Уна-Мери Паркър
Момент на лудост (17)

Седемнадесета глава

— Няма за какво да се тревожиш, мамо — каза Том на Ан. — Агентът по недвижимите имоти няма да те безпокои повече, а говорих и с Бърнард. Урежда ти средства, за да те подпомогне до издаването на разрешението. Мисля, че е личен заем, защото парите на татко още не са освободени, но не би искал да знаеш тази тайна.

— О, благодаря ти, мили! Колко мило от негова страна. Благодаря ти много, задето говори с адвоката от мое име.

— Няма защо да ми благодариш. Не мога да се свържа с Хари обаче. Мисля, че мобилният му телефон е отрязан. Предполагам, че не си се чувала с него?

Ан не можа да скрие облекчението в гласа си:

— Нито думичка. Нямам представа къде е.

— Добре. И каквото и да се случи, мамо, не му давай нито пени. Знаеш го какъв е.

Въпреки че премълча от лоялност, Ан наистина знаеше що за стока е Хари. Не беше ли му дала три хиляди лири, които бе спестила през годините за черни дни? Беше твърде горда, за да издаде дори и пред семейството си колко глупаво бе постъпила и как през последните няколко седмици бе принудена да живее на хляб и чай.

На глас изрече на сина си:

— Не се тревожи, скъпи. Той ще си получи петдесетте хиляди, завещани му от татко ти, така че скоро няма да има финансови затруднения. А и ти ще вземеш своите, нали?

— Точно така.

Том възнамеряваше да заведе Сюзан и момчетата на почивка, но те още не знаеха. Щеше да ги изненада. При все още крехката му самоувереност и почти несъществуващо чувство на себеуважение, желанието му да се докаже като достоен за любимата си все още владееше съзнанието му. Трябваше да направи нещо необикновено, което да й разкрие колко много я обича, а добрата почивка бе най-подходящият начин, който можеше да измисли. Фактът, че никой от тях няма вести от Хари, изобщо не го притесняваше. Брат му винаги е бил способен да се грижи за себе си, все замисляше нови далавери, забъркваше се с мошеници или се присламчваше към богати и влиятелни личности. Ако във всичко това имаше нещо трагично, размишляваше Том, то беше, че за каквото и да ставаше дума, Хари винаги успяваше да го съсипе.

 

 

Ан премигна със сълзи на очи, но сега бе различно. Не плачеше заради загубата на Майлс, а защото бе толкова развълнувана от предназначените за нея думи в писмата.

Най-сетне бе събрала кураж да прочете всички съболезнователни послания, получени след смъртта на мъжа й, и се натъкна на следното:

„Без вас Майлс би бил загубен и винаги сме се възхищавали на верността ви! Какво щастие бе за него да е ваш съпруг.“

Друго гласеше:

„Вие бяхте източникът на силата му и единственият човек, от когото зависеше.“

А следващото:

„Вашата любов и привързаност са пример за всички ни.“

Останалите продължаваха в същия дух и Ан започваше да се чувства залята от обичта и приятелството, насочени към нея. Не можеше да повярва. Възхваляваха я като героиня, а тя през цялото време се бе възприемала като предана робиня, недостойна за любовта на мъжа си. Това хвърляше съвсем нова светлина, бе съвсем нова гледна точка към брака им. Може би бе достойна за него, поне като съпруга, ако не като интелектуален партньор. Може би бе заслужила любовта и верността му? Нима някой би писал:

„Скъпа Ан, какъв светъл пример за себеотрицателна любов сте вие! Колко дълго се възхищавахме на грижите ви към Майлс, ако не е била добра съпруга?“

Когато прочете всичките стотици послания, вече бе пет сутринта. При все това не се чувстваше уморена, а изпълнена със сили. Сякаш бе получила награда… нещо като медал за вярна служба в брака си с Майлс. Чувстваше се преродена след високото мнение на хората за нея.

След като провери запасите от синя хартия за писма, която Майлс винаги поръчваше да му отпечатат в „Смитсънс“, припомняйки си, че все купуваше по хиляда листа с подходящи пликове, видя, че има достатъчно количество за целите й. Приготви си кана топъл чай, настани се на бюрото на съпруга си в кабинета му и започна да отговаря на всички. Можеше да й отнеме седмици, но това бе най-малкото, което можеше да направи, след като подателите бяха така щедри в похвалите си към нея.

 

 

Няколко дни по-късно викът на Лусинда на масата за закуска накара децата да подскочат, стресна Делия и предизвика Джулиан, който никога не беше в особено добро настроение сутрин, да попита сърдито:

— За Бога, какво е станало?

Тя бе отворила „Телеграф“ на светската хроника и се взираше като хипнотизирана.

— Какво има, мамо? — запита Джейми.

— Сигурно някой е починал, като дядо — обясни му уверено Дейзи.

— Чуй това — изрече поразена Лусинда. Зачете на глас:

„Обявен е годежът на Пола Максуел (Ходсън)…“

Направи пауза, преглътна, пое си дълбоко дъх и продължи:

„… и Хари Скот-Форбс, втори син на покойния професор Майлс Скот-Форбс и госпожа Скот-Форбс“.

Последва миг тишина, породена от слисването, нарушена от Джулиан, който, забравил, че децата са там, възкликна:

— Как е успял да я върже, мамка му?

Лусинда го изгледа предупредително.

— Коя да върже? — обади се момченцето.

— Какво за мамка му? — полюбопитства момиченцето.

Дълбоко шокирана, Делия скочи на крака.

— Татко ви иска да каже дали майка му знае как му е провървяло на вуйчо ви Хари да се обвърже с такава хубава невеста като госпожа Максуел — хвърли строг поглед на работодателя си, преди да се обърне към децата отново. — Елате да си измиете зъбите, Джейми, Дейзи — после ги изведе от кухнята, а неодобрението й личеше в напрегнатата й стойка.

— Опа! — ухили се глуповато Джулиан.

Но жена му не го слушаше. Четеше и препрочиташе съобщението, а очите й се взираха невярващо във вестника.

— Как го е постигнал? Да не би да е полудяла?

— Какво ще правиш, Зайче?

— Какво имаш предвид? — вдигна очи тя.

— Ще му се обадиш ли да го поздравиш?

— Аз дори не говоря с него след начина, по който се държа. Питам се дали някой друг от семейството е в течение на това.

 

 

Сара, която закусваше в леглото, както винаги, обърна най-напред на светската хроника на „Телеграф“, за да види дали някой от кръга й познати не е починал през изминалите двадесет и четири часа. Възрастта на покойните можеше да засегне чувствата й за няколко часа. Понякога мнозинството от хората, за които се съобщаваше, бяха между седемдесет и осемдесетгодишни, което й внушаваше усещането, че е пресрочила гостоприемството на този свят и скоро ще стане бреме за близките си. Друг път повечето починали бяха над деветдесет, дори и столетници, а това я правеше много наперена и я караше да се замисли дали да не иде да си купи нови обувки или дори рокля.

Днешният ден бе такъв. Деветдесет и две… деветдесет и седем… деветдесет и девет… Имаше още много време пред себе си. После погледна какво възнамеряват да правят в кралското семейство, видя, че кралицата работи все така усилено и дори принц Филип, почти осемдесетгодишен, е зает, и това я вдъхнови допълнително. Щом те все още бяха в състояние да водят активен живот, значи и тя можеше.

Най-после обърна на колоната с предстоящи сватби. Премигна, помислила за миг, че очите я лъжат или преживява първите симптоми на старческо слабоумие. Но после прочете съобщението отново. Значи бе истина. Хари се бе сгодил за жената, която бе откраднала идеята му и я осъществяваше като своя.

Сара се бе сблъсквала с много чудати неща в живота си, но това й се стори странно. Защо, за Бога, красива, богата четиридесетинагодишна вдовица, за която светът бе в краката й, искаше да се омъжи за безпаричен тридесет и четири годишен нехранимайко? Избута настрани закуската си и посегна към телефона на нощното шкафче. Знаеше ли Ан какво е замислил синът й?

 

 

— Разбрах, че брат ти се е сгодил, Том — отбеляза един от колегите му сутринта.

Той се намръщи смутен.

— Сгоден? — попита глупаво.

— Сгоден и ще се жени, разбира се — подхвърли вестника на бюрото му.

Том прочете съобщението два пъти. Хари да се жени! Прободе го завист — не защото знаеше, че Пола Максуел е богата, красива и живее в чудесен мезонет, не дори заради Хари, а защото сигурно е прекрасно да си сгоден, фантастично бе да осигуриш бъдещото си щастие. Любимата ти да приеме предложението ти. Да знаеш, че ще прекараш остатъка от живота си с нея… Въздъхна със съзнанието, че се е размечтал. Страхуваше се, че Сюзан не е от жените, които се омъжват. Беше отгледала Дик и Стийв съвсем сама, без да й е необходимо да ги издържа мъж. Бе силна и независима. Любеща, да. Топла, о, да. Страстна, грижовна и с вродена способност да създава домашно гнездо. Но в действителност не се нуждаеше от никого. Ако утре той умреше, тя щеше да продължи живота си, щеше да отгледа момчетата, да припечелва хляба си и метафорично казано, да поддържа домашния огън.

Хвърли още един поглед на съобщението, знаейки, че на мястото на брат си би изпаднал в еуфория, докато Хари вероятно се наслаждава на мисълта, че никога повече няма да му се налага да работи.

 

 

Стоте червени рози бяха свършили работата, разбира се, колкото и отвратително клиширан да бе този жест. А също и фактът, че Хари толкова й липсваше в леглото, че не можеше да мигне. Никога през живота си не се бе чувствала толкова възбудена от някого. Само един поглед към него я подлудяваше. Беше се пристрастила към секса така, както наркоманите към хероина, а ако той не изпитваше същото, както подозираше, то поне можеше да откликва по нейно желание.

Когато бе напуснал разпалено апартамента й след признанието й за присвояването на идеята му, бе предположила, че като се поохлади и превъзмогне яда си, ще се върне. Но не бе го направил.

Пола наистина бе вярвала Хари впоследствие да разбере, че онова, което му бе причинила, бе точно същото, което самият той се бе готвил да й стори. Не виждаше ли, че са лика-прилика? И че това ги прави другари по душа? Че си подхождат идеално? Не съзнаваше ли, че постъпката й бе много лоша, но хитрите бизнесмени вършеха същото ежедневно? Това бе основният закон на търговията и се случваше непрестанно в Сити, с тайно наддаване при поглъщане на предприятия и манипулиране на акциите тук-там. Тъй че защо Хари позволяваше това да засегне чудесните им лични взаимоотношения? Той просто не мислеше с главата си, каза си тя. Все пак можеше да му осигури желания от него начин на живот, без да му се налага някога да работи. Освен в леглото.

Три седмици бе агонизирала, питайки се къде е той, какво прави и как може да се добере до него. После се бе натъкнала на Лусинда на улицата, но и тя нямаше връзка с него и Пола започна да се тревожи. Ами ако бе заминал за чужбина и не го видеше никога повече? Започнаха да я завладяват паника и съжаление. Нуждаеше се от този мъж повече, отколкото от когото и да било друг.

После една сутрин бяха пристигнали розите и бележката:

„Може ли да поговорим?

С обич, Хари“

Заля я вълна от желание още щом разбра, че са от него. Спомените за нетрадиционното им любене подкосиха краката й. Щеше да й струва много пари, но какво от това? Мъжете непрекъснато купуваха жени, по един или друг начин. Какво лошо имаше да поразменят ролите?

Набра номера на мобилния му телефон, изведнъж той вдигна и при звука на гласа му се предаде напълно.

Час по-късно вече бе в апартамента й, в леглото, и остана там няколко дни, а след като каза на прислужницата си, че е болен от грип и не бива да го безпокоят, Пола му прислужваше, като същинска робиня на похотта си.

Остави го само веднъж, за да обядва с баща си. Знаеше какво ги очаква в бъдеще, но Хари не.

Седмица по-късно, осъзнал успеха си, той прие предложението й за брак — как би могъл да откаже? Тя дори показваше годежен пръстен с диамант и разправяше на всички, че й го е подарил. А като малка компенсация за наранените му чувства заради „Семейни връзки“ Пола го назначи за президент на компанията с добра заплата плюс десет процента от печалбите.

Не беше чак толкова глупав, та да не осъзнае, че това е синекурна длъжност, но щеше да изглежда добре на хартията за писма.

 

 

Сър Хъмфри Ходсън побесня, като отвори „Телеграф“ същата сутрин. Дали обявата бе дело на онова малко лайно, Хари Скот-Форбс? Дали не бе публикувал това съобщение, за да злепостави Пола? Грабна телефона и се вбеси още повече, когато линията се оказа заета. Мобилният телефон на дъщеря му също даваше сигнал заето. По дяволите! Какво ставаше? Ако Пола си мислеше, че ще се омъжи за онзи нехранимайко и златотърсач… После спря, като си спомни, че беше четиридесет и четири годишна, а не някое отстъпчиво момиченце. Имаше си собствени пари. Можеше да прави каквото си иска. А и беше тъжна и самотна, откакто овдовя.

Но Хари Скот-Форбс! За Бога, определено можеше да си намери и по-добра партия, някой с поне две мозъчни клетки!

На третия опит тя вдигна и му се стори резервирана.

— Ще ми кажеш ли какво става? — попита рязко.

— С Хари ще се женим, тате.

— Това го разбрах, но защо, за Бога? Той е развейпрах, Пола. Ще те изцеди до дупка. Не искам да те наранявам, но защо, мислиш, се жени за теб?

— Нуждаем се един от друг — отвърна тихо тя. — Много е просто.

— И слепец би прозрял защо си му нужна. Но ти защо се нуждаеш от него, по дяволите? Би могла да имаш всекиго! Сериозно ти говоря, Пола. Дълбоко съм разтревожен за теб.

Дъщеря му заговори внимателно, сякаш обясняваше на дете.

— Зная какво правя, тате. Блокирала съм всичките си финанси, за да не може друг да има достъп до тях. „Семейни връзки“ е моя и плаща на Хари заплата в съответствие с поста му.

— Купуваш го — заяви поразен баща й. — Пола, как можеш?

— Тате, богатите мъже постоянно си купуват жени, защо и аз да не сторя същото? Обичам този мъж. Искам го в живота си. Отчаяно се нуждая от него и ми се ще да бях подходила по-дипломатично към присвояването на идеята му. Ужасно го нараних и едва не го загубих. Но съм му липсвала достатъчно, за да пожелае да ме види отново, а сега сключихме сделка и двамата сме щастливи. И двамата получаваме каквото искаме.

Последва тишина, докато сър Хъмфри се опитваше да си събере мислите. После проговори:

— Но наистина ли мислиш, че ще е трайно, скъпа? Хора като нас не се впускат в подобни холивудски афери.

По гласа й отгатна, че се усмихва.

— Тате, не съм деветнадесетгодишна богата наследница. Действително зная какво правя. Затова публикувахме съобщението във вестника днес. Искахме да представим връзката си като свършен факт, за да избегнем обсъждания и спорове. Очаквам и семейството на Хари да е шокирано.

Мисълта, че дъщеря му винаги можеше да получи развод, ако стане най-лошото, проблесна философски в главата му.

— Тогава, щом си истински щастлива, скъпа, и аз се радвам за теб — чу се да изрича за своя собствена изненада.

— Благодаря ти, тате — вече се смееше доволно и сър Хъмфри знаеше, че е казал правилните думи, щом иска да си запази близостта й. — Ще направим много тиха сватба, а през пролетта — голямо парти за всички. Надявам се да дойдеш и на двете.

— Опитай се да ме спреш — отвърна възрастният човек с пресилена веселост.

 

 

Докладът бе на френски, но с годините Уилям и Джейн бяха усвоили добре езика, така че това не беше проблем. И все пак думите танцуваха замайващо пред очите им и изминаха няколко минути, преди да се осмелят да извлекат заключения спрямо съдържанието.

— Правилно ли разбирам? — повтаряше Джейн. — Нагревателят в сушилнята ли е предизвикал пожара?

Мъжът й кимна намръщено.

— Да. Да, сигурно това имат предвид, като пишат:

„I’etait un thermostat defectueux du chauffage electrique dans la commode qui etait a Vorigine du feu.“

Изглежда, термостатът в загряващата решетка е отказал, а част от спалното бельо е опирало в нея. Тук се казва, че трябва да е нагряло тъканта, докато се е възпламенила.

— О, Боже мой! — Джейн скри лице в ръцете си. — Винаги съм мразела този нагревател. Спомняш ли си, че веднъж си изгорих ръката, когато се протягах за едни калъфки?

— И все пак беше много ефективен. Всичко беше винаги отлично изсушено и проветрено.

— Но това означава, че подозренията спрямо теб отпадат, нали? Застрахователите може да решат, че е небрежност от наша страна, че не сме знаели за повредата, но не могат да заключат, че е палеж, нали?

— Не мисля.

Прочете доклада отново, ужасен, че го е разбрал погрешно, но не, огънят определено е започнал случайно. Не смееше да си помисли за бъдещето, защото не искаше да дава фалшиви надежди на съпругата си, но ако застрахователната компания платеше и се прибавеха възстановените инвестиции в Ай Си Си, тогава. Но не, не биваше дори да си го помисля, камо ли да мечтае. Изтърпяха такъв тежък период и бяха твърде крехки, за да понесат нови разочарования.

 

 

— Мисля, че никога няма да открия Пъмпкин — оплака се Лусинда на Карина. Предишната седмица смело бе поместила още едно съобщение в колоната за лични обяви във вестниците, със същия текст като онова за Миранда Уоруик, но този път не получи отговор.

— Може би трябва да публикуваш нов апел — предложи приятелката й.

Бе ги поканила с Джулиан на вечеря с думите: „Само ние, скъпа, неофициално“, и докато мъжете бяха потънали в разисквания около правителството, двете си разменяха последните клюки.

— Предполагам, че бих могла, но имам предчувствие, че ефектът ще е нулев — отговори гостенката и отпи от леденото си шампанско. — Може би е омъжена и не иска да се разкрива. А може пък да е заминала в чужбина, да е мъртва или просто да не чете вестници. Не мога да направя нищо повече. Писмата й не подсказват нито мястото, нито дори времето на връзката й с баща ми.

Карина се взираше замислено в чашата си. После се оживи.

— Да ти кажа ли как да постъпиш?

— Как?

— Защо не се престориш пред адвоката, че си я издирила?

— О, не бих могла! — изглеждаше шокирана.

— Защо не? — заговори невъзмутимо Карина. — Защо не? — повтори. — Откъде може да е сигурен, че действително си се свързала с Изабел, Фенела, Рене и как се казваше другата…

— Миранда.

— Да. Откъде да знае дали не си изгорила писмата им и не си си присвоила бижутата? Защо да не му кажеш, че ти е провървяло и си открила коя е Пъмпкин, а после да приключиш с всичко? Задръж за себе си брошката, която, сигурна съм, е най-ценният накит, и си вземи наградата. Нали няма да те разпитва?

Лусинда поклати глава.

— Никога не бих могла да постъпя така с Бърнард, а и няма да стане. Всеки път, когато вземам някое украшение, той ми дава легален документ, посочващ, че предавам еди-кое си бижу на тази и тази, а жената трябва да се подпише, че го е получила. После трябва да му върна разписката. Старецът ми вярва, Карина. Не бих желала да разруша това доверие.

Последва дълга пауза, докато приятелката й се вглеждаше в чашата си и наблюдаваше мехурчетата, които изскачаха на повърхността на питието.

— Би могла да подправиш подписа, нали? Дай на Пъмпкин някое име, да речем Пени Райт или Памела Джоунс, и после се разпиши сама с променен почерк.

Лусинда зяпна.

— Карина! Как можеш да ми предлагаш подобно нещо? — възкликна, покъртена дълбоко.

— Защото искам да наследиш състоянието, а и кой би разбрал? И кого ще нараниш? — аргументира се приятелката й. — Дала си на тази жена възможността да се появи, а тя не го е направила. Не ми разправяй, че ще се откажеш и ще оставиш някакво си скапано животинско светилище да се облагодетелства от парите на Майлс, защото изведнъж си станала свръхморална!

Лусинда се изчерви.

— Но не виждаш ли, че аз ще се чувствам зле, ако го измамя? Винаги ще зная, че съм спечелила татковата странна игра, защото не съм спазила правилата.

Карина се взираше в нея, а очите й внезапно станаха строги.

— Ти си полудяла! — заяви категорично. — До момента се съобразяваше с този налудничав замисъл, а сега просто трябва да излъжеш… само веднъж, за да осъществиш най-смелите си мечти! Как изобщо можеш да го наречеш измама?

— Но то ще е измама! — отговори нещастно Лусинда — В края на деня ще оставам сама и никога няма да се примиря със себе си, ако успея да се сдобия с парите само чрез фалшив подпис и лъжата към Бърнард.

— Едно ще ти кажа — изтъкна Карина, — ако не излъжеш, че си я открила, ще измамиш… ще измамиш самата себе си, като се простиш с три милиона лири и ценен накит.

Лусинда я гледаше безмълвно.

— Не мога, Карина. Ако загубя — ще загубя. Но няма начин да излъжа Бърнард.

В стаята настана тишина. Джулиан и Алекс също бяха прекъснали разговора си при повишения тон на съпругите си.

— Бих изтъкнал само едно — започна меко Джулиан, като срещна погледа на жена си. — Майлс беше такъв непочтен тип… Какво доказателство имаме, че тази Пъмпкин действително е съществувала? Може би е част от въображението му, може да е измислена само за да види дали Лусинда ще попадне в капана, като се престори, че я е открила. И ако е така, баща й може да е оставил още някой кодицил^[1], анулиращ задачата, защото не е играла по правилата.

— Но тя трябва да съществува. Имам писмата й — възпротиви се Лусинда разтревожено. — Нали не искаш да кажеш…

— Може да е подправил почерка си и сам да написал посланията — отбеляза Алекс, като се присъедини към разговора. — Или пък ги е диктувал на някого.

— Имаш ли истинско доказателство, че е притежавал три милиона лири изобщо? — запита изведнъж Карина.

— Исусе! Може ли всичко да било шега? — обади се мъжът й.

— Стига! Стига! — завайка се Лусинда, заровила лице в шепи. — Мислех си, че просто трябва да издиря тази последна любовница, но вие всички предполагате… Не! — добави внезапно тя и се изправи. — Ако татко беше лунатик, Бърнард Кларк не е. Той е достоен човек и се кълна в живота си, че е такъв. Сигурна съм, че Пъмпкин съществува. А и адвокатът ми обясни как баща ми е успял да натрупа толкова пари през годините, затова да не се отплесваме.

— Тогава да се надяваме, че ще я откриеш — отвърна примирително Карина.

— И че Майлс не ти е заложил някакъв капан — предупреди я Алекс.

 

 

Тази вечер не можа да заспи. Продължаваше да се върти неспокойно, а мозъкът й бучеше от мислите за онази проклета жена, която се бе подписала с прякор. Коя можеше да е? Всяка, изникна отговорът. Къде можеше да се намира? Навсякъде, прошепна нощта.

До нея Джулиан спеше тихо. Завиждаше на способността му да се изключи от всичко веднага щом главата му докосне възглавницата. Накрая, разстроена от лежането и бездействието, тя стана от леглото и в тъмнината безшумно отвори чекмеджето с писмата на Пъмпкин. После слезе долу в дневната, настани се до лампата за четене и започна да ги преглежда отново в търсене на някаква следа, издаваща личността на авторката.

„Миналата нощ те сънувах, видях лицето ти, чух гласа ти… Знаеш ли, че когато стигаш до оргазъм, тъмните ти очи стават черни? Като черен кехлибар. Бездънни като дълбоки езера. За какво си мислиш, любов моя, в момента, когато се изливаш в мен? О, как искам да си при мен сега, как копнея за докосването ти…“

Лусинда взе друго послание.

„Любими мой, започваше то, нищо няма да е същото, след като зная колко се обичаме и как сме свързани…“

Като прехвърляше останалите, а те бяха общо двадесет, видя, че са в същия дух. От тях наистина нямаше какво да научи. Връзката им е била особено страстна, както бе разбрала преди. Дори повече от романа му с пламенната Изабел. Това й се стори интересно, защото Пъмпкин очевидно бе англичанка и би очаквала писмата й да са по-сдържани. Но може би това се дължеше на закостенялото схващане, че всички англичани са резервирани.

Но онова, което действително отличаваше тези писма от останалите, бе особеният почерк, с дълги, закръглени, правилни извивки, които го доближаваха повече до византийския рисунък, отколкото до обикновен ръкопис.

Бе захладяло и Лусинда изведнъж почувства, че й прилошава от нежеланото познание, придобито след смъртта на баща й. Защо не бе оставил миналото да умре с него? И защо, за Бога, бе избрал нея да го възкреси?

 

 

Стийв и Дик бяха така развълнувани, че не знаеха къде да се дянат. Никога преди не бяха ходили на истинска почивка, затова станаха още в шест сутринта и се втурнаха из малката къща, за да се уверят, че банските им са опаковани, въдиците, които Том им бе донесъл, са в багажника на колата му, а плажните им кърпи са в куфарите. Колкото и често да ги успокояваше Сюзан, двамата си оставаха превъзбудени от бъдещото заминаване.

Том щеше да ги води в Бюд, Корнуол, за две седмици. Беше резервирал две двойни стаи в „Бърн Вю Хотел“, на няколко минути път пеша от обширния плаж, и им бе обещал екскурзии до Хартланд Пойнт, за да видят фара, и до Падстоу, Кловъли и Тинтейджъл. Последното развълнува момчетата особено много, защото в училище учеха легендата за крал Артур, за замъка, който построил за Гуинъвър и рицарите на кръглата маса, и за преданието, че Мерлин магьосникът живеел в една пещера под замъка.

— Ще видим ли кръглата маса? — питаше нетърпеливо Дик.

— Съжалявам, юнаци, но по-голямата част от замъка е била погълната от морето преди стотици години. Вече е просто развалина, но много вълнуваща, с прекрасен изглед към Атлантика — отвърна Том.

— Явно познаваш този край? — поинтересува се Сюзан, когато потеглиха след закуската в събота сутринта.

Той кимна.

— Там прекарах две много хубави ваканции с един приятел от училище и семейството му. Не съм ходил, откакто бях на дванадесет, но си спомням, че мястото е страхотно. Стийв и Дик могат да се катерят по скалите или да ловят риба в канала. Някога хващах дребни рибки и малки рачета в скалистите вирове на брега. После карахме сърф. Страшно удоволствие е!

Звучеше й толкова младежки и ентусиазирано, че се обърна и го погледна усмихнато.

— Това ще е най-хубавата почивка, която сме имали — промълви Сюзан и добави с копнеж: — Истинска семейна почивка.

Нямаше да е точно така, разбира се. Щеше да е, ако й бе намекнал за брак, но неизвестно защо той сякаш пренебрегваше съществуването на тази институция. Бяха по-близки и влюбени отвсякога. Обичаше Стийв и Дик и не спираше да й угажда, но… брак? Като че ли дори не му бе минавало през ума. Това я тревожеше и натъжаваше. Мислеше, че бяха постигнали разбирателство и никой от тях не се чувстваше недостоен или незаслужил другия, бе се зарадвала на сближаването им, защото смяташе, че е начало на стабилна връзка. Но не се бе случило нищо повече. Том изглеждаше щастлив с настоящото положение и тя се боеше, че просто не иска да се обвързва в брак.

— Ще си прекараме прекрасно — казваше той на момчетата, а сърфирането на Самърлийз Бийч е най-доброто на западното крайбрежие. Вълните от Атлантическия океан се обръщат направо на брега и е страхотно.

— Трябва ли да стоиш прав на сърфа? — попита със съмнение Стийв.

Том поклати глава.

— Тези, които ще вземем, са като тънки дъски с извити краища отпред. Просто си лежите по корем и се качвате на вълната.

— Супер!

— Върхът! Мислех си, че трябва да сме прави, като на рекламите по телевизията. Ухааа!

Залюляха се наляво-надясно на задната седалка, размахвайки ръце и се преструваха, че лъкатушат по надигащата се вода.

Майка им се смееше, въодушевена като тях.

— Няма да можем да ги изкараме от водата, знаеш ли? — обърна се към Том тя.

— Добре че съм купил неопренови костюми за всички ни, нали?

— О, Том!

— Върхът! — викаха момчетата, като се люлееха и подскачаха още по-силно. — Пръв ще вляза в морето!

 

 

Децата имаха температура и ги болеше гърло.

— Днес трябва да останете в леглата — каза им Лусинда, като гледаше тревожно зачервените им бузки.

Дишането им бе малко хрипкаво и изглежда, им харесваше да се излежават, вместо да лудуват из цялата къща.

Делия я бе събудила в седем сутринта, за да й каже, че децата не са добре.

— Мисля, че трябва да се обадим на лекаря да дойде да ги види — предложи неспокойно майката.

Помощницата кимна.

— Няма да е лошо. Има доста случаи на менингит.

На Лусинда й идеше да я убие, задето изрече собствените й страхове.

— И много случаи на грип също — отвърна оживено. — Ще звънна на доктор Хасуел веднага. Ще се справиш ли сама днес? — продължи тя скована от вина и мъка. Не трябваше ли една майка да остане с децата си, когато са болни? „Можеш да си дойдеш до половин час, ако възникне нещо“, нашепваше й вътрешният глас.

— Обади ми се, ако има някаква промяна — обърна се към Делия. „Не бива да й товаря с тази отговорност. Трябва да съм тук, с Джейми и Дейзи“.

— Не се тревожи, ще се оправим — отвърна твърдо жената. — Ще ги държа на топло, ще им давам много течности и ще видя какво ще каже лекарят.

— Да. Точно така. Благодаря ти — тръгна забързано обратно към спалнята. Чувстваше се объркана — ами ако страдаха от сериозна болест?

Джулиан беше още под душа.

— Наред ли е всичко? — надвика тихото шумолене на водата.

— Ще се обадя на доктор Хасуел.

Докато приключваше разговора с любезния им семеен лекар, мъжът й застана до нея с хавлия, обвита около кръста, а от тялото му се издигаше пара.

— Какво им е? — по гласа му познаваше, че и той е притеснен.

— Треска. Болно гърло…

— Сигурно са настинали — отвърна облекчен. — Нали знаеш колко лесно вдигат температура децата — избърса косата си енергично. — Разтревожена си, защото трябва да ги оставиш и да отиваш на работа, нали?

— А ти не си ли?

— Иска ми се и двамата да можехме да си останем у дома, въпреки че ми се струва ненужно. Делия е много опитна и при спешност може да се свърже с нас незабавно.

Лусинда не отговори, но бе стиснала устни, докато влизаше в банята, а очите й издаваха дълбока тревога, като на ранено животно.

След като се облече, тя се втурна обратно в детската стая, но Джейми и Дейзи бяха заспали отново, с полускрити под юрганите зачервени личица и залепнали по слепоочията коси.

Делия се появи на вратата.

— Пийнаха по нещо, но реших, че е най-добре да ги оставя да се наспят — прошепна тя. — Мама винаги казва, че сънят е най-доброто лекарство.

Лусинда кимна.

— Лекарят ще дойде преди обед. Не му се стори нещо сериозно, но ще ги погледне въпреки това. Ще ми се обадиш, ако…

— Разбира се. Ще се оправят като едното нищо. Ти върви на работа и не се безпокой. Ще ти звънна, когато си тръгне докторът.

— Благодаря, Делия — погледна отново към децата си и й се стори най-трудното нещо на света да ги остави в такова състояние, но знаеше, че трябва, особено в момента, когато нещата в офиса бяха така изострени.

Джулиан влезе на пръсти. Надникна към всяко от децата, като внимаваше да не ги събуди.

— Ще се оправят — прошепна той. — Няма да си изключвам телефона през целия ден, в случай че съм ти необходим.

— И аз също — добави жена му глухо. Погледна часовника си. Щеше да закъснее. — Ще се върна колкото се може по-рано — обеща.

— Опитай се да не се тревожиш, Зайче — промълви й той, докато бързаха заедно надолу по стълбите.

— Не мога да продължавам така повече — каза му тя. — Не е честно спрямо децата и спрямо нас също — всеки момент би заплакала.

— Бих пробвал да си намеря по-високо платена работа и тогава ще можеш да напуснеш твоята.

— Не започвай изобщо — прошепна тя и се обърна да го целуне мимоходом по устните. — Обичаш работата си. По-разумно ще е да зарежа „Д’Асоар“ и да се заема с нещо не толкова взискателно. С по-гъвкаво работно време. Трябва да бързам, ще се видим довечера.

 

 

— Чу ли?

Фирмата беше в криза. Из всичките единадесет етажа се носеше шумът от трескава дейност, докато слухове и опровержения кръжаха като разярени оси наоколо и човек не знаеше на какво да вярва.

— Какво става? — Лусинда се огледа с въпросителен поглед, докато бързаше към бюрото си.

Хората се бяха скупчили на групички и си шепнеха нервно, потресени.

В огромното пространство на офиса се възцари внезапна тишина, сякаш някой бе изключил радиото. Колегите изглеждаха смутени, пристъпваха от крак на крак, но всички избягваха очите й. После забеляза, че Женевиев я няма.

— Не мога да повярвам — изрече бавно тя.

— Не е била сама — изграчи Питър замаяно.

Лусинда се обърна към него.

— Какво искаш да кажеш с това, че не е била сама?

— И Ален е бил вътре.

— Ален?! — повтори невярващо тя.

Останалите кимнаха. После всички заговориха едновременно, изливайки информацията на части, като разбъркани парченца от мозайка.

— Имали са връзка…

— … заговорничели.

— Заедно са можели да събират…

— … информация от двете страни на Ламанша.

— Ален беше изнервен онзи ден, защото мислеше, че е заминала без него…

— … да живее в Мексико.

— Изоставил е жена си заради Женевиев…

— … „Ксанте“ са му платили дванадесет милиона за информацията.

Лусинда седеше неподвижно, докато бърборенето тракаше и се въртеше край нея като чекрък. Седна и се опита да осъзнае огромното значение на случилото се. Изглеждаше й невъзможно. Ален — да. Никога не го бе харесвала, не му бе вярвала и не я изненадваше, че е измамил компанията, в която бе директор от дванадесет години. Но Женевиев!…

Поклати глава и се запита как е могла да се заблуди така дълбоко в младата жена, на която бе вярвала безрезервно. Дали Женевиев не бе попаднала под магията на Ален? Може би се е влюбила лудо в него? Чувството, че е предадена, надделяваше над останалите. Тези хора бяха нейни колеги, Ален я бе пришпорвал да открие виновника, а момичето се бе преструвало, че й е приятелка.

Приближи се Питър. Опря се на бюрото й, наведе се и заговори тихо.

— Не си виновна ти — каза, отгатнал мислите й. — Беше много добра към Женевиев и се правеше на ударена, когато се извиняваше, че е болна, или пък я подкрепяше, когато заслужаваше критика. Винаги си била лоялна.

— Харесвах я — изтъкна тя объркано. — Как съм могла да сгреша така? Чувствам се ужасно. Трябваше да се досетя какво става. Или, поне да заподозра нещо.

— Мисля, че не си имала представа какво е ставало — отговори Питър твърдо. — Не си могла да знаеш. Смятам, че Ален винаги е душил наоколо просто за да ни отклони от следата, а ти? Вероятно е искал да се увери също, че Женевиев няма да издаде нещо.

— Мили Боже! — простена Лусинда и се облегна в стола си. — Гадна работа, а? Такава продажност! Трябваше да ходя да купувам козметика на друга компания, като че ли съм обикновена домакиня, а после да я пращам в лабораторията, за да видим дали не можем да откраднем някоя от техните идеи, както те правят с нас. Всичко това ми е противно! Конкуренцията, съперничеството, начинът, по който се шпионираме взаимно. Наистина е отвратително, нали?

— Не позволявай това да те сломи, Лусинда. Хора като теб са нужни на индустрията.

— Честно казано, Питър, не мисля, че мога да го понасям повече. Тази история с Женевиев преля чашата. Сприятелих се с нея, когато пристигна от Париж. Погрижих се да се настани някъде. А тя да вземе да стори това, и то без дори да забележа!

„Защото в момента ме занимават други неща — разсъждаваше тя. — Джейми и Дейзи са болни и би трябвало да съм си у дома при тях. И Джулиан заслужава да му посветя по-голяма част от времето си. А също и мама. И баба. А и проклетото завещание на татко. Сега пък разгромът в Д’Асоар…“ Усещаше как я заболява глава от напрежение и й се искаше да има време да се захване с йога или нещо такова.

По-късно същия ден, след като разбра от лекаря, че според него децата боледуват от варицела и трябва да останат в леглата, тя се обади на Джулиан.

— Явно има някаква епидемия — каза му, — затова вероятно е прав.

Джулиан гледаше философски на нещата.

— По-добре да прекарат детските болести колкото се може по-рано. Аз пипнах шарка на двадесет и една и беше ужасно.

После му разказа за Женевиев, която бе срещал един-два пъти, когато бе взимал жена си от работа.

— Гади ми се от цялата история — оплака се тя. — Дължи се на небрежност от моя страна да не зная, че момиче от отдела ми е дупе и гащи с директор, и че заедно са продавали подробности около продуктите ни на един от основните ни конкуренти. Пропуснала съм да го забележа, защото я смятах за своя приятелка. Винаги съм мислела, че Ален е гадняр, но поне смятах, че е честен. Абсолютно съм отвратена, илюзиите ми са разбити. Ще напусна, Джулиан. Този бизнес е така продажен, че вече не искам да имам нищо общо с него.

— Горкото ми Зайче! Хайде да го обсъдим довечера, а? Мисля, че ще мога да се измъкна рано, тъй че ще се прибера към четири и половина. Така ще отменя Делия.

— Чудесно! И аз ще си дойда възможно най-скоро — отвърна тя. — Хрумна ми нещо друго, Джулиан. Може да се наложи да отложим гостуването у Рейчъл и Йън, ако децата наистина имат варицела.

— Права си. Да видим как ще са утре — простена той.

 

 

Ал прекъсна писането само, за да се изкъпе и да хапне нещо, преди да се върне на бюрото на Майлс и да се заеме отново със задачата си. Странно обаче, работата не й тежеше. Не бе досадно задължение, продиктувано от доброто възпитание. Доставяше й огромно удоволствие да докосва листа с писалката, да оформя думите, фразите, да удължава някой абзац или да подбира друго прилагателно… Напомняше й за нещо, което обичаше да прави много отдавна. Понякога това й даваше убежище от реалността, в което въображението й политаше и й носеше неочаквана физическа наслада и усещане за свобода, каквато не бе чувствала от юношеството си.

За миг изпита съжаление, че бе престанала да пише детски истории заради язвителните забележки на Майлс. Може би трябваше да ги извади отново и да ги прегледа? Може би, като ги променеше леко, нямаше да са такъв боклук, какъвто мъжът й твърдеше, че са?

Кръвта се втурна малко по-бързо във вените й докато довършваше поредното писмо. Не беше ли казала майка й, че възрастните жени понякога започват нова кариера, и то когато си мислят, че животът им е изтекъл? Ами ако… Отърси се от възбудата. Не биваше да се размечтава. Първо трябваше да довърши писмата.

 

 

— Страхотно! Вижте вълните!

Стийв стоеше на тясната алея пред редицата бунгала край плажа и сочеше сиво-зеленикавото море, което се покачваше към брега с приближаващия прилив.

— Супер! — съгласи се Дик, който се опитваше да не издава вълнение с гласа си.

Сюзан пъхна ръка под лакътя на Том.

— Изглежда доста бурно — отбеляза тя, докато наблюдаваше яростните вълни, блъскащи се в пясъка, преди да се втурнат напред в бучаща пенеща се маса.

— Днес е малко бурничко — кимна мъжът. — Затова на онзи пилон в средата на плажа има флагчета с кръст. Освен това от Атлантика духа силен западен вятър.

— Опасно ли е? — Стийв изглеждаше впечатлен.

— Може и да е — призна Том. — Затова използват флагчета, за да предупреждават хората да не плуват. Разбира се, винаги има дежурен спасител, просто в случай че някой попадне в беда.

Момчетата се взираха в брега с безмълвно страхопочитание. Вляво от тях, върху дига, построена преди повече от сто години от големи плоски камъни, се виеше шосе, което им приличаше на застрашена подводница, която вълните блъскаха, а сребристите пръски пяна закриваха за момент, но после се подаваше отново, когато водата се оттегляше тежко.

— Утре времето ще е хубаво — отбеляза той с тон на познавач. — Какво ще кажете междувременно да половим риба в канала?

— Не може ли да се покатерим ей там? — попита Дик, като сочеше дясната страна на плажа, където скалите се издигаха назъбени и могъщи, а повърхността им бе осеяна с дебели твърди черупки.

— Не и при наближаващ прилив — предупреди ги Том. — Лесно можете да се окажете откъснати от брега и наистина да загазите. Утре ще ги обходим, когато приливът се оттегли, и ще половим малки рибки. Ей там има някои красиви вирчета.

Сюзан го погледна с обич.

— Изглежда, си спомняш всичко — каза тя. — Преди колко време си идвал тук?

Пресметна набързо.

— Преди около двадесет и пет години, предполагам, но това място е от онези, които никога не се променят, слава Богу. Като шофирах към хотела преди малко, разпознах повечето от магазините. Онзи, от който си купувахме корда, топка за плажа, мрежа за лов на скариди… а магазинът на ъгъла продаваше хотдог и сладолед… — гласът му заглъхна и той се усмихна при спомена за единствената си щастлива ваканция.

Сюзан го придърпа към себе си.

— Ще направим и тази ваканция щастлива — прошепна му тя, прочела мислите му. — Със сигурност ще е най-хубавата почивка, която аз и момчетата сме прекарвали.

Той я погледна с благодарност.

— И за мен също.

На следващата сутрин се събудиха и видяха ясно небе, спокойно море и плажна ивица, която накара Дик и Стийв да изтичат до края на водата с доволни писъци и да пожелаят да правят всичко едновременно — да плуват, да сърфират, да се катерят по скалите, да ловят риба, да се разхождат по кея край възвишенията с изглед към океана, да се повозят на кану нагоре по канала, където Том им бе казал, че ще видят онова, което някога наричал „Къщата на сладкишите“, да хапнат сладолед, да поиграят с топката, да се пекат на слънце, да си направят пикник…

— Може ли, мамо? Може ли, Том? — настояваха те.

— Всичко ще направим, но едно по едно — смееше се той. — Не забравяйте, че ще останем две седмици. Имаме предостатъчно време. А може да дойдем пак и догодина, ако искате.

Момчетата бяха дълбоко впечатлени от последната му забележка. Сюзан също.

 

 

— Не са ли необикновени децата? — възкликна Лусинда невярващо.

Джейми и Дейзи напълно се бяха възстановили след два дни, прекарани в леглото. Температурата им бе нормална от двадесет и четири часа, обривът им бе изчезнал, а доктор Хасуел ги бе обявил за абсолютно здрави тази сутрин.

Джулиан бе прав — децата можеше да вдигнат температура, да имат лека инфекция в един миг, а в следващия да са съвсем добре.

— Радвам се, че не отменихме гостуването у Рейчъл и Йън този уикенд — продължи тя.

Семейство Комптън бяха превърнали гостоприемството в изкуство и когато стигнаха до входа на „Стейпли Менър“ в петък вечерта, сякаш изведнъж потънаха в лукс. Беше изключително успокояващо и отпускащо да отседнеш в красива къща, където всичко е организирано до съвършенство, а една бавачка грабна малките и ги заведе да си играят с Тоби и Арчи в детската стая, която приличаше на магазина за играчки „Хамлис“. Сякаш самите те се бяха върнали в детството си, освободени от отговорност и от нуждата да вземат решения. Лусинда особено изпитваше необичайно облекчение.

— Елате да пийнем по нещо в градината, докато бавачката сервира вечерята на децата — предложи домакинята, след като с Йън ги бяха поздравили възторжено.

Поведе ги през великолепната, издържана изцяло в бяло дневна на сенчеста тераса с изглед към три акра окосена ливада с цветни лехи. На меката вечерна светлина сенките се бяха удължили, подухваше лек ветрец, а въздухът бе изпълнен с аромата на тютюн, жасмин и рози.

Лусинда се огледа с възхищение, наслаждавайки се на подредеността и съвършенството на всичко, докато Джулиан се отпусна на мек градински стол с въздишка на удоволствие. След няколко мига домакинът постави на ниска масичка кана охладено „Нимс“, преливащо от плодове и стръкчета пореч, и разбраха, че уикендът на истинско угаждане и лукс бе започнал.

— Това се казва живот — изрече Джулиан, протегнал крака с глупава усмивка.

— Тук е рай — съгласи се жена му, отпусната за пръв път от седмици и внезапно зарадвана, че бе решила да вземе най-хубавите си дрехи, защото знаеше, че няма да я пуснат да припари до кухнята.

Пристигнаха още гости — Хейзъл и Мелвин Анструтър, младоженци, които се кискаха и стеснително се държаха за ръце, Джъмайма и Едуард Парсънс с шестгодишната им дъщеря Калиста, която бе отведена в детската при другите деца още щом стъпи на алеята. Накрая дойдоха Карън и Оуен Рандъл. Бяха весели и буйни и влетяха въоръжени с тенис ракети и стикове за голф, като заявиха шумно:

— Луди сме по спорта и си спомнихме, че имате тенис корт и сте близо до терена за голф.

Рейчъл обаче скоро овладя положението, включително и гостите си. След като приключиха с напитките, тактично ги отпратиха към стаите им, всяка от които имаше прилежаща баня, и им казаха, че трябва да се съберат в дневната на питие в осем часа, а за вечеря — в осем и половина.

 

 

Докато киснеше в горещата вана, парфюмирана с масло за баня „Джо Мълоун“, Лусинда затвори очи с пълно доволство. Джейми и Дейзи сега гледаха видео в детската стая с останалите, след като ги нагостиха с вкусна вечеря, докато в съседното, помещение Джулиан лежеше на леглото с балдахин и сънливо прелистваше новия брой на „Провинциален живот“. Беше решила да забрави тревогите си този уикенд. Щеше да прекара няколко дни в задоволяване на личните си желания. По дяволите „Д’Асоар“. Колкото по-скоро напуснеше, толкова по-добре. Майната й на извратената идея на баща й да превърне наследството й в игра на преследване на съкровища. И без това бе приключила. Нямаше надежда да открие Пъмпкин. Но диамантената брошка беше нейна, а също и перлената огърлица. Поне така си мислеше… освен ако нямаше някакво дяволско малко допълнение, което Бърнард не беше споменал, гласящо, че няма да получи абсолютно нищо, ако не е изпълнила всичко както трябва.

Ако предположението на Карина беше правилно, брошката струваше хиляди лири, а и перлите сигурно не бяха евтини. Щеше да ги продаде и да си осигури финансово спокойствие, докато си търсеше друга, по-невзискателна работа. Беше разочароващо, но нали и без това не бе вярвала истински в джакпота от три милиона. Богатства като това не попадаха в ръцете на хора като нея.

— Добре ли си, Зайче? — попита Джулиан, като влезе в топлата, уханна баня.

Надигна се от водата и загърна стройното си тяло в пухкава бяла хавлия. Очите й бяха светли и ясни и сякаш току-що бе свалила товар от плещите си.

— Напълно — отвърна му усмихнато.

И наистина бе така. Облекчението от решението да напусне „Д’Асоар“, да сложи край на преследването на Пъмпкин и да се ориентира към по-реалистично бъдеще я караше да се чувства страхотно. Лека, свободна, позитивно настроена. А и бяха в навечерието на наистина приятен уикенд.

— Колко е часът? — попита тя.

Докато се събличаше бавно, Джулиан погледна часовника си.

— Седем и половина. Имаме много време, преди да слезем отново долу.

— Така си и мислех — усмихна се пакостливо и пусна хавлията на пода. Хвана го за ръката. — Ела. Онова огромно легло не е предназначено само за сън.

 

 

Тифи и Оли, миниатюрните дакели с лъскава кафява козина, лежаха на килимчето пред камината, а лапичките им помръдваха от време на време, докато дремеха на пресекулки на фона на бъбренето след вечеря. Всички се бяха събрали в дневната, развеселени от внимателно подбраните вина от избата на Йън.

— Вечерята беше фантастична, Рейчъл — отбеляза Лусинда докато отпиваше от кафето си. Бяха започнали с creme cendennaise, крем супа от цикория, картофи и праз с кротони, последвана or delice defletan aida, което представляваше филенца от риба камбала с аспержи в бял винен сос. За основното ястие Рейчъл бе избрала пържени пъдпъдъци с ризото, орехи и трюфели, сервирано с pommes nouvelles^[2] и endives meuniere^[3]. За десерт имаше сладоледено суфле, подправено с „Коинтрьо“. Всичко бе така превъзходно приготвено, а порциите — толкова малки и изискани, че никой не се чувстваше преял.

— Това се казва вечеря — заяви високо в дует веселото семейство Рандъл.

— Наистина прекрасна — съгласи се Едуард Парсънс, докато Джъмайма потупваше корема си и се хилеше, че цяла седмица няма да може да хапне друго.

Всички останали се съгласиха ентусиазирано. Рейчъл бе прочут майстор кулинар сред приятелите си и независимо от приготвянето на четири блюда за десет души изглеждаше прекрасна в синята си рокля без нито една гънка. Смееше се весело и предлагаше наоколо чиния с домашни сладкиши.

— Съвсем лесно е — отвръщаше безгрижно. — Боя се, че не съм много оригинална. Записвам си рецепти от всеки и отвсякъде. Кухненската работа ми е хоби.

Чуха се стенания от другите жени.

— Хоби? Наистина ли ти харесва?

— Мразя готвенето!

— Толкова е досадно!

— Слава Богу, че има „Маркс и Спенсър“!

А младоженката Хейзъл избъбри мило:

— Не обичам много да се въртя над тенджерите, но ми е приятно да приготвям любимото ядене на Мелвин.

— Скоро ще ти мине — каза й живо Карън Рандъл. — Посочвам на Оуен микровълновата и оставям всичко на него.

— Да си призная — изрече замислено Лусинда, — бих се радвала да имам малко повече време за готвене. Камбалата беше божествена, Рейчъл. Трудно ли се приготвя?

— С белия винен сос и аспержите ли? — засия Рейчъл. — Хареса ли ти? Колкото и да ти е странно, взела съм рецептата от Карина.

— Карина? — полюбопитства шеговито Джулиан. — Кога е получила диплома за готвач?

— Май каза, че я е взела от майка си. Както и да е, тя ми я даде — довери им домакинята, сякаш издаваше държавна тайна. Скочи енергично на крака. — Ще ти я донеса, Лусинда.

— О, не е спешно — опита се да я спре събеседницата й, но Рейчъл бе хукнала към кухнята, а светлосините й сандали с високи токчета потропваха по паркета.

Минута по-късно се появи отново с рецептата, пъхната грижливо в найлонов плик за документи.

— Заповядай — подаде й я весело. — Можеш да си я препишеш и да ми я върнеш утре.

Лусинда я взе и сякаш Земята се отскубна от оста си и се завъртя в празното пространство. Разтрепери се потресена, като че ли бе докоснала жив огън. Истината я заля на вълни. Вкочани се, призля й и за миг й се стори, че ще припадне.

— Какво има, Зайче? — дочу тихия глас на Джулиан. Лицето й бе пребледняло, а ръцете й трепереха, докато продължаваше да се взира невярващо в рецептата.

— Почеркът — прошепна. — Но не може да бъде!…

— Какво?

Погледна към Рейчъл, която се въртеше наоколо с подноса с домашни сладкиши. Сякаш я виждаше за пръв път. И все пак трябваше да повярва на очите си. Рецептата бе написана с необикновен почерк, едър, правилен и закръглен, като византийски рисунък.

Мъжът й я наблюдаваше загрижено, без да знае, че е стигнала до края на търсенето на съкровището и е отвратена от откритието си.

— Добре ли си? — шепнеше той.

Едва позна собствения си глас, толкова бе пресипнал.

— Това е почеркът на Пъмпкин!

 

 

Вече бе много късно и всички останали гости се бяха оттеглили в стаите си, заситени от храна и напитки. Рейчъл продължаваше да гледа Лусинда въпросително, твърде възпитана, за да й напомни, че е време за лягане, но очевидно подразнена, че се застояват.

— Можеш ли да настаниш кучетата за през нощта, Йън? — попита настойчиво съпруга си, докато се въртеше около вратата на дневната.

Джулиан се надигна и изгледа Лусинда с разбиране.

— Ще ти помогна, Йън — каза той и последва домакина си в антрето.

— Струва ми се, че… — суетеше се Рейчъл и гледаше гостенката си в очакване, а ръката й беше върху ключа на лампата.

Лусинда вдигна рецептата, все още в найлоновия плик.

 

 

— Значи ти си Пъмпкин? — изрече бавно.

— Моля? — жената я изгледа объркано.

— Разпознах почерка ти, Рейчъл, така че не отричай. Опитвам се да те открия от месеци. Всъщност се бях отказала, но когато ми даде това… Предполагам, че Йън е бил в неведение? Връзката ви преди срещата ти с него ли беше? В писмата ти няма дата.

Изненадващо, Рейчъл се намръщи, а после се спусна към Лусинда и я дръпна леко да седне на дивана, преди сама да се отпусне до нея и да я хване за ръка.

— Стори ми се, че не изглеждаш добре преди малко. Мога ли да ти дам нещо? — попита обезпокоено.

Лусинда се взираше в нея поразена.

— Защо отричаш? — прошепна тя. — Знам, че си имала връзка с баща ми. Всичките ти писма до него са у мен. Разпознах почерка в момента, в който го видях. Винаги сме разговаряли по телефона и предполагам, че всъщност заради това никога не го бях виждала. Но, за Бога… толкова е характерен! Не би могъл да бъде сбъркан с друг.

Рейчъл изглеждаше стъписана.

— Правиш ужасна грешка — зяпна тя. — Аз дори не го познавах. Беше старец, нали? Как можа да си помислиш…

— Но това е твоят почерк, нали?! — запита обвинително гостенката.

— Не! — ръцете на домакинята стискаха конвулсивно перлите около шията й, сякаш я задушаваха. Бе пребледняла и според Лусинда изглеждаше наистина виновна.

— Не се тревожи, Рейчъл. Не съм ядосана. Всъщност съм облекчена и благодарна, че най-после открих коя е Пъмпкин — успокои я тя. — Просто беше голям шок.

— Лусинда, ще ме изслушаш ли? Не аз съм писала тази рецепта!

Последва миг тишина, в който двете жени се гледаха.

— Тогава кой, по дяволите, я е писал? — запита подозрително гостенката.

Рейчъл прехапа устната си, силно смутена.

— Мисля, че не трябва да се замесвам — отвърна нервно.

— Не зная за какво става дума, но мога само да те уверя, че дори не съм срещала баща ти.

В този момент в стаята се върнаха Йън и Джулиан.

— Какво става? — попита домакинът, като погледна двете жени.

— Просто искам да знам чий е този почерк — отвърна му Лусинда.

— Боя се, че не мога да ти помогна — сви рамене той. — Има ли значение?

— Да.

— Е, чий е този почерк, скъпа? — обърна се към съпругата си.

— Поставяте ме в ужасно положение, мисля, че не мога… — изхленчи трескаво Рейчъл, като напомни на Лусинда нощна пеперуда, която се блъска в прозореца в опит да избяга.

— Защо не, по дяволите? — намръщи се Йън. — Не разбирам.

Джулиан пристъпи напред.

— Това е много дълга история и по-късно Лусинда може би ще ви я разкаже, но междувременно е жизненоважно за нея да разбере чий е почеркът. Бъдещето й зависи от това.

Рейчъл го изгледа доста строго.

— Но Карина ми е добра приятелка. Дължа й лоялност и…

Със закъснение осъзна какво бе казала.

 

 

Когато се върнаха в Лондон в неделя вечерта, Лусинда осъзна, че не помни голяма част от уикенда с Рейчъл и Йън. Смътно се сещаше как многократно се бе извинила на приятелката си и й бе разказала цялата история, но след това сякаш бе дремала на пресекулки по времето на дълъг филм и бе зървала откъслечни сцени, в които хората се събираха, за да разговарят и да се смеят, да се хранят и пият, докато познанието, което бе придобила, растеше като гъба в главата й: Карина… най-добрата й приятелка, Карина… любовницата на баща й, Карина, съвършената лъжкиня, Карина… която бе обещала да й помогне в издирването на петте любовници на Майлс и накрая я бе увещавала да се престори, че е открила Пъмпкин, за да получи наследството си. И през цялото това време… Измамата причиняваше ужасна болка. Лусинда се обърна за утеха към Джулиан, който бе също толкова потресен.

— Не мога да повярвам! — повтаряше тя, но Рейчъл я бе уверила, че е видяла как Карина внимателно преписва рецептата и дори се пошегувала с едрия си и странен почерк: „Толкова е глупав — смеела се тя, — ако пиша благодарствено писмо, то заема четири страници. Затова контактувам само по телефон, но в наши дни всички правят така“.

Но бе писала на Майлс, разсъждаваше Лусинда. Страница след страница, описващи страстните й чувства, сякаш бе изляла душата си и огнените дълбини на емоциите си, сякаш единствено словата върху хартия, горещи и импулсивни, можеха да изразят огромната й любов към него.

— Но кога… кога е била връзката им? — бе задала въпроса на Рейчъл, но тя не бе могла да отговори, защото никога не бе знаела, че Карина изобщо е имала любовник.

След като се върнаха в Лондон, Лусинда продължаваше да размишлява над това.

— Познавам я от дванадесет-тринадесет години — обясняваше на мъжа си. — Дали вече е била срещнала татко? Или се е запознала с него чрез мен? Сега схващам защо бе толкова разстроена на панихидата му. За пръв път я видях да плаче.

— Може би връзката им е била, преди да се омъжи?

— Така бих сметнала, въпреки че трябва да е била много млада — вероятно точно преди татко да срещне Изабел… — пое си рязко въздух. — О, Боже мой, а аз я помолих да се погрижи за италианката, когато излизахме от църквата! Мислиш ли, че са се досетили, че… Сравнили са спомените си?…

Джулиан я изгледа въпросително.

— Считам, че Изабел щеше да ти се обади, ако бе станало така.

— Прав си. Пфу! Ако бе осъзнала, че Карина, Фенела и Рене са имали връзки с баща ми и са на панихидата!…

— Не си го и помисляй. Кога ще й кажеш?

На път бе да постави последното парченце от пъзела на мястото му. Последното предателство — и то двойно предателство: Майлс, който бе мамил Ан, и Карина, която бе лъгала нея — щеше да бъде разбудено, а Лусинда скоро щеше да е в състояние да съобщи на Бърнард, че е изпълнила странното предизвикателство на баща си.

Устните й се свиха.

— Тя се позабавлява с мен — проговори меко. — Сега е мой ред.

 

 

Сюзан лежеше на плажната кърпа със съзнанието, че никога през живота си не е била по-щастлива. Бученето на приближаващите вълни и съскането им обратно надолу по пясъка и камъчетата се бяха превърнали в успокояващ звуков фон на щастливите викове на децата, които играеха с топката и строяха замъци, съпровождани от време на време от меланхоличния крясък на чайка.

Безоблачното синьо небе висеше отгоре като балдахин, замайващо с чистата си, ясна и неизмерима дълбочина, докато се взираше в него и си мислеше колко много обича Том.

Той лежеше по корем до нея и четеше книга. Всеки, който погледнеше към тях, щеше да ги вземе за семейна двойка с двама синове, които се наслаждават на годишната си отпуска край морето. Претърколи се на корем и протегна босите си крака зад себе си.

— Да те намажа ли с предпазното масло? — предложи Том, като остави книгата си. — Това е най-опасното място за слънчеви бани на света, да знаеш — продължи той. — Човек дори не забелязва как изгаря, защото бризът е така хладен, но си спомням, че майката на приятеля ми изгоря страхотно, когато бяхме тук. Трябваше да иде на лекар и той й бе казал, че същия ефект щяла да постигне, ако се била поляла с кофа гореща вода. Наистина беше доста зле.

— Много внимавам — успокои го приятелката му. — Погрижила съм се и момчетата да са намазани със слънцепредпазно мляко.

Том лежеше, отпуснал лице на ръцете си, посипани със златист пясък. Сюзан го погледа още малко, преди да притвори очи и да си каже: само още пет минути почивка и ще извадя закуската — сандвичи с мармалад, маслени бисквити, термос с чай и няколко кутийки кока-кола. Каква прекрасна ваканция прекарваха момчетата! Дори не им липсваше телевизията.

 

 

Отначало си помисли, че повишените гласове, носещи се от прибоя, се дължат на свада около футболния мач на едно голямо шумно семейство от Мидландс, които от дни се наместваха в центъра на плажа. Но после долови острия тон на тревога в крясъците и нещо като паническо вайкане. Погледна въпросително към Том, но той бе кротко погълнат от книгата си. Значи не можеше да е нещо сериозно. Отново притвори очи.

Приближиха се тежко отекващи по мокрия пясък стъпки. „Родителите трябва наистина да упражняват повече контрол над децата си“, помисли си раздразнено. Повдигна глава да се огледа наоколо. Но не някой от членовете на онова шумно семейство огласяше плажа — с трескаво движещи се ръце и крака, разширени от паника очи, зяпнала от задъхване уста и силни викове. Беше Дик.

— Мамо! Мамо! — пищеше той и ги засипваше с пясък, докато спря с подхлъзване. — Стийв не може да излезе от водата! Вълните го повличат обратно навътре!

Докато още говореше, Том вече бе на крака, тичаше по брега с дълги отчаяни крачки и крещеше: „Спасител! Спасител!“, преди да се хвърли сам в буйната вода, където подводното течение бе толкова яростно, че дузини плуващи бяха загинали през годините.

— О, Господи, моля те, не!… — от дробовете на майката се изтръгваха сухи стенания, докато залиташе към края на водата, а краката й заплашваха да се подкосят. — Моля те, Господи — мълвеше с отчаяние, твърде дълбоко, за да се изрази със сълзи или да се осмисли — безумна, сляпа паника, която граничеше с лудостта. — Моля те, Господи… моля!…

В морето, на растящо с всяка секунда разстояние, главата на момчето се показваше като коркова тапа, която се подмяташе към скалите със смъртоносните им назъбени ръбове. Събираше се тълпа, сгъстяваше се, а майките хващаха децата си и ги притискаха към себе си. Сюзан виждаше и главата на Том, който се бореше срещу течението и рискуваше също да бъде повлечен, въпреки че бе силен плувец.

Дик, който наблюдаваше със страх, тръгна отново към водата и навлезе до коляно в разбиващите се вълни, но с ужасен див вик майка му го издърпа обратно, падна на колене, разтреперана цялата, и го притисна силно, хълцайки:

— Не, не!

Усещаше трескавата дейност около себе си, дебелото въже, което развиваха от макарата горе на плажа, ужасната тишина, докато тълпата гледаше хипнотизирано малката главичка на Стийв, отнасяна все по-навътре във водата. И още една глава, силни ръце и рамене… Но щеше ли плувецът да стигне до детето навреме?

— Не видяха ли предупредителните флагове? — питаше един мъж жена си, която държеше децата си за ръцете. — Всеки знае, че е опасно да се плува при такъв знак.

Преди минути плажът бе великолепно игрище. Сега се бе превърнал в мрачно диво място, студена, ветровита обител на насилствената смърт. Хвърчилата, бухалките и топките лежаха изоставени. Летуващите се напрягаха да видят какво става и благодаряха на Бога, че не тяхното дете е във водата. Стаяваха дъх и се надяваха плувецът да се протегне и да сграбчи момченцето, преди да е станало твърде късно. Съзнаваха, че наблюдават надвиснала трагедия, и си припомняха, че това е истинският живот, а не някакъв филм по телевизията. После покрай тях се втурна спасителят, загорял и мускулест, с въже, вързано за буя, който носеше.

За миг се понесе вълна от шепот. Идеше помощ. Но в далечината за миг се появи тънка бяла ръка, сякаш за да помаха за сбогом, преди да изчезне. После нямаше и следа от детската главица.

Надигнаха се стенания, след което брегът бързо замлъкна отново. Няколко жени избухнаха в сълзи. Сюзан, все още на колене, стискаше Дик и не отместваше очи от мястото, където бе изчезнал Стийв. Заклеваше го да оживее, заклеваше Том да го стигне навреме, обещаваше на Бог каквото пожелае от нея, само да спаси детето й. Вече всичко се размазваше пред насълзените й очи. И двете глави бяха изчезнали, а морето бе грозен смъртоносен капан, погълнало двамата, които й бяха най-скъпи. Морето отнемаше остатъка от живота й.

После чу Дик да говори дрезгаво и да се опитва да се измъкне от ръцете й… и имаше чувството, че светът се разпада заедно с нея самата.

— Том го е хванал! Том го е хванал! — викаше момчето.

Вълната шепот се бе превърнала в бучене. Хората пляскаха и поздравяваха Том. Той беше героят. Плуваше с гръб към брега и влачеше Стийв със себе си, а спасителят се въртеше около тях в опит да му помогне, но това бе мигът на Том. Когато стигна до плитчината, той се изправи и вдигна детето в ръцете си, а то, със слаба усмивка на посинелите си устни, се бе вкопчило във врата му, сякаш не искаше да го пусне никога.

— Трябва да съм благодарен на баща си за това — гласно размишляваше с почуда Том, когато децата си бяха легнали спокойно вечерта. — Ако не ме бе хвърлил в онова проклето езеро, когато бях на три годинки, никога нямаше да стана наистина силен плувец.

Сюзан го погледна, а очите й преливаха от нежност и възхищение.

— Заслугата беше само твоя — каза му, като го хвана за ръката. После си пое дълбоко дъх. — Ти си прекрасен мъж, Том, и го доказа! Много те обичам и ако сега не се ожениш за мен, повече няма да ти проговоря!