. Носът на оловното войниче бе счупен и изкривен наляво — спрял метроном, замлъкнал завинаги в началото на такта, понечил да тръгне в другата посока. Лито чу шум от счупен порцелан — толкова далечен — и някакъв тътен в ушите си. Умът му бе като безкраен хамбар, който побираше всичко. Всичко, което някога бе съществувало: всеки вик, всеки шепот, всяко… мълчание.

Само една мисъл не го напусна. Лито я видя изписана с разкривени огнени букви върху мрачно сияние: Денят, създаден от живота, и животът, създаден от деня. Тази мисъл го порази с усещането за пълнота, усещане, което знаеше, че никога няма да успее да обясни.

Тишина.

Баронът бе опрял гръб в тайната си врата, вратата на собствената си дупка, зад масата, през която можа да избяга. Беше я затръшнал, като бягаше от стая, пълна с мъртъвци. Осъзна, че наоколо му се трупат стражи. „Дали и аз не поех от тази отрова?“ — запита се той. — „Дали и мен не ме порази това там в стаята?“

Слухът му се възвърна… както и разсъдъкът. Дочу как някой крещеше заповеди — противогази… да се държи вратата затворена… да се включат вентилаторите.

„Другите изпопадаха бързо“ — помисли си той. — „А аз все още съм на крака. Аз все още дишам. Дяволски ад! Беше само на косъм!“

Вече можеше да анализира станалото. Защитата му се бе включила, на ниска степен наистина, ала все пак достатъчна, за да забави молекулярния обмен през защитната бариера. А той тъкмо се отблъскваше от масата… да, и ужасното стенание на Пайтър, което бе накарало гвардейския капитан да се хвърли напред към собствената си гибел.

Случайността и предупреждението на един умиращ — само те го бяха спасили.

Баронът не изпитваше никаква благодарност към Пайтър. Глупакът сам си беше изпросил да го убият. Ами този глупав гвардейски капитан! Бе заявил, че преглежда основно всекиго, преди да го въведе при барона! Как тогава се е оказало възможно дукът да…? Без никакъв предупредителен знак. Даже и от детектора на отрови, поставен на масата — даде сигнал чак когато вече беше твърде късно. Как?

„Е, това сега е без значение“ — рече си баронът, мислите му започнаха да стават по-уверени. — „Следващият гвардейски капитан ще започне с намирането на отговори на тези въпроси.“

В коридора, зад ъгъла пред другата врата към същата онази стая на смъртта отново настана оживление. Баронът се отблъсна от тайната си врата и заоглежда внимателно наобиколилите го лакеи. Те стояха втренчили погледи, безмълвни, в очакване на реакцията на барона.

Дали баронът ще се разсърди?

И баронът осъзна, че от бягството му от ужасната стая бяха изминали само няколко секунди.

Някои от стражите държаха оръжия, насочени към вратата. Други насочваха своята свирепост към празния коридор, по посока на олелията зад ъгъла отдясно.

Иззад ъгъла се показа някакъв мъж — противогазът му се люлееше на ремъци около врата, а вниманието му бе изцяло погълнато от детекторите на отрови, които опасваха този коридор. Беше русоляв, с неизразително лице и зелени очи. От месестите му устни тръгваха ясно очертани бръчки. Приличаше на някакво водно същество, което по погрешка бе поставено сред обитателите на сушата.

Баронът впери поглед в приближаващия се мъж и си припомни името му: Нифад. Якин Нифад, гвардейски сержант. Нифад бе пристрастен към семута^*, музикалният наркотик, който свиреше някъде дълбоко в мислите му. Полезна информация.

Мъжът спря пред барона и отдаде чест.

— Коридорът е очистен, господарю. Стоях отвън, но видях със сигурност, че това бе отровен газ. Вентилаторите във вашата стая всмукват въздух от тези коридори. — Той вдигна очи към детектора на отрови над главата на барона. — Отровният газ изобщо не е проникнал тук. Стаята ви вече е прочистена. Какви са вашите заповеди?

Баронът позна гласа на сержанта — гласа, който бе крещял заповедите. „Бива си го този сержант — помисли си той.“

— Всички вътре ли са мъртви? — попита баронът.

— Да, господарю.

„Е, ще трябва да се примирим“ — помисли си баронът.

— Преди всичко — заговори той — искам да те поздравя, Нифад. Ти си новият капитан на моята гвардия. И се надявам, че ще вземеш присърце урока, който ни дава съдбата на твоя предшественик.

Баронът наблюдаваше как новопроизведеният капитан постепенно започна да проумява станалото. Нифад знаеше, че никога повече нямаше да му липсва неговата семута.

Той кимна.

— Господарят знае, че ще се посветя изцяло на неговата безопасност.

— Да. А сега на работа. Подозирам, че дукът е имал нещо в устата си. Ще откриеш какво е било това нещо, как е било използувано и кой му е помогнал да го постави там. Ще вземеш всички предпазни мерки…

Той млъкна, потокът на мисълта му бе прекъснат от някакъв смут в коридора — стражите на вратата на асансьора, за по-долните нива на фрегатата се опитваха да задържат висок башар, който тъкмо излизаше от асансьора. Баронът не си спомняше физиономията на башара: слабо лице с тънка резка за уста и две мастилени петна за очи.

— Не ме докосвайте, глутница от лешояди! — изрева башарът и разблъска стражите настрани.

„Аха, един от сардукарите“ — помисли си баронът.

Башарът тръгна към барона, чиито очи се превърнаха в цепнатини, преливащи от мрачни предчувствия. Сардукарските офицери го изпълваха с тревога. Струваше му се, че те до един бяха роднини на дука… на покойния дук. А и как само се държаха към барона!

Башарът застана на половин крачка пред барона с ръце на хълбоците. Стражите се суетяха колебливо зад гърба му.

Баронът отбеляза липсата на почести и презрението в поведението на сардукара и тревогата му нарасна. В подкрепление на харконските легиони тук имаше само един сардукарски легион — десет бригади, ала баронът не се заблуждаваше. Този един легион можеше да се нахвърли върху харконите и спокойно да ги смаже.

— Кажете на войниците си, че не са те тези, които ще ми попречат да ви видя, бароне — изръмжа сардукарът. — Моите хора ви доведоха атреидския дук, преди да успея да обсъдя с вас съдбата му. Ще я обсъдим сега.

„Не бива да губя престиж пред войниците си“ — помисли си баронът.

— Така ли? — В този въпрос бе вложена толкова язвителност, че баронът се почувствува горд.

— Моят император ме е натоварил да се погрижа неговият благороден братовчед да умре прилично и без страдание — рече башарът.

— Същите императорски заповеди получих и аз — излъга баронът. — Да не би да подозирате, че не съм ги изпълнил?

— Аз трябва да докладвам на моя император това, което видя със собствените си очи — отвърна сардукарът.

— Дукът вече е мъртъв — отсече баронът и махна с ръка, за да освободи сардукара.

Башарът не помръдна от мястото си. Остана с лице към барона и дори с трепване на око или на мускул не показа, че е забелязал жеста му.

— Как умря? — озъби се той.

„Наистина“ — каза си баронът. — „Това вече е прекалено.“

— От собствената си ръка, ако искате да знаете — отвърна баронът. — Взе отрова.

— Сега ще огледам трупа — заяви башарът.

Баронът вдигна поглед към тавана, като се преструваше на раздразнен, докато мислите му препускаха: „Проклятие! Този сардукар с неговия остър поглед ще види стаята, преди да успеят нещичко да подредят.“

— Незабавно! — изръмжа сардукарът. — Ще го огледам със собствените си очи.

Баронът разбра, че това нямаше как да се предотврати. Сардукарът щеше да забележи всичко. Щеше да узнае, че дукът е убил харконски войници… и че баронът най-вероятно е избягал по някоя тайна пътечка.

Имаше и доказателства — останките от вечерята на масата и мъртвият дук насреща, заобиколен от трупове. Изобщо не можеше да се предотврати.

— И нищо не може да ме разубеди — озъби се башарът.

— Никой не ви разубеждава — рече баронът и се вторачи в тъмните очи на сардукара. — Аз не крия нищо от моя император. — Той кимна на Нифад. — Башарът трябва незабавно да види всичко. Въведи го през вратата, пред която стоеше ти, Нифад.

— Оттук, господине — рече Нифад.

Бавно и нагло сардукарът заобиколи барона и си проправи с рамо път сред стражите.

„Нетърпимо“ — помисли си баронът. — „Сега императорът ще узнае, че съм допуснал грешка. Той ще вземе това за признак на малодушие.“

Измъчваше го мисълта, че императорът и неговият сардукар си приличаха по своето презрение към малодушието. Баронът прехапа долната си устна, като се успокояваше с това, че императорът поне не бе узнал за нападението на атреидите върху Гайъди Прайм и унищожаването на тамошните харконски складове с подправка.

„Проклет да е този коварен дук!“

Баронът наблюдаваше отдалечаващите се фигури — наглия сардукар и набития, способен Нифад.

„Трябва да свикваме“ — помисли си баронът. — „Ще се наложи отново да поставя Рабан да управлява тази проклета планета. Без никакви ограничения. Трябва да пожертвувам собствената си харконска кръв, за да подготвя Аракис за приемането на Фейд-Рота. Дявол да го вземе този Пайтър. Да се остави да го убият, преди аз да свърша с него?“

Баронът въздъхна.

„И трябва да се обадя до Тлайлъкс^* да ми осигурят нов ментат. Те сигурно вече са ми го приготвили.“ Един от стражите до него се окашля. Баронът се обърна към него.

— Гладен съм.

— Да, господарю.

— И искам малко да се позабавлявам, докато разчиствате онази стая и разследвате тайните й, за да ми докладвате — избоботи баронът.

Войникът сведе очи.

— Какво забавление желае господарят?

— Ще бъда в покоите си — отвърна баронът. — Доведете ми онзи младеж, когото купихме в Гамънт, онзи с прекрасните очи. Ала искам да го упоите добре. Нямам настроение да се боричкам.

— Да, господарю.

Баронът се обърна и подпомаган от суспенсорите, се отправи със своята подскачаща походка към покоите си. Да — мислеше си той. — Онзи с прекрасните очи, онзи, който толкова много прилича на младия Пол Атреидски.