Уна-Мери Паркър
Момент на лудост (4)

Четвърта глава

— Ужасно ли беше? — попита нежно Пола.

Хари току-що й бе описал погребението на баща си и бе доста изненадана, че е пожелал да се срещне с нея само ден след подобно изпитание.

Изглеждаше съкрушен и хапеше долната си устна.

— Доста неприятно. Поне обядът у баба ми ни поободри. Но всички сме потиснати. Сестра ми замина за Франция да се поразсее за две седмици. Ще ми се и аз да можех да сторя същото — добави замислено той.

Седяха в подновения „Мандарин Ориентал Хотел“ на „Найтсбридж“, чийто луксозен и екстравагантен интериор блестеше от позлата и полилеи, а големите му прозорци гледаха към тучната зеленина на Хайд Парк, осветен от залязващото слънце.

— Горкичкият — каза меко тя. — Трудно е, нали? Да приемеш смъртта — направи пауза, за да отпие от шампанското, което Хари бе поръчал, преди да продължи: — Трябваше да отложиш срещата ни, Хари. Сигурно последното нещо, което ти се прави тази вечер, е да се видиш с някого на питие.

Лицето на Хари сякаш се топеше от съчувствието й и той вдигна поглед към нея като благодарно малко момче.

— О, толкова си мила, но наистина очаквах с нетърпение да те видя отново. Не исках да отлагам срещата ни, а и освен това — усмихна й се дяволито — ти не ми даде номера си. Не бих могъл да се свържа с теб, даже и да исках.

— О, вярно.

— А и те няма в телефонния указател.

— Значи все пак си мислил да отложиш срещата?

Усмивката й бе непроницаема. Кръстоса крака и Хари дочу лекото шумолене на найлоновите й чорапи. Носеше гладка къса рокля с десен на мънички розички и розова жилетка с дантела по краищата. Високите й сандали с каишки бяха в същия цвят и Хари осъзна, че целият й вид целеше да изглежда по-млада от вечерта, когато се бяха запознали. Тогава бе изглеждала богата и soigne^[1]. Тази вечер бе свободна и готова за секс. Не бе очаквал точно това. Не преследваше тялото й, но щом го предлагаше… Е, какво пък.

— Просто бях любопитен къде живееш — каза ухилен той. — Можех да предположа, че след като си сама, няма да се включиш в главния указател от предпазливост.

— Кой казва, че съм сама?

— Нали си вдовица.

Пола направи лека гримаса.

— Това не означава непременно, че съм сама.

— Не… Предполагам, че не — това се казва флиртуване, помисли си Хари почти шокиран.

Очите им се срещнаха — в нейните танцуваше пламъче на забавление и нещо повече.

— Би ли желала да вечеряме някъде, след като си допием питиетата? — попита я, включвайки се в играта.

— С удоволствие — отвърна му с готовност.

Отново почувства лека тръпка на шок. Наистина ли бе толкова лесна? Разбира се, напомни си той, беше четиридесет и една-две годишна и може би дори самотна. Вероятно зажадняла за секс. А и нали жените на тази възраст преминаваха през буен период, нещо като пред менопауза — „да се впуснем в последна връзка, преди да е твърде късно“.

Можеше да се окаже по-сложно, отколкото предполагаше. С тази скорост щеше да го вкара в леглото, преди да е приключил своя крем брюле, и никога нямаше да има шанс да я заинтересува с новата си компания, никога нямаше да я чуе да промълвява най-вълшебната от всички думи в английския език: инвестиция.

— За какво мислиш, Хари?

Той не загуби ума и дума.

— Мислех си колко се радвам, че те срещнах — отговори откровено, с широко отворени невинни очи и кичур коса, паднал над челото.

 

 

Лусинда прекара първия ден в имението, като си почиваше край басейна, докато Уилям и Джулиан играеха с децата, които не можеха да се откъснат от люлките, пързалката и катерушките на ливадата отвъд градината. Джейн седеше при нея, понякога говореше тихо, понякога затваряше очи, поемаше ароматния въздух и си мислеше колко много обича това място. Спокойствието, чудесната природа около тях, френската храна и начинът на живот бяха наистина всичко, за което бе мечтала. Пребиваването й тук внасяше мир в душата й и силно се надяваше същото да се отнася и до снаха й, която изглеждаше изтощена и напрегната.

Сякаш четеше мислите на свекърва си, младата жена се обърна, погледна я и се усмихна.

— Истинско блаженство, нали? Вече започвам да се чувствам по-добре.

— Това място има силен оздравителен ефект — отвърна с усмивка Джейн. — Вече не бих могла да се върна в Англия. С Уилям си изградихме живота тук, обичаме средата и хората, да не говорим за климата.

— Какво ще стане, когато Жак остарее прекалено, за да обработва градината? — попита Лусинда, въпреки че й бе неприятно да хвърля сянка в рая.

— Съпругът на Фльор, Йоник, ще поеме задълженията му. Сега работи в една фабрика, но е добър градинар. Освен това се радваме, че имаме Мария, която помага на Фльор в къщата. Омъжена е за сина на Жак, Анри, който ще наследи къщичката му впоследствие — Джейн обходи с ведър поглед старата каменна сграда и красивата заобикаляща я градина. — Французите много държат на семейството. В тази част на света професията и домът се споделят и предават от поколение на поколение, което ти внушава прекрасното чувство за приемственост. Всички роднини на Жак работят в околността, в Бертилак или Тремола, така че се създава една приятелска малка общност. И всички се разбират много добре помежду си.

„За разлика от моето ненормално семейство“ — помисли си Лусинда и се запита какво ли правят Том и Хари днес. Разбира се, Ан все още беше при Сара, единственият човек, който им бе осигурявал някаква стабилност, но дори и тя не бе в състояние да възстанови така необходимия баланс в семейството, който Майлс системно бе нарушавал.

— Хващам се, че ежедневно благодаря на Бог за блажения ни живот — каза Джейн смирено. — Не знам с какво съм заслужила такава добра съдба.

Няколко дни по-късно Лусинда си спомни тези думи с ужасяваща яснота и й се стори, че с изричането им Джейн бе разрушила магията на късмета, в която се бе люляла толкова дълго.

 

 

— Не е ли прекрасно, че Майлс се е погрижил да не се тревожа за пари? — отбеляза Ан пред майка си, докато седяха и пиеха кафе след простичкия, но вкусен обед, приготвен им от госпожа Морган.

Бърнард Кларк, не само адвокат на съпруга й, но и един от изпълнителите на завещанието му, й бе позвънил по-рано тази седмица, за да я успокои, че е осигурена, и за да й каже, че когато му дойде времето, ще й бъде изпратено копие от завещанието.

— Няма да има за какво да се безпокоите, въпреки че и да искате, не можете да продадете къщата, докато не бъде легализирано завещанието — завърши той.

Но Ан не я бе грижа за това. Бе решила, че вероятно ще бъде по-щастлива, ако живее в къщата, която криеше такива скъпи спомени за Майлс, но майка й я бе уверила, че междувременно, докато събере сили, може да остане в „Рутланд Гейт“ колкото желае. Бе казала на Бърнард, че макар съпругът й да я бе посочил като съизпълнител, предпочита да остави всичко на него. Той изглеждаше облекчен и Ан предположи, че това се дължи на факта, че е професионалист и знае какво прави, докато тя няма никаква представа. Особено в момента. Едва ли можеше да напише дори и списък за пазаруване, без да обърка всичко.

— Бърнард каза, че освен това е оставил на Том и Хари по петдесет хиляди лири — продължи Ан. — Не е ли щедро? Ще им бъдат от такава помощ.

— А какво е завещал на Лусинда? — повдигна вежди Сара.

Дъщеря и погледна нагоре, като фигура от друго измерение с шарки на сепия, цялата в бледобежово и кремаво, далечна и безжизнена.

— О, сигурна съм, че й е оставил същата сума. Беше толкова справедлив човек.

Сара се почувства ужасена от абсурдността на забележката и рязко се извърна да погледне през прозореца в опит да прикрие реакцията си, за да не я забележи дъщеря й. Думата „справедливост“ дори не влизаше в речника на Майлс. Но нямаше смисъл да казва каквото й да било. Поне след погребението Ан бе започнала да мисли повече за Том, Хари и Лусинда, и това бе нещо. Но то никога нямаше да заличи обожанието й към паметта на Майлс и фалшивия му образ, който бе изградила в представите си.

 

 

Още щом видя изражението на Джулиан, сърцето на Лусинда подскочи нервно. Прекоси с плуване басейна и се изтегли с ръце върху каменния му ръб.

— Какво има? — попита неспокойно.

Мъжът й се отпусна на хълбок и заговори с тих глас, за да не чуят Джейми и Дейзи, които се плацикаха наоколо с водните си възглавнички.

— Татко току-що е научил най-ужасната вест — отвърна, тревожно намръщен. — В момента я съобщава на мама.

Лусинда стисна ръката му и излезе от басейна. Охладената й от водата длан му се стори ледена в сравнение с топлата му кожа.

— Какво се е случило?

— Татко вложи доста пари в Ай Си Си, а току-що са обявили фалит. Може да е загубил всичко.

— „Интернет Сентръл Къмпани“ ли? Исусе, мислех, че са стабилни! Какво се е объркало?

— Подозирам, че е заради недостатъчна капитализация и липса на предварително планиране — сви рамене съпругът й. — Много е хубаво основаването на такива нови компании, но ако всички други елементи от Америка се забавят и не са на мястото си навреме, целият проект е опропастен. Председателят е бил изритан от борда и е свикано спешно съвещание на директорите.

Лусинда се намръщи с натежало сърце.

— Колко е загубил? — попита тихо тя.

Джулиан повдигна вежди и й отправи мрачен поглед.

— Почти всичко — отвърна тъжно. — Каза, че вероятно ще трябва да продадат това имение.

— О, не! — възкликна тя с болка и прикри уста с ръка.

— Какво се е случило? — извика Джейми от другата страна на басейна, доловил с детския си инстинкт, че нещо не е наред.

— Нищо — отговори баща му твърдо. — Просто един наш познат е загазил.

Удовлетворено, момчето продължи да цопка във водата със сестра си. Като ги гледаше, майка им завиждаше на способността им да прогонят мигновено някоя мисъл от главите си.

— И какво ще стане сега, Джулиан?

Спомни си разговора с Джейн преди няколко дни. За нея това щеше да е най-големият удар.

— Татко смята да отиде в Лондон, за да види колко е критична ситуацията. Разбрал за това само защото случайно пуснал „Скай Нюз“. Обича да е в течение на събитията в родината си и изведнъж дочул съобщението — той поклати глава. — Господи, това се казва неприятност!

— Може би репортажът е бил преувеличен? — доби по-обнадежден вид съпругата му. — Може би в Ай Си Си имат проблем, но не толкова сериозен, колкото звучи.

— Надявам се да си права.

В този момент от къщата излязоха Джейн и Уилям. Лицето й бе набраздено от сълзи, а той бе мрачен. Лусинда скочи и стисна ръката на свекърва си.

— Добре ли си? — прошепна тя.

Жената кимна безмълвно, прехапала устни.

— Днес следобед заминавам за Лондон — съобщи им тихо Уилям. — Вече разговарях с брокера си и нещата изглеждат зле — обърна поглед към далечните гористи хълмове, тучно зелени под тъмносиньото небе, и очите му се изпълниха с мъка. — Не знам как бихме могли да спасим положението, но ще се опитаме наистина.

Джейн пъхна ръката си в неговата в израз на подкрепа. Това бе жест на лоялност. Може и да бе виновен, че не е инвестирал разумно, че можеха да загубят всичко, което им бе скъпо, но никога нямаше да изрече укорителна дума. Бяха равноправни партньори в един здрав брак и като ги гледаше, Лусинда не можеше да не сравни отношенията им с тези на собствените си родители.

— Искаш ли да отседнеш в нашата къща, тате? — предложи Джулиан. — Мога да ти дам ключовете.

Баща му се усмихна.

— Благодаря, момко. Би било чудесно. Дните на петзвездните хотели почти със сигурност отминаха.

 

 

Том буташе количката си между щандовете на „Уейтроуз“ на Кингс Роуд и се чудеше какво трябва да напазарува за уикенда. Замразените полуфабрикати бяха най-лесното решение, но му бяха дотегнали и копнееше за нещо прясно сготвено, запита се дали не може да позвъни на Лусинда и да се самопокани на вечеря, но се сети, че тя е във Франция.

Можеше да си отвори консерва, разбира се, а салата винаги имаше. Хвърли една маруля, дребни доматчета, поставени в найлонова опаковка, краставица и връзка пресен лук в количката и после добави два големи картофа „Крал Едуард“. Щеше да ги опече за десет минути в микровълновата фурна и ако ги разрежеше наполовина и ги намажеше с подсолено масло, нямаше да са толкова лоши. Коричката им нямаше да е хубава и хрупкава, разбира се, но това бе за предпочитане, вместо да чака картофът да се пече два часа в обикновена фурна. Сложи и връзка банани, четири ябълки… Погледът му тъкмо се разхождаше по сливите и прасковите, когато изведнъж количката сякаш изскочи от ръцете му, плъзна се и се блъсна в щанда със сушените плодове.

— Толкова съжалявам! — възкликна един глас.

Като се огледа, видя жена, която бе срещал преди това, също на покупки. Бе около тридесет и пет годишна, закръглена, с майчински вид. Бяха си говорили няколко пъти, докато бутаха количките си наоколо. Забеляза, че днес е облечена в свободна синя памучна рокля, която имаше цвета на приятелските й очи. Не носеше грим, а кестенявата й коса бе хваната на опашка. Обикновено ведра, сега изглеждаше нервирана, с набраздено от раздразнение чело.

— Тези проклети колички! — изруга жената, като дръпна своята към себе си, сякаш бе непокорно животно, над което бе загубила контрол. Както винаги, тя бе препълнена и придаваше на оскъдното съдържание на неговата количка жалък вид. — Защо никога не вървят направо? Ударих ли ви? Наистина съжалявам — извинителната й усмивка разкри хубави бели зъби и Том забеляза за пръв път, че има много красива уста.

— Няма нищо — отвърна спокойно.

Усмивката й се разшири.

— Не ви ли е направо противно пазаруването за уикенда?

— Досадно е — съгласи се той, — но както виждате, не ми се налага да купувам много неща.

— Късметлия! Чувствам се, сякаш снабдявам с провизии цяла армия. Имам само двама синове, но Божичко, как ядат! — вече се смееше звучно.

Том забеляза, че на лявата й ръка няма халка.

— Трябва да накарате съпруга си да ви помага — подхвърли хитро той, опипвайки почвата.

— Никога не съм имала такъв — отвърна весело жената. — Ами вие? Сякаш пазарувате за мишка.

Позволи си да се усмихне скромно.

— Живея сам и не ме бива много в готвенето.

— Но нали трябва да се храните!

— Ами да, трябва. Нещо такова.

Предишните им кратки разговори се свеждаха до цената на някои стоки или колко е неприятно, когато наоколо е претъпкано. Никога не бяха засягали лични теми. Том продължи напред, сякаш имаше да купува още неща, но видя, че тя бута своята количка в крак с него. Огледа съдържанието й с таен копнеж. Агнешко. Говежда кайма, френски фасул. Пастет. Голямо парче „Стилтън“. Шарен бекон, от любимия му. Хрупкав хляб. Пушено филе от треска. Пресни подправки.

— Вие очевидно обичате да готвите — отбеляза той с потекли лиги.

Отново последва звучният й смях.

— Обичам да ям. Трябва да дойдете у дома да хапнете свястно ядене. Изглежда, ще ви се отрази добре — пошегува се тя.

Искаше му се поканата й да е сериозна.

— Как отнасяте всичко това вкъщи? — попита я, докато минаваха покрай изложените плодове.

— Обикновено с автобус — сви рамене жената.

Изглеждаше ужасен.

— Как успявате да се качите в него с всичко това? Далече ли живеете?

— Защо? Имате ли кола? — запита през смях тя.

Нещо в гърдите му, точно под сърцето, разцъфна нежно.

— Да, всъщност имам. Една стара таратайка, но ако мога да ви закарам…

Тя спря насред пътеката, обърна се и го погледна право в очите.

— Знаете ли какво? Да се споразумеем, а? Вие ще ме закарате, а аз ще ви сготвя тази вечер. Казвам се Сюзан Мъри между другото. А вие?

Том се чу да изрича името си като хипнотизиран и да приема предложението й.

Оказа се, че Сюзан живее близо до „Уърлдс Енд“, в малка общинска къщичка. Освен това научи, че никога не е била омъжена за бащата на двамата си синове.

— Твърде често надигаше бутилката — сподели чистосърдечно тя, докато пътуваха по Кингс Роуд. — После взе да ни тормози и преди три години го изритах. Момчетата са на училище по цял ден, затова си намерих работа в местната кръчма. Със заплатата и детската издръжка бях много по-добре без него, мързеливеца — добави без нотка на злоба.

По-късно, облегнат на плота в кухнята й, Том я наблюдаваше с възхищение.

— В коя кръчма работиш?

Сюзан го изгледа триумфиращо.

— Вече не работя там. Вечер, когато Дик и Стийв си лягаха, се научих да ползвам компютър и сега съм секретарка в „Груп Алианс“. Имат клон в Хамърсмит, така че не пътувам далече.

— Браво на теб!

Гледаше я как приготвя пържола и пай с гъби и гъст сос, чийто вид го накара да осъзнае, че умира от глад. Докато й разкаже за себе си, Дик и Стийв се бяха върнали от играта на футбол след училище и също бяха готови за „свястното ядене“ на Сюзан.

Дик бе на девет, а Стийв на седем години. Бяха шумни момчета, но добре възпитани, със свежа кожа и сини очи като на майка си и Том веднага ги хареса, особено след като приемаха присъствието му с равнодушие.

Чак когато шофираше към къщи, много по-късно, след вечеря, която щеше да сънува, той се запита дали непринуденото им държане не се дължи на факта, че майка им често кани непознати на вечеря.

 

 

Уилям се върна в имението три дни по-късно със слаба надежда.

— Носи се слух, че ще влеят малко капитал, за да се спаси Ай Си Си — обясни той, докато седяха на питие на терасата преди обяд. — Вчера на парламентарния контрол министър-председателят каза, че залогът бил твърде висок, за да позволят компанията да се срине, но аз лично не храня голяма надежда. Американският клон отрича вината си за този проблем. Твърдят, че са щели да доставят целия хардуер навреме, ако Ай Си Си се били свързали с тях по-рано.

— Кога ще разбереш дали компанията може да бъде спасена? — попита Джулиан.

— Може да отнеме месеци, наистина месеци — сви рамене Уилям.

— Значи… Какво ще правим междувременно, скъпи? — запита Джейн. Гласът й потреперваше, а под очите й имаше тъмни сенки.

Лусинда знаеше, че не е мигнала от тревога след заминаването на съпруга й за Лондон.

Уилям отпи глътка от виното си, сякаш се подкрепяше за предстоящото.

— Вчера ходих в една банка. Очаквам отговора им дали ще ни дадат заем, за да се справим за известно време, но трябваше да предложа имението като залог. Ако компанията не може да бъде спасена, много се страхувам, че… — гласът му заглъхна и в един ужасен миг Лусинда си помисли, че свекър й ще рухне, но той изведнъж вдигна глава и заяви с яд: — Вината е моя, по дяволите! Не трябваше да проявявам такава глупост, че да сложа всичките ни яйца в една кошница. Елементарна грешка, която никога досега не съм правил, но този път…

— Не си виновен ти — настоя твърдо Джейн. — Получи лош съвет, това е всичко. Обещаха ти огромни дивиденти, цяло състояние, докато Ай Си Си вървеше добре. Не бива да обвиняваш себе си, Уилям. Ако се налага да напуснем това място, така да бъде. Просто ще трябва да се върнем в Англия и да започнем отначало.

Само Лусинда, слушайки тези думи, знаеше колко й струва на Джейн да говори така храбро.

Когато се върнаха в Лондон седмица по-късно, Лусинда откри съобщение.

— Оставих го на масата в хола, до телефона — каза Делия, която се бе върнала преди два дни.

Беше от Бърнард Кларк, който я молеше да му се обади.

— О, Боже, сега пък какво? — попита Джулиан, който качваше нагоре куфарите, докато Джейми и Дейзи му пречеха, защото искаха да разопаковат собствения си багаж в хола. — Не ми казвай — извика той от средата на стълбището, — че Майлс е починал без завещание. Само това ни трябва.

Няколко минути по-късно Лусинда се присъедини към него в спалнята.

— Току-що говорих с Бърнард. Татко е направил валидно завещание. Оставил е на мама къщата, а на Том и Хари по петдесет хиляди лири, но ще трябва да отида в кантората му възможно най-скоро.

— За какво, по дяволите? — изгледа я объркан той.

— Нямам представа — поклати глава тя. — Каза, че било твърде сложно, за да се обясни в писмо или по телефона.

 

 

Лусинда бе подранила за срещата с Бърнард, затова се разходи покрай адвокатските кантори на Блаунт, Мидълтън и Кларк на Бедфорд Стрийт и зави наляво към Ковънт Гардън. Бе пила чаша кафе в едно от кафенетата, където в детството им продаваха кутии с брюкселско зеле и карфиол и въздухът ухаеше на охладени от заранта ябълки.

В онези дни Сара редовно ходеше до Ковънт Гардън, когато бе истински пазар. Пристигаше към пет часа сутринта, паркираше своя „Ситроен Сафари“ в една странична улица и тръгваше със списъка с плодове, зеленчуци, салати и цветя. Кълнеше се, че си е спестила доста пари, като ходеше на пазара, но всъщност я очароваше романтиката на мястото. Бабата често канеше внуците си да я придружат и тогава Лусинда, която си представяше, че е Елиза Дулитъл, бе пленена от вълнението да стане още по тъмно и да влезе във вълшебния свят на „Моята прекрасна лейди“.

— Том и Хари могат да носят кашоните с плодовете и зеленчуците, а Лусинда да ми помогне с цветята — казваше Сара на Ан, когато ги вземаше от дома им. — За тях това е образователно преживяване. А старият пазар няма да съществува вечно — добавяше тя, когато Майлс бурно протестираше, че пристигането й го е събудило в такъв ненормален час, а Том и Хари сънливо се мусеха, че трябва да вършат нещо толкова досадно през почивните дни.

Но Лусинда никога не бе считала тези сутрини за досадни. Докато се оглеждаше сега сред бутиците, кафенетата и баровете, все натъкмени така, че да привличат туристите, се почувства натъжена от загубата на нещо, което бе изпълнено с жизненост.

Ковънт Гардън не бе същият без другарството на весели носачи в ранните часове на онези утрини, когато големи камиони пристигаха от провинцията, натоварени с дървени касетки с прясно набрани сливи и джанки, цариградско и френско грозде, които после транспортираха с дълги тесни колички до тухления склад, от който търговците ги продаваха. Роденото в овощните градини и полетата на Кент пристигаше в града. А градът, с целия си замах и добродушен хумор, превръщаше обикновените продажби на тази продукция в специално събитие.

Като се разхождаше наоколо сега, Лусинда се опита да си представи горчивия аромат на росни нарциси, примесен с острия мирис на портокали и на пръст от картофите. С носталгия си припомни суетенето, което някога цареше тук под зората, която постепенно осветяваше черното нощно небе, и й се прииска всичко да е постарому.

Погледна часовника си. Бе десет и двадесет и пет. Трябваше да побърза, за да не закъснее.

 

 

— Заповядай, Лусинда, седни — каза Бърнард. Бе висок сивокос мъж с дълго слабо лице и умни очи, полуприкрити зад дебели очила. Поздрави я със стар светски чар с топло ръкостискане и бавна, но мила усмивка. — Би ли желала кафе?

Изведнъж се почувства нервна и много неспокойна. Защо я бе помолил да дойде, когато очевидно бе казал на майка й и на братята й направо какво е тяхното наследство?

— Да, моля. С удоволствие — отвърна му с леко треперлив глас.

Докато той помоли секретарката си да донесе две чаши кафе, тя се опита да надзърне в документите на бюрото му, да види дали са свързани със завещанието на баща й, но шрифтът беше дребен, а и се опитваше да чете на обратно.

— И така — започна Бърнард, като седна и потърка ръце. „Сякаш е нервен“, помисли си тя. — Как върви всичко, Лусинда? Трябва да си била дълбоко разтърсена от смъртта на баща си. Беше толкова неочаквана.

— Много неочаквана.

— Но си починахте във Франция, доколкото разбрах? Сигурен съм, че ви е било нужно. Децата са добре, нали? А Джулиан?

Лусинда отговори автоматично и с нарастваща тревога се зачуди кога ли ще заговори по същество.

— Тъй като беше в чужбина, все още не си запозната с пълното съдържание на бащиното си завещание.

Тя поклати глава.

Бърнард започна да повтаря онова, което й бе казал по телефона.

— Но — продължи той, без да я поглежда в очите, — що се отнася до теб, нещата доста се усложняват.

Махна с ръка към една кутия за писма от деветнадесети век, която стоеше на близката масичка. Бе с размери осемнадесет на дванадесет инча^[2] и дълбока около шест инча, изработена от черешово дърво, инкрустирана с перли, с месингова ключалка.

— Майлс ти завеща това сандъче — каза й той и направи пауза, за да внесе драматизъм, — а ето и ключа — протегна длан, върху която лежеше старинен месингов ключ.

Не можеше да се сдържи. Вълна на горчиво разочарование мина през нея. Какво беше това сандъче? Красиво малко старинно ковчеже без никаква практическа полза. Това бе всичко. Само толкова ли означаваше за баща си? Единствената му дъщеря… Нищо повече?

Когато си помисли какво би могла да стори за Джулиан и децата с петдесет хиляди лири, очите й запариха болезнено. Въпросът не бе само в парите — сега знаеше, че баща й никога не го е било грижа за нея. Била е безполезна в неговите очи. Не си е струвало да се безпокои за дъщеря си, жив или мъртъв. Стисна ръце и сведе поглед, твърде разтърсена, за да вземе ключа от адвоката.

После бавно вдигна очи, като осъзна, че се държи грубо и невъзпитано. Той я гледаше съчувствено, сякаш знаеше какво си мисли.

— Боя се, че сигурно се чувстваш силно разочарована, но не е нужно да ти казвам как баща ти обичаше да си играе с хората, по свой чудат начин. Страхувам се, че това, което ще ти кажа след малко, ще ти прозвучи много шокиращо. Направих всичко по силите си да го разубедя да не играе подобни игри, но той не отстъпи.

— Какви игри? Не разбирам — обзе я уплаха. — Какво има в тази кутия?

Тишината, преди Бърнард да отговори, бе мъчителна.

— Би ли желала да ти го кажа направо? Или първо да ти покажа писмото с инструкциите му. Да ти призная, смятам, че направи всичко това в миг на лудост, и много съжалявам, че не можах да го спра.

— Искам да знам — заяви твърдо Лусинда. — Кажи ми, моля те.

Бърнард прочисти гърлото си.

— Много добре. Колкото и странно да звучи, баща ти всъщност ти е оставил няколко вързопа с писма, които е поставил в това сандъче. Те са от бившите му любовници.

Лусинда го гледаше поразена и мълчалива.

— Това да не е някаква малоумна шега от негова страна?

— За съжаление не — каза мрачно той.

— Но аз никога не съм знаела, че изобщо е имал приятелки. Сигурен ли си, че си разбрал правилно? И защо, за Бога, е трябвало да остави писмата на мен? — чувстваше се объркана, ядосана и дълбоко обидена от действията на баща си. — Трябва да има някаква грешка. Не мисля, че татко е имал някога любовници. Във всеки случай не и докато е бил женен за мама. Щях да зная.

Въздишката на адвоката бе дълбока и тежка.

— Боя се, че всичките му връзки са се случили по време на брака му с Ан. Дори допреди няколко години.

— Моят баща? — умът й се въртеше, неспособен да осъзнае необикновеното откритие. Беше му толкова неприсъщо. Нейният студен, безчувствен баща, който никога не бе показвал обич или привързаност към някого, дори и към собственото си семейство. Той бе последният човек на земята, за когото би очаквала да има тайни връзки. — Не вярвам — заяви упорито. — Няма начин. Това са измислици. Това ли бе играта му? Да ме подразни, за да ме мотивира? Би било типично за него. Мога да си представя как замисля всичко това като страхотна шега. Точно това би му се сторило забавно — добави тя отвратена.

— Почти ми се иска да е истина — отвърна тихо Бърнард, като отново избягваше погледа й. — Но действително се боя, че не е. Писмата са истински. Той ми ги показа, попълни подробностите. И определено ти ги е завещал.

Лусинда седеше и зяпаше адвоката, сякаш изведнъж му бяха пораснали две глави. Изобщо не бе очаквала подобно нещо.

— Но защо бих искала да ги взема, за Бога? — протестира тя. — Това е напълно извратено. Дори татко не може да си представи, че съм толкова перверзна, та да се зарадвам на подобно нещо — пое си дълбоко дъх. Гърдите я боляха. — Моля те, вземи ги и ги изгори, Бърнард. Не ги искам. Не искам и сандъчето, в което са били. То би било само неприятен спомен.

Адвокатът изглеждаше дълбоко разстроен.

— Много, много съжалявам, Лусинда, но не мога да направя това. Ако ме изслушаш, ще ти обясня, че в това се крие много повече от завещаването на няколко стари любовни писма.

— Например?

— Оставил е подробни инструкции. Не мога да изразя болката си, че се налага да ти предам това, и ми се иска да не бях негов адвокат, за Бога, но…

— Просто ми кажи, Бърнард.

— Той постави условието да върнеш тези писма лично на въпросните жени.

— Шегуваш се! — пое си рязко дъх тя.

Той поклати глава и взе някои от книжата пред себе си.

— Това е желанието му.

— Лично? Да си гледа работата! Ако трябва, ще ги изпратя по пощата, предполагам. Ако разбира се, е оставил адресите им.

— Не съвсем — адвокатът говореше внимателно. — Повечето от писмата съдържат адрес, но не всички, а и много от тях са от преди двадесет и девет години, така че авторките им може да са се преместили, починали и тъй нататък. Но молбата му е да ги откриеш всичките и да им върнеш писмата лично.

Лицето й бе алено от гняв.

— Но защо? Какъв смисъл има? Проклета да съм, ако се впусна в тази игричка. Това е най-безобразното и отвратително нещо, което съм чувала!

— Мисля, че ще ти се наложи да го направиш, Лусинда — изрече меко той. — Има още много за казване, което ще обясни защо е важно да изпълниш желанието му, макар и в момента да ти се струва лудост.

 

 

Хари се претърколи в широкото легло с балдахин, удивен от издръжливостта на Пола. Чувстваше се напълно скапан. Бяха правили любов — ако можеше да се нарече така, той лично би го нарекъл разгонване — три пъти през изминалия час, което по негово мнение се равняваше на десет мили бърз ход.

И все пак, след две седмици, тя не бе показала никакви признаци, че би се заинтересувала от инвестиране в „Откриване на роднини“, както накрая бе решил да назове компанията си. Бе й разказвал за нея, бе скицирал плановете си, бе описал маркетинговата кампания, бе подчертал важността на рекламата, но винаги, винаги точно когато се готвеше да повдигне въпроса за финансовата й подкрепа, тя умело го отклоняваше, сякаш почти нарочно. Но защо би осуетявала опитите му и в същото време би издавала окуражителни звуци за това каква добра идея бил планът му?

Хари дори се бе хвалил с наследството си от баща си, като леко го доукрасяваше, и декларираше, че възнамерява да инвестира всичко, до такава степен вярваше в „Откриване на роднини“, но тя просто бе казала: „Чудесно!“, и бе продължила да говори за това къде би трябвало да вечерят следващата вечер.

Докато лежеше до нея, той се взираше отчаяно в тавана. Ръцете го сърбяха да се докопа до част от парите й, а тя сякаш нямаше намерение да се раздели и с пет пенса. А при все това знаеше, че има милиони лири.

Отново се претърколи настрана. Спалнята в двуетажния й апартамент на „Ийтън Плейс“ бе гореща и задушна. Отдръпна се от голото тяло на Пола и му се искаше да е на някое хладно място, да може да вдъхне дълбоко свеж въздух вместо парфюм и да не се чувства така дяволски задушен.

На една малка част от него й се щеше да стане и да си тръгне, да се върне в едностайния си апартамент на Бейкър Стрийт, където можеше да прави каквото си иска — да се размотава наоколо по тениска и дънки, да не се бръсне, да пърди в леглото, да яде направо от консерва или кутия. Но друга, много по-властна, част знаеше, че ако внимава, наистина го очаква успех.

Пола бе много богата. Не само че съпругът й й бе оставил апартамента и състоянието си, но бе богата и по своя линия, благодарение на баща си. Сър Хъмфри Ходсън бе натрупал пари от недвижими имоти и бе основал голям попечителски фонд, който дъщеря му бе получила на двадесет и една години. Тя притежаваше всичко това, но очевидно не й беше достатъчно. Изглежда, се нуждаеше и от страст в живота си, а това, мислеше си Хари, бе извънредно досадно.

Обърна се и я погледна и трябваше да признае, че дори и без грим е хубава. Лежеше до него със самодоволна усмивка и му напомняше на котка, която не само току-що е изяла купа сметана, но и чиния сьомга.

— Напрегнат ли ще е денят ти? — попита го меко.

Той се надигна и кимна енергично.

— Шеметен. Бог знае кога ще свърша. Имам срещи на всеки час. Налага се да тръгвам, защото трябва да се прибера да се преоблека, но ще ти позвъня по-късно.

Изящната й ръка с поддържан маникюр се протегна да погали бедрото му. Ноктите й бяха лакирани в перлено розово и Хари бе поразен, като забеляза, че вече не носи венчалната си халка.

— Обаче тази вечер ще се върнеш, нали, скъпи? — той се поколеба и после се зарадва, че не отвърна, че е зает, защото тя промълви: — Искам да поговоря с теб за едно нещо.

 

 

— Както казах, тези писма — продължи Бърнард — са от пет жени. Четири от тях са били доста недискретни, трябва да призная, и са написали адресите си, но едната изобщо не посочва адрес. Баща ти е добавил фамилните им имена с молив, така че да се надяваме, да не е толкова трудно да се открият, живи или мъртви.

— Какво имаш предвид? — попита удивена тя.

— Някои от тях може да са вече шестдесет — или седемдесетгодишни.

„Става сюрреалистично“ — помисли си Лусинда, като си представи как пътува из страната в търсене на остарели бивши метреси, вероятно с приспособления за ходене или в инвалидни колички.

— А татко не е добавил с молив нейното име, предполагам? — попита с нотка на сарказъм.

Бърнард поклати глава. Вече й се гадеше.

— Това ме поставя в ужасно положение спрямо майка ми — изтъкна тя мрачно. — Как да й отговоря, ако ме попита какво ми е завещал татко? За нищо на света не мога да й разкрия истината. Винаги толкова се е гордяла, че той не кривваше и винаги се грижеше за нея. Мисля, че още вярва, че не е обичал друга, освен нея. А какво да кажа, ако Том и Хари ме питат за моя дял? Кутия за писма, пълна с куп стари любовни послания, едва ли се равнява на тяхното наследство от по петдесет хиляди лири — опитваше се да не издава горчивина с гласа си.

— Майлс бе много умен относно предаването на завещанието му в отнасящата се за теб част. Не съм изпратил копия на останалите все още, но когато го направя, не мисля, че те ще събудят подозренията им. Той всъщност е написал само:

„На единствената си дъщеря, Лусинда Клеър, завещавам старинно инкрустирано сандъче от епохата на Едуард, съдържащо някои мои книжа, касаещи лични въпроси. Ако се окаже способна да се освободи от тях по интелигентен начин, ще бъде облагодетелствана“.

Няма нужда семейството ти да знае какви са книжата.

— О, много умно — отбеляза сухо тя. — Бих искала да зная как ще се облагодетелствам от тези писма обаче. Освен че ще изстрадам унижението да се свържа с тези жени.

— Много се боя, че това не е всичко, мила моя — чу да изрича Бърнард.

Скри лицето си с ръце, като се питаше какво ли още може да има.

Той се бе изправил и бе отишъл до големия сив метален сейф в ъгъла на кабинета му. Вратата вече бе открехната, но той я отвори по-широко и се върна при нея с няколко кутии, някои малки, а две от тях големи и плоски. Постави ги на бюрото пред нея.

— Разбираш ли от бижута? — попита адвокатът, като отвори кутиите една по една.

— Не, никак — с нарастващо удивление се вгледа в шест изключителни накита, положени върху кадифе, като скъпоценно имане. Имаше великолепна диамантена брошка, чифт красиви златни обици, гривна, която блещукаше като приказна верижка, пръстен с бляскав тъмен камък, медальон с морскозелени камъни в деликатен златен обков и кралска на вид перлена огърлица. Украшенията проблясваха и грееха на слабата светлина в старомодния кабинет на Бърнард, а тя ги зяпаше онемяла. Откъде се бяха появили? Чии бяха? Какво общо имаха с баща й?

Адвокатът зае отново мястото си зад бюрото и я гледаше безмълвно и съсредоточено.

— Кккакви са тези бижута? — изхриптя Лусинда накрая.

— Баща ти ги остави и ми даде нареждания да ги съхранявам тук, в този сейф, докато се освободиш от всички тях, с изключение на едно, което ще бъде за теб.

— Не разбирам. Кое?

— От теб зависи.

— Какво искаш да кажеш с това… зависи от мен?

Бърнард въздъхна нетърпеливо, сякаш искаше да се отърве от цялата отвратителна работа колкото се може по-бързо.

— Баща ти остави инструкции, когато върнеш писмата на любовниците му, да им избереш и по едно бижу като спомен за привързаността му към тях. Последното ще задържиш за себе си.

Лусинда вдигна глава бавно и го погледна недоверчиво.

— Трябва да е бил напълно побъркан! Никой нормален човек не би накарал дъщеря си да направи всичко това — възпротиви се тя. — Защо просто не е казал: Върни на тази и тази писмата и й подари това бижу? — изведнъж се почувства много ядосана. — Защо, по дяволите, ме разиграва така?

— Това е висша проява на неговия… ексцентризъм, така да го наречем — отвърна адвокатът невъзмутимо, сякаш не бе изругала. — Ще ми се да бях способен да го разубедя, но…

„Ето го последното убийствено ужилване“ — каза си Лусинда и си помисли, че е прозряла мотивите на баща си.

Следващите думи на Бърнард й доказаха, че греши. Изобщо нямаше представа точно колко жесток, по макиавелиевски, можеше да бъде Майлс.

 

 

Хари и Пола се върнаха в апартамента й едва след полунощ. Вечерта му бе започнала с връщането в „Ийтън Плейс“ с бутилка „Болинджър“ и съобщението, че е запазил маса в „Ривър Кафе“.

— Как успя? — възкликна впечатлена Пола. — Обикновено човек трябва да направи резервацията седмици по-рано.

— Ако искаш да се свърши нещо, остави го на мен — усмихна се палаво той.

Тъй като вечерта бе топла, ги настаниха на обляната в светлина тераса край Темза. Без да обръща внимание на цената, Хари подканяше дамата да си поръча всичко, което иска. Стига кредитната му карта да не бъде отхвърлена на касата, щяха да си прекарат чудесна вечер. Надяваше се само да има достатъчно пари в банковата си сметка, за да покрие вечерята. Със сигурност щеше да си струва всяко пени от няколкостотинте лири за две ястия и бутилка вино, защото тя бе казала, че има да му съобщава нещо, нали? И то можеше да е само онова, нали?

На светлината на залязващото слънце над реката му се струваше, че вижда знаците на лирата да се носят над главата й в пухкавите облаци, танцуващи с листата на дърветата, в лекия бриз, галещ реката, и да проблясват по повърхността на водата. И тъй, отпуснат след шампанското и развълнуван от перспективата, той продължаваше да бъбри, най-вече наблягайки на това как богатите американци биха сметнали за наистина, наистина готино не само да открият корените си в Англия и Ирландия, но и — срещу допълнително заплащане, да им бъде изработен специален герб в Гербовата колегия.

— Може дори да намерим някакви титли — те все си падат по титлите — и да ги продаваме, при добра печалба — добави той.

Пола кимаше и се усмихваше, не говореше много, но той чувстваше, че оценява подробните обяснения на всички тънкости в „Откриване на роднини“. Тази вечер изглеждаше много добре, в семпла къса кремава рокля без ръкави и огърлица от перли и диаманти на изящната си шия. Въпреки че не бе влюбен в нея, все пак си мислеше, че е много сексапилна.

— Еее — провлече той накрая, докато разбъркваше кафето си твърде усърдно. — Мисля, че ти казах всичко, което можах, за компанията… така че с колко ще се включиш?

— Да се включа? — Пола изглеждаше объркана.

— Ами нали разбираш — изкиска се нервно той. — Очевидно си заинтересувана. Иска ти се да се качиш на борда и тъй нататък. Каза, че искаш да разговаряме тази вечер. Е… какво да бъде? Инвестиция от един милион или два?

Очите й бяха така ококорени, че се питаше дали не е получила удар в изминалите тридесет секунди.

— За какво говориш, Хари? Разбира се, че се интересувам от идеите и плановете ти. Те са страхотни. Но никога не съм казвала, че ще вложа и пени. Дори не бих си помислила за това, без да се консултирам с финансовия си съветник. Онова, за което исках да разговаряме тази вечер, няма нищо общо с бизнеса ти.

Хари имаше чувството, че е паднал от десететажен блок и се е размазал на земята.

— Ии… за какво искаше да разговаряме? — изрече тихо.

Пола се пресегна през масата и хвана ръката му, която сега бе гореща и влажна.

— Щях да те питам дали искаш да се преместиш при мен. За постоянно — в очите й просветваше примитивна похот и в сгъстяващия се мрак Хари имаше чувството, че е повлечен от плаващи пясъци. — Не мислиш ли, че е страхотна идея, скъпи? — прошепна тя.

 

 

— Проблемът се състои това — обясняваше Бърнард на Лусинда, — че баща ти остави инструкции, които не позволяват волности. Трябва да съхранявам бижутата тук, в сейфа, и когато откриеш някоя от жените, да се върнеш при мен и да решиш кой накит да получи конкретната дама. Тогава аз трябва да ти го дам, а ти да ми върнеш разписка, подписана от получателката. Това също бе идея на баща ти. Аз лично бих ти се доверил — въздъхна отчаяно. — Майлс постави и условие първоначалният ти избор на украшение да е окончателен. С други думи, не можеш да си тръгнеш с някое от тях, а на следващия ден да се върнеш и да заявиш, че си променила решението си и искаш да подариш друго.

— И това е така, защото баща ми не е искал да зная стойността на всяко от бижутата? — попита тя.

— Точно така. Нека ти прочета абзаца от указанията му:

 

 

„Лусинда трябва да използва интуицията си, за да избере петте накита, които да подари, и да задържи шестия за себе си. Един от тях е много ценен. Изцяло от нея зависи какво ще направи, но не й е позволено да им прави оценка. Не е позволено да ги изнася за консултация с бижутер от кабинета на адвоката ми Бърнард Кларк, както и да присъства трета страна, която да се опита да повлияе на избора й“.

 

 

— Това ми напомня на една игра от детството ми — зяпна тя. — Победителят взима всичко, но жокерите бяха така нечестно насочени срещу нас, че обикновено печелеше татко, който бе организирал търсенето на съкровището.

Адвокатът я изгледа странно.

— Може точно това да е целял — изрече тъжно той.

— И какво ще стане? Може да подаря ценното бижу на жена, която никога преди не съм виждала, и която няма да искам да видя повече, докато аз самата се окажа с утешителна награда — беше разярена. — Какъв гаден номер, към когото и да е насочен. И защо? Дори не е жив, за да се наслади на собствената си извратена шега!

— Има смисъл, макар че изглежда непонятен. Ако откриеш, че твоето бижу е най-ценно, според Майлс ще си използвала преценката си, добрия вкус и нюх към действителната стойност. Тогава ще придобиеш и нещо друго.

Лусинда гледаше начумерено. Не разбираше нищо от бижута. Рубините бяха червени, а сапфирите сини, но въпреки това можеха и да са просто цветни стъкълца, доколкото знаеше. Майлс също го бе съзнавал.

— Какво друго ще получа? — запита сухо тя.

— Почти три милиона лири, които е депозирал и трябва да ти бъдат предадени, в случай че самата ти се окажеш притежателка на правилното бижу.

Лусинда избухна в смях, истерично хилене, което се надигна неконтролируемо в нея, докато лицето й почервеня и от очите й потекоха сълзи.

— Не мога да повярвам — зяпна тя и притисна ръка към устата си в опит да се овладее. — Татко нямаше такава сума, че да ми я завещае.

— Определено имаше — изтъкна Бърнард. — Натрупа доста пари от лекциите си, нали знаеш, и от книгите си по висша математика, които са все още задължително четиво в университетите по цял свят.

— Но не разбирам — хлъцна тя. — Нищо не разбирам. Не знаех, че е имал всичките тези жени. Не знаех, че е имал всичките тези пари. Цял живот сме прекарали с абсолютно непознат човек. Вече не го познавам. Съмнявам се дали и мама би го познала! Никога не би се справила, ако знаеше, че е такъв. Никога! И трябва да се погрижим никога да не разбере. Всичко това е лудост!

— Майлс бе многолика личност и за мен е загадка защо всъщност настояваше да бъдеш запозната с тайното му минало. Също толкова необяснимо ми е и защо направо не ти завеща това състояние.

Лусинда изтри очи и издуха носа си.

— Това обаче изобщо не би било забавно за него, нали? — отвърна тя. — Директно завещание като това към мама и братята ми би му се сторило скучно. Но за мен е трябвало да бъде завъртяно и под формата на игра, която почти със сигурност ще загубя.

Адвокатът кимна мрачно.

— Боя се, че изглежда така, но като се върна назад, смятам, че баща ти вече знаеше, че си отива. Спомням си, че ми се стори болен, когато донесе бижутата, и сякаш знаеше, че дните му са преброени, но искаше още едно хвърляне на заровете. Още една игра с живота.

— И какво да правя сега?

— Моя скъпа Лусинда, мога да ти предложа само да си идеш вкъщи и да си помислиш за това. Обсъди го с Джулиан. Сигурен съм, че ще ти даде добър съвет. Защо не вземеш кутията с писмата със себе си? После можеш да решиш дали да участваш в играта или не. Искам да кажа, че не е нужно да се съобразяваш с ексцентричните желания на баща си. Можеш да го отдадеш на момент на лудост от негова страна, да изгориш писмата и да забравиш.

Лусинда изгледа замислено сандъчето. Беше красив предмет, със сложни орнаменти и бляскави перли, с хубава месингова ключалка. Запита се откъде ли го е взел баща й.

— Кажи ми, Бърнард, ако откажа да играя неговата игра или направя каквото иска, но се окажа с най-евтиното бижу, какво ще стане с парите тогава?

— Трите милиона лири ли? — направи пауза, като че ли онова, което трябваше да й признае, бе твърде болезнено. Отново хвърли поглед надолу към завещанието на Майлс, като се опитваше да печели време. — Ще идат за животинско светилище в централните графства — отвърна накрая с равен глас.

 

 

Когато Лусинда излезе на Бедфорд Стрийт, всичко около нея изглеждаше различно. Животът й се бе променил и изкривил през онзи час, който бе прекарала в кабинета на Бърнард Кларк, и сега сякаш се изправяше срещу непознат свят. Нищо от предишните преживявания не можеше да наподоби случващото се сега. Дори и семейството й, особено баща й — о, Божичко, баща й! — се бяха оказали различни хора.

Сигурно майка й трябва да е съзнавала какво става? Как може някой да не знае за пет метреси по време на брака си, размишляваше тя, докато вървеше към спирката на Ковънт Гардън. И въпреки това Ан бе продължила да боготвори Майлс и дори в този момент вероятно бе сама вкъщи и си изплакваше сърцето, защото бе починал — съпругът, за когото винаги бе твърдяла, че е толкова любещ, толкова лоялен, толкова верен.

Онова, от което Лусинда се боеше най-много, бе, че всички са били в неведение за случващото се. Майлс не само е водил двойствен живот, но имаше и пет други жени, макар и не по едно и също време, предполагаше тя.

Как е могла Ан да му вярва, когато бе казвал, че ще остане да пренощува в някакъв хотел след конференция или лекция, вместо да се подложи на уморителното пътуване и бързане към къщи в такъв късен час? С неудобство осъзна, че и тя, и братята й също му бяха вярвали. Но те все пак не бяха омъжени за него — една съпруга със сигурност би почувствала, че нещо не е наред, нали? Тя самата веднага би разбрала, ако Джулиан някога кривне, мислеше си. Щеше да го усети у него, да го подуши, да го почувства до мозъка на костите си.

Докато се качваше на влака за Ърл Корт и след това на другия за Парсънс Грийн, бе благодарна, че си взе почивен ден и можеше да се прибере направо у дома, за да си събере мислите. Къщата щеше да бъде празна. Джейми и Дейзи бяха на училище, а Делия бе отишла до „Теско“, за да напазарува.

Когато се прибра, й се стори, че сякаш е в чужда къща. Мебелите изглеждаха непознати, леглото й — недокоснато. Дори кухнята, почистена и подредена от Делия същата сутрин, имаше вид по-скоро на обзавеждане, готово за снимка в списание или реклама, отколкото на уютното, разхвърляно сърце на дома.

Неспособна да се отпусне, тя се луташе от стая в стая и не знаеше какво трябва да прави. Как е могъл баща й да води такъв живот? Част от нея не вярваше на разказаното от Бърнард — кътче от разума й, което нашепваше, че скоро ще разбере, че всичко е било голяма грешка. Разхвърляни, безредни мисли изникваха и изчезваха в съзнанието й, но сред болката в главата й пулсираше непрекъснато: „Татко е имал тези жени в живота си. Мамил ни е, а сега обръща всичко на игра“.

С усилие се съвзе. Първо трябваше да позвъни на Джулиан. Олюля се от разочарование, когато мениджърът на галерията й каза, че е излязъл за разпродажба на мебели в „Сейнт Олбънс“ и по правило е изключил мобилния си телефон.

Беше абсурдно, но й се доплака. В този момент се нуждаеше от съпруга си — да я успокои и да я обича, да бъде до нея… Или плачеше за баща си? Нима у нея все още се криеше частица от пренебрегнатото момиченце, което бе искало татко да я обича? Татко, който сега я бе предал и я бе хвърлил в истински кошмар наяве?

Телефонът изведнъж звънна и я стресна. Грабна го нетърпеливо.

— Джулиан?

— Не, аз съм — отвърна жив женски глас. — Мислех, че трябва да сте се върнали от Франция вече.

— Карина! — Лусинда се отпусна на кухненски стол и изтри бузи с опакото на ръката си. — Как си?

— Страхотно. А ти? Добре ли си прекарахте? Звучиш някак особено.

— Не, добре съм.

— Как са Джейн и Уилям? А божественото им шато?

— Бяха чудесни. Както винаги, ужасно мили към всички ни — не мислеше, че е редно да разправя за финансовия им крах на този етап.

Последва пауза, преди Карина да проговори отново.

— Лус, какво има? Нещо не е наред ли?

Бяха приятелки повече от дванадесет години и интуитивно отгатваха настроенията си. Лусинда имаше чувството, че рухва, неспособна вече да понесе сама товара от новината.

— Току-що се върнах от среща с Бърнард. Нали знаеш, адвоката на татко, който ни е и семеен приятел.

— О, да?

Представяше си как приятелката й се е подготвила за хубаво бъбрене в плюшения комфорт на голямата си къща. Сигурно бе свита на белия брокатен диван, облечена в кашмир, заобиколена от цветя, а икономът несъмнено се навърташе наоколо, готов да изпълни нарежданията й.

— Предаде ми съдържанието на бащиното ми завещание.

— Е, и?

— Всичко това е най-строга тайна, Карина — в гласа й изведнъж прозвуча безпокойство. — Мама никога не бива да научи, нито пък Том или Хари.

— Страхотно. Знаеш, че можеш да ми се довериш — отвърна приятелката й. — Много ме бива в пазенето на тайни.

Наистина й имаше доверие. Петнадесет минути по-късно вече й бе разказала всичко.

— Чувала ли си някога нещо по-дяволско? — завърши тя.

Карина мълчеше поразена.

— Пет любовници? — изрече шокирано тя. — Как така пет любовници? — звучеше искрено ядосана.

— Знам, не е ли ужасно? Трябва на всяка цена да се погрижа мама да не научи.

— Сигурно не си разбрала правилно — възпротиви се приятелката й. — Как може Майлс да е имал пет любовници?

— Имал е, Карина. Взех всичките им писма. И аз едва повярвах, когато Бърнард ми каза.

— Старият мръсник! — избухна Карина.

— И най-лошото е, че трябва да ги издиря по една. Тоест мисля, че трябва, макар да не искам. Не мога да си позволя да изпусна подобно наследство. Искам да зарежа работата. Да си остана вкъщи с децата. Толкова бързо растат, а пропускам всичките тези години.

Карина заговори съчувствено:

— Разбирам те. Трудно ми е да повярвам, че Чарлз е на тринадесет, а Тара на единадесет. Следващата година тя ще замине в „Хийтфийлд“, а Майкъл скоро ще иде в „Лудгроув“. Не знам кога се изтърколиха годините и наистина ми липсват, но никога не бих се справила без помощта на целодневна детегледачка. Не ме бива чак толкова в грижите за децата — засмя се топло, после стана сериозна. — Значи ще трябва да се свържеш с всичките приятелки на баща ти, ако искаш наследството? Как, по дяволите, ще ги издириш?

— Бърнард ми даде списък с адресите им.

— Какво? На всички ли?

— С изключение на една. Не е написала нито адрес, нито дата, нищо.

— Това няма ли да е проблем?

— И то ужасен.

— Боже мой, няма ли да са шокирани, когато се появиш изневиделица? — попита Карина.

— Очевидно ще трябва да проявя дипломатичност.

— Значи… никое от имената не ти говори нищо?

— Нищичко — Лусинда посегна към списъка, който бе в кутията за писма. — Това са Миранда Уоруик, Рене Хартман, Фенела Харисън, Изабел Кронин, а онази, която не е написала адреса си, е подписала писмото си с името Пъмпкин^[3] — очевидно е псевдоним. Нямам представа как ще я издиря и разбира се, ако не мога, тогава…

— Тогава играта приключва! — прекъсна я приятелката й. — Съжалявам, играта на думи не беше нарочно, но Майлс наистина ти е дал загадка, която да разрешиш, нали?

— И още как. Какво да им кажа, по дяволите?

— И спрямо жените е доста жестоко, нали? Писмата страстни ли са?

— Не съм ги чела — отвърна шокирана Лусинда.

— А не искаш ли? Аз не бих могла да устоя на изкушението.

— Не, не можах. Невъзможно. Тоест предполагам, че са любовни писма, много лични. Би било ужасно да ги чета.

— Ще ти е трудно да откриеш тези отдавнашни приятелки, а е възможно да са споменали нещо, което би ти подсказало местонахождението им. Може би дори ще ти помогнат да погледнеш на баща си в друга светлина. Не може да е бил изцяло лош, щом е имал всичките тези любовници.

Лусинда вдигна вежди цинично.

— Не съм сигурна дали те няма да очернят образа му още повече.

 

 

Джулиан се наведе, подпрял лакти на коленете си, със заровено в шепи лице.

— Ще ми се да можеше да кажеш на адвоката на баща ти да прави каквото ще с проклетите писма, за Бога — после вдигна глава и погледна жена си с болка. — Само да имах повече пари, щеше да изоставиш работата си, без да се налага да минаваш през тази шибана история. И накрая — продължи той ядосано — пак може да се окажеш с празни ръце.

Лусинда се отпусна на колене пред стола му и го прегърна.

— Не се разстройвай. Разбира се, че искам да напусна фирмата, но няма да е свършекът на света, ако не мога. И определено вината няма да е твоя. Ти в действителност се скапваш от работа. Ако имам достатъчно късмет да се окажа с най-ценното бижу, ще бъде наистина прекрасно, но ако не стане, няма да сме по-зле от сега — наведе се напред и го целуна нежно по устата.

Джулиан я взе в прегръдките си и я притисна до себе си.

— За теб се тревожа. Претрепваш се от работа, все си уморена…

— Не прекалено уморена — прошепна с внезапно блеснал поглед. — Докато те имам, всичко е страхотно.

Той отвърна на целувката й и дълбоко я развълнува с нетърпението си да я люби. Вкопчи се в него, обвила с ръце шията му и вдишваща лекия аромат на лимонов сапун и топлина от кожата му. Обзе я силно желание.

— Делия почива тази нощ, нали? — чу го да промълвява, докато се плъзваше от стола си и я притегляше на килима пред камината.

— Да — изрече тя, легнала до него. — О, Джулиан…

— Знам. И аз също.

Любенето им винаги бе хубаво, а нерядко дори чудесно. Понякога Лусинда стигаше до такива върхове на блаженството, че имаше чувството, че е единственото значимо нещо в живота, това убийствено, изключително усещане на границата между болката и екстаза. Тази вечер щеше да е същото. Усещаше го как се надига, уголемява се, нараства, напрягаше се да го докосне, но Джулиан я задържаше, за да удължи мига и да стане още по-хубаво… и тогава, точно когато си мислеше, че вече не издържа на отчаяния копнеж, той я доведе до оргазъм с такава изключителна сила, че се вкопчи в него и заплака.