Уна-Мери Паркър
Момент на лудост (18)

Осемнадесета глава

Изражението на Бърнард Кларк беше непроницаемо.

— Значи ще дадеш перления наниз на последната в списъка любовница и ще задържиш диамантената брошка за себе си.

Лусинда кимна.

— Мисля, че е най-ценното бижу, въпреки че не е точно в мой стил. Но нали татко искаше да направя така? Да запазя най-ценното за себе си.

— Да, и трябва да те поздравя, че откри въпросните дами — до една! Още тогава му казах, че ти е възложил изключително трудна задача, но той беше сигурен, че ще се справиш — Бърнард сви ръце и я погледна със сериозен вид. — Не вярвам да е било най-приятното преживяване.

— Беше… курс на обучение, както казват в Америка — отбеляза тя, като повдигна вежди. — Но все още ми остава да осмисля цялата картинка, да вникна в същината и да разбера защо татко е пожелал да премина през този глупав кошмар. Досега всичко изглеждаше безсмислено, сложна процедура, която няколко пъти без никаква видима причина ме отвеждаше до препятствия. Между другото, след като сега ще предам перлите, съгласен ли си, че вече съм законна наследница на парите? И че съм задържала най-ценното от бижутата?

— Не съвсем.

Лусинда се изправи.

— Как така „не съвсем“?

Адвокатът я погледна тъжно.

— Не зная стойността на нито едно от бижутата. В писмото с инструкциите, оставено от Майлс, пише, че трябва да занесеш накита, който си избрала за себе си, на произволен бижутер, за да бъде оценено. След това ще разбереш.

Изглеждаше объркана.

— Но как ще разбера, след като нямаме оценка на останалите бижута.

— Веднъж баща ти спомена, че едно от украшенията струва над тридесет хиляди лири и то е най-доброто. Знаеше, че всички останали струват много по-малко, така че не виждаше смисъл да им прави оценка.

— Значи, ако съм задържала не това, което е трябвало… никога няма да науча при коя е отишло най-ценното бижу? — попита ужасено тя.

Бърнард се усмихна раздразнително.

— Не е ли по-добре така?

Облегна се стъписана в стола си.

— Предполагам — неохотно отвърна Лусинда. — Но не е ли влудяващо? От чисто любопитство искам да знам, че всичко си е струвало.

— Типично за Майлс, нали? Да те остави в неведение до края.

 

 

Лусинда грижливо сложи масата като за празненство. Постави няколко бледорозови рози в малка ваза в центъра и свещи със същия цвят в стъклени свещници, макар да знаеше, че на обед не се слагат свещи. И все пак баба й би се гордяла с нея заради бялата покривка, салфетките в тон с нея и задето бе извадила най-хубавия си сервиз и кристални чаши. Би предпочела вечеря вместо обяд, но това би усложнило нещата. В началото Карина би се чудила защо са само двете, а не е поканила и Алекс.

Минути след един часа Лусинда чу, че пред къщата спира такси, после — почукването на високи токчета по стъпалата, а накрая — и звънеца. Пое си дълбоко дъх и отиде да отвори вратата.

— Скъпа! Радвам се да те видя! Какво удоволствие! Да не би да си си взела свободен ден! — Карина влезе в тесния коридор, засияла цялата, съвършена в белия си костюм.

— Може да се каже — Лусинда се усмихна, докато я водеше към гостната, която бе подредила по-рано сутринта. Детските играчки бяха прибрани, списанията — подредени на две купчинки на масичката за кафе, а възглавниците — току-що нагласени.

— Искаш ли едно питие? Шампанско? — небрежно попита тя.

— Лусинда! О, Боже, да не би да имаш рожден ден? — попита гостенката ужасена.

— Не, защо трябва да имам рожден ден?

Карина присви очи.

— Ами какво тогава? Да не са те повишили? Това ли е? Или „Д’Асоар“ са увеличили заплатата ти?

Лусинда се засмя и й подаде питие.

— Говориш, все едно съм секретарка от сдружение на машинописки. Понякога си взимам свободен ден, за да се присъединя към „Обядващите дами“.

— Браво! — приятелката й вдигна чаша, а Лусинда вътрешно се намуси на покровителствения й тон. Винаги ли е била такава, или просто не бе обръщала внимание досега?

Карина се въртеше около камината и се заглеждаше в три-четири покани, подпрени зад китайските фигурки.

— Виждам, че няма да ходиш на танците у Кинкарди — отбеляза тя. — Жалко, можехме да отидем заедно. Щях да те закарам.

— Не се движим в такива височайши кръгове — отвърна домакинята, леко развеселена.

Карина се изчерви от срам.

— Кинкарди не са толкова претенциозни, скъпа. Както и да е, как вървят нещата при теб? Не съм те виждала от онзи уикенд, когато беше с Рейчъл и Йън. Хубаво ли беше? Щеше ми се и ние да бяхме дошли. Но Алекс настояваше да отидем на онзи проклет семинар в Брюксел, беше много скучно. Сигурно сте си прекарали по-добре от всякога?

— Абсолютно. Всъщност не помня друг уикенд като този — отговори й, като наблегна на думите си.

— О! Кой друг беше там? — изглеждаше разочарована, че е изпуснала нещо.

Лусинда сви рамене.

— Не помня — отвърна непринудено тя. — Семейства Анструтър, Парсънс с тяхната сладка дъщеричка и Рандъл.

— Аха!

— Това бяха. Рейчъл, разбира се, надмина себе си в ястията. Беше много вкусно.

— Да, тя готви много хубаво — весело кимна гостенката, въпреки че вече бе отегчена.

— Всъщност в петък вечер ни бе приготвила една от твоите рецепти.

— От моите? Та аз не се занимавам с готвене, скъпа!

— Знам, Карина, но си й дала една от рецептите на майка ти за камбала с връхчета от аспержи и беше наистина вкусно.

Приятелката й поклати глава с недоумение.

— Не си спомням. Сигурно е било преди цяла вечност, защото мама почина миналата година, а и известно време преди това не приготвяше такива угощения. Няма значение, сигурно сте си прекарали добре.

— Малко е да се каже. Имам нещичко за теб — като последствие от този уикенд — стана и докато говореше, отиде до библиотеката, разположена вляво от камината, взе една гладка тъмна кутия и й я подаде. — Това е за теб — изрече меко.

— За мен ли, скъпа? — Карина се намръщи с подозрение. — Какво е това? — пое кутията така нервно, сякаш щеше да избухне в ръцете й.

— Отвори я и ще видиш.

Погледна я с тревога, а очите й бяха потъмнели.

— Какво е това?

— Мисля, че вече знаеш — отвърна Лусинда със спокойна и весела усмивка.

Приятелката й отвори кутията. Вътре, върху кремаво кадифе, лежеше бледа, но бляскава перлена огърлица. Диамантите искряха на слънчевата светлина, струяща в гостната.

— Но защо ми я даваш? — зяпна жената и се намръщи още повече.

— Това върви с нея — продължи Лусинда, като й подаде вързопа с любовни писма. Почеркът се виждаше — едър и овален и много, много характерен.

— Аз… аз — не можеше да продължи. Лицето й се бе наляло с кръв, а червенината се разливаше на грозни петна чак до шията й. После предизвикателно сви рамене. — Какво мога да кажа?

— Ами например „… съжалявам, че не ти признах по-рано“; или „… извинявай, че те излъгах“ или се опитай да обясниш защо предложи да ми помогнеш да се свържа с другите жени. И защо, когато се опитах да намеря Пъмпкин, ти настоя да кажа на Бърнард, че съм я открила. И защо се представяше за най-добрата ми приятелка, а през цялото време си крила такова важно нещо от мен.

Карина я гледаше студено и безсрамно.

— Всъщност въобще не беше твоя работа. Личният ми живот си е мой и не искам Алекс да научи. Ако ти бях казала, ти щеше да споделиш с Джулиан и преди да се усетиш, цял Лондон щеше да знае.

— Първо, Джулиан не клюкарства — започна Лусинда. — Няма значение, явно връзката ви е започнала, преди да се омъжиш за Алекс.

— Какво те кара да мислиш така?

Премигна от изненада.

— А не съм ли права?

— Тогава кой, мислиш, е бащата на Тара? — рязко попита другата.

След като Карина отказа да обядва и излетя като буря, но все пак прие перлите, Лусинда седна сама и отпиваше от виното си с мисълта, че тази изненада й бе дошла в повече.

Направи няколко бързи изчисления. Тара беше на единадесет. Майка й и баща й трябва да са започнали връзката си преди поне дванадесет години. С Лусинда бяха най-добри приятелки от тринадесет години. Значи, докато се бе преструвала на вярна съпруга в един здрав и изпълнен с любов брак, Карина всъщност е носила детето на Майлс. Момиченцето, което поради някаква незнайна причина законната му дъщеря така и не успя да приеме. Даже докато беше малка, имаше нещо странно в нея — лукавство и арогантност, които страшно я отличаваха от братята й — Чарлз и Майкъл.

Къде и как баща й се беше запознал с Карина — вече нямаше никакво значение, макар Лусинда да си спомняше, че сама я бе представила на родителите си на някаква сватба. Скоро след това приятелката й бе родила Чарлз и беше станала бяла като мляко, със сияещи очи, свежа плът и сластно тяло. Всички мъже, които я видеха по онова време, биваха запленени от вида й на Мадона, облечена в дрехи на „Диор“. И най-вече Майлс.

Но най-интересен беше фактът, че след като беше скъсал с Карина, бе започнал връзка с Фенела Харисън.

„Крайности“ — помисли си Лусинда. От бляскавата дама, в чиито нозе падаше цялото лондонско общество, към една свадлива, агресивна възрастна жена с вид на циганка, която е връзвала кристали на слабините му.

Лусинда се намръщи, като си спомни, че отношенията му с Фенела са започнали преди десет години. Какво го е накарало да смени посоката толкова рязко? Защо се е прехвърлил от омайно бляскавата Карина към Фенела и лечебните й сили?

— Има прекалено много въпросителни — изсумтя разочаровано.

— Фактът, че Тара ти е наполовина сестра, а не си го знаела, е най-шокиращото откритие — отбеляза Джулиан същата вечер, докато се приготвяха да си лягат. — За щастие никоя от другите жени няма дете от него.

— Раждането на Тара явно е било голям шок, щом е зарязал Карина почти веднага.

— За всеки женен мъж би било шок, ако любовницата му роди дете. А и тогава баща ти е бил на шейсет и две години.

— Как е могла! — избухна Лусинда. — Беше достатъчно възрастен, за да й бъде баща, а и тя бе омъжена за Алекс.

— Как мислиш, дали той е знаел?

— Не. Точно затова не ми призна, че тя е Пъмпкин. Караше ме да мисля, че е Пола. Помниш ли онова смешно вечерно парти, което организирахме — с Рейчъл и Йън? Господи, ако тогава знаех!

Джулиан свъси вежди съсредоточено.

— Смяташ ли, че Тара прилича на баща ти?

Лусинда кимна.

— Горкото дете, мисля, че да! Особено по тена. Карина има късмет, че Алекс е леко мургав, иначе щеше да се натъкне на проблеми още след самото раждане.

— Двете едва ли ще останете приятелки и вероятно няма да възникнат неприятности, но по-добре ще бъде, ако внимаваме Джейми да не хареса Тара, когато пораснат.

Лусинда се обърна към него с широко отворени очи.

— Тара му е наполовина леля! Боже мой, никога не съм мислила за това.

— А дали Карина ще й каже?

— В никакъв случай, и може би по-добре. Ще се почувства ничия, ако разбере, че Алекс не е истинският й баща.

— Какъв кошмар! — изпъшка мъжът й, като сложи ръце зад врата си. — Сексът обърква живота на хората повече от всичко друго под небето.

Лусинда се замисли за момент.

— Да, но е най-прекрасното нещо на света — нежно отговори тя и се наведе към него.

 

 

Сара, на която Лусинда имаше пълно доверие, се съгласи, че би било много жестоко, ако Карина някога признае истината на Тара.

— Не мисля, че има такава опасност — увери я внучката.

— Да, никаква. Каква полза от това? — каза Сара. — Само ще причини куп излишни неприятности. Предполагам, че повече няма да искаш да бъдете приятелки с Карина — добави тя.

— Не мисля, че ще мога. Всичко е свършено.

В думите й прозвуча тъга, дори съжаление. В рамките на една седмица беше узнала за две предателства. Женевиев бе постъпила зле, но това беше друго. Бе се грижила за Карина като за по-малка сестра, макар да бе с шест години по-голяма. Мислеше, че винаги са били напълно искрени една с друга. А сега това!

— Постъпила е изключително лошо — заяви Сара, като потъна в размисли. — Да си омъжена и да имаш връзка с женен мъж, е достатъчно лошо, но да имаш и дете от него, си е направо лекомислено. Особено сега, при наличието на толкова противозачатъчни средства, които нашето поколение не познаваше.

Лусинда й се усмихна. Понякога баба й се държеше като нейна връстница, говореше за поп звезди, класирани в челната десетка, или пък за любовните похождения на някоя манекенка, но после се връщаше към твърдия морал и норми на поведение, които знаеше от дете, и изказваше някои блестящи викториански забележки.

— Боли ме, задето не ми се е доверила — обясни Лусинда. — Винаги съм споделяла с нея, дори неща, свързани с работата ми. Спокойно можеше да ми каже, че е Пъмпкин. Никога не бих я разкрила, дори само заради Тара и Алекс.

— Явно много се е страхувала, че истината ще излезе наяве — отбеляза Сара.

— Тогава защо прояви такъв интерес към цялата история около завещанието на татко? Защо предложи да ми помогне при откриването на другите жени и така нататък?

Баба й се замисли, преди да отговори.

— Знаеш, че ако те боли зъб, не спираш да обхождаш с език болното място. По същия начин тя се е изкушавала да научи за другите му любовници… може пък да си е мислила, че е единствена, като Изабел. Разбира се, да ти предложи помощта си, е чист мазохизъм. Да бъркаш в раната и да знаеш, че все още не е зараснала… — последва кратка въздишка. — Хората сами си причиняват толкова болка, сякаш по някакъв странен начин това им доставя удоволствие.

— Просто не мога да разбера какво я е привлякло у татко. Нито беше сексапилен като Алекс, нито забавен, нито богат или общителен.

— Да, скъпа, но е притежавал нещо, което при продължителни връзки привлича жените повече от всичко друго.

— Имаш предвид ум?

— Да. Това е най-силният афродизиак, защото умните мъже имат власт. А най-ласкаещо за една жена е да се окаже привлекателна за умен и влиятелен мъж. Това я кара да се чувства много специална, а през повечето време не е, разбира се.

Лусинда кимна с разбиране. Нито една жена не би искала да се свърже с глупак.

— Какво ще правиш сега? — попита я баба й.

— Ще занеса за оценка последното бижу. Едва тогава ще узная дали ще ударя джакпота — пое въздух, сякаш се подготвяше за скок в ледени води.

— А последното бижу е…

— Една доста претрупана диамантена брошка с доста едри камъни.

— А защо реши, че ще е най-ценната?

— Когато ги описах на Карина, тя каза, че определено й се струва най-скъпа — нещо в погледа на Сара я накара да млъкне. — Какво има?

Веждите на старата жена се свиха разтревожено:

— Карина не се е доказала като най-честния ти съветник.

— Знам, но… — Лусинда я погледна тъжно. — Със сигурност не би ме посъветвала да задържа бижу без стойност. Защо ще й е да го прави? Това се случи доста преди да разбера, че е имала връзка с татко.

— Сигурна съм, че всичко ще се нареди — успокоително каза Сара. — Да не бъдем черногледи. Ще ме уведомиш какво е станало, нали?

— Разбира се, бабо, и ще празнуваме. Само ти, аз и Джулиан. Защото, слава Богу, от цялото семейство само ние знаем за това.

— Слава Богу! — отвърна Сара, като вдигна поглед към небето.

 

 

Ан извади пожълтелите ръкописни листове от найлоновия плик, в който бяха останали непокътнати през последните трийсет години, и започна да чете историите, които беше написала за Том и Хари като деца.

С нарастващо удивление от факта, че са нейно творение, осъзна, че са едновременно забавни и поучителни. Всъщност това бяха няколко разказа за пет котки, които живееха в една ферма. Всичките герои бяха различни: от най-възрастния на име Роули — мъдрия водач на групата, който измисля храбри приключения, до смахнатия Бейбикинс, който непрекъснато се спъва в бутилки от мляко и се забърква в неприятности.

За пръв път от години Ан се смееше на глас. Трябваше да признае, че това бяха удивително хубави приказки, които биха се харесали и на възрастните, докато ги четат на децата си. Защо тогава Майлс ги бе захвърлил като боклук? Разбира се, не бяха трудове по висша математика като неговите, но все пак? Потънала в мислите си, Ан седна на бюрото му и осъзна, че за пръв път от много години насам мисли за себе си. Историите с котките не бяха достатъчно на брой, за да ги събере в книга. Ами ако напишеше продължение и ги напечаташе? Даже можеше да намери и добър художник за илюстрациите.

Сякаш лъч светлина се бе промъкнал през дебелите тъмни облаци, обвили душата й от толкова дълго време, че даже не можеше да си спомни откога. Майка й беше права. Хората могат да започнат отначало дори да са подминали шейсетте, а даже и никога да не публикуваше историите си, това нямаше да е от значение. Писането щеше да й бъде отдушник и щеше да запълва дните й.

Посегна да вземе един от грижливо подострените моливи, които Майлс държеше в кутия на бюрото си, извади от чекмеджето няколко празни бели листа и се залови за работа.

 

 

— Искаш ли да дойда с теб, Зайче? — попита Джулиан същата вечер.

Беше се погрижила на следващия ден да вземе диамантената брошка от Бърнард по обед и да я занесе в „Аспри“ на Бонд Стрийт, за да й направят оценка. Лицето й се озари.

— Наистина ли би дошъл? Сигурно ще ми бъде нервно и ще я забравя в някое такси или пък ще я изхвърля някъде. О, Боже, страх ме е! Утре по това време може да се окажа наследничка на три милиона лири и ще мога да си стоя вкъщи.

— И да си имаме още едно дете?

— Джулиан! — вторачи се в него с блеснали очи и зачервено от въодушевление лице. — Наистина ли? Още едно дете? — не можеше да повярва.

— Ако наистина го искаш, бихме могли да си го позволим и ще си стоиш вкъщи при хората, които обичаш — увери я той и я целуна по върха на носа.

С двете си ръце сграбчи неговите.

— О, Джулиан, толкова те обичам! Ще бъдем много щастливи. Представи си, още едно дете! Дали Джейми и Дейзи ще се зарадват? Те винаги са искали да имат братче или сестриче. Можем да си вземем и кученце. Ако съм си у дома по цял ден, ще имам възможност да се грижа и за него.

— По-спокойно, скъпа. Не се увличай — засмя се той, — нека видим какво ще стане утре.

— Няма да мигна тази нощ. Сигурно сме най-щастливата двойка на света, Джулиан.

 

 

Седнал в новата си кола, „Ванкуиш Астън Мартин V 12“ за сто и седемдесет хиляди лири, Хари свери златния си часовник „Картие“, разкопча кашмиреното си сако марка „Савил Роу“, ръчна изработка, и се отправи към Лондон. По негово мнение това беше сполука, и то доста по-голяма, отколкото някога се бе надявал.

Два месеца поред Пола планираше сватбата им с организатора на тържества в „Клариджис“, „Смитсънс“ печатаха поканите, „Таун и Каунти“ правеха проекта за аранжирането на цветята, а Катрин Уолкър шиеше сватбената й рокля. Бе предложила на Хари да обиколи из провинцията, за да намери някоя приятна къща, където да прекарват уикендите.

— На около два часа път от Лондон, скъпи — инструктираше го тя, — с басейн, тенис корт, градина от няколко акра, поне седем спални със самостоятелни бани, и разбира се, стаи за прислугата. Разчитам на теб, Хари, имаш много добър вкус, но да не струва повече от четири милиона. Нали всичко е окей, скъпи?

Доколкото въобще го интересуваше, шибаната работа си беше окей. Това се казваше живот. Сега имаше всяко шибано нещо, което някога бе искал. Апартамент в „Итън Плейс“, имение в провинцията, което предстоеше да купи, колата на мечтите му, ръчно изработени дрехи, обувки на „Лоб“, ризи с монограми от „Търнбул и Асър“, също ръчна изработка, копринени италиански вратовръзки от „Версаче“ по сто и петдесет лири едната, а в замяна просто трябваше да изглежда убедително за външния свят с начина си на живот. Това беше идеалната работа. Първоначалната идея беше негова, а сега и славата, без да е необходимо да работи ни един ден до края на живота си. От него се искаше само да продължава да прави Пола щастлива, което никак не беше трудно. За нея най-важното бе добрият секс, постоянно да получава комплименти за външния си вид и червени рози, които да й напомнят, че е обичана, а където и да отидеше — да има до себе си представителен мъж и верен роб, който да съзнава късмета си.

Хари наистина съзнаваше късмета си. Никога не беше се чувствал по-добре, а животът му беше адски лесен.

 

 

Том обикаляше из града, за да купи годежен пръстен за Сюзан. След скорошния трагичен инцидент при Бюд, самоувереността му бе нараснала, което изумяваше и него самия. Всъщност за пръв път чувстваше, че е заслужил уважението на хората, и макар да беше доста объркан, когато по първите страници на вестниците го възхваляваха като спасител на Стийв с такива драматични заглавия като: „Герой спасява сина на приятелката си“.

Това до голяма степен потуши унижението, натрупвано от баща му толкова много години.

Предложението на Сюзан, породено от прилив на емоции в първите часове след спасяването на момчето, разбира се, го беше стъписало, но макар и изненадан, с радост бе приел. Това беше искал през цялото време, но се страхуваше да не му откаже, а и никога не бе считал, че е достоен за нея. Във всеки случай не и като съпруг или втори баща за Стийв и Дик.

Но Сюзан бе променила това със своя порив, който ги зашемети и ги остави без дъх, и почти троснато бе отвърнал: „Не ставай смешна, разбира се, че ще се оженя за теб“.

Загледан във витрината на антикварния бижутерски магазин, погледът му бе прикован от един красив пръстен с рубини и диаманти. Камъните бяха доста малки, но въпреки това не можеше да си позволи нещо толкова скъпо, тъй като искаше да вложи парите от баща си в покупката на по-голяма къща. Дизайнът на пръстена обаче много му хареса, а и идеално би се съчетал със златната венчална халка.

Когато се прибра същата вечер, Сюзан метеше първите нападали есенни листа от градинската пътека, а сандъците с цветя изглеждаха раздърпани като красива жена, чиято хубост прецъфтява.

— Мислех, че ще вечеряме отвън. Наближава, нали? — каза тя, като вдигна очи към облачното небе, което сякаш притискаше върху главите им влагата, топла и лепнеща.

Преди известно време Том бе купил от „Хоумбейз“ градинска маса с четири стола, за да не изнасят кухненската всеки път, когато е достатъчно топло, за да вечерят навън. Бе взел и няколко възглавници, дори и шатра със стойки за по-горещите дни.

— Бихме могли да изпием по чаша вино тук — предложи той, като разопакова бутилката охладено „Шабли“, която бе купил.

Сюзан се засмя с въодушевление:

— Ще донеса чаши.

— Не, аз ще ги донеса, ти се отпусни и си почини.

Отиде в кухнята с виното. Когато се върна, вече беше налял две чаши. Остави подноса на масата и подаде едната на Сюзан.

— Благодаря, Том. Да пием за нас! — каза тя, като вдигна чашата си към него.

— За нас! — повтори той.

— Кога ще… — започна Сюзан, като се мръщеше и се взираше в дъното на чашата. — Какво по… О, Боже! О, Господи, Том! — извади пръстена, от ръцете й капеше вино, а кожата около очите й изведнъж порозовя. — О, Том! — несвързано повтаряше тя.

— Всичко наред ли е? Става ли ти? — попита той нетърпеливо.

— Ще ми стане, дори и да трябва да си счупя пръста — отвърна оживено.

Пръстенът се плъзна по пръста й така гладко, сякаш беше направен за нея.

— Не мога да повярвам! — тя държеше ръката си така, че да може да види блясъка на рубините и диамантите от различен ъгъл. — Красив е, Том. Благодаря! Благодаря! Благодаря! — наведе към него и го възнагради с целувка по устата. — Ти си най-фантастичният мъж, когото съм срещала някога, макар че се наложи аз да ти направя предложение. Обичам те до полуда! — му каза, като се смееше.

Стийв и Дик вече знаеха, че плануват сватба, но все още не бяха споделили с никого.

— Кога можем да кажем на семейството ти, Том? — попита Сюзан.

— Какво ще кажеш за утре?

 

 

Джулиан придружи жена си до офиса на Бърнард. Сега, когато бе настъпил моментът да вземе диамантената брошка, от която зависеше цялото й бъдеще, Лусинда се чувстваше нервна и й се гадеше. Стомахът й се преобръщаше, сърцето й биеше учестено, а ръцете й трепереха.

— Къде ще направите оценката? — попита адвокатът, докато оставяше кутийката за бижута на бюрото.

— В „Асприс“ — отвърна младата жена с дрезгав глас, после прочисти гърлото си и повтори: — В „Асприс“ на Бонд Стрийт. Мислиш ли, че ще е необходимо да се консултирам и с друг бижутер?

Бърнард се замисли за момент.

— Не, не е нужно. Няма по-реномирана фирма, но не забравяйте, че искате обикновена оценка на брошката, но също така и остойностяване за застрахователни цели. Ако бъде открадната, тя би струвала много повече от онази, с която евентуално може да се замени, заради данъка при покупка.

— Разбирам.

Лусинда потрепери от вълнение. Говореше за украшението така, сякаш вече знаеше, че то е най-скъпото в колекцията на баща й.

— Това ли е всичко? Значи Майлс не е приготвил повече гадни изненади?

Изглежда, Бърнард се поколеба за момент, сякаш се канеше да каже нещо, но се чудеше дали да го направи.

— Какво има? — предпазливо попита Лусинда.

— Наистина няма за какво да се тревожите — последва внезапният отговор на стареца. — Оставил ти е запечатано писмо, което следва да ти дам след един месец, считано от днес, когато… — потрепери. — … жребият така или иначе ще е хвърлен.

— Той ще бъде хвърлен само след два часа — отбеляза тя. — Какво ли ужасяващо писъмце ми е приготвил, че да го чакам четири седмици?

— Всъщност баща ти ми довери — продължи Бърнард, — че ще е нужен месец, за да се поуталожат нещата. И едва тогава ще можеш да приемеш… как да го кажа… ъъъ… ще си се примирила с цялата ситуация, каквато и да е тя, и следователно ще си в състояние да разбереш по-добре онова, което е искал да ти каже в писмото.

— Покровителствено копеле! — разгорещено избухна Джулиан. — Не му ли стига всичко, което й причини? Наложи се да се свърже с всичките му бивши любовници, а повечето от тях са доста странни, беше принудена да страда и от това, че участва в жалката игра за наследство, измислена от него, въпреки че братята й вече бяха получили по петдесет хиляди, а сега ще трябва да чака цял месец, за да прочете последното писмо на този зъл манипулатор, който обожаваше да си играе с живота на хората.

Адвокатът се усмихна студено.

— Няма смисъл да обвиняваш посредника, Джулиан, а и съм напълно съгласен с теб.

— Съжалявам, Бърнард, нямах такова намерение, наистина! Но той си беше чудовище. Почти през целия си живот пренебрегваше Лусинда, а откакто почина, превърна живота й в същински ад.

— Може би писмото му ще даде някакво обяснение — сухо вметна Лусинда. — Въпреки че отново може да ме прати за зелен хайвер. Изглежда като онова преследване на съкровище, в което участвах като ученичка. Заедно с приятелите ми обиколихме цял Лондон в търсене на ключ към загадката и тъкмо когато си мислехме, че сме достигнали края, се появи ново условие, което ни върна обратно.

— Мисля, че този път краят наистина се вижда, Лусинда — увери я Бърнард.

— Ние тръгваме — обяви тя, като стана и взе кутията с бижуто. — Ще ти се обадя по-късно днес, когато получа оценката.

— Добре. Желая ти успех, скъпа.

— Благодаря.

Усети как увереността й се възвръща с брошката в ръцете й. Всичко щеше да се нареди. Сега вече бе сигурна. Стига само украшението да бъде оценено за около тридесет хиляди лири, щеше да спечели. Това беше сумата, определена от баща й. Беше сигурна, гледайки бляскавите диаманти, някои по-малки, други по-едри, но всичките подредени в изящна композиция върху материал, който според Карина бе платина. Още повече че това бе най-голямото и впечатляващо от всичките шест бижута, които бе оставил. Медальонът с перидоти, подредени на златна подложка, гривната с аквамарин и диаманти, фино изработените златни обеци, пръстенът със синия камък, обграден с диаманти — сигурна беше, че ни едно от тях не е наистина ценно. Разбира се, перлите, които бе дала на Карина, са адски скъпи, ако бяха истински, а не изкуствени, но така ли щеше да стане и сега? Нима истински диаманти с такъв размер не биха получили царска цена?

Лусинда и Джулиан бяха въведени в декорирания в плюш приземен офис на „Асприс“, а скоро след това към тях се присъедини един забележително добре облечен мъж на средна възраст.

— Добър ден — каза той, докато се ръкуваха. — Мога ли да ви помогна?

— Наследих от баща си едно бижу и бих искала да го оцените — обясни лаконично Лусинда, като считаше съкратената версия относно завещанието на баща й за съвсем достатъчна, и с гордост подаде отворената кутия с диамантите — ослепително бляскави под пряката светлина на лампите. Той я взе и я разгледа няколко минути, а Лусинда и Джулиан го наблюдаваха в очакване. След това извади брошката от кутията, обърна я, за да я огледа, а после пак я завъртя, повдигна я по-близо до очите си и заговори:

— Предполагам, това е дубликат от оригинала, който ви е оставил вашият баща? — веждите му се сбърчиха от безпокойство.

— Дубликат?! — изглеждаше изненадана, сякаш студена ръка сграбчи сърцето й. — Не, това е истинската брошка.

— Знаете ли как се е натъкнал на нея?

Лусинда поклати глава.

— Той остави доста украшения и това е едно от тях. Мисля, че е най-хубавото.

Мъжът рязко повдигна вежди и я изгледа, сякаш бе загубила ума си.

— Но това е евтино бижу, дрънкулка. Добър екземпляр, вероятно на „Кристиан Диор“, но според мен на дребно би струвало само около хиляда и петстотин лири. А цената му на оказион би била тридесет или четиридесет лири — добави, сякаш за да я утеши.

— Не разбирам…

Всичките й надежди, мечти, очаквания и останки от уважение към баща й се сгромолясаха край нея, сякаш бе затрупана от неудържимото чувство за несправедливост. Джулиан я хвана за ръка. Очарователният служител на „Асприс“ продължаваше да стои до тях с накита в ръка и ги наблюдаваше с безкрайно безпокойство и съчувствие.

— Наистина съжалявам — виновно изрече той, — но всеки би могъл да се заблуди. Днешната евтина бижутерия е наистина превъзходна. Тя подлъгва… исках да кажа, очарова много хора, защото на вид е същата като оригиналите.

— Вижте, не разбирам нищо от украшения — обясни Лусинда с равен тон. — Баща ми не е твърдял, че е истинска. Аз така си помислих.

— О, Зайче! — съчувствено прошепна мъжът й. — Откъде можеше да знаеш?

Докато излизаха от ателието, Лусинда се вгледа в изложените по витрините стъклени кутии с диаманти, сапфири, рубини и смарагди за хиляди лири. Каква глупачка беше! Защо не бе дошла тук още в началото, вместо да се рови из книгите? Сега, като се вгледа в една диамантена огърлица с гривна към нея, забеляза разликата между истинското бижу и имитацията. Диамантите имаха такава дълбочина в блясъка си, която при фалшивите никога не можеше да бъде постигната. А и шлифовката им беше по-фина, по-изтънчена. Карина бе права, като я съветваше да гледа шлифовката, когато избира накитите, но не и по отношение на тези диаманти.

Прибраха се вкъщи умълчани. Лусинда беше прекалено потисната, за да води разговор, а Джулиан измисляше само банални думи и клишета, така че реши по-добре да не казва нищо.

Беше се освободила от работа следобеда, като предвиждаше, че ще е прекалено развълнувана, за да се върне в офиса, но сега малката им къща бе пристан, където можеше да се погрижи за разбитите си надежди. Ядосваше се на себе си за това, че сама се бе подвела. Да бе избрала най-малкото, но истинско бижу, например медальона с перидот или гривната с аквамарин и диаманти. Бе избрала фалшивото бляскаво стъкло, което не струваше нищо… Изведнъж без никаква връзка в съзнанието й изплува сцена от детството й, когато бе пет-шестгодишна. Всички се бяха събрали около масата във всекидневната, защото Майлс отказваше да се храни в кухнята, и тя бе посегнала към най-голямото парче шоколадов кейк.

— Много си лакома, Лусинда! — яростно бе изревал той. — Винаги искаш да вземеш най-голямото парче — след това й бе отнел чинията. — Сега ще гледаш отстрани как ям, за да се научиш — изяде го бавно, с демонстративна наслада, като облизваше устни, а накрая обра с чаена лъжица и остатъците от глазурата. — Може би това ще те научи да не бъдеш толкова лакома — победоносно каза той в заключение.

Защо ли си го припомни именно сега? Та брошката беше най-голямата и ослепителната в цялата колекция и Майлс вероятно бе предположил, че ще се спре на нея, считайки, че това ще е най-добрият урок за нейната алчност.

Колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше, че именно така се бе случило. Точно в стила на баща й.

— Защо татко ме мразеше толкова? — избухна в сълзи тя. — Знаел е, че ще постъпя точно по този начин и сега сигурно се обръща от смях в гроба. Постъпих така, както е предрекъл. Господи, иде ми да се сритам.

— Зайче, мила, нали Карина те убеди, че диамантената брошка е най-ценната? — възрази й Джулиан, като я прегърна. — Не бъди жестока със себе си. Това си беше чиста лотария. Обзалагам се, че нито едно от бижутата не е на стойност трийсет хиляди лири.

Лусинда беше толкова озадачена, че спря да плаче и се обърна към него.

— Искаш да кажеш, че което и украшение да бях избрала, нямаше да струва повече?

— Точно така! Защо не е дал на Бърнард всички оценки? Би могъл да ги сложи в някой от неговите запечатани пликове, който да бъде отворен в уречения момент. Точно в стила му е да въвлече всички, и най-вече теб, така че да превърне избора на бижу в състезание, което или печелиш, или губиш, но в крайна сметка наистина губиш просто защото е нямало как да спечелиш — бавно и внимателно добави той. — И трите милиона няма да бъдат наследени. А може и въобще да не съществуват.

Лусинда се сви на кълбо на дивана и се опитваше са осмисли думите на съпруга си.

— Но това е пълна, абсолютна лудост и безсмислица — най-накрая промълви тя. — За какво, по дяволите, беше всичко тогава?

Джулиан сви рамене.

— Ако баща ти все още беше жив, бих те посъветвал да питаш него. Но сега не би могъл да ти отговори, защото сам си получи заслуженото, задето си играеше с живота на хората — гневно добави той.

В това време Джейми и Дейзи, които следобед бяха излезли с Делия, се прибраха.

— Да се престорим, че нищо не се е случило — бързо предложи Джулиан.

— Съвсем нищо — рязко отвърна Лусинда, като издуха носа си.

Всички се събраха в кухнята и пиеха чай, Лусинда бе направила от любимите на децата сандвичи с фъстъчено масло, а Делия — препечени филийки с „Мармите“. Помощницата поддържаше весел разговор и караше малките да разкажат какво са правили през деня, сякаш усещаше, че майка им е притеснена за нещо.

Лусинда отчаяно се опитваше да скрие депресията си, докато слушаше как Джулиан обещава да заведе децата в Торп Парк през уикенда, но дълбоко в нея един глас непрекъснато й повтаряше: „Глупачка! Имаше един-единствен шанс и ти го пропиля! Пропиля го, защото си алчна! Посегна на най-голямото и според теб най-ценното. Баща ти е знаел, че точно така ще постъпиш. Глупачка! Глупачка!“

Звънецът на външната врата прекъсна разсъжденията й.

— Аз ще отворя — каза Джулиан, като стана от масата.

Лусинда позна гласа на Том в коридора и сърцето й се сви при мисълта за какво ли е дошъл. Брат й винаги бе мрачен и потиснат заради тъжния си живот, въпреки че звучеше по-ведро от последния път, когато се видяха. Определено нямаше нужда от човек унил колкото и тя самата.

Но Том беше весел, поруменял и усмихнат, когато влезе в кухнята, хванал Сюзан за ръка.

— Зравей, Лусинда — поздрави я с целувка по бузата. — Със Сюзан искахме първи да научите — развълнувано продължи той.

Изгледа ги последователно, като се опитваше да си спомни кога за последен път ги бе виждала толкова щастливи.

— Ще се женим — съобщи брат й с едва сдържано вълнение. Прегърна Сюзан и я притегли към себе си. — Ще направим скромна сватба след четири седмици и се чудех дали бихте се съгласили да ни станете кумове — обърна се той към Джулиан.

Джулиан засия:

— Разбира се, Том, честито! Това е страхотна новина — беше много мило, че го канят за кум, макар да знаеше, че шуреят му няма приятели и не би могъл да помоли друг.

— Том! — Лусинда се хвърли към него, като обгърна с ръце врата му и за момент забрави проблемите си, завладяна от щастието, което изпита за него.

Брат й заслужаваше добра съпруга. Винаги се бе нуждаел от обич, приятелство и разбиране и от някого, който наистина да му принадлежи. А инстинктът й подсказваше, че Сюзан е идеалната избраница. Беше мила и грижовна към него.

— Трябва да го полеем с шампанско — отбеляза Джулиан и се запъти към хладилника, където винаги държеше по една добре охладена бутилка за такива неочаквани случаи.

Джейми и Дейзи скачаха из кухнята и дори лицето на Делия сияеше от възхита.

Лусинда прегърна и Сюзан със същата неподправена радост.

— Наистина е прекрасно, че ще станеш член на семейството — искрено сподели тя. — Сигурна съм, че ще бъдете много щастливи. Просто го чувствам.

Дейзи дръпна вуйчо си за ръката и вдигна поглед към него:

— Може ли да ви стана булка, когато се жените? — попита с надежда.

Том остана озадачен за миг, а Сюзан приклекна, така че да се изравни с нея:

— Шаферка! — поправи я тя. — Разбира се, че може, ако майка ти разреши.

— Това ще бъде просто една скромна сватба — паникьосан обясни Том. — Няма да има…

— Знам — усмихна му се Сюзан, — но Джейми и Дейзи, както Стийв и Дик трябва да участват, не мислиш ли? Няма да е нищо грандиозно. Просто една тиха семейна церемония, съгласен ли си? — успокои го тя.

Том въздъхна облекчен.

— Ще бъде идеално — потвърди той. После се наведе, за да целуне нежната бузка на племенницата си. — Ще се радваме да ни станеш шаферка, а може и Джейми, Стийв и Дик да бъдат шафери или нещо такова.

— Ще измислим нещо — весело отвърна Сюзан, като срещна погледа на Лусинда и се засмя.

Домакинята настоя да останат за вечеря. Чувстваше се въодушевена от щастието, което бе сполетяло брат й тъкмо когато си мислеше, че ще остане сам за цял живот.

Това показваше в какво окаяно състояние е изпаднала само защото се бе оставила Майлс да контролира живота й от отвъдното.

— Знам, че звучи банално — прошепна тя на Джулиан, докато приготвяха замразеното пилешко за вечеря, — но да обичаш някого, е по-важно от това да имаш пари, нали?

— Банално или не, любовта е най-важното нещо! — тихо отвърна Джулиан и бързо я целуна по устните.