Уна-Мери Паркър
Момент на лудост (7)

Седма глава

Карина разгледа с интерес списъка на жените.

— Като на начинаещ определено ти провървя да откриеш Изабел Кронин така бързо, нали? — отбеляза тя.

— Причината е, че връзката на баща ми с нея е била сравнително скорошна, искам да кажа — от последните десет години, а и тя живее на същия адрес — отвърна Лусинда, удобно разположена в мекия градински стол с поставка за краката.

Беше събота следобед. Джулиан бе завел Джейми и Дейзи да поплуват заедно със съпруга на Карина, Алекс, и децата им Тара и Майкъл. Жените се възползваха от топлото време, като си почиваха в градината у семейство Съмърсет на Холънд Парк, в която имаше морава, висок чинар, кестени и подкастрени тревни бордюри по края.

— Късмет си беше — повтори Карина.

Лусинда забеляза, че приятелката й е свалила доста килограми от последната им среща. Винаги приятно слаба, дори след раждането на три деца, сега бе на границата на анорексичния вид. Модните й домашни дрехи висяха доста свободно около ханша, а вдигнатите й ръце, кръстосани зад главата, изглеждаха кокалести.

— Добре ли си? — попита я с внезапна загриженост. — Доста си отслабнала, нали?

Карина повдигна съвършено оскубаните си вежди.

— Така ли? В горещините не ми се яде много. Поне коремът ми ще е плосък за Аскът. Купих си най-страхотната рокля от Брус Олдфийлд, но тя не върви с тлъстинки — отново се загледа в списъка. — Значи Изабел Кронин се зарадва на обиците и наистина вярва, че е била единствената любовница на Майлс?

— Напълно. И сега не мога да се отърва от нея. Горката, наистина е обичала татко. Мисля, че е била зависима от него и го е превърнала в заместител на баща.

— Да. От разказа ти ми се струва, че е достатъчно млада, за да му бъде дъщеря — отбеляза кисело приятелката й. — С коя ще се опиташ да се свържеш след това? Какво ще кажеш за Миранда Уоруик? Или тази Рене Хартман, посочила е адрес в Уейнсли, близо до Йорк, но се питам колко ли отдавна е било. Фенела Харисън звучи простовато, нали? Живеела е в Хъникомб Котидж, Литъл Тю, близо до Оксфорд. Ще трябва да изминеш доста път, а?

— Засега не отивам никъде. Всички са се преместили. Поне от „Справки“ не можаха да намерят телефонни номера на тяхно име на тези адреси.

— По дяволите, колко неприятно! — намръщена, домакинята доля чашите им с бяло вино. — Тогава как ще ги издириш?

— Мислех си, че мога да се свържа с хората на посочените адреси и да ги попитам дали знаят къде са се преместили предишните собственици.

— Може да има и по-лесен начин от този. Защо не се обадиш на местните агенции за недвижими имоти?

— Мисля, че може да се наложи да отида на място в областите, където са живели, и да разгледам избирателните списъци, за да видя дали са още в околността. Ще бъде тежка работа, но не знам какво друго да сторя.

— Ами обява?

Лусинда се спря, с чаша наполовина поднесена към устните.

— Какво имаш предвид?

— Защо не? Пусни малка обява в колоната с частни съобщения на „Таймс“ и „Телеграф“ и може би в различните местни вестници, където са живели. Помоли ги да се свържат с теб.

— Да не си полудяла? — свали черните си очила и се вторачи в Карина. — Всичко трябва да бъде свършено в най-дълбока тайна, за да не научи мама. Как изобщо мога да пусна обява? Все едно да разглася на целия свят: Ей, вие там, бившите любовници на Майлс Скот-Форбс, обадете ни се, чувате ли? У мен са любовните писма, които сте му пращали, а той искаше да си ги получите обратно — засмя се невярващо. — Не става!

Но Карина се взираше във върховете на дърветата и в синьото небе над тях и не я слушаше.

— Може да стане. Вземи Миранда Уоруик например. Защо да не публикуваш това: Миранда Уоруик, живяла някога на — адрес еди-кой си, — моля, пишете на ПК този и този номер, за да научите нещо във ваша полза. Кой би разбрал, че имаш нещо общо с това? Кой би разбрал, че е имала нещо общо с баща ти? Това е идеалният начин да ги откриеш всичките, една по една.

Лусинда се съмняваше.

— Не знам. Ами ако тези жени са известни в обкръжението си? Хората може да започнат да свързват нещата и да…

— И да стигнат доникъде — сряза я строго Карина. — Това е най-очевидното разрешение и ще свърши работа, ако разбира се, никоя от тях не е починала.

— Предполагам, че може да свърши работа. Какво да правя с Пъмпкин обаче? Тя остава — напомни й Лусинда. — И за нея ли да пусна обява? Пъмпкин, която и да сте, моля, свържете се с нас и т.н.

— Защо не?

Лусинда се облегна в стола си и замислено огледа градината. Не бе проектирана за деца. Нямаше игрална площадка, нито люлки, нито барака за колелета или игри.

— Наистина се питам коя ли е тя — отбеляза замислено. — Не мога да си представя баща ми да е имал връзка с жена, наричаща себе си тиква, а ти?

— Трудно — отвърна през смях приятелката й. — Но човек не знае. Кой би си помислил, че е имал връзка със страстната италианка Изабел Кронин?

— Все се чудя какви ли са всички тези жени. Искам да кажа, че мама и Изабел не биха могли да си приличат по-малко. Разликата е от небето до земята.

— Може би баща ти е имал по-сложен характер, отколкото някой от вас е осъзнавал. Може би не е можел да бъде задоволен от една-единствена жена.

Лусинда затвори очи. Не можеше да се освободи от безпокоящото я усещане, че в кръшкането на баща й се крие нещо повече от видимото на пръв поглед. А също и тази отвратителна игра, която й бе устроил, бе по-сложна, отколкото й се бе сторило в началото.

— Прочете ли вече писмата?

— Разбира се, че не. Любовните писма са нещо лично. Бих била бясна, ако след години някой чете моите и тези на Джулиан.

— Но както ти казах и преди, в тях може да има нещо, което да ти помогне в издирването на жените. Наистина мисля, че трябва да ги прегледаш.

Сърцето на Лусинда се сви. Повдигаше й се при мисълта да прочете посланията, писани от жени, влюбени в баща й, докато майка й бе седяла вкъщи в блажено неведение, и в същото време чувстваше някакъв болезнен импулс да види какво ще открие. Беше като да й се иска да погледне последиците от ужасна автомобилна катастрофа. Но казаното от Карина бе вярно. Наистина можеше да се улесни, ако научи нещо за любовниците, което да й помогне в издирването им.

 

 

Същата нощ, докато лежеше будна, не можеше да спре да мисли за думите на Карина. Джулиан дремеше до нея, а тя копнееше да го събуди, за да може да го обсъди с него, но сърце не й даваше. Бе излязъл в пет и половина сутринта, за да иде на важна разпродажба в Западен Кънтри, и се бе прибрал едва около девет часа. Бе купил някои чудесни находки, между които и масичка от времето на Джордж III, голямо френско огледало от деветнадесети век, позлатен часовник за полица над камината и шахматен комплект от 1830 г., изработен от „растителна слонова кост“ — явно някакъв южноамерикански заместител, който го правеше политически актуален в момента. Беше развълнуван от сделките си, но и изтощен и след вечеря заспа пред телевизора.

Може би трябваше да прегледа по-отблизо писмата, мислеше си тя, докато се опитваше да намери хладно местенце на възглавницата си. Може би трябваше да ги прехвърли. Разбира се, не да ги чете изцяло — просто да потърси полезни насоки.

Стана от леглото и понеже вечерта бе топла, се промъкна боса към всекидневната. Кутията за писма седеше на една странична масичка, а инкрустираните перли заблестяха меко, когато включи настолната лампа.

Ключът бе скрит в една малка китайска вазичка на полицата над камината. С треперещи ръце и чувството, че накърнява уединението на миналото, което не биваше да бъде нарушавано, тя отключи ковчежето. Освен бързото преравяне, за да извади писмата на Изабел, сега за пръв път надничаше вътре, след като го бе донесла от кабинета на Бърнард.

В махагоновата вътрешност лежаха подредени останалите четири вързопа.

Привлечена от плахо очарование, разбра, че трябва да хвърли повече от един поглед. Трябваше да ги прочете, да погълне съдържанието им, да се опита да открие какъв човек е бил баща й, че да вдъхне любов у тези жени.

Тъй като Миранда Уоруик бе първа в списъка, съставен от адвоката, посегна първо към нейните писма. „Нека просто да започна от началото“ — помисли си тя.

Най-горното послание бе от времето след сватбата на Майлс и Ан. Той трябва да е бил на тридесет и две тогава — почти на същата възраст като нея сега. И е бил женен за майка й от осемнадесет месеца. Само осемнадесет месеца и вече й е изневерявал.

Сърцето й заби неспокойно и изведнъж почувства страх, въпреки че не бе сигурна от какво.

Почеркът на Миранда бе ситен, с малки кръгли заврънкулки, наклонен надясно. Лусинда се сви на дивана с вързопчето в скута си, благодарна, че всички спят. Ако я хванеха да ги чете, знаеше, че ще се почувства толкова виновна, като че ли краде. Първото започваше с дата 1 февруари:

„Прескъпи ми Майлс,

Толкова се натъжих, като чух за голямото ти разочарование. Животът е така кратък и изглежда ужасно, че трябва да понесеш такова нещастие. Защо ми го съобщи едва сега? Познаваме се повече от година и през цялото време не си ми обяснил…“

Пулсът й се ускори. Какво разочарование бе преживял баща й? Кариерата му ли е куцала по онова време? Пари ли е бил загубил? Или пък…

Следващият абзац й даде отговор, от който сърцето й замлъкна.

„Толкова ти се възхищавам, че си постъпил почтено, като си се оженил за съпругата си, когато е открила, че е бременна. Това е постъпка на действително благороден човек, особено след като ми казваш, че никога не си я обичал истински…“

Почувства, че косата на тила й настръхва, и потръпна. Нима баща й никога не е обичал майка й? Нима сватбата е била по принуда?

И какво бебе? Том, най-големият, се бе родил едва пет години след началото на брака им. Спомняше си, че Ан й бе разказвала колко облекчена се е почувствала най-после да си имат дете.

„Доплака ми се, когато ми каза какво се е случило. Каква ужасна ирония! Всичките тези усилия за нищо и цял живот в нещастие, обвързан с жена, която вече не обичаш, но си твърде благороден, за да я напуснеш.“

Лусинда нададе писък на негодувание и после бързо го заглуши с ръка. Номерът на неразбрания съпруг! Определено не. Определено Майлс със своя интелект можеше да измисли нещо по-оригинално, ако е искал да кривне. Пламнала от гняв, тя прегледа остатъка от писмото, но то продължаваше да описва уикенд, който Миранда прекарала със сестра си. Едва в края молеше Майлс да дойде да я види отново скоро.

„Живея за срещите ни, моя единствена любов. Имай сърце и помни, че си в мислите ми нощ и ден, сега и завинаги. Пиши ми кога можеш да се измъкнеш отново, може би за още някоя «лекторска обиколка»?“

Не знаеше дали иска да продължи четенето. Ако всички щяха да са еднакви, предпочиташе да ги пропусне. Какви бяха тези глупости за бебето, за Бога? Нима Майлс е излъгал тази жена, за да я прелъсти? Или се е престорил, че се е оженил за Ан от чувство за дълг, за да спечели съчувствието й? Беше отвратена от машинациите му и почти съжаляваше жертвата. Миранда приличаше на мила, макар и наивна, жена.

Но после очите й се спряха на един ред от друго писмо и го вдигна, за да го прочете.

„Поне се дипломирах и съм толкова развълнувана. Решена съм да взема магистърска степен. Чувствам, че това ме сближава с теб. Въпреки това никога няма да достигна смайващите висоти на твоите постижения.“

Това бе неочаквано. Значи Миранда е интелектуалка? И при това съзнаваща, че не е достойна за Майлс Скот-Форбс? Може би е било по-скоро среща на умовете им, отколкото страстна физическа връзка? Но последното й писмо, писано две години след първото, прободе сърцето на Лусинда и я накара да осъзнае, че може би баща й е бил дълбоко разочарован от брака си с майка й. Миранда пишеше:

„Сърцето ми е разбито, след като разбрах, че не мога да крача наравно с теб, не мога да поддържам интереса ти и да те забавлявам, да говоря на твоя език или да имам нещо общо с теб. Ти напредна, а аз не притежавам гениалността да те последвам. Никога нямаше да ти стана равна, винаги съм го знаела, но сега чувствам, че дори не мога да държа свещта пред теб, когато става дума за постижения. Усетих, че те отегчавам при последната ни среща, и тогава започнах да осъзнавам за пръв път как трябва да се чувства жена ти и сърцето ми се къса от мъка и за нея…“

— О, Боже мой! — възкликна Лусинда на глас. И го повтори отново, като осмисли думите на Миранда: — О, Боже мой!

Значи Майлс не се е описвал като неразбран съпруг. Просто е търсил жена с равен интелект на своя, защото за него Ан се е оказала лишена от такъв.

Лусинда можеше само да гадае ужасните последствия от брака на учен със сладка, но отнесена жена като майка й. Изведнъж си припомни неизменния вик на баща си: „Как може да си толкова глупава, Ан?“

И може би колкото повече го бе повтарял с годините, толкова по-глупава бе ставала майка й, докато накрая се бе превърнала в очарователен, но стъпкан призрак на младата жена, за която баща й се бе оженил.

Лусинда прибра писмата на Миранда в кутията и я заключи, преди да върне ключа във вазичката. Сърце не й даваше да прочете някои от другите писма тази нощ, въпреки че все още бе бодра. Вече бе два и половина и тихо забърза нагоре по стълбите, закопняла отново да легне до Джулиан. Нужно й бе да почувства топлината му. Нужно й бе да се притисне плътно към него, да се успокои, че поне той е изцяло неин и имат щастлив брак.

 

 

На следващата сутрин, преди да тръгне за работа, позвъни на баба си. Знаеше, че майка й се е върнала в дома си предишния ден.

— Бабче, може ли да дойда да те видя тази вечер за няколко минути? — попита тя, когато Сара я поздрави с обичайната топлота и обич.

— Разбира се, че можеш, скъпа. Ела на питие — отвърна й старата жена. — Ще бъде чудесно да те видя.

Лусинда се успокои. Писмата на Миранда я бяха покрусили дълбоко и бяха повдигнали въпроси, на които трябваше да намери отговор.

Вечерта след работа отиде право в апартамента на Сара на „Рутланд Гейт“. Беше на първия етаж на една викторианска еднофамилна къща, част от цял ред еднакви жилища с кремава гипсова мазилка, портали с колони, ковани черни железни перила и големи прозорци, през които минувачите можеха да зърнат просторни, пищно мебелирани стаи, осветени от полилеи. Къщите отдавна бяха разделени на апартаменти, но този на Сара бе най-хубавият, с балкон над високите дървета в централната градина.

Лусинда изтича нагоре по застланите със сини пътеки стъпала, вместо да вземе асансьора, а баба й стоеше на вратата и я приветстваше топло с усмивка. Още щом влезе в изящно мебелираните стаи, бе посрещната от аромата на жасмин и жужене във въздуха, което сочеше, че Сара подготвя парти.

— Осем души на вечеря утре — каза баба й в отговор на любопитството й. — Бих поканила и теб, скъпа, но това е много стара група. Ще бъдеш ужасно отегчена.

— А и няма да мога да се измъкна от работа — отвърна Лусинда със съжаление, докато гледаше към трапезарията през отворената врата.

Баба й обичаше да свърши колкото се може повече работа предишната вечер, за да не се налага с госпожа Морган да бързат сутринта. Масата вече бе сложена — с бяла покривка, зелено-бял порцелан, зелени чаши и салфетки, а белите, подобни на звездички цветове на жасмина, се подаваха от старинен супник в средата. Сякаш очакваше по-скоро фотограф от „Дом и градина“, отколкото „стара група“ на обед.

— Не зная как го правиш — възкликна с възхищение внучката. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не, благодаря ти, скъпа. Всичко е под контрол. Менюто е много лесно — бульон за предястие, после раци и омари с авокадо и квасена сметана и малко салата, а след това желе от бъз, посипано с боровинки за десерт.

— Бабо! Невероятна си! — възкликна Лусинда.

Сара се усмихна, докато я водеше към всекидневната. Облечена бе в любимия си нюанс сребристосиво, с права пола, дълга жилетка с колан и ярък копринен шал, драпиран около врата й.

— Не е толкова претенциозно, колкото звучи, мила. Храната е лека, а възрастните хора оценяват това. Никой на моята възраст не може да смила месото вече. А и е лесно за госпожа Морган. Приготви желето вчера, а останалите ястия просто трябва да се комбинират. Вече не се залавяме с готвене вкъщи, просто комбинираме. А сега, какво ще кажеш за чаша вино?

— Божествено! — отвърна внучката, отпускайки се на меките възглавници на дивана.

След като наля питието, баба й се обърна към нея с въпросителен поглед.

— Е, какво се е случило, скъпа?

— Не можеш да отгатнеш какво ме накара да направя татко чрез завещанието си.

— Сигурно, но след реакцията ти, когато майка ти те попита за документите, които ти е оставил, мисля, че е нещо, за което предпочиташ тя да не знае.

— Точно така.

Час по-късно, изритала обувките си, Лусинда се бе свила на дивана и се чувстваше много по-добре, след като бе свалила товара от гърба си. Сара бе слушала сериозно, кимаше от време на време, но не правеше никакви коментари.

— Очевидно е — завърши Лусинда, — че Хари никога не бива да научава истината, защото ще въвлече мама в цялата история. Имам доверие на Том, но в момента мисля, че е по-добре той също да не знае.

— Би го поставило в неудобно положение спрямо брат ви — съгласи се баба й.

— Бабче, мислиш ли, че мама е имала представа какво е ставало?

— Някои хора не виждат онова, което не желаят да видят. С години могат да живеят в състояние на пълно отричане. Всъщност, тъй като ти явно не си подозирала нищо, а вероятно Том и Хари — също, баща ти трябва да е действал много дискретно, което му прави чест. Права си, Ан не бива никога да научава. Няма смисъл, а и ще я съсипе още повече в момента.

— Има и нещо друго — продължи младата жена, като се изчерви. — Боя се, че прочетох някои от писмата миналата нощ, от една жена, Миранда. Датираха от времето след сватбата на мама и татко.

— И си открила нещо, което те е обезпокоило?

— Да — потвърди тя, облекчена, че Сара не е шокирана от любопитството й. — Нещо от написаното наистина ме ужаси.

— Продължавай.

— Нали не е истина, че са се оженили по принуда?

Бръчките по лицето на старата жена се задълбочиха и за миг възрастта й пролича. Стисна плътно ръцете в скута си и заговори след известна пауза.

— Страхувам се, че е истина — изрече най-сетне с разтреперан глас. — Не исках майка ти да се омъжва, само защото е бременна. В края на краищата, случва се и на принцеси, и на просякини, на бедни и богати, на светици и грешници. Беше случайност. По-скоро щях да отгледам детето сама, ако се наложеше, отколкото… — млъкна и прехапа долната си устна, преди да продължи. — Но беше лудо влюбена в Майлс и понякога се чудех дали не бе… Както и да е, тя настояваше той да се ожени за нея — Сара спря отново и по лицето й пробяга израз на болка. — Майка ти дори заплашваше да се самоубие, ако не го направи. Не съм сигурна дали той наистина го желаеше, но бе амбициозен в началото на кариерата си и предполагам, че не искаше да се забърква в скандал. Така че се ожениха тихо в малка гражданска служба. По онова време Ан вече се бе самоубедила някак, че и той е толкова влюбен, колкото нея. И продължи да се самозаблуждава до смъртта му.

— Но… какво стана с бебето? — запита боязливо Лусинда.

— Беше малко момиченце, за съжаление мъртвородено. Раждането бе трудно и Ан се страхуваше, че няма да може да има други деца. Изминаха цели пет години, преди…

— … да се появи Том — завърши изречението й Лусинда. — Онези писма твърдят, че татко бил разочарован от брака си и че го бил сключил напразно.

— Много се съмнявам, че някоя жена би могла да задържи интереса му за дълго — усмихна се язвително баба й. — Беше непостоянен, нали знаеш, като живак. Изменчив и непредсказуем мъж, който лесно се отегчаваше. Предполагам, че е прехвърчал от една любовница на друга, освен при жена си, по същата причина.

— Мисля, че си права. Писмата на Миранда будят жалост. Осъзнала е, че е била недостатъчно умна, за да върви наравно с него. И освен това пише, че е разбрала как трябва да се е чувствала мама.

— Но както ти казах, не смятам, че майка ти наистина осъзнаваше, че нещо не е наред. Някои хора извличат повече щастие от това да обичат партньора си, отколкото да бъдат обичани. Радват се на даването. Получаването на любов може да си има неприятни страни — то е огромна отговорност, и то такава, която баща ти понякога не можеше да понася.

Лусинда кимна с разбиране.

— Може би способността на мама да не вижда онова, което не желае, е запазила разсъдъка й — но се чувстваше объркана, не знаеше на кого да съчувства. На баща си ли? Разочарован, защото не е успявал да открие жена, която да му бъде интелектуално равна? Или на майка си и всички останали, които са били влюбени в него, но не са можели да влязат в крак с кометата, събрала мечтите им, а е трябвало да се влачат след нея като опашка и накрая да се изпарят. — Трябва да тръгвам — каза тя, като се изправи и обу обувките си. — Джулиан ще ме чака. Много ти благодаря за това, че си поприказвахме и ме изслуша. Ще те държа в течение на действията си.

— Непременно, момичето ми.

Когато внучка й си тръгна, Сара се отпусна тежко на стола си, изтощена. Чувстваше се разтърсена, макар и не съвсем изненадана. Майлс винаги бе приличал на черна река с тайни вирове и неочаквани водовъртежи, подлъгващи плитчини и измамни подмолни течения. Никога не го бе харесвала и не му бе вярвала, но повече от четиридесет години се бе преструвала заради Ан. А сега бе мъртъв, но не съвсем. Оставил бе на дъщеря си дяволска задача и малка вероятност за наследство. Беше зъл гений, обвит в злост.

 

 

Първата обява се появи в колона с частни съобщения на „Телеграф“ три дни по-късно. Докато четеше текста, който посочваше номер на пощенска кутия за отговор, Лусинда се питаше как ли ще реагира Миранда Уоруик, когато я види. Вероятно щеше да я свърже със скорошната смърт на Майлс, ако изобщо четеше вестници. Но дали щеше да отговори?

 

 

Миранда Уоруик седеше в стола си до прозореца вече повече от два часа. През това време не бе помръднало ни едно нейно мускулче. Ръцете й си оставаха скръстени върху вестника на широкия й скут, докато по сбръчканите й страни се стичаха сълзи и капеха върху кафеникавия й джемпър. Майлс си бе спомнил за нея. Тази едничка замайваща, вълнуваща мисъл продължаваше да се върти из главата й, предизвиквайки еднакво силна радост и тъга, разтърсвайки я дълбоко. Нямаше съмнение, че съобщението в личната колона се отнасяше до някакво наследство. Майлс не я бе забравил, дори и след всичките тези години.

Причината да бъде сигурна, че „нещо в нейна полза“ идва от него, бе просто защото в живота й нямаше и не бе имало никой друг, който би й оставил нещо или би имал причина да се свърже с нея. Родителите й бяха починали преди години, а братя и сестри нямаше. Бе сама на света, но се надяваше хората да не я съжаляват — не можеше да го понесе. До известна степен това бе неин личен избор.

Би се омъжила за Майлс на секундата, ако бе напуснал жена си и я бе помолил, но не го бе направил. Беше се отегчил и бе сложил край. Но за нея пламъкът на любовта бе продължил да гори ярко и никога не си бе и помисляла да обича другиго. Нито пък бе изкушена от друг. Мъжът, който я бе обсебил грубо и вълнуващо и накрая я бе изоставил внезапно и безсърдечно, въпреки всичко бе оставил неизличим отпечатък върху чувствата й.

Всичко се бе случило твърде отдавна, но за нея сякаш бе преди месец или най-много година. А сега, почти в края на жизнения й път и в самия край на неговия, той си бе спомнил за нея.

Ридаеше от сладката горчивина на прозрението и реши да пише до пощенската кутия, чийто номер бе посочен.

 

 

Когато телефонът иззвъня предобед, Джейн хвърли нервен поглед към Уилям. Очакваха новини от банката и всяко обаждане караше сърцето й да подскочи едновременно от страх и очакване.

Уилям вдигна слушалката от масата до басейна, край която седяха, и я постави до ухото си.

— Ало?

Джейн наблюдаваше изражението му и се опитваше да отгатне дали новините са добри или лоши, но той бе много добър в прикриването на чувствата си. Запазваше типично английската си гордост поне докато бяха с други хора. Само пред нея черупката му понякога се пропукваше и разкриваше колко уязвим всъщност е под бронята си.

— Да. Ясно. Да, разбирам — повтаряше той, докато очите му се рееха по далечните хълмове на Дордон, простиращи се извън собствеността му, сякаш отчаяно се опитваше да открие граничен камък, върху който да се фокусира. — Да. Напълно. Знам.

Джейн се мъчеше да улови погледа му, нетърпелива да получи знак дали банката ще помогне или не, но той не гледаше към нея и тя почувства, че това е лошо знамение.

— Ами благодаря все пак. Дочуване — Уилям затвори телефона и най-сетне се обърна към съпругата си. — Няма да стане — съобщи й кратко.

Усети как изстива, сякаш кръвта се оттичаше от тялото й и някъде, точно под ребрата й, потръпваше леден къс.

— Няма да ни дадат никакъв заем, за да вържем двата края? — попита тихо.

— Имало проблем с използването на собствеността във Франция като гаранция за банков заем в Англия — обясни Уилям, като вървеше бавно по ръба на басейна, а ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете на памучните панталони. — Мамка му! Мамка му! Мамка му! — мърмореше си под нос. — Да можех да се ритна сам!

— Как ще платим на Жак и на другите? Ами храната? И сметките? — възкликна тя.

Погледна я загрижено. Повече от всичко го болеше да я вижда така разстроена.

— Не е толкова страшно все още — каза й, като се опитваше да я успокои. — Разполагаме с някои спестявания. Ще се справим през следващите няколко месеца, но няма да имаме пари да останем тук след това.

— Значи определено ще трябва да продадем всичко?

Джейн огледа обкръжението на басейна и градината зад него, с лавандуловите бордюри край пътеките и си помисли колко много се бяха трудили да превърнат това място в земен рай и колко ужасно трудно щеше да бъде да го изоставят. Обичаше всяка клечка и камъче в имението. Това бе домът, за който цял живот си бе мечтала. Още по-лошо — щеше да е да се сбогува с Жак и семейството му.

— Мисля, че ще е разумно да обявим къщата за продан отсега — казваше мрачно Уилям.

— Сега? — от очите й бликнаха сълзи, заби нокти в дланите си и усети, че й прилошава от нещастието, докато се опитваше да се овладее. Сякаш губеше почва под краката си — къде щяха да отидат? Какво щяха да правят с всичките си вещи? За пръв път в живота си се чувстваше дълбоко наранена. Двамата с Уилям бяха преминали шестдесетте. Твърде стари бяха да започнат отначало, твърде стари да се подлагат на отвратителната адаптация, която местенето обратно в Англия щеше да изисква. — Защо толкова скоро? Може би правителството ще направи нещо, за да спаси Ай Си Си? — изрече тя, като се опитваше да запази гласа си твърд.

— А може и да не направят нищо — отвърна тъжно съпругът й. — Не можем да разчитаме на това, Джейн. Ако останем тук твърде дълго, може да се разорим. Ами ако не успеем да намерим купувач за къщата? Тогава наистина ще загазим.

Възрастната жена затвори очи и се облегна в шезлонга, като се чудеше как някой може да устои да не купи красивия й дом. Бе създала всяка стая като оазис на спокойствието и елегантността, всяка със своя собствена атмосфера. Официалната гостна бе типично френска, с мебели в стил Луи XVI, с високи прозорци, карамелени на цвят копринени завеси, пищни гоблени и огледала с позлатени рамки. Трапезарията приличаше на вътрешна градина с хладно зелено и меко жълто и бели като вар мебели, докато обстановката в спалнята им сякаш осигуряваше сън сред облаци — бледосиньо и бяло, вълни от бял муселин, драпирани над леглото с четирите колони и над прозорците. Как щеше да загърби всичко това?

 

 

— Не може ли просто да се заемем с организирането на панихидата на татко? — попита раздразнено Хари.

Отчаянието го разяждаше. Никой не се занимаваше с нищо, нищо не помръдваше. Пола не се бе съгласила да инвестира в неговата компания, макар да бе казала, че ще го обсъди с финансовия си консултант. Бърнард не бе в състояние да му обясни след колко време би могъл да очаква своите петдесет хиляди лири и всички сякаш избягваха въпроса за така наречените документи, завещани на Лусинда, което му се струваше много подозрително.

Поне ако определяха дата за панихидата, щеше да започне да съобщава на познатите си и на тези на баща си и същевременно да им спомене, че в близко бъдеще основава своята фирма „Проследяване на роднини“. Кой знае? Може някой от приятелите на Майлс да се заинтересува и да инвестира.

— Почакай малко — възпротиви се сестра му. — Дори не знаем кога мама би искала да я направим. Може да й се струва твърде скоро.

— Как може да е твърде скоро? — сряза я Хари. — Колкото по-скоро, толкова по-добре, мисля аз. Искаме да се погрижим да бъде впечатляващо събитие, с прием и участие на всички медии.

В главата на Лусинда забиха тревожни камбани. Хари я изнервяше, когато започнеше да налага нещо.

— Защо бързаш толкова? Панихидите се правят обикновено месеци след погребението, а татко си отиде едва преди шест седмици и мама още не е готова за това. Трябва да изчакаме малко.

— Ще поговоря с нея — отвърна рязко той, сякаш това уреждаше нещата. — Слушай, ами документите, които татко ти остави? Мама каза, че са бележки за книгите му. Така ли е?

— Отчасти — излъга хладнокръвно тя. — И някои стари договори за публикации, такива ми ти работи.

— Значи не са особено ценни?

— Съмнявам се дали изобщо имат някаква стойност.

— Лош късмет. Както и да е, ще задействам мама за панихидата. Трябва да свършвам. Страшно съм зает!

Чу се щракване — бе затворил.

— Майната ти! — измърмори си Лусинда, като изключи телефона си.

Брат й бе направо непоносим с начина, по който й се обаждаше в офиса и се опитваше да я принуди да се съгласи на ранна панихида, после бе заявил „лош късмет“, след като той бе наследил петдесет хиляди, а смяташе, че тя е получила само безполезни документи. Толкова бе надут, че я вбесяваше. И знаеше точно какво ще се случи. Тъй като Ан нямаше особени организаторски способности, Хари щеше да подчини цялото събитие на собствените си цели и при това да очаква тя да свърши повечето работа. И накрая щеше да й се наложи да го стори, защото никой друг в семейството не можеше.

Посегна към телефона си отново, решила, че е по-добре да се свърже с майка си, преди Хари да оплеска всичко и да я разстрои.

В този миг апаратът се оживи и зазвъня пронизително. Твърде късно, помисли си. Брат й я бе изпреварил.

Лусинда бе права да мисли, че се обажда майка й, но думите й направо смразиха ума й.

— Кой, мамо? — попита тя, а сърцето й се блъскаше в паника.

— Миранда Уоруик — повтори Ан. — В днешния „Телеграф“ пише нещо за нея.

— Мммиранда Уоруик? — Лусинда си помисли, че ще припадне.

— Сигурно си я спомняш, скъпа?

Опита се да задейства мозъка си, и то бързо. Какво ставаше, по дяволите? Беше ли възможно майка й винаги да е знаела за любовницата?

— Не, не я помня — изхриптя в слушалката.

— Нима? — Ан звучеше изненадано. Последва пауза и после каза: — Да, предполагам, че не я помниш. Сигурно защото беше само на четири по онова време. И все пак е странно, нали, когато си познавал някого доста добре, а после той изчезне от живота ти и изобщо не се сещаш за него с години. И изведнъж отново се появява.

— Да — съгласи се дъщеря й тихо.

Значи майка й трябва да е знаела за връзката им. Но защо бе толкова спокойна?

— Съвсем бях забравила за нея, знаеш ли? — продължаваше Ан. — Както и да е, както се готвех да ти кажа, в днешния „Телеграф“ има съобщение за нея в колоната с частни обяви. Изглежда, е наследила някакви пари, което е хубаво за нея, защото бе доста бедна в онези дни.

— Разбирам.

— Беше такава добра учителка. Занимаваше се с Том, когато бе на осем. Малко изоставаше, нали разбираш. Баща ти се страхуваше, че никога няма да навакса, след като отиде в пансиона, затова му намери отлична учителка. Отседна у нас по време на лятната ваканция — Ан продължаваше да намира, вдъхновена от това, че има за кого другиго да мисли, освен за собствената си скръб.

Когато Лусинда най-после успя да й каже довиждане и да затвори, седна на бюрото, напълно поразена, докато откритият офис жужеше от работа покрай нея. Значи баща й трябва да се е свързал с бившата си любовница девет-десет години след края на връзката им, за да я помоли да стане учителка на сина му! Каква ужасна наглост, помисли си тя. Каква невероятна липса на разум. Бе довел тази жена в дома си да се запознае със съпругата му и малките му дечица… и бе подновил връзката? Зачуди се изведнъж. Ако е било така, Миранда не му бе писала повече или пък той не бе запазил тези писма.

После изведнъж се постави на мястото на жената и се запита как ли се е справила — да дойде в къщата му, при семейството му, да разбере какво е загубила през всичките тези години…

Същата вечер, на път за вкъщи, се отби в малкия магазин за играчки на ъгъла, за да купи някакви миниатюрни животни за фермата на Джейми, която вече обхващаше по-голямата част от пода на детската, и нов комплект дрехи на любимата кукла Барби на Дейзи. Изведнъж я осени друга ужасна мисъл.

 

 

— Какво си ни донесла? — запита синът й от мястото си до кухненската маса, където вечеряше фасул и филийка.

— Това подарък за мен ли е? — извика развълнувано сестра му.

Лусинда имаше неприятното усещане, че се радват да я видят, само защото по няколко пъти на седмица им носеше дребни подаръчета — кошничка малини за десерт, бонбони, играчка, като тази вечер, или някаква дрешка. Знаеше, че ги глези, но наистина обичаше да им подарява разни неща, да вижда личицата им, озарени от щастие, и да чува как писукат от удоволствие.

Но тази вечер не за пръв път забеляза, че очакват нещо, и се почувства обезпокоена. Джулиан вече й бе говорил за това.

— Ще стигнат до момент, когато ще приемат почти като даденост да им носиш по нещо — бе й казал преди няколко дни, когато им бе купила по едно хвърчило за парка, а Джейми бе попитал: „Носиш ли ни нещо друго?“

— Зная, че го правиш, за да се реваншираш за това, че те няма по цял ден — бе продължил мъжът й, когато бяха насаме, — но сама си навличаш неприятности. Подаръците са за Коледа, за рождени дни или за други специални поводи. Не са ежедневие, Лусинда. Ще се превърнат в чудовища.

Тогава бе заплакала, съзнавайки, че причината е в чувството на вина, задето не си беше вкъщи, да ги изкъпе и да им сервира вечеря, а понякога дори и за да им пожелае лека нощ.

— Не мога да го преодолея, Джулиан — бе се възпротивила. — Пропускам такава част от детството им и единственият начин да се почувствам по-добре е да се опитам да го компенсирам иначе. Нали не мислиш наистина, че се превръщат в разглезени зверчета?

Тази вечер, след като видя малките им ръчички да се протягат към животните за фермата и дрехите за Барби почти без благодарност, осъзна, че Джулиан е прав.

— Но това е последно — заяви твърдо тя, като им подаваше пакетчетата. — Струва ми цяло състояние да ви купувам тези неща и отсега нататък няма да има подаръци, освен за Коледа и рождените дни — после сведе очи към малките им тъжни и разочаровани личица и без повече думи се извърна рязко, излезе забързано от кухнята и се качи в банята, където заплака зад заключената врата, сякаш сърцето й щеше да се пръсне, за децата си, които едва виждаше, и за преливащата й любов към тях, която нямаше време да изрази иначе, освен като ги отрупа с подаръци с надеждата, че може би ще й простят за отсъствието й и ще я обичат неизменно.

— Какви бяха онези думи? — попита я нежно мъжът й, когато с подсмърчане и подправено весел глас бе сложила децата да си легнат и сега се мъчеше да приготви омлет по испански за тяхната вечеря.

— Беше прав — започна тъжно и после му разказа случилото се. — Чувствам се толкова зле! Джейми ме гледаше с такъв укор. А Дейзи имаше наистина наранен вид. Бях прекалено разстроена, за да им обясня, че не е защото не ги обичам вече — мисля, че така го изтълкуваха. Но утре ще го сторя — добави с приглушен глас.

— О, Зайче! — той се приближи, застана зад нея, обгърна я с ръце и я приласка. — Ще го преодолеят. Може би по-бързо от теб — добави с разбиране, като я целуна по шията. — Нали знаеш какви са децата? Утре сутринта им обясни, че ги обичаш безкрайно, но за тяхно добро не искаш да привикват да получават подаръци непрекъснато, защото, животът не е такъв.

Лусинда се облегна на мъжа си, наслаждавайки се на топлината и силата му, копнееща за мига, когато щеше да се сгуши в леглото до него.

— Знам, че си прав, скъпи. Просто се чувствам толкова ужасно виновна, задето не съм си вкъщи постоянно.

— Следващия път, когато се чувстваш така, си спомни, че на света има и бащи — изкиска се той. — И ние не се прибираме вкъщи навреме, за да си изкъпем децата и да ги нахраним, но помисли си какво щеше да стане, ако започнем да ги засипваме с подаръци почти ежедневно.

Обърна се, обви ръце около кръста му и го погледна в очите, като му се усмихна през сълзи.

— Може би ще получа наследството си и тогава ще мога да си остана вкъщи, да пека хляб, да помагам на децата за домашните и ще знаем, че все пак можем да плащаме таксите им за училище, без да се налага и аз да работя.

Джулиан подметна някаква шеговита забележка, но тя не го слушаше. Спомни си, че след разговора с майка й я бе споходила ужасна мисъл. След като разказа на мъжа си как баща й отново е въвлякъл Миранда Уоруик в живота си като частна учителка, така че Ан я познаваше, тя добави:

— Ами ако мама познава всичките? Ако са се появявали в живота на татко като секретарки? Асистентки? Познати? Дори стари приятелки?

Той се намръщи объркан.

— Има ли значение сега?

— Има огромно значение, ако пусна обява за всяка една поотделно, да се свържат с пощенска кутия, за да научат нещо в своя полза — изгледа го накриво тя.

Разбра какво има предвид Лусинда. Ан можеше и да е интелектуално ощетена, но със сигурност щеше да започне да свързва всички жени със скорошната смърт на Майлс.

 

 

Хари бе толкова смутен от оскъдните си дрехи и принадлежности, че когато се премести в мезонета на Пола, й разказа историята как някой бил проникнал с взлом в апартамента му и почти всичко било задигнато.

— Ужасно! — възкликна съчувствено тя. — Ти, разбира се, беше застрахован, нали?

— О, да. Просто е досадно. Мразя да пазарувам. Цялото това щуране и избиране на костюми, ризи и всичко останало. Такава скука — надяна маската на момченцето, но прояви достатъчно разум да замълчи.

Преместването у Пола не бе точно според желанията му в момента, но след като щеше да седи на една маса с нея и да спи в леглото й, предполагаше, че се приближава до състоянието й. Стига да имаше търпението да играе с тази изплъзваща се, но много богата рибка. Стига финансовият й консултант да одобри. Дразнеше го обаче, че продължава да го сварва неподготвен. И то по такъв очарователен начин, че не можеше да изрече и шибана дума, без да разкрие истинските си мотиви. Освен това парите му свършваха бързо. Бе получил заем от банката, когато им показа копие от завещанието на Майлс, но голяма част от него бе похарчена при излизанията му с Пола и знаеше, че няма да му дадат друг. Боеше се, че щяха да минат няколко месеца, преди да му изплатят наследството.

Междувременно майка му и Лусинда отлагаха панихидата, сякаш щеше да е тихо семейно събитие, а не фантастична възможност, чрез която да се издигне.

Ако искаше да осъществи проекта си, реши той, нужно бе да предприеме спешни мерки.

— Днес следобед имам среща — обяви, като се взираше притеснено в празния гардероб, който Пола бе освободила за неговите вещи. — Всъщност не искам да отивам. Става въпрос за един тип, който не ми харесва особено, но отчаяно иска да инвестира няколко милиона в компанията ми — вдигна рамене и остави гласа си да заглъхне.

— Чудесно — отвърна ентусиазирано Пола.

— Чудесно за него, ако приема — отговори той. — Преследва ме от седмици, но нямам голямо желание да го включа. Трябва да внимаваш кои са ти партньори — продължи с компетентен тон.

Час по-късно Хари се отби в офиса на Бърнард Кларк и настоя да го види.

— Господин Кларк има среща с клиент в момента — осведоми го секретарката хладно. — Може да се забави доста.

Той седна невъзмутимо на дивана в приемната.

— Ще го почакам — заяви надуто.

 

 

Пола си взе душ, веднага се облече в кремави панталони и копринена риза и сега довършваше грима си. Беше десет и половина и отиде до бюрото си, готова да позвъни на брокера си, Едуард Хавел. Вече бе проучила последните котировки във „Файненшъл Таймс“ сутринта, но обичаше да разисква как се движи пазарът и често отправяше предложения за закупуването и продажбата на акциите си в различни компании. Усетът й се дължеше еднакво на инстинкт и знания, наследени от баща й, който бе финансист, а използваше Едуард за справка, преди да го помоли да извърши трансакциите от нейно име. Двадесет и четири часа бе дълъг период на пазара. Онова, което вчера бе скочило, днес можеше да пада. Той беше отличен брокер, който от няколко години находчиво се грижеше за пакета й акции, но все още обичаше да играе сама на борсата.

Взе златната писалка „Картие“ от чантата си, вдигна телефона и набра номера.

— Добро утро, Едуард — поздрави го, когато се свърза.

— Добро утро, Пола. Как си днес?

— Чудесно, благодаря. Слушай, Едуард, искам да направиш някои покупки и продажби за мен, моля те, но освен това и да обядваме заедно тази седмица. Трябва да обсъдя нещо с теб.

Спряха се на следващия четвъртък в „Грийнс“ на „Сейнт Джеймс“.

— Дотогава — каза Пола.

— Не можеш ли да ми подскажеш за какво става дума?

— Твърде сложно е за обясняване по телефона, но ще ти разправям, като се видим.

 

 

— Съжалявам, Хари — изрече учтиво Бърнард, въпреки че сините му очи бяха ледени, — но тези неща отнемат време. Може да минат години, преди парите от имуществото на покойния да бъдат изплатени.

— Сигурно можеш да ускориш процеса? — попита начумерено Хари.

— Все още не е дадено разрешение и не очаквам това да стане до няколко месеца.

— По дяволите! — той тропна с крак като разглезено дете. — А какво да правя дотогава?

Бърнард Кларк повдигна вежди и погледна младия мъж над бюрото с дълбоко неодобрение и си помисли колко различен бе от сестра си.

— Предполагам — каза хладно, — че ще продължиш да правиш онова, което би вършил, ако баща ти не бе починал.

Хари дори не се смути.

— Но аз съм на една крачка да изкопча наистина добра сделка за моята фирма. Изключително богат инвеститор е силно заинтересован да вложи няколко милиона лири. Междувременно трябва да изглеждам надежден — изсмя се пресилено, грубо и арогантно. — Знаеш ли старата поговорка: „За да получиш, трябва да дадеш“.

Бърнард заговори невъзмутимо:

— Сигурен съм, че ако потенциалните ти инвеститори са заинтересовани, ще разберат, че едно завещание не може да бъде пришпорвано, за да се подпомогне някакво бизнес начинание. Боя се, че ще трябва да почакаш като останалите от семейството.

— Не можеш ли да ми дадеш някакъв аванс? Готов съм да платя лихвата — в безочието му се долавяше нотка на отчаяние.

— Тук не е банка — отвърна строго адвокатът. После се изправи и сложи край на срещата. — В скоро време ще получиш съобщение от мен по обичайния начин, но за момента се боя, че не мога да ти помогна. Ако не ти достигат средства, защо не се видиш с банковия си посредник?

Докато Хари излизаше ядосан от офиса, Бърнард можеше да се закълне, че го е чул да си мърмори: „Проклет задник“.

 

 

— Имаш ли ангажименти тази вечер, Луси? — попита Хари, когато й позвъни по мобилния си телефон от откритото кафене на Ковънт Гардън няколко минути по-късно. — Искам да се запознаеш с приятелката ми и се питах дали не можем да се отбием за едно питие?

— Добре — отвърна с нежелание тя, като си мислеше, че като се прибере вкъщи, иска само да види децата, да се преоблече в удобни дънки и тениска и да си почине. — Коя е тя? Познавам ли я?

— Не, но ще я харесаш — звучеше ентусиазирано и по момчешки гордо. — Казва се Пола Максуел и живеем заедно от няколко седмици.

— Значи е сериозно?

— Така мисля.

Стори й се донякъде обнадежден и Лусинда се усмихна на себе си. Може би подходящата жена щеше да се отрази добре на брат й и да го накара да се захване с порядъчна работа, вместо да замисля нови планове и далавери.

— Страхотно. Защо не дойдете към седем и не останете за вечеря? — „ще приготвя макарони и салата — помисли си тя — има много плодове и кашкавал, а Джулиан може да отвори някоя бутилка вино“. — Между другото къде живеете? Отказа ли се от апартамента си?

— Да. Пола има мезонет на „Ийтън Плейс“.

В ума й нещо щракна неприятно, когато чу тези думи, и разбра какво всъщност преследва Хари.

— Трябва да затварям, един от директорите се приближава към бюрото ми — каза забързано тя. — Ще се видим довечера.

 

 

— Това е Пола — представи я Хари, ококорен и усмихнат. — Пола, това е сестра ми, Лусинда, и зет ми, Джулиан.

Стиснаха си ръцете в тесния коридор, а Джейми и Дейзи дотичаха от кухнята в далечния му край. Момиченцето държеше в ръка недоядено парче ябълков пай, а устата на момченцето бе изцапана с фъстъчено масло.

— Здравейте! — поздравиха в хор те, като любопитно гледаха новодошлата.

Тя изглеждаше страхотно елегантна, в бледосин копринен костюм с панталон и сандали, които според Лусинда струваха неколкостотин лири. Косата й сякаш бе току-що фризирана, ръцете й бяха бели, с тъмночервен маникюр, а гримът й — чудесно поставен. Целият й вид говореше, че е жена, която не върши почти нищо друго, освен да се грижи за себе си.

„Какво, по дяволите, прави тя с Хари?“, бе първата мисъл на Лусинда.

— Влезте — покани ги Джулиан, който споделяше изненадата на съпругата си, но влизаше в ролята на домакин. — Мога ли да ви предложа чаша вино?

Всички се събраха в дневната и в този момент Лусинда осъзна фаталната си грешка. Кутията за писма от епохата на крал Едуард все още седеше на помощната масичка, а Хари със сигурност щеше да се досети какво представлява. „Каква глупачка съм!“, помисли си, бясна на себе си. Трябваше да я скрие преди пристигането им.

— Бяло вино? — питаше Джулиан.

Лусинда се опита да отвлече брат си на стол, обърнат с гръб към сандъчето, но той очевидно искаше да покаже на приятелката си, че е редовен посетител у сестра си и се чувства съвсем като у дома си, затова закрачи край камината и застана с гръб към нея, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си.

— Как вървят нещата в „Д’Асоар“, сестричке? — попита, преди да се обърне към Пола и да продължи: — Лусинда на практика ръководи фирмата. Работи там повече от десет години и отговаря за маркетинговите проучвания. Знаеш, че притежават и „Арше“, „Артемис“, „Багател“, „Галакте“, „Тазе“ и „Мазерей“. О! И „Идол“ — намигна свойски на Пола. — Бъди мила с нея и може да ти осигури някои безплатни мостри.

Пола погледна към нея, очите им се срещнаха и Лусинда мигновено разбра, че споделят една и съща мисъл: „Не е ли Хари ужасен кретен?“. Домакинята бързо извърна очи, а гостенката отново надяна маската си, като изрече искрено:

— Божичко, сигурно работите много. Как успявате, като имате и деца?

С чувство на лоялност, Лусинда се опита да се пошегува с хвалбата на брат си.

— Братята винаги са склонни силно да преувеличават — обясни с лека усмивка. — Просто съм част от екипа за проучване на пазара в Обединеното кралство. Нищо особено — изгледа Хари с изражение, говорещо: „Млъкни, за Бога!“.

— Мамо, мога ли да си взема чипс, моля? — извика Джейми.

— Може ли и аз? — обади се и Дейзи, докато баща им подаваше на гостите чашите с вино.

— Само мъничко, скъпи — отговори майка им, — и то след като първо предложите на всички други.

Изведнъж забеляза, че очите на Хари са се разширили повече от обичайното, и с вледеняващо чувство за предстояща катастрофа осъзна, че е видял кутията за писма. Обърнатата към него Пола бе проследила погледа му. Мамка му! Колко глупаво, че го бе оставила тук. Мислено изруга.

— Е, Хари, кажи — започна тя бързо, — как върви новата ти компания?

— Страхотно — отвърна разсеяно той, все още вторачен в ковчежето. — Това ли ти остави татко?

— Какво?

— Онова! — посочи той. — Истинска антика ли е? — след това отиде до масичката и започна да го разглежда. Джулиан стрелна жена си с предупредителен поглед. За миг тя задържа дъха си, като се молеше да не е забравила да го заключи, след като бе прибрала писмата на Миранда. — Къде е ключът? — попита брат й, след като понечи да вдигне капака.

Лусинда се изчерви и се опита да се престори, че проверява дали има още вино в бутилката, която съпругът й бе оставил на масичката за кафе.

— Загубила съм го — излъга. — Онзи ден беше у мен и после го сложих уж на сигурно място, а сега не си спомням къде.

— Аз знам къде е! — извика победоносно дъщеричката й.

— И аз — добави Джейми. — Сложила си го в онази вазичка над камината.

Джулиан пристъпи напред.

— Напълно си прав, момчето ми, беше там, но помня, че после майка ти го отнесе горе.

Дейзи се опитваше да се покатери на седалката на решетката край камината с протегната към вазата ръчичка. Баща й я вдигна с бързо движение и я отмести.

— Не ти е разрешено да се качваш там — смъмри я той. — Ами ако се подхлъзнеш? А ако в огнището гори огън?

— Исках само… — захленчи тя, но Джулиан вече я гушкаше и й предлагаше още едно парченце чипс.

Дори и Хари не бе толкова безочлив, че да извади ключа от вазата пред очите на всички. Върнаха се на местата си, но атмосферата, неспокойна още от началото, вече бе станала напрегната, а кутията за писма в единия край на стаята и ключът в другия приличаха на тиктакаща бомба с часовников механизъм.

— Познавах баща ви, знаете ли? — каза небрежно Пола, докато Лусинда й наливаше вино.

— Нима? — домакинята изгледа брат си с изненада. — Знаеше ли това, Хари?

— Баща й и татко са били приятели — кимна той. Усмихна се на дамата си. — Познавали сте се от години, нали, мила?

— Да. Баща ми и аз бяхме много натъжени, като прочетохме за смъртта му. Беше ужасен шок — отвърна тя и добави меко: — Това трябва да е огромна загуба за всички ви, Лусинда. Зная, че Хари бе абсолютно покрусен. Срещнахме се точно след нещастието, нали, Хари? Бях прочела съобщението в „Таймс“, затова веднага разпознах името ти.

— Наистина ли? — Лусинда местеше очи от единия на другия и наблюдаваше как тайно си разменят усмивки и погледи.

— Майлс беше удивителен човек — отбеляза замислено Пола.

Нещо в гърдите на Лусинда подскочи нервно. По гърба й пробяга ледена тръпка, докато разглеждаше по-отблизо гостенката. Беше по-възрастна от брат й, поне с осем-десет години, въпреки че само друга жена би забелязала издайническото леко отпускане на кожата по челюстта и по опакото на ръцете й. Хари обикновено си падаше по руси, гърдести мадами на двадесетина години. Пола бе абсолютната противоположност и Лусинда се зачуди отново какво ли прави с него. Освен… освен…

Почувства, че отмалява, докато мисълта се оформяше и добиваше реалност… бе почти сигурна, че е права. И защо бе толкова сигурна? Къде бе чувала същия коментар за баща си преди? „Майлс беше удивителен човек“? Произнесен със същия възхитен тон?

Вгледа се по-внимателно в Пола Максуел. Какво знаеше за нея? Името не й говореше нищо. Беше елегантна, красиво облечена жена, културна и интелигентна на вид. Около четиридесет и пет годишна, с апартамент в най-скъпата част на града. На кого й напомняше това? Отговорът зацвърча в главата й като горещо желязо върху лед. Изабел, разбира се! Тя бе английската версия на Изабел.

Лусинда усети как сърцето й заблъска в ребрата, сигурна, че това е липсващата любовница. Онази, която не бе посочила адрес и се бе подписала като Пъмпкин. Всичко съвпадаше — „П“ като Пола, „П“ като Пъмпкин. Бяха се запознали чрез баща й. Дори живееше в същия квартал като Изабел и имаше много от чертите й. Вече бе сигурна, че Хари, без да знае, бе довел петата любовница на баща си. Но със смесица от вълнение и погнуса осъзна, че трябва просто да измисли начин да се изправи срещу нея, без да събуди подозренията на брат си.