Франк Хърбърт
Дюн (41)

„Дръжте в свое подчинение сеченето на пари и съдилищата, а другото оставете на тълпата!“ Ето какво ви съветва падишах-императорът. И добавя: „Ако искате печалби, трябва да потискате!“ В тези думи има известна истина, но аз се питам: „Коя е тълпата и кои са потисканите?“

Тайното послание на Муад’Диб до Ландсрада из „Пробуждането на Аракис!“ от принцеса Ирулан

Неканена мисъл споходи Джесика: „Пол сигурно всеки миг вече очаква да бъде подложен на изпитанието за пясъчен ездач. Те се опитват да скрият това от мен, но то е толкова явно.“

А и Чани замина по някаква тайнствена работа.

Джесика седеше в стаята си за отмора, възползувайки се от минута спокойствие между нощните курсове. Стаята беше приятна, но не просторна като онази, която бе имала на разположение в Сийч Табър, преди да избягат от погрома. Все пак подът в тази стая бе застлан с черги, имаше меки възглавници, ниска масичка за кафе, пъстроцветни завеси по стените и мека светлина от жълти суспенсорни глобуси. Въздухът в стаята бе просмукан от ясно доловимата, типична за заслона парлива миризма на козина, която Джесика вече започваше да свързва с мириса на безопасността.

И въпреки това тя много добре знаеше, че никога не ще успее да преодолее чувството, че се намира в чужда стая. То идваше от студенината, която чергите и завесите се опитваха да прикрият.

В стаята за отмора нахлу неясен шум от звънтене, думкане и плясъци. Джесика позна, че това е празненство по случай раждането на дете, сигурно бе родила Субая. Очакваха бебето през тези дни. Джесика знаеше, че много скоро щеше да види детето — синеоко бебче, донесено при светата майка за благословия. Знаеше и това, че дъщеря й Алая ще присъствува на празненството и ще й докладва.

Все още не бе станало време за нощната церемония на раздялата. Не биха започнали празненството, ако нямаше още достатъчно време до траурната церемония по случай набезите за роби до Поритрин, Бела Тегюз, Росак и Хармонтеп.

Джесика въздъхна. Съзнаваше, че се старае да не мисли за сина си и за опасностите, с които щеше да се сблъска — вълчите ями и техните отровни шипове, нападенията на харконите (макар те да се бяха поразредили, откакто свободните започнаха да събират своите данъци от орнитоптери и нападатели с новите оръжия, които им даде Пол), както и естествените опасности от пустинята — червеите и жаждата и пясъчните вихри.

Хрумна й да поръча да й донесат кафе и заедно с тази идея в съзнанието й нахлу онази постоянна мисъл за парадокса в начина на живот при свободните: колко добре живееха те в тези пещерни заслони в сравнение с пионите^* на грейбъна и същевременно колко по-малко мъки понасяха при всяка хажра^* през пустинята в сравнение с онова, което търпяха робите на харконите.

През завесите се подаде тъмнокожа ръка, постави на масичката една чаша и се отдръпна. Разнесе се благоуханието на мелиндж-кафе.

„Почерпка от празненството по случай раждането на детето“ — помисли си Джесика.

Тя взе кафето и го изсърба, като се усмихваше сама на себе си. „В кое друго общество на нашата вселена“ — питаше се тя — „човек с моето обществено положение може да приеме предложена му неизвестно от кого напитка и без страх да я изпие на едри глътки? Сега, разбира се, аз бих могла да превърна всяка отрова, преди тя да успее да ми стори зло, но онзи, който ми донесе чашата, не знае това.“

Тя изпи до капчица горещото и вкусно съдържание на чашата и почувствува енергията и настроението, което й даде.

И се запита кое друго общество би се отнесло с такава почит към уединението и спокойствието й, че дарителят да я обезпокои само дотолкова, та да й остави своя дар, без той самият да й се натрапва. Този дар го бяха изпратили уважението и обичта — примесени с мъничко страх.

Още една особеност на случилото се натрапи в съзнанието й: беше си помислила за кафе и то се бе появило. Тя разбираше, че тук няма и следа от телепатия. Това се дължеше на тау^*, единството на общността от заслона, възнаграждението на неуловимата отрова на подправката, която присъствуваше неотменно в храната им. По-голямата част от народа не можеше и да се надява да получи просветлението, което бе й донесло зърното на подправката — те не бяха нито обучавани, нито подготвени за такова нещо. Умовете им отхвърляха онова, което не можеха да проумеят и обхванат. Но въпреки това те чувствуваха и реагираха понякога като цялостен организъм.

И изобщо не им минаваше мисълта за случайно съвпадение.

„Дали Пол е издържал вече изпитанието в пустинята?“ — запита се Джесика. — Той е способен, но нелепата случайност може да провали и най-способния.

Очакването.

„Виновно е отчаянието“ — помисли си тя. — „Човек може да чака толкова дълго. Само че тогава го надвива отчаянието от очакването.“

А през живота си бяха изпитали най-различни видове очакване.

„Тук сме повече от две години“ — рече си тя и поне още два пъти по толкова трябва да минат, преди да можем дори да мислим, че ще се опитаме да изтръгнем Аракис от ръцете на харконския управник Рабан Звяра.

— Света майко?

Гласът зад завесите принадлежеше на Хара, другата жена в домакинството на Пол.

— Да, Хара.

Завесите се разделиха и Хара се промъкна като сянка през тях. Носеше домашни сандали и червено-жълта, увита около тялото дреха, която откриваше ръцете й почти до раменете. Черната й коса бе разделена по средата и отметната назад като криле на насекомо, сресана гладко и прибрана плътно по главата. Открояващите се хищни черти бяха изопнати и строго навъсени.

Зад Хара влезе Алая, момиченце на около две годинки.

Джесика видя дъщеря си и както често й се случваше, бе завладяна от приликата й с Пол, когато той бе на същата възраст — същите сериозни широко отворени питащи очи, същата черна коса и същите строго очертани устни. Но имаше и някои малки различия и именно заради тях повечето от възрастните намираха поведението на Алая за обезпокояващо. Държането на детето, което едва бе проходило, бе толкова сдържано и разумно, че далеч изпреварваше годините му. Възрастните оставаха потресени, когато виждаха момиченцето да се смее на някоя тънка игра на думи между представители на двата пола, или пък се улавяха, че се заслушват в нейния полунеразбираем детски говор, все още неясен поради неоформеното меко небце, и откриваха в думите й лукави намеци, можещи да се основават единствено на преживявания, каквито едно двегодишно дете никога не би могло да има.

С ядна въздишка Хара потъна в една мека възглавница и погледна намръщено детето.

— Алая! — Джесика махна с ръка на дъщеря си.

Момиченцето пристъпи към една възглавница до майка си, седна върху нея и се вкопчи в ръката на Джесика. Съприкосновението на плътта им даде отново онази духовна близост, която съществуваше още отпреди раждането на Алая. Не ставаше въпрос за негласно споделяне на мисли — макар че понякога и това се случваше, ако се докоснеха, докато Джесика превръщаше отровата на подправката за някоя церемония. Това бе нещо по-силно, непосредствена мисъл за друга жива искрица, остро и мъчително нервно-симпатично усещане, което в емоционално отношение ги превръщаше в едно цяло.

С официален тон, който подобаваше за разговор с член на домакинството на сина й, Джесика рече:

— Как си, Хара? Как те заварва настъпващата нощ?

Със същата обичайна тържественост Хара й отвърна:

— Добре. Дано и теб също.

Думите й бяха почти беззвучни. Тя отново въздъхна.

Джесика долови у Алая някаква веселост.

— Тази ганима^* на моя брат ми е сърдита — изрече Алая с полунеразбираемия си детски говор.

Джесика отбеляза думата, с която Алая нарече Хара — ганима. На езика на свободните тази дума означаваше: „нещо придобито в битка“, а с допълнително прибавения оттенък се разбираше, че това нещо вече не се използува по първоначалното му предназначение. Наконечник на копие, което сега се използува като украшение, да изпъва надолу завесите.

Хара изгледа намръщено детето.

— Не прави опити да ме оскърбяваш, дете. Аз си знам мястото.

— Какво си направила този път, Алая? — попита Джесика.

Вместо нея й отговори Хара:

— Не само че днес отказа да си играе с другите деца, но и се напъха там, където…

— Скрих се зад завесите и наблюдавах как се роди детето на Субая — рече Алая. — Момченце е. Плачеше, че се късаше. Какви дробове има само! Когато си поплака достатъчно…

— Тя излезе и го докосна — каза Хара — и бебето спря да плаче… А всеки знае, че ако се ражда в заслон, бебето на свободните трябва при раждането си да се наплаче веднъж завинаги, защото никога не бива да заплаква пак, за да не би да ни издаде по време на хажра.

— Но то плака достатъчно — рече Алая. — Исках просто да почувствувам неговата искрица, живота му. Само толкова. А когато и бебето ме почувствува, то не пожела да плаче повече.

— От това хората започнаха още повече да говорят — каза Хара.

— Здраво ли е момченцето на Субая? — попита Джесика. Тя забеляза, че нещо силно тревожи Хара, и се зачуди какво ли може да е то.

— Здраво, колкото всеки би искал да бъде — отвърна Хара. — Те разбират, че Алая не му е сторила никакво зло. Много-много не се разтревожиха, че го е пипнала. Момченцето веднага се успокои и му беше много хубаво. Става въпрос… — Хара сви рамене.

— Става въпрос за това, че дъщеря ми е необикновена, нали така? — попита Джесика. — За това, че говори за неща, които не са за годините й, и за неща, които никое дете на нейната възраст не би могло да знае — неща от миналото.

— Откъде би могла да знае как е изглеждало някакво дете на Бела Тегюз? — попита Хара.

— Но наистина има прилика! — намеси се Алая. — Момченцето на Субая прилича досущ на сина на Мита, роден преди Раздялата.

— Алая! — рече Джесика. — Внимавай.

— Но, майко, та аз съм виждала всичко това и то е истина и…

Джесика забеляза признаци на безпокойство по лицето на Хара и поклати глава. „Какво съм родила?“ — запита се тя. — „Дъщеря, която от рождение знае онова, което знам и аз… и дори повече: всичко показано й по коридорите на миналото от светите майки, които живеят сега у мен.“

— Но не е само до нещата, които говори — рече Хара. — А и до упражненията: начина, по който седи с поглед втренчен в някаква скала, като помръдва един-единствен мускул близо до носа си или пък мускул отгоре на пръста си, или…

— Това са упражнения от бин-джезъритското обучение — прекъсна я Джесика. — На теб ти е известно това, Хара. Би ли отрекла, че това й е предадено по наследство?

— Света майко, ти знаеш, че тези неща за мен нямат значение — каза Хара. — Аз говоря за хората и затова, че роптаят. Долавям опасност в техния ропот. Твърдят, че дъщеря ти е демон, че другите деца отказват да си играят с нея, че тя е…

— Тя толкова малко прилича на другите деца — прекъсна я Джесика. — Тя не е демон. Просто е…

— Разбира се, че не е!

Джесика се изненада от страстта в гласа на Хара и сведе поглед към Алая. Детето сякаш бе потънало в размисъл и от него се излъчваше някакво… изчакване. Джесика отново се обърна към Хара.

— Уважавам това, че ти си член на домакинството на моя син — рече тя. (Усети, че уловилата я за ръката Алая се размърда.) — С мен можеш да разговаряш свободно за всичко, което те тревожи.

— Няма да съм още дълго член на домакинството на твоя син — рече Хара. — Досега изчаквах за доброто на синовете си, заради специалното обучение, което получават като деца на Усул. Това, което им давам, не е малко, като се знае, че не деля постелята на сина ти.

Алая до нея отново се размърда, полусънена, топла.

— Въпреки това ти беше добра другарка на моя син — рече Джесика. И добави мислено, защото подобни мисли никога не я напускаха: „Другарка… но не и съпруга“. След това мислите на Джесика се насочиха право към сърцевината, към болката, породена от плъзналите приказки в заслона, че дружбата на нейния син с Чани се бе превърнала в нещо трайно, в женитба.

„Аз обичам Чани“ — помисли си Джесика, но отново си повтори, че може да се наложи любовта да отстъпи пред кралските потребности. За кралските женитби любовта не бе достатъчно основание.

— Мислиш ли, че не се досещам какво кроиш за сина си? — попита Хара.

— Какво искаш да кажеш? — рече Джесика.

— Твоят замисъл е да обединиш племената под властта на Муад’Диб — каза Хара.

— И какво лошо има в това?

— Виждам, че го грози опасност… и че Алая е част от тази опасност.

Алая се притисна по-плътно до майка си, отвори очи и заоглежда внимателно Хара.

— Наблюдавала съм ви, когато сте двете заедно — продължи Хара. — Виждала съм как се докосвате. А Алая е като моя собствена плът и кръв, защото тя е сестра на един човек, който ми е брат. Наглеждала съм я и съм я пазела още от времето, когато беше малко бебе, още от времето на нашата рация, когато избягахме тук. Забелязала съм у нея много неща.

Джесика кимна, усещайки как безпокойството у седналата до нея Алая започва да нараства.

— Знаеш какво искам да кажа — продължи Хара. — Това как тя още от самото начало разбираше какво й говорим. Кога е имало друго бебе, което от такава ранна възраст да познава водния режим? На кое друго бебе първите думи към дойката му са били „Обичам те, Хара!“?

Хара вторачи поглед в Алая.

— Защо мислиш, че търпя обидите й? Защото знам, че в тях няма никакво зломислие.

Алая вдигна поглед към майка си.

— Да, света майко, аз притежавам способността да разсъждавам — продължи Хара. — Можех да стана и сайядина. Каквото знам, наистина го знам.

— Хара… — Джесика сви рамене. — Не знам какво да кажа. — И тя се изненада на себе си, защото това наистина бе така.

Алая се изопна и изправи рамене. Джесика усети, че изчакването, което се излъчваше от нея, вече бе изчезнало. Сега тя излъчваше решителност, примесена с тъга.

— Ние допуснахме грешка — заговори Алая. — Хара сега ни е необходима.

— Това се случи по време на церемонията на зърното — рече Хара, когато ти, света майко, превърна Водата на живота и когато Алая, все още неродена, спеше у теб.

„Хара да ни е необходима?“ — запита се мислено Джесика.

— А кой друг би могъл да разкаже на хората и да ги накара да започнат да ме разбират? — попита Алая.

— Какво ще я помолиш да направи? — попита Джесика.

— Тя вече знае какво — отвърна Алая.

— Ще им разкажа истината — каза Хара. Изведнъж лицето й с маслинена кожа, надиплена от нерадостни бръчки, се състари и натъжи — в острите черти се съзираше някаква магическа сила. — Ще им разкажа, че Алая само се преструва, че е малко момиче, че тя никога не е била малко момиченце.

Алая поклати глава. По страните й се затъркаляха сълзи и Джесика почувствува толкова силно вълната страдание, която се надигна от дъщеря й, сякаш това бе нейно усещане.

— Знам, че съм урод — прошепна Алая. Събрала в себе си приказките на възрастните, тази дума, която се отрони от устата на детето, прозвуча като горчиво потвърждение.

— Ти не си урод! — отсече Хара. — Кой смее да казва, че си урод?

Джесика отново се възхити на непреклонната нотка на закрила в гласа на Хара. И тогава тя разбра, че Алая бе преценила правилно. Хара наистина им беше необходима. Племето щеше да разбере Хара — както думите, така и чувствата й, защото бе очевидно, че тя обича Алая така, сякаш бе нейно собствено дете.

— Кой казва това? — повтори Хара.

— Никой.

Алая си послужи с крайчето на дрехата на Джесика, за да си избърше сълзите от лицето. Тя изглади с ръка робата там, където я беше намокрила, и отново я смачка.

— Тогава не го казвай! — заповяда Хара.

— Добре, Хара.

— А сега — рече Хара — можеш да ми разкажеш кое как е било, за да мога аз да го предам на останалите. Кажи ми какво точно ти се случи?

Алая преглътна и вдигна очи към майка си.

Джесика кимна.

— Един ден се събудих — започна Алая. — Все едно че се събудих от сън, само че изобщо не можех да си спомня да съм заспивала. Намирах се в някакво топло, тъмно място. И бях уплашена.

Като слушаше полуразбираемия детски говор на дъщеря си, Джесика си спомни за деня в голямата пещера.

— И тъй като бях изплашена — продължи Алая, — аз се опитах да избягам, но нямаше накъде да бягам. И тогава видях една искрица… но „видях“ не е точната дума. Искрицата беше там, заедно с мен, и аз усетих чувствата на тази искрица… тя ме утешаваше, успокояваше ме, като по този начин ме уверяваше, че всичко ще се оправи. Това беше майка ми.

Хара потри очи и се усмихна насърчително на Алая. Въпреки това обаче в очите на свободната се съзираше нетърпение и напрегнатост, като че ли и те самите искаха да чуят думите на Алая.

И Джесика си помисли: „Какво знаем всъщност за начина, по който разсъждава един такъв човек… изхождайки от своя единствен по рода си жизнен опит и възпитание, и произход?“

— И чак когато се почувствувах приласкана и успокоена — продължи Алая, — при нас се появи още една искрица… и всичко стана толкова неочаквано. Другата искрица беше старата света майка. Тя… предаваше на моята майка чужди съдби… всичко, с подробности… и аз бях там, при тях, и виждах всичко… абсолютно всичко. И когато това свърши… аз се бях сляла в едно с тях и с всички останали… само че после ми бе необходимо доста време, докато успея да открия отново себе си. Толкова много бяха другите.

— Наистина беше жестоко — обади се Джесика. — Нито едно същество не бива да идва за пръв път в съзнание по този начин. Цяло чудо е, че ти успя да понесеш всичко, което ти се случи.

— Какво друго можех да направя! — рече Алая. — Нямах представа как мога да го отхвърля или как да скрия някъде съзнанието си… или да го изключа… всичко се случи просто… всичко…

— Изобщо нямахме представа — промълви Хара. — Когато дадохме на майка ти да превърне Водата, ние и не подозирахме за твоето съществуване в утробата й.

— Не тъжи, Хара — рече Алая. — Не бива да се самосъжалявам. В края на краищата все пак имаме основание да сме доволни: Аз съм света майка. Племето има две све…

Тя млъкна, наклони глава и се заслуша. Хара се понадигна от възглавницата, приклекна и се вгледа в Алая, но после отмести поглед към лицето на Джесика.

— Не предполагаше ли? — попита Джесика.

— Шшшт! — прошепна Алая.

И тогава през завесите, които ги отделяха от коридорите на заслона, до тях достигна отмерено хорово пеене. То се усили, като вече носеше и разбираеми думи: „Я! Я! Яаун! Му зайн уала! Я! Я! Яуан! Му зайн уала!“

Пеещите отминаха и гласовете им прокънтяха навътре по коридора. Пеенето бавно замря.

Когато гласовете утихнаха достатъчно, Джесика със скръбен тон започна ритуала:

— На Бела Тегюз е било април.

— Близките ми седяха във вътрешния си двор — заговори Хара, — на въздух, къпан от влагата, която се надигаше от пръските на фонтана. Наблизо растеше портокалово дърво с кръгли тъмнооранжеви плодове. Имаше кошница с праскови и сребърни чаши с либан^*, както и всякакви вкусни неща за ядене. В градините и в стадата ни царуваше мир… мир царуваше по цялата земя.

— Животът бе изпълнен с благоденствие, докато един ден не се появиха нападателите — обади се Алая.

— Кръвта потече студена сред писъците на приятелите — рече Джесика. И почувствува как спомените от миналото на всяка памет, която живееше у нея, запрепускаха през съзнанието й.

— Ла, ла, ла — плачеха жените! — добави Хара.

— Нападателите влязоха през градинката във вътрешния двор и се втурнаха към нас с извадени ножове, от които капеше кръвта на отнетия живот на нашите мъже — каза Джесика.

Около трите, както и във всички жилища на заслона, се спусна тишина — тишина, за да си спомнят и запазят все така незагасваща своята скръб.

След малко Хара промълви обредния завършек на церемонията, като придаде на думите си такава злост, с каквато Джесика никога не беше чувала да бъдат изричани:

— Никога няма да простим и никога няма да забравим!

Сред тишината за размисъл, която последва думите й, те дочуха ропота на хора и шумоленето на полите на множество роби. Джесика усети, че някой стои отвън пред завесите, които закриваха стаята й.

— Света майко?

Женски глас, който Джесика разпозна: гласът на Тартар, една от съпругите на Стилгар.

— Какво има, Тартар?

— Задава се беда, света майко.

Джесика почувствува как я присви сърцето от внезапния страх за Пол, който я прониза.

— Пол… — ахна тя.

Тартар отмести завесите и влезе в стаята. Преди те отново да се съберат, Джесика съзря в преддверието тълпа хора. Тя вдигна поглед към Тартар, — дребничка, смугла жена в черна роба на червени фигури — изцяло сините очи се вторачиха упорито в Джесика, а ноздрите на малкото носле се разшириха и откриха белезите от запушалки за нос.

— Какво има? — попита Джесика.

— Получи се известие от пустинята — отвърна Тартар. — Усул ще се срещне с творец-вестител за своето изпитание… което е днес. Младежите говорят, че той със сигурност ще успее и че до мръкване ще е станал пясъчен ездач. Младежите се събират за рация. Ще потеглят на север и там ще се срещнат с Усул. Казват, че тогава ще нададат бойния вик. Казват, че ще принудят Усул да предизвика на двубой Стилгар, за да поеме командуването на племената.

„Събирането на води, засаждането на дюните, бавното, но сигурно променяне на света им — това вече не им е достатъчно“ — помисли си Джесика. — „Сега, когато ние с Пол ги обучихме, малките набези, сигурните набези вече не ги задоволяват. Те усещат своята сила. Искат да се бият.“

Тартар пристъпи от крак на крак и се окашля. „Ние познаваме необходимостта от предпазливото изчакване“ — помисли си Джесика — „и в това се крие същността на нашето безсилие. Защото ние познаваме и вредата, която проточилото се твърде дълго изчакване може да ни причини. Ако изчакването се проточи дълго, ние губим своята решителност.“

— Младежите казват, че ако Усул не предизвика Стилгар на двубой, тогава сам ще трябва да се брани — продължи Тартар.

Тя сведе поглед.

— Ето каква била работата — промълви Джесика. И си помисли: „Да, аз видях бедата да приближава. Видя я и Стилгар.“

Тартар отново се окашля.

— Дори и брат ми Шоаб говори така — каза тя. — Те няма да дадат на Усул право на избор.

„Значи бедата е вече дошла“ — помисли си Джесика. — „И Пол ще трябва сам да се справя с нея. Светата майка няма право да се намесва в смяната на вождовете.“

Алая се освободи от ръката на майка си и каза:

— Ще отида с Тартар и ще послушам какво си говорят младежите. Все пак може да има някакъв изход.

Джесика срещна погледа на Тартар, но заговори на Алая:

— Тогава иди. И ми докладвай колкото можеш по-скоро.

— Ние не искаме това да става, света майко — рече Тартар.

— И ние не го искаме — съгласи се Джесика. — Племето се нуждае от цялата си сила. — Тя погледна към Хара. — Ще отидеш ли с тях?

Хара отговори на неизречената част от въпроса:

— Тартар няма да позволи нещо лошо да сполети Алая. Тя знае, че ние двете скоро ще бъдем съпруги на един и същи човек. Ние с Тартар разговаряхме вече за това. — Хара отправи поглед към Тартар, а после отново към Джесика. — И сме постигнали споразумение.

Тартар протегна ръка на Алая и каза:

— Трябва да побързаме. Младежите се канят да тръгват.

Те бързешком минаха през завесите — детската ръка се бе мушнала в ръката на дребната женица, но като че ли водеше детето.

— Ако Пол Муад’Диб убие Стилгар, няма да е от полза за племето — обади се Хара. — Винаги досега този е бил начинът един вожд да бъде сменен от друг, но времената не са същите.

— Те са други и за теб — каза Джесика.

— Да не би да подозираш, че аз се съмнявам в изхода на този двубой — рече Хара. — Не е възможно Усул да не победи.

— Точно това имах предвид — каза Джесика.

— И си мислиш, че моите лични чувства пречат на преценката ми? — рече Хара. Тя поклати глава, водните жетони на шията й звъннаха. — Колко грешиш! Сигурно смяташ също, че съжалявам, дето не съм избраницата на Усул и че завиждам на Чани?

— Човек прави своя собствен избор както може — отговори Джесика.

— Аз съжалявам Чани — рече Хара.

Джесика се изопна.

— Какво искаш да кажеш?

— Известно ми е какво мислиш за нея — отвърна Хара. — Мислиш си, че тя не е достойна съпруга за твоя син.

Джесика се отдръпна и се отпусна на възглавницата си. Сви рамене.

— Може би.

— Може и да си права — продължи Хара. — Но ако е така, можеш да се сдобиеш с неочакван съюзник — самата Чани. Тя е готова на всичко, което ще е от полза за Муад’Диб.

Джесика преглътна някаква буца, появила се ненадейно в гърлото й.

— Чани ми е много скъпа — рече тя. — Тя не би могла да…

— Чергите в тази стая са доста замърсени — прекъсна я Хара. Тя обходи с очи пода, като избягваше погледа на Джесика. — Оттук непрекъснато минават толкова много хора. Наистина трябва да ги даваш по-често на почистване.