Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 133 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн I

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №90

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Консултант: Стефан Лефтеров

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 27.V.1987 г.

Подписана за печат на 22.IX.1987 г. Излязла от печат месец Х.1987 г.

Формат 32/70×100 Изд. №2085 Печ. коли 22 Изд. коли 14,24 УИК 16,08

Страници: 352. ЕКП 9536615531; 5637–230–87. Цена 2,50 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1987

© Светослав Славчев, предговор, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book one

New English Library

Times mirror, 1974

 

 

(Хартиената книга предостави Мартин Дамянов.)

 

Издание:

Франк Хърбърт. Дюн II

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1989

Библиотека „Галактика“, №100

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Георги Марковски, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Тонка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска. I издание. Дадена за набор на 29.VIII.1988 г.

Подписана за печат на 21.III.1989 г. Излязла от печат месец април 1989 г.

Формат 70×100/32 Изд. №2188 Печ. коли 31 Изд. коли 20,09 УИК 22,11

Страници: 496. ЕКП 95366/15531/5637–394–89. Цена 3,00 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 820–31

© Виолета Чушкова, преводач, 1989

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

© Frank Herbert, 1965

Dune. Book two and three

New English Library

Times mirror, 1974

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Дюн от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дюн
Dune
АвторФранк Хърбърт
ИлюстраторДжон Шонхър
Първо издание1965 г.
САЩ
ИздателствоChilton Books
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Страници412

Издателство в БългарияГеорги Бакалов
ПреводачВиолета Чушкова
Дюн в Общомедия

„Дюн“ (на английски: Dune, буквално „дюна“) е научно-фантастичен роман от Франк Хърбърт, издаден през 1965 г. Той става първият носител на наградата „Небюла“ през 1965 г. и споделя наградата „Хюго“ за 1966 г. Счита се за един от най-добрите научно-фантастични романи на всички времена.

Действието в романа се развива в далечното бъдеще.

Поредицата за Дюн съдържа шест книги: „Дюн“, „Месията на Дюн“, „Децата на Дюн“, „Бог-Император на Дюн“, „Еретиците на Дюн“, „Дюн: Домът на ордена“.

След смъртта на писателя, синът му Брайън Хърбърт и Кевин Андерсън продължават поредицата с редица книги, запознаващи читателите със света на Дюн преди първата книга „Дюн“. Книгите са създадени на основата на подробни бележки, останали от Франк Хърбърт.

Герои в „Дюн“

Династия Атреиди

Династия Харконен

Династия Корино

Свободни хора

Династии

Други

Поредицата вдъхновява Дейвид Линч да направи филмова адаптация през 1984 г. (музика: Тото), по-късно Sci Fi Channel създават сериал. По романа има създадени телевизионни сериали и редица компютърни игри.

Външни препратки

Сайтове за фенове

„Чели сте, че на Каладън Муад’Диб не е имал другарчета връстници, с които да си играе. Твърде големи са били опасностите. Ала Муад’Диб е имал наистина отлични наставници. Имал е Гърни Халик — трубадура воин. Вие ще пеете някои от песните на Гърни, докато четете тази книга. Имал е Туфир Хауът — стария ментат, експерта по бойните изкуства, който предизвиквал страх дори в сърцето на императора. Имал е Дънкан Айдахо — майстора на шпагата на Гинъз*, д-р Уелингтън Юи — име черно от предателство, ала лъчезарно от знания, лейди Джесика, която е напътствувала сина си при овладяването на бин-джезъритския подход, и естествено дук Лито, чиито достойнства като баща дълго време бяха пренебрегвани.“

Из „История на детството на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Туфир Хауът се промъкна в учебната зала на замъка Каладън и тихо затвори вратата. Постоя така за миг с чувството, че е стар и уморен, много преживял и препатил. Болеше го левият крак — старата рана от саблен удар, получена по време на службата му при стария дук.

„Служил съм вече на три техни поколения“ — помисли си той.

Обходи с поглед просторната стая, грейнала от лъчите на обедното слънце, които струяха през прозорците на тавана, и видя, че момчето е седнало с гръб към вратата, погълнато от документи и карти, осеяли масата във форма на буквата „Г“.

„Колко ли пъти трябва да повтарям на този момък да не сяда никога с гръб към вратата?“ Хауът се окашля.

Пол остана приведен над заниманията си.

Над прозорците на тавана премина сянка на облак. Хауът отново се окашля.

Пол вдигна глава и заговори, без да се обръща:

— Знам. Седнал съм с гръб към вратата.

Хауът потули усмивката си и прекоси залата. Пол погледна побелелия старец, който се спря до единия ъгъл на масата. Очите на Хауът бяха като две зорки кладенчета, хлътнали в мургаво и дълбоко набраздено лице.

— Чух те, като мина по коридора — рече Пол. — Чух те и като отвори вратата.

— Някой би могъл да имитира стъпките ми.

— Ще усетя разликата.

„Сигурно би я усетил“ — помисли си Хауът. — „Тази вещица майка му явно го обучава в бин-джезъритските умения. Чудя се само какво ли мислят в скъпоценното й училище по този въпрос? Може и по тази причина да са изпратили тук старицата проктор — да вкара нашата лейди Джесика в пътя.“

Хауът издърпа един стол срещу Пол и седна с лице към вратата. Направи го многозначително, облегна се назад и заразглежда залата. Изведнъж го порази странният й вид — без по-голямата част от мебелите, които вече бяха отпътували за Аракис, тя изглеждаше съвсем чужда. Бе останала само една работна маса и огледало за фехтовка, чиито кристални призми стояха неподвижни. Чучелото-мишена до него бе кърпено и подпълвано и приличаше на древен пехотинец, осакатен и облъскан във войните.

„Това там съм аз“ — рече си Хауът.

— За какво си мислиш, Туфир? — попита Пол.

Хауът погледна момчето.

— Мислих си, че скоро всички ние ще си отидем оттук и вероятно никога повече няма да видим тази планета.

— Това натъжава ли те?

— Да ме натъжава ли? Глупости! Тъжно е да се разделяш с приятели. Планетата си остава само планета. — Той погледна картите върху масата. — А Аракис е само друга планета.

— Баща ми ли те изпрати да ме изпиташ?

Хауът се намръщи. Момчето притежаваше такава дарба да наблюдава! Той кимна.

— Според теб щеше да е по-приятно, ако беше дошъл самият той, ала трябва да разбереш колко много е зает. Той ще дойде по-късно.

— Учех за бурите на Аракис.

— За бурите значи.

— Май са твърде неприятни.

— Меко казано неприятни. Тези бури обхващат равнинни площи с дължина шест-седем хиляди километра и поглъщат всичко, което може да им даде някакъв тласък — кориолна сила*, други бури, всичко, което съдържа макар и една унция енергия. Те могат да достигнат скорост до осемстотин километра в час, помитайки всяко незакрепено тяло, което се изпречи на пътя им — пясък, прах, всичко. Те могат да оглозгат плътта от костите и да натрошат костите на тресчици.

— Защо нямат метеорологичен контролен център?

— Аракис си има специфични проблеми, разноските са по-големи, а ще е необходимо поддържане и други подобни неща. Сдружението иска ужасно висока цена за спътников контролен център, а династията на баща ти не е от най-богатите, момко. Сам знаеш това.

— Виждал ли си някога свободните?

„Днес мисълта на момчето се стрелка във всички посоки“ — рече си Хауът.

— По всяка вероятност съм ги виждал — отвърна той. — Много малко се различават от обитателите на грейбъна* и синка*. Всички носят онези страшни надиплени наметала. И вонят до небесата, когато се намират в затворено помещение. Вонята идва от костюмите, които носят — наричат ги „влагосъхраняващи“*. Тези костюми преработват наново отделената от тялото течност.

Пол преглътна, внезапно усетил влагата в устата си, и си спомни, че бе сънувал, че е жаден. Това, че имаше хора, на които толкова им липсваше вода, та трябваше да преработват своята телесна влага, го изпълни с чувство на безутешност.

— Водата там сигурно е много ценна — рече той.

Хауът кимна, като си мислеше: „Може би ще успея да му внуша колко силен неприятел е тази планета. Лудост е да отидем там, без да имаме наум това предупреждение.“

Пол погледна нагоре към прозорците и осъзна, че бе започнало да вали. Видя как водата се разлива по сивия стъклит.

— Вода — рече той.

— Ще се научиш много да цениш водата — каза Хауът. — Като син на дука тя никога няма да ти липсва, ала ще видиш навред около себе си страданията на жаждата.

Пол облиза устни с език, припомняйки си деня преди една седмица и изпитанието на светата майка. Тя също бе споменала нещо за недостиг на вода.

— Ще разбереш какво представляват погребалните полета — бе казала тя. — Пустинята, която е безлюдна, пустошта, където не вирее нищо друго освен подправката и пясъчните червеи. Ще се почерняш около очите, за да намалиш блясъка на слънцето. Убежище ще наричаш всяка хралупа, в която ще си заслонен от вятъра и скрит от погледа. Ще пътуваш на собствените си два крака — без орнитоптер, кола или оседлан кон.

Пол обаче бе завладян тогава по-скоро от нейния тон — напевен и трепетен, отколкото от думите й.

— Когато заживееш на Аракис — бе казала тя, — земята ще е безлюдна. Луните ще ти бъдат приятели, а слънцето — твой враг.

Пол бе усетил, че майка му бе напуснала поста си до вратата и бе застанала до него. Тя бе погледнала към светата майка и бе попитала.

— Никаква ли надежда не виждате, ваша светост?

— Не и за бащата — старицата бе махнала с ръка на Джесика да замълчи и бе погледнала към Пол. — Хубавичко си го набий в главата, момко. Един свят се крепи на четири неща — и тя размаха четири кокалести пръста — … учението на мъдрия, справедливостта на силния, молитвите на добродетелния и храбростта на смелия. Ала всичко това не би струвало и пукната пара… — Тя сви пръстите си в юмрук — … без владетел, който да владее изкуството да управлява. Постави именно това в основата на своето управление.

Бе изминала седмица от деня, прекаран със светата майка. Ала едва сега думите й започваха да звучат с пълна сила. Докато седеше сега в учебната зала с Туфир Хауът, Пол почувствува как го пронизва страх. Той погледна към озадачения навъсен ментат насреща си.

— Къде се беше отнесъл пак? — попита Хауът.

— Ти видя ли светата майка?

— Онази вещица от „Бин Джезърит“ ли? — В очите на Хауът проблесна любопитство. — Видях я.

Пол пое два пъти дълбоко въздух.

— Тя каза нещо — той затвори очи, припомняйки си думите, и когато заговори, гласът му несъзнателно придоби тона на старицата. — „Ти, Пол Атреидски, потомък на крале и син на дук, ти трябва да се научиш да управляваш. Това е нещо, на което никой от твоите предшественици не успя да се научи.“* — Пол отвори очи и продължи: — Това ме ядоса и аз й казах, че баща ми управлява цяла една планета. А тя ми отговори: „Той я губи.“ А аз й казах, че баща ми получава по-богата планета. А тя рече: „Той ще загуби и нея.“ И ми се прииска да побягна и да предупредя баща си, ала тя каза, че той вече е предупреден — от теб, от майка ми, от много хора.

— Напълно вярно — промълви Хауът.

— Тогава защо заминаваме? — попита Пол.

— Защото такава е заповедта на императора. И защото все пак има надежда, независимо от това, какво е казала онази вещица. Какво още избълва този античен шадраван на мъдростта?

Пол сведе очи към дясната си ръка, свита в юмрук под масата. Бавно застави мускулите си да се отпуснат. „Тя придоби някаква власт над мен“ — помисли си той. — „Как?“

— Попита ме какво според мен значи да управляваш — рече Пол. — И аз й отвърнах, че това значи да заповядваш. А тя ми рече, че се налага да науча точно обратното на това, което съм учил досега.

„Тук е улучила съвсем точно“ — помисли си Хауът. Той кимна на Пол да продължи.

— Каза, че владетелят трябва да се научи да убеждава, а не да принуждава. Каза, че той трябва да даде най-доброто, което има, за да привлече най-достойните мъже.

— А как според тях баща ти е привлякъл мъже като Дънкан и Гърни? — попита Хауът.

Пол сви рамене.

— После каза, че един добър владетел трябва да изучи езика на този свят, който е различен за всяка отделна планета. Помислих, че иска да каже, че на Аракис не говорят галах*, ала тя рече, че изобщо не става дума за това. Каза, че имала предвид езика на скалите и растенията, езика, който човек не слуша само с ушите си. А аз й рекох, че именно това д-р Юи нарича загадката на живота.

Хауът се засмя.

— Как й хареса това?

— Според мен полудя. Каза, че загадката на живота не е задача, която трябва да се решава, а действителност, която трябва да се изживее. Ето защо й цитирах първия закон на ментата: „Един процес не може да се опознае, като бъде преустановен. Опознаването трябва да се движи успоредно с протичането на процеса, трябва да се слее с него и да потече заедно с него.“ Това като че ли я задоволи.

„Той, изглежда, се съвзема от случилото се“ — помисли си Хауът. — „Но тази дърта вещица го е изплашила. Защо ли го е направила?“

— Туфир — обади се Пол, — дали на Аракис ще е толкова лошо, колкото казва тя?

— Нищо не може да е чак толкова лошо — отвърна Хауът и насила се усмихна. — Да вземем например свободните — отцепниците от пустинята. По първоначална приблизителна преценка мога да ти съобщя, че те са много, много повече на брой, отколкото империята подозира. Там живеят хора, момко, изключително много хора и… — Хауът допря жилест пръст до слепоочието си — … те мразят харконите с люта страст. Не трябва да изтървеш и думичка, за това, момко. Казвам ти го само като помощник на твоя баща.

— Баща ми е разказвал за планетата Салуса Секундус* — рече Пол. — Знаеш ли, Туфир, струва ми се, че Аракис прилича много на нея… може и да не е толкова ужасна, но ми прилича на нея.

— В действителност ние не знаем нищо за днешната Салуса Секундус — каза Хауът. — Знаем само какво е представлявала много отдавна… и то в общи линии. Ала съдейки по това, което се знае… може и да си прав.

— Дали свободните ще ни помогнат?

— Възможно е. Днес заминавам за Аракис. Междувременно грижи се за себе си, заради един старец, който те обича, чу ли? А сега стани и като послушно момче седни с лице към вратата. Не че в замъка съществува някаква опасност, а просто защото искам да си изградиш такъв навик.

Пол стана и заобиколи масата.

— Днес ли заминаваш?

— Да, днес, а ти ще ме последваш утре. Следващия път, когато се срещнем, ще бъде на твоята нова планета. — Той сграбчи лакътя на дясната му ръка. — И гледай ръката, с която държиш ножа, да ти е винаги свободна, чу ли? А защитното ти поле — заредено докрай. — Той пусна ръката му, потупа Пол по рамото, завъртя се и бързо закрачи към вратата.

— Туфир! — извика Пол.

Хауът се обърна, преди да прекрачи прага.

— Не сядай с гръб към никоя врата!

По набръчканото лице се разля усмивка.

— В никакъв случай, момко. Разчитай на това. — И си излезе, като тихо затвори вратата след себе си.

Пол седна на мястото на Хауът и заподрежда книжата. „Само един ден още“ — помисли си той. Огледа стаята. „Заминаваме.“ Внезапно мисълта за заминаването стана по-осезаема откогато и да било. Спомни си още едно нещо, което старицата бе казала за света, че е единство от много неща — от хората, калта, растенията, луните, приливите и слънцата — непознатото единство, наречено природа, неразгадаемото единство, без никакъв усет за настоящето. И той се запита: „А какво представлява настоящето?“

Вратата срещу него се отвори с трясък и някой промуши оттам купчина оръжия, а подир купчината, залитайки, влезе грозноват едър мъжага.

— Оо, Гърни Халик! — провикна се Пол. — Да не би ти да си новият ми учител по фехтовка?

Халик затвори вратата с пета.

— Знам, че би предпочел да съм дошъл да поиграем — рече той. Огледа залата, забелязвайки, че оттук вече са минали хората на Хауът, че са я проверили и са подсигурили безопасността на наследника на дука. Неуловимите шифрови знаци се виждаха из цялата зала.

Пол наблюдаваше как залитащият грозноват мъж отново тръгна, възви с купчината оръжия към масата и видя деветструнния балисет преметнат през рамото на Гърни с перцето, вплетено в струните близо до горната част на грифа.

Халик пусна оръжията върху масата и ги подреди — рапирите, камите, кинжалите, стрелометите* и защитните пояси. Белегът от мастилена лоза* по ръба на долната му челюст се накъдри, когато той се обърна усмихнат насреща му.

— Значи нямаш и едно добро утро за мен, така ли, млади немирнико? — заговори Халик. — И какъв трън си забил на стария Хауът? Отмина ме в коридора като човек, забързал се за погребението на врага си.

Пол се засмя. От всички приближени на баща си той харесваше най-много Гърни Халик, познаваше настроенията, дяволиите и чувството му за хумор и гледаше на него по-скоро като на приятел, отколкото като на платен воин.

Халик свали балисета от рамото си и започна да го настройва.

— Е, щом не искаш да говориш — не говори! — рече той.

Пол се изправи, прекоси стаята и се провикна:

— И така, Гърни, значи идваме готови за свирня, когато е време за урока ми по фехтовка?

— Значи днес с възрастните ще разговаряме дръзко — рече Халик. Той дръпна една струна на балисета и кимна.

— Къде е Дънкан Айдахо? — попита Пол. — Нали трябва да ми даде урок по оръжейно майсторство?

— Дънкан замина за Аракис начело на втория рейс — отвърна Халик. — Ще трябва да се задоволиш само с горкия Гърни, който току-що е участвувал в един двубой и е готов за музика. — Той подръпна друга струна, заслуша се в звука й и се усмихна. — А на съвета бе решено, че щом си толкова слаб фехтовач, по-добре ще е да те обучаваме в музикалния занаят, за да не си пропилееш изцяло живота.

— Може би ще е най-добре да ми изпееш тогава някоя балада — рече Пол. — Искам да разбера как не трябва да я пея.

— А-ха-ха! — изсмя се Гърни и засвири „Девойките от Галация“ — перцето му заприлича на неясно петънце върху струните. Той запя:

Оо, галацийските девици

ще го направят за жълтици.

Момите аракийски — за вода!

Но ако за моми си наумиш,

в чиито пламъци да изгориш,

опитай каладънска дъщеря!

— Не е зле за една толкова некадърна ръка с перо — рече Пол. — Но ако майка ми те чуе да пееш в замъка такава неприлична песен, ще заповяда да поставят на външната стена двете ти уши за украса.

Гърни подръпна лявото си ухо.

— Такава жалка украса — хванали са ей такива мазоли от подслушване по ключалките, докато един млад момък, мой познат, упражняваше на своя балисет някакви странни напеви.

— Значи си забравил какво чувствува човек, като намери пясък в леглото си — рече Пол. — Той издърпа един защитен пояс от масата и го закопча около кръста си. — Тогава ще се бием!

Очите на Халик се разшириха от престорено учудване.

— Значи на твоята злонамерена ръка принадлежи това дело? Защитавай се тогава, млади господарю. Защитавай се. — Той грабна една рапира и разсече въздуха с нея. — Аз съм зъл дух, излязъл от пъкъла за отмъщение.

Пол взе другата рапира, огъна я с ръце и с един крак напред застана в изходна позиция. Придаваше на обноските си тържественост, като по този начин имитираше шеговито д-р Юи.

— Какъв дръвник ми изпраща баща ми за урока по оръжейно майсторство — произнесе напевно Пол. — Този глупак Гърни Халик е забравил първия урок на биещия се въоръжен и защитен човек. — Пол щракна копчето за включване, което се намираше на кръста му, почувствува по челото и надолу по гърба си сърбежа от защитното поле, от който кожата настръхваше, и чу как външните звуци придобиват характерната филтрирана през защитата приглушеност. — В двубоя със защитни пояси човек трябва да действува бързо при отбрана и бавно при нападение — продължи Пол. — Нападението има една-единствена цел — да подмами противника да направи погрешна стъпка и да го приготви за решителната атака. Защитното поле отбива бързия удар, а пропуска бавния кинжал! — Пол стисна рапирата, бързо финтира и нанесе неочакван удар, изчислен да проникне в безсмисленото защитно поле.

Халик наблюдаваше това действие и се извъртя в последния миг, за да пропусне притъпеното острие да мине покрай гърдите му.

— Отлична скорост! — рече той. — Но беше целият открит за контраатака с шилото.

Пол отстъпи назад разочаровано.

— Трябва да те натупам по задните части за подобна небрежност — продължи Халик. Той взе един гол кинжал от масата и го вдигна нагоре. — В ръцете на някой враг това може да ти източи кръвта. Ти си възприемчив ученик, какво по-хубаво от това, но съм те предупреждавал, че даже и на игра не бива да допускаш в гарда си човек със смъртоносно оръжие в ръка.

— Струва ми се, че днес не съм в настроение за бой — рече Пол.

— Настроение ли? — Дори през филтъра на защитата гласът на Халик издаваше обидата му. — Какво общо има боят с настроението? Човек се бие, когато възникне необходимост — независимо от настроението! Настроението е нещо, което ти е необходимо за коне, любов или свирене на балисет. Но не и за бой!

— Съжалявам, Гърни.

— Не съжаляваш достатъчно!

Халик включи собствената си защита и се приведе с насочен напред кинжал в лявата си ръка и вдигната нагоре рапира в дясната.

— А сега наистина се защитавай! — Той отскочи високо настрани, после напред и мина в ожесточена атака.

Пол отстъпи, отбивайки удара. Чу пращенето, когато ръбовете на двете полета се докоснаха и взаимно се отблъснаха, и почувствува сърбежа от електрическия контакт по кожата си.

„Какво му е хрумнало на Гърни?“ — запита се той. — „Това вече не е игра.“ Пол присви лявата си ръка и измъкна камата от канията, пристегната на китката му.

— Май ти дотрябва още едно острие, а? — изръмжа Халик.

„Предателство ли е това?“ — учуди се Пол. — „Не и Гърни!“

Биеха се, обикаляйки из залата — замахване и париране, финт и контрафинт. Въздухът в защитните полета се замърси дотолкова от учестеното им дишане, че бавният обмен по преградните ръбове не смогваше да им достави пресни запаси. След всеки нов контакт на полетата миризмата на озон се усилваше.

Пол продължаваше да отстъпва, ала сега той насочи отстъплението си към работната маса. „Ако само успея да го приближа към масата, ще му покажа един номер“ — мислеше си Пол. — „Още една крачка, Гърни!“

Халик направи крачката.

Пол насочи париращия удар надолу, обърна се и видя, че рапирата на Халик се е запречила о ръба на масата. Той се хвърли настрани, насочи високо рапирата и влезе с камата към гърлото на Халик. Спря острието на два пръста от вратната вена.

— Това ли си търсиш? — прошепна Пол.

— Погледни тук долу, момко — задъхваше се Гърни.

Пол се подчини и видя кинжала на Халик, който бе под ръба на масата — върхът му почти докосваше слабините на Пол.

— Щяхме да сме неразделни в смъртта — рече Халик. — Ала признавам, че когато си принуден, се биеш по-добре. Май ти дойде настроението. — Той се ухили хищно и белегът от мастилена лоза се накъдри.

— Така, както се бе нахвърлил върху мен — рече Пол, — наистина ли щеше да ми източиш кръвта?

Халик изтегли кинжала и се изопна.

— Ако се беше бил дори съвсем малко под способностите си, щях здравата да те одраскам — белег, който да запомниш. Няма да допусна любимият ми ученик да бъде убит от първия изпречил се харконски скитник.

Пол изключи защитата си и се облегна на масата да си поеме дъх.

— Заслужавах си го, Гърни. Но ако ме беше ранил, това щеше да ядоса баща ми. Няма да позволя да те накажат заради мой провал.

— Колкото до това — рече Халик, — това щеше да бъде и мой провал. А ти не би трябвало да се тревожиш от един-два белега от тренировки. Имаш късмет, че белезите са ти толкова малко. А колкото до баща ти — дукът ще ме накаже само ако не успея да направя от теб първокласен боец. И наистина така щеше да се получи, ако не ти бях обяснил твоята заблуда по въпроса за настроението, в която ти така неочаквано изпадна.

Пол се изправи и прибра обратно камата в канията на китката.

— Ние тук не се занимаваме само с игри — рече Халик.

Пол кимна. Той долови нещо особено в необичайната сериозност в поведението на Халик и в сдържаната му напрегнатост. Погледна към моравия белег от мастилена лоза по брадата му и си припомни историята, как му е бил направен от Рабан Звяра в една харконска яма за роби на Гайъди Прайм. На Пол изведнъж му стана срамно, че дори за миг се бе усъмнил в Халик. После му дойде наум, че татуирането на белега е било придружено от болка — може би силна, колкото болката, причинена му от светата майка. Той пропъди тази мисъл: тя бе смазваща.

— Аз май наистина се надявах да поиграем днес — рече Пол. — Напоследък тук нещата са толкова сериозни.

Халик се извърна настрани, за да прикрие чувствата си. Нещо пареше в очите му. Мъката му набъбваше — като мехур, насъбрал всичко, останало от някакъв загубен вчерашен ден, който Времето бе окастрило от него.

„Колко набързо това момче ще трябва да се превърне в мъж“ — мислеше си Халик. — „Колко скоро ще трябва да прочита наум тази фраза, тази договореност на жестоко предупреждение, да проникне в неизбежния факт и неизбежния ред: «Моля отпишете от списъка най-близкия си по род.»“

Халик заговори, без да се обръща:

— Долових желанието ти, момко, и с най-голямо удоволствие щях да си поиграя с теб. Ала игра повече няма да има. Аракис е действителност. Харконите са действителност.

Пол допря до челото си вдигнатата отвесно рапира. Халик се обърна, видя поздрава и го прие с кимване.

Той посочи с ръка към чучелото-мишена.

— А сега ще поработим върху твоето избиране на точния момент. Искам да видя как злостно ще сразиш това чучело. Аз ще го направлявам ей оттук, за да мога да наблюдавам добре схватката. И те предупреждавам, че днес ще пробвам нови контрирания. А това е предупреждение, което няма да получиш от истински враг.

Пол се повдигна на пръсти, за да отпусне мускулите си. Овладя го някакво тържествено чувство, когато внезапно осъзна, че животът му е изпълнен с бързи промени. Отправи се към чучелото-мишена, щракна с върха на рапирата си ключа върху гърдите му и усети как защитното поле отблъсна острието му.

— Готови! — извика Халик и чучелото нападна енергично.

Пол включи защитата си, парира и контрира. Халик наблюдаваше, манипулирайки с ръчките. Мислите му сякаш бяха разполовени: едната половина следеше внимателно тренировъчния двубой, а другата се рееше нанякъде.

„Аз съм добре обучено плодно дръвче“ — мислеше си той. — „Пълно с добре обучени чувства и способности и всички те са ми присадени — а плодовете до един ги бере все някой друг.“

Неизвестно защо си спомни за по-малката си сестра и толкова ясно си представи прелестното й лице. Ала тя беше вече отишла в гроба, в един дом за удоволствия за харконските войници. Бе обичала теменугите… или май маргаритите? Не успя да си спомни. Ядоса се, че не успя да си спомни.

Пол парира един страничен удар на чучелото от разстояние и издърпа лявата си ръка.

„Виж го ти, умното дяволче!“ — рече си Халик, погълнат сега от плетеницата, която рисуваха движенията на ръката на Пол. — „Той се е упражнявал и занимавал самостоятелно. Това не е стилът на Дънкан, нито пък наподобява с нещо на онова, което съм го учил аз.“

Тази мисъл само усили мъката на Халик. „Поддавам се на настроение“ — рече си мислено той. И се запита дали момчето понякога нощем се заслушва боязливо в пулсирането на възглавницата си.

— Ако желанията бяха риби, всички щяхме да хвърляме мрежи — измърмори той.

Това бе израз на майка му и той винаги го употребяваше, щом усетеше, че над него надвисва сянката на утрешния ден. После си помисли колко е нелепо този израз да се отнесе на планета, където никога не е имало нито море, нито риби.