Уна-Мери Паркър
Момент на лудост (19)

Деветнадесета глава

— Можем ли да се срещнем — неуверено попита Карина. Гласът й звучеше вяло и уморено по телефона.

— Важно ли е? — каза Лусинда.

Беше събота сутрин и тъкмо се канеше да тръгва на пазар в „Уейтроуз“, а Джулиан щеше да води Джейми и Дейзи да поплуват в местния басейн. Мисълта, че трябва да се види с Карина и да чуе какво е направила, беше последното нещо, от което се нуждаеше.

Жената от другия край на линията говореше колебливо, сякаш усещаше, че Лусинда вече не желае да има нищо общо с нея.

— Аз… ами не, не е, мисля, че… но наистина искам да говоря с теб. Не ми се ще да се разделим по този начин след толкова години.

Изкушаваше се да й отговори, че е трябвало да помисли за това, преди да я измами, но тъй като звучеше много тъжно, спокойно й отвърна:

— Добре, но нямам много време.

— Можеш ли да дойдеш? По-добре да бъдем сами.

Качи се на колата и отиде право в Холанд Парк Хаус, където през последните тринадесет години беше хранена и поена от жена, на която безусловно вярваше. Когато стигна до къщата, усети странна празнота и за момент се почуди дали вътре изобщо има някой, но натисна медния звънец, след което чу стъпки и миг по-късно Карина отвори вратата. Беше облечена в джинси и тъмнокафяв широк пуловер. Трудно я позна.

Обичайно фризираната й коса сега беше мазна и безформена, а по слабото и бледо като на удавник лице нямаше и следа от грим.

— Влизай, Лусинда — изрече тя без привичната си веселост и лъчезарност. — Благодаря ти, че дойде.

Поведе я по покрития с мрамор коридор към просторната и приятна гостна в тягостно мълчание, сякаш се намираха в погребална зала.

— Ще пиеш ли кафе? Чай? — попита с безразличие.

Лусинда се почувства неловко. Дали това беше израз на дълбока скръб и примирение? Акт на покаяние, така че да изглежда по-скоро жертва, отколкото грешница? Да не би да искаше да каже, че Майлс я е прелъстил? Че умишлено й е направил дете? Че за всичко е виновен той?

— Не, благодаря — отговори хладно.

Това, което последва, беше същинска изненада.

— Само исках да ти кажа — продължи Карина, — преди да разбереш от някой друг, че Алекс ме напусна. Отведе Чарлз и Майкъл със себе си.

Вторачи се в нея, без да може да продума.

— Защо? — бе единственото, което можа да попита, и едва след това осъзна, че всъщност въпросът е глупав.

Карина сведе поглед към ръцете си, с измъчено лице и свити от болка устни.

— Като кръгла глупачка оставих писмата до Майлс в дамската си чанта заедно с перлите. Бях толкова потисната, като разбрах, че си научила, че аз съм Пъмпкин, и толкова се ядосах на себе си, че изплюх камъчето за Тара… Когато се върнах тук… е… съвсем се предадох. Изпих няколко питиета, а след това още няколко. Изгубих представа за времето, после взех душ. За нещастие Алекс не могъл да си намери ключовете за колата, а закъснявал за среща, затова отворил чантата ми, за да вземе моите… и открил всичко.

— О, Господи!

— Да. Не знам защо постъпих толкова глупаво. Исках да изгоря писмата и да се преструвам, че сама съм си купила перлите, но всичко около мен изведнъж започна да се сгромолясва. Не знаех, че има такъв ужасен характер.

— Но… — понечи да възрази Лусинда.

Отгатнала какво се готви да каже, Карина повдигна глава и кимна.

— Знам. Знам. Лицемерно, нали! Типично по мъжки. Той можеше да си има връзки, но в мига, в който научи за една-единствена моя връзка, и то отпреди дванадесет години, направо побесня.

— И те напусна? — попита невярващо Лусинда. — Просто така? Може би си е тръгнал в яда си, но като се поуспокои, ще разбере, че е реагирал пресилено.

Усети, че има нещо повече, тъй като приятелката й не отговори.

— Със сигурност ще се върне — продължи, за да я утеши. Карина заплака и големи, тихи сълзи се застинаха по страните й.

— Загубих самообладание. А ти знаеш каква съм, като избухна, изпитала си го. Ужасно сбърках, като му казах, че Майлс е бащата на Тара.

Представи си как жизнерадостният, богат и преуспяващ Алекс Съмърсет изпада в ярост, осъзнавайки, че жена му е забременяла от друг мъж, и то достатъчно стар, за да й бъде баща.

— Значи Тара е все още при теб?

— Да, горкото дете. Чуди се какво е сбъркала. Повтарям й, че татко й се сърди на мен, но тя не разбира защо не я е взел заедно с Чарлз и Майкъл.

Лусинда закри лице с ръцете си при мисълта за страданието и недоумението, което момиченцето сигурно изпитваше.

— Къде е тя сега? — попита, като внезапно сниши гласа си.

— Добре е, прекарва деня със съученичка — отвърна Карина, като извади носна кърпа от джоба на джинсите си и избърса очите си. — Това е най-ужасната бъркотия, Лусинда. Алекс настоява да се изнеса от къщата в срок от две седмици. Каза, че ще ми даде достатъчно пари, за да купя малък апартамент за мен и Тара. И най-лошото е, че сама си навлякох всички тези неприятности — продължи с трогателен глас.

— Наистина съжалявам — искрено каза Лусинда. Опитваше се да се сети за нещо успокояващо. — Със сигурност Алекс ще промени решението си, след като се замисли какво причинява на Тара. Очевидно е съкрушен, но съм сигурна, че ще осъзнае, че не си сторила нещо по-лошо от онова, което той самият е направил, и че просто не си имала късмет.

— Той не би нарекъл забременяването липса на късмет — горчиво изрече Карина. — По-скоро смята, че е адски безотговорно. Всъщност ме попита защо, по дяволите, не съм направила аборт. Заяви ми, че съм можела да го представя като „женски работи“ и той нямало да се усъмни. Страхувам се, че сега мрази горката Тара почти толкова, колкото мрази мен самата.

— Това не е честно. Господи, какви неприятности и главоболия е причинил баща ми!

— Питаш се защо изобщо съм се забъркала с него, нали? — каза Карина, като извади още една кърпичка от кутията и почисти носа си.

Лусинда поклати глава:

— Не. Сигурно си имаш оправдание.

— Майлс ме очароваше — бавно започна приятелката й. — Действаше ми хипнотизиращо. Завладя ме напълно. Бях луда по него. Не можех да понеса да не го виждам. В едно отношение го обичах повече от всичко на света: имаше власт да ме накара да направя каквото и да е — замълча за миг, а после тихо продължи: — Дори против волята ми.

— Може ли да те питам нещо?

— Питай! Нямам повече тайни.

— Той ли сложи край на връзката ви или ти? — полюбопитства Лусинда.

— Той. Скоро след като му казах, че съм бременна, скъса с мен. Така свърши всичко. Казах му, че ще се постарая никой да не се усъмни, че бебето не е на Алекс, но не го интересуваше.

— Значи те изостави?

— Да — Карина се поколеба, сякаш се чудеше дали да продължи или не.

— Какво има?

— Зная, че няма да ти е приятно да го чуеш, но вече си научила достатъчно за баща си, така че това едва ли ще е от голямо значение — рязко пое дъх, а лицето й изглеждаше пребледняло и разтреперано — каза ми, че се е оженил за майка ти само защото е била бременна и че това е съсипало живота му. Моята бременност му напомняла за това и не можел да го понесе.

— Знаех защо се е оженил за мама и че бебето е починало. Но е много нечестно да те опропасти и изобщо да не ти помогне. В крайна сметка, не си го молила да се ожени за теб.

Карина стана и започна да се разхожда по дебелия килим с тихи стъпки.

— Не мисля, че причината е тази. Просто бе ужасен, че въобще му се е случило такова нещо. Внезапно стана импотентен. Сякаш тялото му отказваше да функционира заради онова, което бе направил.

Нещо изплува в съзнанието на Лусинда. Всичко се връзваше. Станал е импотентен, нуждаел се е от помощ и тогава се е обърнал към Фенела Харисън и нейните кристали. Нима лечителката не беше казала: „Аз спасих неговия разсъдък… а после с помощта на розовия кварц, който символизира любов… върнах мъжествеността му“. След това си спомни съвсем ясно, сякаш едва преди седмица бе говорила с Фенела: „Поставих рубин между краката му… много е тъжно за един мъж да бъде импотентен. Сексът винаги бе означавал много за него…“.

Въпреки че не беше много тактично да го признае сега, изглежда, Фенела беше извършила чудо, защото след връзката й с него, а може би и по същото време Майлс се беше впуснал в страстна авантюра с Изабел.

— За какво мислиш? — попита Карина.

— За това, че баща ми е бил абсолютен негодник.

— Дойдох на погребението му… — тихо започна Карина.

— Имаш предвид на панихидата.

— Не, на погребението. Никой от вас не ме забеляза, защото не бях в параклиса и се скрих, когато всички си тръгвахте, но не можех да не дойда. Бях съкрушена от смъртта му. Трябваше да му кажа последно сбогом. В края на краищата, беше баща на Тара.

„Баща на Тара“. Тези думи проникнаха в съзнанието на Лусинда и тя разбра, че винаги ще възприема Майлс по този начин. Не като свой баща или на Том и Хари, а като бащата на Тара. На това малко и невинно момиченце, чийто живот в този момент беше разбит от злонамерената прищявка на човек, който Лусинда сега се срамуваше да нарече „татко“. Детето бе загубило своя дом, братята си и онзи, когото смяташе за свой баща. Вечно щяха да носят белезите, причинени от него, дори и Ан, която никога нямаше да научи, но какво щеше да стане с момиченцето?

— Смяташ ли да кажеш на Тара, че Алекс не е неин баща? — нетърпеливо попита Лисинда.

— Какво друго мога да сторя? — Карина потрепери, а очите й просветнаха. — Ще стане по-лошо, ако я оставя да си мисли, че Алекс я е отритнал без причина, а е взел Чарлз и Майкъл със себе си, нали? Никога няма да го преживее.

Лусинда бавно кимна в знак на разбиране. Не можеше да сложи край на приятелството си с Карина точно сега, заради Тара. Детето щеше да се нуждае от чувство на принадлежност към някое семейство, дори те да бяха по-възрастни.

Карина беше отишла до красивото си писалище в ъгъла.

— Предполагам, че ще искаш да видиш това, въпреки че сега сигурно ще ти се стори незначително — изрече тя, като донесе един сгънат лист хартия и й го подаде.

Разгръщайки го, Лусинда видя, че е от бижутер от „Хотън Гардън“. В него пишеше:

„Оценка на перлена огърлица

Едноредна огърлица от изкуствени перли, 33 градуирани перли с размери от около 12.20 до 15.60 мм. Диаманти, подредени един до друг в мозайка, и закопчалка от бяло злато. Дължина 18 инча. Оценена на шест хиляди и петстотин лири.“

— Много интересно — подхвърли тя, като подаде листа на Карина. — Ти беше права, това са просто изкуствени перли.

— И така, колко струва диамантената брошка? — за пръв път в гласа на приятелката й се чувстваше нотка от предишната й жизненост.

— Не ти трябва да знаеш.

— Защо?

Направи лека гримаса.

— Добре. Значи искаш да узнаеш реалната стойност?

Карина се намръщи.

— Около четиридесет или петдесет лири, ако някой въобще прояви интерес към употребявано евтино бижу на „Кристиан Диор“.

— О, не! — пребледня и плесна с ръце по бузите си. — О, Господи, това е ужасно! А аз те посъветвах да я задържиш. О, Исусе, сега се чувствам още по-зле!

— Не, не трябва. В интерес на истината, Карина, ти дори не си виждала украшението. А даже и да беше го видяла, нямаше и да предположиш, че ще го запазя за себе си. Сама съм си виновна, задето не съм се консултирала с множество бижутери за автентичността му. Не знам как съм могла да бъда толкова глупава да смятам, че мога да преценя кое колко струва само с познания от книгите.

Карина клатеше глава и прокарваше пръсти през косата си, сякаш с това чашата беше преляла. Само за няколко дни от стабилна красива жена, уверена в себе си и в своя чар, тя се беше превърнала в бледо, уязвимо създание, чиито очи постоянно се пълнеха със сълзи, а устните й трепереха.

— Каква каша забърках! — проплака тя.

— Ако не беше Майлс, сега и двете щяхме да бъдем по-добре — прагматично заяви Лусинда. — Хайде! Трябва да се погрижим за Тара. Ще се справим с това заедно.

Карина повдигна подпухналото си и покрито с петна лице.

— Пак ли сме приятелки? — попита развълнувано.

— Пак сме приятелки. Не можем да допуснем Майлс да съсипе всичко — уверено отвърна Лусинда.

 

 

На следващата сутрин връчи молба за напускане на „Д’Асоар“. Това беше смело решение, но инстинктивно бе почувствала, че трябва да го вземе, макар сега да знаеше, че няма да получи наследството от баща си, с помощта, на което да запълни празнината в дохода й на високопоставен служител с гъвкаво работно време в мултимилионна компания. Бе във фирмата цели единадесет години, но вече й беше омръзнало. Часовете ставаха все по-дълги, работата все по-напрегната, отговорността все по-голяма, а накрая и корупцията я бе сломила.

В началото, когато бе постъпила в офиса като обикновен асистент на специалист по маркетинг, й беше лесно. Тогава все още не бе омъжена, не бе вникнала в същността на нещата, дори мислеше, че е много вълнуващо да се промъква инкогнито в разни складове, за да купува продуктите на конкурентни фирми, така че „Д’Асоар“ да могат да видят с какво трябва да се справят. Но постепенно беше издигната до поста началник на отдел „Пазарни проучвания“ с годишен бюджет от шест милиона лири, които да гарантират, че всеки продукт е бил щателно изпробван сред масовия потребител за период от над дванадесет месеца, преди да влезе в производство. Нейната работа ставаше все по-политическа, непочтена и безскрупулна.

— Начинът ми на живот е напълно съсипан, а също и чувството ми за почтеност — обясни тя на Питър Харис по-късно същата сутрин, докато той се опитваше да я убеди да промени решението си. — Съжалявам, Питър, но това е нещо, което от известно време насам исках да направя. Отчаяно ми липсва време, което да прекарвам с децата, а те растат толкова бързо. Освен това не желая повече да бъда част от огромна компания, която вечно ще се бори за господство в сферата на козметиката. Животът е прекалено кратък.

— Ами ако ти предложа по-висока заплата? По-добър пост? А може би и по-гъвкаво работно време? — отчаяно заизрежда Питър с надеждата да я задържи на борда. Чудеше се как, за Бога, ще замени толкова опитен и отговорен служител.

Лусинда се усмихна печално.

— Парите вече нямат значение. Току-що пропилях възможността да наследя три милиона лири и това изведнъж обезсмисли стойността им — сви рамене. — В първия момент си помислих, че ще стана много богата, а в следващия — пфу! — щракна с пръсти. — Всичките ми надежди се сгромолясаха и вече няма значение. Повече от всичко искам да съм добра съпруга и майка и да бъда щастлива. Кой знае, може би ще се заема отново с кариерата си, когато Джейми и Дейзи пораснат. А дотогава просто ми се ще да помързелувам и да се поотпусна.

Питър разбра, че твърдо е решила и не може да я разубеди.

— Поне ни позволи да ти организираме прощално парти — настоя той. — Все пак доста време прекара с нас.

Това бе последното нещо, което би желала, но се усмихна и му благодари любезно. Договориха се да напусне в срок от един месец.

 

 

— Значи го направи, Зайче? — попита я Джулиан същата вечер.

Тя кимна.

— Нали не ми се сърдиш? Няма да разполагаме с толкова много пари, но ще се постарая да спестявам оттук-оттам, така че да не се отрази на теб и децата. Например няма да е нужно вече да си купувам скъпи костюми и обувки, нали? Или пък да си вземам такси сутрин, когато закъснявам за работа. А и ще мога да готвя, което си е икономия.

Виждаше, че очите й се пълнят със сълзи, и знаеше, че се терзае от мисълта, че постъпва егоистично, като не желае повече високопоставената си работа, и в резултат семейството й щеше да пострада финансово.

— Ела тук, Зайче! — прегърна я и я притегли към себе си, като притисна лице до нейното. — Всичко ще се нареди. Не се тревожи. Искаме ти да си с нас, а не проклетите пари. Изкарвам достатъчно, за да живеем, без да задлъжняваме.

Отдръпна се от нея и се взря в лицето й с широка усмивка:

— Щях да забравя да ти кажа. Семейните ваканции пак са осигурени!

— Какво имаш предвид? — виждаше, че е въодушевен от нещо.

— Татко ми се обади по обяд със страхотни новини. Застрахователната компания ще плати, след като вече са отпаднали всички обвинения в умишлен палеж, и ще може да си възстанови всички пари, които е вложил в Ай Си Си. Ще реконструират шатото в предишния му вид. Мама казва, че ще стане още по-хубаво от преди. И двамата са толкова въодушевени от тази перспектива, че не можах да чуя нещо смислено от тях, но е хубаво, нали?

Лицето й беше озарено от искрен възторг.

— Новините са страхотни. Толкова се радвам за тях, Джулиан! През последните няколко месеца изстрадаха толкова много, а и шокът е твърде тежък за възрастни хора като тях.

Джулиан извъртя глава и се засмя.

— Само да не те чуят, че ги наричаш възрастни. Мама все още си мисли, че може да мине за петдесетгодишна, а и татко се пъчи, че е горе-долу на толкова.

Лусинда се изсмя.

— Важното е, че годините не им личат. А и децата ще се радват да се върнат отново там.

— Не им казвай какво става. Когато шатото бъде готово, а това вероятно ще е следващото лято, мама и татко искат всички заедно да заминем за Франция, като кажем на Джейми и Дейзи, че ще отседнем в хотел. А после, като отидем там и видят къщата реставрирана, ще бъдат много изненадани.

— Чудесна идея.

Отново се сгуши в прегръдката му, като се възхищаваше на хубавите неща, които се случваха в семейството. Том и Сюзан щяха да се женят, домът на Уилям и Джейн щеше да бъде възстановен, Хари щеше да се вкопчи в неговата милионерка, а Ан — да се колебае дали да си купи апартамент в един и същи блок със Сара.

Но Джулиан явно мислеше за друго.

— Какво ще кажеш за един душ? — попита я с нежна целувка.

— Децата още не са си легнали — възрази тя, но въпреки това отвърна на целувката му.

— Откога това ни пречи? — прошепна той, а целувките му ставаха все по-пламенни.

— Няма ли да вечеряш? — подразни го Лусинда.

— По-късно — въздъхна в устните й, ръцете му стегнаха прегръдката, като я притискаха по-близо, така че прилепна към него.

Нямаше нужда от повече убеждаване и когато Джулиан я поведе нагоре по стълбите, благодари на Бога, че можеха да правят това колкото често пожелаеха, без да им струва ни едно пени.

 

 

Пощальонът звънеше настоятелно. Беше нетърпелив и мразеше да го карат да чака, когато носеше пратка, която не може да пусне в пощенската кутия.

— Препоръчана поща — грубо подвикна той, когато Джулиан отвори вратата.

— Благодаря — разписа се и се взря в почерка на надписа.

— За теб е — каза той, като го показа на жена си, докато тя сядаше на кухненската маса, за да нареже яйцата с бекон за Дейзи.

— За мен? От кого ли е?

Обърна го. Името на подателя беше написано със същия почерк. Рене Хатрман. Намръщи се, а сърцето й заби притеснено.

— Защо получаваш колет? — попита Джейми, който имаше бял мустак над горната устна.

— Това подарък ли е? — нетърпеливо се намеси Дейзи. — Но нали нямаш рожден ден?

— Не знам какво е — отвърна майка им, като разкъса опаковката. — Не мога да си обясня защо… — притаи дъх при вида на познатата кутия за бижута. Още преди да я отвори, знаеше, че това е пръстенът, който бе подарила на Рене.

Имаше и писмо, написано на евтина хартия. Зачете:

„Скъпа Лусинда,

Връщам ти пръстена, защото съм болна от рак и не ми остава още много. Така или иначе, не мога да го задържа, защото не съм в състояние да си позволя застраховката. Не мога и да го продам, защото означава много за мен. Затова искам да го получиш ти.

Всичко добро!

Рене“

Към писмото имаше прикачен още един лист. Това бе застрахователна оценка от някакъв бижутериен магазин в Ромфорд. В този момент стаята започна да се върти и Лусинда почувства, че не може да си поеме дъх.

„Фин кашмирски сапфир «Могул», 5 карата, объл, прикачен на платинен пръстен сред мозайка от стари диаманти. Оценен на тридесет и две хиляди лири“.

— О… о! — подаде листа на Джулиан, а страните й се обливаха в сълзи. — О, Господи! — проплака. — Не мога да повярвам! Горката Рене умира… — протегна се и взе една кухненска кърпа, избърса очите си и се опита да овладее емоциите си. — Горката жена… и не е искала да го продаде, защото… защото… — сети се, че децата я слушат, и направи пауза: — А не е имала никаква представа какво означава това за мен.

Джулиан препрочиташе писмото.

— Странно е — повтаряше той смаян, — наистина е странно, че от всички други бижута, които подари, точно това се оказва…

— Знам, знам — Лусинда се чувстваше съвсем съсипана. В този момент, който трябваше да бъде най-изумителният и вълнуващият в нейния живот, тя плачеше за една жена, която беше срещала едва два пъти, и то без да я хареса особено.

— По-добре се обади на Бърнард — посъветва я Джулиан.

Джейми ги погледна, после с гневно изражение се обърна към Дейзи.

— Аз не бих плакал, ако някой ми изпрати хубав подарък. Какво им става на големите? — после извърна поглед към майка си. — Това, което трябва да сториш, мамо, е да изпратиш любезно благодарствено писмо. Няма смисъл да се разстройваш.