Франк Хърбърт
Дюн (20)

„Аракис учи как да се действува с ножа — да се отсече онова, което е несъвършено, и да се каже: Вече е съвършено, защото свършва дотук.“

Из „Избрани мисли на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Някакъв мъж в харконска униформа забави ход и спря в края на залата, вгледа се в Юи и обхвана с един поглед трупа на Мейпс, проснатото тяло на дука и застаналия прав Юи. Мъжът държеше в дясната си ръка лазестрел. От него се излъчваше жестокост, суровост и сдържаност, от които Юи го побиха тръпки.

„Сардукар“ — помисли си Юи. — „Ако се съди по вида му — башар. Вероятно от личната гвардия на императора, изпратени тук, за да наблюдават събитията. Униформата е без значение — тях нищо не може да ги прикрие.“

— Вие сте Юи — рече мъжът. Той погледна колебливо към пръстена на училището „Сук“ върху косата на доктора, хвърли поглед към диамантената татуировка и едва тогава срещна погледа на Юи.

— Да, аз съм Юи — потвърди докторът.

— Вече можете да си отдъхнете, Юи — рече мъжът. — Ние влязохме веднага щом изключихте защитата на замъка. Овладяхме изцяло положението. Това ли е дукът?

— Да, това е дукът.

— Мъртъв ли е?

— Почти в безсъзнание. Предлагам да го завържете.

— И тази тук ли е ваше дело? — Той отново погледна към мястото, където лежеше трупът на Мейпс.

— За голямо съжаление — измърмори Юи.

— Съжаление! — усмихна се презрително сардукарът. Той пристъпи напред и сведе поглед към Лито. — Значи това е великият „червен“ дук?

Ако досега имах известни колебания по въпроса, какъв е този човек, то сега вече нямам — рече си Юи. — Единствен императорът нарича атреидите „червените дукове“.

Сардукарът се пресегна и изряза от униформата на Лито емблемата с червения ястреб.

— Малък спомен — рече той. — Къде е дукският пръстен с герба?

— Няма го на пръста му — отвърна Юи.

— Сам виждам — отсече сардукарът.

Юи настръхна и преглътна. „Ако ме притиснат и доведат жрица на истината, ще разберат за пръстена и за топтера, който приготвих — всичко ще пропадне.“

— Понякога дукът дава пръстена на пратеник като доказателство, че заповедта идва направо от него — обясни Юи.

— Тези пратеници трябва да са дяволски доверени — измърмори сардукарът.

— Няма ли да го завържете? — осмели се да попита Юи.

— Още колко време ще бъде в безсъзнание?

— Някъде около два часа. Не бях толкова точен с дозировката, колкото при жената и момчето. Сардукарът побутна с крак дука.

— От този не е нужно да се страхуваме дори когато е буден. Кога ще се събудят жената и момчето?

— След около десет минути.

— Толкова скоро?

— Беше ми съобщено, че баронът ще пристигне непосредствено след войниците си.

— Точно така. Вие ще чакате отвън, Юи. — Той отправи неумолим поглед към Юи. — Хайде!

Юи погледна към Лито.

— А какво ще стане…

— Той ще бъде надлежно доставен на барона като готово за фурната агънце. — Сардукарът отново погледна диамантената татуировка на челото на Юи. — Вас ви познават и в коридорите ще бъдете в пълна безопасност. Нямаме повече време за празни приказки, предателю. Чувам, че другите вече пристигат.

„Предател“ — рече си Юи. Той сведе очи и мина покрай сардукара. Вече знаеше как ще го запомни историята: Юи — предателят.

По пътя си към главния вход той мина покрай още трупове — огледа ги, изпълнен със страх, че някой от тях може да се окаже трупът на Пол или на Джесика. Ала всички бяха на войници от охраната на замъка или носеха харконски униформи.

Харконските стражи застанаха нащрек и го огледаха от глава до пети, когато Юи излезе от главния вход навън, в осветената от пламъци нощ. Палмите по пътя бяха запалени, за да осветяват замъка. От запалителните вещества, използувани за подпалването на замъка, сред оранжевите пламъци изригваше черен дим.

— Това е предателят — обади се някой.

— Баронът скоро ще поиска да те види — каза друг.

„Трябва да отида до топтера“ — мислеше си Юи. — „Трябва да сложа дукския пръстен на място, където Пол ще го намери.“ — Обзе го страх. — „Ами ако Айдахо ме подозира или стане нетърпелив?… Ако не изчака или не отиде точно там, където му казах… Тогава Джесика и Пол няма да се спасят от тази касапница. Ще ми бъде отнета дори тази най-малка утеха.“

Харконският войник пусна лакътя му и каза:

— Дръпни се от пътя и застани да чакаш ей там!

Изведнъж Юи се почувствува като захвърлен в това място на разруха — без да му бъде спестено нищо и без да получи дори най-малкото съжаление. Айдахо трябва да успее!

Друг войник се блъсна в него и излая:

— Ей ти, я стой настрана от пътя!

„Те ме презират дори когато имат полза от мен“ — помисли. Когато го изблъскаха настрани, той се поизправи и възвърна малко от достойнството си.

— Чакай барона! — озъби се някакъв стражеви офицер.

Юи кимна, тръгна със сдържана небрежност покрай фасадата на замъка, сви зад ъгъла и потъна в мрака, далеч от пламъците на горящите палми. Бързешком — всяка стъпка издаваше възбудата му — Юи се отправи към задния двор под оранжерията, където чакаше топтерът — корабчето, което бяха приготвили да отнесе Пол и майка му.

На задната врата на замъка стоеше войник — погледът му шареше по осветения коридор и блъскащите се из него хора, които претърсваха стая след стая.

Какви самонадеяни хора!

Без да напуска прикритието на сенките, Юи крадешком се промъкна до топтера и отвори вратата откъм противоположната на стражата страна. Пипнешком потърси под предните седалки несесера^*, който бе скрил там, повдигна единия му капак и пъхна вътре дукския пръстен. Той долови шумоленето на хартия — бележката, която бе написал, и загъна пръстена в нея. Извади ръката си и отново затвори несесера.

Юи тихичко бутна вратата на топтера, промъкна се обратно до ъгъла на замъка, заобиколи го и тръгна към горящите дървета.

„Сега всичко е наред“ — помисли си той. Отново излезе на светлината на горящите палми. Юи се загърна с наметалото и се втренчи в пламъците. Скоро ще узная. Скоро ще видя барона и ще узная. А баронът ще се натъкне на едно малко зъбче.