Франк Хърбърт
Дюн (8)

„Юи! Юи! Юи! — се пее в припева. — Дори милиони пъти да умре, нямаше да е достатъчно за Юи!“

Из „История на детството на Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Вратата бе открехната и Джесика прекрачи и влезе в стая с жълти стени. На лявата стена имаше дълъг нисък диван от черна кожа, два празни шкафа за книги и висяща гарафа за вода, по чиято тумбеста част сивееше прах. Отдясно, отстрани на друга една врата бяха поставени още празни шкафове за книги, писалище от Каладън и три стола. До прозорците отсреща, застанал с гръб към нея, стоеше д-р Юи — цялото му внимание бе насочено към външния свят.

Джесика направи още една безшумна стъпка напред.

Тя забеляза, че сакото на д-р Юи бе смачкано, а близо до левия му лакът имаше бяло петно, като да се бе оцапал с тебешир. В гръб той приличаше на безплътна върлинеста фигура, покрита с прекалено широки черни дрехи, сякаш карикатура, заела поза за резки движения по волята на някой кукловод. Само квадратната му едра глава, с дългата, черна като абанос коса, хваната на рамото в сребърния пръстен на училището „Сук“, приличаше на жива — тя се обръщаше едва-едва, за да проследи някакво движение навън.

Джесика отново огледа стаята, без да открие и следа от сина си, но знаеше, че затворената врата отдясно води към малка спалня, за която Пол бе казал, че му допада.

— Добър ден, д-р Юи — поздрави тя. — Къде е Пол?

Той сякаш кимна на нещо отвън през прозореца и заговори разсеяно, без да се обръща:

— Вашият син се умори, Джесика. Изпратих го в съседната стая да си почине.

Изведнъж се вцепени и се обърна с мустаци, увиснали над моравите устни.

— Простете ми, господарко! Мислите ми бяха толкова надалеч… аз… не ми е минало и през ум да фамилиарнича.

Тя се усмихна и протегна дясната си ръка. За миг се побоя, че той може да коленичи:

— Уелингтън, моля ви.

— Да ви нарека по име… аз…

— Ние се познаваме от шест години — рече тя. — Много отдавна е трябвало да отпаднат формалностите помежду ни — поне когато сме сами.

Юи си позволи да се усмихне леко, мислейки си: „Убеден съм, че тази хитрина успя. Сега вече каквото и необичайно нещо да забележи в поведението ми, тя ще го отдаде на притеснение. И няма да търси по-дълбоки причини, щом вече знае отговора.“

— Страхувам се, че се бях замислил — рече той. — Особено когато… ви съчувствувам… боя се, че в мислите ми вие сте… просто Джесика.

— Да ми съчувствувате ли? За какво?

Юи сви рамене. Много отдавна той бе схванал, че Джесика не е надарена с безпогрешен усет за истината, какъвто притежаваше неговата Уана. Ала въпреки това, винаги когато бе възможно, той говореше истината пред Джесика. Така бе по-безопасно.

— Вие сигурно сте разгледали тази планета, гос… Джесика. — Той се запъна на името и продължи: — Каква пустош след Каладън. Ами хората! Онези жени, които подминавахме по пътя за насам — те ридаеха под покривалата си. И как само ни гледаха!

Тя скръсти ръце на гърдите си, притисна ги здраво и почувствува под тях кристалния нож — острието, шлифовано от зъб на пясъчен червей, ако можеше да се вярва на приказките.

— Това е така, защото сме им непознати — разни хора, разни нрави. Те са познавали единствено харконите. — Погледът й го подмина и се насочи навън, през прозореца. — В какво се бяхте загледали?

Той се обърна отново към прозореца.

— В хората.

Джесика застана до него и погледна наляво, към фасадата на сградата, където бе насочен погледът на Юи. Там растяха в редица двадесет палмови дървета — земята под тях бе гола и чисто преметена. Мрежеста ограда отделяше дърветата от пътя, по който минаваха хора, облечени в дълги роби. Джесика долови леко трептене във въздуха между оградата и хората — защитното поле на замъка — и продължи да оглежда минаващата тълпа, чудейки се какво ли толкова намира в тях Юи.

Отговорът изплува и тя долепи длан до бузата си. Начинът, по който минаващите хора гледаха палмовите дръвчета! Тя съзря завист, известна омраза… и дори надежда. Всеки човек оглеждаше тези дървета с каменно лице.

— Знаете ли какво си мислят? — попита Юи.

— Да не би да се занимавате с разчитане на мисли? — попита в отговор Джесика.

— Само на тези мисли — отвърна той. — Те гледат дръвчетата и си мислят: „Ето сто души от нас.“ Това си мислят.

Тя го погледна озадачено и с неодобрение.

— Защо?

— Това са финикови палми — отвърна той. — За една финикова палма са необходими четиридесет литра вода на ден. Докато за един човек са потребни осем литра. Следователно една палма се равнява на пет души. Палмите навън са двадесет — или сто души.

— Но някои от тези хора гледат към дърветата с надежда.

— Те пък се надяват, че някоя фурма може да падне, само че сега не им е сезонът.

— Ние гледаме на тази планета с много критично око — рече Джесика. — Тук има както надежда, така и опасност. Подправката би могла да ни направи богати. С едно солидно богатство ние бихме могли да превърнем този свят в каквото си пожелаем.

И тя тихичко се присмя на себе си: „Кого съм седнала да убеждавам?“ Смехът се отрони неволно от устните й, но излезе крехък и невесел.

— Само дето човек не може да си купи безопасност — добави.

Той се извърна настрани, за да скрие лицето си от нея. „Ако само можех да мразя тези хора, вместо да ги обичам!“ По своите обноски, а и по много други неща Джесика приличаше на неговата Уана. Ала дори тази мисъл носеше непреклонност, която го каляваше за неговата цел. Методите на харконската жестокост бяха нечестни. Може би Уана не бе убита. Той трябваше да се увери.

— Не се тревожете за нас, Уелингтън — каза Джесика. — Тази грижа е наша, не ваша.

„Тя смята, че аз се тревожа за нея!“ — Той премигна, за да не се разплаче. — „И аз наистина се тревожа. Но трябва да застана пред този мръсен барон, извършил замисленото от него злодейство, и да се възползувам от единствената си възможност да му нанеса удар тогава, когато е най-слаб — в часа на неговото злорадство.“

Той въздъхна.

— Дали Пол ще се събуди, ако надникна при него? — попита тя.

— В никакъв случай. Аз му дадох приспивателно.

— Добре ли понася промяната? — запита Джесика.

— С изключение на това, че е малко преуморен. Раздразнителен е, но кое петнадесетгодишно момче няма да бъде при тези обстоятелства? — Той отиде до вратата и я отвори: — Ето го.

Джесика го последва и надзърна в сенчеста стая.

Пол лежеше върху тясно походно легло, пъхнал едната си ръка под леката завивка, а другата отметнал назад, над главата си. Щорите на един прозорец близо до леглото хвърляха сенки по лицето и одеялото му.

Джесика впи очи в сина си, забеляза колко много овалната форма на лицето му прилича на нейната. Косата обаче бе взел от дука — гарвановочерна и рошава. Дълги мигли скриваха очи с оттенъка на липов цвят. Джесика се усмихна, чувствувайки как страховете й се стопяват. Тя ненадейно бе обзета от мисълта за генетични следи в чертите на своя син — ето ги нейната форма на очите и лицевият контур, ала резките черти на бащата изпъкваха изпод контура, така както зрелостта избуява от детството.

Тя си мислеше за чертите на момчето като за грижливо пресяване на произволни замисли — безкрайни върволици от случайности, които се пресичат в тази брънка. При тази мисъл й се прииска да коленичи до леглото и да вземе сина си в своите обятия, ала я възпря присъствието на Юи. Тя отстъпи назад и тихо затвори вратата.

Юи се бе върнал при прозореца, тъй като не можеше да понесе как Джесика гледа сина си. „Защо ли Уана така и не ме дари с деца?“ — запита се той. — Като лекар знам, че не съществуваше никаква физическа пречка за това. А дали не е имало някаква бин-джезъритска пречка? А може би на нея й е било наредено да служи на друга цел? Каква ли може да е била тази цел? Тя несъмнено ме обичаше.

За пръв път го завладя мисълта, че той може да е част от по-заплетен и по-сложен замисъл, отколкото разумът му можеше да си представи. Джесика се спря до него и каза:

— Какво пълно отдаване има в детския сън!

Той заговори механично:

— Да можеха и възрастните да се отпускат така.

— Наистина.

— Къде ли го изгубваме това умение? — промърмори той.

Тя го изгледа, долавяйки особения му тон, но мислите й бяха все още при Пол — мисли за новите изисквания към учението му тук, за промените в сегашния му живот — толкова по-различен от живота, който навремето бяха чертали за него.

— Ние наистина губим по нещо — рече тя. Джесика погледна навън вдясно, към един склон, изгърбушен от изкривени от вятъра сиво-зелени храсти с прашни листа и сухи, извити като нокти клони. Прекалено тъмното небе бе увиснало над склона като петно, а млечнобялата светлина на аракийското слънце придаваше на сцената сребрист оттенък — светлина, подобна на тази, която криеше в пазвата й кристалният нож.

— Небето е много тъмно — отбеляза тя.

— Това се дължи донякъде на липсата на влага — рече той.

— Вода! — отсече Джесика. — Накъдето и да се обърне тук, човек ще се сблъска с липсата на вода!

— Това е „знаменитата“ загадка на Аракис.

— Защо водата е толкова малко? Тук има вулканични скали. Бих могла да назова и десетина източника на енергия. Има и полярен лед. Казват, че не може да се пускат сонди в пустинята — бурите и пясъците разрушавали съоръженията, преди работниците да успеят да ги монтират, ако преди това червеите не излапвали самите работници. Във всеки случай там никога не са откривали и следа от вода. Ала загадката, Уелингтън, истинската загадка са кладенците, които са били прокопани тук в низините и басейните. Чели ли сте за тях?

— Първоначално водата тече едва-едва, а по-късно спира — отвърна той.

— Да, Уелингтън, ето това е загадката. Там е намерена вода. Но тя се изпарява. И вече не се появява. Съседният кладенец дава почти същия резултат: водата се процежда, а после спира. Никой ли не е проявявал любопитство към това явление?

— Наистина е любопитно — отвърна той. — Да не би да подозирате, че е замесен някакъв жив фактор? Не би ли могло да се разбере това от взетите от сърцевината проби?

— Какво би могло да се разбере? Дали е вещество от растение от друга планета… или от животно? Кой би могъл да определи? — Тя отново се обърна към склона. — Нещо спира водата. Нещо я запушва. Това е моето мнение.

— Може би причината е известна — рече той. — Харконите са потулили много източници на информация за Аракис. Вероятно е имало причина да скрият и тази.

— Каква причина? — попита тя. — Освен това съществува и атмосферната влага. Наистина много оскъдна, но все пак съществува. Тя е главният водоизточник тук и се улавя във ветрокапани^* и влагокондензатори. Тя откъде идва?

— Може би от полярните шапки?

— Студеният въздух поема малко влага, Уелингтън. Под булото на харконите има скрити неща, които говорят за внимателно проучване, и те не всички са пряко свързани с подправката.

— Ние наистина се намираме под булото на харконите — съгласи се той. — Може би ще… — Той млъкна, забелязвайки внезапната напрегнатост, с която тя го гледаше. — Какво има?

— Начинът, по който изрекохте „харконите“ — отвърна тя. — Дори в гласа на моя дук няма толкова жлъч, когато изговаря омразното име. Не знаех, че имате лични причини да ги мразите, Уелингтън.

„Майко Космос!“ — помисли си той. — „Аз събудих подозренията й! Сега ще трябва да използувам всяка хитрина, на която ме е учила моята Уана. Има само един изход: да говоря, доколкото ми е възможно, истината.“ Той заговори:

— Вие не знаехте ли, че моята съпруга, моята Уана… — Той сви рамене — не можа да продължи, защото неочаквано нещо затъкна гърлото му. Добави: — Те… — Думите отказваха да излизат. Обзе го паника, той здраво замижа, давайки си вид, че изпитва остра болка в гърдите, докато една ръка не докосна нежно рамото му.

— Простете ми — рече Джесика. — Не съм искала да отварям стара рана. — И си помисли: „Тези животни! Жена му е била бин-джезъритка — личи му по всичко. Явно е, че харконите са я убили. Ето още една нещастна жертва, свързана с атреидите чрез братството на омразата.“

— Извинете — рече той. — Не мога да разговарям за това. — Той отвори очи и се отдаде на съкровената си скръб. Тя поне бе истинска.

Джесика го изучаваше — тя отбеляза скулестите страни, очите, които приличаха по-скоро на две потъмнели сребърни монети, кожата на лицето с цвят на пергамент и гъстите мустаци, надвиснали като извита рамка над моравите устни и тясната брадичка. Бръчките по бузите и челото, които забеляза, бяха колкото от скръб, толкова и от старост. Обзе я дълбока симпатия към него.

— Уелингтън, съжалявам, че ви доведохме на тази опасна планета — рече тя.

— Аз дойдох доброволно — каза той.

Това също бе истина.

— Но цялата тази планета представлява харконски капан. Трябва да знаете това.

— Само капан няма да е достатъчен, за да бъде заловен дук Лито — рече той.

И това също бе истина.

— Може би ще трябва да му имам по-голямо доверие — каза тя. — Той е блестящ тактик.

— Ние бяхме изтръгнати с корена — каза той. — Ето защо сме разтревожени.

— А колко е лесно да убиеш изтръгнатото с корена растение — продължи тя. — Особено когато го посадиш във враждебна почва.

— А сигурни ли сме, че почвата е враждебна?

— Когато се разчу колко души ще прибави дукът към населението, започнаха водни бунтове — рече тя. — Те спряха едва когато хората научиха, че инсталираме нови ветрокапани и влагокондензатори, които да поемат грижата за новото попълнение.

— Тук има само толкова вода, колкото да се поддържа човешкият живот — рече той. — На хората им е известно, че дойдат ли и други да пият от това ограничено количество, цената на водата ще се вдигне и най-бедните ще умрат. Дукът обаче е решил този въпрос. Тогава не следва, че бунтовете са израз на трайна враждебност към него.

— А стражите! — каза тя. — Навсякъде стражи. И защитни полета. Накъдето и да погледне, човек ще види как въздухът трепти от тях. На Каладън не живеехме така.

— Дайте на тази планета възможност — рече той.

Ала Джесика продължи да се взира с неумолими очи навън.

— Тук, на тази планета, долавям мириса на смърт — рече тя. — Хауът предварително изпрати тук агенти с батальона. Тези стражи отвън са негови хора. Преносвачите са негови хора. От хазната се изтеглиха без никакви обяснения големи суми. Ако се съди по размерите им, те означават само едно нещо — подкупи по висините. — Тя поклати глава. — Там, където отиде Туфир Хауът, смъртта и коварството вървят подир него.

— Вие го клеветите.

— Да го клеветя ли? Аз го хваля. Смъртта и коварството са наши единствени надежди. Аз просто вече не си правя илюзии за методите на Туфир.

— Вие трябва да… си намерите някакво занимание — рече той. — Така няма да имате време за такива ужасни…

— Занимание ли! Кое е заниманието, което ми отнема най-много време, Уелингтън? Аз съм секретарката на дука — и работата ми е да научавам всеки ден нови неща, от които да се страхувам… неща, за които той дори не подозира, че са ми известни. — Тя стисна устни и заговори с тънък глас: — Понякога се питам доколко моите бин-джезъритски познания из областта на деловите връзки са му повлияли да спре избора си на мен.

— Какво искате да кажете? — Той откри, че е изненадан от грубо откровения тон и огорчението, което тя никога не бе показвала пред него.

— Не смятате ли, Уелингтън — запита тя, — че една секретарка, обвързана с обич към някого, е много по-надеждна?

— Това е недостойна мисъл, Джесика.

Упрекът му бе напълно искрен. Нямаше и съмнение какви бяха чувствата на дука към неговата наложница. Бе достатъчно само човек да види как я следи с поглед. Тя въздъхна.

— Прав сте. Недостойна е.

Джесика отново присви ръце към гърдите си, притискайки ножницата с кристалния нож към плътта си, и си мислеше, че той представлява едно незавършено дело.

— Скоро ще има страшни кръвопролития — заговори тя. — Харконите ще се успокоят само когато умрат или когато унищожат моя дук. Баронът не може да забрави, че Лито е братовчед на кралския род — независимо колко е далечен, — докато титлите на харконите са произлезли от портфейла на „ЕМОП“. Ала дълбоко загнездилата се у него ненавист е породена от факта, че след коринската битка именно атреид е изпратил поради страхливост един харкон в изгнание.

— Старата родова вражда — промърмори Юи. И за миг го прониза остра омраза. Тази стара родова вражда го бе уплела в своята паяжина, бе убила Уана или — още по-лошо — бе я оставила на харконските палачи, докато нейният съпруг изпълняваше техните заповеди. Старата родова вражда го бе уловила в капана и тези хора бяха част от ужасния замисъл. Каква ирония, че такова смъртоносно цвете трябваше да разцъфти тук, на Аракис, единствения във Вселената, източник на мелиндж — подправката, която удължава живота и дарява здраве.

— За какво се замислихте? — запита тя.

— Мисля си, че точно сега на свободния пазар подправката носи шестстотин и двадесет хиляди солария за десет грама. С такова богатство могат да се купят много неща.

— Даже и у вас ли вече се е породила алчност, Уелингтън?

— Не алчност.

— А какво тогава?

Той сви рамене.

— Лекомислие — той впери поглед в нея. — Можете ли да си припомните какъв бе вкусът на подправката, когато я опитахте за първи път?

— Като на канела.

— Но никога не е един и същ — рече той. — Подправката е като живота — всеки път, когато я вземаме, тя ни се показва с различно лице. Някои твърдят, че създавала рефлекс за привичен вкус. Организмът, запомнил веднъж, че едно нещо е добро за него, вече приема вкуса му като приятен — леко еуфоричен. А както и живота този вкус никога не може да бъде изцяло обхванат.

— Мисля, че ще е много по-мъдро да станем отцепници и да се заселим извън обсега на империята — рече тя.

Той разбра, че Джесика не го слуша, и се съсредоточи върху думите й, питайки се: „Да, наистина — защо ли не го е накарала да постъпи така? Тя е в състояние да го накара да направи почти всичко.“

Той заговори припряно, защото не се канеше да лъже, а и променяше темата.

— Ще го приемете ли за много дръзко от моя страна… Джесика, ако ви задам един личен въпрос?

В необясним пристъп на безпокойство тя се притисна о перваза на прозореца.

— Разбира се, че не. Вие сте ми… приятел.

— Защо не сте накарали дука да се ожени за вас?

Тя се завъртя с вирната глава и гневен поглед:

— Да го накарам да се ожени за мен ли? Но…

— Не трябваше да питам — рече той.

— Не, защо — тя сви рамене. — За това има сериозна политическа причина — докато моят дук е неженен, някои от великите династии все още могат да се надяват да се сродят с него. А и… — Тя въздъхна. — Да подтикваш хората, насила да ги подчиняваш на волята си, това може да ти създаде цинично отношение към човешкия род. То опозорява всяко нещо, до което се докосне. Ако го накарам да направи… това, тогава то няма да е негово дело.

— Същото би казала и моята Уана — промълви той.

Това също бе истина. Той постави ръка на устата си, преглъщайки конвулсивно. Никога не бе се намирал така близо до границата да се разприкаже, да признае двойствената си роля.

Джесика заговори и мигът отмина.

— Освен това, Уелингтън, в дука всъщност съжителствуват двама души. Единия от тях обичам твърде много. Той е чаровен, остроумен, внимателен и… нежен — всичко, за което една жена може да мечтае. Другият обаче е… неприветлив, безсърдечен, взискателен, себелюбив — рязък и свиреп като зимен вятър. Това е човекът, моделиран от бащата. — Лицето й се изкриви. — Да можеше да е умрял, когато моят дук се е родил!

Сред настъпилото мълчание се долавяше как полъхът на вентилатора докосва пердетата.

След малко тя си пое дълбоко въздух и каза:

— Лито е прав — тези стаи са по-приятни от помещенията в другите крила на замъка. — Тя се обърна и обходи с поглед стаята.

— Ще ме извините ли, Уелингтън. Искам да огледам още веднъж това крило, преди да разпределя стаите.

Той кимна.

— Разбира се. — И си помисли: „Ако само би могло да не правя това, което трябва да направя!“

Джесика отпусна ръце, тръгна по посока на коридора, поспря се за миг колебливо и после излезе. „През цялото време, докато разговаряхме, той криеше нещо, премълчаваше нещо“ — мислеше си тя. — „Несъмнено за да пощади чувствата ми. Той е добър човек.“ — Тя отново се поколеба и почти се обърна да пресрещне Юи и да изтръгне тайната му. Но това само ще го засрами и ще го уплаши, ако разбере, че мислите му се четат толкова лесно. Трябва да имам по-голямо доверие в приятелите си.