Франк Хърбърт
Дюн (15)

„Един ден баща ми, падишах-императорът, ме хвана за ръка и аз долових, благодарение на методите, на които ме бе обучила майка ми, че е нещо разтревожен. Той ме поведе по галерията с портретите, към шигъровия портрет^* на дук Лито Атреидски. Забелязах силната прилика помежду им — между моя баща и този човек на портрета — и двамата имаха слаби, изящни лица с остри черти, над които властвуваха студени очи. «Принцесо-дъще — рече баща ми. — Бих искал да си вече пораснала, когато дойде време този мъж да си избира жена.» Тогава баща ми беше на седемдесет и една година, а аз само на четиринадесет, но въпреки това си спомням, че в онзи миг стигнах до умозаключението, че баща ми тайно желаеше дукът да е негов син и че ненавиждаше политическите причини, които ги бяха направили врагове.“

Из „В моя бащин замък“ от принцеса Ирулан

Първата му среща с хората, които му бе заповядано да предаде, развълнува силно д-р Кайнс. Той се гордееше, че е човек на науката, за когото легендите бяха само интересни нишки, които водят до корените на културата. И все пак момчето така точно отговаряше на древното предсказание. То притежаваше „търсещия поглед“ и излъчваше „сдържана прямота“.

Предсказанието естествено даваше известна свобода по въпроса дали майката богиня щеше да доведе спасителя със себе си, или щеше да го роди на самата сцена на действието. И все пак това странно съвпадение между предсказание и хора бе налице.

Те се срещнаха късно сутринта пред административната сграда на космодрума край Аракийн. Наблизо като задрямало насекомо бе приклекнал един орнитоптер без отличителни знаци, който бръмчеше тихичко, готов за полет. До него стоеше на стража атреидски войник с изваден меч. Въздухът леко трептеше от защитното поле около тялото му.

Кайнс се усмихна подигравателно на навика им да си служат със защитни полета. „В това отношение Аракис им готви изненада“ — си помисли.

Планетологът вдигна ръка, с което даде знак на своята охрана от свободни да се отдръпне. Той продължи сам напред към входа на сградата — мрачна дупка в облицованата с пластмаса скала. „На какво открито място е тази монолитна сграда“ — помисли си той. — „Колко по-неудобна е от пещерата.“

Вниманието му привлече някакво брожение във входа. Той се спря, като използува момента да оправи робата и закопчалката на влагосъхраняващия си костюм върху лявото рамо.

Крилата на входната врата се отвориха широко. Атреидските стражи бързо се появиха — всички те бяха тежковъоръжени със стреломети, мечове и защитни полета. Зад тях се появи снажен мъж с ястребови черти, тъмнолик и чернокос. Носеше местно наметало с атреидски ястребов гребен на гърдите, ала го носеше по начин, който издаваше, че не е свикнал с тази дреха. В единия си край наметалото прилепваше о крачолите на влагосъхраняващия му костюм. На тази дреха й липсваше свободно олюляващият се ритъм на вървежа.

Редом с мъжа крачеше младеж със същата черна коса, ала с по-обло лице. Младежът изглеждаше дребен за петнадесетте си години, а Кайнс знаеше, че е на толкова. Младото тяло обаче внушаваше чувство за превъзходство и спокойна самоувереност, сякаш момчето виждаше и познаваше всичко, което го заобикаля и което е невидимо за останалите. Той носеше същото наметало като баща си, само че с такава непринудена лекота, която караше човек да мисли, че момъкът винаги е носел такова облекло.

„Махди ще знае неща, които другите не могат да виждат“ — гласеше предсказанието.

Кайнс поклати глава, казвайки си мислено: „Та те са най-обикновени хора!“

Заедно с тях, облечен подходящо за пустинята, идваше още един човек, когото Кайнс позна — Гърни Халик. Кайнс пое дълбоко въздух, за да потисне негодуванието си срещу Халик, който го бе инструктирал как да се държи с дука и неговия наследник.

„Можеш да наричаш дука «господарю» или «Ваше величество». «Ваше благородие» също е правилно, но обикновено се пази за по-тържествени случаи. Към сина можеш да се обръщаш с «млади господарю» или «господарю». Дукът е човек твърде снизходителен, ала не понася и най-малкия опит за фамилиарничене.“

Докато наблюдаваше приближаването на групата, Кайнс си мислеше: „Те твърде скоро ще узнаят кой е господар на Аракис. Ще карат онзи ментат да ме разпитва до среднощ, а? И ще искат да им бъда водач при инспекцията върху добиването на подправката, а?“

Смисълът на въпросите на Хауът не бе убягнал на Кайнс. Те искаха имперските бази. А очевидно бяха научили за базите от Айдахо.

„Ще накарам Стилгар да изпрати на този дук главата на Айдахо“ — рече си Кайнс.

Свитата на дука бе вече само на няколко крачки и се чуваше как пясъкът хрущи под краката им, обути в специални пустинни ботуши. Кайнс се поклони.

— Господарю!

Още докато наближаваха самотната фигура, застанала близо до орнитоптера, Лито бе започнал да го изучава: висок, слаб, облечен за пустинята в широка роба, влагосъхраняващ костюм и къси ботуши. Качулката на мъжа бе отметната назад, а покривалото на лицето бе увиснало от едната страна, разкривайки дълга коса с цвета на пясък и рядка брада. Сините до дъно очи гледаха изпод дебели вежди. Около очните вдлъбнатини се виждаха следи от черни петна.

— Вие сте екологът — рече дукът.

— Ние тук предпочитаме старата титла, господарю — отвърна Кайнс. — Планетолог.

— Както желаете — рече дукът. Той сведе очи към Пол. — Синко, това е Арбитърът на промяната, арбитърът на спорните въпроси, човекът, поставен тук, за да се грижи за спазването на договореностите при встъпването ни във власт над това феодално владение. — Той погледна към Кайнс. — А това е моят син.

— Господарю! — кимна Кайнс.

— Вие от свободните ли сте? — запита Пол.

Кайнс се усмихна.

— Аз съм приет както в заслона, така и в селището, млади господарю. Но съм на служба при негово височество, аз съм имперският планетолог.

Пол кимна, впечатлен от силата, която се излъчваше от този човек. Халик бе посочил Кайнс на Пол от един от горните прозорци на административната сграда: „Ето онзи човек там с охраната от свободни — онзи, дето сега отива към орнитоптера.“

Пол бе огледал бегло Кайнс с бинокъла, бе забелязал строго свитите устни и високото чело. Халик му бе прошепнал: „Много особен човек. Изразява се много точно — без излишни приказки, без недомлъвки — реже като с бръснач.“

А дукът зад гърба им бе отбелязал: „Типичен учен.“ Сега, когато се намираше само на няколко крачки от този човек, Пол усети силата у Кайнс, въздействието на личността му, сякаш че беше от кралско потекло, роден да командува.

— Научих, че на вас трябва да благодарим за влагосъхраняващите костюми и тези наметала — заговори дукът.

— Надявам се, че добре ви прилягат — отвърна Кайнс. — Те са производство на свободните и възможно най-точно са спазени мерките, дадени ми от вашия приближен Халик.

— Бях обезпокоен от това, което сте казали, че не можете да ни заведете навътре в пустинята, ако не сме облечени в тези дрехи — рече дукът. — Можем да вземем със себе си повече вода. Не възнамеряваме да се бавим дълго, а ще имаме и въздушна охрана — ескортът, който виждате сега точно над нас. Вероятността да ни принудят да кацнем е нищожна.

Кайнс се втренчи в него, забелязвайки напращялата му от влага плът. Той заговори с хладен тон:

— На Аракис никога не се говори за нищожни вероятности. Говори се само за възможности.

Халик се наежи.

— Към дука трябва да се обръщат с „господарю“ или с „ваше величество“!

Лито махна с ръка на Халик, като направи поверителния им знак, за да се въздържа, и отбеляза:

— Нашите нрави са нови, Гърни. Трябва да проявяваме снизходителност.

— Ваша воля, господарю.

— Задължени сме ви, д-р Кайнс — продължи Лито. — Тези костюми и загрижеността за нашето благополучие ще бъдат запомнени.

Изведнъж на Пол му хрумна един цитат от ОКБ.

— „Дарението е благословът на дарителя“ — каза той.

Думите прокънтяха гръмко сред тишината. Свободните от охраната, които Кайнс бе оставил в сянката на административната сграда, наскачаха, както бяха наклякали, и започнаха да мълвят нещо с нескрита възбуда.

Един от тях се провикна:

— Лизан-ал-гаиб!

Кайнс се обърна и махна рязко с ръка на хората да се отдръпнат. Те отстъпиха, мърморейки помежду си, и се оттеглиха зад сградата.

— Твърде интересно — отбеляза Лито.

Кайнс изгледа строго дука и Пол и каза:

— Повечето от местните жители на пустинята са суеверни хора. Не им обръщайте внимание. Те не искат да ви обидят. — Но той се замисли върху думите от преданието. „Те ще те поздравят със свещени слова, а твоите дарове ще бъдат благослов.“

Преценката на Лито за Кайнс, изградена отчасти върху краткия устен доклад на Хауът (сдържан и изпълнен с подозрения), неочаквано се избистри: този човек беше свободен. Кайнс бе дошъл с охрана от свободни, което можеше просто да означава, че свободните изпробваха своята нова свобода да влизат в селищата, ала тази охрана приличаше по-скоро на почетен караул. По поведението на Кайнс личеше, че е горд човек, свикнал на свобода, а езикът и държането му се подчиняваха единствено на собствената му мнителност. Въпросът на Пол беше прям и уместен.

Кайнс се бе превърнал в човек от пустинята.

— Няма ли да тръгваме, ваше величество? — запита Халик.

Дукът кимна.

— Аз ще управлявам моя топтер. Кайнс може да седне отпред при мен, за да ме насочва. Вие с Пол заемете задните места.

— Почакайте, моля — обади се Кайнс. — С ваше позволение, господарю, трябва да проверя изправността на костюмите ви.

Дукът понечи да заговори, ала Кайнс го изпревари:

— Грижа се за собствената си кожа, така както и за вашата… господарю. Много добре ми е известно чия глава ще се търкулне, ако ви сполети някаква беда, докато аз отговарям за вас.

Дукът се навъси: „Колко деликатно положение! Ако откажа, това може да го обиди. А може да се окаже човек, чиято преданост към мен е неизмерима. И все пак… да му позволя да проникне в защитното ми поле, да ме докосне, когато знам толкова малко за него!“

Мислите препускаха в главата му — той трябваше да вземе решение.

— Оставяме се в ръцете ви — рече дукът. Пристъпи напред, разтвори наметалото си и видя как Хауът се изправи на пръсти, настръхнал и напрегнат, ала без да се помръдне от мястото си. — И ако бъдете така любезен — продължи дукът, — с удоволствие бих изслушал едно разяснение за този костюм, и то от човек, който го познава така основно.

— Разбира се — отвърна Кайнс. Той опипом потърси под наметалото закопчалките на раменете и продължи да говори, докато проверяваше костюма. — По същество този костюм представлява микросандвич — високоефективна филтрираща и топлообменна система. — Той натъкми закопчалките на раменете. — Онзи слой, който влиза в допир с кожата, е порест. Потта минава през него, след като е охладила тялото… един почти нормален изпарителен процес. Следващите два пласта… — Кайнс пристегна закопчалката върху гърдите — … включват топлообменни нишки и приспособление за утаяване на солта. Солта се извлича обратно.

Дукът повдигна ръце и каза:

— Твърде интересно.

— Дишайте дълбоко — рече Кайнс.

Дукът се подчини.

Кайнс прегледа закопчалките при подмишниците и оправи едната.

— Движенията на тялото, най-вече дишането — продължи той, — както и осмотичното действие осигуряват изпомпващия ефект. — Той леко разхлаби закопчалката на гърдите — Преработената вода преминава в джобните резервоари, откъдето се издърпва през тази тръбичка в пръстена, разположен покрай врата.

Дукът размърда брадичка нагоре и надолу, за да види края на тръбичката.

— Полезно и удобно — рече той. — Добре измислено.

Кайнс коленичи, за да провери закопчалките на краката.

— Урината и фекалиите се преработват в уплътненията по бедрата — рече той и се изправи, опипа пръстена около врата и отвори клапана на една преграда в него. — В откритата пустиня този филтър се поставя върху лицето, а тази тръбичка се пъха в ноздрите с тези запушалки, за да се осигури добро уплътнение. Вдишвайте през филтъра на устата и издишвайте през тръбичката в носа. С костюма на свободните, ако е в добро работно състояние, няма да загубите повече от един напръстник влага на ден — дори ако попаднете във Великото пясъчно море.

— Един напръстник на ден! — повтори дукът.

Кайнс натисна с пръст уплътнителя на челото и каза:

— Тук може да ви убива малко. Ако ви дразни, моля да ми кажете. Бих могъл да го пообтегна, за да приляга по-плътно.

— Моите благодарности — рече дукът. Щом Кайнс отстъпи назад, Лито размърда рамене в костюма, признавайки, че сега той бе станал по-удобен — по-прибран и не толкова неприятен.

Кайнс се обърна към Пол.

— А сега да прегледаме вашия, момко.

„Добър човек, но ще трябва да се научи как точно да се обръща към нас“ — помисли си дукът.

Пол стоеше безучастно, докато Кайнс проверяваше костюма. Докато обличаше тази шумоляща дреха с лъскава повърхност, бе изпитал странно усещане. Съзнанието му съхраняваше ясното убеждение, че никога досега не бе обличал влагосъхраняващ костюм. И все пак всяко движение при оправянето на пристягащите катарами под неумелото ръководство на Гърни бе изглеждало естествено и инстинктивно. Когато бе стегнал гърдите, за да получи максимален изпомпващ ефект от движението при дишането, той бе наясно какво прави и защо го прави. Когато регулираше уплътнителите на врата и челото, знаеше, че това се прави, за да не се получават пришки от триенето.

Кайнс се изправи и отстъпи назад с объркано изражение.

— Носили ли сте и друг път влагосъхраняващ костюм? — попита той.

— Обличам го за първи път.

— Тогава сигурно някой ви го е стъкмил?

— Не.

— Вашите пустинни ботуши не са пристегнати силно в глезените. Кой ви каза да постъпите така?

— Ами… стори ми се, че така е най-правилно.

— И сте напълно прав.

Кайнс потри бузата си, като си мислеше за преданието: „Той ще познава нашите нрави така, сякаш е роден за тях.“

— Губим време — обади се дукът. Той махна с ръка към топтера и поведе останалите, приемайки с кимване отдадената му от караула чест. Качи се в машината, пристегна предпазните си ремъци и провери лостовете и уредите. Топтерът леко изскърца, когато другите се качиха на борда.

Кайнс пристегна ремъците и съсредоточи вниманието си върху уюта на тапицираната кабина — мека разкошна тапицерия в сивозелено, лъскави уреди, чувството за филтриран и освежен въздух в дробовете, щом вратите се затвориха и вентилаторите забръмчаха. „Толкова е тихо!“ — помисли си той.

— Всичко е наред, ваше величество — докладва Халик.

Лито подаде тяга на крилете, усети как се размахаха — веднъж, дваж. След десет метра машината вече се бе отделила от земята с плътно прибрани криле, а двигателите ги бяха понесли нагоре в рязко и шеметно издигане.

— Курс югозапад над Защитната стена — рече Кайнс. — Именно там казах на вашия пясъчен експерт^* да съсредоточи машините си.

— Ясно.

Дукът се вряза сред въздушния си конвой и останалите летателни апарати заеха своите места, докато летяха на югоизток.

— Моделът и направата на тези влагосъхраняващи костюми говорят за висока степен на техническо мислене — отбеляза дукът.

— Някой ден може да ви покажа фабрика в заслон — рече Кайнс.

— Ще ми бъде интересно — каза дукът. — Забелязвам, че тези костюми се произвеждат и в някои от гарнизонните селища.

— Посредствена имитация — отговори Кайнс. — Всеки пустинен работник, който държи на кожата си, носи костюм, направен от свободните.

— И той може да сведе загубата ви на вода до един напръстник на ден, така ли?

— Ако е нагласен добре, ако уплътнителят на челото е здраво прилепнал и ако всички закопчалки са в изправност, основната загуба остава влагата, отделена от дланите на ръцете — отговори Кайнс. — Човек може да носи ръкавици към костюма, ако не използува ръцете си за някоя по-взискателна работа, ала в откритата пустиня повечето от свободните натриват дланите си със сок от листата на креозотния храст. Той пречи на изпотяването.

Дукът погледна надолу вляво, към неравния терен на Защитната стена — бездни от назъбени скали и жълтокафяви островчета, набраздени от черните линии на свлекли се натрошени камъни. Сякаш някой бе изтървал тази земя от космоса и я беше оставил на мястото, където се беше разбила.

Те прелетяха над плитък басейн, ясно очертан от сивия пясък, който се стичаше в него от юг през един пролом. Пясъчните струи се вливаха в басейна — безводна делта на фона на черните скали.

Кайнс се облегна и се замисли за напращялата от влага плът, която бе усетил под влагосъхраняващите костюми. Над своите наметала те носеха защитни пояси, стреломети на кръста и големи колкото монета запасни предаватели, закачени на шнур около врата. И дукът, и синът му носеха на китката ножове в ножници, излъскани от употреба. Тези хора поразиха Кайнс — необикновено съчетание от доброта и въоръжена сила.

Със своята уравновесеност те бяха напълно различни от харконите.

— Когато докладвате на императора за промяната на правителството тук, ще му съобщите ли, че сме съблюдавали законностите? — запита Лито. Той хвърли поглед към Кайнс и отново се вгледа напред.

— Харконите си отидоха, дойдохте вие — отвърна Кайнс.

— И всичко ли е както трябва да бъде? — попита Лито.

От напрежение по долната челюст на Кайнс премина спазъм.

— Като планетолог и арбитър на промяната аз съм пряко подчинен на империята… господарю.

Дукът се усмихна мрачно.

— Но ние и двамата знаем как стоят нещата в действителност.

— Напомням ви, че негово височество подкрепя моята работа.

— Така ли? А в какво се състои вашата работа?

В настъпилата кратка пауза Пол си помисли: „Той се държи твърде рязко с този Кайнс.“ После се обърна към Халик, ала певецът воин се бе загледал навън, в пустинния пейзаж.

Кайнс заговори с важен тон:

— Вие, естествено, имате предвид моите задължения на планетолог?

— Точно така.

— Те обхващат предимно биологията и ботаниката на почвата… известна геологична работа — дълбоки сондажи и изследване. Човек никога не може да изчерпи възможностите на цяла една планета.

— Занимавате ли се с изследвания на подправката?

Кайнс се обърна и Пол забеляза суровото очертание на долната му челюст.

— Любопитен въпрос, господарю.

— Имайте предвид, Кайнс, че сега това е мое владение. Моите методи се различават от тези на харконите. Не ме засяга дали изследвате подправката, стига да научавам какво откривате. — Той изгледа планетолога. — Харконите не са поощрявали изследването на подправката, нали?

Кайнс погледна назад, без да отговори.

— Можете да говорите откровено — рече дукът, — без да се боите за кожата си.

— Имперският съд е наистина твърде далеч — измърмори Кайнс. И си помисли: Какво ли очаква този презадоволен с вода нашественик? Дали ме смята за такъв глупак, че да застана на негова страна?

Дукът се засмя под мустак, като не отклоняваше погледа си от курса.

— Долавям злобна нотка в гласа ви, господине. Нахълтали сме тук с нашата сган от обучени убийци, нали така? И очакваме вие на часа да разберете, че сме различни от харконите, така ли?

— Четох пропагандните материали, с които сте наводнили заслоните и селищата — отвърна Кайнс. — „Обичайте добрия дук!“ Вашият корпус…

— Виж ти работа! — изръмжа Халик. Той откъсна поглед от прозореца и се приведе напред. Пол постави ръка върху рамото на Гърни.

— Гърни! — възпря го дукът. Той погледна назад. — Този човек е живял дълго време под господството на харконите.

Халик се облегна назад.

— Слушам.

— Вашият приближен Хауът е хитър — заговори Кайнс, — но целта му прозира ясно.

— В такъв случай ще ни отворите ли тези бази? — попита дукът.

— Те са собственост на негово височество — отвърна рязко Кайнс.

— Но те не се използуват.

— Биха могли да се използуват.

— Това ли е мнението на негово височество?

Кайнс изгледа строго дука.

— Аракис би могъл да стане рай, ако управниците му поспрат за малко да ровят пясъците за подправката.

„Той не отговори на въпроса ми“ — помисли си дукът. И добави гласно:

— Как може една планета да стане рай без пари?

— Какво са парите — попита Кайнс, — щом с тях не могат да се купят услугите, от които се нуждаете?

„И таз хубава!“ — помисли си дукът. И каза:

— Друг път ще разискваме този въпрос. Струва ми се, че точно сега наближаваме края на Защитната стена. Същия курс ли да държа?

— Същия — измърмори Кайнс.

Пол погледна през прозореца. Долу под тях неравният терен започна да отстъпва място на вълнообразни гънки по посока на едно безплодно скалисто плато и остър като нож хребет. Отвъд хребета чак до хоризонта се простираха големи колкото нокът дюни във формата на полукръг, като тук-таме в далечината се виждаха по-тъмни петна, от които се разбираше, че това там не е пясък. Оголени скали може би. В трептящия от горещината въздух Пол не можеше да бъде сигурен.

— Тук долу срещат ли се някакви растения? — попита Пол.

— Не много — отвърна Кайнс. — В растителния и животински свят на тази ширина се срещат предимно онези представители, които ние наричаме водни крадци на дребно, защото са свикнали взаимно да се нападат за влага, изсмуквайки незначителното количество роса. Някои части на пустинята гъмжат от живот. Ала всеки негов представител се е научил как да оцелява при тези трудности. Ако и вие попаднете там, долу, трябва да следвате този начин на живот или ще умрете.

— Имате предвид взаимната кражба на вода ли? — попита Пол. Тази мисъл го оскърбяваше и гласът издаде чувствата му.

— И това се налага — отвърна Кайнс, — ала не това точно имах предвид. Как да ви кажа, моят климат изисква особено отношение към водата. Човек трябва винаги да внимава с водата. Не бива да се пилее нищо, което съдържа влага.

А дукът си помисли: „… моят климат!“

— Завийте два градуса на юг, господарю — рече Кайнс. — Откъм запад се задава бурен вятър.

Дукът кимна. Той бе съзрял вдигналия се във въздуха жълтеникавокафяв пясък. Наклони топтера, когато забеляза как крилете на ескортиращите го машини, които правеха вираж, за да не изостанат от него, отразяват млечнооранжеви отблясъци от пречупената през праха светлина.

— Това трябва да е периферията на бурята — обади се Кайнс.

— Сигурно този пясъчен облак е опасен, ако човек влезе с топтера в него — рече Пол — Наистина ли пясъчната буря може да среже и най-яките метали?

— На тази височина това не е пясък, а прах — отвърна Кайнс. — Опасността идва от липсата на видимост, вихрушката и задръстената вентилация.

— Ще видим ли наистина днес как се копае подправката? — попита Пол.

— Твърде вероятно — отвърна Кайнс.

Пол се облегна. Той бе използувал въпросите и завишеното внимание, за да направи това, което майка му наричаше „регистриране“ на дадена личност. Той вече познаваше Кайнс — звученето на гласа му, всяка подробност от изражението и жестовете му. Неестественото прегъване на левия ръкав на робата му показваше, че под мишницата му има кания с нож. На кръста му се виждаше странна издутина. Говореше се, че хората от пустинята носят широк платнен пояс, в който пъхат дребни предмети от първа необходимост. Вероятно тази подутина бе резултат от такъв пояс, но не и от скрит защитен пояс. Бакърена игла, на която бе гравирано нещо подобно на заек, закопчаваше вратната извивка на робата на Кайнс. Друга, по-малка игла със същия образ висеше от върха на качулката, която бе отметната назад върху раменете му.

Халик се изви в креслото до Пол, протегна ръка зад облегалката и извади балисета си. Кайнс се обърна назад, докато Халик настройваше инструмента, и после отново продължи да следи курса.

— Какво бихте искали да чуете, млади господарю? — попита Халик.

— Избери ти, Гърни — отвърна Пол.

Халик наведе ухо към резонатора, взе един акорд и запя тихо:

Бащите ни са яли манна небесна в пустинята,

в горещите пясъци, където са се вдигали вихрушки.

Господи, спаси ни от тази ужасна земя!

Спаси ни… ааа, спаси ни

от сухата и жадна земя.

Кайнс погледна към дука и рече:

— Вие наистина пътувате с малобройна охрана, господарю. Всички ли са такива разностранно надарени хора?

— Гърни ли имате предвид? — засмя се дукът. — Няма друг като Гърни. Обичам да е с мен заради очите му. Те почти нищо не изпускат.

Планетологът се навъси.

Без да пропусне и такт от мелодията, Халик вметна:

Защото аз съм бухалът на пустинята, о!

Ай-ай! Аз съм като бухала на пустинята!

Дукът се присегна и издърпа микрофона от командното табло, включи го и заговори:

— Водачът вика конвой Джема. Летящ обект в девет часа, сектор Б. Можете ли да го идентифицирате?

— Просто птица — рече Кайнс и добави. — Имате остри очи.

Говорителят на таблото изпращя:

— Тук конвой Джема. Обектът идентифициран под пълно увеличение. Голяма птица.

Пол погледна в дадената посока, видя далечната точица — движещо се на пресекулки петънце — и осъзна колко възбуден трябва да е баща му. Всяко негово сетиво беше изострено до краен предел.

— Нямах представа, че се срещат такива големи птици толкова навътре в пустинята — отбеляза дукът.

— Това навярно е орел — рече Кайнс. — Много живи същества са се приспособили към пустинята.

Орнитоптерът прелетя над равнинно място с оголени скали. Пол погледна надолу, и видя от две хиляди метра височина набръчканата сянка на топтера и на конвоя им. Земята отдолу изглеждаше равна, ала нагънатите сенки доказваха обратното.

— Някога човек прекосявал ли е пешком пустинята? — запита дукът.

Музиката на Халик секна. Той се наведе напред, за да улови отговора.

— Не и вътрешността на пустинята — отвърна Кайнс. — На няколко пъти са прекосявали втората зона. Оцелявали са, като са минавали през скалистите области, където червеите рядко ходят.

Тембърът на гласа на Кайнс привлече вниманието на Пол. Сетивата му, обучени да реагират, даваха сигнал за тревога.

— Аа, червеите — рече дукът. — Ще ми се някой път да видя един от тях.

— Може да го видите още днес — рече Кайнс. — Където има подправка, има и червеи.

— Винаги ли? — попита Халик.

— Винаги.

— Има ли някаква взаимна връзка между червея и подправката? — запита дукът.

Кайнс се обърна и Пол видя присвитите му устни, когато отговаряше:

— Те защитават пясъците с подправката. Всеки червей има своя… територия. Що се отнася до подправката… знае ли някой? Онези червеи, които сме изследвали, ни карат да подозираме, че в организма им протичат сложни химически процеси. Откриваме следи от хидрохлорна киселина в проводите и още по-сложни киселинни форми на други места. Ще ви дам монографията си по този въпрос.

— А защитното поле не предпазва ли? — запита дукът.

— Защитното поле! — рече презрително Кайнс. — Включете едно поле в рамките на зоната на червея и съдбата ви ще е решена. Червеите не обръщат внимание на териториалните граници, пристигат и от най-отдалечените места, за да нападнат защитното поле. Няма човек със защита, който да е оцелявал някога след такова нападение.

— Как тогава се ловят червеите?

— Единственият известен начин да се убие червей и да се запази цял е електрически удар с голям волтаж, който се прилага отделно за всеки пръстеновиден сегмент — отвърна Кайнс. — Може да се зашеметят и раздробят с взривове, ала всеки пръстеновиден сегмент води свой собствен живот. С изключение на атомния, не познавам друг взрив, достатъчно мощен, за да унищожи напълно един голям червей. Те са необикновено издръжливи.

— Защо не е направен опит да се унищожат напълно червеите? — запита Пол.

— Твърде скъпо е — отвърна Кайнс. — Трябва да се покрие изключително голяма територия.

Пол се облегна в ъгъла. Чувството му за искреност и усетът му към нюансите на гласа му подсказваха, че Кайнс лъже или говори полуистини. Той си помисли: „Ако съществува някаква взаимна връзка между подправката и червеите, то избием ли червеите, това би унищожило и подправката.“

— Скоро няма да се налага никому да се измъква пешком от пустинята — заговори дукът. — Завържете ли тези малки предаватели на врата си, и спасението ще пристигне. Много скоро ще могат да ги носят всички наши работници. Ще изградим специална спасителна служба.

— Много похвално — отбеляза Кайнс.

— От тона ви личи, че не одобрявате — рече дукът.

— Да одобрявам ли? Разбира се, че одобрявам, ала от това няма да има голяма полза. Статичното електричество от пясъчните бури заглушава повечето от сигналите. Предавателите правят късо съединение. Знаете ли, те бяха вече въвеждани и преди. По отношение на техниката Аракис е упорита планета. А ако червеят ви преследва, нямате много време. Често разполагате с не повече от петнадесет-двадесет минути.

— Вие какво бихте ме посъветвали? — попита дукът.

— Искате моя съвет ли?

— Да, съвета ви на планетолог.

— И ще го последвате?

— Ако преценя, че е разумен.

— Много добре, господарю. Никога не пътувайте сам.

Дукът отклони погледа си от лостовете.

— Това ли е всичко?

— Да, това е всичко. Никога не пътувайте сам.

— А ако ви отнесе буря и сте принуден да кацнете? — попита Халик. — Няма ли нещо, което може да се направи?

— Нещо е много обширно понятие — отвърна Кайнс.

— А вие какво бихте направили? — запита Пол.

Кайнс се извърна и рязко погледна момчето, а после отново насочи поглед към дука.

— Ще си припомня, че трябва да запазя целостта на влагосъхраняващия си костюм. Ако се намирам извън зоната на червея или сред скали, ще остана на кораба. Ако съм долу, на открития пясък, ще избягам колкото мога по-бързо от кораба. Ще е достатъчно да се отдалеча на около хиляда метра. След това ще се скрия под наметалото си. Червеят ще погълне кораба, но мен може и да не ме забележи.

— После какво? — запита Халик.

Кайнс сви рамене.

— Ще изчакам червеят да си отиде.

— Само това ли? — попита Пол.

— Когато червеят си отиде, човек може да опита да се измъкне — отвърна Кайнс. — Трябва да се стъпва безшумно, да се избягват гърмящите пясъци и басейните с пясъчни приливи и да се тръгне към най-близката скалиста зона. Такива зони ги има много. Така човек може и да се измъкне.

— Гърмящи пясъци ли? — запита Халик.

— Особеност в плътността на пясъчните слоеве — обясни Кайнс. — Започват да гърмят и при най-леките стъпки. Това винаги привлича червеите.

— Ами басейните с пясъчни приливи? — запита дукът.

— Векове наред известни падини в пустинята са се пълнили с прах. Някои от тях са толкова обширни, че имат дори течения и приливи. Всички те могат да погълнат непредпазливите, които нагазят в тях.

Халик се облегна назад и отново започна да подрънква на балисета. След малко запя:

Там ловуват дивите зверове на пустинята

в очакване да преминат невинните.

Оо, не поставяйте на изпитание боговете на пустинята,

за да не търсите самотен епитаф.

Опасностите на…

Той спря да пее и се приведе напред.

— Облак прах отпреде ни, ваше величество.

— Виждам, Гърни.

— Точно това, което търсим — обади се Кайнс.

Пол се изопна в креслото си, за да погледне напред, и на около тридесет километра съзря жълт облак, който пълзеше по повърхността на пустинята.

— Един от вашите комбайни — рече Кайнс. — Той е на повърхността, а това означава, че е намерил подправка. Облакът е от пясъка, който се изхвърля през клапите, след като подправката се отдели с центрофуга. Няма друг облак, който да прилича на този.

— Над него има топтер — рече дукът.

— Виждам два… три… четири наблюдателя — каза Кайнс. — Те следят за дирята на приближаването.

— Дирята на приближаването ли? — попита дукът.

— Пясъчната вълна, която се придвижва по посока на комбайна. Сигурно имат и сеизмични сонди на повърхността. Червеите понякога пътуват толкова на дълбоко, че вълната не се забелязва. — Кайнс зашари с поглед из небето. — Наблизо би трябвало да има транспортьор, но не го виждам.

— И червеят винаги пристига, така ли? — запита Халик.

— Винаги.

Пол се наведе напред и докосна Кайнс по рамото.

— Колко е голям районът, който се пада на всеки червей?

Кайнс се намръщи. Детето продължаваше да задава въпроси като възрастен.

— Това зависи от големината на червея.

— Каква е разликата? — попита дукът.

— Големите червеи могат да контролират до триста-четиристотин квадратни километра. Малките… — Той млъкна, когато дукът задействува реактивните спирачки. Корабът подскочи, щом цилиндрите на опашката му забръмчаха по-приглушено и замряха. Късите криле се удължиха и изпълниха въздуха. Корабът се превърна изцяло в орнитоптер, щом дукът го наклони, като държеше крилете на бавни махове и сочеше с лявата си ръка на изток, отвъд комбайна.

— Това ли е дирята на приближаването?

Кайнс се надвеси над дука, за да се вгледа в далечината.

Пол и Халик гледаха в същата посока и Пол забеляза, че техният конвой, изненадан от внезапната маневра, бе продължил напред, ала вече правеше обратен завой.

Комбайнът се намираше отпреде им, все още на около три километра разстояние.

Там, където бе посочил дукът, наредените в полукръг дюни задипляха малки вълнички към хоризонта, а пресичащата ги хоризонтална линия, чийто край се губеше някъде в далечината, бе като подвижна продълговата грамада — цял пясъчен хребет. Гледката напомни на Пол за вълните, предизвиквани от голяма риба, когато плува точно под повърхността.

— Червей! — рече Кайнс. — И то голям! — Той се облегна, сграбчи микрофона от таблото и смени честотата. Вперил поглед в разчертаната карта, навита върху цилиндри над главите им, той заговори в микрофона: — Викаме комбайна в Делта Аякс девет. Предупреждение за приближаване на червей. Комбайна в Делта Аякс девет. Предупреждение за приближаване на червей. Моля, потвърдете. Край. — Той зачака.

От говорителя на таблото се разнесе пращене, след това се обади глас:

— Кой вика Делта Аякс девет? Край.

— Май много-много не се разтревожиха — подхвърли Халик.

Кайнс заговори в микрофона.

— Нередовен полет — североизточно от вас, на около три километра. Дирята на приближаването е с курс към вас, очаквана среща до двадесет и пет минути.

От говорителя избоботи друг глас:

— Тук наблюдателна служба. Потвърждаваме забелязаното. Изчакайте да определим времето до срещата. — Последва пауза и отново: — Среща след двадесет и шест минути. Изчислението е точно. Чий е нередовният полет? Край.

Халик бе махнал ремъците си и се бе наклонил напред между Кайнс и дука.

— Това ли е редовната честота, Кайнс?

— Да. Защо?

— Кой я използува?

— Само работните екипажи в този район. Така се намаляват смущенията.

Говорителят отново изпращя и заговори:

— Тук Делта Аякс девет. Кой получава премията за това предупреждение?

Халик погледна дука.

— Според количеството на извадената подправка се дава премия на онзи, който пръв даде предупреждение за червея. Искат да знаят…

— Кажете им кой пръв е забелязал червея — рече Халик.

Дукът кимна. Кайнс се подвоуми, после вдигна микрофона.

— Заслугата за предупреждението е на дук Лито Атреидски. Дук Лито Атреидски. Край.

Гласът от говорителя се разнесе безизразен и отчасти изопачен от смущенията.

— Разбрано и благодарим.

— А сега им кажете да разделят премията помежду си — разпореди Халик. — Кажете им, че такова е желанието на дука.

Кайнс си пое дълбоко въздух и каза:

— Волята на дука е да разделите премията помежду членовете на екипажа си. Разбрахте ли? Край.

— Прието и благодарим — обади се говорителят.

— Забравих да спомена — рече дукът, — че Гърни е много способен и в областта на рекламата.

Кайнс изгледа Халик озадачено и навъсено.

— Така хората ще узнаят, че техният дук се грижи за безопасността им — рече Халик. — Това ще се разчуе. Предаваше се по работната честота на района — едва ли харконските агенти са подслушвали. — Той погледна навън към въздушния им конвой. — А и като сила ни бива. Струваше си риска.

Дукът наклони топтера към пясъчния облак, който изригваше от комбайна.

— А сега какво ще стане?

— Тук някъде наблизо има транспортьор — отвърна Кайнс. — Той ще пристигне и ще вдигне комбайна.

— А ако транспортьорът се е разбил? — попита Халик.

— Това ще означава една машина по-малко — отвърна Кайнс. — Спуснете се по-близо над комбайна, господарю — гледката ще ви е интересна.

Дукът се навъси и се зае с лостовете, докато не се раздвижи въздухът над комбайна.

Пол погледна надолу и видя как метално-пластмасовото чудовище под тях продължаваше да бълва пясък. То приличаше на огромен бръмбар на жълти, кафяви и сини ивици, с многобройни широки гъсенични ленти, които бяха прикрепени върху излизащи от комбайна рамене. Той съзря обърнат надолу гигантски тръбен хобот, забит в черния пясък пред комбайна.

— Ако се съди по цвета, находището е богато — рече Кайнс. — Те ще продължат да работят до последната минута.

Дукът подаде още тяга на крилете и регулира твърдостта им за по-отвесно спускане, докато се снижаваше по спирала над комбайна. Поглед наляво и после надясно го увери, че неговият конвой поддържа височина и кръжи над тях.

Пол заразглежда внимателно жълтия облак, който изригваше от клапите на тръбите на комбайна, и устреми поглед към подземната диря на приближаващия се червей.

— Не би ли трябвало вече да ги чуем да викат транспортьора? — запита Халик.

— Те обикновено се свързват с транспортьора на друга честота — отвърна Кайнс.

— Не трябва ли да имат по два транспортьора, които да дежурят около всеки комбайн? — попита дукът. — В тази машина долу трябва да има двадесет и шест човека, да не говорим за стойността на съоръжението.

Кайнс каза:

— Вие не разполагате с достатъчно… — Той млъкна, защото от говорителя прогърмя сърдит глас:

— Някой вижда ли транспортьора? Не ни отговаря.

Писклив продължителен сигнал удави смущенията, после настъпи тишина и се обади първият глас:

— Докладвайте поред на номерата. Край.

— Тук Наблюдателна служба. За последен път видях транспортьора на доста голяма височина — кръжейки, отлетя в северозападна посока. Сега не го виждам. Край.

— Първи наблюдател: Не го виждам. Край.

— Втори наблюдател: Не го виждам. Край.

— Трети наблюдател: Не го виждам. Край.

Тишина.

Дукът погледна надолу. Точно сега сянката на собствения му топтер минаваше над комбайна.

— Само четири наблюдателя, така ли?

— Точно така! — отвърна Кайнс.

— В нашето ято сме пет кораба — заговори дукът. — Нашите кораби са по-големи. Във всеки можем да вместим по още трима души. Всеки един от техните наблюдателни кораби трябва да вземе по двама.

Пол пресметна наум и рече:

— Остават трима.

— Защо не изпращат по два транспортьора с всеки комбайн? — изкрещя дукът.

— Нямате достатъчно допълнителни съоръжения — обясни Кайнс.

— Тогава е още по-наложително да пазим това, което имаме.

— Къде ли е могъл да се дене този транспортьор? — попита Халик.

— Може би е бил принуден да кацне някъде извън зрителното ни поле — отговори Кайнс.

Дукът грабна микрофона и се подвоуми с палец, поставен върху копчето му.

— Как е възможно да изгубят от поглед цял един транспортьор?

— Те не откъсват очи от земята, следят за дирята на приближаването — рече Кайнс.

Дукът натисна копчето и заговори в микрофона.

— Говори вашият дук. Снижаваме се, за да приберем екипажа от Делта Аякс девет. Заповядвам на всички наблюдателни кораби да изпълнят заповедта. Те ще кацнат откъм изток. Ние — откъм запад. Край. — Той се присегна и избра честотата на собствената си ескадрила, повтори заповедта на въздушния си конвой и после подаде пак микрофона на Кайнс.

Кайнс се върна на работната честота и от говорителя прогърмя нечий глас.

— … кажи-речи, пълен товар подправка! Не можем да го оставим на някакъв си проклет червей! Край.

— По дяволите подправката! — изрева дукът. Той наново грабна микрофона и заговори: — Ние винаги можем да изкопаем друга подправка. В нашите кораби има място за всички ви без трима. Хвърлете жребий или определете както намерите за добре кой ще дойде. Но ще дойдете и това е заповед! — Той тръшна микрофона обратно в шепите на Кайнс и измърмори „Извинете!“, щом Кайнс започна да тръска ударения си пръст.

— Колко време остава? — запита Пол.

— Девет минути — отвърна Кайнс.

Дукът се обади:

— Този кораб е по-мощен от останалите. Ако излетим с включен реактивен двигател и с три четвърти мах на крилете, бихме могли да сместим още един човек.

— Пясъкът тук е мек — рече Кайнс.

— С четири човека в повече на борда и реактивно излитане бихме могли да счупим крилете, ваше величество — обади се Халик.

— Не и на този кораб — рече дукът. Той отново улови лостовете, докато топтерът се спускаше плавно към комбайна. Крилете се вдигнаха и заковаха топтера на двадесет метра от него.

Комбайнът сега бе притихнал, от клапите му вече не бликаше пясък. От него се разнасяше само някакво боботене на двигател, което се усили, щом дукът отвори вратата си.

Изведнъж в ноздрите им нахлу миризмата на канела — тежка и остра.

С шумен плясък наблюдателните кораби кацнаха плавно върху пясъка от другата страна на комбайна. Корабите от конвоя на дука пикираха и накацаха до него в редица.

Пол погледна към комбайна и видя, че застанали до него, всички топтери изглеждаха малки — като мушици до бръмбар-рогач.

— Гърни, махнете с Пол задната седалка — нареди дукът. Той ръчно прегъна крилете на три четвърти, регулира ъгъла им и провери лостовете на реактивните цилиндри. — Защо, по дяволите, още не излизат от онази машина?

— Надяват се, че транспортьорът ще се появи — отвърна Кайнс. — Те все още разполагат с няколко минути. — Той хвърли поглед на изток.

Всички се обърнаха в тази посока — от червея нямаше и следа, но из въздуха витаеше някакво тягостно и зловещо предчувствие.

Дукът взе микрофона, избра честотата на своя конвой и заговори:

— Два от корабите да изхвърлят защитните си генератори. По реда на номерата. Така ще можете да вземете по още един човек. Няма да оставим никого на това чудовище. — Той превключи на работната честота и изкрещя: — Хей, вие от Делта Аякс девет! Вън! Незабавно! Това е заповед на вашия дук! Бегом или ще направя този комбайн на парчета с лазестрела.

В предната част от комбайна се отвори люк, друг се отвори отзад и още един на покрива. Заизлизаха мъже, които се премятаха, плъзгаха и блъскаха, падайки върху пясъка. Последен излезе висок човек в закърпена работна роба. Той скочи първо върху една гъсенична верига и оттам на пясъка.

Дукът окачи микрофона на таблото, излезе бързо и като застана върху стъпалото на Крилото, извика:

— По двама души във всеки от наблюдателните кораби.

Мъжът в робата с кръпките започна да отделя по двама от екипажа си, като ги побутваше към топтера, очакващ ги от другата страна.

— Четирима при мен! — извика дукът. — Четирима в онзи кораб отзад! — Той посочи с пръст към топтера от конвоя, застанал точно зад него. Войниците тъкмо избутваха навън защитния генератор. — Четирима в ей онзи кораб! — Той посочи към другия кораб от конвоя, който бе изхвърлил генератора си. — И по трима в останалите! Тичайте, пустинни вълци!

Високият свърши с разпределянето на екипажа си и закрачи уморено през пясъка, следван от трима от своите другари.

— Чувам червея, но не мога да го видя — обади се Кайнс.

Едва сега го чуха и другите — плъзгане — далечен и усилващ се.

— Дяволски мек терен за излитане — измърмори Лито.

Топтерите започнаха да се изтръгват от заобикалящия ги пясък. Това припомни на дука как веднъж в джунглите на родната му планета топтерът му бе излязъл неочаквано на едно сечище и лешоядите се бяха разлетели от скелета на див вол.

Работниците от комбайна се заизкачваха, блъскайки се в орнитоптера, и започнаха да влизат зад гърба на дука. Халик помагаше, като ги издърпваше назад, към опашката.

— Влизайте, момчета! — говореше отсечено той. — Бързо!

Притиснат в ъгъла от изпотените мъже. Пол подуши потта на страха и забеляза, че уплътненията около врата на влагосъхраняващите костюми на двама от мъжете не са поставени правилно. Той скъта тази информация в паметта си за бъдещи действия. Баща му ще трябва да се разпореди за по-здрава дисциплина по отношение на тези костюми. Хората са склонни да се отпускат, ако не се следи за подобни неща.

Последният човек, който влезе отзад, задъхвайки се, рече:

— Червеят! Вече ни връхлита! Излитайте!

Дукът седна навъсен в креслото си и каза:

— Според първоначалното изчисление на времето на срещата ние все още разполагаме с почти цели три минути. Нали толкова, Кайнс? — Той затвори вратата и я провери.

— Почти толкова, господарю — отвърна Кайнс и си помисли: „Хладнокръвен човек е този дук.“

— Всичко е наред, ваше величество — докладва Халик.

Дукът кимна и изчака да излети и последният кораб от конвоя. Той приготви запалителя, погледна още веднъж крилата и уредите и включи реактивния синхрон.

Излитането притисна дука и Кайнс дълбоко в креслата им и сгъсти хората отзад. Кайнс наблюдаваше как дукът борави с лостовете — леко и уверено. Топтерът се бе вече напълно отделил от земята, дукът оглеждаше внимателно уредите си и стрелкаше погледи наляво и надясно към крилете.

— Корабът е много натежал, ваше величество.

Дукът описа с топтера дълга, леко извита дъга и се издигна над комбайна.

Притиснат в един ъгъл до прозореца, Пол погледна надолу, към притихналата върху пясъка машина. Дирята на приближаването се бе прекъснала на около четиристотин метра от комбайна. И сега пясъчните пластове около него сякаш се разместваха.

— Червеят сега се намира под комбайна — обясни Кайнс. — Ще станете свидетели на нещо, което малцина са виждали.

Облак прах хвърли сянка върху пясъка около комбайна. Голямата машина започна да се накланя надясно. Точно там започна да се оформя гигантски пясъчен водовъртеж. Той се завихряше все по-бързо и по-бързо. Пясък и прах изпълниха въздуха на стотици метри наоколо.

И тогава те го видяха!

В пясъка зейна широк отвор. Слънчевите лъчи играеха по наредените в него ослепително бели спици. Пол изчисли, че диаметърът на отвора е най-малко два пъти по-голям от дължината на комбайна. Той видя как сред талази от прах и пясък машината се плъзна в този отвор. Отворът се сви.

— Богове, какво чудовище! — промълви седналият до Пол.

— Лапна ни всичката подправка, добита с толкова труд — рече недоволно друг.

— Някой ще заплати за това — изръмжа дукът. — Обещавам ви.

По решителния тон на баща си Пол долови дълбоката му ярост. Той откри, че споделя това му чувство. Случилото се бе престъпно прахосничество.

В последвалото мълчание те чуха Кайнс, който си мълвеше:

— Благословен да е творецът-вестител и неговата вода. Благословено да е идването и отиването му. Неговият преход прочиства света. Дано запази света за своя народ!

— Какво си приказвате? — запита дукът.

Ала Кайнс остана безмълвен.

Пол изгледа скупчилите се наоколо му хора. Изпълнени със страхопочитание, те се взираха в тила на Кайнс. Един от тях прошепна:

— Лайът.

Кайнс се обърна навъсен. Мъжът се отдръпна назад засрамен.

Друг от спасените се задави от кашлица — суха и раздираща. След малко изпъшка:

— Проклета да е тази дяволска паст!

Високият пустинник, който бе излязъл последен от комбайна, каза:

— Замълчи, Кос. Така само усилваш кашлицата си! — Той поразбута мъжете и успя да си направи пролука помежду им и да види тила на дука. — Сигурно вие сте дук Лито — рече той. — Именно на вас трябва да благодарим за живота си. Ние долу се бяхме приготвили да се простим с него, преди да дойдете.

— Тихо, човече, и остави дука да управлява кораба — измърмори Халик.

Пол погледна към Халик. Той също бе забелязал присвитите от напрежение ъгълчета на бащините му устни. Човек трябваше да внимава много, когато дукът бе разгневен.

Лито започна да убива скоростта на топтера след широкия вираж и се сепна, съзирайки пак някакво движение по пясъка. Червеят се бе оттеглил във вътрешността на пустинята и сега близо до мястото, където бе стоял комбайнът, се виждаха две фигурки, които се движеха на север от пясъчната падина. Те сякаш се плъзгаха по повърхността, без да вдигнат дори облаче прах, което да издава прехода им.

— Кои са онези там долу? — изкрещя дукът.

— Двама типа, които пътьом се отбиха при нас, ваше величество — отвърна пустинникът.

— Защо не ми бе докладвано нищо за тях?

— Те поеха този риск, ваше височество — отвърна пустинникът.

— Господарю — заговори Кайнс, — тези хора знаят, че е безполезно да помагат на попадналия в капана на пустинята, и то в земята на червеите.

— Ще изпратим за тях кораб от базата — отсече дукът.

— Ваша воля, господарю — рече Кайнс. — Ала когато корабът пристигне, вероятно тук вече няма да има кого да спасява.

— Все едно, ще изпратим кораб — отсече дукът.

— Те се намираха точно до мястото, откъдето червеят се показа — обади се Пол. — Как са могли да оцелеят?

— Стените на тази паст се свиват и създават лъжливо чувство за разстояние — отвърна Кайнс.

— Напразно харчите гориво тук, ваше величество — осмели се да отбележи Халик.

— Да, Гърни.

Дукът изви топтера по посока на Защитната стена. Топтерите от конвоя се снижиха от точките си на кръжене и заеха местата си отгоре и от двете му страни.

Пол размишляваше върху казаното от Кайнс и пустинника. Той долови полуистини и пълни лъжи. Мъжете крачеха така уверено по пясъка и се движеха по начин, несъмнено пресметнат да не примами пак червеят да напусне дълбините си.

„Свободни“ — помисли си Пол. — „Кой друг би могъл да е толкова уверен сред пясъците? Кой друг би могъл, без много да мисли, да отхвърли грижите ти, освен ако не се намира в безопасност? Те знаят как да живеят тук! Знаят как да надхитрят червея!“

— Какво са правили тези свободни на комбайна? — попита Пол.

Кайнс се обърна.

Високият пустинник погледна Пол с опулените си изцяло сини очи.

— Кой е този момък? — попита той. Халик се размърда, за да застане между мъжа и Пол, и отговори:

— Това е Пол Атреидски, наследник на дука.

— Защо каза, че е имало свободни на нашето корито? — запита мъжът.

— Защото отговарят на описанието — отвърна Пол. Кайнс изсумтя:

— Човек не може да разпознае свободните само от един поглед! — Той се обърна към пустинника. — Ей ти, кои бяха тези мъже?

— Приятели на един от другите — отвърна пустинникът. — Просто приятели от едно селище, които искаха да видят пясъците с подправката.

— Свободни! — извърна се напред Кайнс. Ала той си припомни думите на преданието: „Лизан-ал-гаиб ще прозира хитрините.“

— Те най-вероятно вече са загинали, млади господарю — заговори пустинникът. — Не бива да говорим лошо за тях.

Ала Пол долови неискреността в гласовете им, усети заплахата, която бе накарала Халик инстинктивно да заеме отбранителна позиция.

— Да умрат на такова ужасно място! — отбеляза сухо Пол.

Без да се обръща, Кайнс заговори:

— Когато бог е предопределил на някое същество да умре на определено място, той прави така, че това създание само да пожелае да бъде заведено от бог до същото това място.

Лито изгледа остро Кайнс.

Кайнс му отвърна със същия поглед и разбра, че го безпокои един факт, който бе осъзнал тук: „Този дук се разтревожи повече за хората, отколкото за подправката. Той подложи на риск собствения си живот и живота на своя син, за да спаси хората. Той отмина с едно махване на ръка загубата на цял комбайн. Опасността за живота на хората го изпълни с гняв. Водач като този би внушавал фанатична преданост. Трудно би било да го разгромиш.“

Пряко собствената си воля и всички предишни преценки Кайнс призна пред себе си: „Този дук ми харесва.“