Уна-Мери Паркър
Момент на лудост (8)

Осма глава

„В отговор на обявата, поместена в колоната за частни съобщения на «Телеграф»…“

Лусинда видя, че почеркът почти не се е променил през близо четиридесетте години. Малко по-дребен може би, не толкова прецизен, посочващ адрес в Хоув. И малките завъртулки бяха същите. Качеството на хартията обаче бе лошо. Беше от онази, която се продава заедно с подобаващ плик в павилионите за вестници.

— Виж! — извика триумфиращо на закуска тя, като подаде писмото през масата на Джулиан, който предъвкваше печен бекон и резен домат.

Той го взе и прегледа съдържанието му, преди да й го върне със забележката:

— Две открити, остават три.

— Жалко, че не мога да пусна обява отново — подхвърли тя.

— Обява за какво? — попита Джейми с увиснала във въздуха лъжица с корнфлейкс.

— Нещо, свързано с „Д’Асоар“ — обясни кратко майка му, поразена от това колко лесно може да лъже.

Започваше да й става опасен навик: лъжеше децата си, майка си, братята си. И мразеше това. Дори като дете бе честна и беше против природата й да мами даже и за да не си усложнява живота. Винаги трябваше да внимава какво казва, за да не я чуе някое от децата.

— Какви три остават, татко? — полюбопитства Дейзи. — Къде остават?

Джулиан погали буйния ореол от руси къдрици и се усмихна над вдигнатото й личице.

— В училище, предполагам, скъпа — улови погледа на жена си. — Да ги заведа ли аз тази сутрин?

— Ще можеш ли? — изгледа го с благодарност. — Искам да се обадя на едно-две места, преди да тръгна за офиса.

— Но кои три? — настояваше момиченцето, докато слизаше от стола.

— Никога няма да ти кажат — намеси се примирено брат й. — Възрастните никога не ни казват нищо.

Веднага щом излязоха и Делия се качи горе да оправи леглата, Лусинда си наля още една чаша кафе и набра „Справки“.

— Кое е името?

— Максуел. Пола Максуел. Адресът е „Ийтън Плейс“, Белгревия.

Почака, дочувайки почукване по клавиатурата в далечината.

— Съжалявам, номерът не е вписан — отговори й операторката.

„Разбира се, че няма да е включен, нали?“, помисли си с раздразнение Лусинда. Пола Максуел беше точно от онези жени, които не даваха номера си в указателя. Трябваше да намери извинение да го вземе от Хари, без той да разбере защо й е.

После прочете повторно писмото на Миранда, като отново изучаваше онези малки претенциозни завъртулки, и се опита да си представи как изглежда авторката. Боеше се да се обади, но все пак бе развълнувана от мисълта, че след няколко секунди ще разговаря с още една от любовниците на баща си.

Телефонът вдигна жена с мек тембър.

— Мога ли да говоря с Миранда Уоруик, моля? — попита Лусинда, като се опитваше да сдържи треперенето на гласа си.

— Аз съм — звучеше като плаха малка мишчица.

— Здравейте. Обажда се Лусинда Котърел. Отговорихте на обявата ми в „Телеграф“.

— Здравейте, Лусинда — Миранда сякаш изобщо не бе изненадана, че й се обажда. — Последния път, когато ви видях, бяхте малко момиченце.

— Как разбрахте, че съм аз?

— Нямаше начин да не сте — отвърна спокойно жената. — Нямаше кой друг да е. Става дума за Майлс, нали? Прочетох, че е починал.

Лусинда се чувстваше смутена и изпълнена с жалост. Колко е ужасно да изживееш живота си само с един значим за теб мъж, а дори да не ти е съпруг. И когато телефонът звънне, да знаеш, че може да е точно определен човек.

— Ясно… да… разбирам — заекна тя. — Ъъъ… не знам как ще го приемете, но той остави писмата ви. Искаше… — млъкна, когато чу Миранда да надава кратък пронизителен вик.

— Моите писма! Запазил е моите писма… О, Боже мой! Нямах представа, че ще го стори. Аз, разбира се, съм запазила всички негови, не че бяха много, но не съм предполагала, че ще задържи моите — звучеше, сякаш бе останала без дъх.

— Пожелал е да ви ги върна — обясни Лусинда с надеждата, че не е стъписала старата жена прекалено силно. — Освен това имам…

— Ами Ан? Знае ли за Майлс и мен? Жива ли е още? — Миранда млъкна развълнувана, почти изплашена.

— Все още е жива, но не знае за… писмата или нещо друго — отвърна твърдо тя, неспособна да се насили да изрече думи като „връзка“ или „близко приятелство“. Дори задължението да се свърже с тези жени й се струваше все по-трудно. Щом си помислеше за баща си, в главата й изскачаха понятия като „предателство“ и „лъжи“, а сега чувстваше, че самата тя предава майка си, като говори с тях и ги приема със знанието, че са били любовници на Майлс. Посредничеше на възмутителните му желания и започваше да се презира, задето ги спазва, въпреки че залогът бе толкова висок. — Но майка ми си спомня, че едно лято сте живели у нас като учителка на брат ми Том — добави небрежно тя.

— А, Том! — въздъхна Миранда. — Двамата с Хари бяха сладки момчета, а вие такова мило момиченце, толкова красиво. Ан бе много, много щастлива жена — направи пауза, а после добави с изгарящ от копнеж глас: — Аз нямам деца, нали разбирате.

Тишината беше неловка, но Лусинда не знаеше какво да каже. Част от нея не можеше да не съчувства на Миранда.

— Добре ли я карат? — попита жената. — Спомням си, че Хари беше много умен.

— Добре са — отвърна кратко. — Трябва да ви предам още, че баща ми ви остави едно бижу за спомен.

— О! — чу се тих плач. — О, мисля, че не мога да го понеса!

Лусинда почака и против волята си и покровителствените чувства към майка си бе изпълнена с жалост към жената, която още скърбеше за мъж, с когото бе имала връзка преди почти четиридесет години.

— Бих изпратила всичко чрез препоръчана поща, но баща ми е изявил желание да ви ги предам лично — изрече плахо тя.

— О, да, разбира се — Миранда издуха носа си. — Просто съм така трогната. Кога можете да дойдете? Затворена съм в къщата, затова се боя, че ще трябва да се срещнем тук.

Лусинда хвърли нов поглед на адреса. Хоув, на Южното крайбрежие. По дяволите, щеше да й отнеме почти ден да отиде и да се върне. Не искаше да ходи през уикенда, а не можеше да поиска отпуск, затова най-доброто решение бе да тръгне в ранната вечер. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Да приключва с това.

— Бих могла да дойда следващия вторник. Трябва да е около седем часа вечерта, защото работя.

— Много добре. Боя се, че не мога да ви предложа вечеря или нещо друго, но мога да се справя с чаша кафе.

— Моля, не си правете труда — успокои я Лусинда. — Просто ще оставя тези неща, тъй като трябва да се връщам в града.

 

 

— Стори ми се много крехка — каза тя на Джулиан същата вечер, облегната в шезлонга.

Децата бяха в леглата, а Делия бе отишла на кино с приятеля си. Горещият фронт бе в разгара си и нощите бяха още по-жарки и лепкави от дните. В опит да глътнат чист въздух те си бяха взели чашите с ментов чай в двора, но влагата сякаш ги смазваше и причиняваше главоболие на Лусинда.

— На колко години е? — попита той.

— Щом татко бе на седемдесет и три, тогава мисля, че е десетина години по-млада, освен ако не е се е дипломирала много късно. Беше много емоционална. Имам чувството, че баща ми трябва да е бил любовта на живота й.

— Невероятно, нали? Кой би си помислил, като знае що за човек беше?

— Започнах да я съжалявам, след като разговаряхме. Мама поне има всички нас, а тя очевидно си няма никого. Ни жива душа. Не зная какво бих правила, ако бях съвсем сама на света — добави тъжно тя. — Не бих била способна да се справя.

— О, Зайче! — погледна я с привързаност Джулиан.

Тя се усмихна. Обичаше да я нарича Зайче. Обръщението я накара да се чувства в безопасност точно когато си представяше какво ли би било да е на мястото на Миранда.

— Чудя се кое бижу да й дам.

Разумът й диктуваше да подарява най-малко ценните на вид накити, но сърцето й подсказваше, че не е толкова просто. Украшенията сигурно бяха подбрани за всяка любовница. Трябваше да подхождат на стила й на живот. На личността й. С Изабел бе лесно, защото бе имала шанса да я срещне по-рано, но дори нямаше идея как изглежда Миранда. От телефонния им разговор днес бе добила само представата за жена инвалид, която е изключително уязвима.

Бяха останали пет накита. Опита се да ги види мислено. Диамантената брошка? Твърде показна, като за кралицата майка. Гривната? Твърде младежка и деликатна и можеше да се носи само на парти. Пръстенът? Твърде бляскав. Оставаха медальонът и огърлицата, която определено не бе подходяща. Беше прекалено шикозна за жена, която живее на крайбрежието, прекалено подобна на накит от страниците на „Вог“.

— Вероятно би искала сантиментален спомен, а не нещо друго — отбеляза Джулиан, когато го помоли за съвет.

Лусинда кимна бавно.

— Нещо, което да може да държи близо до сърцето си — докато го изговаряше, вече знаеше какво ще й подари. Накитът, който бе деликатен и красив и буквално можеше да се носи до сърцето. Миранда щеше да получи златния медальон, украсен с прозрачни бледозелени камъни, окачен на златна верижка.

 

 

Том бе решил, че трябва да се реваншира пред Сюзан по някакъв начин за щедростта и гостоприемството й, които напоследък се бяха изразявали в покани за вечеря поне два пъти в седмицата. Винаги носеше нещо, растение за градината или саксия с розмарин или мента, ароматизирана свещ, кутия бонбони с ликьор или вино, но трябваше да направи нещо повече. Да я заведе някъде, което щеше да пренесе връзката им в по-интимен план.

Страхът от отхвърлянето го възпираше да си позволи нещо повече от целувка по бузата и въпреки че бе стиснала ръката му веднъж, в началото, оттогава тя също, изглежда, не желаеше да показва физическа близост.

Обмисли възможностите си за избор. Кино? Театър? Концерт, може би… Или романтичен ресторант, по дяволите разходите! Но после, за пръв път в живота си, и то, защото времето бе толкова горещо, му хрумна страхотна идея. Посегна към телефона и набра номера на Сюзан.

— Заета ли си тази вечер? — попита я, след като си размениха обичайните банални поздрави.

— Не, не съм. Защо?

— Тогава ще те взема в шест и половина и ще излезем — отвърна той със сянка на важност.

— Къде ще ходим? — чу се смях отсреща.

— Изненада е.

— Каква изненада? Как трябва да съм облечена?

Какво значение има, помисли си Том. Защо дори и разумните жени като нея бяха вманиачени по дрехите и външния си вид?

— Нещо… ъъъ… удобно и ежедневно — отвърна несигурно той.

— Значи в шест и половина?

— Точно така.

След като затвори, му хрумна ужасна мисъл. Ами ако Сюзан не бе разбрала, че е имал предвид да излезе само с нея? Ако е предположила, че е имал предвид и момчетата? Не можеше да й се обади пак, би било нетактично.

Но ако се появеше и Дик и Стийв седяха пременени там и също очакваха да ги изведе?

В обедната почивка отиде до „Сейнсбърис“ и напазарува, но за всеки случай, ако синовете на Сюзан бяха предположили, че ще излизат с тях, купи повече храна от необходимото. След като натовари багажника на колата, се запита защо не е като останалите мъже. Те извеждаха приятелките си навън без подобно черногледство. Черпеха ги вино и вечеря, водеха ги в Париж за уикенда, винаги вършеха и говореха каквото трябва и никога нямаха проблеми. А неговото ухажване неотменно бе изпълнено с трудности, недоразумения, оплескани уговорки и накрая пълно отритване.

Не искаше да загуби Сюзан, помисли си с внезапна болка. Не че всъщност е негова. Но за да се подсигури и да предвиди всички последствия, се върна обратно в магазина да купи още някои неща. Просто за всеки случай.

 

 

Джейн седеше и четеше на сянка под липите в края на моравата, откъдето се откриваше спираща дъха гледка на сиво-синкавите хълмове на Дордон, когато дочу гласове, долитащи от терасата. Намръщи се объркана. Не очакваха гости, а Уилям се бе барикадирал в кабинета си и пишеше безкрайни писма до Лондон в опит да ги спаси от финансовата криза.

— … Ще трябва да разширим басейна — казваше някой с недоволство, — но предполагам, че ако удължим терасата…

Гласът принадлежеше на някаква американка. Джейн извърна рязко глава, но от мястото си не можеше да види кой е. После се разнесе друг глас, мъжки, също с американски акцент.

— Мислиш ли, че ще свалят малко от цената? Ще трябва да вложим доста средства. Искам да кажа, че е сладко, но всичко е толкова старо.

Джейн скочи на крака. Кои, по дяволите, бяха тези, та да критикуват красивата й къща? Закрачи решително през ливадата, с елегантната си фигура, облечена в кремави ленени панталони и тъмносиня тениска. Като зави зад ъгъла, се натъкна на двойка на средна възраст — жената, отрупана с диаманти и смарагди, а мъжът — едър и потен, с бермуди и риза на цветя. До тях стоеше френският агент по недвижими имоти, на когото мъжът й бе възложил продажбата на Шато сен Лоран. Държеше гланцова брошура с цветни снимки на имението, интериора му и околността.

— Ооо! — Джейн извика слисано. Мили Боже! Дотам ли бяха стигнали нещата? Брошура? Купувачи? Непознати, които се разхождат из имота и на висок глас разправят за промените, които искат да направят? Не знаеше дали ще избухне в сълзи, или ще повърне.

— Ннне бях наясно… — изрече тихо тя. — Не бях наясно, че развеждате хора наоколо толкова скоро.

— Пардон, госпожо Котърел — агентът, красив млад мъж с мустаци, се поклони учтиво. — Просто показвам на мадам и мосю Кърнан имота. Не искахме да ви безпокоим.

— Не… ами… — запъна се тя. — Съпругът ми знае ли, че сте тук?

— Ah, mais oui, certainement^[1] — той махна с ръка към къщата. После се обърна към семейство Кърнан и им се усмихна мило. — Ще ме последвате ли? — каза любезно. — Ще ви покажа градината и овошките. Има и някои чудесни маслинови дръвчета, а не съм ви споменал за това, нали?

Джейн не можеше да седи и да слуша нито дума повече. Обърна се и забърза към къщата да намери Уилям.

— Знаеш ли, че агентът вече развежда хора наоколо? — попита го, както бе седнал зад бюрото си. — Оплакват се, че басейнът бил твърде малък, цената твърде висока, а къщата твърде стара! Уилям, изгони ги оттук! Не искаме такива хора, които не могат да оценят къщата. Кажи на агента да се отърве от тях, веднага!

Погледна я уморено. Беше се състарил с десет години през последните няколко седмици, под очите му имаше торбички, а около устата — дълбоки бръчки.

— Джейн, скъпа, не можем да бъдем придирчиви към купувачите на къщата. Освен ако не стане чудо, ще трябва да я продадем, независимо дали харесваме новите собственици ли не. Ако искат да я купят, слава на Бога.

— Чух ги да казват на агента, че искаме твърде много, така че може би няма да я купят — изрече с надежда тя.

Мъжът й въздъхна. Имението беше ахилесовата пета на Джейн и знаеше, че най-болезненото нещо в живота й бе перспективата да го продадат и да заминат. Отчасти и той изпитваше същото, но не и такава дълбока страст. Жена му винаги бе обожавала шатото и цялата й енергия през годините бе посветена на усъвършенстването на всяка приемна, спалня и баня, на голямата, функционална, но красива кухня, на всички цветове и мебели. Гостите, които идваха в Шато сен Лоран, знаеха, че ще прекарат няколко дни в лукс и неповторими преживявания. Дори подредбата на масите на Джейн, независимо дали за официалната трапезария или за терасата край басейна, се състоеше от прекрасен порцелан и чаши за вино, ниски вази с цветя и кристални свещници. А сега, изглежда, трябваше да напуснат всичко това и да се примирят с живота в къщичка под дъждовните облаци на студената английска провинция.

Уилям говореше нежно, но се боеше, че е неблагоразумие, защото й дава лъч надежда, понеже не понася да я гледа толкова паднала духом.

— Ако ни отправят добро предложение, ще трябва да приемем, скъпа, но можем да забавим известно време подписването на договора, просто в случай, че стане чудо.

Лицето й се озари, както той очакваше, и я видя тайно да кръстосва пръсти.

— Да се молим — изрече пламенно тя, — да се молим за чудо!

 

 

Сюзан бе готова, когато Том пристигна. Облечена бе в синя лятна рокля с презрамки, откриваща гладки загорели рамене, които до този момент винаги бяха покрити с риза или пуловер. Нямаше и следа от Дик и Стийв.

— Момчетата навън ли са? — попита Том небрежно, като забеляза, че къщата е съвсем тиха.

Сюзан се изненада.

— Да, тази вечер са на боулинг от училището. Защо? Очакваше да са тук ли? О, изненадата за тях ли беше? Много съжалявам, нямах представа… — гласът й заглъхна и доби смутен вид.

— Изненадата е за теб, не за тях — усмихна се успокоително той. — Хайде, да тръгваме.

След като се качиха в колата, Том подкара на запад, попадна във вечерното задръстване от прибиращи се хора, което бе пренебрегнал. Не беше чак толкова важно все пак, защото Сюзан скоро го възхити с някаква весела случка от работата й през деня. Всъщност не я слушаше, а се бе съсредоточил върху пробиването на път между множеството участници в движението, но нямаше значение, защото тя, изглежда, не очакваше отговор от него. Което означава, надяваше се той, че е отпусната и спокойна в неговата компания.

Най-сетне стигнаха до портите на Ричмънд Парк и Сюзан нададе лек радостен вик.

— Не съм идвала тук от години. Не е ли прекрасно? Какво чудесно място за разходка!

— Няма само да се разхождаме — отвърна зарадван Том.

Когато стигнаха до един от паркингите, той влезе и спря плътно до редицата други коли. Очевидно не бе единственият човек, комуто бе хрумнала подобна идея тази вечер. Имаше няколко дузини автомобили, а в далечината виждаше хора, разхождащи кучетата си, влюбени ръка за ръка и дори няколко играещи деца.

Сюзан излезе, подуши въздуха с удоволствие, сякаш се бе озовала в дълбоката провинция, и чак когато той отвори багажника и видя кутиите с вкусна на вид храна и виното, тя разбра, че ще си направят пикник.

— Том! Фантастично! Каква великолепна идея, особено в гореща нощ като днешната.

— Мислех, че ще е приятно — отвърна скромно той.

На път за дома й се бе отбил до апартамента си и бе взел килимче и две възглавници, чаши за вино и отварачка, някои прибори и чинии.

— За всичко си помислил — възкликна щастливо тя. — Божичко, не мога да си спомня кога за последен път съм била на истински пикник!

Избраха си уединено място зад поляна с висока до кръста орлова папрат, а Том направи два курса до колата, за да донесе всичко необходимо. Дълги златисти сенки се простираха по тревата. Не полъхваше никакъв вятър и жегата все още се усещаше във въздуха.

Сюзан се настани на килимчето, докато Том отвори бутилката вино.

— Чувствам се, като че ли съм умряла и съм отишла в рая — промълви с почуда тя. — Радвам се, че сме сами тази вечер, но мислиш ли, че може да доведем момчетата някой ден? — добави тъжно. — Тук много ще им хареса.

— Няма проблем — отвърна искрено Том. — Можем да си донесем нещо за обед и да прекараме тук цял ден. Могат да си вземат топката да поритат наоколо.

— Би било чудесно — кимна жената. — Идвал ли си тук като момче? Баща ти играеше ли футбол с теб?

Той изведнъж се смрази и му прилоша. Времето, изглежда, се беше преобразило от божествена вечер в черен хоризонт, изпълнен с болка. Яркостта на предстоящите часове, така изпълнени с надежда допреди минутка, бе затъмнена от спомени за времето, което му бе нанесло повече поражения, отколкото осъзнаваше. Едва сега, когато за пръв път бе видял лъч щастие и задоволство, той разбра какво му бе липсвало цял живот.

Извърна лице, така че Сюзан да не види сълзите, щипещи болезнено ъгълчетата на очите му, преди да се спуснат по страните му, сълзи, които дотогава не бе пролял, но си пробиваха път да излязат от тялото му сега, когато държеше да направи добро впечатление, когато отчаяно искаше да изглежда страхотен и мил като Хари, компетентен като Лусинда, когато копнееше да бъде интересен и забавен.

А всичко, което ставаше, бе, че ужасно нещастното момченце се подаваше на повърхността и сълзите бликаха толкова бързо, че не успяваше да ги овладее.

— Том! — Сюзан бе стресната, уплашена, да не би да е казала нещо нередно. — Какво има? Какво стана?

Той прикри лицето си с ръце, неспособен да говори, почти неспособен да диша, а раменете му се тресяха, докато ужасните хълцания се отронваха от гърлото му.

С бързината на майка, посягаща към разстроено дете, Сюзан се изправи на колене и го обгърна с ръце, приласка го, гушна го и го загали по гърба, докато издаваше успокоителни звуци. Останаха така няколко минути, а тя галеше косата му със загрижено изражение и с очи, изпълнени със съчувствие към мъжа, който изведнъж се бе оказал толкова разстроен, колкото Дик и Стийв като малки, когато любимата им играчка се бе счупила или бяха паднали и се бяха ударили.

Постепенно Том спря да ридае и докато се успокояваше, осъзна колко силно се е унижил. Сюзан не би искала да има нещо общо с него след това, помисли си той, като се изправяше, неспособен да я погледне, посегна към кърпичката си и си издуха носа. Застана на крака, объркан и незнаещ къде се намира. Искаше му се да се отвори огромна дупка в земята и да го погълне. Искаше му се да си е у дома, сам, където никой не можеше да види как се е изложил.

— Ето, пийни малко вино — чу спокойния глас на Сюзан. — След няколко минути ще се чувстваш доста по-добре, след като изля всичко това от себе си.

Все още не можеше да я погледне. Лицето му бе червено, беше безкрайно засрамен и не знаеше какво да каже, по дяволите.

— Много съжалявам, че казах нещо нередно — продължи тя. — Много глупаво и нетактично от моя страна, когато баща ти почина едва преди няколко седмици. Все си отварям голямата уста. Няма да го направя повече, обещавам. Тоест, ако изобщо рискуваш да ме изведеш отново…

Тогава той я погледна и срещна усмихнатото й майчинско лице. Седна на килимчето до нея.

— Разбира се, че искам да излезем пак и слава Богу, че не сме в „Риц“, иначе наистина щях да умра от срам — отвърна той с искрица непривичен хумор.

Някак си необичайно за него, вече не се притесняваше, че бе заплакал пред Сюзан. Нямаше представа защо, понеже се бе държал като проклет истерик, но най-прекрасното бе, че тя, изглежда, го разбира. Бе показала пълна съпричастност и облекчението му бе огромно. Никой, дори и майка му, не бе разбирал болката, причинена от баща му. Всъщност Ан сякаш бе вземала страната на Майлс, когато се бе държал жестоко с децата си. От години заравяше болката и липсата на състрадание, които бе чувствал в детството си, защото никой наоколо не го разбираше.

— Знаеш ли как се научих да плувам? — запита я внезапно.

Сюзан поклати глава.

— Бяхме на почивка в Шотландия. Бях на три години. Баща ми нае лодка с весла. Когато стигнахме средата на онова голямо езеро, той ме вдигна и ме хвърли през борда в ледените води. После се отдалечи с гребане — довърши сбито. В гласа му нямаше горчивина. Нито ненавист. После вдигна очи и погледна Сюзан. — Така ме научи да плувам.

— Разбирам — отвърна тя тихо. — Значи у теб се е насъбрала много болка и мисля, че ще стане моя работа да ти помогна да се освободиш от нея.

После се надигна на колене отново и като се протегна обхвана лицето му в ръце и го целуна силно по устните.

 

 

Седнала във влака на път за Брайтън, Лусинда провери съдържанието на дамската си чанта, както бе правила вече няколко пъти през същия ден. Да, носеше вързопчето писма, които бе пъхнала в голям кафяв плик заедно с разписката, която Бърнард й бе дал, за да я подпише Миранда. Да, взела бе и малката кутийка за бижута, съдържаща медальона, която също бе сложила в плик, за да не се повреди при допир с дреболийките в чантата й.

Започваше да се чувства нервна и й се искаше да бе приела предложението на Карина да дойде с нея, но бе настояла, че ще се оправи и предпочита да отиде сама, защото не искаше да усложнява нещата. Затова бе решила да пътува с влак вместо с колата. Това означаваше да хване такси до Хоув и да помоли шофьора да я почака, докато се отбие да остави нещата в „Жасмин Котидж“.

Ако бе тръгнала с някой друг, дори и с Джулиан, би превърнало посещението в нещо специално, което заради самата себе си се опитваше да избегне. Така можеше мислено да го приравни до малко отегчителна задача, без емоционални нотки, както се надяваше.

Но докато влакът потракваше, пълен с ежедневни пътници, които се прибираха вкъщи в края на деня, тя започна да разбира, че ще й бъде трудно, а колко ли по-лошо щеше да е за Миранда?

Може би заради мъката в гласа й, когато бе казала, че няма деца, сърцето на Лусинда се бе смекчило, защото започваше да я съжалява силно. Опита да се постави на нейно място и не й бе нужно много въображение, за да разбере, че за възрастната жена срещата им ще е дълбоко емоционално изпитание. Човекът, когото бе обичала, бе останал при жена си, макар бракът му да не бе щастлив, а тя бе принудена да приеме решението му и да продължи живота си както може. Изглежда, никога не бе срещнала други мъже или ако бе, то те не са могли да се сравнят с Майлс и така бе останала сама и бездетна през остатъка от дните си.

Когато най-после пристигна в Брайтън, й беше горещо и се чувстваше мърлява. Поток от редовни пътници се изсипа от влака и се втурна навън от гарата в соления бриз, носещ се от морето. Лусинда импулсивно влезе в малък цветарски магазин до гарата и купи букет жълти рози. Стъблата им бяха толкова прави и твърди, че приличаха на изкуствени, но продавачката ги уви до цветовете в бяла хартия, което ги разкраси. Хвана последното такси на стоянката и се отпусна на седалката.

— Бих искала да ме изчакате и да ме върнете до гарата, моля — каза на шофьора, след като даде адреса на Миранда.

„Жасмин Котидж“ се оказа малка тухлена къщичка с неприятни малки прозорчета и боядисана в синьо врата.

Натисна звънеца и почака доста, преди да чуе раздвижване вътре. После вратата се открехна няколко сантиметра.

— Здравейте. Аз съм Лусинда — представи се тя в тъмната цепнатина.

— Може ли да почакате малко, преди да влезете — разнесе се потреперващ женски глас. — Първо трябва да се оттегля със стола си от пътя.

Почака, дочувайки как верижката бе махната и ключалката се завъртя, после последва тишина и след още няколко мига енергично бутна отворената врата.

— Вече можете да влезете — обяви гласът.

Миранда седеше в инвалиден стол в средата на тесен коридор. Слаба и кокалеста, с рядка сива коса и силно сбръчкано лице, тя гледаше посетителката с изплашени насълзени очи и потрепващи устни.

— Лусинда? Много мило от ваша страна да изминете всичкия този път.

Докато говореше, придвижваше количката с ръце, изпъстрени със синкави вени и петна, назад към дневната, която бе почти запълнена от книги и едно легло в ъгъла. Имаше и няколко малки масички, също отрупани с книги, документи, очила за четене, чаши, кутия салфетки и снимка в рамка на една от тях. Беше на мъж в бяла, отворена край врата риза, с навити ръкави, разположил се на градинска пейка. До него седеше пълничка красива девойка, преметнала ръка около врата му, а лицето й грееше в усмивка.

Поразена, Лусинда разпозна баща си и Миранда. Фотосът бе правен около тридесетата му годишнина и го бе запечатал толкова весел и приветлив, сякаш нямаше ни една грижа.

Домакинята се обърна и видя, че гостенката й се взира в снимката.

— Беше толкова красив, нали? — изрече тъжно тя. — Правена е в Корнуол.

„Но къде се бе дянал този мил, щастлив мъж?“, бе първата болезнена мисъл на Лусинда. Какво се бе случило с него? Защо не го познаваше? Би дала всичко на света да има такъв баща, като мъжа на снимката. Би могла да го обича и да се учи от него. Любящ и добър, а не капризен и критичен човек, който не бе показвал привързаност към никого от тях, а бе вдъхвал страх в сърцата им. Къде бе изчезнал смеещият се мъж от снимката?

За един ужасен момент се почувства обзета от завист. Единственият спомен на Миранда за Майлс трябва да беше за човек очарователен, мил и безгрижен, докато те — Ан, Том, Хари и самата тя, трябваше да понасят раздразнителния мъж, в който се бе превърнал и бе останал до края. Бившата учителка бе познала най-добрата му страна, а семейството му — най-лошата: тиранина, който плашеше и малтретираше психически децата си или напълно ги пренебрегваше, което може би бе още по-грозно. Никой от тях не го бе виждал отпуснат и нормален.

— Сигурно ви липсва ужасно — дочу печалната забележка на домакинята.

Не й обърна внимание.

— Донесох ви тези неща — изрече сковано, като подаде розите на Миранда.

После бръкна в чантата си, извади писмата и с горчивина, надигаща се като жлъчка в гърлото й, ги постави на масичката до инвалидния стол. Тази жена бе попила всичката любов на баща й, личеше си от снимката. Макар връзката им да не бе продължила, макар че й бе навлякъл унижение, като я бе наел като частна учителка за сина си в следващите години, Миранда първа бе отнела любовта му от съпругата му. А това го бе променило, защото никога вече не бе изглеждал щастлив и безгрижен като на снимката.

В този момент я мразеше. Възмущаваше се от нея. Съвсем различно бе от срещата с Изабел, с която Майлс явно бе правил добър секс, но едва ли нещо повече. Забавно кривване с жизнената италианка, на която по-късно бе станал нещо като баща. Но това бе различно. Съвсем различно.

Миранда плачеше тихо, докато изваждаше писмата от кафявия плик и ги поставяше нежно в скута си. После вдигна очи към гостенката си.

— Беше много отдавна, знаете ли? — каза тя почти нежно, сякаш усещаше горчивината у събеседницата си.

Лусинда не можеше да отговори. Продължаваше да гледа фотографията, обзета от завист, защото баща й никога не я бе обичал така, както очевидно бе обичал жената, която седеше пред нея сега. Малкото момиченце у нея плачеше: „Татко, защо не ме обичаше така?“.

Това бе снимка на човек, когото никога не бе познавала, баща, който вече се бе превърнал в друг, когато тя се бе родила. Скована от нещастие, подаде на Миранда и втория кафяв плик.

Това е бижуто, което ви остави за спомен — обясни кратко.

— Оставил ми е… това? — попита жената, хванала с треперещи ръце кутийката.

Дори и в ревнивия си гняв Лусинда нямаше сили да й разясни, че всъщност е оставил по едно бижу на всичките си любовници и тя трябваше да избере как да ги раздаде. Затова просто кимна и се извърна, докато Миранда отваряше опаковката.

После долови кратък вик, почти като котешко мяукане, последвано от хълцане.

— О! — заплака възрастната жена. — След всичките тези години! Невероятно е…

Нещо в тона й накара Лусинда да се обърне. Старицата държеше медальона и се взираше в него, сякаш не можеше да повярва на очите си. После отново погледна към нея.

— Знаете ли? — прошепна покъртено тя. — Видях това украшение в един малък бижутериен магазин в Барнстейпъл… трябва да е било преди почти четиридесет години! И му се възхитих, споделих с баща ви, че е толкова красиво. Спомням си необичайното място. Тези камъни са перидот, знаете ли? Има и малка закопчалка отстрани, а задната част се отваря и вътре има малко кичурче руса коса.

Лусинда я гледаше поразена.

— Значи го е купил за вас?

Миранда поклати глава.

— Влезе в магазина и го разгледа, но не го купи. Каза на продавачката, че ще си помисли. Предполагам, че се е върнал впоследствие… Бях малко разочарована всъщност. А сега, след цялото това време… Очевидно го е пазил за мен — сълзите й бяха изсъхнали и лицето й бе озарено от щастие. — Не е ли най-прекрасното нещо?

Лусинда не знаеше какво да си мисли. Можеше да избере всяко от останалите бижута и да го донесе. Какво я бе накарало да предпочете точно накита, който баща й бе купил за Миранда преди толкова години? Беше странно и свръхестествено и не знаеше как да си го обясни, освен че й се бе сторило най-подходящо за една по-възрастна жена.

— Радвам се, че го харесвате — отвърна тя, като се посъвзе.

— Бихте ли желали чаша кафе, Лусинда? Медицинската сестра го направи сутринта, когато бе тук, и го сложи в термос. На масата до прозореца е. Сипете си, моля. Мисля, че остави и бисквити.

Би било нелюбезно да си тръгне сега, помисли си Лусинда, въпреки че копнееше да го стори.

— Да налея ли и на вас? — попита вместо това.

— Благодаря ви, мила. Искам да ми разкажете подробно за Том и скъпия малък Хари.

Таксито щеше да чака, да навърти огромна сметка, но сметна, че да разговаря с тази жена още няколко минути, щеше да е нищожна компенсация за всичките години, които бе прекарала в самота, чезнеща по загубената си любов.