Уна-Мери Паркър
Момент на лудост (20)

Двадесета глава

Беше изминал един месец и Бърнард с най-голямо удоволствие бе уредил нещата, така че трите милиона лири да бъдат преведени по банковата сметка на Лусинда. Беше му останало само да изпълни и последното желание на Майлс.

— Лусинда, това е запечатаното писмо от баща ти, за което ти говорих — каза той при посещението й в офиса му, с което трябваше да приключат цялата история.

Тя взе писмото и видя, че на гърба му има дори восъчен печат. Прималяла, го пъхна в дамската си чанта. Смяташе да го отвори насаме в спалнята, когато се прибере у дома. Със сигурност щеше да е потискащо. Всичко, свързано с баща й, беше потискащо. Дори само споменаването на името му я ужасяваше.

— Той щеше да се гордее с теб — изрече Бърнард, като й се усмихваше.

— Съмнявам се — отвърна му сухо. — Благодарение на щедростта и добрата воля на Рене Хартман в крайна сметка получих наследството си. Мисля, че баща ми би счел, че тази победа е служебна. Все още очаквам да бъда наказана за това, че не съм познала от самото начало — потупа чантата си. — Без съмнение ще открия наказанието в писмото му.

— Беше жесток. Не се съмнявам в това нито за миг, но съм убеден, че е било с добри намерения, но така и не е успял да покаже истинските си подбуди. Освен това смятам, че вече е знаел за тумора в мозъка си. Споменах ти, че изглеждаше болен, когато дойде при мен, за да организира всичко това. Може би болестта е засегнала и разсъдъка му. Както и да е, всичко свърши, и то в твоя полза, скъпа. Наистина се радвам, че се получи толкова добре.

— Това е краят, нали? Без неприятни изненади, за които да знаеш.

Адвокатът поклати глава с такова облекчение, каквото чувстваше и тя.

— Никакви!

— Знаеш ли откъде е взел всичките тези бижута? Не мога да си представя как е излизал да ги купува… може би, с изключение на брошката.

— По-старите неща са принадлежали на майка му, само не и медальонът. Не знам той откъде се е взел.

— Купил го е за Миранда Уоруик преди четиридесет години, но така и не й го е дал — обясни Лусинда.

— Точно така. Купил е също златните обеци. Спомена, че ги е взел за подарък, но размислил, преди да ги подари — Бърнард продължи: — Предполагам, че е купил и брошката с изкуствените диаманти.

— Като утешителна награда — заключи Лусинда. — Типично в негов стил.

— Може би в писмото описва техния произход.

— Може би.

Дори след като бе изминал цял месец, все още не можеше да забрави, че е играла играта на баща си и бе спечелила. По правило никой, освен Майлс не печелеше, ако той самият беше замесен. „Сигурно е нещо първично“, помисли си тя. Сега най-трудно от всичко беше да свикне с мисълта, че е богата жена. Все забравяше и все си мислеше, че трябва да свие разходите си, след като бе напуснала „Д’Асоар“, да не бъде толкова екстравагантна по отношение на храна, дрехи, химическо чистене… а после изведнъж си спомняше, че никога повече няма да й се наложи да пести. Струваше й се нереално и знаеше, че ще й трябва време, за да свикне с охолството.

Беше решила да довери на Том цялата история и да му направи сватбен подарък с част от парите. Хари беше свил свое гнездо, Ан беше добре осигурена, но Том бе пострадал най-много от въздействието на Майлс — той бе скършил духа и бе смачкал самочувствието му. Като се имаше предвид колко богат се бе оказал баща им, брат й заслужаваше повече от петдесетте хиляди, които бе получил като наследство. Сега можеше да си позволи покупката на къща, на нова кола, а и да задели нещичко за в бъдеще.

Джулиан беше съгласен, че така е редно.

— Ще се радвам да видя как Том нарежда живота си, особено след като ще се жени — изрече той. — Кой знае, дано пък някой ден да си има и свои деца.

— Може да се окаже, че двамата с теб даваме своя принос към прираста на населението — отбеляза Лусинда с усмивка.

Бяха решили да имат още едно дете и след като вече бе напуснала работа, нямаше търпение да забременее отново.

Когато се прибра у дома, не завари никого. Изведнъж се почувства нервна и реши веднага да се качи в спалнята и да прочете писмото от баща си. Нямаше смисъл да чака. Бърнард й бе казал, че повече няма от какво да се страхува, но все още не бе съвсем сигурна. С треперещи ръце затвори вратата на стаята, седна на леглото и счупи восъчния печат на плика. Писмото започваше безлично: „Скъпа Лусинда…“.

„Така се обръщам към моя банков управител“ — помисли си тя.

Писмото беше писано на компютър, вероятно не го бе напечатал самият той, а го бе диктувал на секретарката си.

„Сигурно се чудиш защо ти поставих такава задача и защо реших ти да изпълниш желанията ми, а не Том или Хари. Истината е, че си по-възприемчива и интелигентна и от двамата, затова на теб би донесло повече познания и опит, отколкото на тях. Всъщност се съмнявам, че щяха да се справят. Ти винаги си била по-обещаваща, по-способна. Когато четеш това писмо, вече ще си изпълнила всичко, което съм искал, и ще си получила наследството. Моите поздравления! Не ме интересува какво мислиш в този момент за мен като човек. Исках да ти покажа всички видове любов, които съществуват, без да търся привързаност за себе си. Исках да научиш и за различните видове предателство, натъкнала си се на достатъчно примери, най-добрият, от които бях аз самият.“

Лусинда направи пауза, като пусна писмото на скута си за няколко минути, докато осмисляше прочетеното дотук. Баща й никога не се беше разкривал така пред нея и сега същинската му изповед я караше да се чувства странно. Никога досега не бяха достигали такава степен на интимност помежду си. Защо след тридесет и три години си позволяваше да нахълтва в нейното пространство?

Продължи да чете с неохота, като пое дълбоко въздух.

„Почитам майка ти за лоялността и сляпото й доверие в мен. Не заслужавах такава любов, но това не попречи на нейното себеотрицание, за което й се възхищавах. Друг човек, с когото трябва да си се запознала, е Бърнард Кларк. Винаги съм се възхищавал на способността му да бъде истински приятел. Той не одобряваше това, което исках от теб, нито методите, които избрах, за да се убедя, че заслужаваш такава голяма сума, но ми беше безкрайно предан. Трябва да му благодариш, задето сега четеш тези редове, защото това означава, че е изпълнил моите указания относно писмото.

Що се отнася до Том, надявам се да се научи да преодолява страховете си и да стане по-силен. Винаги съм се опитвал да му дам урок по увереност, но той ми отвръщаше със слабост и нервност, а това, че бях добронамерено жесток с него, съвсем не го накара да повярва в себе си. Може би ти ще успееш да го изправиш на крака. Страхувам се, че аз не успях.“

Свита на леглото, Лусинда четеше с нарастващо удивление. Със сигурност, Майлс не беше много деликатен и често се държеше грубо, но сега можеше да си обясни нещата от негова гледна точка.

„От друга страна, Хари…“

Тя знаеше, че рано или късно ще стигне до него, и се чудеше какво точно е казал за по-малкия си син.

„Ако съм бил груб с Хари, то е било, за да го науча на скромност. Винаги е бил толкова самоуверен и макар това да прикриваше неговия страх от провал, трябваше да се поучи, че работата е най-важното нещо на този свят и е грях лениво да мечтае всичко да му се сервира на тепсия.“

Лусинда се усмихна, сякаш го чуваше как изрича тези думи. Чудеше се какво ли би си помислил, ако знаеше колко бързо Хари беше достигнал до богатството. Без съмнение, би поспорил за това, че има много по-лесни начини да успееш и да забогатееш, без да е нужно да работиш.

„До този момент би трябвало да си срещнала пет съвсем различни жени, с които съм имал връзки. Всяка от тях има на какво да те научи, както научиха и мен, а и сигурно вече си видяла, че всяка от тях притежава някаква дарба, за което вечно ще съм им благодарен. Миранда, Рене, Фенела, Изабел, и, разбира се, Карина ми дадоха много.“

Лусинда се чудеше дали е споменал Тара и внезапно почувства пронизваща ревност дали пък малката нямаше да се окаже любимото му дете.

„Надявам се, че се си се отнесла към тях с цялото уважение, което заслужават, и от всяка от тях си научила по нещо за любовта, защото мисля, че винаги си поставяла амбициите си над нея.“

Подскочи като ужилена от думите му. Да поставя амбициите си над любовта? За какво, по дяволите, пишеше той? Как смееше да я обвинява в такова нещо? Та тя обичаше Джулиан и децата повече от всичко на света! През последните единайсет години беше работила само за да печели пари. Нима не бе предприела изпълнението на ужасните му задачи с надеждата, че най-накрая ще може да си позволи да напусне работа? Захвърли писмото с болка и гняв. Това, което я вбеси най-много, беше предположението му, че може да научи нещо за любовта от разнородната му колекция любовници. Нима нямаше никакви чувства? Не е ли осъзнавал, че мисълта за всяка една от тях скверни майка й, която той предава отново и отново?

За миг да бе усетила, че се умилостивява, долавяйки нотка на човечност в писмото му, то това чувство сега се превръщаше в ярост. Наистина се оказа чудовище, както впрочем винаги бе смятала. Лусинда изпълзя от леглото и слезе в кухнята, за да си направи кафе, решена да не чете повече. Всъщност искаше да скъса писмото и да унищожи злото послание, въплъщение на философията на един злонамерен човек.

В този момент иззвъня телефонът. За щастие беше Сара, която като че се явяваше от един друг свят, където господстваха любовта и добротата. Сякаш отваряше прозореца, за да пусне слънцето и свежият въздух да прочистят дома й.

— Как си, бабо? — попита я нежно.

— Много добре, мила. Как се чувстваш като свободна жена? Само Бог знае защо въобще на някого би му хрумнало да нарече една съпруга и майка „свободна жена“, но се чудя дали би дошла на обяд следващата сряда?

— Разбира се, че ще дойда. А след като напуснах работа, най-хубавото е, че ще мога да те виждам доста по-често.

— Чудесно — отвърна Сара. — Ела около обяд, за да си поприказваме, преди да дойдат и другите. Поканила съм една очарователна млада дама на име Силвия Арджент, начинаеща дизайнерка на облекло, стария ми приятел Ърнест Уорнър, знаеш, че сега той е председател на „Уонтиджис“, и Питър Синклер, който отглежда немски овчарки за шампиони.

Но Лусинда всъщност не слушаше. Възхищаваше се на ентусиазма в гласа на баба си и мислеше колко въодушевяващо действа тя на приятелите си и как одухотворява дома си, а и с какъв размах се забавлява, въпреки че беше почти на осемдесет и три години.

Всичко това правеше живота на Майлс по-жалък отвсякога, а обяснителното му писмо — още по-безсмислено.

— Добре ли си, скъпа?

— Извинявай, бабо! — отвърна Лусинда. — Добре съм, просто съм разстроена от едно писмо, което татко е оставил за мен запечатано — обясни накратко. — Чувствам се доста омърсена, след като започнах да го чета, и смятам да го унищожа.

— Да не би да те дразни това, че е искал да научиш по нещо от всичките му любовници? — проницателно запита Сара.

— Да — с облекчение призна внучката.

— Защото се чувстваш незначителна като жена?

— Точно така — отговори тя. — Имам щастлив брак с Джулиан, обичам него, Джейми и Дейзи. Какво бих могла да науча от цял куп жени, които са го въвлекли в прелюбодейство? — звучеше дълбоко засегната дори за самата себе си.

— Може би — бавно проговори Сара — ще разбереш, че не е имало какво да научаваш. Че си най-щастливата жена на света, а те заслужават съжаление по една или друга причина. Вероятно техният живот е пример за това какво да не правиш, а и колко трудни, смяташ, са последствията за тях? — дипломатично подхвърли тя.

Шокирана, Лусинда се замисли за момент.

— Мислиш ли, че съм прекалено осъдителна, бабо? — изрече най-после.

— Защо не дочетеш писмото и после сама да прецениш?

— Бих могла.

— Звучиш доста ожесточена, а не ти е присъщо.

— Това писмо наистина ми припомни всичко лошо. Чувам критичния, поучителен и назидателен глас във всеки написан ред и това наистина ме връща в детството — въздъхна тежко. — Не можеш да изтриеш нещо вече научено и се страхувам, че съзнанието ми цял живот ще бъде пълно с ужасните ситуации, през които трябваше да мина.

— Само ако ти му позволиш да бъде такова — внимателно й каза Сара. — Но това зависи от теб, а аз съм насреща, в случай че искаш да обсъдим нещо.

— Благодаря ти, бабо!

Качи се горе, взе захвърленото писмо и продължи с четенето.

„Сигурно сега си ми много ядосана и очаквам да си погнусена от задачите, които ти възложих. Но исках да разбереш човешката природа, толерантността и разбирането — все качества, които знам, че не притежавах, особено спрямо Том и Хари. Надявам се всичко това да е допринесло и към знанията ти за човешката слабост и провал. В своето пътешествие из миналото ми би трябвало да си узнала, че имам и дъщеря от Карина. Това бе такъв шок за мен — последното нещо, което съм искал, — че едва не полудях. Поуката, Лусинда, е, че по-важно е да отчетеш резултатите от действията си, преди да се оставиш да те завладее един миг на лудост.“

Последва един изключително интересен пасаж:

„Точно както се надявах, ти избра най-ценното бижу, като запази за себе си сапфирения годежен пръстен на баба си. Що се касае до останалите, никога не ще узная как си ги разпределила, но се надявам интуицията да ти е подсказала. Медальона с перидот купих за Миранда преди много години и се надявам сега да е у нея. Мисля, че перлите трябваше да идат при Рене, защото светлият им блясък отразява нейната личност. Обикновената диамантена брошка купих от един лондонски магазин и сметнах, че добре ще подхожда на Карина, защото видът й е толкова измамен, колкото и самата брошка — на пръв поглед брилянтна, но без истинска стойност. При срещата ти с Фенела би трябвало да си забелязала, че има дарба на лечителна, така че се надявам да си се досетила да й дадеш аквамаринената гривна. Златните обеци купих като подарък за рождения ден на Изабел, но така и не й ги дадох, тъй като се страхувах, че мъжът й може да заподозре нещо.

И така, Лусинда, разрешихме загадката.

Много можеш да научиш от грешките ми и надявам се, си открила, че можеш добре да се поучиш от хората, които са станали част от живота ми, особено от майка ти. Любовта е най-ценният дар, а аз не заслужавах нейната всеотдайност, защото чувствата ми бяха съвсем недостатъчни. Надявам се, че това, на което те подложих през последните няколко месеца, ти е посочило по-лесен път, отколкото онзи, който избрах аз, и си се поучила от моите грешки.

Татко“

— Плаках, когато дочетох писмото — призна Лусинда на Сара, когато пристигна за обяд в сряда.

— Разбирам, скъпа — отвърна старата жена. — Явно е бил доста труден човек.

Внучката кимна.

— Съмнявам се някога да мога да го разбера или пък да му простя това, че е мамел мама, както и за начина, по който се отнасяше с Том и Хари. Мисля, че неговата твърда философия за любовта го е довела до жестокост.

— Всеки човек, който се намира на границата между гениалността и лудостта, е умствено нестабилен, мила. Сигурна съм, че с течение на времето ще си изградиш по-реална представа за баща си и ще можеш, ако не да простиш, то поне да разбереш недостатъците му. А дотогава бъди благодарна, че всички в семейството не само изтърпяхте приумиците му, но и устройвате живота си добре — добави Сара.

 

 

Том прочете два пъти статията, поместена на трета страница на „Ивнинг Стандарт“. Имаше и снимка на бившия приятел на Сюзан, Джим Търнбул.

— Погледни това — отбеляза той, като й подаде вестника.

— Заслужава си го! — възкликна тя, когато прочете материала. — Ако бях на мястото на съдията, щях да го осъдя на повече от седем години за нападение, побой и обир на възрастна жена. Този човек е един пиян главорез.

— По-добре скрий вестника, преди момчетата да са го видели — посъветва я Том. — Ужасно е да научиш лоши неща за баща си — тихо добави той.

Можеше да й се довери, затова й беше разказал всичко, което Лусинда бе споделила с него.

— Прав си — съгласи се Сюзан. — Предпочиташ да не беше научавал ли?

Том поклати глава.

— За мен е различно. Сега вече знам, че не съм бил пълен неудачник. Само баща ми ме караше да се чувствам така.

— Съвсем не си неудачник — увери го Сюзан с усмивка, като се облегна на него и го целуна.

 

 

Хари се събуди в доста лошо настроение. Беше женен за Пола само от няколко седмици, но вече дълбоко съжаляваше, че го е сторил. Усещането беше като лош дъх в устата след пиянска нощ. Вече нямаше опасност от възбуда, уединен в луксозния й апартамент, задушен от секса, на който подчиняваше всяко свое желание.

Всъщност бе едновременно отвратен от себе си и отегчен. Беше приел доживотна присъда в замяна на богатство и в резултат се чувстваше като проститутка. Мъж държанка във всеки един смисъл на думата. В гардероба му нямаше ни една носна кърпа или чифт чорапи, които да не му бяха купени от Пола, заедно с всичките му дрехи, колата, часовника, фотоапарата и останалите богаташки играчки. А най-накрая бе купила и него самия — тяло, сърце и душа.

Пола беше изкоренила неговото усещане за собствена личност, така че дори вече не бе сигурен кой е, а въображението му бе пресъхнало като пустиня, лишена от дъжд.

И никога нямаше да завали, ако не преоткриеше себе си. Искаше да зависи от себе си, да обостри ума си в опасности, да живее отшелнически, ако въобще оцелееше.

 

 

Бяха изминали три месеца и Сара реши да организира малко предколедно парти.

— Предимно роднини и няколко съседи — обясни тя на Лусинда, — за да отпразнуваме преместването на майка ти в апартамента над моя, и това, че намери издател за детската си книга.

— Не е ли чудесно, бабо? — възкликна ентусиазирано внучка й. — Това отвори пред нея цял един нов свят, нали? Прочетох на Джейми и Дейзи историите й за котките и те ги обожават.

— Ще напише и продължение. След като започна, не може да спре — засмя се Сара. — Точно от това има нужда.

Беше поканила и Том със Сюзан, които дойдоха рано, но изглеждаха срамежливи и се държаха за ръце. Хари и Пола пристигнаха малко по-късно, но личеше, че нещо не върви между тях. Хари беше намръщен, а тя — с уморени очи.

— Как сте? — ведро попита Лусинда, докато обикаляше около гостите.

Пола отговори вместо него:

— Местим се във вилата за Нова година — съобщи с хладен и слаб глас. — Трябва и ти да дойдеш.

Лусинда се усмихна любезно и срещна погледа на брат си. Зад гърба на жена си той плъзна ръка покрай гърлото си, сякаш го срязва, и потръпна.

В този момент, широко усмихнати, се появиха Том и Сюзан.

— Трябва да ти кажем нещо, Лусинда — с треперещ от вълнение глас изрече Том.

Вгледана в брат си, тя се възхищаваше на промяната, настъпила у него, откакто познаваше Сюзан.

— Ще си имаме бебе.

Разпери ръце и ги прегърна.

— Това е чудесно! — възкликна тя. — Мама знае ли? Ами баба?

— Първо на теб казваме — призна Сюзан. — Надяваме се да му станеш кръстница.

— Ако и Том ми окаже тази чест — бързо отговори тя с усмивка.

И двамата я гледаха въпросително.

— И аз чакам бебе — заяви Лусинда с лице, озарено от щастие.

Джулиан, който стоеше до нея, кимна и им каза весело:

— Вчера Джейми ни обвини, че сме правили секс за трети път!

Пристигаха още гости. Лееше се шампанско. Говореха все по-високо. Щеше да се получи хубаво тържество и всички бяха весели.

В този момент до Лусинда и Джулиан се появи Ан, която от години не бе изглеждала по-добре, подмладена, облечена в хубава рокля и сако в малинов цвят, с червило в същия тон и наниз перли около шията.

— Чудесно е, че живея в един и същи блок с баба ви — възкликна тя — Доста по-близо е до магазините и… — поверително сниши гласа си: — Нали разбирате, мога да я наглеждам.

Сара я чу. Няколко минути по-късно се промуши покрай тълпата с чаша шампанско в ръка.

— По-скоро аз ще наглеждам нея — енергично прошепна старата Сара и посочи дъщеря си. — Като се има предвид социалния живот, който води, трябва да се погрижа да не умре от скука!