Уна-Мери Паркър
Момент на лудост (6)

Шеста глава

Изабел Кронин не можеше да спре сълзите си. Изглежда, бе плакала дни наред и красивите й тъмни очи бяха подпухнали, а златистата й кожа — зачервена. Обаждането на дъщерята на скъпия Майлс едновременно я бе изплашило и бе отворило раната, причинена от внезапната му смърт. Това я убиваше. Не можеше да спи. Не можеше да яде. А през цялото време трябваше да се преструва пред Малкъм, че скърби за „бедната леля Илария“, починала в Рим преди няколко месеца.

Като се обърна към дългото огледало в екстравагантно обзаведената си спалня, с гоблени и червени брокатени завеси, с орнаментирано легло с четири колони, тя забеляза, че е отслабнала, и то доста. Винаги се бе гордяла, че мерките й са неизменни от седемнадесетгодишна възраст, но сега изглеждаше мършава. На четиридесет и пет години човек трябва да внимава, каза си тя. Трябваше да решава дилемата да запази фигурата си или лицето, а като се оглеждаше, се боеше, че може да загуби и двете. Дребничка, с деликатни ръце и крака, с глезени и китки като на птиче, винаги бе изглеждала шик, а това бе голямо успокоение. Особено като се сравнеше със съпругите на другите членове на парламента. Бяха толкова едри. Така зле облечени. И им липсваше напътствие. Бог знае откъде си купуваха дрехите. Нейните, разбира се, бяха все висша мода, имаше ли друг избор?

Ако не друго, Малкъм поне бе богат. Но пък колко досаден, за Бога! Мислеше единствено за политика и говореше само за надеждата си да стане министър-председател, ако неговата партия спечели следващите избори. Но бе на шестдесет и пет и си му личеше. Грубиян с широко лице и оредяваща коса, ръководен от безмилостна амбиция. Но времето му изтичаше. Все по-млади хора печелеха влияние в партията му. Междувременно настояваше Изабел да го придружава на политически и обществени прояви. Решен бе да внушава впечатлението, че са идеалната двойка.

За да се утеши, тя се бе посветила на пазаруването с всеотдайността на олимпийски състезател, преследващ златото. „Гучи“, „Фенди“, „Шанел“, „Луи Вуитон“ и „Даниел Суаровски“ фигурираха в списъка й за покупки, защото бе луда по дамските и пътните чанти, докато божествените й нозе бяха обути в произведения на Джими Чу и Маноло Бланик. Не минаваше и месец, без да си поръча нещо от „Живанши“, „Дона Каран“, „Кристиан Диор“, „Долче и Габана“ или „Унгаро“.

Избърса очите си и отново се огледа в огледалото, като си играеше с новото си златно колие с диаманти от „Булгари“ и подобаващите обици с нежността на майка, галеща личицето на бебето си. Майлс й бе казал, че ако смята да харчи повечето от парите на мъжа си за себе си, трябва поне от време на време да си купува неща, които представляват добра инвестиция. Помнеше думите му: „Ако някога ти се прииска да напуснеш Малкъм, можеш да продадеш бижутата си. Не се знае, може да се нуждаеш от парите, а за дрънкулките си няма да получиш много, колкото и красиви да ти се струват“.

Колко мъдър бе той! А вече го нямаше. Бе загубила някогашния си любовник, наставник и най-добър приятел и не знаеше как ще живее без него. А сега дъщеря му… Злонамерено момиче, което се опитваше да я изнудва с писмата й! Майлс щеше да е направо шокиран и разярен при такова предателство. Ами ако Малкъм разбере?

Изабел потръпна при тази мисъл, толкова ужасна, че съзнанието й я отхвърляше. Щеше да стане скандал. Историята за изневярата на съпругата на член на парламента с начетен професор щеше да излезе във всички вестници. Можеше да се наложи Малкъм да подаде оставка и тогава щеше да я обвинява, че е съсипала кариерата му. Молеше се никога повече да не чуе за дъщерята на Майлс.

Докато миеше лицето си в черната мраморна баня, която бе в съседство със спалнята, чу почукване на вратата.

— Si^[1]?

Беше Ингълби, икономът.

— Имате посетителка, мадам.

— Не виждам никого — скастри го тя, докато излизаше от банята и подсушаваше лицето си с кърпа. Изглеждаше ужасно. Дори и най-близките й приятели не можеха да я видят с подпухнало и зачервено лице.

Ингълби заби пронизващ поглед в нея с изражението на човек, който разбира повече, отколкото трябва.

— Една млада дама, мадам. Подчерта, че е неотложно.

— Коя е? — стрелна го с очи Изабел.

— Някоя си госпожа Котърел, мадам.

Моментално си спомни името. Размисли бързо. Малкъм бе отишъл на досадна вечеря. Може би трябваше да приеме дъщерята на Майлс и да се отърве от нея веднъж завинаги. Ами ако дойдеше пак, когато мъжът й си беше у дома! Сърцето й подскочи от паника при самата мисъл. Прикри очи с ръка, сякаш щеше да припадне.

— Покани я във всекидневната, Ингълби. Ще сляза след минута.

 

 

Лусинда разгледа стаята с интерес. Очевидно бе декорирана по-скоро за забавление, отколкото за удобство. Кресла Луи XVI и малки резбовани масички от същия период бяха групирани стратегически из помещението с красиви пропорции, кремави копринени тапети и меко осветление. Килим „Абусон“ в нежни нюанси на розово, синьо и бежово покриваше пода, а двата високи прозореца бяха обрамчени от кремави копринени завеси, поръбени с бледосини ширити и пискюли.

На позлатената масичка между прозорците имаше голяма ваза с лилии и рози, а други цветя, очевидно аранжирани от професионалист, бяха поставени в двата края на бялата полица над камината, над която бе окачен великолепен пейзаж. Лусинда се опита, но изобщо не успя да си представи баща си в този пищен декор.

В този миг двойните махагонови врати, водещи към антрето, се отвориха внезапно и в стаята връхлетя дребна жена в плътно прилепнала черна рокля и големи черни очила.

— Какво желаете? — запита агресивно тя със силен италиански акцент. — Как се осмелявате да идвате в дома ми ей така? Повтарям ви, че няма да изкопчите нищо от мен!

Лусинда се отдръпна, вдигнала ръце в негодувание, но не напълно изненадана от посрещането след телефонния разговор.

— Моля ви, изслушайте ме — настоя твърдо. — Не искам нищо от вас. Съвсем нищо. Дойдох да ви върна писмата до баща ми, нищо повече.

— Но нима… — Изабел изглеждаше объркана.

Лусинда посегна към чантата си и извади подреден вързоп писма, хванати с ластик.

— Искам само да ви ги предам, както пожела баща ми — обясни простичко тя, като й ги подаде. — Освен това ще ви изпратя едно бижу. Той държеше да ви остави нещо за спомен.

Лицето на домакинята се сгърчи и тя свали тъмните си очила, тъй като по страните й се стичаха сълзи.

— О, о! — хълцаше жената, докато се надигаше да обгърне с ръце раменете на Лусинда и да я целуне по двете бузи.

— Колко мило от негова страна! Колко сладко! Съжалявам, че си помислих… — отстъпи назад, изпълнена с разкаяние.

После сграбчи китката на гостенката си и я повлече към столовете, групирани в средата на стаята.

— Седнете. Моля, седнете — прошепна яростно, като натискаше Лусинда надолу, после зае отсрещното кресло. Наведе се напред заговорнически, с кръстосани стройни крака и стиснати, отрупани с пръстени ръце. — Толкова се боях, че съпругът ми ще научи за Майлс! Дълго време това бе голяма тайна. Той бе любовта на моя живот, знаете ли, а аз — на неговия. И майка ви също, разбира се, но аз бях единствената друга жена, която бе притежавал или дори поглеждал.

Лусинда се вгледа в меките нюанси на килима под краката си, неспособна да срещне големите, тъмни, пронизващи очи на Изабел. Значи си мислеше, че е единствената любовница на Майлс, а?

— Преживяхме такива прекрасни мигове заедно — продължаваше тя. — Толкова смях! Ще ми липсва до сетния ми час — добави драматично.

Лусинда седеше мълчаливо, озадачена и все още неспособна да си представи баща си, ангажиран с тази динамична дребна жена, която очевидно бе много темпераментна и невъздържана. Майлс бе мразил демонстрациите на чувства, глупостите от сорта на красиви парцалки и грим, ненавиждал бе женските слабости и бе презирал сантименталните приказки.

— Беше чудесен, нали знаете, като любовник — изтърси изведнъж Изабел с поглед, изпълнен с разбиране, а после, след като лицето на събеседницата й се изчерви от смущение, посегна и стисна ръката й. — Нали нямате нищо против да говоря така? Моят собствен баща също беше чудесен любовник. Това е нещо, с което да се гордееш.

Лусинда се почувства особено. Въпреки че бе на тридесет и три, в слушането на нечии разкази за това колко добър е бил в леглото баща й имаше нещо смътно неприлично.

— Добре — каза лаконично тя.

Изабел се изсмя гърлено, след като за пръв път се усмихна. Зъбите й бяха ситни, равни и много бели. Напомниха на Лусинда на лисица.

— Вие, англичаните, сте толкова стеснителни! Но трябва да ви призная, че за мен Майлс бе нещо много повече от любовник. Беше ми и нещо като баща. Съветваше ме. Успокояваше ме. Даваше ми книги за четене — това вече звучеше по-близо до баща й, каза си сухо Лусинда. — Бях съсипана, когато прочетох за смъртта му във вестниците. Толкова бях нещастна, че си мислех, че ще умра. И трябва да се преструвам, че тъжа за покойната ми леля Илария, защото плача непрекъснато и Малкъм иска да знае защо — очите й отново се напълниха. — Толкова е тежко! Донякъде и в мен нещо умря, когато научих, че си е отишъл. Сигурно и на вас ужасно ви липсва.

Лусинда й се усмихна леко, като не знаеше какво да каже.

— Трябва да тръгвам — надигна се и преметна чантата си през рамо.

— Споменахте… — Изабел се поколеба, хванала я за ръка. — … споменахте нещо за бижута? Майлс ми бил оставил нещо?

— Да — не бе избрала кое украшение да й подари. Нужно бе да размисли и да прецени. Трябваше отново да разгледа, обиците, гривната, медальона, брошката, пръстена и перлите, преди да реши. И тъй като нямаше никаква представа за стойността на всеки накит, можеше само да избере бижуто, което би подхождало на получателката. Това ли бе имал предвид баща й, когато бе казал, че трябва да ползва интуицията си? Изпитваше наблюдателността й ли? Познанията й за човешката природа? Добрия или може би лошия й вкус? Или имаше по-сложна гледна точка спрямо тази игра, която до този момент й убягваше? — Ще наредя на адвоката да ви го изпрати — каза тя.

— Не, не. Не го изпращайте — Изабел отново се вълнуваше, стискайки още веднъж ръката й и шепнейки забързано, като се оглеждаше дали наоколо няма някой, който да ги чуе. — Не го изпращайте — повтори. — Съпругът ми ще се чуди какво ли е. Да се срещнем. Хайде да обядваме заедно. Да ви почерпя в „Риц“? И да си поговорим за скъпия ви татко. Si? Не е ли добра идея? Ще ми дадете бижуто и ще вдигнем малък тост в негова памет, si?

Когато Лусинда най-после се измъкна на улицата, се чувстваше смазана от силно парфюмираната и свръхлюбвеобилна малка лисичка. И като си представи обяда…

 

 

— И как се почувства… като се срещна с нея? — попита Карина по-късно вечерта, когато си говореха по телефона.

Лусинда й описа в живи подробности срещата с Изабел.

— Беше много странно. И малко призрачно, като се опитвах да си представя татко… — гласът й заглъхна, преди да продължи. — Божичко, трябваше да видиш къщата! Беше просто ужасна, подобно на Бъкингамския дворец.

— Мисля, че с Алекс сме ги срещали на някое парти — отбеляза Карина. — Спомням си, че Малкъм Кронин беше изключително отвратителен. Много надменен. Ужасно амбициозен. Но нея не помня.

— Просто не виждам нищо общо между тях. Тя е всичко, което татко твърдеше, че не харесва у жените.

— Може да се е вкопчила в него и да не го е пускала — изтъкна Карина кисело. — Този тип жени обикновено са активната страна. Майлс вероятно не е могъл да се измъкне. Каза ли ти колко време са се познавали?

— Всъщност не. Просто спомена, че било отдавна. Останах с впечатлението, че след като страстта е угаснала, той й е станал по-скоро настойник и приятел, отколкото нещо друго.

— Кое бижу ще й подариш?

— Нямам представа. Ще трябва да ги огледам пак, преди да взема решение — Лусинда изстена от отчаяние. — Само да нямах тази проклета работа! Толкова малко време ми остава за нещо друго! Напоследък понякога се прибирам едва в седем-осем или дори в девет часа. С малко късмет мога да стигна до Ковънт Гардън от Грейс Ин Роуд за десет минути, ако взема такси, така че ще трябва да се видя с Бърнард в обедната почивка.

— Защо не си вземеш болнични? — предложи Карина.

— Не мога. Току-що ползвах три седмици отпуск заради смъртта на татко и допълнителните дни във Франция и не смея да рискувам да си загубя работата.

Последва пауза, преди Карина да заговори, сякаш обмисляше нещо. После каза:

— Искаш ли да ти помогна? Нямам никакви ангажименти и може да успея да свърша част от черната работа в издирването на тези жени, ако са се преместили на нови адреси.

— Наистина ли? Боже мой, толкова е мило от твоя страна! Джулиан казва, че и той ще ми помогне. Щом науча къде са, или просто дали са живи или мъртви, работата свършва. Но ще имам сериозни проблеми с откриването на Пъмпкин.

— Да. След като нямаш как да продължиш, ще си заседнала, нали? А без пълното тесте карти не можеш да посрещнеш предизвикателството на Майлс, така ли?

— В това е проблемът. Слушай, щом президентът на „Д’Асоар“ се върне в Париж и напрежението се поуталожи, ще те уведомя и ще можем да започнем наистина.

 

 

— Много мило от нейна страна — отбеляза Джулиан, когато Лусинда му предаде разговора им.

— Знам — въздъхна тежко. — Бих се захванала веднага с издирването на другите жени, но да ми видиш бюрото само! — после се поразведри оптимистично. — Може би ще открия всички и ще мога да забравя за „Д’Асоар“.

— Би било чудесно да се прибирам вкъщи при съпругата си, която не е постоянно уморена — ухили се Джулиан. Още щом го каза, и му се прииска да си бе отхапал езика. Толкова глупаво, нетактично!

— Не мога да не съм изтощена в края на деня — възпротиви се засегната тя. — Иска ми се да си бях у дома постоянно. Знаеш го. Не работя за удоволствие.

Изправи се и посегна към ръката й.

— Знам, Зайче. Не те критикувам. Зная, че мразиш работата и ми се иска да не се налагаше да я вършиш. Не ти правех забележка, знаеш го, нали?

Лусинда кимна, но не отговори. Вина — защо винаги имаше това чувство на вина? Защо имаше усещането, че разочарова всички едновременно? Включително и Делия, която имаше прекалено много задължения и не напускаше, само защото бе толкова привързана към децата.

А и Ан, току-що овдовяла, скърбяща и несъмнено самотна. Всички тези хора с претенции за времето й, любовта й, вниманието й. Как да угоди на всички и да върши напрегнатата си работа? Разкъсваше се в толкова много различни посоки и всички сякаш искаха частица от нея. А животът се изнизваше отстрани, децата растяха и имаше чувството, че няма почва под краката си.

— Забрави думите ми — дочу да казва Джулиан, докато се сгушваше мрачно в своя край на дивана. — Вършиш великолепна работа, справяш се с всичко. Правиш много повече от мен — добави великодушно той. — Не знам как успяваш изобщо.

— Стига си ме ласкал — отвърна сърдито тя, но в ъгълчетата на устата й надничаше усмивка.

 

 

Бисквитите бяха гениално хрумване.

— Страхотно! — отбеляза Стийв.

— Да, супер! — каза Дик.

Сюзан сияеше.

— Много ти благодаря, Том. Следващия път, когато ме попитат дали вкъщи има нещо за ядене, просто ще им посоча кутията — Том бе подобаващо възнаграден. После Сюзан му подаде чаша вино със сериозно изражение. — Вечерта е толкова гореща и къщата е като пещ, та си помислих, че може да хапнем в гората.

Той се намръщи от недоумение.

— Гората? — умът му се въртеше лудешки около мисълта за дори и половин акър гора някъде в близост до „Уърлдс Енд“.

Последва сподавения кикот на Стийв и Дик, а Сюзан се засмя съчувствено.

— Ще ти я покажа — хвана го за ръката и го поведе през малката кухня към задната врата.

Том се озова в заден двор с размери приблизително дванадесет на дванадесет фута. Кухненската маса и четири стола бяха поставени в средата, готови за вечерята. Имаше две качета, преливащи от букет с цветя и билки, допълващи се великолепно, а от една леха в единия ъгъл се издигаше плетеница от повет и се катереше по стената, която отделяше двора от съседния.

— Колко е красиво! — възкликна Том. После изведнъж осъзна, че Сюзан все още държи ръката му. Усети как лицето му почервенява и изведнъж вечерта му се стори още по-гореща — Наистина е горещо, нали? — отбеляза той, съсредоточил поглед върху другите къщи, чиито гърбове гледаха към тях.

По някои бяха опънати въжета с пране, подобно на флагчетата на кораб, ветреещи се от носа до кърмата, окачени над платформите на мачтите. По прозорците на други висяха кошове като от фасада на кръчма.

— Страхотно — изрече Сюзан без видима причина. После стисна ръката му, преди да я пусне.

След като изядоха вкусния овчарски пай, прозрачните резенчета лук, смесени с полято със сос говеждо и гарнирани с меко и пухкаво картофено пюре, тя поднесе домашна ябълкова пита и голяма кана сметаново яйчна заливка.

— Сега може ли да погледаме телевизия, мамо? — попита Стийв, когато и последната трохичка бе ометена.

— Добре, но само един час. Утре сте на училище.

Том бе впечатлен от начина, по който се съгласиха, преди да им пожелаят лека нощ.

— Много са възпитани — отбеляза одобрително той.

— Добрите маниери не ти струват нищо и много държа на тях. Кафе? — беше се изправила и разтребваше мръсните чинии.

— Дай да… — той също се изправи.

— В никакъв случай — отвърна усмихнато Сюзан. — В кухнята и без това няма достатъчно място. Ще се върна след минутка.

Като седеше в угасващата светлина в малкия заден двор, той осъзна, че се чувства по-щастлив отвсякога, доколкото можеше да си спомни. Поне от детството си насам. Но не и тогава. Майлс съсипваше всеки миг, който би бил приятен. Разваляше всеки случай. Надвесваше се като тъмна сянка точно когато с Хари се готвеха да се позабавляват.

Това чувство на мир и удоволствие бе толкова ново за него, че се опита внимателно да го прецени мислено, сякаш потапяше пръст в непозната вода, за да провери температурата.

Миг по-късно Сюзан излезе от къщата, като носеше поднос с ароматно кафе и няколко запалени свещи в стари буркани от сладко. Постави една в средата на масата, а останалите — по стената на оградата.

Изведнъж атмосферата се промени и дворът стана омагьосано място, тайнствено и красиво. Небето бе толкова тъмно, а белите цветове на повета приличаха на пяна от далечни приближаващи вълни. Качетата с цветята светеха като скъпоценни камъни на тъмния кадифен фон и Том се питаше какво бе правил през последните тридесет и седем години. Нима бе сляп и глух? Или му бе липсвало око за красотата?

Сюзан го наблюдаваше мълчаливо.

— Тук ми харесва — изрече той изведнъж.

— А на мен ми харесва, че ти си тук, Том.

 

 

Срещата бе към края си. Шефовете на отделите по маркетингова стратегия, дизайн, дистрибуция, търговия и връзки с обществеността бяха уточнили подробностите за пускането на „Муселин дьо Сойе“. Предстоеше да излезе още един основен продукт на „Д’Асоар“. Текстът за листовката от производителя, която щеше да бъде приложена в опаковката, вече бе написан и преведен на шест езика.

Президентът на компанията закри съвещанието с лаконични благодарствени думи. Според него просто бяха свършили работата, за която бяха наети. Да идваш в седем и половина и понякога да не можеш да се откъснеш до осем вечерта, не се считаше достойно за похвала. Това означаваше просто да си свършиш работата, и то добре.

На връщане към офиса си Лусинда се отби в ресторанта. Избегна опашката за топли ястия, като грабна един сандвич и чаша кафе и забърза към бюрото си.

„Муселин дьо Сойе“ можеше да излезе всеки момент, но трябваше да се мисли и за новия каталог с червила, които щяха да лансират следващата година. Лабораториите им в Париж и Бристол работеха върху комбинация от червило и гланц за устни, но още съществуваше проблемът с размазването по краищата. Тревожно бе, че докладите, които получаваше, сочеха, че жените предпочитат обикновено червило, а ако искаха и гланц, го нанасяха върху него. Това можеше да сложи край на проекта като цяло. Всички показатели трябваше да са положителни, преди да бъдат похарчени милиони лири за нещо ново.

Още щом седна зад бюрото, телефонът иззвъня.

— Ало?

— Лусинда, ти ли си? Лусинда ли е на телефона?

— Мамо! — обикновено Ан никога не й се обаждаше на работа. — Добре ли си?

— Току-що научих от Хари за завещанието на баща ти, скъпа. Изпратиха ми копие, но не съм го чела. Щеше да е твърде разстройващо. Какво става, мила?

Сърцето й подскочи. Типично за Хари да обърка нещата.

— Няма нищо — отвърна тя, като се опита да звучи непринудено. — Оставил ми е красива кутия за писма, доста стара, мисля, и… ъъъ… някои свои документи. Това е всичко.

— Но не разбирам — майка й звучеше възбудено. — Какви документи, скъпа? Майлс нямаше никакви документи, за които да ми е известно, освен ако не са ръкописи на книгите му.

— Наистина досега не съм намерила време да ги прегледам — отвърна невъзмутимо Лусинда. — Но все пак много мило от негова страна да ми ги завещае.

— Хари смята, че може да са ценни.

— След като не знае какви са, не виждам как може да прецени.

Ан се разпени.

— Ами той счита, че баща ти ги е оставил на теб, защото са ценни. В завещанието му явно се казва, че ако се освободиш от тях, ще се облагодетелстваш. Това не означава ли, че са ценни? Тъй като на момчетата е завещал по петдесет хиляди, сигурно книжата също струват толкова? Не трябва ли да се посъветваш с експерт, преди да ги продадеш? Татко ти би искал да получиш пълната им стойност. Беше изключително справедлив човек. Нали това няма да ти създаде неприятности, скъпа?

— Разбира се, че не, мамо. Нещата са съвсем наред. Бърнард се грижи за всичко вместо мен — добави тя, като си помисли, че и без това е отчасти вярно. — Виж, трябва да затварям, но ще се опитам да мина и да ви видя с баба довечера, след като оправя децата и нахраня Джулиан. Става ли?

— Ще можеш ли, скъпа? О, би било чудесно! — звучеше зарадвана. — Донеси и документите на баща си. Може да ги позная, като ги видя — добави тя.

 

 

Когато телефонът на бюрото му звънна, Том бе сигурен, че е Сюзан. Да вечеря отново с нея, бе така прекрасно и бе сигурен, че тя споделя чувствата му. Смяташе да й се обади и да я покани на кино, но ако тя му се обаждаше…

Вдигна слушалката нетърпеливо.

— Разговарял ли си с Лусинда? — запита Хари, без въобще да си направи труда да го поздрави.

Сърцето му се сви от разочарование.

— Не.

— Защо? Може да ти каже нещо. С мен е много уклончива. Мисля, че и ти си получил копие от татковото завещание. Какви са тия книжа, които й е оставил?

— Нямам представа. Какво значение има?

Хари изцъка раздразнено.

— Не си ли прочел завещанието внимателно? Казано е, че ако се освободи от тях по разумен начин, ще се облагодетелства.

— Да, точно така. Не знам защо не й е оставил направо петдесет хиляди, като на нас, но нали го знаеш. Трябва да усложни нещата. Какво значение има, стига Луси да получи същата сума като нас — заяви спокойно брат му.

— Но тя не е делова жена. Няма да знае как да извлече максимума. Нито пък Джулиан. Ако нещо не е направено от махагон и няма четири крака, той не може да се справи. Искам да кажа, че вероятно бих могъл да я насоча в правилната посока, да се погрижа да получи най-високата цена при продажбата им.

— Сигурен съм, че би могъл — отвърна саркастично Том, — но Лусинда не е глупава. Не би се задържала на тази работа, ако не бе изключително способна. И все пак не е твоя работа.

Но Хари не го слушаше.

— Защо не й звъннеш и не я питаш за какво се отнасят? С теб разговаря повече, отколкото с мен. Чух се с мама тази сутрин и дори тя не знае какви документи й е оставил татко. Ужасно тайнствено е, ако питаш мен.

— Надявам се, че не си я разтревожил. Има си достатъчно грижи.

— Мама е добре. Татко се е погрижил за финансовата й стабилност — заяви пренебрежително Хари, сякаш точно това бе имал предвид брат му. — Какви са плановете ти, когато получиш петдесетте хилядарки?

— Не съм си съставил никакви планове. Слушай, Хари, точно се готвех да…

— Трябва да ги вложиш, Том. Мога да ти осигуря една-две хубави сделки. Имам планове за моята фирма с парите, които ще получа. Големи планове. Обзалагам се, на каквото пожелаеш, че до шест месеца ще съм учетворил петдесетте хиляди.

— Ами браво на теб — отговори му вежливо. — Наистина трябва да затварям. Чао — прекъсна разговора бързо, така че ако брат му се готвеше да добави още нещо, да не го чуе. Хари го караше да се чувства неспокоен. И много нервен.

 

 

— Ще трябва да кажа, че съм ги забравила, нали? — попита Лусинда, докато се качваха с Джулиан в колата.

Предложи й да отиде с нея при майка й и баба й и ако е необходимо, да й помогне да заобиколи трудните въпроси.

— Още по-добре е да се оправдаем, че аз съм ги забравил — предложи той. — Ще кажем на майка ти, че си ме помолила да ги взема и чак по средата на пътя съм се сетил, че съм ги оставил на масичката в антрето.

— Засега това ще мине, но какво ще правим следващия път, когато попита?

— Поговори с Бърнард и виж дали не може да намери някакви книжа от баща ти — договори с издатели, делови писма, правни документи, всичко, което ще задоволи любопитството на семейството ти.

— Добра идея. Господи! Защо татко ме постави в това ужасно положение? И можеш да си сигурен, че Хари ще раздуха нещата.

Сара ги посрещна с обичайната си елегантна топлота, но Ан бе със силно опънати нерви и по-бледа отвсякога. Отново бе започнала да носи белезникави тонове — дълга до глезените прихлупваща се ленена пола, риза и свободна бежова жилетка. Ръцете й пърхаха като нощни пеперуди, докато ги поздравяваше, и сякаш щеше да се стопи като призрак.

— О, скъпите ми! Много мило, че дойдохте. Толкова се тревожех — притисна смачкана кърпичка към треперещите си устни. — Защо баща ти трябваше да умре? Бяхме толкова щастливи, а сега съм съвсем сама!

— Не съвсем, мила — отбеляза сухо Сара.

— Мамо, никога няма да си сама, докато някой от нас е край теб — Лусинда я прегърна.

— Зная, скъпа, а баба ти е толкова добра, че ме покани тук, но не е същото, нали? Разчитах на баща ти за всичко. Как ще се справям сега? Кой ще се занимава с данъчния инспектор? А с банковия мениджър? А какво ще правя с къщата и всичко останало? О, непоносимо е!

— Ще ти помагаме, мамо, но всъщност от години ти въртеше къщата, нали знаеш. Не татко. И със сигурност вече си имаш счетоводител. Нека той да се погрижи за финансовата страна вместо теб, както винаги е правил. Татко никога не се занимаваше с данъчните декларации, защо да го правиш ти? Освен това имаме и Бърнард — той ще ни помогне — Лусинда млъкна и хвърли на Джулиан неспокоен поглед. Колкото по-скоро уточняха версиите си с адвоката, толкова по-добре.

— Имаш ли достатъчно пари междувременно, Ан? — попита предвидливо Джулиан. — Понякога авоарите на починалия са замразени, докато не бъде дадено разрешение.

Ан насочи към него празен поглед.

— Не зная. Предполагам, че ще трябва да ида до банката да попитам. Майлс винаги ми давеше пари за домакинството, всяка седмица, но откакто се преместих при баба ви…

Лусинда се вгледа тъжно в майка си, като осъзна, че повечето омъжени жени от нейното поколение бяха изолирани от сериозния проблем с финансовата страна на живота. За миг съзря предимствата да си работеща жена със свой собствен доход. Колко ужасно бе да се налага да искаш пари от съпруга си за всичко, от дамски превръзки до коледен подарък.

— Можем ли да ти помогнем? — предложи внимателно Джулиан. — Искаш ли да прегледам тези неща вместо теб?

Получи благодарствена усмивка от Сара. Тя започваше да се уморява от гостуването на дъщеря си и не можеше отхвърли чувството, че Ан с нищо не си помага в момента.

— Много мило от твоя страна, Джулиан — отговори Ан, — но Хари обеща да ми подаде ръка. Каза да не правя нищо, без първо да се посъветвам с него. Проблемът е, че е твърде зает с новата си фирма и не ми е приятно да го безпокоя. Нямаше търпение да научи какви документи е оставил Майлс на Лусинда. Донесохте ли ми ги да ги видя?

— Не мисля, че са важни, Ан — намеси се нежно Сара.

Джулиан направи извинителен жест.

— Съжалявам, аз съм виновен. Лусинда ме помоли да ги взема, но чак насред път се сетих, че съм ги оставил на масичката в антрето. Хвърлих им един бърз поглед и ми се сториха само чернови, договори с издатели и други подобни.

Лусинда повдигна вежди неспокойно и в този момент забеляза, че Сара я наблюдава отблизо. Значи и тя също подозираше, че в тези документи има нещо особено, но очевидно се опитваше да отвлече вниманието на дъщеря си от тях.

— Наистина ли? — попита объркана Ан. — Не са ценни? Хари бе сигурен, че са. Колко странно. И са били в старомодна кутия за писма?

Колко дълбоко бе посял семената на съмнението брат й, помисли си Лусинда. Усмихна се на майка си.

— Изключително красиво старинно сандъче. Очарована съм от него.

— Очарователен малък спомен от брилянтната му работа за теб, скъпа — отбеляза миролюбиво Сара.

Размениха си погледи и се разбраха напълно — думите, които сега не бяха необходими, щяха да бъдат разменени при друг случай. Постояха още малко, пиха кафе и се опитваха да поддържат весел разговор, но бе явно, че Ан е паднала духом, а майка й е уморена, затова си тръгнаха след един час.

— На баба й е трудно с гостуването на мама — подметна Лусинда, докато пътуваха към къщи. — Или трябва някой да живее при нея, за да й прави компания, или да си вземе апартамент.

— Искаш ли да я поканиш у нас за известно време? — попита съпругът й.

Лусинда размисли над предложението мълчаливо. Проблемът бе, че докато баба й я зареждаше с ентусиазъм и вдъхновение и обичаше присъствието й, майка й сякаш я изцеждаше, изсмукваше цялата й мотивация и я завличаше в собствената си безнадеждност.

— Мисля, че децата ще й дойдат твърде много — изрече накрая, засрамена, че ги използва като извинение. — А и ще трябва да спи в стаята за игра, тъй като нямаме друга. Не става.

Джулиан кимна безмълвно.

— Но трябва да й предложа, нали? — продължи тя. — Ужасно е да си представиш как въздиша по татко, докато баба се опитва да я разведри.

— Както решиш — отвърна великодушно той, като тайно се питаше колко ли би изтраял тъща си самият той.

Оказа се обаче, че Ан отхвърли поканата на Лусинда.

— Много мило, скъпа, но съм решила да се прибера вкъщи. Баба ти е много добра, но малко ме уморява. Вечно иска да върши нещо, да кани хора на питиета, да дава партита. Знам, че според нея това ще ме разведри, но никога не съм харесвала такова общуване. Разбрах, че предпочитам да съм си у дома след всичко. Там ще се чувствам по-близо до баща ти.

— Но не можеш да останеш сама — протестира ужасена дъщеря й.

— Ще се оправя, скъпа. Знам го. Всеки трябва да се справи със скръбта по свой начин, а моят е да си седя тихичко вкъщи, докато свикна с мисълта, че баща ти вече го няма — гласът й бе несигурен, но в него имаше сила, която дотогава бе отсъствала.

Лусинда разбра, че трябва да приеме желанието на майка си, макар да се съмняваше, че Ан е вече готова да се изправи срещу света, и тайно се почувства засрамена от собственото си чувство на облекчение.

— Мамо, ще се грижиш за себе си, нали? Обаждай ни се, ако се нуждаеш от нещо, чу ли? Ние сме до теб постоянно, само трябва да ни звъннеш, а вероятно можеш да дойдеш на обед в неделя? Да видиш Джейми и Дейзи? Все питат за теб — предложи тя, като се опитваше да компенсира егоизма си.

Чу как майка й издуха носа си и очевидно се опитва да се съвземе, но гласът й прозвуча сигурно:

— Благодаря ти, скъпа. Много мило, но в момента наистина искам да остана сама. Разбираш ме, нали?

— Естествено, че те разбирам, мамо — отвърна миролюбиво Лусинда. — Знаеш ли, трябва да поканиш Том да ти погостува. Няма кой знае каква работа и съм сигурна, че ще го поразведри да си бъде вкъщи с теб известно време. Апартаментът му е толкова мрачен и си мисля, че сигурно е доста самотен.

— Мога да го попитам — но звучеше колебливо. — Горкият Том! Ще ми се да си намери добра приятелка.

Лусинда слушаше тези думи от устата на майка си през последните петнадесет години, но се боеше, че Том е самотник по природа. Малките му увлечения в миналото бяха приключили практически, преди да започнат, а сега затъваше в своя коловоз. Щеше да е чудо, ако си намери подходяща жена.

— Обади му се все пак — настоя тя. Ако той се върнеше отново у дома за известно време, за Ан щеше да е целебно да готви и да се грижи за някого.

 

 

Те отново лежаха на масата пред нея — шестте бижута. Кое щеше да подхожда на Изабел най-много? Или пък трябваше да мисли кое украшение да запази за себе си, поправи се Лусинда. Цялото й бъдеще зависеше от тези решения. Пет пъти трябваше да избира кое бижу да подари и кое да бъде съдбоносното за нея. От тази стъпка в мрака, без да има представа за стойността на накитите, зависеше дали ще продължи да работи още десет-петнадесет години, или ще може да си остане вкъщи и да се присъедини към нарастващия брой жени, за които грижата за съпрузите и децата им бе станала по-важна от собствената им кариера.

Вдигна поглед към Бърнард, но изражението му не издаваше нищо. Очите му бяха едновременно неспокойни и съчувствени. Не можеше да й помогне и тя го знаеше. Пое си дълбоко въздух и осъзна, че трябва да запази спокойствие.

Всъщност трябваше само да избере правилното бижу и после нямаше значение как ще се погрижи за останалите. Но бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Инстинктът й подсказваше, че няма да е много просто. Баща й сигурно е нагласил нещата така, че украшението, което най-малко й харесва, да е точно онова, което трябва да задържи.

Да ги види отново, разположени пред нея, бе нов шок. Искряха с повече блясък, отколкото си спомняше. Обсипаното с диаманти клонче с треперещи рози и листенца бе прекрасна демонстрация на майсторство. Медальонът с чистите си бледозелени камъни бе изящно изработен, а златната верижка, на която висеше, бе най-фината, която някога бе виждала.

Що се отнася до единичния наниз едри перли, той изглеждаше така пищен, че й се искаше да го пъхне в уста и да засмуче тези меки бляскави топчета, да заближе гладката им лъскава повърхност като бонбон. Гривната бе много красива — хлабаво оплетена нежна верижка, по която се редуваха диаманти и бледи морскозелени камъни, за които предполагаше, че са аквамарини. Беше си помислила, че може да подхожда на Изабел, но сега, след като я видя отново, не бе така сигурна. Жената бе носила екстравагантно колие и обици, които искряха съблазнително. Тази гривна бе твърде деликатна, твърде фина, не достатъчно огнена. Оставаха или златните обици, красиви, бляскави нишки, образуващи нещо като кошница, или сребърния пръстен със синия камък, който под определен ъгъл изглеждаше пурпурен, заобиколен с леко потъмнели диаманти.

— Божичко, не зная… — промълви тя, а лудостта на ситуацията изведнъж я връхлетя с нова сила.

— Иска ми се да можех да ти помогна, Лусинда.

— Безнадеждно е, нали? В живота си не съм се интересувала много от накити, а и баща ми никога не е подарявал такива на майка ми, така че нямам представа кое е ценно и кое — не — погледна надолу към единственото си истинско бижу, пръстена, подарен й от Джулиан, когато се бяха сгодили. Беше малък квадратен смарагд, поставен между два еднакви диаманта. Бе принадлежал на баба му и имаше огромна сантиментална стойност. Джулиан бе казал, че бил застрахован за шест хиляди лири, но пък смарагдите бяха сред най-скъпите камъни, нали? Вдигна поглед към Бърнард намръщено. — Трябва ли да отгатна цената на бижутата, сякаш са семейна ценност? Или купени на търг? Или застрахователната им стойност? Вероятно има огромна разлика между трите.

Той се наведе напред и облегна лакти на бюрото.

— Едно мога да ти кажа. Не трябва да отгатваш точната стойност на никое от тях. Както каза, разликата да го купиш на Бонд Стрийт или да го придобиеш от водеща аукционна къща като „Кристис“ би била огромна, защото магазините включват и добавената стойност. Смисълът е, че както и да ги оценяваш, едно от тях е значително по-скъпо от останалите пет. Целта ти е да откриеш най-доброто — обясни Бърнард. — Другите нямат значение.

Лусинда се усмихна тъжно.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — отново огледа обиците. Качественото злато можеше да е осемнадесет карата, нали? Докато за копчетата за ръкавели или пръстените с печат бе сигурна, че е по-вероятно да са деветкаратови, защото бяха по-груби. От друга страна, обиците нямаха камъни, просто изключително добре обработено злато.

— Ще подаря на Изабел обиците — заяви тя, внезапно взела решение. — Така или иначе й подхождат.

— Много добре — той затвори кутията, в която бяха поставени, и й ги подаде тържествено. Нямаше представа какво си мисли. После, след като прибра в сейфа останалите бижута, заговори: — Бих искал да ти пожелая всичкия късмет на света, Лусинда. Заслужаваш го и искрено се надявам, че ще успееш да получиш наследството, което ти се полага по право.

— Благодаря ти, Бърнард — пъхна обиците на дъното на дамската си чанта заедно с документа, който Изабел трябваше да подпише като доказателство, че ги е получила. — Не се надявам прекалено много обаче. Шансовете ми да спечеля ми напомнят на една игра, която играехме като деца — закачи опашката на магарето.

Той кимна.

— Точно това е. Между другото, прегледах папките на баща ти и събрах някои напълно безвредни документи, които можеш да представиш за завещаните ти „книжа“. Няма да е пълна лъжа, защото той наистина ги е оставил, по-скоро на моите, отколкото на твоите грижи, защото смяташе, че може да се наложи да прибегна до тях в някои случаи, но няма значение. Ето ги.

— Благодаря ти. Отчаяно се опитвам да потуля истината — пъхна издутия плик с размер А4 в дамската си чанта.

Тъй като усещаше ненаситността за пари на Хари, Бърнард знаеше, че тя се бои от брат си. Алчността му бе огромна и дори мисълта, че ще нарани майка си, не би го спряла да разкрие истинското съдържание на кутията за писма, ако смяташе, че ще му донесе богатство.

 

 

Като си тръгна малко по-рано от работа тази вечер, Лусинда реши да отиде до „Питър Джоунс“ на път за вкъщи. Децата се нуждаеха от някои дрехи, можеше да впише всичко на сметката си и да плати по-късно.

Точно когато се качваше с ескалатора на първия етаж, чу някой да вика името й с настойчив тон:

— Лусинда! Лусинда!

Обърна се и видя Изабел, тичаща между изложените мостри спално бельо на партера, да й маха развълнувано. После скочи на ескалатора. Преди да каже нещо, бившата любовница на баща й я прегърна.

— Толкова се радвам да ви видя отново — изписука тя, а малките й лисичи зъбчета се подадоха зад аленото червило. — Знаете ли, толкова мислих за срещата ни онази вечер! Съжалявам, че бях така ужасна, когато дойдохте, но бях уплашена. Би било катастрофално съпругът ми да научи за… нали се сещате… — сниши гласа си до висок шепот и се заоглежда неспокойно дали дамите от висшата класа не ги слушат, докато се разхождат из магазина с „Барбурс“ и дебели чорапи. — … Майлс.

— Да, напълно разбирам.

— Но вие как сте? — Изабел надничаше в очите й, сякаш търсеше съкровения смисъл на живота.

— Добре съм. Всъщност… Имам нещо за вас — това бе идеалната възможност да й даде обиците и да се отърве от нея. Бръкна в чантата си и извади малката квадратна червена кутийка за бижута.

Още щом я видя, Изабел нададе пронизителен писък и стресна минаващ край тях възрастен клиент, който подскочи, сякаш се бе подпалила.

— О, Боже мой! О, Боже мой! Не мога да го понеса! — избухна в ридание. — Това означава толкова много за мен… Не очаквах нищо, разбирате ли. О, Боже!

Лусинда й подаде кутийката.

— Не! Не! — извика тя. — Не мога да я отворя тук! Това е прекалено специално, твърде лично, твърде емоционално, за да го отворя тук. Трябва да идем на някое тихо място. Уединено. Където ще бъдем сами.

— Защо не го занесете у дома — предложи Лусинда, като се опита отново да й подаде кутийката.

Но жената поклати глава, сякаш това бе най-ужасната идея на света, сякаш атмосферата на дома й можеше да развали вълшебния момент на отварянето на подаръка от Майлс. Стисна китката на Лусинда в желязна хватка и като я повлече надолу по ескалатора, заговори настойчиво:

— Знам къде да отидем. Ще вземем такси…

— Трябва да се прибирам — възпротиви се Лусинда. — Децата…

— Няма да се бавим. Ще свършим много бързо, si? Ще отидем в хотела на Базил Стрийт. Знаете ли го? Много е дискретен — добави сериозно тя.

Когато видя обиците, сякаш щеше да припадне от радост. Трепереща ги извади от кутийката им и ги притисна до гърдите си.

— И ги е избрал за мен! — изрече възторжено тя. — Не мога да ви опиша колко много значи това за мен. Така кончината му е малко по-поносима, разбирате ли? Вече не се чувствам толкова тъжна, защото си е спомнял за мен накрая — сложи си ги на ушите. — Как ми стоят?

Лусинда трябваше да признае, че изглеждаха много добре. Обиците бяха правилният избор.

— Майка ви няма ли нещо против? — попита от любопитство Изабел.

— Тя изобщо не знае за това.

— Ами завещанието на Майлс? Там трябва да пише, че иска да получа тези обици.

— Завеща ги на мен — излъга с усмивка Лусинда. — Но освен това ми остави и тайни указания да ги… ъъъ… предам на вас.

Е, това бе отчасти вярно, каза си, стига събеседницата й никога да не научеше за останалите четири любовници. А сърце не й даваше да разбие илюзиите й. Явно бе обожавала Майлс и да узнае, че е имало и други жени, щеше да я нарани дълбоко. Можеше да приеме наличието на съпруга, но не и на друга любовница.

— Ще се срещнем ли отново? — настоя Изабел, след като подписа разписката със завъртулки. — Би било толкова приятно! В края на краищата, сте му дъщеря, така че помежду ни има силна връзка, нали? И двете го обичахме, затова трябва да поддържаме отношения. Майлс беше удивителен човек.

Лусинда се усмихна едва. Просто се надяваше останалите любовници на баща й да не пожелаят също да й станат приятелки.