Франк Хърбърт
Дюн (35)

„Схващането за напредъка действува като защитен механизъм, който ни предпазва от ужасите на бъдещето.“

Из „Избрани мисли на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

На седемнадесетия си рожден ден по време на семейните игри Фейд-Рота Харконен уби своя стотен роб-гладиатор. По случай празненствата на родната планета на харконската династия Гайъди Прайм^* от императорския двор бяха пристигнали гости наблюдатели — граф и лейди Фенринг, поканени да прекарат следобеда в позлатената ложа над триъгълната арена заедно с най-близките роднини.

В чест на рождението на на-барона^*, а и за да се напомни на всички от династията Харконен, както и на всички поданици, че за наследник е определен Фейд-Рота, този ден бе обявен за официален празник на Гайъди Прайм. Старият барон бе постановил всепланетен почивен ден. Бяха се постарали в Харко, града на династията, да се създаде впечатление за празнично настроение: от сградите се развяваха знамена, а фасадите на Корт Уей бяха пребоядисани.

Но по отбивките от главната улица граф и лейди Фенринг забелязаха купищата смет, олющените кафеникави стени, отразяващи се в мътните улични локви, както и лукавото суетене на хората.

В боядисаната в синьо централна кула на крепостта на барона цареше внушаващ страхопочитание безупречен ред, но графът и неговата дама видяха каква цена е платена за това: навсякъде се виждаха стражи и оръжия с онзи особен блясък, който подсказваше на опитното око, че се използуват редовно. Дори и тук, в централната кула, имаше пропускателни пунктове за обичайното минаване от един сектор в друг. Военното обучение на слугите личеше по начина, по който вървяха, по изопнатите рамене… и по това, как очите им дебнеха, дебнеха, дебнеха.

— Напрежението си върши своето — измънка графът на лейди Фенринг на техния напевен таен език. — Баронът тепърва започва да разбира действителната цена, която е платил, за да се отърве от дук Лито.

— Някой път ще трябва да ти разкажа преданието за птицата Феникс — рече тя.

Намираха се в приемната зала на централната кула и очакваха да ги заведат на семейните игри. Залата не беше голяма — вероятно четиридесет метра дълга и наполовина широка, но покрай стените бяха оформени под ъгъл светлинни изкуствени колони, таванът имаше изкусно измайсторен свод и всичко това създаваше впечатлението за много по-голям простор.

— Аа, ето че и баронът идва! — рече графът.

Баронът прекоси залата по дължина с онази особена подскачаща походка, наложена от необходимостта да насочва портативните суспенсори, понесли тежестта на тялото му. Бузите му се тресяха нагоре-надолу, а суспенсорите се полюляваха и разместваха под оранжевата роба. По ръцете му лъщяха пръстени, а по робата му проблясваха втъканите опафири^*.

Плътно до барона крачеше Фейд-Рота. Черната му коса бе навита на гъсти къдрици, които падаха нелепо весело над враждебно гледащите очи. Бе облечен в тясна черна туника и трико-панталони, леко набрани отзад. Малките му крака бяха обути в чехли с меки подметки.

Като наблюдаваше стойката и изпъкналите под туниката мускули на младежа, лейди Фенринг си помисли: „Ето един човек, който няма да позволи да напълнее.“

Баронът се спря пред тях, сграбчи с увереността на собственик лакътя на Фейд-Рота и каза:

— Моят племенник, на-барон Фейд-Рота Харконен. — И като обърна по бебешки дебелото си лице към Фейд-Рота, добави: — Граф и лейди Фенринг, за които съм ти говорил.

Фейд-Рота сведе глава с необходимата вежливост. После се загледа в лейди Фенринг. Тя бе златокоса и грациозна — изящната й фигура бе облечена в падаща свободно дреха в светлобежово — обикновена кройка без украса. На погледа му отвърнаха две сиво-зелени очи. Тя притежаваше онова ведро бин-джезъритско самообладание, което се стори на младежа леко обезпокояващо.

— Хъм, ъъъ — започна графът. Той изучаваше Фейд-Рота. — Хъм, ъъъ, изискан младеж, ъъъ, нали… ъъъ, скъпа? — Графът се обърна към барона. — Драги ми бароне, казвате, че сте говорили за нас на този изискан младеж, така ли? И какво сте му казали?

— Разказах на моя племенник колко много ви цени нашият император, граф Фенринг — отвърна баронът. И си помисли: „Хубавичко го разгледай, Фейд! Убиец, който се държи като заек — те са най-опасните!“

— Разбира се! — възкликна графът и се усмихна на своята дама.

Поведението и думите на този човек се видяха на Фейд-Рота почти оскърбителни. В тях едва ли имаше нещо, което да заслужава внимание. Младежът се загледа в графа: нисък човек, хилав на вид. Имаше лице на невестулка с огромни черни очи. Косата по слепоочията му бе посивяла. А движенията му — той махваше с ръка или обръщаше глава на една страна, а говореше на другата. Трудно бе човек да следи движенията му.

— Хъм, ъъъ, хъм, ъъъ, човек попада твърде рядко на такава, ъъъ, изтънченост — заговори графът, отправяйки тези думи към рамото на барона. — Аз… ъъъ, ви поздравявам за, хъм, ъъъ, изтънчеността на вашия, ъъъ, наследник. Може да се каже, че, ъъъ, той се старае да прилича на вас.

— Много сте любезен — рече баронът. Той се поклони, но Фейд-Рота забеляза, че очите на чичо му не одобряваха неговата учтивост.

— Когато човек е, ъъъ, ироничен, това, ъъъ, предполага, че той, ъъъ, разсъждава дълбокомислено — продължи графът.

„Ето че пак започва“ — помисли си Фейд-Рота. — „Думите му са направо оскърбителни, но няма как да му се поиска удовлетворение.“

Като слушаше графа, Фейд-Рота имаше чувството, че главата му затъва в някаква каша… хъм, ъъъ, хъм, ъъъ! Фейд-Рота отново обърна поглед към лейди Фенринг.

— Ние, ъъъ, отнемаме твърде много време на този младеж — заговори тя. — Чувам, че днес му предстои излизане на арената.

„Кълна се в красавиците на императорския харем, тя е прекрасна!“ — помисли си Фейд-Рота.

— Днес ще победя във ваша чест, милейди — рече той. — Ако ми разрешите, ще ви отправя това посвещение от арената.

В отговор тя го изгледа спокойно, но когато заговори, в гласа й се долавяше гневна нотка:

— Не ви разрешавам!

— Фейд! — обади се баронът. И си помисли: „Немирникът му с немирник! Да не би да иска този непоносим граф да го извика на дуел?“

Графът обаче само се усмихна и рече:

— Хъм, ъъъ, хъм, ъъъ.

— Ти наистина трябва да се приготвяш за арената, Фейд — каза баронът. — Трябва да си отпочинал и да не поемаш никакви глупави рискове.

Фейд-Рота се поклони с потъмняло от негодувание лице.

— Убеден съм, че всичко ще бъде по волята ви, чичо. — Той кимна на граф Фенринг. — Сър! — после към лейди Фенринг: — Милейди!

Обърна се и излезе от залата, без изобщо да удостои с поглед групата от представители на малки династии, струпали се край двойната врата.

— Толкова е млад! — въздъхна баронът.

— Хъм, ъъъ, да, наистина, ъъъ — отбеляза графът.

А лейди Фенринг си помисли: „Възможно ли е това да е младежът, когото имаше предвид светата майка? Нима тази кръвна линия заслужава да бъде запазена?“

— Разполагаме с повече от час до тръгването към арената — рече баронът. — Вероятно ще можем да проведем нашия кратък разговор сега, граф Фенринг. — Той наклони едрата си глава надясно. — Има доста въпроси, които трябва да обсъдим.

А баронът си помисли: Нека видим сега как момчето за поръчки на императора ще предаде посланието, което носи, без да е толкова глупаво, че да го съобщи направо, без заобикалки.

Графът заговори на своята дама:

— Хъм, ъъъ, вие, ъъъ, ще ни извините, ъъъ, нали, скъпа?

— Всеки ден, а понякога и всеки час носи някаква промяна — отговори тя. — Ъъъ. — И преди да се обърне, се усмихна мило на барона. Дългите й поли прошумяха и изопната като струна, с величествена походка лейди Фенринг се отправи към двойната врата в дъното на залата.

Баронът забеляза как при приближаването й разговорите сред представителите на малките династии секнаха и как всички я изпратиха с поглед. „Бин-джезъритка!“ — помисли си той. — „Най-добре ще е вселената да се отърве от всички тях.“

— Ето там, вдясно от нас, между две от колоните има фуния на мълчанието^* — рече баронът. — Там можем да поговорим, без страх, че някой ще ни чуе. — Той тръгна пръв със своята подскачаща походка и влезе в звукоумъртвяващото поле, където гласовете от кулата изведнъж станаха глухи и далечни.

Графът застана до барона и двамата се обърнаха с лице към стената, за да не може да се разбере по устните им какво си говорят.

— Не сме доволни от това как прогонихте сардукарите от Аракис — започна графът.

„Говори направо!“ — помисли си баронът.

— Сардукарите не можеха да останат повече, без да рискуваме и други да научат как императорът ми е помогнал — отвърна баронът.

— Но вашият племенник Рабан, изглежда, не се стреми достатъчно настоятелно към уреждането на въпроса със свободните.

— Какво желае императорът? — попита баронът. — На Аракис не може да са останали повече от шепа свободни. Южната пустиня е необитаема, а северната пустиня се кръстосва редовно от нашите патрули.

— Кой твърди, че южната пустиня е необитаема?

— Вашият собствен планетолог, скъпи ми графе.

— Но д-р Кайнс е мъртъв!

— Ах, виж ти… горкият.

— Разполагаме с данни от един полет над южните райони — рече графът. — Има доказателства за наличието на растителност.

— Значи Сдружението се е съгласило да разреши наблюдение от космоса?

— Положението ви е много добре известно, бароне. Законно императорът не може да постави Аракис под наблюдение.

— А аз мога да си го позволя — рече баронът. — Кой е извършил този полет?

— Един… контрабандист.

— Някой ви е заблудил, графе — каза баронът. — Контрабандистите не могат да летят над южните райони по-успешно от хората на Рабан. Известно ви е за бурите, за пясъчните вихрушки и всичко останало. Те изтръгват сигналните стълбове още с поставянето им.

— Някой друг път ще обсъдим различните видове пясъчни бури — рече графът.

„Виж ти!“ — помисли си баронът.

— Да не би тогава да сте намерили някаква грешка в счетоводството ми? — попита той.

— Когато на човек започват да му се привиждат грешки, тогава самозащитата става невъзможна — отвърна графът.

„Нарочно се опитва да възбуди моя гняв“ — помисли си баронът. Пое си два пъти дълбоко въздух, за да се успокои. Усещаше миризмата на собствената си пот и почувствува как мястото, където под робата се бяха впили суспенсорните ремъци, отведнъж го засмъдя и заболя.

— Императорът не може да не е доволен от смъртта на наложницата и момчето — заговори баронът. — Те избягаха в пустинята. Точно тогава имаше буря.

— Да, наистина е имало твърде удобни стечения на обстоятелствата — съгласи се графът.

— Не ми допада вашият тон, графе — каза баронът.

— Гневът е едно, а жестокостта е друго нещо — рече графът. — Нека ви предупредя. Ако тук ме застигне някаква злополучна случайност, всички Велики династии ще узнаят за делата ви на Аракис. Те отдавна подозират какви сделки въртите там.

— Единствената сделка напоследък, за която си спомням — рече баронът, — бе превозването на няколко легиона сардукари до Аракис.

— И си мислите, че с това можете да държите в шах императора?

— Не съм и помислял подобно нещо!

Графът се усмихна.

— Биха могли да се намерят командири на сардукарите, които да признаят, че са действували без заповеди, просто защото са искали да се сражават срещу вашите отрепки, свободните.

— Мнозина биха се усъмнили в такова признание — рече баронът, ала заплахата го зашемети. „Наистина ли дотолкова са дресирани тези сардукари?“ — запита се той.

— Императорът наистина желае да направи финансова ревизия на сметководните ви книги — рече графът.

— По всяко време, щом пожелае.

— Вие… ъъъ… нямате ли възражения?

— Никакви. Директорството ми в ЕМОП ще издържи и най-щателна проверка.

И мислено си рече: „Нека да скалъпи лъжливо обвинение срещу мен и нека го предяви. Ще се изправя неустрашимо и ще кажа: «Погледнете ме, аз съм обвинен несправедливо.» Тогава нека предяви някакво друго обвинение срещу мен, та било то и основателно. Великите династии няма да повярват на втора нападка от страна на обвинителя, за когото вече е доказано, че предишното му обвинение е било несправедливо.“

— Няма съмнение, че вашите сметководни книги ще издържат и на най-щателната проверка — измърмори графът.

— Защо императорът е толкова заинтересуван от изтреблението на свободните?

— Иска ви се да сменим темата, така ли? — Графът сви рамене. — Желаят го сардукарите, не императорът. Нужно им е да се упражняват да убиват… а и не обичат да си оставят работата недовършена.

„Дали не смята да ме сплаши, като ми напомни, че зад гърба си има кръвожадни убийци?“ — питаше се баронът.

— Убиването в определени граници винаги е било част от нашата дейност — рече баронът. — Но все някъде трябва да се тегли черта. Все някой трябва да остане, за да обработва подправката.

Графът се разсмя с отривист лаещ смях.

— Да не би да смятате, че можете да впрегнете в работа свободните?

— Никога не са били достатъчно много на брой за подобно нещо — отвърна баронът. — Убийствата обаче разстроиха останалото ми население. Вече взеха такива размери, че смятам да потърся друго решение за аракийския въпрос, драги ми Фенринг. И трябва да си призная, че заслугата за това ми решение принадлежи на императора.

— Така ли?

— Виждате ли, графе, за това ме вдъхнови императорската планета-затвор Салуса Секундус^*.

Графът го загледа втренчено с искрящи очи.

— Но каква връзка може да има между Аракис и Салуса Секундус?

Баронът долови бдителния поглед на Фенринг и отговори:

— Засега няма връзка.

— Засега ли?

— Трябва да признаете, че превръщането й в планета-затвор ще бъде начин да се развие значителна работна сила на Аракис.

— Нима предвиждате увеличаване броя на затворниците?

— Имаше вълнения — призна баронът. — Наложи се да ги притисна по-здраво, Фенринг. В края на краищата известно ви е какво заплатих на Сдружението да превози нашите обединени сили до Аракис. Тези пари все трябва да дойдат отнякъде.

— Предлагам да не превръщате Аракис в планета-затвор без разрешението на императора, бароне.

— Естествено — рече баронът, като се зачуди на внезапната студенина в гласа на Фенринг.

— Още един въпрос — продължи графът. — Научаваме, че старият ментат на дук Лито, Туфир Хауът не е загинал, а е на служба при вас.

— Не можех да си позволя да го похабя напразно — отвърна баронът.

— Значи сте излъгали нашия командир на сардукарите, като сте му казали, че Хауът е мъртъв.

— Само една безобидна лъжа, скъпи ми графе. Нямах желание да водя продължителен спор с този човек.

— Хауът ли беше действителният предател?

— О, небеса, не! Предателят беше лъжедокторът. — Баронът избърса потта от шията си. — Трябва да ме разберете, Фенринг, бях останал без ментат. Това ви е известно. Никога не съм оставал без ментат. Беше твърде опасно.

— Как успяхте да накарате Хауът да измени на клетвата за вярност?

— Неговият дук бе мъртъв. — Баронът насила се усмихна. — Няма за какво да се боим от Хауът, драги ми графе. Тялото на този ментат е наситено с неуловима за детекторите отрова. Ние му даваме противоотрова в храната. Без нея отровата ще започне да действува и той ще умре само за няколко дни.

— Спрете противоотровата! — рече графът.

— Но той е полезен!

— Само че знае прекалено много неща, които никой жив човек не бива да знае.

— Казахте, че императорът не се страхува от разобличаване.

— Не се правете на глупак, бароне.

— Ще изпълня тази заповед само ако видя под нея имперския печат — рече баронът. — Но на вашата прищявка няма да се подчиня.

— Вземате това за прищявка, така ли?

— А за какво друго? Императорът също има задължения към мен, Фенринг. Аз го отървах от размирния дук.

— С помощта на неколцина сардукари.

— А къде другаде императорът щеше да намери династия, която да достави униформи за маскировка, за да скрие той своето участие в това начинание?

— И той си задава същия въпрос, бароне, но ударението е на друго място.

Баронът изучаваше внимателно Фенринг, той отбеляза колко изопнати са челюстните му мускули и как усърдно пази хладнокръвието си.

— И таз хубава! — възкликна баронът. — Надявам се императорът да не вярва, че може да тръгне срещу мен, без никой да разбере за това?

— Той се надява, че такова нещо няма да е необходимо.

— Нима императорът вярва, че съм опасен за него! — Баронът придаде на гласа си нотка на гняв и мъка, като си мислеше: „Нека несправедливо ме обвини в измяна! Бих могъл да се възкача на престола, докато се бия в гърдите, че съм несправедливо обвинен.“

Когато заговори, гласът на графа прозвуча сдържан и далечен:

— Императорът вярва само на своите сетива.

— Дали императорът ще се осмели да ме обвини в измяна пред пълния състав на Ландсрада? — Окрилен от надеждата, че това може да стане, баронът затаи дъх.

— На императора никога не му се налага да се осмелява.

С помощта на портативните си суспенсори баронът се извърна настрани, за да скрие изражението си. „Би могло да ми се случи и приживе!“ — помисли си той. — „Император! Нека ме обвини несправедливо! После подкупи и принуда, сплотяване на Великите династии: те ще се скупчат под знамето ми като селяни, хукнали да дирят убежище. Онова, от което Великите династии най-много се боят е да не би сардукарите на императора да ги нападнат една по една.“

— Императорът искрено се надява, че никога няма да се наложи да те обвини в измяна — рече графът.

Баронът само си придаде вид на обиден, защото разбра, че му е трудно да скрие иронията в гласа си, но се оказа, че успя:

— Винаги съм бил най-верен поданик. Обидата, нанесена ми от тези думи, е толкова голяма, че не мога да я изразя.

— Хъм, ъъъ — измънка графът.

Баронът продължаваше да стои с гръб към графа, кимайки с глава. След малко заговори:

— Време е да тръгваме към арената.

— Наистина — съгласи се графът.

Те напуснаха фунията на мълчанието и рамо до рамо се отправиха към скупчилите се в дъното на залата представители на малките династии. Някъде в кулата започна бавно да удря камбана — звънът й предупреждаваше, че до боевете на арената остават още двадесет минути.

— Малките династии очакват да ги поведете — кимна графът, като приближиха насъбралите се хора.

„Двусмислици… двусмислици“ — рече си баронът. Той вдигна очи към новите талисмани, окачени встрани от входа към залата — глава на бик върху поставка и портретът с маслени бои на стария атреидски дук, покойния баща на дук Лито Атреидски. Те изпълваха барона със странното чувство за някаква поличба и той се питаше какви ли мисли са предизвиквали тези талисмани у дук Лито, когато са висели в залите на Каладън, а после на Аракис — храбрият баща и главата на бика, който го беше убил.

— Човечеството разполага, ъъъ, само с една, ъъъ, наука — заговори графът, щом поведоха шествието от очакващите ги хора и преминаха от залата в чакалнята — тясно помещение с високи прозорци и пъстър под от бели и тъмночервени плочки.

— И коя е тази наука? — попита баронът.

— Това е, ъ-ъъ, науката за, ъъъ, недоволството — отвърна графът.

Отзад представителите на малките династии, плахи и учтиви, се засмяха с най-подходящия одобрителен тон, но смехът се получи някак си нестроен, тъй като се сблъска с внезапния вой на двигатели, който нахлу, щом пажовете отвориха докрай външната врата и разкриха пред погледите редицата коли, чиито знамена пърпореха на лекия ветрец.

Като повиши глас, за да надвие неочаквания шум, баронът каза:

— Надявам се, че няма да останете недоволен от представянето на моя племенник днес, граф Фенринг.

— Аз, ъъъ, съм целият, ъъъ, в, хъм, очакване, да, точно така — отвърна графът. — Човек винаги трябва да търси, ъъъ, корените, хъм, единствено в, ъъъ, словесния процес^*.

Баронът прикри вълнението си от изненадата, като се препъна в първото стъпало надолу. „Словесен процес! Та това означаваше доклад за престъпление срещу империята!“

Графът обаче се засмя, за да обърне казаното на шега, като потупа барона по рамото.

През целия път до арената обаче баронът, облегнал се сред бронираните възглавници на колата си, поглеждаше крадешком към седналия до него граф, питайки се защо момчето за поръчки на императора бе намерил за необходимо да си направи тази толкова особена шега в присъствието на представителите на малките династии. Очевидно Фенринг рядко вършеше нещо, за което не бе убеден, че е наложително, или пък казваше две думи, когато бе достатъчна само една, или пък се придържаше само към едно-единствено значение на дадена фраза.

Настаниха се в позлатената ложа над триъгълната арена — тръбяха рогове, трибуните отгоре и наоколо бяха препълнени с кресливи хора и плющящи знаменца — и едва сега баронът проумя смисъла на шегата.

— Драги ми бароне — заговори графът, навеждайки се към ухото му, — сигурно ви е известно, че императорът не е потвърдил официално вашия избор за наследник.

Баронът имаше чувството, че е попаднал неочаквано в индивидуална фуния на мълчанието, плод на собственото му изумление. Той се втренчи във Фенринг и едва успя да забележи, че лейди Фенринг премина покрай стражите насреща, за да се присъедини към компанията в позлатената ложа.

— Това е истинската причина днес да бъда тук — продължи графът. — Императорът желае да му докладвам дали сте си избрали достоен наследник. Нищо друго освен арената не може да свали по-добре маската е да разголи същността на дадена личност, нали така?

— Императорът ми обеща свободен избор на наследник! — изрече със скърцащ глас баронът.

— Ще видим — каза Фенринг и се извърна, за да поздрави своята дама. Тя седна, усмихна се на барона и сведе поглед надолу, към пясъчната настилка, където Фейд-Рота се бе появил по трико — дясната ръка с черната ръкавица държеше дългия меч, а лявата с бялата ръкавица — късия.

— Бяло за отрова, черно — за непоквареност — изрече лейди Фенринг. — Любопитен обичай, нали, любов моя?

— Хъм, ъъъ — отвърна графът.

Откъм семейните галерии се надигнаха приветствени възгласи и Фейд-Рота поспря за малко, за да ги приеме — той вдигна очи и заразглежда лицата, видя братовчеди и братовчедки, полубратя, наложници и по-далечни роднини. Те представляваха безброй розови зейнали гърла, които крещяха сред плющенето на дрехи и знамена.

И тогава на Фейд-Рота му хрумна, че лицата, изпълнили трибуните, щяха да изглеждат еднакво ненаситни както при вида на собствената му кръв, така и при вида на кръвта на роба-гладиатор. За изхода от този двубой, разбира се, не можеше да има и съмнение. Живецът на опасността бе изтръгнат, бе останала само обвивката й, но въпреки това…

Фейд-Рота издигна остриетата по посока на слънцето и по древния обичай отдаде почест към трите ъгъла на арената. Най-напред прибра в ножницата късия нож в ръката с бялата ръкавица (бялото бе знакът на отровата), след това дългия меч в ръката с черната ръкавица — „чистия меч“, който сега не беше чист — това бе неговото тайно оръжие, с което трябваше да превърне този ден в своя лична победа: отрова върху дългия меч.

Поставянето на защитния пояс му отне няколко секунди и той се поспря малко, за да почувствува изопването на кожата по челото и да се увери, че защитното поле действува безпогрешно.

Този миг бе зареден с напрежение и Фейд-Рота го удължи със сигурната ръка на директор на пътуващ цирк, като кимаше на своите подавачи и разсейвачи и проверяваше снаряжението им с опитно око — дали веригите с острите и лъскави шипове са на място, както и пръчките с куките, чиито сини ленти се развяваха.

Фейд-Рота даде знак на музикантите.

Започна предвзет бавен марш, наситен със старинно великолепие, и Фейд-Рота поведе свитата си през арената, за да стори поклон пред ложата на чичо си. Той улови хвърления му церемониален жезъл.

Музиката секна.

Сред тишината, настъпила внезапно, той направи две крачки назад, повдигна високо жезъла и извика:

— Посвещавам тази победа на… — той млъкна, защо знаеше какво ще си помисли чичо му: „Въпреки всичко младият глупак ще отправи посвещение на лейди Фенринг и ще забърка голяма каша.“

— … на моя чичо и патрон, барон Харконен! — извика Фейд-Рота.

И с удоволствие забеляза как чичо му си отдъхна.

Музиката поде бодър марш и Фейд-Рота поведе в галоп своята свита обратно през арената към вратата-щит^*, която пропускаше само онези, които носят съответната разпознавателна лента. Фейд-Рота се гордееше, че никога не бе прибягвал до използуването на вратата-щит, а рядко бе имал нужда и от разсейвачи. Сега обаче му бе приятно да знае, че днес те са му подръка — особените планове понякога включват и особени опасности.

Над арената отново се възцари тишина.

Фейд-Рота се обърна и застана с лице срещу голямата червена врата, през която щеше да се появи гладиаторът.

Особеният гладиатор.

Фейд-Рота си помисли, че планът, замислен от Туфир Хауът, е възхитително прост и целенасочен. Робът нямаше да бъде упоен с наркотик — в това именно се криеше опасността. Наместо туй в подсъзнанието му щеше да бъде втълпена условна дума, която да скове мускулите му в решителния миг. Фейд-Рота непрекъснато си мислеше за съдбовната дума, повтаряше си я безгласно: „Скам!“ В очите на публиката щеше да изглежда, че на арената е бил пробутан роб, без да му е даден наркотик, за да убие на-барона. И всички грижливо стъкмени доказателства щяха да водят към главния надзирател на робите.

Откъм червената врата се разнесе тихото бръмчене на сервомоторите й, задействувани за отваряне.

Фейд-Рота съсредоточи цялото си внимание върху вратата. Този миг бе решаващ. Още с появата на гладиатора опитното око щеше да улови всичко, което бе необходимо да узнае. Всички гладиатори следваше да бъдат упоявани с елаков опиат^* и да излязат на арената войнствено настроени, с притъпен рефлекс за самосъхранение, но човек все пак трябваше да ги наблюдава, за да види как вдигат ножа, накъде се завъртат при отбрана и дали изобщо се съобразяват с публиката по трибуните. Начинът, по който робът накланяше глава, би могъл да даде жизненоважно указание за париране и финт.

Червената врата се отвори с трясък.

От нея излезе висок мъж с мускулесто тяло, с обръсната глава и тъмни сенки под хлътналите очи. Кожата му имаше морковен цвят, който трябваше да се получи от елаковия опиат, но Фейд-Рота знаеше, че това е боя. Робът бе облечен в зелено трико и носеше червения пояс на частично защитно поле — стрелката на пояса сочеше наляво, което означаваше, че е защитена лявата му страна. Държеше ножа си като меч, тялото му бе наклонено леко назад, заело стойката на опитен борец. Той бавно навлизаше в арената, обърнал защитената си страна към Фейд-Рота и групата при вратата-щит.

— Не ми харесва видът на този тип — обади се един от стрелците на Фейд-Рота. — Сигурен ли сте, че е упоен, господарю?

— Кожата му е оцветена — отвърна Фейд-Рота.

— И въпреки това стойката му е на борец — обади се друг от помощниците.

Фейд-Рота пристъпи две крачки по пясъчната настилка и огледа внимателно роба.

— Какво е направил на ръката си? — попита един от разсейвачите.

Погледът на Фейд-Рота се отмести към някаква кървава драскотина малко под левия лакът на роба и я проследи до дланта, насочена към направена с кръв, все още незасъхнала рисунка върху левия хълбок на зеленото трико: стилизиран контур на ястреб.

Ястреб!

Фейд-Рота вдигна поглед към дълбоко хлътналите очи и забеляза необикновената осторожност, с която те кръвожадно се бяха втренчили в него.

„Този е един от борците на дук Лито, които пленихме на Аракис!“ — помисли си Фейд-Рота. — „Той в никакъв случай не е обикновен гладиатор.“ — Пронизаха го тръпки и той се запита дали Хауът не е имал друг план за тази арена — маневра, в която се вписваше друга маневра, в която се вписваше още една. А бе предвидено вината да бъде стоварена единствено върху главния надзирател!

Главният подавач на Фейд-Рота зашепна на ухото му:

— Не ми харесва видът на този тип, господарю. Позволете ми да забия една-две куки в ръката, с която държи ножа, за да го изпробвам.

— Аз ще забия от моите куки — рече Фейд-Рота. Той взе от подавача две от дългите пръчки, завършващи в края с куки, и опита тежестта им с ръка. Тези куки също трябваше да са намазани с опиат, но не и сега, заради което главният подавач можеше да умре. Всичко това обаче бе част от плана.

— Ще излезете от този двубой като герой — бе казал Хауът. — Да убиете гладиатора в равностоен — мъжки двубой, въпреки предателството. Главният надзирател ще бъде убит, а вашият гладиатор ще си получи заслуженото.

Фейд-Рота пристъпи още пет крачки към средата на арената, като изчакваше и изучаваше роба. Той бе сигурен, че горе на трибуните познавачите вече бяха разбрали, че нещо не е наред. Кожата на гладиатора беше точно с цвета на обработен с опиат човек, но самия той стоеше здраво на нозете си и не трепереше. Афисионадосите сигурно вече шушукаха помежду си: „Виж го само как стои. Той трябва да е възбуден — да напада или да отстъпва. Виж го как си пази силите, как изчаква. А не бива да изчаква!“

Фейд-Рота почувствува как се разгаря страстта в гърдите му. „Дори да има предателство в замисъла на Хауът“ — помисли си той — „аз пак ще успея да се справя с този роб. А този път не късият, а дългият ми меч е потопен в отрова. И за това даже и Хауът не знае.“

— Привет, харконе! — провикна се робът. — Готов ли си да умреш?

Мъртва тишина се възцари над арената. Робите не отправяха предизвикателства!

Сега Фейд-Рота успя да види ясно очите на гладиатора и прочете в тях хладнокръвната жестокост на отчаянието. Забеляза как робът стоеше с привидно безразличие, но нащрек, с мускули, напрегнати за победа. По тайните канали за свръзка на робите този човек бе получил съобщението на Хауът: „Ще ти се представи истинска възможност да убиеш на-барона.“ Това бе част от плана, който тогава бяха съставили.

Скъперническа усмивка пробяга по устните на Фейд-Рота. Той вдигна куките, съзрял в стойката на гладиатора залог за успех на своите планове.

— Привет! Привет! — предизвикваше го робът и пристъпи дебнешком две крачки напред.

„Сега вече никой в галериите не се съмнява“ — помисли си Фейд-Рота.

Би трябвало робът да е донякъде скован от ужаса, който опиатът поражда. Би трябвало всеки миг да разкрива вътрешното му убеждение, че за него не съществува никаква надежда, че той не може да победи. Би трябвало съзнанието му да е натъпкано с разкази за отровите, които на-баронът подбира за меча си в ръката с бялата ръкавица. На-баронът никога не причиняваше бърза смърт — доставяше му наслада да демонстрира редки отрови и можеше да се изправи сред арената и да изтъква интересното им странично въздействие върху гърчещата се жертва. Наистина у роба се долавяше страх, но не и ужас.

Фейд-Рота вдигна високо куките и кимна като за поздрав.

Гладиаторът нападна.

Финтът и парирането му бяха не по-лоши от най-доброто, което Фейд-Рота изобщо бе виждал. Един отлично пресметнат удар едва не сряза почти на милиметър сухожилието на левия крак на на-барона.

Фейд-Рота плавно отскочи, като остави пръчката с куките в десния лакът на роба — куките се бяха забили така дълбоко в плътта, че робът не можеше да ги извади, без да разкъса сухожилието си.

Откъм галериите се понесе многогласен вик.

Този вик изпълни Фейд-Рота с въодушевление.

Сега той знаеше какво изпитва чичо му, седнал там в ложата редом с онези Фенринг, наблюдателите от имперския двор. В този двубой не можеше да има никаква външна намеса. Правилата трябваше да бъдат спазени пред свидетели. А баронът щеше да изтълкува събитията на арената по един-единствен начин — като заплаха за самия него.

Робът пристъпи, стиснал ножа в зъбите си, докато пристягаше пръчката с куките към ръката си.

— Дори не усещам твоята игличка! — провикна се той. С насочен нож, открил лявата си страна, той отново запристъпя напред крадешком — тялото му бе изопнато назад, за да му осигури възможно най-голяма повърхност, предпазена от частичното защитно поле.

И тази му маневра не убегна на галериите. Откъм семейните ложи се разнесоха резки викове. Подавачите на Фейд-Рота крещяха, за да го попитат дали не са му необходими.

Той им махна да останат при вратата-щит.

„Ще им изнеса такова представление, каквото никога досега не са виждали“ — помисли си Фейд-Рота. — „Не някакво банално убийство, че да могат да се наслаждават на стила. Това ще бъде нещо, което ще им грабне душата и ще им вземе ума. Когато стана барон, ще има да си спомнят за този ден и никой от тях не ще успее да се отърве от страха именно заради този ден.“

Фейд-Рота пристъпяше бавно, докато гладиаторът се придвижваше зигзагообразно. Настланият по арената пясък скриптеше под нозете им. На-баронът дочу пресекливия дъх на роба и усети мириса на собствената си пот и едва доловимия дъх на кръв във въздуха.

С отмерени стъпки на-баронът се оттегли назад и се обърна надясно, приготвил втория чифт куки. Робът плавно се придвижваше ребром. Фейд-Рота, изглежда, залитна и от галериите долетяха писъци.

Робът отново нападна.

„Богове, какъв борец!“ — помисли си Фейд-Рота, като отскочи встрани. Спаси го единствено младежката пъргавина, но той остави втория чифт куки в делтоидния мускул на дясната ръка на роба.

Откъм галериите се понесоха пронизителни радостни възгласи.

„Сега вече ме аплодират“ — помисли си Фейд-Рота. В тези гласове той долови жестокост, точно както бе предрекъл Хауът. Никога досега те не бяха аплодирали по този начин борец от династията. И го споходи донякъде невеселата мисъл за нещо, казано от Хауът: „По-лесно е да се изплашиш от враг, от когото се възхищаваш.“

Фейд-Рота бързо отстъпи към средата на арената, където всички можеха да го виждат добре. Извади дългия си меч, присви се и изчака приближаващия се роб.

Гладиаторът се забави само колкото да привърже здраво втората пръчка с куките към ръката си и после се втурна напред.

„Нека сега родът види какво ще направя“ — помисли си Фейд-Рота. — „Аз съм техен враг. Нека ме запомнят такъв, какъвто ме виждат сега.“

Той издърпа късия меч.

— Не се боя от теб, харконска свиньо! — изрече гладиаторът. — Твоите мъчения не могат да причинят болка на един мъртвец. Преди някой от подавачите ти да ме пипне даже и с пръст, аз ще съм вече загинал от собственото си острие. И твоят труп ще лежи редом с моя.

Фейд-Рота се ухили и му показа дългия меч, този с отровата.

— Опитай го — прикани го той и финтира с късия меч.

Робът прехвърли ножа в другата си ръка и насочи навътре както парирането, така и финта, за да приклещи късото острие на на-барона — острието в ръката с бялата ръкавица, която според обичая трябваше да носи отровата.

— Ти ще умреш, харконе! — изпъшка гладиаторът. Биеха се, застанали ребром един към друг. Там, където защитното поле на Фейд-Рота се сблъска с частичното поле на роба, от съединението се получи синя светкавица. Въздухът наоколо се изпълни с озон от защитните полета.

— Умри от собствената си отрова — изрече със стържещ глас робът.

Той започна да прегъва ръката с бялата ръкавица, обръщайки навътре острието, за което мислеше, че е потопено в отрова.

„Нека видят това!“ — рече си мислено Фейд-Рота. Той насочи надолу дългото острие и го чу как звънна безполезно в куките с пръчката, привързана към ръката на роба.

Фейд-Рота изпита мимолетно отчаяние. Не бе предвидил, че пръчката с куките може да се окаже полезна за роба. Сега тя осигуряваше на гладиатора допълнителна защита. Каква сила притежаваше този гладиатор! Късото острие неумолимо се извиваше навътре и Фейд-Рота се замисли върху обстоятелството, че човек може да умре и от непотопено в отрова острие.

— Скам! — извика с усилие той.

При тази условна дума мускулите на гладиатора се подчиниха и мигновено се отпуснаха. Това бе достатъчно за Фейд-Рота. Той отстъпи, за да осигури между себе си и роба достатъчно място за дългия меч. Отровният му връх се стрелна и изписа червена ивица върху гърдите на роба. Отровата задействува мигновено. Гладиаторът се отскубна и залитайки, заотстъпва назад.

„А сега нека скъпите ми роднини погледат“ — каза си Фейд-Рота. — „Нека хубаво размислят за този роб, който се опита да обърне ножа, чието острие смяташе за отровно и искаше да го използува срещу мен. Нека се чудят как един гладиатор е могъл да влезе в арената, готов за подобно покушение. И нека разберат, че никога не могат да знаят със сигурност коя от двете ми ръце носи отровата.“

Фейд-Рота стоеше безмълвен и наблюдаваше забавените движения на роба, който пристъпяше неуверено, като замаян. Сякаш сега върху лицето му бе изписано нещо, което всеки от наблюдаващите можеше да разчете. Беше изписана смъртта. Робът знаеше какво бе станало с него и как точно бе станало. Отровата бе дошла от другото острие.

— Гад! — простена той.

Фейд-Рота се отдръпна, за да стори място на смъртта. Парализиращият опиат в отровата все още не бе оказал пълното си въздействие, но забавените движения на роба показваха, че това щеше да стане скоро.

Гладиаторът залитна напред, като че ли теглен от конец — пристъпяше само по една крачка. Всяка стъпка бе единствената в неговата вселена. Продължаваше да стиска ножа си, но върхът на острието вече трепереше.

— Някой ден… един… от нас… ще… те… пречука — изрече на пресекулки той.

Устните му тъжно се свиха. Той седна, клюмна, после се изопна и се търкулна ничком настрани от Фейд-Рота.

Фейд-Рота пристъпи напред сред смълчаната арена, пъхна пръстите на крака си под гладиатора, за да го обърне по гръб и да могат от галериите да виждат добре лицето му, когато мускулите започнат да се кривят и гърчат от отровата. Но когато го преобърна, от гърдите на гладиатора стърчеше собственият му нож.

Въпреки осуетения завършек към Фейд-Рота бяха отправени нови възторжени възгласи заради усилието на роба да надвие парализата и да стори това със себе си. С възхищението дойде и осъзнаването, че е съществувала истинска опасност.

„Онова, което прави човека свръхчовек, е ужасно.“

Като се съсредоточи върху тази мисъл, Фейд-Рота осъзна, че откъм заобикалящите го трибуни и галерии избухна взрив от викове. Приветствуваха го бурно, до самозабрава.

Фейд-Рота се обърна и вдигна поглед нагоре. Приветствуваха го всички освен барона, който седеше в дълбок размисъл, подпрял брадичка с длан, и графа с неговата дама, които се взираха надолу към него с лица, грейнали в неискрена усмивка.

Граф Фенринг се обърна към своята дама и каза:

— Хъм, ъъъ, съобразителен, ъъъ, младеж. Нали така, ъъъ, скъпа?

— Синаптичните му, ъъъ, реакции са много бързи — отбеляза тя.

Баронът я изгледа, после изгледа графа и насочи отново поглед към арената, като си мислеше: „Да изложат на такава опасност живота на един от най-близките ми!“ — Страхът започна да отстъпва място на гнева. — „Тази нощ ще заповядам да изпекат на бавен огън главния надзирател… а ако този граф и неговата дама имат пръст в тази…“

За Фейд-Рота разговорът в ложата на барона бе нещо твърде далечно, гласовете чезнеха в тропота на краката и скандирането, което сега се носеше от всички посоки.

— Главата! Главата! Главата! Главата!

Баронът се намръщи, като забеляза как Фейд-Рота се обърна към него. Вяло, едва сдържащ яростта си, той махна с ръка към младежа, застанал сред арената до проснатото тяло на роба. „Дай главата на момчето! Той си я заслужи, като разобличи главния надзирател.“

Фейд-Рота видя знака за одобрение и си помисли: Те си мислят, че ме удостояват с някаква чест. А сега нека видят какво си мисля аз!

Той видя как подавачите му се приближиха със сатър, за да извършат церемонията. Махна им с ръка да се върнат и повторно им махна, когато видя, че се двоумят. „Мислят си, че ще ми окажат голяма чест с една глава!“ — рече си той. Наведе се и кръстоса ръцете на гладиатора около стърчащата дръжка на ножа, после извади острието и го постави в отпуснатите ръце.

Всичко това бе извършено само за миг — той се изправи и повика подавачите си.

— Погребете този труп цял и невредим и поставете ножа в ръцете на мъртвеца! — заповяда той. — Човекът тук си извоюва тази чест.

В позлатената ложа граф Фенринг се наведе към барона и каза:

— Това се казва благороден жест — истинска храброст. Вашият племенник притежава не само смелост, но и изисканост.

— Той оскърбява тълпата, като отказва главата — промърмори баронът.

— Нищо подобно! — намеси се лейди Фенринг. Тя се обърна и вдигна поглед към трибуните наоколо.

А баронът забеляза извивката на шията й — каква прекрасна нежна плът — като на юноша.

— Те одобряват постъпката на вашия племенник — продължи тя.

Когато смисълът на жеста на Фейд-Рота проникна и до най-далечните редове на трибуните, когато хората видяха подавачите да изнасят цял и невредим трупа на гладиатора, баронът се загледа в зрителите и разбра, че лейди Фенринг правилно бе схванала реакцията им. Хората направо подлудяха, започнаха да се бият помежду си, като ревяха и тропаха с крака.

Баронът заговори с отегчен тон:

— Ще трябва да се разпоредя за празненство. Не можем да изпратим така по домовете им тези хора с толкова неизразходвана енергия. Те трябва да разберат, че аз споделям въодушевлението им. — Той даде знак с ръка на стражата и един слуга, застанал отгоре, спусна над ложата оранжевото знаме на харконите — веднъж, два пъти, три пъти — знак за празненство.

Фейд-Рота прекоси арената до трибуната под позлатената ложа — оръжието бе прибрано в ножниците, а ръцете му висяха отпуснати край тялото. Надвил нестихващото безумие на тълпата, той извика:

— Празненство ли ще има, чичо?

Врявата поутихна, тъй като хората забелязаха разговора.

— В твоя чест, Фейд! — отвърна гръмогласно баронът. И отново се разпореди да дадат знак със знамето.

Изключиха защитните бариери и на арената наскачаха младежи, които се втурнаха към Фейд-Рота.

— Вие ли наредихте да се изключат защитните бариери, бароне? — попита графът.

— Никой няма да стори нищо лошо на момъка — отвърна баронът. — Той е герой.

Първите втурнали се хора стигнаха до Фейд-Рота, вдигнаха го на ръце и тръгнаха да обикалят арената.

— Тази нощ той би могъл да се движи без оръжие и защитен пояс дори из най-бедните квартали на Харко — продължи баронът. — Хората ще му предложат последния си залък и глътка само за да се порадват на присъствието му.

Баронът се отблъсна от креслото и намести тялото си в портативните суспенсори.

— Надявам се да ми простите. Има въпроси, които изискват личната ми намеса. Стражите ще ви придружат до кулата.

Графът стана и се поклони.

— Разбира се, бароне. Очакваме с нетърпение празненството. Никога, хъм, ъъъ, не съм виждал харконско празненство.

— Да — рече баронът. — Празненството. — Той се обърна и напусна ложата през тайния изход сред плътния обръч на охраната си.

Един гвардейски капитан се поклони на граф Фенринг.

— Какви са вашите заповеди, господарю?

— Ние ще, ъъъ, изчакаме, докато минат най-, ъъъ, неприятните, ъъъ, сблъсъци — отвърна графът.

— Слушам, господарю. — Капитанът се поклони и се отдръпна на три крачки.

Граф Фенринг се обърна с лице към своята дама и отново заговори на техния таен напевен език:

— Сигурно си успяла да схванеш всичко, нали?

Тя му отвърна на същия напевен език:

— Момъкът знаеше, че гладиаторът няма да бъде упоен. Наистина у него се забелязваше известен страх, но не и изненада!

— Всичко е било замислено предварително — рече той. — Цялото това представление.

— Несъмнено.

— Мирише на Хауът.

— Точно така — съгласи се тя.

— Преди двубоя поисках от барона да премахне Хауът.

— Това би било грешка, скъпи.

— Сега разбирам това.

— Много скоро харконите може да имат нов барон.

— Ако планът на Хауът е такъв.

— Това наистина ще създаде затруднения — рече тя.

— Младият ще бъде по-податлив на напътствия.

— За нас… особено след тази нощ — допълни тя.

— Нали не очакваш никакви затруднения по прелъстяването му, моя мила майчице?

— Не, любов моя. Ти го видя как ме гледаше.

— Да, и едва сега разбирам защо трябва да запазим тази кръвна линия.

— Да, наистина, и очевидно трябва да го държим в ръцете си. Ще му внуша дълбоко, в най-съкровеното му „аз“ необходимите изрази от прана-бинду^*, за да пречупя волята му.

— Ще си заминем незабавно веднага щом се увериш — каза той.

Тя потрепера.

— На всяка цена. Не бих искала да раждам дете на тази ужасна планета.

— Вършим всичко това в името на човечеството — рече той.

— Но твоята роля е най-леката — отвърна тя.

— Съществуват някои древни предразсъдъци, които трябва да преодолявам. Известно ти е колко са примитивни.

— Горкичкият ми! — рече тя и го погали по бузата. — Знаеш, че това е единственият начин да бъде запазена тази кръвна линия.

Той заговори с делови тон:

— Напълно ми е ясно какво точно правим.

— Ще успеем — успокои го тя.

— Грехът започва като предчувствие за успех — напомни й граф Фенринг.

— Тук няма да има никакъв грях. Хипно-въздействие върху психиката на този Фейд-Рота, детето му в утробата ми и след това заминаваме.

— А този чичо — заговори графът. — Виждала ли си някога подобна човешка карикатура?

— Той е доста жесток — отвърна тя. — Но с годините племенникът може да стане и по-лош.

— И то благодарение на този свой чичо. А знаеш ли само като си представи човек какво би могло да излезе от този момък, ако имаше друго възпитание — да речем по атреидските норми за поведение?

— Тъжно е — отбеляза тя.

— А какво ли, ако бяхме успели да спасим кръвните линии както на младия атреидски наследник, така и на този момък. От онова, което научавам за младия Пол, разбирам, че той е бил прекрасен младеж — отлично съчетание на потекло и обучение. — Графът поклати глава. — Но не бива да хабим чувства по благородниците неудачници.

— Съществува една бин-джезъритска поговорка — рече лейди Фенринг.

— Вие имате поговорки за всеки повод! — възрази и той.

— Тази ще ти хареса. Ето какво гласи: „Не смятай някого за покойник, докато не му видиш трупа. Но даже и тогава можеш да сгрешиш.“