Франк Хърбърт
Дюн (6)

„Как ще подходим, за да опознаем бащата на Муад’Диб? Дукът бе изключително сърдечен, изненадващо неприветлив човек: с неговата трайна обич към бин-джезъритската му дама, с мечтите, които таеше за своя син, и предаността, с която му служеха неговите приближени. И ето го застанал пред вас — човек, объркан от съдбата, самотна фигура, чиято известност е затъмнена от славата на неговия син. И все пак човек е длъжен да попита: «Какво друго е синът, ако не продължение на бащата?»“

Из „Муад’Диб, семейни бележки“ от принцеса Ирулан

Пол наблюдаваше как баща му влиза в учебната зала и видя как стражите застанаха на пост отвън. Един от тях затвори вратата. Както винаги Пол бе завладян от чувството за присъствие, което внушаваше баща му, от усещането, че е изцяло тук.

Дукът бе мургав и висок. Острите черти на ъгловатото му лице се сгряваха единствено от дълбоките сиви очи. Носеше черна работна униформа с червен герб с ястребов гребен на гърдите. Посребрен защитен пояс, патиниран от многократна употреба, опасваше плътно тънкия му кръст.

— Много ли си зает, синко? — попита дукът. Той приближи до масата, огледа книжата върху нея, обходи с очи залата, а после ги сведе отново към Пол. Чувствуваше се уморен и му беше болно, че трябва да прикрива умората си. „Трябва да използвам и най-малката възможност да си почивам по време на прехода до Аракис“ — мислеше си той. — „На Аракис изобщо няма да има почивка.“

— Не чак толкова — отвърна Пол. — Всичко е така… — Той сви рамене.

— Да. И така, утре заминаваме. Добре ще е да се настаним в нашия нов дом и да оставим всички тези неприятности зад гърба си.

Пол кимна, завладян неочаквано от спомена за думите на светата майка: „… за баща ти не можем да направим нищо“.

— Татко — рече Пол, — дали на Аракис ще бъде толкова опасно, колкото всички твърдят?

Дукът махна престорено небрежно с ръка, приседна край масата и се усмихна. В съзнанието му изплува цялостна схема за разговор — нещо, което би използвал, за да разсее паниката у войниците си преди сражение. Но схемата отказа да се превърне в думи, когато срещу нея застана една-единствена мисъл: „Това е моят син.“

— Ще бъде опасно — призна той.

— Хауът ми каза, че имаме план за свободните — рече Пол. И се запита: Защо да не му разкажа какво ми довери старицата? Как ли успя тя да ме застави да мълча?

Дукът забеляза тревогата на сина си и каза:

— Както винаги, Хауът вижда главната възможност. Но това далеч не е всичко. Аз виждам и компанията „ЕМОП“. Като ми дава Аракис, негово величество е принуден да ми даде и директорство в „ЕМОП“… коварна придобивка.

— „ЕМОП“ контролира подправката — отбеляза Пол.

— А Аракис със своята подправка е нашият път за влизане в „ЕМОП“ — рече дукът. — Защото „ЕМОП“ не означава само мелиндж.

— Светата майка предупреди ли те? — изтърва се Пол. Той сви юмруци, усещайки дланите си хлъзгави от пот. Какво усилие му бе потребно, за да зададе този въпрос!

— Хауът ми каза, че тя те е подплашила с някакви предупреждения за Аракис — отговори дукът. — Не позволявай женски страхове да замъгляват разума ти. Никоя жена не иска обичаните от нея хора да се излагат на опасност. Зад всички тези предупреждения стои майка ти. Приеми го като знак за нейната обич към нас.

— Тя знае ли за свободните?

— Да, както и за много други неща.

— Какви неща?

Дукът си каза мислено: „Истината може да се окаже по-лоша от очакванията му, но дори опасните истини са ценни, ако те успеят да те научат да ги преодоляваш. А има едно нещо, което никога не е било спестявано на моя син — да преодолява опасните истини. Това обаче трябва да се промени — той е млад.“

— Твърде малко са изделията, върху които компанията „ЕМОП“ не е сложила ръка — рече дукът. — Дървени трупи, магарета, коне, крави, дървен материал, животинска тор, акули, китови кожи — от най-прозаичните до най-екзотичните… дори нашият жалък ориз пунди^* от Каладън. Сдружението може да транспортира всичко — от художествените форми на Еказ^* до машините от Ричиз^* и Икс^*. Ала всичко бледнее пред подправката мелиндж. С една шепа подправка може да се купи дом на Тюпайл. Тя не може да се произвежда — трябва да бъде изкопана на Аракис. Подправката е единствена по рода си и наистина притежава гериатрични свойства.

— И сега вече ние ли я контролираме?

— В известна степен. Но важното е да възнаградим всички династии, които зависят от печалбите на „ЕМОП“. А помисли само какъв огромен дял от тези печалби зависи от един-единствен продукт — подправката. Представи си какво би станало, ако нещо намали производството на подправка.

— Ако някой е натрупал запаси от мелиндж, той би могъл да направи голям финансов удар — рече Пол. — Другите ще останат на сухо.

Дукът си позволи един миг на невесела радост, като наблюдаваше сина си и си мислеше колко проницателно, колко наистина умно бе това му наблюдение. Той кимна.

— Харконите трупат запаси вече повече от двадесет години.

— Сигурно искат да намалее добивът на подправката и да хвърлят вината върху вас.

— Иска им се името на атреидите да изгуби уважението, с което се ползва — рече дукът. — Помисли само за династиите на Ландсрада, които разчитат на известно предводителство от моя страна — очакват да стана техен неофициален представител. Помисли само как ще реагират, ако аз се окажа виновен за едно чувствително намаляване на техния доход. В края на краищата собствените печалби се нареждат на първо място. Пет пари няма да дадат за Великото споразумение! Човек не може да позволи никому да го доведе до просешка тояга! — Устните на дука се изкривиха в кисела усмивка. — Те ще отвърнат поглед от мен независимо от това, какво ще стане с мен.

— Даже и да бъдем нападнати с атомно оръжие?

— Няма да е толкова драстично. Няма да се стигне до явно нарушаване на споразумението. Но почти всичко останало, което е толкова явно… може би дори напрашване с химикали и заразяване на почвата.

— Тогава защо трябва да се пъхаме в този капан?

— Пол! — Дукът изгледа неодобрително сина си. — Да узнаеш къде се намира капанът — това е първото условие, за да му се изплъзнеш. Това прилича на единоборство, синко, само че в по-голям мащаб — маневра, за да заблудиш противника, в нея друга и в другата друга… и както изглежда до безкрай. Задачата е да се разнищи плетеницата. Като знаем, че харконите трупат запаси от мелиндж, ние си задаваме друг един въпрос: „Кои други трупат запаси?“ Ето ти и списъка на нашите врагове.

— Кои са те?

— Някои династии, за които знаехме, че са ни врагове, и други, които смятахме за приятели. Засега не е необходимо да им обръщаме внимание, защото има един друг, който е много по-важен — нашият многообичан падишах-император.

Пол се опита да преглътне, ала гърлото му внезапно бе пресъхнало.

— Не бихте ли могли да свикате Ландсрада и да разобличите…

— И да покажем на нашия враг, че знаем чия ръка държи ножа ли? Ех и ти, Пол — ние вече виждаме ножа. Кой знае накъде ще се насочи след това? Ако поставим този въпрос пред Ландсрада, това само ще създаде пълен хаос. Императорът ще отрече. Кой ще се осмели да му противоречи? Ще спечелим само малко време, но ще рискуваме да настъпи хаос. И откъде ще дойде следващият удар?

— Всички династии биха могли да започнат да трупат запаси от подправката.

— Нашите врагове са започнали по-рано — твърде голяма е преднината, за да я преодолеем.

— Императорът — рече Пол. — Това означава сардукарите^*.

— Несъмнено преоблечени в харконски униформи — каза дукът. — Ала въпреки това — те са воините фанатици.

— Как могат да ни помогнат свободните срещу сардукарите?

— Хауът говори ли ти за Салуса Секундус?

— За планетата-затвор на императора ли? Не.

— А какво би казал, ако тя представлява нещо повече от планета-затвор, Пол? Има един въпрос за имперския корпус на сардукарите, който никога не се задава: „Откъде са те?“

— От планетата-затвор ли?

— Все пак те са отнякъде.

— Ами допълнителните наборници, които императорът изисква от…

— В това именно ни карат да повярваме: те са само младите императорски наборници, които се обучават безупречно. Човек подочува по някоя случайна приказка за обучаващите се военни кадри на императора, ала равновесието в нашата цивилизация се запазва същото: въоръжените сили на Великите династии от Ландсрада, от една страна, и сардукарите заедно с допълнителните наборници, от друга. Заедно с допълнителните наборници, Пол. Сардукарите си остават сардукари.

— Но във всеки доклад за Салуса Секундус се казва, че тази планета е същински пъкъл.

— Безспорно. Но ако се наложи да възпиташ издръжливи, силни и жестоки хора, в условията на каква среда ще ги поставиш?

— Как би могъл човек да спечели предаността на такива хора?

— Съществуват изпитани начини: като се кокетира с убеждението им за тяхното превъзходство, загадъчността на тайното споразумение и солидарността на споделеното страдание. Това може да бъде постигнато. Постигано е в различни времена и на различни планети.

Пол кимна, без да сваля поглед от лицето на баща си. Той усети, че му предстои да чуе някакво откровение.

— Да вземем Аракис — продължи дукът. — Излезе ли човек извън градовете и гарнизонните селища, обстановката във всяко отношение наподобява на зловещата Салуса Секундус.

Очите на Пол се разшириха.

— Свободните!

— Там ние разполагаме с възможност за създаване на корпус, могъщ и безпощаден като този на сардукарите. Ще ми е необходимо търпение, за да ги обучавам тайно, и богатство, за да ги въоръжа прилично. Но свободните са там… и богатството от подправката също е там. Сега разбираш защо отиваме на Аракис, макар и да знаем, че капанът е там.

— Харконите не знаят ли за свободните?

— Харконите презират свободните, преследвали са ги за развлечение и дори изобщо не са си направили труда да ги преброят. Известна ни е харконската политика спрямо планетарните населения — да се правят колкото е възможно по-малко разходи за издръжката им.

Металните нишки в ястребовия герб върху гърдите на баща му проблеснаха, щом дукът промени позата си.

— Ясно ли ти е?

— Точно сега преговаряме със свободните — рече Пол.

— Заминаха пратеници начело с Дънкан Айдахо — каза дукът. — Горд и безмилостен човек е Дънкан, но обича правдата. Мисля, че ще допадне на свободните. Ако имаме късмет, те може да си създадат по него мнение и за нас: Дънкан — почтеният.

— Дънкан почтеният — повтори Пол — и Гърни храбрият.

— Добре го каза — рече дукът.

А Пол си помисли: Гърни е един от онези, които светата майка имаше предвид, крепител на светове… „храбростта на смелия“.

— Гърни ми каза, че днес си се представил добре по фехтовка — обади се дукът.

— На мен не ми каза същото.

Дукът се изсмя гръмогласно.

— Прецених, че Гърни трябва по-рядко да те хвали. Той твърди, че имаш безпогрешен усет — това са негови думи — за разликата между острието и върха на оръжието.

— Според Гърни не е артистично да се убива с върха, а трябва да се убива само с острието.

— Гърни е романтик — изръмжа дукът. Това, че тези приказки за убийства се говореха от сина му, неочаквано го разтревожи. — Бих предпочел никога да не ти се налага да убиваш… но ако възникне необходимост, направи го, както можеш — все едно с върха или с острието. — Той вдигна поглед към прозореца на тавана, по който барабанеше дъждът.

Пол проследи погледа на баща си и се замисли за дъждовното небе там, горе — нещо, което според думите на всички, не можеше никога да се види на Аракис — и тази мисъл за небето му припомни за пътешествието.

— Корабите на Сдружението наистина ли са големи? — попита той.

Дукът го погледна.

— Ти за първи път ще летиш в космоса — рече. — Да, големи са. Ние ще летим с най-големия линеен кораб, тъй като пътуването е продължително. Този кораб наистина е голям. Хамбарът му ще побере всички наши фрегати и транспортни кораби само в едно малко ъгълче — ние ще съставляваме едва една малка част от корабния опис на товарите.

— А няма ли да можем да пуснем фрегатите си?

— Това е част от цената, която се плаща за охраната на Сдружението. Съвсем наблизо до нас могат да се озоват харконски кораби и тогава няма да има защо да се страхуваме от тях. Харконите не са толкова глупави, че да излагат на риск навигационните си права.

— Ще наблюдавам нашите екрани и ще се опитам да видя някой от Сдружението.

— В никакъв случай. Дори и собствените им агенти не са виждали човек от Сдружението. Сдружението така ревностно бди над тайната на своя вътрешен живот, колкото и над своя монопол. Не прави нищо, което може да изложи на риск нашите навигационни права, Пол.

— Според вас дали те не се крият, защото са мутирали и вече нямат… човешки вид?

— Кой знае? — сви рамене дукът. — Това е загадка, която ние едва ли ще решим. Още повече че имаме по-неотложни задачи и едната от тях си ти.

— Аз ли?

— Майка ти пожела именно аз да ти го съобщя, синко. И така, ти вероятно имаш способности за ментат.

Пол втренчи очи в баща си, загубил за миг дар слово, и след малко рече:

— Ментат? Аз ли? Но аз…

— Хауът го потвърди, синко. Вярно е.

— Винаги съм си мислел, че обучението на един ментат трябва да започне още в детска възраст и че на обучавания не бива да се казва нищо, защото това може да спре ранното… — Гласът му секна, всички подробности от миналото му водеха до един очевиден извод. — Разбирам — промълви той.

— Но идва ден — заговори дукът, — когато бъдещият ментат трябва да узнае за обучението си. То може и да бъде преустановено. Обучаваният трябва да участвува във вземането на решението дали обучението му да продължи, или да бъде прекъснато. Някои могат да продължат, други не са в състояние да го направят. Единствен бъдещият ментат може да определи със сигурност това за себе си.

Пол потри брадичката си. Цялото специално обучение на Хауът и майка му — мнемотехниката^[1], съсредоточаването на вниманието, владеенето на мускулите и изострянето на чувствителността, изучаването на езици и нюансите на гласовете — всичко това се разкри в нова светлина в съзнанието му.

— Един ден ти ще станеш дук, синко — продължи баща му. — Дук-ментат — това ще е наистина чудесно съчетание. Можеш ли сега да решиш… или ти е потребно още време?

В отговора му нямаше никакво колебание.

— Ще продължа обучението си.

— Наистина чудесно! — промълви дукът и Пол съзря гордата усмивка върху лицето на баща си. Тази усмивка разтърси Пол — тя превърна измъченото лице на дука в череп. Пол затвори очи, защото усети, че вътре в него ужасното му предназначение се бе пробудило отново.

„Сигурно ужасното ми предназначение е да стана ментат“ — помисли си той.

Но дори когато се съсредоточи върху тази мисъл, новото му чувство я отхвърли.