Уна-Мери Паркър
Момент на лудост (13)

Тринадесета глава

Още щом пристигна в офиса на следващия ден, Лусинда усети, че нещо не е наред. Всички от отдела за проучвания на пазара изглеждаха напрегнати, а във въздуха цареше атмосфера на несигурност.

— Какво има? — попита нервно.

Носеше се слух, че ще бъдат погълнати от гигантска американска козметична компания, ход, който никой от тях не би приветствал. Мнозина се бояха, че ще има съкращения.

— Нямам представа — отвърна нажалено Женевиев.

Бяха погълнати от работа — готвеха се да пускат „Муселин дьо Сойе“ и цялата им енергия през последните няколко седмици бе вложена в осигуряването на гладко и безпроблемно лансиране. От успеха на всеки нов продукт зависеха милиони лири и с приближаването на определената дата бе нормално всички да са на нокти. От месеци различните отдели — за лабораторни изследвания, маркетингова стратегия, дизайнерска концепция, дистрибуция, търговия, реклама, промоции и връзки с обществеността, се трепеха да се подготвят за големия ден, когато кремът за лице щеше да залее най-важните магазини по света. От Лондон до Ню Делхи, от Париж до Токио, от Ню Йорк до Сидни „Муселин дьо Сойе“ трябваше да е голямата козметична новост, единственият овлажняващ крем, който всяка жена, без значение от цвета на кожата или възрастта си, трябваше да се втурне да купува.

Всички работещи чувстваха и огромна отговорност. Репутацията на „Д’Асоар“ щеше да пострада, ако не бъдат достигнати прогнозните продажби. Журналистите от изданията за красота трябваше да бъдат черпени с вино и вечери, да им бъдат раздадени мостри, за да ги окуражат да пишат суперлативи за този сензационен крем, който обещаваше „да изглади всякакви бръчки, да подмлади и възстанови естествените мазнини на кожата“.

Лусинда вече бе изиграла своята роля, като бе обобщила данните от агенцията за проучване на пазара, чиито услуги бяха ползвали. Имаше моменти, когато се бе притеснявала, да не би да ги е разтълкувала неправилно. Дали всички жени наистина искаха деликатно парфюмиран крем, който да не се смесва със собствената им миризма? Наистина ли предпочитаха да бъде по-скоро пухкав на докосване, отколкото копринен… след като „сойе“ на френски означава „коприна“?

Със свито сърце осъзнаваше, че ако е анализирала неправилно данните, преди да ги представи на директорите, хиляди красиви кутийки „Муселин дьо Сойе“ щяха да залежат в магазините.

На бюрото си откри бележка, която я викаше на спешно съвещание в стаята на борда. Не вещаеше нищо добро.

 

 

Джулиан бе заел колата на родителите си, за да могат да разгледат къщите в Съри, областта, която си бяха избрали, тъй като Уилям бе роден близо до Гилфорд през 1940 година.

Горещата вълна бе заменена от пълната си противоположност и денят бе бурен, сив и влажен, с почти непрестанен ръмеж.

— Толкова е мокро — оплакваше се Джейн, стиснала чадъра си.

Плътната сивота я потискаше най-много. Висеше над красивата провинция като мрачна плащеница и не пропускаше и най-тънкия лъч светлина. След лазура на Дордон, където слънцето те замайва и самият въздух сияе и ухае, намусеното небе на Съри сякаш притискаше главата й, смразяваше костите й и вкочаняваше пръстите на ръцете и краката й, въпреки че бе юли.

— Хайде да видим първо къщата в Епсъм, понеже е най-близо до Лондон — предложи мъжът й, когато излязоха на магистралата.

— Епсъм… — повтори отчаяно Джейн. — Но това е в предградията. Нали искаме да е в същинската провинция. Или иначе в центъра на Лондон. Но не и по средата.

Съпругът й кимна.

— Съгласен съм, скъпа, но изглежда приятна къща, с доста голяма градина и е по джоба ни, така че нищо не пречи да я видим — добиваше ужасното чувство, че жена му ще намира недостатъци на всеки имот, който огледат.

— Може ли да прочета описанията от агенцията за недвижими имоти? — попита тя.

— Разбира се. В куфарчето на задната седалка са.

Докато Уилям караше с постоянна скорост, тя прелисти списъка с имоти, които се бяха уговорили да разгледат. Не бяха си търсили дом отпреди шестнадесет години, когато бяха шофирали полека из Дордон и се влюбваха във всяко имение, което виждаха. Но това бе различно. Напомняше й за времето, когато като младоженци искаха къща, но имаха пари едва за малък апартамент. Описанията, съчинявани от агентите, не се бяха променили от четиридесет години.

„Нуждаещо се от модернизация“ можеше да се преведе така: „Къщата е пълна развалина и трябва да бъде срутена и построена отново“. „Наскоро префасонирана“ бе също опасен термин. Можеше да означава всичко — от кръчмарски бар заедно с бирените помпи и високите столове, щръкнали в ъгъла на трапезарията, до облицовка на външните стени. „Очарователно бижу“ със сигурност означаваше, че стаите са толкова малки, че не можеш да се завъртиш из тях. А „изключителен пример за викторианска архитектура“ лесно можеше да се окаже голяма, грозна, претрупана, кървавочервена тухлена постройка с потискаща атмосфера.

— Определено има голям избор — заяви сухо Джейн. — Но мразя представата за онова, на което казват кухня с бокс. Искам истинска трапезария.

— Харесва ми описанието на къщата в Шиър — отбеляза Уилям. — Селото беше изключително красиво. Като дете ходехме там у едни приятели на родителите ми.

— Дълбоко се съмнявам да е все още красиво малко селце — отвърна Джейн. — Вероятно е шумно място в края на жилищен квартал с гигантски супермаркет и паркинги — прелистваше страниците с описанията и се опитваше да открие търсения имот в Епсъм. — А, ето:

„Приятна, запазена къща, датираща от осемнадесети век“.

Дотук добре — продължи обнадеждено тя. После очите й попаднаха на последния ред: „ЦПД“.

— О, Господи, Уилям, тук пише цена по договаряне! Знаеш какво означава това. Толкова е скъпа, че не смеят да поместят сумата, иначе никой няма даже да си направи труда да иде да я види.

— Аз пък го тълкувам като желание да се отърват от нея бързо.

 

 

Съобщението бе почти толкова съкрушително, колкото потвърждаването на сливането на компанията. Шефовете на различните отдели седяха и гледаха стъписано Марк Льоблан, заместник-директор на фирмата в Обединеното кралство. Първата мисъл на Лусинда бе: „Как може да е станало?“.

„Ксанте“, гигантска американска козметична компания, известна със серията си продукти „Голдън Блонд“ и основен техен конкурент, бе откраднала формулата за „Муселин дьо Сойе“ въпреки тайната, с която бе обградена продукцията им, и се готвеше да го пусне в цял свят под името „Шифони дьо Роз“.

Дори и опаковката бе подобна — флаконче от заскрежено стъкло, със сребърна капачка в кутийка в пастелен цвят, вързана със сребриста панделка. Единствената съществена разлика бе, че американският крем бе оцветен в розово, нещо, което Лусинда бе вписала в доклада като предпочитание на определена възрастова група, но директорите бяха решили, че изглежда евтино в сравнение с бялото. След нескончаеми проучвания кой цвят ще допадне най-много на клиентите, „Д’Асоар“ най-после се бяха спрели на студено, успокояващо бледозелено и отново обявиха розовото за сладникаво.

Но и двата крема излизаха със сребърна панделка, така че ако конкурентните марки случайно бъдеха изложени заедно, щяха да приличат на алтернативни нюанси на един и същи продукт. Най-ужасното от всичко обаче бе, че изглежда, „Шифони дьо Роз“ щеше да се появи в магазините няколко седмици преди „Муселин дьо Сойе“.

— Това ще ни струва милиони — обяви тежко Марк Льоблан, като ги гледаше обвинително.

Положението бе катастрофално.

— Знаем ли кой е отговорен? — попита Лусинда. — Изтичането на информация от Париж ли е?

— От тук — отвърна незабавно заместник-директорът. — Известно ни е само това, но не и дали при нас е проникнало наето от „Ксанте“ лице.

Около масата за съвещания последва нервно размърдване и после всички заговориха в един глас.

— Кой би сторил подобно нещо?

— Ами сега, какво ще стане?

— Mon dieu! Такова нещастие!

— Сред нас има предател!

Лусинда се наведе напред в търсене на факти, а не на предположения.

— Ще спрем ли пускането на „Муселин дьо Сойе“?

Би било възможно, мислеше си тя, да запазят формулата, да сменят опаковката и името и да го пуснат като друг продукт след няколко месеца. Щеше да намали щетите, макар и да не бе идеалното решение.

— Твърде много сме инвестирали, а освен това сме подминали точката на връщане — отговори Марк. — Рекламните полета във всички лъскави списания са резервирани за следващите шест месеца. Купили сме и ефирно време в телевизиите два пъти на вечер за първия месец от кампанията.

Тя знаеше, че е така. Трябваше да се действа предварително.

— Сигурно е някой завистник — Ален изглеждаше сериозно разтревожен.

— Или някой, на когото „Ксанте“ са предложили доста пари — изтъкна Лусинда.

Марк обхвана глава с ръце за миг и после вдигна поглед, а очите му горяха от гняв.

— Трябва да е бил човек, който има достъп до всяка фаза на производството, от първия прототип на крема до завършения артикул и всичко останало между тях. Искам всеки от вас да разпита всички работници в отдела си. C’est I’espionnage!^[1] — добави с драматизъм той. — Mon dieu… c’est tres serieux!^[2] Трябва да хванем онзи, който ни е предал, и да го предадем на съда!

С чувство на ужас Лусинда осъзна какво точно ще последва. Цялата атмосфера в „Д’Асоар“ щеше да се промени в момента, в който тази вест се разчуеше, не само в стаята на борда, но и в офисите, в ресторанта, асансьорите, коридорите и тоалетните. Щяха да се ширят подозрения дори към стари колеги и да се разпространяват като неприятна миризма. Цялата фирма щеше да бъде разтърсена от акта на предателството, който бе очевидно дело на вътрешен човек — заради строгата тайна, която винаги обграждаше някой нов продукт.

Когато срещата приключи, Лусинда взе асансьора надолу до ресторанта за персонала на седмия етаж. Нуждаеше се от кафе, горещо и силно, и нещо за хапване, защото не бе имала време за закуска тази сутрин. Отнесе кафето и топъл хрупкав кроасан на една свободна маса до прозореца и поседя няколко минути в дълбок размисъл. Представата за разпита в отдела й бе кошмарна. Щяха да се обидят. Хората щяха да бъдат засегнати, че изобщо може да допусне, че са виновни.

Последните нареждания на Марк за разследването им бяха: „Винаги изненадвайте врага“.

„Доста вероятно бе, разсъждаваше тя, врагът да ги изненада, като се окаже някой от приятелите им, колега, на когото са се доверявали и са харесвали.“

 

 

Когато Джейн и Уилям дойдоха на вечеря, Лусинда забеляза, че са доста мълчаливи.

— Как мина денят? — попита тя. — Харесахте ли си нещо?

— Може ли да ви дойдем на гости в новата къща? — намеси се Джейми, като прекъсна играта с количката си. — Ще има ли басейн и детска площадка?

Баба му поклати глава и после погледна съпруга си в очакване да заговори.

— Коя вест искаш да чуеш по-напред, скъпа? — запита снаха си той. — Добрата или лошата?

— О, Господи, какво се е случило?

— Каква е лошата новина? — попита момченцето. Бе спряло да играе, седеше съвсем неподвижно и тревожно гледаше дядо си.

— Джейми, престани да се месиш — смъмри го раздразнено майка му, уморена след ужасния ден в „Д’Асоар“.

Тайно погледна часовника си, за да види кога ще може да прати децата в леглото. Вечерята още не бе готова, а Джулиан, който бе обещал да й помогне, не се бе прибрал от търг в Хемел Хемпстед.

— Всичко е наред — отговори меко Уилям, като се усмихваше на внука си. — Боя се, че е страшно досадно, юначе, но разбира се, че можеш да дойдеш на гости в новата ни къща.

— Намерили сте си къща? — изправи се Лусинда.

— Много е очарователна — обади се лоялно Джейн. — В покрайнините на Шиър е, в Съри, където Уилям е ходел като момче, има пет спални, така че всички трябва да ни посетите.

— Къщата е прекрасна — съгласи се мъжът й. — Построена е през осемнадесети век, с бяла мазилка, която я прави лека и светла на вид, с множество големи прозорци и хубава градина, не много просторна, но е достатъчна. Лесна за поддържане, нали разбирате, което е важно, тъй като скъпият ни стар Жак няма да дойде с нас.

— Това ли е лошата новина? — попита Дейзи с комично печално личице.

Уилям и Джейн погледнаха снаха си за помощ. Колко разбираха децата на шест и осем години?

— Вероятно — отговори весело тя, като се изправи на крака. — Хайде, милички. Време е за лягане. Като се върне татко, ще го изпратя горе да ви прочете приказка.

— Защо не може ти да ни почетеш? — поинтересува се синът й почти разплакан.

— Трябва да приготвя вечеря за баба и дядо — отвърна твърдо.

— Ще ти помогнем… ще ти помогнем — заговориха ентусиазирано и хорово.

— Мога да направя салата — добави Джейми. — Делия ми позволява.

— А на мен ми дава да точа тестото — обади се гордо Дейзи.

— Зная. И двамата сте много умни, но точно сега е време за лягане. Целунете баба и дядо за лека нощ, а някой ден ще ни сготвите обяд, съгласни ли сте?

— Може ли да направя пай с тесто? — попита дъщеря й, като влачеше куклата си по пода.

— Какъвто искаш, скъпа.

— Ще приготвя най-голямата салата на света — обяви наперено Джейми. — С маруля и домати, и краставици, и… и… какво друго се слага в нея, мамо? Мамо? Репички слагат ли се?

— Понякога нямам търпение да пораснат — призна Лусинда през смях, когато децата се качиха горе. Бяха все още будни, но поне легнаха в креватчетата си. — После си казвам, че времето и без друго лети твърде бързо, а пропускам такава част от детството им, и изобщо не ми се иска да порастват.

Беше забавила яденето, за да отвори бутилка вино, която сега пиеха в дневната. Вътрешно нещо й подсказваше, че вечерта ще е напрегната. Не се наложи да чака дълго, за да чуе какво се бе случило.

— Става дума за Ай Си Си — призна свекър й. — Затънали са окончателно, правителството няма да ги дотира, а на хоризонта не се задават спасителни капитали, така че се боя, че в материално отношение ще имаме само парите от продажбата на шатото.

— О, много съжалявам! — изрази съчувствие Лусинда, като знаеше какво значи това за тях. — Съвсем никаква надежда ли няма?

Той отпи глътка вино и поклати глава, затруднен да говори за момент.

— Чухме това, когато се върнахме от провинцията днес следобед — обясни Джейн. — Току-що бяхме направили предложение за „Уайт Уилоус“ и то бе прието. Възнамерявахме да забавим размяната на договори, докогато е възможно, както правим и с шатото, но сега ще трябва да действаме, иначе няма да сме в състояние да си купим друга къща. Единствената ми тревога е, че онази двойка американци ще се отметне. Доста ги накарахме да чакат.

— Наистина си е за тревога — съгласи се Уилям, като си издуха носа и отпи още бяло вино. — Може да са си намерили друг имот вече, така че ще позвъня на адвоката ни във Франция още утре сутринта и ще му кажа, че сме готови да си разменим договорите. После ще си отидем у дома — погледна тъжно жена си. — Страхувам се, че ще трябва да продадем доста от мебелите си, скъпа. Просто няма да се поместят в „Уайт Уилоус“.

— Вече го обмислях — отговори храбро тя. „Може би, разсъждаваше наум, семейство Кърнан щяха да пожелаят да купят някои от по-едрите неща, като старинната маса в трапезарията, която събираше осемнадесет души, освен, разбира се, ако не смятаха, че е твърде стара.“

Когато Джулиан най-после се прибра, ги завари в кухнята. Джейн седеше на централната маса и пиеше вино, Уилям се бе облегнал на скрина с чаша уиски в ръка, докато Лусинда приготвяше риба треска, оваляна в магданоз, лук и двойна сметана, завита във фолио. За гарнитура правеше картофено пюре, френски фасул, а за десерт — охладено манго със сладолед.

— Вече сте се понапили? — ухили се закачливо той, като подаде глава през вратата.

Лусинда се обърна, за да го целуне, и устните й нежно докоснаха неговите.

— Здрасти. Изказваме си съчувствия взаимно. Налей си питие.

— Какво има? — хвърли неспокоен поглед към родителите си.

Уилям му разказа накратко случилото се.

— Поне ще ви виждаме много по-често — заяви майка му, когато мъжът й завърши.

Джулиан се наведе да я целуне по бузата.

— На това му викам много добра новина — изрече нежно.

— Можеш ли да сложиш масата? О! Обещах на децата да им прочетеш приказка, когато се върнеш.

— Няма проблеми — забеляза винената й чаша до печката. — А твоята новина каква е, Зайче, та те кара да обръщаш бутилката като алкохоличка?

— Не питай изобщо — отправи му предупредителен поглед. — Не ти трябва да знаеш. Иди да видиш децата, а като се върнеш, вечерята ще е готова.

 

 

— Имаш ли някаква идея кой е отговорен? — попита я той, когато се легнаха и Лусинда го осведоми за ситуацията в „Д’Асоар“.

— Може да е всеки от петстотин души. Изтичането на информация очевидно е от тук, а не от Париж, и нямам ни най-малка представа кой стои зад него. Междувременно аз и всички началници на отдели трябва да вдъхнем отвратителни чувства с душенето си наоколо и разпита на персонала.

— Но въпреки това ще лансирате „Муселин дьо Сойе“?

— Предполагам, че ще го пуснем по магазините дори по-рано от заплануваното. Твърде късно е да ускорим рекламната кампания, но отделът за връзки с обществеността цял следобед действаше упорито да накара журналистите да напишат за него възможно най-скоро. Слава Богу, че съм в проучванията на пазара, а не в някой от другите отдели, където в момента е ад — намести възглавницата си, така че да приляга по-удобно под врата й. — Между другото, в събота ще ходя в Бристол да занеса писмата и гривната на Фенела Харисън. Не мога да си вземам повече отпуска, така че трябва да го направя през почивните дни, което е адски неприятно, но искам да го свърша. Тази работа със завещанието на татко е надвиснала над мен като черен облак.

Джулиан я гушна по-близо, обгърна я с ръце, докато нежно я целуваше по шията под ухото, което винаги я подлудяваше.

— Колкото по-бързо приключи, толкова по-добре — прошепна той. — И да се надяваме, че никога вече няма да ти се налага да работиш.

— Тогава ще мога да остана у дома и ще те заключа в къщата, за да не излизаш, и ще се любим цял ден — изкиска се игриво тя.

— Нямам търпение — простена той, като я придърпа към себе си.

За няколко секунди Лусинда си помисли, че сънува, докато дрямката се разсея от непрестанния звън на телефона. После почувства Джулиан да се раздвижва в леглото до нея и се събуди напълно.

— Кой, по дяволите, звъни в този час? — измърмори невярващо той, като посегна към слушалката.

Лусинда погледна будилника на нощното си шкафче. Беше четири и четиридесет сутринта. Отпусна се отново на възглавницата, проклинайки. После чу мъжа си да говори с някого с нарастваща тревога в гласа.

— О, Боже мой! Не! Това е ужасно! Каква трагедия! Господи, не мога да повярвам!

Седна. Какво се бе случило? Да не би Сара да е претърпяла злополука? Или Ан се е опитала да се самоубие?

— О, татко… — казваше той. — Толкова съжалявам!…

Значи трябва да беше Джейн.

— Какво се е случило? — прошепна Лусинда изплашено.

— Татко е — закри слушалката с ръка. — Шатото е било опожарено.

— Какво?!

Лежеше до него поразена и се опитваше да осмисли казаното. От само себе си се разбираше, че свекър й и свекърва й са разстроени. Цялата им собственост бе в тази къща. Цялото им имущество — материално и нематериално — спомените от четиридесетгодишния брак на Уилям и Джейн, записките от бабата и дядото на Джулиан и прадедите му, всичко бе там. Сети се за албумите със снимки на мъжа си от раждането му до скорошните им семейни фотографии, Джейми и Дейзи на новата детска площадка, която дядо им бе построил. Вещи от цял един живот, изпълнен със смях, бяха изпепелени.

Усети, че по бузите й се стичат сълзи. Шатото го нямате и се питаше какво щяха да правят родителите на Джулиан сега. Уилям бе казал тази вечер, че голяма част от мебелите трябва да се продадат… а сега вероятно нямаше нищо за продаване. И къща за семейство Кърнан също. Това бе трагичният край на една епоха, изпълнена с изискания стил на живот в едни отминали времена.

Дочу Джулиан да казва „довиждане“ на баща си и да добавя:

— Доскоро.

— Какво се е случило? — попита го, като се надигна на лакът.

Той потри лице с ръце, сякаш се миеше, преди да легне до нея.

— Татко току-що е разговарял с Жак, който му казал, че пожарът избухнал преди няколко часа и практически нищо не е останало, освен стените и комините. С мама ще летят утре натам и му казах, че ще отида с тях. О, Боже, какво нещастие! Татко разбрал, че покривът е паднал, и явно е срутил стълбището. Всичко е сринато, Зайче! Всичко… — гласът му се прекърши.

Лусинда го прегърна и го притисна към себе си.

— Толкова съжалявам, мили. Но нали няма ранени?

Поклати глава.

— Жак забелязал да излиза дим от един от горните прозорци точно когато довършвал вечерята си. Вдигнал тревога, но шатото е толкова изолирано, че когато пожарникарите пристигнали, огънят вече бил обхванал всичко. Горкият старец! Татко казва, че бил изпаднал направо в истерия, когато им се обадил.

— Но как е започнал? В момента никой не живее там, нали?

— Не, никой. Господи, какво ще правят родителите ми? Наистина загубиха всичко.

— Но са застраховани, нали?

— Вярно е, но има някои неща, които не могат да бъдат възстановени с всичките пари на света.

Лежаха един до друг в мълчалив тревожен размисъл.

Джулиан бе на деветнадесет години и се готвеше да заминава за университета в Нюкасъл, когато родителите му се бяха преместили от Хемпшир в Дордон. Оттогава нататък бе прекарал повечето си почивки в шатото, бе се наслаждавал на топлото слънце, на удобството и красотата на къщата и на спокойната атмосфера, която се носеше като ухание във всяка стая.

Когато се сгоди с Лусинда, веднага я заведе там, защото искаше да опознае и обикне мястото като него. Родителите му тактично бяха заминали за Париж през онзи първи уикенд и ги бяха оставили сами.

Сега и двамата го считаха за втори дом, както и Джейми и Дейзи. Ваканцията в Дордон бе централното събитие в годината.

„Това е по-болезнено от продажбата на шатото, размишляваше безмълвно Лусинда, като държеше ръката на мъжа си. Не можеше да понесе мисълта как ли се чувства Джейн в момента.“

 

 

— Делия, искам да те помоля за една изключителна услуга — каза тя на следващата сутрин.

Приготвяха закуската заедно, а децата все още бяха горе.

— Давай направо — спокойно отговори жената.

Лусинда сниши глас.

— Днес Джулиан трябва да замине за Франция с родителите си, защото къщата им е била опожарена, но не искам децата да научават все още, защото ще се разстроят.

— О, Господи! Как се е случило?

— Все още не знаем. Просто ще им кажа, че татко им отива в командировка за няколко дни, но всъщност… — пое си дълбоко дъх и се осмели да поиска услугата: — Трябва да отида в Бристол в събота и се питах дали би могла да смениш почивния си уикенд със следващия, за да можеш да останеш и да ги гледаш? Зная, че е обременяващо, но…

Делия се засмя.

— Няма нищо. Всъщност така ме устройва повече, защото Крис ще ходи на футболен мач, а нали знаеш как си падам по футбола — пошегува се тя. — Може би Джейми и Дейзи биха искали да отидат на театър „Литъл Ейнджъл“ в Айлингтън.

Лусинда се усмихна облекчено.

— Далия, ти си ангел! Истински ангел! Децата обичат куклен театър и ще ти дам пари, за да ги заведеш и на обяд.

— Благодаря! — помощницата засия. — Е, какво има в Бристол? „Д’Асоар“ имат фабрика там, нали?

— Да — отвърна небрежно тя.

Вярно беше — имаше опаковъчна фабрика на двадесет мили от Портишед. Но нямаше да ходи там.

 

 

— Всичко наред ли е, Том? — попита нежно Сюзан. Напоследък бе доста мълчалив и мрачен.

— Добре съм — седеше пред телевизора в малката й всекидневна с уморено изражение и явно не му се говореше.

— Не изглеждаш добре — хвана ръката му. — За какво мислиш? Има нещо, виждам.

— Не, няма. Добре съм.

Сюзан го гледаше притеснено. Панихидата на баща му ли го бе разстроила? Напрягаше се да си спомни кога се бе променил, но не можеше да определи точното време. Изглежда, постепенно се бе отдръпнал през последната седмица, като че ли се извиняваше за съществуването си, но защо? За какво имаше да се извинява? Помагаше усилено в домакинството, плащаше повечето сметки, купуваше играчки на момчетата. Тя не го издържаше. И все пак й се струваше, че е изпълнен със смирение.

Това й причиняваше неудобство и за пръв път не се чувстваше отпусната с него.

— Да ти донеса ли нещо? — попита. — Чаша чай? Кафе?

— Не, благодаря. Май ще ида да си легна след малко — Том поклати глава и се усмихна вяло. Стана от стола си и коленичи в краката му, обгърна кръста му с ръце и вдигна лице със сериозни очи.

— Познавам те от достатъчно време, за да позная, че нещо не е наред. Ако не си разтревожен за нещо, значи си болен. А ако е така, ще те закарам на лекар.

— Не съм болен, Сюзан — очите му се разшириха от изненада. — Нищо ми няма.

— Сигурен ли си? Щеше да ми кажеш, ако има нещо, нали?

— Съвсем добре съм — изговори сковано той.

Отново се изправи и се извърна от него, за да скрие болката си.

— Тогава у мен ли е проблемът?

— Разбира се, че не!

Рязко се завъртя да надникне в очите му, за да види дали бе просто учтив или не, но не можа да прецени. Изглеждаше печален и далечен, както първия път, когато го срещна да купува мъничките порцийки за сам човек в „Уейтроуз“, със замъглен поглед, който не издаваше нищо. Сякаш се бе отчуждил, а съвсем доскоро изглеждаха така близки.

— Ще се изкъпя — обяви кратко тя.

Като се качи горе, огледа голото си тяло в огледалото в банята и потиснатостта й се задълбочи. Том може и да не бе Том Круз, но имаше добро телосложение, когато не се прегърбваше, хубава тъмна коса, гладка смугла кожа и много мили сиви очи. Освен това бе само тридесет и седем годишен, и младолик при това. Тя бе на четиридесет и една и като се оглеждаше, установи, че всяка бръчица издава възрастта й. Гърдите й, някога високи, закръглени и пищни, бяха поувиснали. Плоският й някога корем сега бе изпъстрен със стрии. Имаше целулит по бедрата, а горната част на ръцете й бе отпусната. Извърна се отвратено от огледалото с омраза към тялото си и към себе си. Как, за Бога, би могла да се сравнява с подходящата за Том приятелка? Той сигурно тайно копнееше за гладката стегната плът на млада, двадесет и пет-шест годишна жена, без неудобно минало, без деца, без никаква обремененост. Жена, която може да предложи само собствената си прелест.

Нищо чудно, че бе отчужден и потиснат, помисли си с мъка. Бе се запознал с изисканата и бляскава дама, която Хари бе успял да привлече. Само трябваше да погледне сестра си, за да види съвършен образец на интелект, красота и чар.

В сравнение с тях й липсваха хубост, образование, култура и елегантност. Беше дъщеря на строител, самотна майка със съвсем обикновена професия. Как изобщо можеше да се включи в състезанието?

Когато час по-късно Том се качи да си легне, тя се престори на заспала. Беше си припомнила как се бе отдръпнал и бе станал мълчалив още преди панихидата на Майлс, така че проблемът трябва да беше у нея. И ако бе така, щеше да се наложи да го заличи от живота си, именно тя, защото бе прекалено мил, за да го стори сам.

 

 

— Зная, че според теб няма нужда, но ми се искаше да дойда с теб в Бристол — каза със съжаление Карина по телефона на следващата вечер. — Алекс обаче настоява да отидем в Шотландия за почивните дни, а с тези усложнени отношения помежду ни не искам да му давам извинение да бъде с нея.

— Сигурна ли си, че има връзка? — попита Лусинда и после се зачуди защо ли го направи. Разбира се, че имаше връзка, беше точно от този тип мъже. Спомни си как бе зяпал Пола онази вечер.

— И още как — отговори с горчивина приятелката й. — Просто се надявам, че ако се стегна, ще отмине, ще се отегчи от нея. Седемнадесетгодишна кукличка от офиса му! Господи, колко изтъркано! Защо не бе някоя по-интересна, ако изобщо трябва да има любовница? Филмова звезда например. Или някоя от парламента. Защо мъжете винаги се забъркват със секретарките си, за Бога?

— Заради постоянната близост — отвърна Лусинда. — Също както жените често имат връзки с инструкторите по шофиране.

— Така ли? — Карина звучеше заинтригувана. — Моят беше ужасен стар козел. Трябваше съвсем да съм изпаднала за мъж, за да спя с него.

— Създава се някаква интимност в ограниченото пространство на колата, нали?

— Може би. Защо, да не би да е имало нещо между теб и твоя инструктор?

— Разбира се, че не. По времето, когато тръгнах на шофьорски курс, вече бях омъжена за Джулиан — засмя се тя.

— И какво от това? Омъжените жени имат връзки също както женените мъже.

— Може би някои от тях — да, но не и аз. Никога не бих могла да лъжа. Дори не умея да запазя в тайна от Джулиан цената на чифт обувки например — изкиска се Лусинда.

Смехът на Карина бе малко остър.

— Значи би била безнадежден случай, ако имаше любовник — заяви през смях.

По-късно същата вечер се обади Джулиан.

— Как сте? Какво се е случило? — попита нетърпеливо тя.

Цял ден се бе опитвала да го открие, но телефонът в шатото, естествено, вече го нямаше, а мобилният му бе изключен.

— Съжалявам, Зайче — извини се той. — Един Господ знае как съм си загубил телефона на „Хийтроу“. Звъня ти от местния хотел, където сме отседнали.

— Е… колко големи са щетите?

— Добрата новина е, че Жак и семейството му заедно с някои от местните жители са успели да спасят повечето от ценните вещи на първия етаж, преди огънят да го обхване. Когато пристигнахме, намерихме картини, среброто, някои старинни фигурки и огледалото на мама на ливадата. Слава Богу, че не валеше. Успяхме временно да приберем всичко в един от хамбарите, докато мама и татко решат какво да правят.

— А самата къща?

— Няма я. Опожарена е. Нищо не е оцеляло, освен стените. Това е най-сърцераздирателната гледка, която си виждала. Като си спомня какво беше!… Единствената утеха е, че никой не е ранен. Слава Богу, че родителите ми не са били тук. Пожарникарите казват, че са щели да умрат от задушаване, преди изобщо някой да е забелязал пожара.

— О, Джулиан! — прилошаваше й от ужас. — И все пак как е избухнал?

— В момента смятат, че е започнал в шкафа със спално бельо на горния етаж, но не са сигурни.

— Боже, колко страшно! Как го прие майка ти?

— Странно — въздъхна леко той, — но изглежда някак си примирена. Особено след като най-хубавите вещи са извадени навреме. Толкова милееше за къщата, че може би й се струва по-добре, че е унищожена от огъня, отколкото в нея да живее някой друг.

— Наистина ли? — свекърва й трябва да я бе обичала много, за да бъде толкова ревнива, размишляваше Лусинда с внезапно разбиране. — Колко ще отсъстваш?

— Още няколко дни. Застрахователните агенти ще дойдат от Париж утре, а има доста неща за оправяне. Татко е скапан, а и двамата са дълбоко покрусени, така че трябва да остана да помогна.

— Разбира се — поговориха още няколко минути и Джулиан й даде номера на хотелската стая.

— Обади се да кажеш как е минало пътуването ти до Бристол.

— Не се тревожи, ще го сторя. Стига да оцелея след срещата с Майката на Хитлер.

 

 

— Надявам се, че не очаквате да ви поканя на обяд — бяха първите думи, с които Фенела Харисън я посрещна в сивата си къщичка.

Добре че бе накарала шофьора на таксито да чака, за да я върне до летището… „Ще ви платя престоя“, беше му казала. Сега отговори с достойнство:

— Благодаря, но вече се нахраних във влака.

— Ами, влезте тогава — покани я нелюбезно жената и я отведе в мръсна приемна.

Лусинда си бе представяла жилището екзотично, украсено с национални тъкани, горящи свещи, кристали навсякъде и миризма на тамян. Очакванията й се оказаха погрешни, когато откри, че всичко е съвсем обикновено в непретенциозната дневна — с кремави стени и картини, опърпан бежов диван, два стола и малка квадратна маса до прозореца. Имаше също толкова характер, колкото и стая в мотел. Бе лишена от всякакво лично присъствие.

— Донесох… донесох ви писмата и гривната — започна тя, като се питаше дали да седне на провисналия диван или на един от столовете.

— Е, щеше да е загуба на времето ви, а и на моето, ако не бяхте го сторили, нали? — контрира я сухо Фенела.

Носеше сивия шал, с който бе и на панихидата, а под него — огромен тъмносин кафтан. Обутите й в сандали крака не бяха чисти, забеляза Лусинда. Изведнъж й се прииска да бе прочела някои от писмата, преди да дойде тук днес. Причината да не го стори бе, че бе отвратена от мръсния живот на баща си и от сексуалната поквара, която бе започнала да среща навсякъде около себе си. Хари чукаше Пола заради парите й. Алекс чукаше секретарката си от похот. Кой щеше да е следващият, който ще се отдаде на желанията си, в кръга от познатите й? На моменти се чудеше дали изобщо има човек, който да остане верен на партньора си. Щеше ли… беше ли възможно да се случи и на нея и Джулиан? После заключи бързо ума си, защото не искаше дори да си го помисля.

— Ето ги — каза тя, като подаде писмата. Единствената причина да й се иска да бе прочела някое бе, за да разбере естеството на връзката на Майлс с тази неподходяща жена. Възможно ли е наистина да е било любов? Изненадващо бе, че обратно на авантюрата му с Миранда Уоруик, която се бе случила преди почти четиридесет години, докато е била млада и доста хубава, връзката му с Фенела бе възникнала само преди десет години, когато вече е била над петдесетте и не е ставала за състезателка в конкурса „Мис свят“. Разбира се, Майлс трябва да е бил на шестдесет и три и също не е приличал на Ромео.

Фенела прелистваше писмата си с интерес, спираше и се зачиташе в някои пасажи, ръмжеше пред други, а когато свърши, ги пусна на масата. Взря се в гостенката с пронизващи очи изпод тежката си сива коса.

— Вие, разбира се, сте ги чели?

— Не, не съм — отвърна Лусинда енергично, радостна, че това бе вярно.

— Спасих разсъдъка му, знаете ли? — заяви спокойно жената.

Изгледа я въпросително.

— С лечебните си сили, с кварц, който символизира любовта, и комбинация от други кристали му върнах мъжествеността.

— Мисля, че не е нужно…

— Виждате ли, важно е да се уповавате на божественото начало, било то Всеобщата любов, Господ, Светлината или Енергията. Майлс трябваше да открие духовната си истина. Чрез кристалната терапия възстанових баланса му — духовния и умствения, както и емоционалния и физическия — докато говореше, галеше бледожълтия кристал, окачен на верижка около врата й, който бе носила на панихидата.

Гостенката кимна от учтивост. Фенела продължи почти без да си поема дъх.

— В неговия случай, когато идваше при мен, поставях червен камък, понякога рубин, понякога гранат, между краката му, в основната чакра. Това много му помогна. Толкова е тъжно един мъж да загуби потентността си. За него сексът винаги е имал голямо значение.

Лусинда бръкна припряно в дамската си чанта.

— Не мога да остана, защото таксито ме чака, но ето я гривната с аквамарин — постави продълговатата тясна кутийка и разписката на масата между тях и се изправи да си върви.

Домакинята я изгледа строго.

— Седнете отново. И вие се нуждаете от помощ. Меридианите ви са страшно блокирани. Не сте ли постоянно уморена? Трябва да ви стимулираме с кристали, поставени на стратегически точки по тялото ви. Ин меридианите, които са женски, текат нагоре по пътя от Земята към небето, по който се движи чи. При Майлс, разбира се, трябваше да въздействаме на мъжкото начало, ян, където потокът е насочен надолу, от небето към Земята — стана бавно, като пренебрегна гривната, въпреки че подписа разписката. — Елате с мен.

— Наистина трябва да тръгвам — настоя Лусинда. — Таксито…

Чувстваше се в капан в тази малка мрачна къща, с обсебващата жена, която не спираше да приказва. Но Фенела бе стиснала лакътя й и с неочаквано голяма за възрастта си сила я направляваше през прага към отсрещната стая.

— Искам да видите нещо — заяви властно тя.

Осъзна мигновено, че другото помещение е много различно от обикновената дневна. Завесите бяха спуснати и само от ъгъла идваше мъждива светлинка. Насред стаята бе разположена висока кушетка, на лавиците около стените бяха подредени стотици кристали. Някои блестяха, някои бяха матови, обагрени във всички възможни нюанси на дъгата.

— Колко интересно — изрече любезно Лусинда, като се боеше, че домакинята ще настоява да я лекува.

— Повече от интересно е — сряза я тя. — Вие, изглежда, работите само в материалната сфера. Майлс би бил силно разочарован от вас.

— Беше разочарован от всичките си деца — отговори кисело Лусинда.

— Защото никой от вас не поглеждаше отвъд. Разказвал ми е за вас, както за Том и Хари. Изглежда, не разбирате какъв човек бе баща ви. Имаше пъргав ум. Остър интелект. Но най-вече имаше отворен разсъдък. Нещо, което не виждам у вас. Нека ви кажа нещо, Лусинда. Запознах се с него на една лекция за холистичния подход към здравето преди десет години. По онова време изучавах кристалната терапия и той се лепна за мен, защото бе очарован от новото. Бяхме любовници няколко години и Майлс се превърна в мое вдъхновение, а аз в негово. Бяхме две души, търсещи истината. Помогнах му да стане отново мъж, с тези… — разтвори масивните си ръце широко, сочейки кристалите, които светеха и блещукаха в безредно изобилие. — Майлс винаги ще бъде с мен — продължи тя. — Дори и след смъртта ще останем в атмосферата, обединени от хармонията, която създадохме с кристалите.

Лусинда не каза нищо, но си мислеше, че в края на краищата, тази жена е доста тъжна.

— Никой от вас не го разбираше — продължаваше ядосано тя. После се обърна и излезе от стаята, отиде в коридора и отвори входната врата. — Тръгвайте си вече. Таксито ви не се е превърнало в тиква.

— Защо казахте това? — вторачи се в нея гостенката.

— Кое?

— Тиква. Защо споменахте тиквата?

Фенела излезе на площадката и облакът от къдрава сива коса се надигна и развя от ветреца като огромен ореол около главата й.

— Натрупали сте много отрицателна енергия и наистина бих настояла да ви лекувам, но очевидно не сте податлива — заяви строго. — Довиждане — после се обърна, влезе в къщичката си и тръшна входната врата зад себе си.

 

 

— А старата крава дори не ми благодари, задето изминах всичкия този път! — възнегодува Лусинда, когато Карина й се обади от Шотландия същата вечер, за да провери как е.

— Каква кучка! Хареса ли гривната?

— Дори не я погледна. Боже мой, татко се е забърквал с такива странни жени! И съвсем различни една от друга.

— Предполагам, че всяка е въздействала на различна част от личността му — отвърна замислено приятелката й. — Казваш, че го лекувала заради импотентност?

— Да. Малко странно за сериен прелъстител, не мислиш ли? Честно казано, не зная дали да вярвам и на дума от казаното от нея.

— И всичко това е станало преди десет години?

— Десет-единадесет, да — Лусинда звучеше уморено. Ако трябваше да градира нещата, които искаше да знае, сексуалните изпълнения на баща й бяха в края на списъка. — Както и да е, слава Богу, че свърши и никога отново няма да се наложи да я виждам. Как върви твоята почивка?

Гласът на Карина се скова.

— Алекс и другите бяха на риболов цял ден. Не отидох, защото се събудих с отвратително главоболие.

— Сега по-добре ли се чувстваш?

— Да. Мързелувах и ми прислужваше отличният иконом на домакинята ни, а сега се каня да си взема душ и да се преоблека за вечеря. Ще има домашно парти за осемнадесет души, така че не се налага да говоря с Алекс, което си е облекчение.

— О, Карина, звучи ужасно!

— Повярвай, като го полееш с много вино, се притъпява. Предполагам, че ако проявя търпение, той ще се отегчи от онази малка мръсница, защото всъщност не искам развод. Не бих била така материално осигурена, нали разбираш. Стандартът ми ще се понижи.

Беше потресена, Фенела я бе обвинила в материалистично отношение, но тя беше направо безобидна в сравнение с приятелката си.

— А и за децата ще е много лошо — изтъкна Лусинда.

— По-добре е децата да живеят така, отколкото в лоша атмосфера. Но както и да е — продължи по-весело Карина, — не вярвам да се стигне дотам. Понякога съпрузите кривват, моят лек срещу това е да отида на покупки.

Когато най-после затвори, Лусинда осъзна, че е видяла събеседницата си в напълно нова светлина. Парите и онова, което се купува с тях, очевидно значеха много повече за Карина, отколкото за нея самата. Освен ако не преиграваше, изглеждаше по-разтревожена за финансовите последствия от връзката на Алекс, отколкото от емоционалните.

 

 

На следващата сутрин, неделя, тя се превъплъти в другата си същност, като облече както през уикендите селска блуза, дълга до глезените памучна пола и ниски обувки и пусна косата си, с кичури, падащи покрай негримираното си лице. Контрастът с деловите костюми, високите обувки и безупречния грим, необходими за работата й, бе толкова голям, че първата седмица, когато Делия бе с тях, едва я бе познала. Джулиан му казваше „хипарски вид“, като съзнаваше, че й е нужно в сърцето си да се чувства домакиня и майка, макар през седмицата да е принудена да бъде делова жена с професия.

Дори и маниерите й станаха сънливи и несигурни, докато се мотаеше из кухнята, слагаше подправки в различните ястия, които готвеше, слушаше Малеровите симфонии на компактдиск и непрекъснато се опитваше да гушка Джейми и Дейзи, които след няколко мига покорство се изтръгваха от ръцете й и се втурваха да играят.

Валеше проливен дъжд, затова им позволи да нарушат обичайните правила да се хранят само в кухнята или трапезарията, като им приготви пикник на килима в средата на дневната, за да могат да гледат анимационни филми.

След доволните викове: „Страхотно!“ и „Супер!“, току-що се бяха заели с наденичките на шиш, миниатюрните пици и чипс с вкус на бекон, когато на входната врата се позвъни.

— По дяволите! — възкликна раздразнено тя. — Кой може да е?

— По дяволите! — повтори Дейзи и скочи на крака.

Беше Хари, последният човек, когото искаше да вижда в единствения ден, когато можеше да си почине с децата.

— Здрасти, сестричке! Реших да се отбия на неделен обед, понеже бях в квартала — мина покрай нея и подуши с надежда въздуха. — Как са всички?

— Джулиан е във Франция с родителите си, защото къщата им е изгоряла до основи, Делия е горе, а децата и аз си направихме пикник и няма никакъв неделен обед. Освен това, какво правиш насам? Това е на мили разстояние от обичайния ти периметър.

— Брей, много сме кисели! — отбеляза той, влизайки в дневната. — Здравейте, дечица! Надявам се да се радвате да ме видите повече, отколкото майка ви.

— Здравей, вуйчо Хари — поздравиха учтиво в един глас те и заличиха доброто впечатление, като добавиха: — Нямаме обяд за теб. Мама приготви храна само за нас.

Хари се постара да скрие посърналата си физиономия.

— Ами добре тогава, една хубава чаша бургундско вино няма да ми се отрази зле — заяви ведро той. — И може би един сандвич, Лус? — докато гледаше сестра си, на лицето му бе залепено изражението на загубено момченце.

Лусинда въздъхна, изчерпила търпението си.

— Сам си си виновен, Хари. Ако се бе обадил, че ще дойдеш, щях да сготвя нещо, но съм капнала след вчерашния ден и… ъъъ… — твърде късно си спомни, че не биваше да споменава пътуването до Бристол пред брат си.

Но той не пропусна внезапното й колебание и инстинктивно разбра, че крие нещо.

— А какво стана вчера? — попита небрежно.

— Мама ходи в Бристол да се види с някого — обади се Джейми. — Когато Карина й звънна снощи, каза, че жената била стара крава.

Имаше моменти, призна си Лусинда, когато с удоволствие би удушила децата си.

— Кого си ходила да видиш в Бристол? — изгледа я остро той.

— Нали знаеш, че „Д’Асоар“ има опаковъчна фабрика в Портишед — отвърна високомерно, без да го поглежда. — Трябваше да прескоча до там по работа.

— В събота? — усъмни се намръщено брат й.

— Имаме проблем в резултат на индустриален шпионаж — заяви бързо тя. — Трябваше да проверя нещо.

Хари бе моментално очарован и отвлечен, както и очакваше, при споменаването, на какъвто и да е заговор. Разказа му накратко какво се бе случило. И без това до няколко дни щеше да е обществено достояние, затова не чувстваше нелоялност към фирмата. После му направи сандвич с шунка и салата, взе бутилка вино от избата на Джулиан и се върна при своята порция при децата на пода.

След малко Джейми и Дейзи поискаха да си играят горе и Лусинда ги пусна със свито сърце. Започнала бе да подозира защо Хари е дошъл да я види и не след дълго разбра, че е била права.