Уна-Мери Паркър
Момент на лудост (9)

Девета глава

— Какво има, Хари?

На влизане във всекидневната Пола го видя да седи отпуснат на дивана и да гледа телевизия с празен поглед.

Бяха ходили на вечеря, този път в „Кълекшън“, и той й бе казал, че е забравил портфейла си с всички кредитни карти в апартамента й, когато се преобличал, за да излязат. Беше платила сметката, без да възрази, но Хари бе придобил мрачен вид, особено след като сервитьорът го изгледа гадно, докато тя подписваше чека.

Хвърли поглед към нея със сключени вежди.

— Просто съм вкиснат заради проклетия семеен адвокат — оплака се той. — Някак си е успял да блокира парите, завещани ми от татко, а наистина се нуждая от тях, за да сложа начало на някои неща в „Проследяване на роднини“. Казах му какво е мнението ми за него, но нали ги знаеш старите адвокати — замлъкна раздразнено. — За какъв се мисли, по дяволите? Татко остави всичко черно на бяло, за да няма проблеми. Мисля, че просто се опитва да извлече полза от ситуацията. Нали знаеш как обичат да правят такива работи. От това живеят.

Пола седна до него и взе ръката му. Облечена бе в гладка синя сатенена нощница и халат от „Ригби и Пелър“, подарък от леля й за Коледа, и знаеше, че подлудява Хари. Погледна го въпросително.

— А дадено ли е разрешение за освобождаване на авоарите? Когато Нийл почина, бяха нужни почти две години да уредят нещата. В този период не получих абсолютно нищичко. Щях да остана без пукната пара, ако нямах собствени средства. Или пък трябваше да си намеря работа.

Хари все още изглеждаше недоволен, но въпреки това се усмихна сковано.

— Не мисля, че Бърнард си върши работата съвестно все пак. Бог знае защо татко използваше услугите му изобщо. Трябваше да си избере по-млад човек, който може да ускори нещата с данъците и придобиването на собствеността и тъй нататък. Толкова е изнервящо!

— Просто трябва да бъдеш търпелив, Хари. Задръж изпълнението на плановете си за известно време — Пола млъкна замислено за миг и после лицето й се оживи. — Сетих се! Защо не заминем на пътешествие някъде? Истинско откъсване от всичко това? През последните седмици беше подложен на такъв стрес, след смъртта на баща ти и всичко друго. Какво ще кажеш за седмица в Барбадос? — приближи се, обгърна го с ръце и подпря лице на рамото му. — Не би ли било чудесно? Мисля, че това е най-романтичното място на света!

Хари бе ужасен. Даже и да идеха, щеше да им струва около две хиляди лири, а той ги нямаше. Пола щеше да очаква да отседнат в най-хубавия хотел и да вечерят в най-скъпите ресторанти. И би искала да й купува забавни аксесоари в онези скъпи малки магазинчета, неизменно залепени за хубавите хотели. И дума не можеше да става, освен ако не бе сигурен, че тя ще инвестира в „Проследяване на роднини“.

— Какво има, мили? Не ти ли харесва идеята? — попита приятелката му с натежал от разочарование глас.

Той се изправи, сякаш да сложи край на разговора.

— Не мога, Пола. Твърде много грижи имам. Предстоят ми важни срещи буквално всеки ден през следващите две седмици. Искам да кажа, че компанията трябва да стане интернационална, да се разрасне. Не е някаква си дребна работа. Трябва да съм тук, за да подготвя почвата. Би било лудост да тръгна в такъв момент.

Челото й се сбръчка.

— Но можеш да поддържаш връзка за това как вървят нещата, където и да си.

— Имам работа — заяви упорито той. — Но ти върви. Очевидно умираш от желание да се измъкнеш, затова не искам да те спирам.

— Но трябва да правим всичко заедно, Хари. Трябва да споделяме живота си, работата си, плановете ти за бъдещето — тя замълча покъртено. — Може би те пришпорвам, Хари. Не съм искала, но… е, би било чудесно да сме… нещо като партньори във всичко, нали? — надигна се и нежно постави ръка на бузата му. — Но може би наистина те пришпорвам — завърши тъжно тя.

Залитна от изненада. За Бога… нима тази жена му правеше предложение? Нима имаше предвид — не дай Боже! — брак? Ами ако правеше точно това? Можеше да забрави за компанията, като неин съпруг щеше да е осигурен за цял живот, но… но… но на каква ужасна цена!

— За какво мислиш, Хари? — попита меко тя.

Пое си дълбоко дъх и се опита да се съвземе. Нима това завоалирано предложение от страна на Пола бе единственото разрешение на финансовото му бъдеще? Трябваше да признае, че макар и донякъде ужасно, може би трябваше да приеме. Богатите жени, луди по тялото му, не бяха много. Взе решение за част от секундата с презумпцията, че по-късно може да го промени.

— Права си, разбира се. Ще видя дали не мога да намеря прозорец в графика си — „ще видя дали не мога да взема няколко хилядарки от Лусинда или мама.“ — И ще идем на пътешествие, ще обсъдим бъдещето си заедно, става ли? — „ще се опитам да намеря друг начин да те чукам за пари, без да се налага да се женя за теб.“

Пола обгърна ръце около шията му с кратък радостен вик.

— Би било чудесно, о, ще си прекараме така прекрасно, нямам търпение! — обърна се и залепи устни върху неговите, а настойчивите й целувки отнеха дъха му. Дърпаше дрехите му, посегна към мъжествеността му с алчни пръсти, после се плъзна върху него и го обви в син сатен.

— Пола… — изхриптя той, борейки се за въздух.

— Тихо — прошепна тя. — Нямаш представа колко щастлив ще те направя.

Дълбоко се съмняваше.

 

 

Беше им станало почти навик — Лусинда и Карина се обаждаха една на друга поне два пъти в седмицата, за да обсъдят последните клюки. Конкретно тази вечер Лусинда нямаше търпение да й разкаже за последното развитие по издирването на любовниците на баща си.

— Почти сигурна съм, че открих коя е Пъмпкин — обяви триумфиращо тя.

Последва миг вцепенена тишина, преди приятелката и да попита изненадано:

— Кой? Какво се е случило?

— Няма да ми повярваш. Всъщност в момента тя живее с Хари. Не е ли извратено?

— Но коя е? — Карина звучеше заинтригувана.

— Казва се Пола Максуел. Снощи говорих с мама, защото Пола ми каза…

— Ти си се срещнала с нея?

— Да, Хари я доведе на вечеря. Каза, че бащите ни били големи приятели, а и тя използва съвсем същите думи като Изабел, за да опише татко: „удивителен човек“.

— Това не означава… — Карина спря на средата на изречението, но после продължи: — Хари знае ли за всичко това?

— Няма начин, и никога не бива да научи, иначе ще каже на мама. Заяви, че забърсал Пола в някакъв бар… всъщност мисля, че тя го е забърсала. Пред мен се преструваше, че не подозирала кой е, докато не й се представил, но не вярвам.

— Колко странно — в гласа на Карина се долавяше съмнение. — Как изглежда? И защо би искала да се хвърли на врата му?

— Не зная. Странно е и че той е заинтересуван, защото макар да е красива, е минала четиридесетте.

— Значи е красива?

— Направо фантастична. Особено за възрастта си. Разбира се, тя е и много богата, така че, що се отнася до Хари, привлекателността й може да се дължи и на това. Нали го знаеш какъв е — гласът на Лусинда бе мрачен. Пред нея, на кухненската маса седеше чиния с бисквити. Да върви по дяволите фигурата й, каза си, като си взе една.

— И какво те кара да мислиш, че е Пъмпкин? — поколеба се, несигурна защо е толкова убедена, че е намерила мистериозната любовница.

— Просто се връзваше — обясни неумело. — Ако може да се съди по Изабел, мисля, че тя е от типа жени, които са интересували баща ми през последните години.

— Но това е лудост, нали? Разговаряла ли с нея за Майлс?

— Нямах възможност, Хари все беше наоколо, а после изживях кошмарен миг, когато той забеляза кутията за писма и пожела да види какво съдържа. Освен това не зная адреса й, а не е включена в указателя — взе си друга бисквита и започна да я гризе.

— Лусинда, тази жена трябва да е Пъмпкин.

— Инстинктът ми подсказва, че е — съгласи се тя. — Може би се е нахвърлила върху Хари, защото татко й е липсвал или нещо такова, а брат ми е луд по нея, защото отчаяно се опитва да намери инвеститор за новата си компания.

— Божичко, това е пробивът, от който се нуждаеше, нали? И сега какво ще стане?

— Мисля, че ще трябва да я поканя на вечеря с него и по някое време да я хвана насаме и да я попитам направо.

— Страхотно! — извиси се смехът на Карина. — О, Лусинда, покани и нас, моля те! Всичко бих дала да бъда там и да видя какво ще се случи.

— Добре, но искам да остане тайна. Ако е Пъмпкин, нещата може да се усложнят — изтъкна тя.

— Да, но ще бъде очарователно!

— В неделя ще дойдете на обяд, нали?

— Да, моля. Алекс е на работа, а децата ще прекарат уикенда при родителите му, така че ще бъда сама. Става ли?

— Разбира се. Ако е все така горещо, ще хапнем в градината.

— Нямам търпение. И ме дръж в течение на историята с Пъмпкин, чу ли?

 

 

Том се събуди и за няколко секунди се чудеше къде е. После почувства движение до себе си и слисан осъзна, че е прекарал нощта у Сюзан. В леглото й. Спомените се връщаха, един по един, фантастични, невероятни, които спираха дъха му, растеше удивлението му от страстната топлина на тази жена. След преживяното неумело суетене и студеното механично чукане, последвано от неловки опити за разговор, когато нямаше какво да каже и си представяше най-лесния път за бягство, да се събуди до нея, бе истинско откровение.

Когато се обърна към Сюзан, тя отвори очи и се усмихна мигновено, с порозовяло лице и разпиляна по възглавницата коса.

— Добре ли спа?

Том се ухили и се почувства съвсем различен от себе си.

— Да — отвърна изненадано. — Много добре.

— Хубаво. И аз спах добре — сгуши се по-близо тя. Голото й тяло бе меко и топло и той долови лек жасминов аромат. После почувства ръцете й, онези силни и сръчни ръце, които готвеха такава вкусна храна, да се протягат към него, да галят бедрата му, нежно да обхващат мъжествеността му с длани.

Със смесени чувства, полувъзбуда, полужелание да заплаче, защото се чувстваше толкова щастлив и благодарен, Том взе Сюзан в прегръдките си и я целуна дълбоко. Тя бе всичко, което никога не бе имал, но за което винаги бе копнял — любовница, майка, спътница и приятелка.

Неспособен да повярва на късмета си, той продължи да я люби внимателно, като се сдържаше, въпреки че бе най-трудното нещо, което някога бе правил. После…

— Желая те… — чу я да казва с изпълнен с копнеж глас и нотка на болка и докато навлизаше в нея, тя потръпна и се вкопчи силно в него.

— Вземи ме… Вземи ме целия — прошепна Том и докато се движеше в нея, се зарече да я обича дотогава, докато тя му позволи. До последния си дъх и докато в тялото му пулсира топла кръв.

 

 

— Ето, от това се нуждаеш — заяви Карина на приятелката си. — И не зная защо не се сетихме по-рано.

Лусинда бавно прелисти страниците на книгата, която й бе дала. Заглавието бе: „Скъпоценни камъни“.

Изброяваше всички съществуващи разновидности, също и състава им, специфично тегло, твърдост, строеж и форма.

Заинтригувана, тя отвори на „перидот“, като се питаше развълнувано дали в невежеството си не бе подарила на Миранда най-ценните камъни в колекцията. Зачете на глас:

„Перидот или кризолит

Химически състав: силиций 39.73%, магнезий 5.13%, железен оксид 9.19%, никелов оксид и т.н.“

Но това означава ли, че са редки или специални камъни?

— Ако са от семейството на кризолита, значи са полускъпоценни — отвърна й Карина.

— Нима? Откъде знаеш? — отново зачете на глас:

„Специфично тегло 3.35, твърдост 6.5, кристален строеж… три метричен, форма… обикновено като речни камъчета.“

По дяволите! Всичко това е много интересно, сигурна съм, но е извън възможностите ми. Никога не съм и подозирала, че има толкова много камъни. Слушай:

„Освен диаманти, рубини, сапфири и смарагди, изброяват също и опал, ориенталско котешко око, тюркоаз, ахат, александрит, кехлибар, аметист, аквамарин, хематит, червен халцедон, гранат, йолит… който бил познат още и като «воден сапфир»… нефрит, яспис, лунен камък, лазурит, лабрадор…“

— Мислех, че това е куче, но тук пише:

„Бледосив или зеленикавокафяв камък, с вътрешни отражения с призматична форма, най-често яркосин или зелен“.

— Очарователно е, Карина. Боже мой, списъкът е безкраен, има оникс, топаз, турмалин, циркон, хиацинт и прозрачен цейлонски циркон. Знаеш ли, може да се заинтересувам доста от камъните. Определено е различно от фон дьо тена, сенките за очи и червилата.

— Е, мислех си, че трябва да знаеш това-онова за нещата, които подаряваш. Тъй като не ти е позволено да ги дадеш за оценка или да поискаш нечий съвет за стойността им, действаш слепешката, нали?

Лусинда кимна.

— Онзи ден разглеждах бижутата имитации в „Хародс“ и някои ми се сториха съвсем автентични. Честно казано, не можах да направя разлика. Дори си поговорих с една от продавачките и тя се съгласи, че освен ако не си експерт, никога няма да можеш да различиш истински диамант от фалшив.

Карина повдигна деликатно оскубаните си вежди.

— Мисля, че бих направила разлика — отвърна сухо. Протегна ръката си и показа финия си пръстен е един-единствен диамант, който Алекс й бе подарил за годежа им. — Първо трябва да гледаш гнездото. След това дълбочината и огъня в самия камък. Ето — свали го и го подаде на Лусинда. — Погледни.

Разгледа го отблизо. Големият диамант наистина изглеждаше съставен от милиони бляскави фасети. Но дали това не се дължеше на факта, че беше десет пъти по-голям от онези в нейния собствен годежен пръстен?

— Красив е — призна тя.

Карина посегна към своя филофакс, дебел, подвързан с кожа бележник, съдържащ не само дневника й за обществени ангажименти, но и списък с познати, които можеха да се окажат полезни — от цветари и организатори на партита до специалисти по обзавеждането, боядисване на материи, майстори на абажури или перукери, които правеха частични перуки, съвпадащи по вид със собствената коса, и дори няколко гримьори за специални случаи.

— Така — каза тя, като се настани с химикалка в ръка. — Опитай се да ми опишеш всяко от останалите бижута, а аз ще направя някои проучвания. Разбира се, не знаем колко карата са камъните, а това е от огромно значение, но ми кажи всичко, което можеш. Досега поне изглежда, че си подарила най-ниско стойностните накити.

— Просто късмет, нали? — Лусинда се облегна със затворени очи и сбръчкано чело. — Има перлена огърлица. Зърната, или както там се наричат, са доста едри. Като малки камъчета може би или много едър грах.

— Опитвала ли си да ги сгризеш с предните си зъби?

— Какво? — ококори очи и зяпна тя.

— Трябва да пробваш повърхността на перлите с ръба на предните си зъби. Да опипаш лекичко дали е гладка или грапава — обясни авторитетно Карина.

— Шегуваш ли се? Какво ще ми покаже това?

— Ако са гладки, са фалшиви, а ако са леко грапави, значи са истински. Освен ако не са естествен барок, но в този случай щяха да са големи и неправилни като буци и ти щеше да го забележиш, без да е нужно да ги опипваш.

— Огърлицата прилича на онези от „Бътлър и Уилсон“, които струват около двадесет лири — отбеляза Лусинда в опит да бъде полезна.

— Каква е закопчалката? Тя винаги издава фалшивите бижута, независимо дали са огърлици или гривни.

— Малко топче, покрито с миниатюрни диаманти.

— Звучи добре — кимна впечатлена Карина. — Провери повърхността. Следващото?

— Ами, пръстенът. С тъмносин камък, предполагам сапфир, само че под определен ъгъл има пурпурни отблясъци, тъй че може да е и аметист. Обкръжен е от нещо като диаманти, но не блестят много. Дори не и колкото онези на годежния ми пръстен.

Карина си отбеляза нещо набързо.

— В златен обков ли е?

— Не, мисля, че е сребро.

— Сребро? — звучеше шокирана. — Не струва много, ако е сребро. Трябва да е или жълто, или бяло злато, или платина. Трябва да отчиташ внимателно всички тези неща, ако искаш да успееш.

Лусинда въздъхна тежко.

— О, Боже, влез ми в положение! Бърнард седи там и ме наблюдава непрекъснато, чака решението ми, не знам нищичко за бижутата, а толкова много неща зависят от правилния ми избор.

— Ами по-добре се поинтересувай, скъпа — отбеляза сухо приятелката й. — А гривната, която спомена?

Лусинда отново погледна книгата за скъпоценните камъни, като прелистваше страниците, докато намери онова, което търсеше.

— Ето! — възкликна триумфално. — Мислех, че камъните са аквамарини, и съм права. Баба има такива обици, затова бях съвсем сигурна. Гривната представлява верижка, съставена от едни такива бледосини камъчета, обсипана с миниатюрни групички диаманти между тях.

— Лесно ще е да определим стойността й — записа си припряно нещо. — Какво е следващото?

— Доста голяма диамантена брошка — призна Лусинда. — Не е по вкуса ми, но определено е впечатляваща.

— Ааах! — възкликна вещо Карина.

— Какво искаш да кажеш с това „ааах!“? — попита Лусинда, като се усмихваше на жената, която обичаше всичко скъпо и бляскаво.

— Как изглежда тази брошка?

Лусинда я заописва с жестове.

— Изглежда като клонче със солидни диаманти, с една голяма и две по-малки рози и няколко листенца. Дълга е три-четири инча може би и някои от диамантите са доста големи. Твърде кралска е на вид, за да се опише с думи.

Сама бе впечатлена, като се слушаше.

— Бинго! — каза с приглушен глас Карина. — Това трябва да е. Какъв е обковът?

— Отново сребро — сви рамене Лусинда.

— Не, не, платина. Следващия път я разгледай много внимателно. Виж дали дълбоко в камъните искрят огньове. Виж дали са захванати с кукички, дали има закопчалка или верижка.

— Не забелязах — вече започваше да се чувства много невежа в тази област.

— Ако предположенията ми са верни — каза й Карина с доволен вид, — вероятно струва около сто хиляди лири или повече. Зависи от каратите. Но звучи като скъпо бижу.

Лусинда се ококори от удивление.

— Дявол да го вземе! Откъде е взел татко такива неща? Като изключим медальона, който е купил за Миранда и така и не й го е подарил.

— Може би ги е наследил от майка си?

Изглеждаше изненадана.

— От майка си? — повтори въпросително. — Предполагам, че е възможно, само че някои от украшенията не са достатъчно стари на вид. Обиците, които дадох на Изабел например. Сигурна съм, че са съвременни.

— Не помниш ли баба ти да е носила някои от тях?

— Не я познавах. Починала е, преди татко да се ожени. Бил е единствен син, затова предполагам, че ако е имала някакви бижута, би ги наследил. Ще попитам Бърнард. Сигурно ще знае — посегна към бележките, които Карина си бе водила. — Може ли да хвърля един поглед? Ще видя дали не мога да добавя нещо.

Карина взе бележника си и го затвори чевръсто.

— Няма да разчетеш йероглифите ми. Почеркът ми е толкова ужасен, че трябва да говоря само по телефона! Ако се сетиш за още нещо, обади ми се. И следващия път, когато отидеш при адвоката, разгледай внимателно накитите. Виж обкова и камъните.

— Ще го направя. И благодаря за книгата — отвърна признателно Лусинда. — Определено имам по-добра представа какво да търся.

— Не прибързвай, скъпа моя! — отбеляза хапливо приятелката й, докато излизаха в градината, където домакинята вече бе сложила масата за обяд.

— О, исках да ти кажа — започна изведнъж тя, докато отваряше бутилка охладено бяло вино, — панихидата на татко е уговорена за деветнадесети юли в „Сейнт Мартин ин дъ Фийлдс“. Мама най-после доби кураж да определи датата и сега остава да организираме службата и да публикуваме съобщение във вестниците.

— Ще си запиша — въздъхна неочаквано Карина. — Ще бъде голямо събитие, нали? Ще има стотици присъстващи — после се разведри. — Решила ли си какво ще облечеш?

 

 

— Хари, каква изненада, скъпи! Колко е хубаво, че те виждам — възкликна Ан. — Точно щях да приготвя чай. Искаш ли?

— Благодаря — последва майка си в голямата тъмна кухня и я наблюдаваше, докато слага чайника.

Мразеше тази къща повече, отколкото можеше да изрази. Беше мрачна, потискаща. Изпълнена бе с толкова отвратителни спомени, че го побиваха тръпки и се чувстваше депресиран още щом прекрачеше прага й.

— Как вървят нещата? — попита майка му, като придаваше на гласа си ведрина и заинтересованост, защото знаеше, че всеки, който звучи унило, го дразни.

— Имам малко затруднение и се питах дали не можеш да ми помогнеш — отвърна оживено той.

Пред очите й сякаш се спусна облак от тревога и тя заговори неуверено.

— Не зная, скъпи. Какво имаш предвид?

Хари седна бъбриво на края на голямата кухненска маса, като единият му крак се клатеше свободно, очите му бяха широко отворени и сини, а косата падаше над челото му.

— Имам финансови проблеми в момента, мамо, което е наистина неприятно, защото съм пред подписването на най-голямата сделка, която е съществувала някога. Не само ще стабилизира компанията ми, но и ще ми осигури живота до края на дните ми!

— Звучи добре, мили.

— Всъщност е направо прекрасно. Но междувременно ми трябват около три хиляди лири, за да покрия жизненоважни разходи. Без тях няма да мога да продължа — зарови ръце дълбоко в джобовете на панталона си и се усмихна широко на майка си.

— О, не зная, Хари. Парите на баща ти са замразени, нали знаеш.

— Замразени? — намръщи се той.

Тя кимна нервно.

— Докато не бъде дадено разрешение, никой от нас няма да наследи нищо.

— По дяволите! — изруга ужасено той. — Мислех, че това се отнася само до мен и Том. Смятах, че ти ще можеш да получиш средствата си с няколко клаузи. Когато Бърнард каза…

Ан премигна, а пепелявите й мигли потръпнаха като нощни пеперуди.

— Защо си разговарял с Бърнард?

— Защото бях достатъчно глупав да го помоля за помощ — отвърна раздразнено синът й. — Накъдето и да се обърна, се натъквам на адски тъпи хора с адски тъпи правила и забрани. Как да изградя компанията си при тези условия? Човек би си помислил, че преднамерено саботират начинанието ми, нали?

— И какво искаш да направя, мили?

— Можеш ли да ми заемеш три хиляди, мамо?

— Три хиляди лири?

Той прехапа устни и мислено преброи до десет.

— Е, не пенса — отвърна в опит да се пошегува.

— Но в момента имам само парите, които заделях… от издръжката за домакинството, която ми даваше баща ти.

— Е, те ще стигнат — отговори решително младият мъж. — Това е просто заем, гарантирам ти. Мога да ти ги върна след… — погледна към тавана и задвижи устни, сякаш правеше изчисления. — … след шест седмици. Най-много. Става, нали? И знаеш ли какво? Ще те включа в сделката на фирмата ми. Ще ти дам пет процента от печалбите. Какво ще кажеш?

Ан остана безмълвна, но имаше вид, сякаш и друг път е чувала всичко това. Както бе слушала ядните изблици на Майлс приживе, така се боеше сега и от гнева на Хари. Мразеше неприятностите, лошите чувства, напрегнатата атмосфера и всички търкания.

— Много добре — каза тя с трепет на нежелание в гласа, — но искам да ми ги върнеш възможно най-скоро. Тези заделени пари са целият ми доход, докато… — по страните й потекоха сълзи и не можа да продължи. После изведнъж избухна: — О! Баща ти ми липсва толкова много! Той се грижеше за всичко и никога не се налагаше да се тревожа за пари, докато бе жив.

Хари си взе бисквита от кутията на масата пред него.

— Можеш да продадеш някои от нещата в къщата, нали? Част от среброто, което така и не си използвала никога. Кой ще разбере? И ще ти помогне да се справиш, ако си загазила, нали?

Ан поклати глава в безмълвна мъка, но слабите й рамене бяха превити от огромното нещастие и не му отговори. Гледаше я как прави чай и се питаше дали, когато се върне от пътуването си с Пола, няма да е добра идея да се пренесе при майка си за известно време. Можеше да поразпали Пола, ако не е постоянно на нейно разположение, а и със сигурност това щеше да му осигури глътка въздух. Спомни си, че само на няколко преки има заложна къща. Ако майка му не бе готова да вземе пари срещу среброто… е, разсъждаваше със скрита усмивка той, сърцето не скърби за онова, което очите не виждат, нали?