Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 133 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн I

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №90

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Консултант: Стефан Лефтеров

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 27.V.1987 г.

Подписана за печат на 22.IX.1987 г. Излязла от печат месец Х.1987 г.

Формат 32/70×100 Изд. №2085 Печ. коли 22 Изд. коли 14,24 УИК 16,08

Страници: 352. ЕКП 9536615531; 5637–230–87. Цена 2,50 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1987

© Светослав Славчев, предговор, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book one

New English Library

Times mirror, 1974

 

 

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн II

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1989

Библиотека „Галактика“, №100

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Георги Марковски, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Тонка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 29.VIII.1988 г.

Подписана за печат на 21.III.1989 г. Излязла от печат месец април 1989 г.

Формат 70×100/32 Изд. №2188 Печ. коли 31 Изд. коли 20,09 УИК 22,11

Страници: 496. ЕКП 95366/15531/5637–394–89. Цена 3,00 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1989

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book two and three

New English Library

Times mirror, 1974

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Дюн от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дюн
Dune
АвторФранк Хърбърт
ИлюстраторДжон Шонхър
Първо издание1965 г.
САЩ
ИздателствоChilton Books
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Страници412

Издателство в БългарияГеорги Бакалов
ПреводачВиолета Чушкова
Дюн в Общомедия

„Дюн“ (на английски: Dune, буквално „дюна“) е научно-фантастичен роман от Франк Хърбърт, издаден през 1965 г. Той става първият носител на наградата „Небюла“ през 1965 г. и споделя наградата „Хюго“ за 1966 г. Счита се за един от най-добрите научно-фантастични романи на всички времена.

Действието в романа се развива в далечното бъдеще.

Поредицата за Дюн съдържа шест книги: „Дюн“, „Месията на Дюн“, „Децата на Дюн“, „Бог-Император на Дюн“, „Еретиците на Дюн“, „Дюн: Домът на ордена“.

След смъртта на писателя, синът му Брайън Хърбърт и Кевин Андерсън продължават поредицата с редица книги, запознаващи читателите със света на Дюн преди първата книга „Дюн“. Книгите са създадени на основата на подробни бележки, останали от Франк Хърбърт.

Герои в „Дюн“

Династия Атреиди

Династия Харконен

Династия Корино

Свободни хора

Династии

Други

Поредицата вдъхновява Дейвид Линч да направи филмова адаптация през 1984 г. (музика: Тото), по-късно Sci Fi Channel създават сериал. По романа има създадени телевизионни сериали и редица компютърни игри.

Външни препратки

Сайтове за фенове

„Във «Време за размисъл» Муад’Диб ни разказва, че първите му сблъсъци с потребностите на Аракийн са всъщност началото на неговото обучение. Именно тогава се научил как да определя по стълбовете* какво ще е времето, научил езика на игличките на вятъра, които се забивали в кожата му, научил се как бръмчи носът от дразнещите го песъчинки и как да събира скъпоценната телесна влага около тялото си, как да я пази и съхранява. И когато очите му придобили цвета на ибад*, той вече бил усвоил обичаите чакобза.“

Из увода на Стилгар към „Муад’Диб — човекът“ от принцеса Ирулан.

На път за заслона заедно с двамата бездомници от пустинята воините от отряда на Стилгар се изкатериха по стените на басейна и на бледнеещата светлина на първата луна излязоха от него. Облечените в роби воини крачеха припряно и усещаха в ноздрите си мириса на родния дом. Сивата линия на залеза зад гърба им бе в най-ярката си фаза от техния небесен календар, което означаваше, че е средата на септември, месеца на Кап-рок.

Обрулени от вятъра сухи листа бяха обсипали подножието на канарите, откъдето ги събираха децата от заслона, но шумът от прехода на отряда (с изключение на нарушенията в ритъма, допускани понякога от Пол и майка му) не се различаваше от естествените шумове на нощта.

Пол избърса полепналия по изпотеното си чело прах и усети, че някой го дърпа за лакътя, и дочу шепнещия глас на Чани.

— Направи както ти казах — спусни ръба на качулката по-ниско върху челото си! Остави открити само очите! Пилееш влага!

Някой отзад шепнешком им заповяда да пазят тишина:

— Пустинята ви чува!

Откъм скалите, високо над главите им, изцвърча птичка.

Отрядът спря и Пол долови внезапно напрежение.

Откъм скалите се разнесе тихо топуркане — шум не по-силен от онзи, който вдигат кенгуровите мишки*.

Птицата отново изцвърча.

По редиците на отряда премина оживление. И отново откъм пясъка се разнесе шум като от скачаща мишка.

Птицата изцвърча още веднъж.

Отрядът наново се заизкачва нагоре през една цепнатина в канарите, но сега свободните бяха стаили дъх и това изпълни Пол с предпазливост — той забеляза как воините поглеждат крадешком към Чани и как тя сякаш се затвори в себе си и потъна в мълчание.

Сега вече стъпваха по скала, наоколо им леко шумоляха полите на робите и Пол усети как дисциплината се поотпусна, но около Чани и останалите все още витаеше някаква тайнственост.

Той последва някаква тъмна фигура — стъпала нагоре, завой, още стъпала, после по един тунел, минаха през две влагоизолирани врати и влязоха в осветен от суспенсорни глобуси тесен коридор с жълтеникави скални стени и таван.

Пол видя как свободните около него отмятат назад качулките, свалят запушалките си за нос и вдишват дълбоко. Някой въздъхна. Пол потърси с поглед Чани и откри, че тя не се вижда наоколо. Беше оградена плътно от облечени в роби тела. Някой го блъсна и каза:

— Извинявай, Усул! Каква блъсканица! Винаги е така.

Пол видя вляво от себе си брадатото лице на едного, когото наричаха Фарук. Беше се обърнал към Пол. Тъмносиньото на почернените срещу слънцето очи изглеждаше още по-тъмно на светлината на жълтите суспенсорни глобуси.

— Свали си качулката, Усул — рече Фарук. — Вече си у дома. — И помогна на Пол, като освободи закопчалката на качулката му и разбута с лакти хората наоколо.

Пол издърпа запушалките си за нос и свали филтровата преграда от устата си. Удари го миризмата в помещението: немити тела, дестилационни естери от преработването на телесните отпадъци — отвсякъде се носеха възкиселите зловонни изпарения на човешкото тяло, примесени със силния дъх на подправка и други подобни на нея миризми.

— Какво чакаме, Фарук? — попита Пол.

— Струва ми се, че чакаме светата майка. Нали чу съобщението… горката Чани.

„Горката Чани ли?“ — запита се мислено Пол. Той се огледа, като се чудеше къде ли е тя и къде ли се е запиляла майка му в тази блъсканица.

Фарук си пое дълбоко въздух.

— Мирисът на родния дом! — рече той.

Пол разбра, че зловонният въздух наистина доставя удоволствие на този човек и че тонът му изобщо не е ироничен. Той чу как майка му се закашля и гласът й проникна до него през, плътните редици на отряда:

— Колко богат на миризми е твоят заслон, Стилгар. Виждам, че доста неща произвеждате от подправката… правите хартия… пластмаси… а май и химически експлозиви, така ли е?

— И разбираш това само по миризмата? — гласът принадлежеше на друг някакъв мъж.

Но Пол схвана, че тя говори така заради него, че иска той бързо да се примири с това насилие срещу обонянието му.

В челната част на отряда се почувствува някакво раздвижване, по редиците на свободните сякаш премина проточена дълбока въздишка и Пол чу сподавените гласове на застаналите най-отзад воини:

— Значи е истина — Лайът е мъртъв.

„Лайът“ — помисли си Пол. И след това: „Чани, дъщерята на Лайът.“ Отделните късчета добиха цялостен вид в съзнанието му. Лайът бе името, с което свободните наричаха планетолога.

Пол се обърна към Фарук и попита:

— Онзи ли Лайът, който е известен като Кайнс?

— Има само един Лайът — отвърна Фарук.

Пол се обърна и се загледа в гърба на застаналия пред него свободен. „Значи Лайът-Кайнс е мъртъв“ — помисли си той.

— Предателство от страна на харконите! — прошепна някой. — Направили са така, че всичко да изглежда като нещастен случай… изгубил се в пустинята… катастрофа с топтер…

Пол почувствува, че го обзема гняв. Човекът, който се бе отнесъл приятелски с тях и ги бе спасил от харконските преследвачи, човекът, който бе изпратил отрядите си, за да търсят двама скитници в пустинята… бе станал поредната жертва на харконите.

— Продължава ли Усул да жадува за отмъщение? — попита Фарук.

Преди Пол да успее да отговори, се разнесе приглушена заповед и отрядът се придвижи напред, в по-просторно помещение, увличайки и Пол.

Сега около него нямаше вече скупчени хора — той се озова лице с лице срещу Стилгар и някаква непозната жена, облечена в свободно падаща около тялото и лъскава дреха в оранжево и зелено. Ръцете й бяха разголени до раменете и той видя, че тя не носи влагосъхраняващ костюм. Кожата й бе светломатова. От високото й чело падаше назад черна коса, която подчертаваше острите скули и орловия нос между черните като въглени очи.

Тя се обърна към него и Пол забеляза, че на ушите й се люлеят позлатени халки, на които бяха нанизани водни жетони.

— Този ли тук е победил моя Джеймис? — попита тя.

— Спокойно, Хара — рече Стилгар. — Виновен бе Джеймис — той предизвика тахади-ал-бурхана*.

— Та той е още момче! — Тя рязко завъртя глава на едната, а после и на другата страна, от което водните жетони по ушите й зазвънтяха. — Значи едно дете е лишило децата ми от баща, така ли? Не, сигурно е било нещастен случай!

— Усул, на колко години си? — попита Стилгар.

— На петнадесет стандартни — отвърна Пол.

Стилгар обходи с очи отряда.

— Има ли някой измежду вас, който иска да ме предизвика на двубой?

Мълчание.

Стилгар погледна към жената.

— Докато не овладея похватите на неговото чудновато бойно изкуство, аз не бих дръзнал да го предизвикам на двубой.

Жената на свой ред изгледа Стилгар.

— Но…

— Ти нали видя непознатата жена, която отиде с Чани при светата майка? — попита Стилгар. — Тя е фрайън* сайядина, майката на този момък. И майката, и синът владеят майсторски чудноватото бойно изкуство.

— Лизан-ал-Гаиб! — прошепна жената. И когато обърна поглед към Пол, в него се четеше страхопочитание.

„Отново преданието“ — помисли си Пол.

— Може би — рече Стилгар. — Все още не е доказано. — Той отново погледна към Пол. — Усул, според нашия обичай сега ти носиш отговорност за жената на Джеймис и за двамата му сина. Неговото яли* — жилището му е твое. Сервизът му за кафе е твой… както и жена му.

Пол огледа жената, като се питаше: „Защо ли не жалее своя мъж? Защо ли не показва и капка омраза към мен?“ — Неочаквано той забеляза, че свободните го гледат втренчено в очакване. Някой прошепна:

— Хайде, че няма време. Кажи как я приемаш.

— Как приемаш Хара — като жена или като прислужница? — попита Стилгар.

Хара повдигна ръце и се завъртя бавно на едната си пета.

— Аз съм още млада, Усул. Казват, че все още изглеждам млада, както навремето, когато бях с Джоф… преди Джеймис да го победи.

„Значи Джеймис е убил другиго, за да я спечели“ — помисли си Пол.

— Ако я приема като прислужница, ще мога ли да променя решението си по-късно? — попита Пол.

— Ще имаш на разположение цяла година за промяна на решението си — отвърна Стилгар. — След това тя ще е свободна жена и ще може да направи избор според волята си… или ако ти пожелаеш, можеш да я освободиш по всяко време, за да направи своя избор. Но в продължение на една година ти ще носиш отговорността за нея независимо как ще я приемеш… и винаги ще носиш известна отговорност за синовете на Джеймис.

— Приемам я като прислужница — рече Пол.

Хара тропна с крак и закърши гневно рамене.

— Но аз съм млада!

Стилгар погледна Пол и каза:

— Предпазливостта е достойна черта у един мъж, който ще бъде водач.

— Но аз съм млада! — повтори Хара.

— Стига приказки! — заповяда й Стилгар. — Ако едно нещо си заслужава да стане, то ще стане. Заведи Усул в жилището му и се погрижи да му осигуриш чисти дрехи и място за почивка.

— Ооо! — извика тя.

За Пол това общуване с Хара бе вече достатъчно, за да си състави приблизителна първоначална преценка за нея. Той долови нетърпението на отряда и разбра, че вече много се бавят тук. Зачуди се дали би трябвало да попита къде се намират майка му и Чани, но по напрегнатата стойка на Стилгар разбра, че това ще е грешка.

Той застана срещу Хара, придаде на гласа си необходимия тон и тремоло, за да подсили нейния страх и благоговение, и рече:

— Заведи ме в моето жилище, Хара! За твоята младост ще поговорим друг път.

Тя отстъпи две крачки назад и хвърли уплашен поглед към Стилгар.

— Той притежава, чудноватия глас! — изрече тя дрезгаво.

— Стилгар — заговори Пол, — бащата на Чани ми остави тежко задължение. Ако има нещо, което…

— Това ще се реши на съвет — прекъсна го Стилгар. — Тогава ще можеш да говориш. — Той го освободи с кимване и се отдалечи, следван от останалите воини от отряда.

Пол улови Хара за лакътя, като усети колко хладна е кожата й и почувствува, че тя трепери.

— Нищо лошо няма да ти сторя, Хара — рече той. — Заведи ме в нашето жилище. — И той придаде на гласа си успокояващи нотки.

— Нали няма да ме изхвърлиш, когато мине една година? — попита тя. — Аз, разбира се, съзнавам, че не съм толкова млада, колкото бях навремето.

— Докато съм жив, за теб ще има място при мен — каза той и пусна лакътя й. — Хайде сега, накъде е нашето жилище?

Тя се обърна, поведе го по коридора, сви надясно по един широк напречен тунел, осветяван от поставени на равни разстояния над главите им жълти суспенсорни глобуси. Скалният под бе гладък, изметен от песъчинки.

Пол крачеше редом с нея, като вървешком изучаваше ястребовия й профил.

— Ти нали не ме мразиш, Хара?

— Защо да те мразя?

Тя кимна към ято деца, които ги гледаха от площадката на един страничен коридор. Зад децата Пол мярна и силуети на възрастни хора, полузакрити от прозрачни завеси.

— За това, че… победих Джеймис.

— Стилгар каза, че церемонията е била извършена и че ти си приятел на Джеймис. — Тя го изгледа косо. — Стилгар каза, че ти си отдал влага на покойника. Истина ли е?

— Да.

— Това е повече от онова, което ще направя… което аз мога да направя.

— Няма ли да го жалееш?

— Когато му дойде времето за жалеене, ще го жалея.

Минаха покрай сводест отвор. Пол надзърна през него към мъжете и жените, които работеха на монтирани върху подставки машини в просторно светло помещение. Стори му се, че темпото, с което работят, е тревожно забързано.

— Какво правят тези хора тук? — попита Пол.

Бяха отминали вече, когато тя погледна назад и отговори:

— Бързат да изработят определената норма в работилницата за пластмаси, преди да избягаме. Имаме нужда от много влагокондензатори* за насажденията.

— Преди да избягаме ли?

— Докато тези кръвопийци не престанат да ни преследват или докато не ги прогоним от нашите земи.

Пол сякаш се препъна в някаква преграда, долавяйки спрял миг от времето, припомняйки си откъс, зрителна проекция на епизод, видян в бъдещето, който обаче се размести. Откъслечните епизоди от видяното в бъдещето, така както си ги спомняше, не съвпадаха точно.

— Преследват ни сардукарите — рече той.

— Едва ли ще намерят друго, освен един-два празни заслона — каза тя. — Но сред пясъците ще намерят смъртта, която заслужават.

— Дали ще открият този заслон? — попита той.

— Твърде вероятно.

— И въпреки това ние използуваме времето, за да… — Той кимна с глава към свода, от който бяха вече далеч. — … да правим… влагокондензатори?

— Засаждането на растенията продължава.

— Какво представляват влагокондензаторите? — попита той.

Погледът, който тя му отправи, бе пълен с изненада.

— На нищо ли не ви учат в… там де, откъдето си дошъл?

— Не и за влагокондензатори.

— Ха! — Възкликна тя и в тази единствена дума се съдържаше цял разговор.

— И така, какво представляват те?

— Всеки храст, всяка туфа трева, които виждаш сред това пясъчно море — започна тя, — как мислиш, че живеят, когато ги изоставим? Всяко растение е посадено най-грижливо в своя собствена малка дупка. Дупките се запълват с яйцевидни влагокондензатори от хромирана пластмаса. Те побеляват от светлината. Ако човек погледне от някое високо място, може да ги види как блестят на разсъмване. Бялото отразява светлината. Но когато добрият наш баща слънцето си отиде, хромираната пластмаса отново става прозрачна на тъмното. Тя се охлажда изключително бързо. Повърхността й кондензира влагата от въздуха. Тази влага се стича надолу и поддържа живота на нашите растения.

— Влагокондензатори! — промълви той, запленен от простата красота на подобно изобретение.

— Аз ще жалея Джеймис, когато му дойде времето — рече тя, сякаш предишният му въпрос продължаваше да занимава мислите й. — Джеймис бе добър човек, но се гневеше лесно. Добър къщовник бе Джеймис и какъв прекрасен баща! Той не правеше разлика между момчето на Джоф, моя първороден, и между своя собствен син. В очите му те бяха равни. — Тя отправи въпросителен поглед към Пол. — И ти ли няма да правиш разлика, Усул?

— Този въпрос не стои пред нас.

— Но, ако…

— Хара!

Тя се сви от грубия му тон.

Минаха покрай още едно ярко осветено помещение, което се виждаше през сводестия вход от лявата им страна.

— А тук какво се произвежда? — попита той.

— Тук се поправят тъкачните машини — отвърна тя. — Но до довечера всичко това трябва да се демонтира. — Тя посочи към някакъв тунел, който се отклоняваше вляво. — По този тунел се намират работилниците за хранителни продукти и поддръжка на влагосъхраняващите костюми. Тя погледна към Пол.

— Твоят костюм изглежда нов. Но ако се нуждае от някаква поправка, много ме бива по костюмите. Работя във фабриката, когато имат нужда от работна ръка.

Сега вече започнаха да срещат групички хора, а отверстията в стените на тунела зачестиха. Отмина ги група мъже и жени, понесли вързопи, в които бълбукаше нещо тежко — от тях се носеше силен мирис на подправка.

— Те няма да се доберат до нашата вода — рече Хара — нито до нашата подправка. Можеш да бъдеш сигурен в това.

Пол се взираше в отворите по стените на тунела и виждаше тежките килими по площадките, мяркаха му се стаи с ярки платове по стените и натрупани на купчини възглавници. Хората, застанали до отворите, преставаха да говорят, щом двамата ги наближаваха, и проследяваха Пол със свирепи погледи.

— Всички направо се чудят как си победил Джеймис — рече Хара. — Може би ще се наложи да го докажеш, когато се настаним в новия заслон.

— Не ми харесва да убивам — каза той.

— Така рече и Стилгар — потвърди тя, но гласът й издаваше недоверие.

Някъде отпред се разнесе пискливо хорово пеене. Стигнаха до ново странично отверстие, по-широко от всички видени от Пол до този момент. Той забави крачка и надзърна в някакво помещение, пълно с деца, насядали с кръстосани крака по застлания в кафяво под.

До побелялата от тебешир дъска в дъното на помещението стоеше жена, загъната в жълта дреха, с показалка в едната ръка. Дъската бе изпъстрена с чертежи — окръжности, клинообразни знаци и дъги, зигзагообразни линии и квадрати, части от окръжност, разделени от успоредни линии. Жената посочваше един по един чертежите, доколкото бързо успяваше да мести показалката, и децата пееха монотонно в такт с движещата се ръка.

Пол се заслуша, но гласовете зад гърба им заглъхваха, колкото по-навътре в заслона навлизаха с Хара.

— Дърво — пееха децата. — Дърво, трева, дюна, вятър, планина, хълм, огън, светкавица, скала, канари, прах, пясък, горещина, убежище, горещина, пълен, зима, студ, празен, ерозия, лято, пещера, ден, напрежение, луна, нощ, Кап-рок, пясъчно течение*, сипей, насаждение, греда…

— И провеждате учебни занятия в такова време? — запита той.

Лицето й се навъси, а в гласа й се прокраднаха скръбни нотки:

— Не можем да прекъснем и за миг онова, на което ни е учил Лайът. Лайът, който е мъртъв, не бива да бъде забравян. Така повеляват обичаите чакобза.

Тя прекоси тунела вляво, стъпи върху една площадка, отмести прозрачните оранжеви завеси и се отдръпна настрани:

— Твоето яли те очаква, Усул.

Пол се поколеба, преди да стъпи до нея на площадката. Почувствува внезапно нежелание да остане насаме с тази жена. Хрумна му, че е заобиколен от такъв начин на живот, който би могъл да се разбере само като се приемат идеите и стойностите на една екология. Почувствува, че този свят на свободните го дебне, че се опитва да го впримчи в своите обичаи. А той знаеше какво се крие в този капан — свирепите легиони, религиозната война, която ще трябва да избегне на всяка цена.

— Това е твоето яли — рече Хара. — Защо се колебаеш?

Пол кимна и стъпи до нея на площадката. Вдигна завесите отпреде й и почувствува метални нишки в плата, влезе след Хара в къс коридор, а оттам в по-голяма квадратна стая със стена, дълга около шест метра — по пода имаше дебели килими, сини и зелени платове скриваха скалните стени, а над главите им, на фона на драпирания с жълт плат таван, се люлееха жълти суспенсорни глобуси.

Всичко това придаваше на помещението вид на старинна шатра. Хара застана срещу него с ръка на хълбока, а очите й изучаваха внимателно лицето му.

— Децата са при един приятел — рече тя. — Ще ти се представят по-късно.

За да прикрие смущението си, Пол набързо огледа помещението. Забеляза, че тънките завеси отдясно закриват по-обширно помещение с натрупани покрай стените възглавници. От една вентилационна тръба усети лек повей и забеляза отвора й, хитро замаскиран сред шарката на завесите точно насреща му.

— Искаш ли да ти помогна да си свалиш влагосъхраняващия костюм? — попита Хара.

— Не… благодаря.

— Да донеса ли храна?

— Донеси.

— Другата стая води към влагоизолирана спалня — посочи тя. — За твое удобство и спокойствие, когато си събличаш влагосъхраняващия костюм.

— Спомена, че ще трябва да напуснем този заслон — рече Пол. — Не трябва ли да стягаме багажа или да свършим някаква друга работа?

— Ще действуваме, когато му дойде времето — отвърна тя. — Ще трябва първо кръвопийците да навлязат в района ни.

Тя продължаваше да се колебае, като го разглеждаше втренчено.

— Какво има? — попита той.

— Ти нямаш очите на ибад — отвърна тя. — Необичайно е, но не е чак толкова противно.

— Донеси храната! — каза той. — Гладен съм.

Хара му се усмихна с разбираща женска усмивка, която му се видя обезпокоителна.

— Аз съм твоя слугиня — рече тя и изчезна с едно гъвкаво движение, сякаш се гмурна зад тежката завеса на стената, която, преди да падне на мястото си, откри друг тесен коридор.

Като се ядосваше на себе си, Пол се промъкна бързо през тънката завеса вдясно и влезе в по-просторното помещение. Постоя така за миг, обзет от нерешителност. Питаше се къде ли може да е сега Чани… Чани, която току-що бе изгубила баща си.

„Приличаме си по това“ — помисли си той.

Откъм външните коридори се разнесе протяжен вой, чиято сила бе заглушена от препречващите пътя му завеси. Чу се повторно, но този път сякаш идваше от по-далеч. И пак. Пол разбра, че някой съобщава колко е часът. Замисли се върху обстоятелството, че никъде не бе видял часовник.

В ноздрите го удари слабият аромат на горящ креозотен храст, понесъл се над вездесъщата воня в заслона. Пол разбра, че вече бе преодолял насилието на миризмите срещу обонянието си.

И отново се замисли за майка си — как ли щеше да се вмести в шеметно преминаващите кадри от бъдещето… тя и дъщерята, която носеше в утробата си. Наоколо му танцуваше меняща се представа за времето. Той рязко разтърси глава, като съсредоточи мислите си върху доказателствата, които говореха за необикновените корени и жизненост на тази култура на свободните, която ги бе погълнала.

С нейните изобретателни чудатости.

Той бе видял нещо за пещерите и за това помещение, нещо, което предполагаше далеч по-големи различия от всичко, с което се бе сблъсквал досега.

Тук нямаше и следа от детектор на отрови и нищо в тази пещера не намекваше за използуването му. Въпреки това обаче сред зловонието на заслона той долавяше мириса на отрови — силни отрови, от най-известните.

Чу шумоленето на завесата, помисли, че е Хара с храната, и се обърна да я види. Вместо нея изпод разместените шарки на завесите той видя две момчета — вероятно на около девет-десет години, които се взираха в него с жадни очи. Всяко от тях носеше малък кристален нож във формата на кинжал и бе положило ръка върху ножницата.

И Пол си припомни разказите за свободните — че техните деца се бият не по-малко свирепо, отколкото възрастните.