Уна-Мери Паркър
Момент на лудост (12)

Дванадесета глава

— Добре ли изглеждам — поиска мнението на Том Сюзан.

Беше облечена в един от черните костюми, които си бе купила за работа, комбиниран със спретнати черни обувки и малка черна сламена шапка, която бе намерила в „Аксесъриз“. Шапката я тревожеше. Повечето й се сториха подходящи само за сватби, но тази бе най-семплата, която успя да открие, и се надяваше, че я прави изискана.

— Изглеждаш чудесно — отвърна одобрително той. — Толкова се радвам, че идваш с мен. От седмици се боях от днешния ден.

Това бе истината. Всеки път, когато си спомнеше за панихидата на баща си, стомахът му се свиваше, а сърцето го пробождаше. Лусинда ги бе предупредила, че може да дойдат неколкостотин души. Не че щяха да гледат него, разбира се, но, въпреки това щеше да бъде изпитание.

Слава Богу, че нямаше да бъде сам. Том се наведе и целуна Сюзан нежно по бузата.

— Какво щях да правя без теб? — прошепна той.

— Всъщност мисля, че сега положението е друго — отвърна весело тя.

След сцената с бившия й приятел Том живееше с нея и вече не можеше да си спомни времето, когато не беше част от живота й. Освободи мизерния си апартамент, пренесе оскъдните си принадлежности в дома й и както сама бе признала пред една колежка, „някак си се вписа в духа на самата къща, с книгите и всичко останало, сякаш винаги е бил с нас“.

Дик и Стийв също се радваха на положението. Сега винаги имаше някой вкъщи вечер или през уикендите, който да играе на монопол или други игри с тях, да ги води на плуване или до зоологическата градина или да организира пикник в Ричмънд Парк, където можеха да ритат топка.

— Ще ми се да не трябваше да ходим на приема след панихидата — каза Том, като оправи черната си вратовръзка и приглади нервно косата си с длан.

Сюзан се съгласи искрено, макар и негласно. За нея това бе кръщение с огън — първата й среща с цялото му семейство. Какво щяха да си помислят за нея? Несъмнено щеше да има нагласа, че Том е с жена с по-ниско обществено положение от тяхното, неомъжена самотна майка, при това живееща в общинска къща и работеща като секретарка в „Груп Алианс“. Затова искаше поне да изглежда изискано.

Том плъзна ръка около талията й.

— По-добре да тръгваме — каза, като я притисна. — Един Бог знае къде ще паркираме, но да се надяваме, че ще има свободно място.

Момчетата щяха да прекарат деня у приятели от училището, тъй като ги бяха пуснали в лятна ваканция, така че Сюзан заключи внимателно входната врата. Всички ключалки бяха сменени, но не желаеше да поема никакъв риск. Не искаше онзи боклук да се намърда в дома й отново.

 

 

Джейн и Уилям Котърел закусваха в стаята си. Бяха пристигнали от Франция предишната вечер и бяха отседнали в „Бейлис Хотел“ на Глостър Роуд, защото бе много по-евтин от онези, които използваха обикновено при престоя си в Лондон. Трябваше да затегнат коланите. Шато сен Лоран бе обявено за продан, но Уилям забавяше подписването на договора, защото така бе обещал на Джейн. Налагаше се да го продадат, и то скоро, но тя се молеше за чудо и сърце не му даваше да й съобщи, че няма шанс Ай Си Си да бъде спасена.

Днес щяха да ходят на панихидата на Майлс и на приема след нея, а вечерта Лусинда ги бе поканила на вечеря, но утре търсенето на скромна къщичка, някъде по родните им места, трябваше да започне.

Пиеха кафето си и ронеха кифлите си в тишина, всеки дълбоко замислен за бъдещето. За един ужасен момент Уилям почти си пожела днес да бе неговата панихида. Майлс вече нямаше грижи. Нямаше отговорности. Нито мъчителни чувства на самообвинение. Той никога не бе постъпвал глупаво или необмислено през живота си. Впоследствие Ан бе добре осигурена. Докато ако нещо се случеше с него!… Имаше моменти през изминалите няколко седмици, когато му се бе искало да се самоубие, да глътне няколко хапчета с малко уиски и да се измъкне от мъчителната ситуация, в която бе вкарал и двама им. Почти не мигваше, а задремеше ли, сънуваше ужасни, преплитащи се кошмари, в които губеше разни неща и не можеше да ги открие. После винаги се будеше облян в пот, а сърцето му биеше тежко, мозъкът му бе изпълнен с паника и отчаяни мисли. Джейн не знаеше, разбира се. Опитваше се да я предпази, доколкото можеше, от грозната действителност, която ги очакваше, но рано или късно щеше да се наложи жена му да приеме, че животът им се е променил безвъзвратно.

Джейн отиде до тоалетката на скромната им стая, за да довърши грима си, който винаги бе незабележим и най-вече подчертаваше добрата й структура и нежните очи. Отчаяно се опитваше да се държи храбро, но дори и тази малка спретната стая я потискаше, когато я сравняваше с апартаментите в „Бъркли“, където преди отсядаха. Там, където управителят нареждаше при пристигането им да ги очакват цветя, плодове и допълнителна бутилка шампанско. И където румсървисът беше винаги на разположение, за да донесат закуска, да изпратят някого да изглади дрехите им, да им лъсне обувките или да намерят фризьор за нула време.

Какво щеше да стане с тях сега? Знаеше, че трябва да бъде силна и разумна по отношение на бъдещето. В противен случай хората щяха да си помислят, че е разглезена старица, която вдига шум, защото вероятно трябва да се примири с живота в четиристайна къщичка с половин акър земя, вместо с петнадесетте стаи в имението, заобиколено от сто хектара, които включваха алеи и ливади, беседки и овощни насаждения, обградена със стена градина, обширна тераса и басейн.

„Ще бъда смела“ — каза си тя, докато увиваше косата си с шалче, преди да си сложи малката черна шапка. Просто се държеше егоистично. Уилям страдаше най-много, независимо колко упорито се опитваше да го крие под маската на спокойната веселост. Поне, мислеше си тя, докато слагаше бледо коралово червило на треперещите си устни, никой от тях не бе смъртно болен, нито бе загубил зрението си, крак или ръка, не бе умрял. Освен, разбира се, Майлс.

 

 

Ан отпиваше от брендито и содата, които Хари й бе дал, и се надяваше, че ще успее да се справи. Днес всички очи щяха да са вперени в нея, всички онези интелектуалци, приятели на Майлс, и щяха да си мислят: ето я вдовицата му. Такава глупачка. Какво изобщо е намерил у нея?

По нейна молба Лусинда бе организирала цялото събиране и сега не можеше да си спомни кой щеше да произнесе хвалебственото слово, кой щеше да чете реч, какви химни бяха подбрани… кои щяха да бъдат присъстващите… Няма значение. Не беше важно всъщност. Майлс нямаше да е там, а това бе най-лошото. Отпи нова глътка и се молеше всичко това да е минало.

— Добре ли си, мамо? — попита Хари, като доля своята чаша.

„Напоследък е доста по-тих“ — размишляваше майка му. Чудеше се какво е намислил. И все пак бе много мило от негова страна, като каза, че ще се премести при нея за известно време. Само докато преодолеела смъртта на татко му, бе обещал. Това означаваше, че трябва да му приготвя закуска, обяд и вечеря, когато копнееше само да се пъхне в леглото и да не се тревожи за яденето, но трябваше да е благодарна. В края на краищата, той вероятно се отказваше от много неща, за да се нанесе при нея в тази голяма стара къща.

— Има време за едно на крак, докато пристигне колата — каза той, след като взе чашата й. — Това ще те поддържа до приема.

— Приемът… — повтори Ан, като затвори очи от ужас. Бе забравила за приема.

— Изпий го — нареди синът й.

 

 

Сара Уелс бе стар помощник в погребенията. За своите осемдесет и две години бе присъствала на толкова много, че се бяха превърнали в нещо като Коледа или Великден. Напоследък броят им се бе увеличил, тъй като нейни приятели и познати бяха починали, но все не можеше да превъзмогне смътното чувство на триумф. Сякаш раят си имаше приемна квота и ако си успял да избегнеш Онази с косата, значи печелиш! Все още си на този свят и се наслаждаваш на живота, а не си превърнат в шепа сива пепел, подобно на кутия с котешки отпадъци. А най-големият й триумф бе, че бе надживяла дори и своя неприятен зет.

Погледна се за последен път в дългото огледало, преди да слезе и да се качи в наетата кола. Облечена бе в красиво скроена черна рокля и подходящ жакет. Около шията и на ушите й блестяха перли. Широкополата й шапка бе изработена от фина слама, с панделка отпред.

„Някои панихиди са много тъжни“ — мислеше си, като се качваше в асансьора. Тази със сигурност щеше да бъде такава, но не и за нея.

 

 

Бе присъствала на погребението на Майлс, въпреки че никой не знаеше. Трябваше да се крие на известно разстояние, под дърветата, и да гледа как пристига катафалката, следвана от колите, които докараха Лусинда и Джулиан, Ан и Сара, Том и Хари на онова мрачно място, където подробностите около кремацията бяха строго пазена тайна. Понякога се питаше дали пепелта, която впоследствие дават на семействата, наистина е на починалия им родственик. Представяше си как изпразват всичко в един огромен контейнер и накрая го разтърсват, преди да насипят по малко в кокетните пластмасови урни.

Днес, мислеше си тя, можеше да присъства явно сред събралите се в „Сейнт Мартин ин дъ Фийлдс“, без да дава повод за догадки. Никой не знаеше какво се бе случило между нея и покойния преди всичките тези години. И нямаше да узнае. Тайната щеше да потъне в гроба с нея, както и с Майлс. Трябваше да мисли за други хора — техният живот не биваше да бъде разстройван.

В меланхолично настроение, тя закопча красивата си черна рокля, провери дали черната й шапчица е здраво закрепена с иглата и взе чантата и ръкавиците си. Време бе да тръгва. Време да си вземе последно сбогом с Майлс.

 

 

— Но защо и ние да не може да дойдем? — мрънкаше Джейми.

С Дейзи щяха да прекарат деня с Делия, която бе обещала да ги заведе в зоологическата градина.

— Най-вече защото няма да ви хареса — обясни майка им, докато се опитваше да закрепи косата си на кок под черната шапка.

— Ще ми хареса — настоя упорито той. — Всички други ще ходят.

— Не всички ще ходят. Ще бъдат само приятели на дядо ви и дори аз не ги познавам — промърмори тя през двата фуркета, които стискаше с предните си зъби.

Джейми правеше колело и едва не се блъсна в лампата на нощното й шкафче.

— Внимавай! — прошепна раздразнено Лусинда. — Защо не идеш да намериш Делия? Приготвя ви храна за пикник. Можеш да й помогнеш да събере онова, което искаш да вземете.

Фризурата й не се получаваше така добре, както обикновено, а Джулиан всеки момент щеше да извика от долу, че трябва да тръгват.

Джейми се въртеше наоколо и я гледаше замислено.

— Мъчно ли ти е? — попита я внезапно.

— Какво?

— Мъчно ли ти е, че татко ти е мъртъв? Затова ли не искаш да дойда с теб днес?

— О, Джейми! — обърна се и разтвори ръце за прегръдка. Той бавно се приближи, несигурен дали иска да бъде прегърнат или не. — Обичам да си с мен и ако можех, щях да бъда с теб непрекъснато, но днес ще бъде тъжен ден за много хора. Баба, прабаба Сара, чичо Том, чичо Хари и аз, разбира се, ще бъдем тъжни и не мисля, че ще е много забавно за теб да си заобиколен от множество мрачни хора, нали? Вие с Дейзи ще си прекарате много по-добре в зоологическата градина, а довечера ще приготвя специална ранна вечеря, за да може всички заедно да хапнем, преди да си легнем.

— Все така разправяш, но винаги става късно и тогава Делия казва, че не можем да седим будни повече — момченцето се изскубна от ръцете й и седна на ръба на леглото.

— Невинаги е късно, Джейми. Правя всичко възможно да се прибера навреме, за да ви видя вечер.

Той ровеше в килима с петата на мъничките си маратонки и се взираше в него, с издадена долна устна.

— Ти никога не си тук — каза със задавен глас. — Обзалагам се… обзалагам се… — малкият му гръден кош се повдигаше и спускаше учестено. — … обзалагам се, че ако умра, няма да си по-тъжна, отколкото за това, че е починал баща ти — после се обърна и избяга от спалнята, а тя чуваше крачетата му да трополят по площадката на стълбите към стаята му.

— Трябва да тръгваме, Зайче. Може с векове да търсим място за паркиране — дочу да я вика Джулиан от коридора долу.

— Слизам след минутка — отвърна му Лусинда, като се опитваше да овладее внезапно бликналите си сълзи.

„Наистина ли си мисли така синът й, питаше се, дълбоко наранена. Че не го обича? Че отсъства от къщи толкова много по собствено желание?“

Чу стъпките на мъжа си по стълбите.

— Хайде, иначе ще закъснеем — спря на вратата и се вгледа в нея. — Какво има, Зайче?

Лусинда се изправи и се хвърли в прегръдките му. През въздишки му повтори какво бе казал синът им. Джулиан я хвана за китките и нежно я отдалечи от себе си.

— Остави на мен, Зайче. Оправи си лицето и се качвай в колата. Слизам след миг — после се обърна и забързано излезе от стаята.

Докато се върне, тя се бе преобразила от разплакана, обезпокоена майка в хладна, интелигентна на вид жена.

— Всичко е под контрол — прошепна той весело. — Казах му, че е време да помисли за другите вместо за себе си и се оправи. Разиграва те, Зайче, за да види докъде може да те притисне, разбираш ли. Вероятно се е надявал да му донесеш подарък, щом успее да те накара да се чувстваш виновна. Малко дяволче — добави засмяно, почти гордо.

— Ами, може — отвърна тихо тя, докато закопчаваше перлените си обици. — През повечето време се чувствам виновна, защото съм на работа, а ми се иска да съм вкъщи.

— Зная, но не бива. Живеят си прекрасно, а и ги водим на ледената пързалка в събота. Те са много щастливи деца — заяви твърдо той. — А сега да тръгваме.

Искаха да отидат по-рано, защото Том, Хари, Джулиан и трима от приятелите му щяха да раздават програми на присъстващите при пристигането им.

— Между другото, изглеждаш зашеметяващо — добави Джулиан.

— Благодаря — усмихна се Лусинда. — Така ще се радвам, когато днешният ден отмине! Ще бъде голямо изпитание, нали? Ще има толкова много хора.

— Ще се справиш, Зайче. Така се гордея с теб!

— Наистина ли? — възкликна изненадано тя. Обгърна шията й и се наведе, за да достигне под ръба на шапката й.

— Знаеш, че ще е така — после я потупа игриво по дупето.

— Ще има ли секс на панихидата? — извика Джейми, увиснал на парапета, откъдето ги наблюдаваше.

— Не — отвърна баща му сериозно, — макар да съм сигурен, че Господ не би бил против. Харесва му хората да се обичат.

Дейзи се дотътри надолу по стълбите по пантофи с формата на зайчета.

— Джейми ми харесва, но нали не трябва да правя секс с него?

— Той е само за майките и татковците — отвърна твърдо Лусинда. — Трябва да тръгваме, иначе ще закъснеем — надигна се да ги целуне. — Приятно прекарване, ще се видим довечера.

Панихидата трябваше да започне в единадесет часа. В десет и четиридесет и пет, както Лусинда бе очаквала, „Сейнт Мартин“ беше претъпкана с колеги и приятели на Майлс, придружавани от съпругите си, които бяха непретенциозно и развлечено облечени и сякаш блясъкът им бе угаснал още преди четиридесет години. В сравнение с тях представителите на по-младото поколение изглеждаха направо като звезди — мъжете — оживени и елегантни, а жените — бляскави и енергични.

Най-съкрушена от всички бе Ан, която се олюляваше с безизразен поглед, прекалила с брендито. Най-величествена бе майка й, която сякаш бе взета назаем от кралското семейство. Лусинда зае мястото си в дясната редица със Сара. Джулиан щеше да се присъедини към тях в началото на службата, когато Хари и Том застанеха до майка си в отсрещната редица.

Органът засвири „На Теб поверявам страната си“. Панихидата бе започнала и през следващите четиридесет и пет минути Лусинда седеше, следеше молитвите и химните, слушаше хвалебствената реч, в която баща й бе славен заради гениалността, постиженията и приноса си към интелектуалния свят, и приемаше почитта на колегите му.

Само тя и братята й забелязаха, че няма думи на възхвала на Майлс като съпруг и баща. Те бяха заличени от сценария на живота му и покойният щеше да остане в спомените само с академичната си брилянтност. Неочаквани сълзи се надигнаха в очите й. Искаше й се да бе имала баща, който да бъде запомнен като топъл и любещ човек. Но никой не бе способен да го стори.

Най-сетне всичко свърши и Хари поведе Ан надолу между редиците, следван от останалата част на семейството. След няколко мига заизлизаха и всички други и преддверието на „Сейнт Мартин“ се препълни. Старци се поздравяваха, изненадани, че са все още живи. Съпругите им вървяха кротко след тях, усмихваха се вяло и се питаха кога ще могат да се измъкнат.

Лусинда почувства нечия ръка на лакътя си. Беше Том.

— Бих искал да се запознаеш със Сюзан — каза нетърпеливо той, като леко побутна напред приятелката си, обвил с ръка кръста й. — Това е сестра ми — представи я той.

Двете жени се погледнаха и се харесаха мигновено. Лусинда се наведе напред импулсивно и целуна Сюзан по бузата.

— Толкова ми е приятно да се запозная с теб! — заяви тя, а по начина, по който го каза, Том съдеше, че е искрена.

— И на мен — отговори Сюзан с присъщото си спокойствие и веселост. — Том толкова ми е разказвал за вас!

— И на мен ми е разправял много за вас — усмихна се Лусинда.

В този миг замръзна, тъй като съзря към нея да си пробива път дребна, изящно облечена жена с палто от норки, мъничка шикозна черна шапчица и чифт познати златни обици.

— Просто трябваше да дойда, Лусинда — заяви с дрезгав емоционален шепот Изабел. — Такава хубава панихида! Толкова затрогваща! А онова, което казаха, бе самата истина… Татко ти… той беше такъв прекрасен човек!

— Дда — заекна Лусинда с изчервени страни.

— Добре ли си? Трябва да се видим отново скоро — малката настойчива ръка, която така добре помнеше, се сключи около китката й като скоба. — Чета писмата си… нали знаеш — прошепна развълнувано бившата любовница. После въздъхна, а очите й се наляха със сълзи. — Такава страст! Такава любов! Никога, никога няма да изпитам подобна!

— Сигурна съм — Лусинда се огледа нервно, за да се увери, че майка й не е наблизо. Искаше да се измъкне по най-бързия начин.

— Много си храбра — продължаваше Изабел. Можеше да подуши парфюма й и да усети горещия й дъх по бузата си. — Коя е майка ти?

В очите на Лусинда проблесна паника.

— Мисля, че може да си е тръгнала — излъга тя. — Ще ме извиниш ли… Трябва да открия съпруга си.

Виждаше гърба му сред тълпата. Главата му бе наведена, а ръката му бе обгърнала раменете на някаква жена. Изглежда, й говореше нещо сериозно и за миг Лусинда смътно се запита коя ли е. Проправи си път сред гъстата блъсканица, доста наподобяваща парти, но без питиетата. На хората в минаващите коли и автобуси и на тези, които хранеха гълъбите на близкия площад „Трафалгар“, сигурно им се струваше, че са попаднали на ято стари черни врани.

Като се приближаваше изотзад към Джулиан, го чу да казва на жената:

— Защо си толкова разстроена? Не мислех, че изобщо си го познавала добре — после се обърна, усетил присъствието й.

— Карина! — възкликна тя изненадана. — Какво има? — снижи гласа си до шепот: — Да не би Алекс?…

Приятелката й поклати глава, неспособна да отговори. Джулиан отвърна вместо нея.

— Панихидата я разстрои — промърмори той, като повдигна вежди и срещна погледа на жена си. — Ще се оправи след миг, нали, Карина? Ела да пийнеш нещо силно на приема. То ще те ободри.

Лусинда я гледаше озадачена. Карина никога не плачеше. Просто не беше в стила й. Всъщност имаше репутацията на доста корав човек.

— Добре ли си? — попита я меко.

— Не биваше да идвам — жената попи очите си. — Припомних си погребението на мама миналата година. Толкова глупаво от моя страна — добави, като се посъвзе.

— Вие пак ли сте се усамотили? — попита нагъл глас точно зад тях.

Беше Хари, който наблюдаваше Джулиан и Карина с пакостлив поглед.

— Я се дръж като възрастен, Хари! — сряза го изведнъж сърдито Карина. Отдалечи се, като преди това стисна ръката на Лусинда: — Ще се видим по-късно, мила.

— Да — отвърна приятелката й.

— Кога тръгваме за приема? — попита Джулиан. Някои от хората бяха поканени на питие в една къща на площад „Белгрейв“, която даваше под наем големи помещения за частни цели.

— След няколко минути — отговори тя. — Трябва да ида да видя дали мама е добре.

В този момент към тях се присъедини още един от присъстващите и сега бе ред на брат й да изглежда стъписан.

— Пола! — изхриптя той.

Тя стоеше до изискан по-възрастен мъж и се усмихваше уверено на Хари. Беше облечена в деликатен нюанс на лилавото, с шапка в по-тъмен тон.

— Здравей, Хари. Това е баща ми. Не сте се срещали досега, нали? Татко, това е Хари Скот-Форбс, синът на Майлс.

Хари се озова пред прозорливите, умни очи на близо седемдесетгодишен мъж с посивели коси и хумористично извита уста.

Сър Хъмфри Ходсън се ръкува с него.

— Моите съболезнования. Баща ви бе мой добър приятел и ще ни липсва много. Беше наистина блестящ учен.

Хари надяна маската на скръб.

— Да — кимна. — Това е голяма загуба.

— Но службата бе много прочувствена — отбеляза Пола.

„Какво безочие, помисли си той, като тайно я гледаше свирепо. Беше го измамила, предала, използвала и въпреки това се явяваше, без да й мигне окото, и му представяше баща си, все едно, че нищо не се бе случило.“

Сър Хъмфри заговори отново.

— Чувал съм доста за вас, Хари. Разбрах, че сте много умен младеж — изрече топло той. — И трябва да ви благодаря, че сте дали на дъщеря ми такава прекрасна идея. Има нужда да се занимава с нещо, а това е идеалната възможност за нея да започне свой собствен бизнес.

Хари отвори и затвори уста няколко пъти, като не знаеше какво да каже.

Пола се намеси миловидно в негова помощ.

— Този ден трябва да е много тъжен и разтърсващ за теб, Хари, затова няма да те задържаме. Но с татко много искахме да отдадем почитта си към паметта на баща ти, а службата бе чудесна.

— Така е. Да. Благодаря — отвърна той, загубил ума и дума.

Глъчката се усилваше. При шума на автомобилното движение и множеството наоколо всички започваха да крещят, за да бъдат чути. Лусинда си проправяше път покрай група жени в един ъгъл до колоните и търсеше Ан и Сара, когато чу един глас да заявява високо и ясно:

— Разбира се, че бях любовница на Майлс от години, затова за мен този ден е пагубен…

Младата жена замръзна на място вцепенена и завъртя глава да види коя от тях го бе изрекла. Една кльощава червенокоса жена над петдесетте се кокореше пред червендалеста особа, истинска Майка природа, с посивели коси и опърпан шал върху национална носия.

— Наистина ли, колко очарователно — изрече рязко тя.

— Това беше съдба — отвърна Майката природа. — Аз го излекувах, знаете ли? Един ден той…

Внезапно със скоростта на ядрена ракета сред тях се хвърли дребничка фигура.

— Лъжеш! — изкрещя тя с алено от гняв лице, а красивите й златни обици се разлюляха. — Майлс нямаше друга жена!

В пълен ужас, Лусинда гледаше безпомощно как Изабел нападна Майката природа и я заудря с яростни думи.

— Никога не би те погледнал — извика пискливо италианката със силен акцент. — Аз бях единствената. Бях най-голямата му любов. Споделяхме си всичко. Как смееш да твърдиш, че е бил твой любовник?

— Вижте, госпожо, не зная за каква се мислите, но Майлс и аз бяхме заедно четири години… четири години… схващате ли? — крещеше Майката природа настъпателно, а огромната й гръд се надигаше от негодувание.

Изабел избухна в истерични сълзи.

— Как може да твърдите това? И то точно днес… когато се сбогуваме с него… завинаги — хълцаше тя.

Околните бяха спрели да си говорят и се извръщаха да видят каква е причината за сблъсъка. Лусинда се озърташе лудо. Беше ли чула майка й казаното? Къде бе отишъл Джулиан? Видя Сара, застанала на входа на църквата, да наблюдава сцената с мрачно изражение.

— Изабел! — внучка й сграбчи италианката за ръката и й заговори настойчиво: — Ела с мен. Може да обсъдим това по-късно. Сега не му е нито времето, нито мястото — добави отчаяно.

— Но тази жена, тя лъже — заоплаква се бившата любовница. — Как може да твърди, че Майлс я е обичал? Той беше мой любовник… беше всичко за мен.

— Хората те слушат, Изабел — умоляваше я тя. — Ела с мен.

— А вие коя сте, по дяволите? — запита Майката природа, а циганските й обици се люлееха, докато обикаляше около Лусинда.

— Аз съм дъщерята на Майлс — заяви твърдо тя. — А вие сте…

— Фенела Харисън.

За миг имаше чувството, че са я ударили в гърдите.

— Моля ви, почакайте за момент — прошепна високо и настойчиво. — Трябва да говоря с вас — вкопчила се в италианката, тя я завлече до Джулиан и го помоли да се погрижи за нея за две минути. — Това е Изабел. Дръж я настрана от мама. Веднага се връщам.

Видя Карина, която се готвеше да тръгне сама надолу по стълбите на църквата.

— Карина! — извика след нея. — Искам да ми направиш една огромна услуга. Тук се получи отчайваща ситуация. Две от любовниците на татко се появиха, едната от тях е Изабел, която току-що научи, че не е била единствената. Трябва да я разкарам, преди да предизвика хаос и мама да разбере всичко. Мога ли да ти я представя… и можеш ли да я отведеш някъде? Знам, че искам много…

Бъбреше, останала без дъх, и имаше чувството, че самата тя е на ръба на истерията. Италианката ръкомахаше диво и говореше сълзливо на Джулиан, докато Фенела Харисън, която имаше вид на способна да направи зла магия на всеки, който я ядоса, се носеше наоколо като Хълк Хоган в разгара си.

Устните на приятелката й се свиха и тя се поколеба, сякаш се готвеше да откаже.

— Моля те! — настояваше Лусинда. — Отчаяна съм. Ще се случи нещо ужасно, ако не разкарам Изабел от тук. А и трябва да разговарям с Фенела Харисън.

— Добре — примири се Карина. — Отивах си у дома, защото не ми се идваше на приема, но ще я заведа в „Савой“ да пийнем по нещо. Предполагам, че ще трябва да изслушам цялата история на връзката й с баща ти.

Лусинда я прегърна набързо.

— Задължена съм ти до гроб! Не мога да ти изразя благодарността си — повлече я през блъсканицата към италианката. — Изабел, това е най-добрата ми приятелка, Карина. Искам да се запознаеш с нея и да се сближите — заяви твърдо. — Тя предлага да отидете да пийнете по нещо. Семейна приятелка е — сниши гласа си до шепот: — И е единствената, която знае за… за теб и татко. Можеш да й разкажеш всичко за него, докато се справя с… ъъъ… с онази госпожа.

— Тя не е госпожа! — извика яростно италианката. — Тя е лъжлива кучка!

— Какво има, сестричке? — Хари отново се бе вкопчил в лакътя й като досаден териер.

Лусинда се нахвърли бясно върху него.

— Върви да намериш мама и веднага я отведи на приема, Хари. А също и баба.

— Но какво става тук? — местеше поглед от разстроената и разплакана Изабел към застаналата с мрачно изражение Карина.

— Нищо, Хари. Просто върви. Вземи мама и тръгвай — Лусинда му обърна гръб. — Карина, би ли…

Карина хвана любовницата на Майлс за ръката.

— Елате, Изабел. Хайде да пийнем шампанско и да ми разкажете всичко.

— Идва. Идва — остави се да я водят като дете, изтощена от скръб.

Лусинда ги наблюдаваше как слизат заедно по стълбите. Две жени с еднакъв ръст, едната руса, другата много тъмна, и двете, наближаващи четиридесет, омъжени за богаташи, което си личеше по тоалетите им висша мода. Имаха толкова общо помежду си и й хрумна, че това може да се окаже началото на голямо приятелство.

— Та какво става, сестричке?

— За Бога, Хари, ще ми се махнеш ли от главата? Къде е мама? Пристигна ли колата за нея и баба, или смяташ да ги качиш на автобус?

— Я по-кротко — отвърна намусено той. — Защо тази жена и старата дебела повлекана там твърдяха, че са имали връзка с татко?

— Не знаеш какво говориш. А сега, моля те, върви и намери бедната мама…

— Кроиш нещо, Лусинда. Не можеш да ме заблудиш. Но повярвай, ще разбера какво!

Обърна се рязко и с въздишка на облекчение го изгледа как се отправя в посока на Ан, която се бе присъединила към Сара до входа на църквата. Сега можеше да размени няколко думи с Фенела Харисън. Трябваше да вземе телефона и адреса й.

Докато отиваше да поговори с нея, усети някой да я потупва по рамото.

— Лусинда, как си, скъпа?

Бяха Джейн и Уилям. И двамата я целунаха и й казаха, че изглежда добре, и с нетърпение очакват да чуят всички новини на вечеря същата вечер. Добавиха колко прекрасна е била службата, но колко тъжно за Ан да преживее всичко това отново, питаха за Джейми и Дейзи…

Лусинда видя как Фенела Харисън се сбогува с приятелките си и се готви да си тръгне. Трябваше да говори с нея преди това, иначе нямаше да може да я открие отново.

— Извинете ме — избъбри на свекър си и свекърва си. — Трябва да хвана една жена, преди да си отиде.

Забърза напред и точно когато щеше да настигне Фенела, пред нея мина Ан. До нея крачеше Хари, а Сара ги следваше с тревожен вид.

— Тъкмо тръгвахме, скъпа — каза майка й. — Ще дойдеш ли с нас? Трябва да стигнем там преди всички други — говорът й бе неясен, а очите — избледнели до цвета на мокър пясък.

— Добре ли си, мамо?

— Да — отвърна тя внимателно.

— Идваш ли с нас, сестричке?

Хари имаше вид на човек, който причинява неприятности. Знаеше, че се опитва да хване старата дебела повлекана, а стискаше ръката на Ан и препречваше пътя на сестра си.

Изгледа го свирепо и се опита да го заобиколи. Един висок непознат й се пречкаше. Докато се промъкваше край него, му се извини с висок глас и най-сетне успя да стигне до групата жени. Фенела вече не бе сред тях.

— По дяволите! — измърмори под нос тя в отчаянието и яда си. Като че ли всички се опитваха да я спрат да открие тази бивша любовница и за миг й се прииска да заплаче от гняв. Оглеждаше се лудо наоколо, очите й търсеха в стопяващата се тълпа опечалени, но видяха само кльощавата червенокоса, с която Фенела бе разговаряла.

В отчаянието си се втурна към нея.

— Къде отиде Фенела? — запита задъхано.

— Вкъщи, мисля — отвърна безизразно жената.

— Накъде тръгна?

— Натам, мисля — посочи неясно към площад „Трафалгар“.

Лусинда се напрегна да види следа от отдалечаващата се фигура на Фенела сред потока минувачи.

— Какво става, Зайче? Изглеждаш съсипана, търчиш из цялата църква — Джулиан я гледаше тревожно.

Обясни му накратко какво се бе случило.

— Отиде си и може никога да нямам шанс да я открия отново. Хари ме задържа нарочно, като ми препречи пътя, докато тя си тръгваше. Знае, че става нещо, и се обзалагам, че ще направи беля и ще разкаже на мама за случилото се.

— Мамка му!

Кльощавата жена все още стоеше в горната част на стълбите и се взираше в площада с тъжни очи.

— Трябва да я попитам дали знае адреса на Фенела. Това е последната ми надежда — Лусинда се втурна нагоре към нея.

— Съжалявам, скъпа — каза й непознатата, — но нямам представа. Запознах се с нея на излизане от църквата днес.

— Божичко, как ще се радвам, когато това приключи! — възкликна Лусинда, докато Джулиан паркираше колата до парапета на една градина на площад „Белгрейв“.

Бяха взели със себе си Джейн и Уилям и по пътя бе решила да посвети свекър си и свекърва си в тайната до известна степен. Разказа им, че две от любовниците на баща й се бяха появили неочаквано в църквата, като никоя не бе подозирала за съществуването на другата, а Ан — и на двете.

— А сега Хари отгатна ситуацията и се боя, че ще разкаже на мама — довери безнадеждно тя.

— Но защо? С каква цел? — попита ужасена Джейн.

— Обича усещането за власт между другото — обясни сухо снаха й. — Ще се почувства важен, като му е известно нещо, което мама не знае.

Джейн и Уилям си размениха погледи. Никога не бяха харесвали Хари и им бе трудно да повярват, че мила жена като снаха им може да има такъв неприятен брат.

Вътрешно Лусинда отчаяно ругаеше, че е оставила Фенела Харисън да й се изплъзне. Откриването на петте любовници с надеждата да наследи цяло състояние впоследствие бе нещо, което не бе споделила с Джейн и Уилям. И така, докато вървяха от колата към голямата викторианска къща, където щеше да се състои приемът, тя бе мълчалива и само Джулиан разбираше защо.

— Да можех да се ритна! — мърмореше тя, докато се движеха един до друг. — Толкова се мъчех да бъда дискретна, а хората продължаваха да идват и да ме заговарят, а трябваше да съм учтива… — не добави, че и неговите родители бяха в това число.

Стиснала устни и готова да изкрещи на всеки, който сега й се изпречеше на пътя, тя влезе в бялата сграда и се изкачи по елегантното стълбище към големите зали за приеми на първия етаж, с изглед към вътрешните градини. Ан, Сара и Хари вече бяха пристигнали, а също и Том със Сюзан. Няколко сервитьори разнасяха шампанско и хапки и в стаята цареше странна атмосфера на еуфория.

Целуна майка си.

— Добре ли си? — попита я нежно.

Ан изглеждаше зачервена, сякаш има треска.

— Чувствам се чу… ъъъ… чуд… ъъъ…

— Чудесно, мамо — подсказа й Хари.

— Даа — ухили се тя.

Том се наведе към нея, тревожно намръщен.

— Мамо, да не си пила?

Тя премигна и го изгледа, сякаш никога досега не го бе виждала.

— Нужно й бе да се подкрепи, преди да тръгнем — обясни брат му.

Застаналите наблизо Лусинда и Сара се спогледаха. Старата жена изглеждаше поразена и пребледняла.

— Размина се на косъм, скъпа — каза меко тя.

— И още как! Представи си да се появят две от тях… и после да научат една за друга! За момент всъщност си мислех, че ще се сбият.

— Не думай! — баба й притвори очи при тази мисъл.

— Най-отвратителното обаче е, че едната се измъкна, преди да успея да взема адреса й или да си уговоря среща. Сега не зная как ще я издиря.

Гостите започваха да изпълват стаята. Лусинда бе поканила хора, фигуриращи в бележника на Майлс, които наброяваха около стотина, но с времето ставаше ясно, че много от присъствалите в църквата бяха чули за приема и бяха решили да дойдат и на него. Младите сервитьори изглеждаха изплашени от скоростта, с която пристигаха все нови гости, докато отваряха бутилките с шампанско с трескава бързина и се надяваха, че няма да им свършат чашите, докато колегите им допълваха платата с храната колкото можеха по-бързо.

— Адски много народ! — отбеляза грубо една от възрастните сервитьорки.

Том и Сюзан седяха близо един до друг, тъй като не познаваха никого, освен неговото семейство, но се интересуваха повече един от друг, отколкото от останалите.

— Лусинда ми харесва — обяви тя. — Мислиш ли, че с Джулиан биха дошли на вечеря у нас? Обзалагам се, че никога не е влизала в общинска къща през живота си — добави през смях, без следа от злост.

— Сигурен съм, че ще дойдат — потвърди успокоително той. — Тя е много земна, точно като теб.

Уилям и Джейн седяха до отворените френски прозорци, които отвеждаха към балкона, и разговаряха със Сара, на която й се бе приискало да поседне още при пристигането. Сърцето й замалко да спре, когато бе чула онези две жени — избухливата италианка и Майката природа, да се джафкат за връзките си с Майлс. И то на панихидата му! Слава Богу, че Ан бе твърде пияна, за да го осъзнае.

— Тези събирания са много неприятни, нали? — отбеляза Уилям. — Предпочитам партита в чест на живите. Определено са по-забавни.

— Напълно съм съгласна — усмихна се уморено Сара. — Дълго ли ще останете в Лондон?

— Дошли сме за една седмица — Джейн не добави, че целта им е да си намерят къща. Вярваше, че ако не споменава напускането на Франция, то може да не се случи наистина.

— Тогава трябва да дойдете на вечеря — настоя Сара. — Свободни ли сте в понеделник? Ще се обадя на Лусинда и Джулиан, а съм предвидила и една абсолютно очарователна двойка, семейство Девънпорт. Съгласни ли сте?

— С удоволствие — отвърна Джейн. — Твоите партита винаги са паметни събития.

Лусинда бе впримчена вече петнадесет минути от един възрастен професор, който бърбореше за глобалното затопляне, което отначало я бе заинтригувало, като й напомни спора с Женевиев, според която печалбата е по-важна от опазването на околната среда, но колкото по-дълго бъбреше той, толкова повече й се струваше, че губи нишката, и отчаяно й се искаше да се измъкне.

Точно когато се готвеше да се извини, почувства някой да я потупва по гърба. Доволна, че има причина да се откъсне, тя се завъртя и като видя майка си, заговори с облекчение и удоволствие:

— Здрасти, мамо. Всичко наред ли е?

Усети как кръвта изтича от мозъка й в замайващ леден поток, когато осъзна кой стои до нея. Беше Фенела Харисън.

Ан се олюляваше опасно, вкопчена в ръката на жената, която я подкрепяше.

— Това е Фенела Харисън. Колежка на татко ти от старото време — изговори завалено тя. — Чула за… за този прием и дошла. Нне е ли мило?

— Да — отвърна тихо Лусинда. Шокът от повторната поява на бащината й любовница й навлече мигновено главоболие и й призля. — Как сте? — изрече машинално, като се взираше в тъмните цигански очи.

Червендалестото лице и буйната сива коса за един призрачен миг й напомниха за Гризабела от мюзикъла „Котките“ на Андрю Лойд-Уебър. Опита се да диша нормално, докато умът й се справяше с този нов ужасен обрат. Каква част от историята бе известна на майка й? После забеляза Хари да кръжи точно зад Ан и Фенела и се запита дали не е режисирал всичко.

— Исках да разговарям с вас извън църквата, но вие си тръгнахте, преди да имам тази възможност — чу се да изговаря, като се надяваше да не звучи така, както се чувства.

— Зза… за какво искаше да разговаряте? — измърмори майка й.

О, Господи, къде бе Джулиан? Къде бе Том? Нямаше ли някой, който да отведе Ан в някой тих ъгъл и да налее кафе в устата й? В този момент се появи Уилям. Даде му знак настойчиво.

— Уилям, мама е наистина уморена. Можеш ли да я отведеш някъде, където да поседне?

Свекър й прецени ситуацията.

— С удоволствие — хвана Ан за другата ръка. — Кажи, мила — започна той, докато я отвеждаше към прозореца, — как се справяш? Имаш ли планове…

Като ги видя да се отдалечават, Лусинда се обърна с облекчение към Фенела.

— Не можем да говорим тук. Да отидем в някоя от съседните стаи — поведе я навън от залата за приеми, през площадката на стълбите, в малкия празен вестибюл.

— Коя бе тази истерична италианка, която твърдеше, че имала връзка с Майлс? — попита войнствено Фенела.

— Да не се тревожим за нея, тя няма значение — каза забързано Лусинда, като осъзна, че тази жена не е от кротките.

Беше корава. Непримирима. Ако узнаеше, че Майлс е имал цели пет любовници, изглеждаше способна на саморазправа.

Обясни й накратко, че баща й е пожелал да й бъдат върнати писмата и е оставил едно бижу за нея, което понастоящем се съхранява при адвоката му.

— Какво бижу? — попита рязко жената. — Обичам кристалите. Използвам ги за лечебни цели. Не искам нищо друго. С това се занимавам. Отначало лекувах и Майлс, когато никой друг не познаваше силата им. Ако не е кристал, не ме интересува.

Лусинда се стъписа. Тази жена бе смесица от Майката природа и майката на Хитлер. Пое си дълбоко дъх и реши да рискува.

— Става дума за гривна с аквамарин и диаманти.

— Предполагам, че става — отвърна неблагодарно лечителката, след като се намръщи. — Изпратете ми я.

— Желанието на баща ми бе лично да ви връча писмата и украшението. В Лондон ли живеете?

— Разбира се, че не. Той съсипва чакрите ми. И вашите също, да знаете. Изглеждате ми доста нестабилна.

Лусинда трябваше да се съгласи вътрешно, че жената е права, но каза:

— Добре съм. Та къде живеете?

— В Бристол.

— Бристол! — повтори удивено. — А случайно да оставате в Лондон тази вечер?

— В никакъв случай — сряза я жената. — Хващам обратния влак след час.

— Мога ли да получа адреса и телефонния ви номер тогава? Ще ви се обадя в началото на следващата седмица, за да си уговорим среща.

След като бръкна в голяма чанта, предназначена за плетиво, Фенела извади визитка, която я обявяваше за лечителка.

— Ще ме намерите на този адрес. Трябва да си уговорите час и за сеанс, защото сте натрупали доста отрицателна енергия, знаете ли? Нужно ви е заземяване, закотвяне към енергийното поле на планетата. Така ще престанете да се лутате. Съвсем просто е. Трябва да се настроите към вибрациите на по-висша светлина, за да поддържате духовната честота. Ще ви обкръжа с кристали и ще поставя заземяващ кристал под стола ви, за да излекувам основната ви чакра.

— Добре — премигна Лусинда.

Фенела бръкна в дълбокото си като клисура деколте и извади бледожълт кристал на верижка.

— Нося го непрекъснато — обяви тя. — Предотвратява поглъщането на отрицателното излъчване от други хора. Енергиен предпазител.

— Ясно.

— Научих Майлс как да се самолекува — жената поклати глава тъжно. — Пътищата в енергийното му поле трябва да са били блокирани в онзи фатален ден, за да падне. Знаете ли дали са открили някакви кристали по него?

Лусинда имаше чувството, че стремително губи връзка с реалността.

— Не зная — отвърна безучастно. — Трябвало ли е да има?

Фенела кимна енергично.

— Казах му да носи кристал до слабините си, за да възстанови обичайната си сила. Много по-ефективно е от „Виагра“ — след кратка пауза добави печално: — Сигурно го е забравил онзи ден.

— Наистина ли сте били колежка на баща ми? Тоест и колежка, освен… — попита Лусинда, докато вървяха към вратата.

Жената я погледна, сякаш е кръгла глупачка.

— Какво си мислите? Разбира се, че не съм била. Казах го само за да пощадя чувствата на бедната ви стара майка.

— Благодаря ви. Много мило от ваша страна.

— Е, не би искала да знае, че ме е обичал повече от всички други на света, нали?

 

 

Най-сетне хората започваха да се разотиват. Ан седеше покорно до прозореца, замаяна и сънлива. До нея бе Сара, скована, наблюдаваща всички внимателно, без да изпуска нищо от очи. Щом се увери, че бившата любовница на баща й си е тръгнала, Лусинда се върна бавно в главната зала с абсолютно изцедени сили. Главата я болеше от напрежението през последните няколко часа и все още преживяваше шока да види майка си и Фенела ръка за ръка.

Джулиан се приближи и нежно сложи ръка върху раменете й, като се вгледа в лицето й.

— Добре ли си, Зайче? Дойде и Хари.

— Какво беше всичко това, сестричке? Предполагам, че жената е спала с татко някога и се опитва да те изнудва, прав ли съм? Заплашва да каже на мама ли?

— Не зная какво си мислиш, че си видял, Хари, но не би могъл да си по-далеч от истината — изгледа го хладно тя.

— О, я стига! Ами онази чужденка, която направи сцена пред църквата — и тя е била част от кръшканията на татко, нали? Откъде я познаваш? Защо я отпрати с Карина? Нещо става, Лусинда, и искам да зная какво!

— За Бога, Хари, цял живот ли ще си останеш такова лайно! — нахвърли се изведнъж върху него Джулиан. — Поне днес недей!

Хари присви очи и вдигна брадичка, сякаш душеше като куче, усетило нещо интересно.

— Не можете да ме спрете и ще открия какво става! — отвърна той. — Все съм имал подозрения към тъй наречените „книжа“, които татко ти остави. Защо не ми ги показа? Какво криеш?

Лусинда реши да смени тактиката.

— Хари, единствената причина да са поверителни е, че не искам мама да бъде наранена. Моля те, не й казвай за онези жени днес. Ще бъде подло и жестоко, а и абсолютно безсмислено. Ако й кажеш нещо, никога вече няма да ти проговоря!

— Но какво общо има всичко това с теб? — упорстваше брат й.

— Може би някой ден ще ти кажа, но само ако сега ми се махнеш от главата и си гледаш твоята работа.

— Това определено бе най-лошият ден в живота ми — възкликна Лусинда, като се тръшна на дивана и изрита високите си обувки, когато се прибраха у дома. — Около дузина пъти ми се струваше, че ще умра.

— Поне откри Фенела Харисън, така че ти остават още две, нали? — попита Джулиан, потънал в отсрещното кресло.

— Рене Хартман и разбира се, Пъмпкин — кимна тя.

— Видя ли Пола в църквата? Май между нея и Хари всичко е свършено.

— Да, мисля, че вече е разбрала що за стока е. Чудя се защо ли й отне толкова време. Господи, иска ми се да не беше такъв мошеник. Удивлявам се на множеството жени, които си падат по него. Знаех, че преследва парите на Пола, но защо интелигентна жена като нея изобщо се е вързала? Или е ужасно зажадняла за мъж, или е пълно куку.

— Светът е пълен със сексапилни мъже, тръгнали на лов за самотни богати дами.

— Зная. Просто ми се ще брат ми да не беше от тях.

 

 

Заглавието в дворцовия бюлетин на „Телеграф“ гласеше:

„В памет на…“

Седнала на масата за закуска, с чаша кафе в ръка, Лусинда зачете нататък:

„Хвалебствена служба в памет на професор Майлс Скот-Форбс бе изнесена в «Сейнт Мартин ин дъ Фийлдс» в сряда, деветнадесети юли…“

Прескочи подробностите, изброяващи официалните гости и произнеслите слова, и отиде на реда, където се казваше:

„Сред множеството присъстващи бяха госпожа Скот-Форбс (вдовица), г-н Том Скот-Форбс, г-н Хари Скот-Форбс (синове), г-жа и г-н Джулиан Котърел (дъщеря и зет)…“

Следваше дълга девет инча колона с имената на присъстващите, записани на влизане в църквата от представители на вестника. Докато четеше нататък, видя името на баба си, на Уилям и Джейн, на Карина, на Сюзан Мъри, после сър Хъмфри Ходсън и г-жа Пола Максуел… Списъкът продължаваше име след име, повечето професори, няколко носители на ордени, няколко съдии…

— О, не! Не! Не мога да повярвам! — завайка се ужасено тя.

— Какво има? — попита Дейзи, като вдигна очи от филийката, която си мажеше с мед.

Момченцето стана от мястото си и заобиколи тичешком масата, за да надникне над рамото на майка си.

— Джейми! — гласът на Джулиан бе строг. — Седни, ако обичаш.

— Но искам да видя — възнегодува той.

— Може ли и аз? — запита момиченцето, като се смъкна от стола си.

— Сядайте веднага и двамата! Станали сте ужасно разглезени.

С огромно нежелание те се върнаха на местата си, като мърмореха: „Не е честно“, и хвърляха дълги копнеещи погледи към вестника, който Лусинда държеше. Ръцете й трепереха, а лицето й гореше.

— Няма да повярваш! — възкликна безпомощно тя.

— Трябва ли да го обсъждаме точно сега? — попита внимателно Джулиан.

Не му обърна внимание.

— Не само че изброяват Изабел и Фенела Харисън сред присъстващите на панихидата, но и Рене Хартман! И тя е била там, а съм я изпуснала!

— Коя е Рене Хартман? — настоя да знае синът им и врявата започна отново.

 

 

Позвъни на Карина веднага след като се прибра от работа.

— Можеш ли да повярваш? — попита раздразнено Лусинда. — Три от тях бяха там. А ако Пола наистина е Пъмпкин, значи стават четири от всичките пет! Бих могла да разбера къде живеят и да приключа с този кошмар за нула време!… Но поне се свързах с Фенела Харисън.

— Предполагам, че не е изненадващо — разсъждаваше приятелката й. — В края на краищата, обявихте панихидата в „Таймс“ и „Телеграф“ преди няколко седмици и службата беше достъпна за обществеността. Всеки бе свободен да дойде. Изабел определено не остана незабелязана, нали?

— О, Карина! Не съм ти благодарила, задето я смъкна от плещите ми, направо съм ти задължена. Баба разбра какво става, но мама не, слава Богу, а това е най-важно. Как мина?

— Черпих я шампанско и тя се оправи — отвърна сухо приятелката й. — Такава кошмарна жена! Не мога да си представя какво изобщо е намерил у нея Майлс.

— Какво ти каза за него?

— Ами нали знаеш, че бил любовта на живота й… и че изпитвал същите чувства към нея… — звучеше отегчена.

— Всички така разправят.

— И че Фенела Харисън била лъжлива курва. Категорично отказа да повярва, че е била любовница на баща ти.

— Да бъдем благодарни, че не знае за останалите! Какво друго каза?

— Нищо особено. Иска да се срещнем на обяд. Как не!

— Карина, задължена съм ти. Спаси живота ми.

— Няма нищо. И какво ще правиш сега?

— Ще отида до Бристол да предам на Фенела нещата й и след това ще я отметна от списъка си.

— Искаш ли да дойда с теб? — предложи съчувствено приятелката й.

— Вече направи повече от достатъчно, като се погрижи за Изабел — увери я Лусинда. — Ще се справя.

Трогната от загрижеността на Карина, тя й благодари и се сбогува. Понякога се чудеше каква неведома сила ги свързва. Определено начинът им на живот не бе еднакъв. Всъщност имаха много малко общи неща, и все пак Карина бе лоялна и следеше отблизо делата й, особено напоследък. „Колко приятели, питаше се тя, щяха да предложат да я придружат до Бристол, за да посети бившата любовница на баща си?“