Уна-Мери Паркър
Момент на лудост (14)

Четиринадесета глава

— Ясно е — започна невъзмутимо той, — че татко е имал две любовници и че те имат нещо общо с книжата, които ти остави. Защо никога не ми позволи да ги видя? Тези приказки, че били договори за публикуване или записки за лекциите му са пълни глупости и ти го знаеш.

— Поверителни са — заяви Лусинда упорито. — Ако бе искал целият свят да узнае за тях, щеше да ги завещае на теб. Но тъй като ти е оставил петдесет хиляди лири, не виждам от какво се оплакваш.

Хари присви очи.

— Точно защото остави на двама ни с Том по петдесет хиляди, а на теб нищо, съм сигурен, че документите са достатъчно ценни, та да заместят истинските пари.

— Е, и от какво се оплакваш? Да предположим, че струват петдесет хиляди. Ти вече си получил същата сума… какъв ти е проблемът?

— Тайнствеността, с която са обградени, ме кара да мисля, че може би струват много повече от това.

Лусинда се изсмя кратко.

— Всъщност, Хари, по-вероятно е стойността им да е няколко хиляди, най-много — „и това е истината, каза си тя. Ако се окажа накрая с бижу с действителна стойност една-две хилядарки, което бе твърде възможно, тогава Хари печели, а аз губя.“

— Да проверим ли? — запита нагло той.

— За какво говориш? — намръщи се сестра му.

— Ако не ми покажеш или поне не ми кажеш какви са тези документи, ще кажа на мама за двете жени на татковата панихида, с които явно е имал връзки, съдейки по паниката, изписана на лицето ти, и по виковете, които си разменяха. Обзалагам се, че така наречените „книжа“ са свързани с тях, нали?

Лицето й пребледня като платно.

— Не би посмял! Не би наранил мама така, след всичко, което тя преживя!

— Ако получа няколко хиляди сега, няма да го сторя — отвърна бързо той.

Беше вбесена.

— Защо с Джулиан да се претрепваме до смърт, за да си изкарваме прехраната, а ти зарязваш всичко и после имаш безочието да ми искаш пари?

— Имам дългове.

— Така значи! Това не е мой проблем! Ако си бе намерил порядъчна работа и не се опитваше да се докарваш пред богати наследници като Пола, нямаше да си задлъжнял.

— Не ми говори за онази кучка. Благодарение на нея съм бездомен и трябва да живея при мама.

— Нали не си искал пари от мама? — запита ужасена тя.

— Не, разбира се — отвърна той, отбягвайки погледа й. — Но ще й разкажа за онези жени, ако не ми дадеш малко мангизи сега.

— Това е изнудване!

— Както искаш го наричай — скочи на крака и отиде до кутията за писма. Беше отключена и празна. Нахвърли се яростно върху сестра си и на Лусинда й се прииска Джулиан да си беше у дома. — Губя търпение, Лу.

— Няма нищо за разказване.

— Лъжеш! Зная, че лъжеш! Защо накара Карина да разкара истеричната италианка след службата? Защо на приема отведе онази огромна циганка в съседната стая? Замислила си нещо, Лусинда. И ако не ми помогнеш сега, ще кажа на мама, че татко е имал любовници, а ти си в течение и са ти приятелки.

— Няма да посмееш! — но като надникна в очите му, разбра, че ще го стори.

— Опитай — предизвика я безразсъдно той. — Банката се готви да ме лиши от кредит, „Виза“ и „Американ експрес“ — да ме съдят, а вече измъкнах от мама всичките й спестявания, докато излезе разрешението за наследството. Притиснат съм и съм отчаян — Хари се потеше, а въздухът между тях пращеше от враждебност.

Взираше се студено и безмълвно в него. Той стана, заровил ръце дълбоко в джобовете си, и закрачи нагоре-надолу из стаята.

— Животът ми е провален от самото начало — проговори сякаш на себе си. — Татко беше чудовище, а мама и до днес е мижитурка. Всички ме унижават, и най-вече Пола.

— А ти какво очакваше? Очевидно е разбрала, че се интересуваш само от парите й — изтъкна сестра му.

— Нямаше причина да краде идеята ми! И то след като знаеше колко отчаяно исках замисълът ми да потръгне, а за нея щеше да е добра инвестиция, без майтап. А какво направи? — запита той, като се завъртя агресивно срещу нея.

— Какво?

— Сви ми идеята изцяло, промени името и основа своя фирма с офиси навсякъде. Сега компанията е нейна, а аз останах на сухо.

Долната му устна започна да играе и бегло й напомни на Джейми. Така изглеждаше, когато някой счупи любимата му играчка. Но после си каза, че Хари не е осемгодишно дете, а тридесет и четири годишен мъж, който се опитва да я изнудва. Сърцето й се вкорави. Нямаше място за сантименталности. Брат й бе гадина до мозъка на костите си, но майка им трябваше да бъде защитена на всяка цена.

Посегна към чантата си и извади чековата си книжка.

— Ще ти дам хиляда лири, Хари, от личните ми пари, спечелени с пот на чело, които не заслужаваш. Правя го с омраза и против трезвия си разсъдък, но не искам мама да бъде наранена — започна да пише бързо с писалката си. После вдигна поглед към него и му подаде чека. — Ти си мошеник, Хари. Срамувам се, че имам брат, който може да падне толкова ниско. Вземи парите, но не смей да се връщаш за повече и да не си посмял да кажеш някога нещо на мама! Ако го направиш, ще уведомя полицията — изнудването е криминално деяние, в случай че не знаеш! — после стана, уморена и отвратена. — А сега се махай! — посочи му вратата Лусинда.

 

 

Както бе очаквала, на следващата сутрин всички в „Д’Асоар“ бяха напрегнати. Сериозността на случая бе осъзната през уикенда и сега хората си шепнеха по ъглите, гледаха се с взаимно подозрение и параноично се бояха, че може да бъдат обвинени.

Лусинда все още не бе измислила нищо относно членовете на своя екип, но беше сигурна деветдесет процента, че никой от тях не е замесен. И без това отговаряха само за анализиране на информацията, събрана от агенциите за проучвания на общественото мнение. Онзи, който бе продал формулата на „Муселин дьо Сойе“ на „Ксанте“, е трябвало да има достъп до всеки аспект на производството, а това означаваше някой на висок пост, най-вероятно един от директорите. Кой друг, размишляваше тя, докато разглеждаше данните за хората в отдела й, би знаел подробности около формулата, дизайна, опаковката и рекламната кампания, за да може да продаде целия пакет на конкуренцията?

Това бе вътрешна работа и бе сигурна, че Марк Льоблан трябва да търси престъпника сред колегите си в борда. Въпреки това приятелската атмосфера се бе променила. По пътеките между бюрата дебнеше недоверието. Всеки бе сигурен, че някой наднича над рамото му.

На обед Джулиан й се обади от Франция.

— В края на краищата, няма да мога да си тръгна днес — съобщи й със съжаление. — Случи се нещо наистина ужасно.

— Какво? — първата й мисъл бе, че неспособна да понесе мъката от загубата на шатото, Джейн е… О, Господи! — Какво се е случило?

— Полицията арестува баща ми и Жак.

— Какво! Как са могли? — зададе глупав въпрос.

Той звучеше разстроен.

— От застрахователната компания твърдят, че пожарът е бил предизвикан умишлено. Обвиняват ги в палеж. Разбрали са, че татко е загубил всичките си пари в Ай Си Си и затова продава шатото, и смятат, че е наел Жак да го подпали, докато е в Лондон и си осигурява съвършено алиби.

— О, Боже мой! Но Уилям може да докаже, че не е вярно, нали? Това е ужасно обвинение!

— Докато властите не открият как точно е започнал пожарът, няма доказателство, че Жак не го е сторил по нареждане на татко.

— О, горкият старец! Сигурно е страшно уплашен, а и бедният ти баща също! Какъв кошмар! Нали никой няма да повярва, че къщата е била умишлено унищожена?

— Застрахователната компания с радост ще повярва, стига това да им спести неколкостотин хиляди лири.

Изведнъж я споходи друга отчайваща мисъл.

— Тогава, значи освен всичко друго, ако те не платят, родителите ти остават без никакви средства. Абсолютно нищо. И са бездомни.

— Да.

— Значи ще трябва да дойдат да живеят у нас — предложи импулсивно тя. — Доведи ги със себе си, Джулиан.

— Къщата ни е твърде малка, Зайче. Но е много мило от твоя страна и ще им предам. Междувременно трябва да остана тук и да се опитам да разреша проблема. Още сме в хотела, така че ще ти се обадя довечера. Надявам се дотогава да са освободили татко и Жак, освен ако не ги подведат под отговорност. Лошото е, че нямам представа от френското законодателство и не съм сигурен каква е процедурата.

— Предай им искрената ми любов и съжалявам. И си ела скоро, ужасно ми липсваш.

— И ти на мен, Зайче. Предай обичта ми на Джейми и Дейзи.

 

 

— И площадката ли е изгоряла — попита Дейзи, седнала на коляното на майка си.

— Не, скъпа, невредима е.

— Но без къщата от нея няма полза — изтъкна Джейми прагматично. — Къде ще спиш?

— Значи и спалните ни ги няма? И всички играчки ли са изгорели? — очите на момиченцето се напълниха със сълзи.

Джейми я изгледа язвително.

— Разбира се, глупачко. Щом къщата е опожарена, значи и играчките ги няма — после се обърна към майка си с внезапно побледняло лице. — А влакчето на дядо също ли е изгоряло?

Лусинда ги обгърна с ръце и ги приласка към себе си. Денят, когато Уилям бе разрешил на момченцето да си поиграе с красивия и запазен комплект влакчета от неговото детство, бе най-щастливият в живота на Джейми. Целия ден бе стоял покрай миниатюрните релси със семафори, малка гара и три обикалящи тракащи влакчета и бе отказал да си легне, докато не му обещаха да му го дадат и на следващия ден.

— Боя се, че почти със сигурност е унищожен, миличко — отговори му тъжно тя. — Жак и семейството му са успели да спасят някои вещи, но вероятно не и него.

— Защо? — възкликна момченцето и избухна шумно в сълзи. — Аз го обичах — хълцаше то.

— О, милото ми!…

Взе го в прегръдките си и го приласка на дивана до себе си, а Дейзи, все още на скута й, реши също да заплаче. Залюля ги и двамата със съзнанието, че загубата на любимите им играчки бе толкова съсипваща за тях, колкото и загубата на ценни произведения на изкуството за свекър й и свекърва й.

Делия дойде от кухнята.

— Вижте какво имам! — възкликна тя, като лекичко смигна на Лусинда. — Сладолед с шоколадова глазура. Любимият ви. Ако сте много послушни, може би мама ще ви разреши да си хапнете тук, вместо в кухнята. Какво ще кажеш, мамче?

— Ти си безценна, Делия! — усмихна й се Лусинда. — Да, могат да се хранят тук при едно условие.

Децата я погледнаха, а сълзите им магически пресъхнаха.

— Какво е то? — подсмръкна Джейми и избърса носле в ръкава на халатчето си.

— И аз да си хапна. Става ли, Делия?

— О, мисля, че може да дадем на мама малко сладолед, нали? — съгласи се тя, широко усмихната, докато се връщаше забързано в кухнята.

 

 

Том осъзнаваше с болка, че напоследък Сюзан изглежда далечна, почти като че ли не го искаше до себе си повече. От това се бе страхувал още от деня, когато Джим се бе вмъкнал в къщата и го бе пребил. Веднага след това, когато тя го върна от болницата насинен, натъртен и силно покрусен, му се бе сторило, че най-естественото на света е да се пренесе при нея за постоянно. Беше настояла да се грижи за него и в пристъп на чувства с радост се бе съгласил, защото бе отчаяно решен да я защитава, в случай че бившият приятел на Сюзан се върне. Преди края на седмицата се изнесе от жалкия си апартамент и донесе всичките си принадлежности със себе си. Но после започна да му се изяснява, че ако Джим наистина се върне, няма да е по-способен от първия път да защити любимата си. Беше самозалъгване да мисли, че е в състояние да се грижи за нея в случай на нещастие.

Истината бе, че я е разочаровал при сблъсъка с бившия й приятел и я е накарал да осъзнае, че се е събрала със слабак, който не може дори да се отбранява.

Въпреки самоувереността му на панихидата на баща му, когато не искаше да разочарова семейството си, предишната му ниска самооценка отново изплува на повърхността като отломка, носена от река, и от този момент нататък се гледаше през очите на Сюзан и мразеше видяното. Беше слабохарактерно същество, провал, неудачник, също както баща му го бе наричал.

— Никога нищо няма да постигнеш — често му бе повтарял той, като го подиграваше за слабите му резултати на изпитите, за липсата на доблест в спорта или за неспособността му да поддържа интелектуален разговор.

А сега Сюзан също бе усетила това и несъмнено бе разочарована и отрезвена. Трябваше да я напусне, разбира се, вместо да виси като воденичен камък на шията й, но точно сега нямаше сили. Е, щеше ли да чака, докато му каже да си върви, питаше се той, седнал на бюрото си в мрачния офис, със съзнанието, че баща му се е оказал прав. Не беше и нямаше да постигне нищо, а Сюзан заслужаваше повече. Много повече. Тя бе най-прекрасната жена, която бе срещал някога, но трябваше да я отстрани от живота си, да й даде възможност да си намери истински мъж, силен и преуспяващ, който ще се грижи за нея… Въпросът бе… кога ще намери сили да я напусне.

 

 

Докато Джулиан отсъстваше, Лусинда реши да се заеме с опитите да издири Рене Хартман. Освен това искаше да прочете писмата на Пъмпкин. През последните няколко дни доста бе размишлявала над забележката на Фенела, че таксито й няма да се превърне на тиква, и разбра, че е реагирала неоправдано, защото Фенела, разбира се, е имала предвид приказката за Пепеляшка. Но може би писмата на Пъмпкин щяха да й разкрият подробности, като името на общ приятел, място, където са се срещали, или нещо, подсказващо коя може да е.

Щом децата си легнаха и Делия отиде на кино с приятеля си, Лусинда си направи кафе и се настани до телефона в дневната. Старият адрес на Рене, Авеню 67, Уейнсли, Йорк, бе напечатан в горния ъгъл на хартията за писма заедно с телефонен номер под него. Кодът на областта изглеждаше стар и несъмнено бе такъв, тъй като всички писма бяха писани през 1973 година. Без да губи време, позвъни на 192 и миг по-късно получи новия код на Йорк: 01904.

С треперещи ръце набра номера и мислено подготви думите, които щеше да каже, когато се свържеше. Вдигна някакъв мъж.

— Бих искала да разговарям с Рене Хартман, моля — изрече колкото можеше по-самоуверено.

— С кого?

— Рене Хартман.

— Тук няма такава — мъжът звучеше объркано.

— Не е ли Авеню 67, Уейнсли?

— Точно така.

— Тогава предполагам… Откога живеете там?

Човекът замънка за момент, преди да отговори.

— Преместихме се тук през 1973-а, но никога не съм чувал за Рене Хартман.

— Значи не може да сте купили къщата от нея — каза разочаровано Лусинда.

— Чакайте да видя, стойте така… Мюриъл?

В далечината гласовете разискваха оживено нещо, а после мъжът се обади:

— Там ли сте още? Жена ми казва, че сме я купили от семейство Дъруент.

— Разбирам. Съжалявам за безпокойството, но имате ли някаква представа къде са се преместили? — мислеше си, че може би Рене бе Дъруент по мъж и че съпругът й е продал имота.

Той отново се отдалечи.

— Мюриъл? — изрева отново. — Спомняш ли си къде са се преместили Дъруентови? Не, не беше Колчестър. Но беше някъде на юг — последва нов оживен разговор от другата страна. — Съжалявам — заяви той, когато се върна, — но не сме сигурни. Жена ми мисли, че са отишли в Колчестър, но ми се струва, че по-вероятно беше Кент.

След като му благодари отново, затвори. Бе разбрала, че няма смисъл да търси госпожа Дъруент, понеже, ако Рене се бе омъжила след връзката си с Майлс, защо би съобщила фамилията Хартман на панихидата?

Ами сега? Какво друго й оставаше, освен да помести нова обява във вестниците и да се надява, че майка й никога не е чувала за тази жена? Не бе оповестено да е изчезнала, така че полицейските хроники бяха безполезни, а що се отнася до търсенето в електронен списък, то кой точно? Откъде щеше да започне?

Обезсърчена, Лусинда остави писмата на Рене настрана и миг по-късно се потопи в топлата и любяща проза на Пъмпкин.

„Любими мой, липсваш ми неописуемо и копнея за завръщането ти след пътуването. Ще бъде истинско блаженство да те прегърна отново! Как бих желала да можем да прекараме само една нощ заедно, вместо тези откраднати срещи…

Отчаяно искам да те видя, моя най-скъпа любов, моя душа, сърце на сърцето ми! Когато сме разделени, се чувствам половин човек. О, Боже, нямаш представа колко те обичам и как се нуждая от теб!…“

Лусинда остави писмата, прекалено смутена, за да продължи да чете. Получателят на тази огнена страст бе баща й, за Бога, и й се прииска да бе сдържала любопитството си и да ги бе оставила в чекмеджето под пуловерите. Или той бе пожелал да ги прочете? Що за човек би бил, ако е така? Спокойно би могъл да сложи всеки вързоп в отделен надписан плик и тя нямаше да знае съдържанието им.

Но после с ужасяваща яснота си припомни как й бе опявал неприятно, когато бе четиригодишна: „Любопитството уби котката!“, защото я бе заварил да подслушва разговора на Том и Хари, че е твърде малка, за да ходи на пантомима с тях.

И така, това ли бе наказанието й? Досетил ли се бе, че ще бъде изкушена да прочете писмата, които щяха да я отвратят и смутят? Нарочно ли ги бе оставил незапечатани, за да й даде урок?

Без да чете в истинския смисъл на думата, тя прехвърли страниците в търсене на име или място, което да й осигури следа, но нямаше такива. Цялостният тон на писмата се свеждаше до страстна любов с акцент върху секса. Която и да бе Пъмпкин, разсъждаваше Лусинда, определено имаше високо либидо.

 

 

— В безизходица съм — каза тя на Карина по телефона по-късно същата вечер. — Нямам никаква представа как ще открия Рене Хартман или коя е Пъмпкин, по дяволите!

— Значи не мислиш, че е Пола Максуел? — приятелката й звучеше разочаровано.

— Не, сигурна съм, че не е. Просто се бях хванала за сламка. Но как да намеря тази Рене?

— Мога да ти предложа само да отидеш до Йорк и да се опиташ да я проследиш от там. Трябва да е имала приятели, които са поддържали връзка. Или банкова сметка в града. Или да е използвала услугите на агенция за недвижими имоти. Трябва да я помнят.

— Почакай малко, Карина…

Нещо не се връзваше, но не можеше да разбере какво. Посегна към вързопа с писма на Рене отново. За разлика от Пъмпкин, бе поставила дати много точно и всички бяха писани през 1973-а. Въпреки това мъжът, с когото говори по телефона, бе казал, че с жена му са се преместили на Авеню 67 през същата година. Направи бързо изчисление.

Значи Рене може би е живяла със семейство Дъруент. И ако е било така, кои бяха те и къде бяха отишли?

— Какво правиш? — дочу гласа на приятелката си.

— Извинявай, мила. Ще издиря семейство Дъруент. Те ще ме отведат при Рене.

— Ще споделиш ли с мен основанията си? Или е личен въпрос? — пошегува се невинно тя.

Лусинда обясни накратко.

— Има само един проблем — добави раздразнено.

— Какъв?

— Как ще намеря свободно време да направя всичките тези проучвания в Йорк. Господи, в момента се чувствам като затворник. Има толкова много неща за вършене, а не мога да се измъкна от работа.

Последва миг тишина.

— Аз мога да проведа разследването вместо теб. Много ми се иска да си намеря някакво занимание. Това ще отвлече мислите ми от Алекс и проклетата му връзка.

— О, Карина! Взела съм да ти разправям за тези ужасни жени, когато и без това си имаш свои грижи! — извини се Лусинда. — Честно казано, не се притеснявам. Ще намеря време…

— Сериозно ти говоря, скъпа — прекъсна я Карина. — Наистина. Остави ме да ида в Йорк за два дни, за да подуша наоколо и да открия каквото мога.

— Наистина ли? Нямаш нищо против? Боже, ще ти бъда толкова благодарна!

— Няма проблеми, Бог ми е свидетел. Тара и Чарлз са на лагер, така че остава само Майкъл. Имам достатъчно време.

— Благодаря ти, ти си истински ангел!

 

 

— Лусинда?

Ан така и не се бе научила, че дъщеря й не обича лични разговори в офиса, освен в спешни случаи. Даваше лош пример на останалия персонал, а и по-висшестоящите се мръщеха.

— Здравей, мамо — отговори с тих глас и се завъртя в стола си, за да не я чуват другите.

— Какво е намислил Хари, скъпа? Имаш ли някаква представа?

Страх скова сърцето на Лусинда.

— Не, мамо. Защо? Какво прави?

— Непрекъснато ме пита дали зная какви книжа ти е оставил татко ти. Обясних му, че си ми казала, че са само стари документи и договори, но изглежда, смята, че криеш нещо.

Дъщерята почервеня от гняв.

— Дребен пакостлив негодник! — прошепна разярено тя. — Толкова го е страх, че съм получила повече от него, че би наприказвал какво ли не.

— Не е нужно да ругаеш, скъпа — укори я майка й. — Казах му, че не го засяга, но той заяви, че се държиш подозрително.

— Какво? Ще го убия! Просто е решил да създава неприятности. Не му обръщай внимание, мамо. И не се безпокой. Сега трябва да затварям, но ще се отбия да те видя след работа довечера.

— Всъщност ще вечерям с баба ти.

— Тогава ще й се обадя и ще я попитам мога ли да отскоча да ви видя и двете.

— Би било много мило. Има и още нещо, скъпа. Хари сериозно се опитва да ме убеди да продам къщата веднага щом бъде дадено разрешението. Казва, че чрез един негов познат може да получи наистина добра цена, и че ако избегнем агенциите за недвижими имоти, ще вземем много повече пари.

„Можеше ли брат й да падне по-ниско“, запита се Лусинда. На глас изрече:

— Мамо, продай я само ако ти го искаш. Обичаш къщата и зависи единствено от теб, но каквото и да решиш, не позволявай Хари да действа вместо теб. Много е важно да наемеш истинска агенция за недвижими имоти, иначе няма да имаш никаква застраховка, в случай че нещо се обърка.

— Сигурно си права, скъпа — отвърна отнесено Ан.

 

 

— Бабо? Аз съм.

— Лусинда, скъпа! Не съм те чувала от векове! Как си?

— Добре. Съжалявам, че не се обаждах, но животът ми е в страхотен хаос. Ще ти разкажа всичко, когато се видим. Слушай, мама каза, че ще вечеряте заедно довечера. Парти ли е, или сте само двете?

— О, само двете, скъпа. Знаеш как мрази всякакви празненства.

— Така си и мислех. Чудех се дали не мога да намина да ви видя, но може ли да дойда по-рано, за да си поговорим?

— Много добра идея. Тя ще е тук в седем и половина.

— Супер! Аз може ли да пристигна в шест и половина? Имам толкова много да ти разказвам!

— Чудесно, мила. И ще останеш за вечеря, нали? Джулиан ще се присъедини също, нали?

— Той е още във Франция с родителите си, така че съм сама.

— Значи ще поостанеш!

Лусинда осъзна, че макар и изречено по най-мил начин, това наподобяваше по-скоро кралска заповед, отколкото обикновена покана.

— Разбира се — отвърна твърдо. — Нямам търпение. Когато завъртя стола си обратно към бюрото, усети, че Ален Лубе стои и я гледа.

— Лусинда — заговори на разваления си английски, — май много си заета? Помагаш ли ни да открием онзи, който ни е продал на „Ксанте“? Или се занимаваш с частни неща в работно време? — очите му блестяха като стомана, увеличени от очилата, и разбра, че не се шегува.

— Съжалявам, Ален — изчерви се, но реши да изясни положението. — Откакто баща ми почина, имам много семейни проблеми. Майка ми се обади, разтревожена за нещо, но ще се погрижа да не се повтаря.

— Постарай се, Лусинда. Дошли сме в „Д’Асоар“ да работим, а в момента трябва да се справим с много сложна ситуация. Нужно ни е цялото внимание на всеки от вас.

— Да, разбира се.

Но той бе отминал, а малките му кръгли очички поглъщаха всичко, случващо се в открития офис на деветия етаж. Персоналът, забеляза тя, внимаваше да си придаде зает вид. Всички директори, както и Ален, дебнеха наоколо през последните дни, надничаха и шпионираха. Атмосферата ставаше все по-напрегната.

 

 

— Скъпа, колко е хубаво, че те виждам! — каза Сара и я посрещна, както винаги, с прегръдка, чаша шампанско и покана да седне на най-удобното кресло. Дневната й ухаеше на гардении и ароматизирани свещи в стъклена чиния, пълна с полирани сиви камъчета. — А сега ми разкажи всички новости — подкани я възрастната жена веднага след като се настани на дивана срещу внучка си.

Изглеждаше много по-добре, отколкото на панихидата. Тази вечер бе в сиво-синя рокля с подходящи нанизи перли около шията си.

Лусинда й разказа какво се бе случило, включително и за пътуването си до Бристол и изнудването на Хари, но колкото се може по-накратко, тъй като искаше да й предаде всичко, преди да е дошла Ан.

— Ето защо ти се обадих, освен заради това, че обещах на мама да я видя тази вечер, ако мога. Какво да правя с Хари? Никога досега не е падал чак толкова ниско.

— Лошото е — обясни мъдро баба й, — че е опитал богаташкия живот с тази жена, Пола, а сега, след като тя го измами, е ядосан, възмутен, задлъжнял, а вероятно му липсва и положението на милионер.

— В това му е проблемът — отвърна Лусинда без съчувствие. — Ще го убия, ако каже на мама за Изабел и Фенела. Добре че не знае за останалите — добави, като вдигна очи към небето.

— Не е трябвало да му даваш никакви пари, скъпа. Не бива да се отстъпва пред изнудвачите. Ще се опита да ти изкопчи още и още.

— Но какво можех да сторя, бабо? Мама ще бъде съсипана, ако научи, че татко я е мамил през целия им брачен живот.

— Всъщност много жалко, че Пола не се оказа достатъчно глупава да инвестира в неговата идея — изрече Сара, усмихвайки се на тази мисъл. — Това щеше да го накара да замълчи, а нея — да научи това-онова за мошениците.

Чу, че се звъни. Ан бе пристигнала.

— Не забравяй, бабо, ако мама иска да продаде къщата, кажи й, че трябва да се обърне към агенция за недвижими имоти, а не да оставя Хари да се заеме с това — каза настоятелно Лусинда.

— Разбира се — отвърна категорично Сара.

 

 

Винаги бе вярвала в телепатията и затова изобщо не се изненада, когато на следващия ден се натъкна на Пола Максуел на улицата.

— Здравей, Лусинда, приятно ми е, че те виждам — поздрави я жената. — Какво правиш в този район?

Стояха на ъгъла на „Оксфорд Съркъс“, а Лусинда отиваше да купи различни козметични продукти на „Ксанте“, за да провери дали не са пооткраднали и други идеи на „Д’Асоар“.

— Пазарувам — отговори кратко тя, защото не желаеше да разговаря с нея.

— Как е Хари?

— Изненадана съм, че се интересуваш — отвърна лоялно. Хари може и да бе негодник, но все пак й беше брат.

— Разбира се, че се интересувам — погледът на Пола се смекчи, а в гласа й се долавяха нотки на извинение. — Той изтълкува всичко погрешно. Опитвам се да се свържа с него, но мобилният му телефон, изглежда, е изключен непрекъснато, а мисля, че номерът на майка ти не е вписан в указателя, нали? Дори не зная къде живее — Лусинда я изгледа хладно и безмълвно. — Затова може ли да му предадеш едно съобщение, като го видиш? Би ли го помолила да се свърже с мен?

— Ако го видя — отвърна рязко тя. — Сега трябва да побързам.

— Разбира се — Пола се усмихна любезно.

В модните си панталони, светлосиньо сако и велурени обувки, тя изглежда великолепно, призна си със завист Лусинда. Но какво казваше Сара в такива случаи? Красивите пера правят птицата красива. Ако я облечеш в обикновени дрешки, ще изглежда не по-добре от всяка друга.

Докато седеше в таксито на връщане към офиса с колекция от продукти на „Ксанте“ в хубава пазарска чантичка, опита да позвъни на Хари, но мобилният му телефон бе все още изключен. После избра номера на майка си, но никой не вдигна. Ан вероятно бе излязла на покупки, а кой знае къде се бе запилял брат й. Сигурно си бъбреше в някоя кръчма и замисляше нова далавера.

Импулсивно реши да се обади на Том. Може би той можеше да поговори с Хари, да му влее малко ум в главата и да му покаже колко е жестоко да създава неприятности на майка им.

„Гарсън и сие“ бяха доста по-спокойна фирма от „Д’Асоар“ и никой не възразяваше служителите да водят частни разговори. Дори ги насърчаваха да си правят почивки и да поклюкарстват на чай, тъй като управителят бе взел присърце едно изследване, което твърдеше, че всъщност хората работят по-добре и постигат повече, ако им бъде разрешено да си почиват от време на време.

Веднага се свърза.

— Здрасти, Том, аз съм.

— Здравей, Лусинда. Как си?

Позна по тона му, че е потиснат.

— Добре съм, но ти не ми звучиш така — отвърна със сестринска откровеност.

— Добре съм — заяви той, — само съм малко уморен. Имам доста работа.

Знаеше, че лъже, но не искаше да го притиска. Винаги е бил потаен и щеше да й разкрие проблемите си, когато сам прецени.

— Питах се дали си виждал Хари наскоро — попита го.

— Не. Не съм го срещал от панихидата. Защо?

За миг почувства неконтролируемо желание да му довери всичко, за любовниците, за писмата, за бижутата, дори за трите милиона лири награда, ако спечели играта, и също за това как Хари бе надушил какво става и заплашва да го разкрие пред майка им. После осъзна, че ще е нечестно спрямо него. Защо да го обременява със знанието за леконравното минало на баща им? А също и с необходимостта да го пази в тайна.

— Защото разстройва мама — после разбра, че ще трябва да му каже нещичко. — На панихидата имаше две жени, приятелки на татко, а той реши, че са му стари изгори. Освен това мисли, че документите, които татко ми остави, са ценни или нещо такова. Както и да е, заплаши, че ще каже на мама, ако не му дам пари.

— Какво?! — Том звучеше стъписано.

— Да. Беше готов да създава неприятности и му дадох хиляда лири, за да му запуша устата.

Последва дълго мълчание, преди да й отвърне, и почти чуваше как в мозъка му скърцат зъбни колелца, докато осмисля информацията. После заговори с яд:

— Не може да бъде! Лусинда, не е трябвало да го правиш! Не можеш да позволиш да те изнудва. Ще продължи да ти иска пари.

— А какво можех да сторя, Том? Но ти си прав. На всичко отгоре е настоял мама да му каже какви са книжата на татко и сега тя се чуди какво става. Безсилна съм и се питах дали не може да поговориш с него.

— Каква полза би имало?

— А кой друг да го стори? Знаеш ли, че даже е взел назаем спестяванията й, всичко, което има, докато бъде дадено разрешението, защото е задлъжнял?

— Ами онази негова приятелка? Мислех, че го издържа — въздъхна тежко той.

— Скъсали са — разказа му какво се бе случило. — Всъщност се натъкнах на нея на улицата тази сутрин и тя иска да се свърже с него отново.

— Тогава защо не го стори? — звучеше изключително уморен.

— Том, наистина ли си добре? Струваш ми се болен.

— Нищо ми няма.

— Ами Сюзан? Тя добре ли е? Изглежда ми толкова приятна. Щом Джулиан се върне от Франция, трябва двамата да дойдете на вечеря. Наистина ще се радвам да я опозная.

— Ами… ще видим. Трябва да затварям, Лусинда.

След като си казаха довиждане, през останалата част от пътуването се чудеше какво, за Бога, му има на Том. Винаги бе мрачен, но днес звучеше, сякаш вече не си струва да живее. Обзе я безпокойство, а сърцето я сви болезнено. Може би наистина му имаше нещо. Радваше се, че не бе споделила с него своето бреме. Просто при отсъствието на Джулиан отчаяно й липсваше да си поговори с някого и да му се довери. Липсваха й вечерните разговори на чаша вино, когато децата си бяха легнали, а още повече — успокоителната му топлина в леглото до нея.

Тази вечер щеше да се обади във Франция, за да види как вървят нещата. Пожарникарите вече трябва да бяха установили откъде бе започнал пожарът.

Служителите от отдела й бяха възбудени от някакъв слух, който се бе разнесъл от стаята на борда на десетия етаж.

— И сега какво? — попита Лусинда, докато разопаковаше покупките си от „Ксанте“, които възнамеряваше да даде за анализ в лабораторията на „Д’Асоар“.

Питър Харис, прекият й началник, бе осведомен.

— Почти сигурни са кой ни е продал на „Ксанте“. Мислят, че е някой от главния офис.

— В Париж ли?

— Не — поклати глава. — Някой от парижкия офис, който е бил прехвърлен тук — прошепна той, за да не го чуе друг от отдела.

— Знаят ли кой е?

— В момента разпитват заподозрените. Всъщност — наведе се по-близо, — смятат, че е замесен повече от един човек.

Лусинда кимна в знак на съгласие.

— Много е вероятно.

— Като начало, в този отдел са шестима.

— Шестима какво? — попита сепнато тя.

— Шест души, прехвърлени от Париж през последните две години.

Лусинда се взря в колегите си из стаята, все хора, на които вярваше безусловно. Но Питър бе прав. Шестима от тях бяха спуснати от централата през последните две години. Беше ли възможно да е извършено огромно предателство точно под носа й, а тя да не го е забелязала?

Къщата бе съвсем тиха, когато вечерта се прибра малко по-рано от обичайното. Намери Делия в кухнята да довършва купчина дрехи за гладене.

— Къде са децата? — попита я, като стовари на масата плодовете, които бе купила за вечеря.

— Играят си горе — усмихна се спокойно помощницата.

— Ще се кача да ги видя. Ще ги изненадам.

Промъкна се тихо по стълбите и се наслаждаваше на разговора им, докато бяха насаме. Гласчето на Дейзи звънтеше силно и ясно, но не от детската стая, както бе очаквала, а от нейната собствена.

— Бихте ли желали още един, господине?

Гласът на Джейми бе тих и дрезгав.

— Мисля, че жена ми би искала няколко.

— А в какви цветове, господине? — изписука момиченцето.

Заинтригувана, Лусинда се промъкна на пръсти по площадката и надникна през процепа на вратата, която бе леко открехната.

Тоалетката й бе разчистена от дреболиите, които обикновено държеше на нея, и всичките й гримове бяха изложени като на щанд. Със силно начервени устни и бузи и изписани с черна линия очи, Дейзи играеше ролята на продавачка, а Джейми имаше мустаци, брада и големи вежди, изрисувани с най-хубавата й спирала.

— Какво, за Бога!… — възкликна тя, като ги видя.

— Мога ли да ви услужа, госпожо? — извика дъщеря й. — Имаме много хубав парфюм, който може да ви хареса — взе шишенцето с „Джой“, най-скъпия аромат на света, който Лусинда пазеше за специални случаи, и щедро пръсна във въздуха наоколо.

— Дейзи! — грабна го ужасено. — Не го хаби!

— Играем си на магазин — обясни синът й. — Ние сме част от „Д’Асоар“. Купувам червила за съпругата си.

Сведе поглед и видя всичките си червила отворени, а цветовете им бяха демонстрирани в надраскани петна върху стъклената повърхност на тоалетката.

— Това ни е каталогът — заяви гордо дъщеря й. — Като онзи, който имате в офиса.

 

 

— Малките дяволчета, не знаех да плача ли, да се смея ли — казваше тя на Делия по-късно, когато децата бяха смъмрени, измити, нахранени и пратени в леглата.

Помощницата се усмихна тъжно.

— Много съжалявам. Боя се, че аз съм виновна. Оставих ги да си играят горе като ангелчета. После се вглъбих в гладенето и загубих представа за времето. Много поразии ли са направили?

— Почистих бъркотията, но са съсипали повечето ми червила, очната линия и спиралата. Сигурно смятат, като повечето хора, че фирмата ми дава всички гримове, които си поискам, но тя, разбира се, не го прави. Като изключим някоя и друга мостра, трябва да си купувам всичко.

— Срамота! — Делия бе възмутена. — Мислех, че получаваш каквото си пожелаеш, след като работиш там.

— Де такъв късмет! И все пак е разбираемо. Само в лондонския офис има шестстотин служители, разпръснати в осем отделни фирми, така че само си помисли колко би струвало на „Д’Асоар“, ако хората от всички офиси по света си вземат каквото си поискат. Става дума за шест хиляди души. Милиони лири за сметка на компанията.

Делия зяпна.

— Толкова ли е мащабен бизнесът ви?

— Една от най-големите индустрии в света. Оборотът им е милиарди лири и е най-жестокият бизнес на земята. По-лош е дори от производството и търговията на дамско облекло.

В този момент телефонът звънна. Беше Джулиан. Лицето на Лусинда светна, като чу гласа му.

— Как си, скъпи? Какво става? — запита нетърпеливо.

— Все още чакаме да разберем как е възникнал пожарът. Съдебните експерти, или както и да ги наричат в тази страна, се включиха и очакваме доклада им в следващите двадесет и четири часа. Междувременно това висене е истински кошмар — звучеше разтревожен и уморен.

— Не се и съмнявам — изрази съчувствие тя.

— Татко не смее да купи къщата в Шиър, защото може да не получат парите от застраховката. Днес научиха, че има и други претенденти за нея, така че ситуацията стана още по-мрачна.

— О, Господи! — представяше си ги, затворени в хотела, в неведение за бъдещето. — Ами американците, които искаха да купят шатото?

— Върнали са се във Флорида крайно обидени и заплашвали, че ще ги съдят за депозита, ако не си го получат до седем дни.

— О, Джулиан! Колко неприятности си имате! Иска ми се да можех да съм до теб, мили! Родителите ти добре ли са?

— Щом се докаже, че пожарът не е бил умишлен, татко ще трябва да се бори за всяко пени, което може да измъкне от застрахователната компания. Наистина не горят от желание да платят. Мама и тате ще поостанат, но аз ще си дойда вдругиден.

— Така ли? О, чудесно!

— Зайче! Звучиш като тийнейджърка — присмя й се с обич той.

— Защото се чувствам като такава, сякаш ми предстои първа среща с гаджето. Ще бъде страхотно да си вкъщи отново! Нямаш представа колко много ми липсваш!

— И ти ми липсваш адски, Зайче. Ще се видим в петък вечерта, нали?

— Нямам търпение.