Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 133 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн I

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №90

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Консултант: Стефан Лефтеров

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 27.V.1987 г.

Подписана за печат на 22.IX.1987 г. Излязла от печат месец Х.1987 г.

Формат 32/70×100 Изд. №2085 Печ. коли 22 Изд. коли 14,24 УИК 16,08

Страници: 352. ЕКП 9536615531; 5637–230–87. Цена 2,50 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1987

© Светослав Славчев, предговор, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book one

New English Library

Times mirror, 1974

 

 

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн II

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1989

Библиотека „Галактика“, №100

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Георги Марковски, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Тонка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 29.VIII.1988 г.

Подписана за печат на 21.III.1989 г. Излязла от печат месец април 1989 г.

Формат 70×100/32 Изд. №2188 Печ. коли 31 Изд. коли 20,09 УИК 22,11

Страници: 496. ЕКП 95366/15531/5637–394–89. Цена 3,00 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1989

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book two and three

New English Library

Times mirror, 1974

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Дюн от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дюн
Dune
АвторФранк Хърбърт
ИлюстраторДжон Шонхър
Първо издание1965 г.
САЩ
ИздателствоChilton Books
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Страници412

Издателство в БългарияГеорги Бакалов
ПреводачВиолета Чушкова
Дюн в Общомедия

„Дюн“ (на английски: Dune, буквално „дюна“) е научно-фантастичен роман от Франк Хърбърт, издаден през 1965 г. Той става първият носител на наградата „Небюла“ през 1965 г. и споделя наградата „Хюго“ за 1966 г. Счита се за един от най-добрите научно-фантастични романи на всички времена.

Действието в романа се развива в далечното бъдеще.

Поредицата за Дюн съдържа шест книги: „Дюн“, „Месията на Дюн“, „Децата на Дюн“, „Бог-Император на Дюн“, „Еретиците на Дюн“, „Дюн: Домът на ордена“.

След смъртта на писателя, синът му Брайън Хърбърт и Кевин Андерсън продължават поредицата с редица книги, запознаващи читателите със света на Дюн преди първата книга „Дюн“. Книгите са създадени на основата на подробни бележки, останали от Франк Хърбърт.

Герои в „Дюн“

Династия Атреиди

Династия Харконен

Династия Корино

Свободни хора

Династии

Други

Поредицата вдъхновява Дейвид Линч да направи филмова адаптация през 1984 г. (музика: Тото), по-късно Sci Fi Channel създават сериал. По романа има създадени телевизионни сериали и редица компютърни игри.

Външни препратки

Сайтове за фенове

„Величието е преходно явление. То никога не е последователно. Зависи отчасти от създаващото митове човешко въображение. Човекът, когото величието споходи, трябва да има усет за мита около своята личност. Той трябва да отразява онази светлина, с която го огряват. И трябва да притежава умението да иронизира. Това е единственото, което може да му попречи да повярва в своите собствени преструвки. Само иронията може да го раздвижи вътрешно. Без това качество дори случайното величие ще смаже човека.“

Из „Избрани мисли на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

В трапезарията на аракийския замък бяха запалили суспенсорните лампи заради подранилия мрак. Те хвърляха жълтата си светлина нагоре към черната глава на бика с окървавените рога и към тъмно лъщящия портрет на стария дук.

Под тези реликви грееше бяла ленена покривка, събрала отраженията на излъсканото до блясък атреидско сребро, което бе подредено педантично по огромната маса — малки островчета от прибори, замръзнали редом с кристалните чаши в очакване — всеки комплект поставен пред тежък дървен стол. Класическият кристален полилей стоеше незапален и веригата му се извиваше нагоре в сенките, където бе скрит механизмът на детектора на отрови.

Поспрял се на входа, за да провери как вървят приготовленията, дукът си мислеше за детектора на отрови и какво означаваше той в неговото общество.

„Всички сме от един дол дренки“ — мислеше си той. — „Можеш да ни разбереш по езика — по точните и изтънчени описания за начините да осигурим някому предателска смърт. Дали тази вечер някой ще опита чомърки — отрова в питието? Или ще бъде чомъс — отрова в храната?“

Той тръсна глава.

До всяка чиния върху дългата маса стоеше гарафа с вода. Дукът прецени, че по масата има достатъчно вода, с която едно бедно аракийско семейство да изкара повече от година.

До входа, на който се беше поспрял, имаше подредени широки курни, направени от богато украсени жълти и зелени плочки. За всяка курна бе поставена окачалка с кърпи за лице. Според обичая, както им бе обяснила икономката, при влизането гостите тържествено потапяха там ръцете си, после изплискваха няколко канчета вода на пода, избърсваха ръцете си с кърпа и я хвърляха в растящата до входа локва. След вечеря просяците се събираха отвън, за да получат водните капки, изстискани от кърпите.

„Колко типична за едно харконско владение е всяка проява на духовен упадък, която може да си представи човек“ — помисли си дукът. Той си пое мъчително дъх, като усети как гневът присви стомаха му.

— Край с този обичай! — измърмори той. Забеляза, че една прислужница — една от онези стари и съсухрени жени, които икономката бе препоръчала — се задава насреща му откъм входа на кухнята. Дукът й даде знак с вдигната ръка. Тя излезе на светлото, заобиколи масата и се завтече към него, а той забеляза сухото като пергамент лице и изцяло сините очи.

— Желае ли нещо господарят? — Тя държеше главата си приведена, а очите притворени. Той посочи с ръка.

— Махни от тук тези курни и кърпи за ръце.

— Но… ваше благородие. — Тя вдигна очи и зяпна с уста.

— Знам, че е обичай — изръмжа той. — Отнесете ги при главния вход. Докато се храним и докато приключим с вечерята, всеки просяк, който се отбие, може да получи канче вода. Ясно ли е?

Пергаментеното й лице изразяваше смесица от чувства: страх, гняв…

Изведнъж той прозря, че тя сигурно е възнамерявала да продаде водните капки, изстискани от отъпканите с крака кърпи, и да изкопчи по някой и друг грош от клетниците, които идваха при входа. Вероятно това също бе обичай.

Лицето му се навъси и той изръмжа:

— Ще поставя стража, която да се грижи заповедите ми да бъдат стриктно изпълнявани.

Той се обърна и се отправи по коридора към голямата зала. Спомените се занизаха в съзнанието му като слова, нареждани от беззъби старици. Припомни си водна шир и вълни — дни, в които имаше трева вместо пясък — омайни летни дни, които бяха префучали край него като носени от бурния вятър листа.

Всичко бе свършило.

„Старея“ — помисли си той. — „Усетих студената ръка на моята преходност. И то от какво? От алчността на една старица.“

В голямата зала лейди Джесика бе застанала в средата на една пъстра група, разположила се пред камината. Там пращеше открит огън и хвърляше снопчета оранжева светлина върху скъпоценни камъни, дантели и скъпи материи. Той разпозна в групата фабрикант на влагосъхраняващи костюми от Картаг, вносител на електронно оборудване, търговец на вода, чийто летен замък бе близо до фабриката му на полюса, представител на банката на Космическото сдружение (жилав и мършав човек), търговец на резервни части за изкопни съоръжения за подправката и слаба жена с остри черти, за чиито услуги по придружаването на посетители от други планети се знаеше, че служат като прикритие за най-различни контрабандни, шпионски и изнудвачески афери.

Повечето от жените в залата сякаш бяха отлети по един и същ калъп — странна смесица от ефектно, елегантно облекло и плебейска чувственост.

Той си помисли, че дори да не заемаше положението на домакиня, Джесика пак щеше да превъзхожда останалите в групата. Тя не носеше накити и бе избрала топли цветове — дълга рокля с цвят на открит пламък и панделка с оттенъка на червеникава глина около бронзовата й коса.

Той осъзна, че тя бе направила това нарочно, за да му се присмее изкусно — укор срещу равнодушното му държане напоследък. Тя много добре знаеше, че той я харесва най-много в тези цветове — че си я представяше като полъх на топли цветове.

Наблизо, по-скоро извън групата, отколкото неин член, стоеше Дънкан Айдахо в блестяща парадна униформа, с непроницаемо лице и грижливо сресана къдрава черна коса. Той бе отзован от свободните и бе инструктиран от Хауът: „Под предлог, че я охраняваш, ще държиш лейди Джесика под постоянно наблюдение.“

Дукът се огледа из залата.

В един ъгъл стоеше Пол, заобиколен от раболепна група по-млади аракийски богаташи, и до тях, застанали малко настрани, трима офицери от ескадрона на замъка. Дукът отдели особено внимание на младите жени. Какъв успех би пожънал тук един дукски наследник! Ала Пол се отнасяше към всички еднакво, със сдържано благородство.

„Той достойно ще носи титлата“ — рече си дукът и осъзна с внезапен ужас, че това бе още една мисъл за смъртта.

Пол забеляза баща си до вратата и отбягна погледа му. Той заоглежда групичките от гости, покритите с накити ръце, уловили чашите (и дискретните проверки с миниатюрни, дистанционно управляеми детектори на отрови). Като наблюдаваше всички тези бъбрещи лица, Пол внезапно осъзна, че те го отвращават. Те бяха само евтини маски върху гнили души — гласове, които бръщолевеха, за да удавят крещящото мълчание у всеки звяр.

„В мрачно настроение съм“ — рече си той и се запита какво ли би казал Гърни по този повод.

Причината за това настроение му бе известна. Не бе искал да присъствува на тази вечеря, ала баща му бе неумолим: „Ти имаш място… положение, което трябва да поддържаш. Вече си достатъчно голям, за да се заемеш с това. Станал си почти мъж.“

Пол видя как баща му влезе, огледа залата и после се отправи към групичката около лейди Джесика.

Когато Лито приближи групата на Джесика, търговецът на вода тъкмо питаше:

— Вярно ли е, че дукът ще изгради метеорологичен контролен център?

Иззад гърба му дукът отговори:

— Все още не сме стигнали толкова далече в мислите си, господине.

Търговецът се обърна и разкри кръглото си почерняло лице с угодническа физиономия.

— Оо, дукът! — възкликна той. — Липсвахте ни.

Лито погледна към Джесика.

— Трябваше да свърша една работа.

Той отново погледна към търговеца на вода, обясни какво бе разпоредил за курните и добави:

— Що се отнася до мен, със стария обичай вече е свършено.

— Това дукска заповед ли е, господарю? — попита търговецът.

— Оставям този въпрос на вашата собствена… ъъ… съвест — отвърна дукът. Той се обърна, защото забеляза, че към групата се приближава Кайнс.

Една от жените се обади:

— Мисля, че е много щедър жест… да се предостави водата на… — Някой й изшътка.

Дукът погледна Кайнс и отбеляза, че планетологът носи старомодна тъмнокафява униформа с еполетите на Имперската гражданска служба и малка златна капка за ранга си върху яката.

— Да не би дукът да отправя упреци към нашия обичай? — запита сърдито търговецът.

— Обичаят вече се промени — отвърна Лито. Той кимна на Кайнс, забеляза намръщената физиономия на Джесика и си помисли: „Не й отива да се мръщи, но това ще подхрани слуховете за неразбирателство помежду ни.“

— С ваше позволение, господарю — заговори търговецът на вода, — бих искал да узная нещо повече за обичаите.

Лито долови внезапно появилата се ласкателна нотка в гласа на търговеца, забеляза напрегнатото мълчание в тази групичка и начина, по който към тях започнаха отвсякъде да се извръщат глави.

— Не е ли вече време за вечеря? — попита Джесика.

— Но нашият гост има някакви въпроси — отвърна Лито. Той погледна към търговеца — кръглолик човек с големи очи и дебели устни, и си припомни доклада на Хауът: „… този търговец на вода е човек, който трябва да се наблюдава — Лингър Бют, запомнете това име. Харконите са го използували, ала никога не са успявали изцяло да го подчинят.“

— Водните обичаи са толкова интересни — рече Бют и на лицето му засия усмивка. — Любопитен съм как възнамерявате да постъпите с оранжерията, пристроена към този замък. Възнамерявате ли да продължавате да се перчите с нея напук на хората… господарю?

Лито обузда гнева си и се втренчи в търговеца. Мислите препускаха в главата му. Беше необходима смелост, за да го предизвика някой в собствения му дукски замък, особено след като имаха вече подписа на Бют под клетвата за вярност към феодала. За такова поведение бе потребно и съзнание за собствено могъщество. Водата тук бе наистина могъщество. Ако водните съоръжения например бяха минирани и готови да бъдат разрушени по даден сигнал… Този човек изглеждаше способен на подобно нещо. Разрушаването на водните съоръжения би могло дори да погуби Аракис. Това спокойно би могло да бъде сопата, която този Бют е държал над главите на харконите.

— Моят господар дукът и аз имаме други планове за нашата оранжерия — обади се Джесика. Тя се усмихна на Лито. — Ние, естествено, възнамеряваме да я запазим, но само за да я съхраним за народа на Аракис. Нашата мечта е, че някой ден климатът на Аракис ще може да се промени дотолкова, та да се отглеждат подобни растения навсякъде на открито.

„Виж я ти!“ — рече си Лито. — „Нека сега нашият търговец на вода поразмисли върху това.“

— Вашият интерес към водата и метеорологичния контролен център е очевиден — отбеляза дукът. — Бих ви посъветвал да вложите капиталите си в някое друго предприятие. Един ден водата на Аракис ще престане да бъде скъпоценна стока.

И си помисли: „Хауът трябва да удвои усилията си и да проникне в организацията на този Бют. Трябва да се заемем незабавно със създаването на резервни водни съоръжения. Няма да търпя никой да държи сопа над главата ми!“

Бют кимна, усмивката все още не слизаше от лицето му.

— Похвална мечта, господарю — той отстъпи крачка назад.

Вниманието на Лито бе приковано от изражението върху лицето на Кайнс. Той се бе вторачил в Джесика. Изглеждаше преобразен — като влюбен… или обзет от религиозен транс.

Мислите на Кайнс бяха най-после завладени от думите на предсказанието: „И те ще споделят вашата най-съкровена мечта.“ Той заговори направо на Джесика:

— Доведохте ли „скъсяването на пътя“?

— Аа, д-р Кайнс! — възкликна търговецът на вода. — Завръщате се от скитанията с вашите тълпи от свободни? Колко милостиво от ваша страна.

Кайнс погледна вяло към Бют и каза:

— В пустинята казват, че притежаването на вода в големи количества може да дари човек със съдбоносно лекомислие.

— В пустинята имат много особени поговорки — рече Бют, ала гласът му издаваше тревога.

Джесика се приближи до Лито, пъхна ръка под лакътя му, за да спечели малко време, през което да се успокои. Кайнс бе казал: „… скъсяването на пътя“. На древния език този израз се превеждаше като „Куизъц Хадерах“. Необикновеният въпрос на планетолога, изглежда, бе останал незабелязан за другите и сега Кайнс се бе навел над една от жените компаньонки, заслушан в шепота й на кокетка.

„Куизъц Хадерах“ — помисли си Джесика. — „Дали нашата Мисионария протектива е посяла и тук тази легенда?“ — Тази мисъл разпали тайната й надежда за Пол. — „Възможно е той да е Куизъц Хадерах. Възможно е.“

Представителят на банката на Сдружението се разприказва с търговеца и гласът на Бют се извиси над подновилия се неясен шум от разговорите:

— Много хора са искали да променят Аракис.

Дукът забеляза как тези думи сякаш прободоха Кайнс и накараха планетолога да се изправи рязко и да се отдръпне от флиртуващата дама.

Сред внезапно настъпилата тишина един воин от ескадрона на замъка, в униформа на лакей, се окашля зад гърба на Лито и съобщи:

— Вечерята е сервирана, господарю.

Дукът отправи въпросителен поглед към Джесика.

— Според тукашния обичай домакинът и домакинята трябва да тръгнат към масата след гостите си — рече тя и се усмихна. — Ще променим ли и този обичай, господарю?

— Според мен това е чудесен обичай — отвърна той хладно. — Засега ще го оставим непроменен.

„Трябва да се поддържа илюзията, че я подозирам в предателство“ — помисли си той. Лито оглеждаше гостите, които минаваха на двойки покрай тях. — „Кои от вас вярват на тази лъжа?“

Джесика почувствува неговата отчужденост и се зачуди, както й се случваше неведнъж през последната седмица. „Той се държи като човек, който води борба със себе си“ — помисли си тя. — „Дали защото прибързах да дам тази вечеря? Но нали на него му е известно колко важно е нашите офицери и приближени да започнат да общуват на социална основа с тукашните хора? На всички тях ние сме вторите баща и майка. Нищо не внушава по-трайно този факт, колкото именно такъв вид социално общуване.“

Докато наблюдаваше как гостите минават по двама покрай него, Лито си спомни какво бе казал Туфир Хауът, когато го бе уведомил за вечерята: „Ваше величество! Не позволявам!“

Мрачна усмивка плъзна по устните на дука. Ех че сцена се получи! Ала когато дукът остана непреклонен по въпроса за присъствието си на вечерята, Хауът бе поклатил глава.

— Имам предчувствия за тази вечеря, господарю — бе рекъл Хауът. — На Аракис започна да се действува много бързо. Това не е типично за харконите. Изобщо не е типично за тях.

Пол мина покрай баща си, кавалерствувайки на една девойка, с половин глава по-висока от него. Той стрелна с мрачен поглед дука и кимна на нещо, което девойката каза.

— Баща й има фабрика за влагосъхраняващи костюми — обясни Джесика. — Казаха ми, че само глупак може да тръгне навътре в пустинята, облечен с обикновен костюм.

— Кой е онзи човек пред Пол, с белега на лицето? — попита дукът. — Не си го спомням.

— Той бе прибавен допълнително към списъка на поканените — прошепна тя. — Гърни уговори поканата. Контрабандист.

— Гърни ли уреди това?

— По моя молба. Беше съгласувано с Хауът, макар че според мен Хауът се показа доста неотстъпчив. Контрабандистът се казва Тюйк, Есмър Тюйк. Той е важна клечка сред събратята си. Тук всички го познават. Бил е на вечеря в много от замъците.

— Защо е тук?

— Всеки един от присъствуващите ще си зададе този въпрос — отвърна тя. — Със своето присъствие Тюйк само ще посее съмнение и подозрение. То ще послужи и като предупреждение, че си готов да поддържаш своите заповеди срещу подкупите посредством подкрепа и от страна на контрабандистите. Този именно довод, изглежда, допадна на Хауът.

— Не съм убеден, че и на мен ми допада. — Той кимна на една минаваща двойка и забеляза, че пред тях са останали само неколцина от гостите им. — Защо не си поканила и някои свободни?

— Кайнс е поканен — рече тя.

— Да, Кайнс е поканен — повтори той. — Да си ми устроила още някоя малка изненада? — Той я поведе зад шествието.

— Всичко останало е най-банално — отговори тя.

А си помисли: „Любими, не можеш ли да проумееш, че този контрабандист разполага с бързи кораби и че може да бъде подкупен? Ние трябва да имаме някакъв изход, вратичка, през която да избягаме от Аракис, ако изгубим тук всяка друга надежда.“

Когато влязоха в трапезарията, тя освободи ръката си и остави Лито да я настани да седне. Той тръгна към другия край на масата. Един лакей му държеше стола да седне. Останалите се настаниха с шумолене на поли и тътрене на столове, ала дукът остана прав. Той даде знак и застаналите около масата войници от ескадрона на замъка, облечени в лакейски ливреи, се отдръпнаха назад и застанаха мирно. В помещението се възцари неловко мълчание.

Джесика погледна към другия край на масата и забеляза как ъгълчетата на устните на Лито потреперват и че от гняв по страните му са избили тъмночервени петна. Какво ли го е ядосало? — запита се тя. — Не би могло да е това, че съм поканила контрабандиста.

— Някои оспорват това, че съм отменил обичая с курните — изрече Лито. — По този начин аз искам да ви съобщя, че нещата ще се променят.

Около масата се възцари напрегната тишина. „Те го мислят за пиян“ — рече си Джесика. Лито вдигна гарафата си с вода и я задържа високо там, където светлината от суспенсорните лампи се пречупваше в стъклото.

— По този случай като Рицар на империята — продължи той — аз вдигам наздравица.

Останалите грабнаха своите гарафи — всички погледи бяха приковани в дука. Сред внезапното безмълвие една суспенсорна лампа се раздвижи плавно от слаб повей откъм коридора за кухнята. По ястребовото лице на дука заиграха сенки.

— Тук стоя и тук оставам! — извика той.

Няколко ръце спонтанно надигнаха гарафите към устните, ала се спряха, тъй като дукът остана с вдигната ръка.

— Моята наздравица е една от онези максими, така скъпи на сърцата ни: „Работата ражда напредъка. Сполуката не забравя никого!“

Той отпи от водата.

Другите го последваха. Размениха се въпросителни погледи.

— Гърни! — извика дукът.

Откъм една ниша в онзи край на залата, където се намираше Лито, се разнесе гласът на Халик:

— Тук съм, господарю.

— Посвири ни, Гърни.

Откъм нишата се разля миньорен акорд на балисет. Слуги започнаха да поставят подноси с храна върху масата, докато дукът не ги освободи с махване на ръка — печен пустинен заек в сос кипеда, апломидж по сириуски, задушена чука, кафе с мелиндж (силен аромат на канела се разнесе над масата) и истинско pot-à-oie[1], поднесено с искрящо каладънско вино.

Въпреки това дукът остана прав.

Докато гостите седяха в очакване, с внимание, раздвоено между блюдата, поставени отпреде им, и правия дук, Лито заговори:

— В древни времена е било дълг на домакина да забавлява своите гости със собствените си дарби. — Кокалчетата на пръстите му побеляха — така ожесточено бе стиснал своята гарафа с вода. — Аз не мога да пея, но ще ви изрецитирам думите на песента на Гърни. Нека това бъде още една наздравица — наздравица за всички, които загинаха, за да ни доведат на тази планета.

Около масата настана тревожно суетене. Джесика наведе очи и огледа хората, седнали най-близо до нея — ето го кръглоликия търговец на вода с жена си, бледия и сдържан представител на банката на Сдружението (с очи втренчени в Лито той приличаше на бостанско плашило с тенекиено лице) и недодялания Тюйк с белезите по лицето и сините до дъно очи, сведени надолу.

— „Проверка, приятели, отдавна свърши проверката на войските — произнесе напевно дукът. — На всички обречени на бреме от страдания и долари. Техните духове носят на врата си нашите сребърни войнишки синджирчета с плочка. Проверка, приятели, отдавна свърши проверката на войските. Всеки миг от времето без преструвка и лукавство. С тях отминава съблазънта на сполуката. Проверка, приятели, отдавна свърши проверката на войските. Когато и нашето време изтече с озъбена усмивка, ние ще отминем съблазънта на сполуката.“

Към края дукът остави гласа си постепенно да затихне, отпи голяма глътка от гарафата си и с трясък я постави обратно на масата. Водата се разплиска върху ленената покривка.

Останалите пиха в неловко мълчание.

Дукът отново вдигна гарафата и този път изля останалата половина от водата върху пода, убеден, че и другите ще сторят същото.

Джесика първа последва примера му.

Настъпи минутно стъписване, преди и останалите да започнат да изпразват гарафите си. Джесика забеляза как Пол, седнал наблизо до баща си, изучава реакциите около себе си. Откри, че и самата тя е смаяна от това, което разкриваха реакциите на гостите й — особено на жените. Това бе чиста, годна за пиене вода, а не нещо вече изхвърлено с подгизналата кърпа. Нежеланието да я излеят просто ей така се проявяваше в треперене на ръце, забавени реакции, нервен смях… и отчаяно подчинение на необходимостта. Една жена изтърва гарафата си и се обърна на другата страна, докато нейният кавалер я вдигаше.

Кайнс обаче най-категорично привлече погледа й. Планетологът се подвоуми и изпразни гарафата в някакъв съд под сакото си. Той се усмихна на Джесика, щом разбра, че го наблюдава, и вдигна празната гарафа в безмълвна наздравица. Изобщо не изглеждаше смутен от тази си постъпка.

Музиката на Халик продължаваше да се лее из залата, ала тя бе вече излязла от миньорната си тоналност и бе станала весела и игрива, сякаш той се опитваше да повдигне настроението.

— Нека вечерята започне — рече дукът и се отпусна в стола си.

„Той е ядосан и неуверен“ — мислеше си Джесика. — „Загубата на този комбайн го засегна по-дълбоко, отколкото е необходимо. Сигурно има и нещо друго освен загубата. Държи се като отчаян човек.“ — Тя взе в ръка вилицата си с надеждата, че с това свое движение ще прикрие собствената си внезапна горест. — „Защо не? Той е отчаян.“

Отначало бавно, а после с нарастващо въодушевление вечерята потръгна. Производителят на влагосъхраняващи костюми направи комплимент на Джесика за главния готвач и виното.

— И готвачът, и виното са от Каладън — рече тя.

— Превъзходно! — отбеляза той, опитвайки чуката. — Направо превъзходно! Няма дори и следа от мирис на подправка в нея. На човек му призлява от тази подправка във всяко ястие.

Представителят на банката на Сдружението хвърли поглед към Кайнс.

— Чувам, д-р Кайнс, че още един комбайн е станал плячка на червей.

— Новините пътуват бързо — обади се дукът.

— Значи е вярно? — попита банкерът и отмести поглед към Лито.

— Разбира се, че е вярно — отсече дукът. — Проклетият транспортьор изчезна. Как е възможно да изчезне такова огромно съоръжение!

— Когато червеят пристигна, нямаше какво да повдигне комбайна — обясни Кайнс.

— Как е възможно това! — повтори дукът.

— Никой ли не е видял транспортьора да отлита? — запита банкерът.

— Наблюдателите обикновено не свалят очи от пясъка — отговори Кайнс. — Те се интересуват преди всичко от дирята на приближаването. Екипажът на транспортьора обикновено е четиричленен: двама пилоти и двама общи работници-прикачвачи. Ако един… или дори двама от този екипаж са били на служба при враговете на дука…

— Ааа, разбирам — рече банкерът. — А вие като Арбитър на промяната осъждате ли това?

— Ще трябва да обмисля внимателно становището си — отвърна Кайнс — и, естествено, няма да го разисквам на маса. — И си помисли: „Виж го ти този скелет! Много добре му е известно, че според дадените ми указания аз трябва да не обръщам внимание на нарушения от подобен род.“

Банкерът се усмихна и отново насочи вниманието си към вечерята.

Джесика си припомни една лекция от времето на ученическите си години в „Бин Джезърит“. Темата бе разузнаване и контраразузнаване. Лекторката бе закръглена свята майка с щастлива физиономия и веселият й тон контрастираше странно със същността на темата.

„Онова, което трябва да се отбележи за всички школи за разузнаване и контраразузнаване, са шаблонните реакции на всички техни възпитаници. Всяка включена в програмата им дисциплина оставя своя белег и своето клише върху учениците. Това клише се поддава на анализ и прогнозиране.

И така, шаблоните на мотивировката ще бъдат сходни за всички агенти на разузнаването. Или с други думи: ще съществуват няколко вида мотивировки, които ще са сходни независимо от различните школи или от противоположните цели. Вие най-напред ще проучите как да отделите този елемент за своя анализ — в началото посредством въпроси по образци, които да разкрият вътрешната ориентация на разпитващите, и, второ, посредством внимателно наблюдение на словесно-мисловната ориентация на онези, които ще бъдат анализирани. Ще видите колко лесно е да се определят коренните езици на обектите на вашето внимание, разбира се, както посредством интонацията на гласа, така и по словесните шаблони.“

И сега, докато седеше на масата заедно със своя син и своя дук и техните гости и слушаше представителя на банката на Сдружението, Джесика изведнъж прозря, че този човек бе харконски агент. Той притежаваше шаблона на речта на Гайъди Прайм — ловко замаскиран, ала толкова явен за нейното тренирано внимание, сякаш той самият се беше разкрил.

„Дали това означава, че и самото Сдружение е взело страна против атреидската династия?“ — запита се тя. Тази мисъл я разтърси, ала тя прикри чувствата си и поръча да донесат ново блюдо, като през цялото време се ослушваше дали банкерът няма да издаде своята цел. „Сега той ще прехвърли разговора върху някоя привидно безобидна, ала в действителност злокобна тема“ — рече си тя. — „Това е неговият шаблон.“

Банкерът преглътна, отпи от виното и се усмихна на нещо, казано от съседката му отдясно. Известно време той като че ли слушаше някакъв мъж, седнал по-нататък на масата, който обясняваше на дука, че местните аракийски растения нямат бодли.

— Обичам да наблюдавам полета на птиците на Аракис — заговори банкерът, обръщайки се с тези думи към Джесика. — Всички наши птици са, естествено, лешояди и много от тях не се нуждаят от вода, тъй като са станали кръвопийци.

Дъщерята на фабриканта, седнала в другия край на масата между Пол и баща му, начумери хубавото си личице и каза:

— О, Су-су, разправяш най-отвратителни неща.

Банкерът се усмихна.

— Наричат ме „Су-су“, защото съм финансов съветник на Съюза на амбулантните търговци на вода. — И понеже Джесика продължаваше да го гледа безучастно, той добави:

— Заради вика на продавачите на вода „Суу-суу-сук!“ — И той така точно имитира вика, че мнозина около масата се засмяха.

Джесика долови самохвалството в тона му, ала преди всичко забеляза, че девойката бе заговорила по условен знак — бе подала условна реплика. Тя бе дала повод на банкера да каже това, което бе казал. Джесика погледна към Лингър Бют. Водният магнат се бе навъсил и се бе съсредоточил върху вечерята си. Джесика се досети, че банкерът бе казал: „Аз също контролирам този основен източник на могъщество на Аракис — водата.“

Пол бе забелязал неискреността в гласа на своя сътрапезник и видя, че майка му следи разговора с бин-джезъритска напрегнатост. Внезапно реши да извади шпагата и да удължи словесното сражение. Той се обърна към банкера.

— Да не би да искате да кажете, господине, че тези птици са канибали?

— Странен въпрос, млади господарю — отвърна банкерът. — Аз само казах, че птиците пият кръв. Не е задължително това да е кръвта на себеподобните им, нали така?

— Това не беше странен въпрос — рече Пол и Джесика усети как в гласа му пролича тънкият контраудар, на който го бе учила. — Повечето образовани хора знаят, че възможно най-лошият край за всеки млад организъм може да дойде от себеподобните му. — Той решително набоде с вилицата си една хапка от чинията на сътрапезника си я изяде. — Те ядат от една и съща паница. Имат едни и същи основни потребности.

Банкерът се наежи и погледна намръщено към дука.

— Не допускайте грешката да смятате сина ми за дете — обади се дукът. И се усмихна.

Джесика огледа гостите и забеляза, че Бют се е по-ободрил, а Кайнс и контрабандистът Тюйк се смееха.

— Това е закон на екологията — обясни Кайнс, — който младият господар, изглежда, твърде добре разбира. Борбата между елементите на живота е борба за свободната енергия на дадена система. Кръвта е ефективен енергиен източник.

Банкерът остави вилицата си на масата и заговори със сърдит глас:

— Говори се, че свободните отрепки пият кръвта на своите покойници.

Кайнс поклати глава и заговори с поучителен тон:

— Не кръвта, господине. Ала цялото количество течност в организма на един човек в края на краищата принадлежи на неговия народ — на племето му. Това е необходимост, когато човек живее в близост с Великата равнина. Там всяка вода е скъпоценна, а седемдесет и пет процента от теглото на човешкото тяло е вода. На един покойник, естествено, тази вода повече не му е необходима.

Банкерът опря и двете си ръце на масата и Джесика си помисли, че ще се отблъсне назад и разгневен ще си тръгне.

Кайнс погледна към Джесика.

— Простете ми, господарко, че разяснявам такива неприятни неща на трапезата, ала пред вас казаха лъжа, която трябваше да се изясни.

— Вие толкова дълго сте общували със свободните, че сте загубили всякаква чувствителност — рече рязко банкерът.

Кайнс изгледа спокойно и внимателно бледото потръпващо лице.

— Предизвиквате ли ме, господине?

Банкерът се вцепени. Той преглътна и заговори с официален тон:

— В никакъв случай. Както не съм оскърбил и нашите домакини.

Джесика долови страха в гласа на банкера, прочете го по лицето му, забеляза го в дишането му и в пулсира нето на една веничка върху слепоочието му. Кайнс всяваше ужас у този човек.

— Нашите домакини могат най-добре да преценят дали са оскърбени — рече Кайнс. — Те са смели хора, на които им е ясно как се брани честта. Всички ние можем да съдим за тяхната храброст от факта, че се намират тук… сега… на Аракис.

Джесика забеляза, че тази сцена забавлява Лито. Но не и по-голямата част от присъствуващите. С ръце, скрити под масата, всички гости бяха застанали нащрек, готови да си тръгнат. Две явни изключения бяха Бют, който открито се хилеше на объркването на банкера и контрабандиста Тюйк, който очевидно гледаше Кайнс за условен знак. Тя забеляза също, че Пол гледа Кайнс с възхищение.

— И така? — рече Кайнс.

— Не съм искал да ви оскърбя — измънка банкерът. — Ако съм го сторил, моля, приемете моите извинения.

— Драговолно поднесени, драговолно приети — отвърна Кайнс. Той се усмихна на Джесика и отново се залови с яденето си, сякаш нищо не беше се случило.

Джесика забеляза, че и контрабандистът си бе отдъхнал. Тя обърна внимание на следното: контрабандистът се бе държал като адютант, готов да се притече на помощ на Кайнс. Между Кайнс и Тюйк съществуваше някакво споразумение.

Лито си играеше с вилицата и погледна замислено Кайнс. Поведението на еколога показваше промяна в отношението му към династията на атреидите. Кайнс се бе държал по-резервирано по време на пътешествието им над пустинята.

Джесика даде знак за следващото блюдо и вино. Слугите се появиха с langues de lapins de garenne, червено вино и сос от гъбена мая за гарнитура.

Разговорът около масата постепенно се възобнови, ала Джесика долавяше напрежението в него и опасността да замре. Тя забеляза, че банкерът се храни в мрачно мълчание. „Кайнс би го убил без колебание“ — помисли си тя. И осъзна, че Кайнс имаше безцеремонно отношение към убиването. Той беше безцеремонен убиец и тя предположи, че това бе качество на свободните.

Джесика се обърна към производителя на влагосъхраняващи костюми от лявата си страна и каза:

— Установявам, че непрекъснато ме изумява значението на водата на Аракис.

— Да, значението й е огромно — съгласи се той. — Какво е това ястие? Много е вкусно.

— Езици от диви зайци в специален сос — отвърна тя. — Много стара рецепта.

— Трябва да се сдобия с тази рецепта — рече фабрикантът.

— Ще се погрижа да я получите — кимна тя.

Кайнс погледна към Джесика и каза:

— Новодошлият на Аракис често подценява значението на водата тук. Вие, така да се каже, се сблъсквате сега със Закона за минимума.

Тя долови изпитателна нотка в гласа му и отвърна.

— Растежът се ограничава от необходимостта, която се съдържа в най-малкото количество. И, естествено, най-неблагоприятното условие определя степента на растежа.

— Рядко се срещат членове на велики династии, които да са запознати с планетологични проблеми — отбеляза Кайнс. — Водата е най-неблагоприятното условие за живота на Аракис. И запомнете, че самият растеж може да създава неблагоприятни условия, освен ако към него не се пристъпи с изключително внимание.

Джесика долови скрито съобщение в думите на Кайнс, ала то й убегна.

— Растежът — рече тя. — Да не искате да кажете, че Аракис може да има редовен кръговрат на водата, за да поддържа човешкия живот при по-благоприятни условия?

— Невъзможно! — изръмжа водният магнат.

Джесика отправи поглед към Бют.

— Невъзможно ли?

— На Аракис е невъзможно — отвърна той. — Не го слушайте този мечтател. Всички лабораторни данни са против него.

Кайнс погледна към Бют и Джесика забеляза, че другите разговори около масата замряха, тъй като хората насочиха вниманието си към тази нова престрелка.

— Лабораторните данни ни заблуждават за един най-обикновен факт — рече Кайнс. — Този факт е следният: ние тук се сблъскваме с явления, които са възникнали и съществуват на открито, там, където растенията и животните водят своето нормално съществуване.

— Нормално! — засмя се презрително Бют. — Нищо свързано с Аракис не е нормално!

— Тъкмо обратното — възрази Кайнс. — По пътя на самоиздържащите се линии могат да се създадат известни съгласуваности. Човек просто трябва да осъзнае пределите на възможностите на планетата и нейните затруднения.

— Такова нещо изобщо не може да бъде постигнато — рече Бют.

Неочаквано дукът осъзна кога точно се бе променило отношението на Кайнс — това стана, когато Джесика заговори за съхраняването на растенията за народа на Аракис.

— Какво ще е необходимо за създаването на тази самоиздържаща се система, доктор Кайнс? — запита Лито.

— Ако успеем да направим така, че три процента от зеления елемент на растенията на Аракис да вземат участие в преработването на въглеродните съединения в хранителни продукти, ние ще сме сложили началото на кръговратната система — отвърна Кайнс.

— Водата ли е единствената трудност? — попита дукът. Той долови вълнението на Кайнс и почувствува, че то обзема и него.

— Водата засенчва останалите трудности — отвърна Кайнс. — Тази планета разполага с много кислород, без обичайните за него примеси, с изобилие от растителен живот и огромни запаси от свободен въглероден двуокис от такива явления като вулканите. Тук се осъществяват необикновени химически обмени над огромни по повърхност площи.

— Имате ли контролни проекти? — запита дукът.

— Ние имахме на разположение много време, през което построихме „Ефекта Тансли“ — малка експериментална база на любителска основа, от която моята наука може да черпи сега своите работни данни — обясни Кайнс.

— Няма достатъчно вода — рече Бют. — Просто няма достатъчно вода.

— Маестро Бют е експерт по въпроса за водата — отбеляза Кайнс. Той се усмихна и се залови отново за вечерята си.

Дукът замахна рязко с дясната си ръка и изрева:

— Не! Искам отговор! Има ли достатъчно вода, д-р Кайнс!

Кайнс се вторачи в чинията си.

Джесика наблюдаваше борбата на чувства в изражението му. „Той се прикрива добре“ — помисли си тя, „ала този път тя го бе засякла и бе разбрала, че той съжалява за думите си.“

— Има ли достатъчно вода? — повтори дукът.

— Им… може би — отвърна Кайнс.

Преструва се на несигурен — помисли си Джесика. С по-дълбокия си усет за искреност Пол схвана лежащия в основата мотив и трябваше да употреби цялото си умение, за да прикрие вълнението си. „Има достатъчно вода! Ала Кайнс не желае да се узнае за това.“

— Нашият планетолог има твърде интересни мечти — рече Бют. — Той мечтае заедно със свободните… за предсказания и спасители.

От различни места по масата се разнесе смях. Джесика ги засече — контрабандиста, фабриканта, Дънкан Айдахо и жената със загадъчните придружителски услуги.

„Тази вечер напрегнатите мигове тук се разпределят твърде странно“ — помисли си Джесика. — „Стават толкова много неща, които не мога да проумея. Ще трябва да си подсигуря нови източници на информация.“

Дукът премести поглед от Кайнс към Бют и към Джесика. Чувствуваше се някак си разочарован, сякаш тук, сега, се беше разминал с нещо жизнено важно.

— Може би — промърмори той.

Кайнс заговори припряно:

— Вероятно ще трябва да обсъдим друг път това, господарю. Има толкова много…

Планетологът млъкна, тъй като един войн в атреидска униформа влезе бързешком през служебния вход — охраната го пропусна и той се втурна към дука. Войникът се наведе и зашепна нещо в ухото на Лито.

Джесика разпозна емблемата на корпуса на Хауът върху кепето му и потисна тревогата си. Тя се обърна към компаньонката на фабриканта — дребничка чернокоса жена с кукленско лице и едва загатнати монголоидни очи.

— Вие, драга моя, почти нищо не хапнахте — рече Джесика. — Мога ли да ви поръчам нещо?

Жената погледна към фабриканта, преди да отговори.

— Не съм много гладна.

Дукът рязко се изправи до войника и заговори с остър, заповеден тон:

— Никой да не става. Ще трябва да ни простите, — но е възникнал един въпрос, който изисква личната ми намеса. — Той се отдръпна от масата. — Пол, ако обичаш, поеми ролята ми на домакин.

Пол стана, прииска му се да попита защо баща му трябва да излезе, тъй като знаеше, че за ролята на домакин ще се наложи да си придава важност. Той отиде до креслото на баща си и седна в него.

Дукът се обърна към нишата, където бе седнал Халик, и каза:

— Гърни, моля те, заеми мястото на Пол на масата. Тук не трябва да сме нечетен брой. Когато вечерята свърши, може да поискам да доведеш Пол до командния пост на космодрума. Ще чакаш да ти пратя вест.

Халик излезе от нишата в парадна униформа, дебелата му фигура и грозотата му сякаш не подхождаха на тази блестяща премяна. Той облегна балисета си на стената, отиде до стола, който бе заемал Пол, и седна.

— Не изпадайте в паника — рече дукът, но трябва да ви помоля никой да не си отива, докато охраната на замъка не каже, че вече е безопасно. Докато се намирате тук, ще бъдете в пълна безопасност, а ние набързо ще се справим с тази малка неприятност.

Пол схвана закодираните думи в съобщението на баща си — охрана-безопасност-набързо-неприятност. Ставаше дума за безопасност, не за нападение. Той видя, че и майка му бе разчела същото съобщение. И двамата си отдъхнаха.

Дукът рязко кимна, обърна се кръгом и излезе през служебния вход, следван от войника.

Пол каза:

— Моля ви, продължавайте с вечерята. Струва ми се, че д-р Кайнс обсъждаше въпросът за водата.

— Може ли да обсъдим този въпрос някой друг път? — попита Кайнс.

— Разбира се — отвърна Пол.

А Джесика отбеляза с гордост достойнството у своя син и зрялото чувство на увереност.

Банкерът взе в ръка гарафата си с вода и я вдигна към Бют.

— Никой от нас тук не може да надмине маестро Лингър Бют в цветистите изрази. Човек би могъл дори да допусне, че той се домогва до ранг на велика династия. Хайде, маестро Бют, предложете ни наздравица. Може би имате цяла купчина мъдрости за момчето, към което трябва да се държим като към мъж.

Джесика сви дясната си ръка в юмрук под масата. Тя видя как Халик даде сигнал с ръка на Айдахо, видя как наредените покрай стените войници от ескадрона на замъка заемат отбранителни пози.

Бют хвърли отровен поглед към банкера.

Пол погледна към Халик, забеляза отбранителното положение на охраната си и се втренчи в банкера, докато онзи не свали гарафата с водата. Той каза:

— Веднъж на Каладън видях как вадят тялото на удавен рибар. Той…

— Удавен ли? — въпросът бе зададен от дъщерята на фабриканта.

Пол се подвоуми и обясни:

— Да. Потънал във водата и умрял. Удавен.

— Какъв интересен начин да се умре — прошепна тя.

Усмивката на Пол угасна. Той отново насочи погледа си към банкера.

— Интересното за този човек бяха раните по раменете му, причинени от грайферните ботуши на друг рибар. Удавеният рибар е бил с още няколко души в една лодка — съд за пътуване по вода… която потънала… потопила се под водата. Един рибар, който помагаше при изваждането на трупа, каза, че е виждал на няколко пъти същите рани като на този човек. Те означаваха, че някой давещ се рибар се е опитвал да се изправи върху раменете на този нещастен човечец в стремежа си да стигне до повърхността — да стигне до въздуха.

— И какво е интересното в това? — попита банкерът.

— Интересно е наблюдението, направено от баща ми по този повод. Той каза, че давещият се човек, който се покатерва върху раменете ти, за да се спаси, може да бъде разбран — освен когато човек вижда, че това става в салон за приеми. — Пол се поколеба достатъчно дълго, за да може банкерът да разбере същината на разказа, и продължи: — А аз бих добавил — освен когато човек вижда, че това става на трапезата по време на вечеря.

Внезапно мълчание обгърна залата.

„Това бе необмислено“ — рече си Джесика. — „Този банкер може да има достатъчно висок ранг, за да повика сина ми на дуел.“ Тя забеляза, че Айдахо е готов за мигновено действие. Войниците от ескадрона бяха нащрек. Гърни Халик не снемаше поглед от човека насреща си.

— Хо-хо-хо-хо-хо! — Това бе контрабандистът Тюйк, който, отметнал назад глава, се смееше с пълна сила.

Около масата се замяркаха нервни усмивки.

Бют се хилеше.

Банкерът бе избутал стола си назад и бе втренчил поглед в Пол.

Кайнс рече:

— Човек се подиграва с един атреид единствено за своя собствена сметка.

— Да не би атреидите да имат обичай да оскърбяват гостите си? — попита банкерът.

Преди Пол да успее да отговори, Джесика се приведе напред и каза:

— Господине! — И си помисли: „Трябва да разберем каква е играта на тази харконска гадина. Дали не е тук, за да се домогва до Пол? Помага ли му някой?“ — Синът ми показа една шаблонна дреха, а да не би вие да предявявате претенции, че е скроена по ваша мярка? — попита Джесика. — Какво очарователно откровение. — Тя плъзна ръка по десния си крак, към кристалния нож, който бе пристегнала в кания към прасеца си.

Банкерът обърна очи към Джесика. Погледите се отместиха от Пол и тя видя как той се отдръпна назад от масата, приготвяйки се за действие. Пол се бе съсредоточил върху думата: дреха. „Приготви се за нападение!“

Кайнс отправи замислен поглед към Джесика и даде неуловим сигнал с ръка на Тюйк.

Контрабандистът скочи на крака и вдигна гарафата си.

— Аз ще вдигна наздравица — рече той. — За младия Пол Атреидски, който е все още момък по външен вид, ала мъж по постъпките си.

„Защо се намесват?“ — запита се Джесика. Сега банкерът се втренчи в Кайнс и Джесика видя, че върху лицето на агента отново се изписва ужас. От всички краища на масата подеха наздравицата. „Накъдето тръгне Кайнс, хората го следват“ — рече си Джесика. — „С това той ни каза, че поддържа Пол. Каква е тайната на неговата мощ? Не би могло да е това, че е Арбитър на промяната. Това е временно. И, разбира се, не е и защото е държавен служител.“

Тя отдръпна ръка от дръжката на кристалния нож и вдигна гарафата си към Кайнс, който й отвърна със същото.

Само Пол и банкерът… („Су-су! Що за идиотски прякор!“ — помисли си Джесика) останаха с празни ръце. Банкерът не сваляше погледа си от Кайнс. Пол гледаше втренчено в чинията си.

„Аз маневрирах правилно“ — мислеше си Пол. — „Те защо се месят?“ Той погледна крадешком към гостите насреща му.

— В нашето общество хората не би трябвало да се засягат толкова бързо. Това често е пагубно. — Той се обърна към дъщерята на фабриканта, седнала до него. — Не мислите ли така, госпожице?

— О, да, да! Точно така мисля — отговори тя. — Съществува толкова много жестокост. Тя ме отвращава. И много пъти, въпреки че няма преднамерена обида, хората загиват. А това е безсмислено.

— Наистина е безсмислено — съгласи се Халик. Джесика забеляза почти безупречната намеса на момчето и си рече: „Тази празноглава госпожичка не е толкова празноглава.“ Едва сега тя проумя шаблона на заплахата и разбра, че Халик също го бе открил. Те бяха мислили да прелъстят Пол. Джесика си отдъхна. Синът й вероятно пръв се бе досетил — обучението му не е отминало този толкова явен гамбит. Кайнс заговори на банкера:

— Няма ли да последва още едно извинение?

Банкерът отправи сладникава усмивка към Джесика и рече:

— Господарко, опасявам се, че попрекалих с вашите вина. Вие поднасяте на трапезата силно вино, аз не съм свикнал с това.

Джесика долови прикритата злоба в гласа му и заговори с ласкав тон:

— Когато се срещат непознати, е необходимо да се правят големи отстъпки заради различието в обичаите и възпитанието.

— Благодаря ви, господарке — рече той.

Тъмнокосата компаньонка на фабриканта се наведе към Джесика и рече:

— Дукът каза, че тук сме в безопасност. Искрено се надявам, че това не означава, че ще има пак сражения.

„Наредено й е да поведе разговора по този начин“ — помисли си Джесика.

— Вероятно ще излезе нещо незначително — отвърна Джесика. — Ала засега има толкова много дреболии, които изискват личната намеса на дука. Докато продължава враждата между атреиди и харкони, няма да е излишно да сме по-предпазливи. Дукът се е заклел в канли. Той, разбира се, не ще остави жив харконски агент на Аракис. — Тя погледна към представителя на банката на Сдружението. — А споразуменията, естествено, го подкрепят в това отношение. — Тя отмести поглед към Кайнс. — Не е ли така, д-р Кайнс?

— Точно така е — отговори Кайнс.

Фабрикантът на влагосъхраняващи костюми придърпа компаньонката си назад. Тя го погледна и рече:

— Струва ми се, че вече мога да си похапна нещо. Бих искала малко от онова ястие с птичето месо, което поднесохте преди малко.

Джесика даде знак на един прислужник и се обърна към банкера:

— А вие, господине, преди малко говорехте за птици и за техните привички. Толкова много интересни неща откривам за Аракис. Разкажете ми къде се намира подправката? Търсачите навлизат ли във вътрешността на пустинята?

— О не, господарке — отговори той. — За вътрешността на пустинята се знае твърде малко. А за южните райони — почти нищо.

— Носи се слух, че в южните области има огромни залежи от подправка — обади се Кайнс — Ала аз подозирам, че това е пълна измислица, създадена единствено за да послужи за написването на басня. Някои по-храбри търсачи на подправка наистина понякога проникват в периферията на централния пояс, ала това е крайно опасно — навигацията е несигурна, а бурите — чести. Броят на нещастните случаи нараства драматично, колкото повече се отдалечава човек от Защитната стена. Оказа се, че не е много доходно да се рискува далече на юг. Може би, ако разполагахме с метеорологичен спътник…

Бют вдигна поглед и заговори с пълна уста:

— Говори се, че свободните пътуват спокойно из тези места, че кръстосват навсякъде и че са открили локви и сламени кладенчета даже и в южните широти.

— Локви и сламени кладенчета ли? — попита Джесика.

Кайнс заговори припряно:

— Налудничави слухове, господарко. Известно е, че локви и кладенчета съществуват на други планети, но не и на Аракис. Локвата е място, където водата избива на повърхността или съвсем близо до повърхността, и по някои белези може да се открие с копаене. Сламеното кладенче е вид локва, откъдето човек черпи вода със сламка… така поне се говори.

„В думите му има измама“ — помисли си Джесика.

„Защо ли лъже?“ — учуди се Пол.

— Колко интересно! — заговори Джесика. И си помисли: „Говори се…“ Каква странна словесна превзетост съществува тук! Ако само знаеха, че тя разкрива цялата им зависимост от суеверията.

— Чувал съм, че имате поговорка — обади се Пол, — че лустрото идва от градовете, а мъдростта от пустинята.

— На Аракис има много поговорки — рече Кайнс. Преди Джесика да успее да подготви новия си въпрос, един прислужник се наведе над нея с бележка. Тя я отвори, разпозна почерка на дука и шифровите знаци и я прочете внимателно.

— Ще ви бъде приятно да научите, че нашият дук ни изпраща своите уверения за безопасност. Въпросът, заради който ни напусна, е приключен. Изчезналият транспортьор е намерен. Някакъв харконски агент в екипажа надвил на останалите и отлетял с машината до стан на контрабандистите с надеждата да им я продаде. Както агентът, така и транспортьорът са върнати на нашите войски. — Тя кимна към Тюйк.

Контрабандистът кимна в отговор.

Джесика сгъна бележката и я пъхна в ръкава си.

— Радвам се, че не се е стигнало до открита схватка — обади се банкерът. — Хората толкова много се надяват, че атреидите ще донесат мир и благоденствие.

— Най-вече благоденствие — рече Бют.

— Ще пристъпим ли към десерта? — попита Джесика. — Наредих на главния готвач да приготви каладънски сладкиш — ориз понджи със сос долса.

— Звучи чудесно — възкликна фабрикантът. — Дали ще е възможно да се сдобия с рецептата?

— С всяка рецепта, която пожелаете — отвърна Джесика и си отбеляза наум, че за този човек трябва да спомене по-късно на Хауът. Фабрикантът на влагосъхраняващи костюми бе един страхлив дребен кариерист и можеше да бъде купен.

Около масата отново се поведе банален разговор.

— Такъв прелестен плат…

— Обковката е направена така, че да отговаря на скъпоценния камък…

— Бихме могли да опитаме да увеличим производството следващото тримесечие…

Джесика впери поглед в чинията си и се замисли върху шифрованата част на съобщението от Лито: „Харконите се опитаха да внесат пратка лазестрели. Заловихме ги. Следователно може и да са успявали с други пратки. Това, разбира се, означава, че те не се страхуват много от защитните полета. Вземи съответните предпазни мерки.“

Джесика се учуди и съсредоточи мислите си върху лазестрелите. Нажежените до бяло лъчи на тази разрушителна светлина можеха да се врежат във всяко познато вещество при условие, че то не е защитено. Обстоятелството, че противодействието на защитното поле би взривило както лазестрела, така и самото поле не тревожеше харконите. Защо? Експлозията на лазестрела и защитното поле представляваше опасна променлива, която можеше да се окаже по-мощна и от атомната експлозия и можеше да убие и стрелеца, и неговата защитена мишена.

Тукашните неизвестности я изпълваха със смут.

Пол каза:

— Изобщо не съм се съмнявал, че ще намерим транспортьора. Щом баща ми се заеме с решаването на даден въпрос, той го решава. Това е факт, който харконите тепърва започват да откриват.

„Той се хвали“ — помисли си Джесика. — „Не бива да се хвали. Никой от тези, които ще спят тази нощ дълбоко под земята като предпазна мярка срещу лазестрелите, няма право да се хвали.“

Бележки

[1] Задушено гъше месо. Б.пр.