Уна-Мери Паркър
Момент на лудост (2)

Втора глава

Лицето на Джулиан блестеше от пот.

— Попрестарахме се, нали? — пое си въздух, като си проправяше път из блъсканицата от хора, препречващи вратата на кухнята, където Лусинда трескаво отваряше още бутилки шампанско. До нея се издигаше планина от празни бутилки, мръсни чаши и купчина изцапани чинии, в които бяха сервирали хапки. — В гостната и трапезарията няма къде да стъпиш — продължи той, като стовари още пресушени шишета на пода. — Колко души сме поканили, за Бога? Сара и леля Мария са притиснати до камината и не могат да мръднат, а Делия с трудност си проправя път, докато се опитва да долее чашите на гостите.

— Не мислех, че всички ще дойдат — отговори Лусинда разтревожено. — Поне не едновременно — пъхаше нови бутилки шампанско във фризера в опит да ги охлади бързо. — Господи, ще ми се да имахме по-голям хладилник!

— Ще ми се да имахме по-малко приятели! — отвърна Джулиан шеговито. — Можеш ли да дойдеш да озаптиш Майлс? Обижда всички, което е начин да се намали броят на гостите, но не бих избрал точно него.

— Не мога да огрея навсякъде — сопна се тя. — Чиполатите^[1] прегарят. Трябва да ги извадя, преди да са станали на въглен. Занеси тези бутилки на масата при Делия, ако обичаш.

— Това няма да е от кой знае каква полза за онези, които нямат чаши — изтъкна разумно той.

В този момент на входната врата се позвъни отново. Лусинда отметна коса от лицето си и й се прииска да има време да поправи грима си.

— О, Божичко, кой ли може да е?

— Да се надяваме, че най-близкостоящият до вратата ще я отвори — извика весело Джулиан през рамо, докато си пробиваше път към гостната, стиснал бутилки и чаши в ръце, и търсеше Делия.

Тихото бърборене на гласовете в ниските стаи се бе превърнало в бучене. Невъзможно бе да се води разговор. Лусинда се промъкваше през тесния проход между хората, вдигнали високо чаши, за да не се разлеят, и се чу да казва:

— Съжалявам за блъсканицата. Ето ви още напитки. Много се радвам да ви видя.

В действителност в момента копнееше партито да е приключило. Къщата да утихне. Да си свали обувките с висок ток. Гореща баня и едно легло. После забеляза Джейми и Дейзи, чистички и сладки в пижамите си, да надничат над перилата от горния етаж.

— Трябваше да сте в леглата — подвикна им тя със съзнанието, че със същия успех може да каже на вятъра да престане да духа.

— Искаме само да погледаме, мамо — замоли я Дейзи с най-ангелското си изражение.

— Да, искаме да видим всички, особено баба Сара — добави Джейми с дипломатически такт.

Лусинда се усмихна, а сърцето й се топеше, като ги гледаше. У нея се надигна майчинска гордост. Защо да не погледат за малко, стига да не слизат долу? Всъщност даже й се искаше всичките им приятели да видят какви прекрасни деца има.

— Добре — каза им тя. — Но няма да слизате. Обещавате ли?

Те кимнаха тържествено. Пристигаха още гости.

— Скъпа, толкова е забавно! Ето ви един дребен подарък за годишнината — най-добрата й приятелка, Карина Съмърсет, се вмъкна през входната врата, целуна я по бузата и тикна в ръцете й опакования подарък. — Мили Боже, всички са тук! — възкликна тя, като въртеше глава насам-натам.

Лусинда я гледаше с привързаност. Тя винаги изглеждаше шик и страхотно, сякаш е слязла от страниците на „Вог“. Тази вечер носеше сапфиреносин официален костюм, с подходящи сандали, а късата й руса коса бе фризирана в модно небрежна прическа. В сравнение с нея Лусинда се чувстваше малко пълна и определено недостойна за „Вог“. По-скоро като от „Детски свят“, помисли си тъжно, с петната по роклята от киселото мляко, което Дейзи бе разляла точно преди да започне партито.

Двете се бяха запознали преди тринадесет години по време на гостуване в Аскът у общи приятели. Семейство Нийдъм имаха две дъщери, Алисън, на годините на Карина, и Рейчъл, шест години по-малка, връстница на Лусинда. Рейчъл и Лусинда бяха все още свободни по онова време, но Карина вече бе омъжена за Алекс Съмърсет и имаше бебе на име Чарлз. Онзи уикенд Алекс бе в командировка в Антверп и малкият бе оставен на детегледачката, затова Карина бе сама и с Лусинда бяха почувствали, че се разбират изключително добре. Имаха еднакво чувство за хумор, обичаха едни и същи филми, обожаваха дрехите, а и двете живееха в Лондон. Това бе началото на трайно приятелство и поддържаха близки отношения въпреки различния си начин на живот.

Алекс бе натрупал огромно състояние. Семейство Съмърсет живееха в имение на Холънд Парк с детегледачки, които се грижеха за трите им деца и готвеха, домашна помощница и иконом. Карина никога през живота си не бе работила и бе на челно място в списъка за всяко парти. Необузданата й екстравагантност развеселяваше Лусинда и тя я намираше за страшно забавна. От своя страна, Карина се възхищаваше на неподправения чар и доброта на Лусинда. Освен се това се удивляваше, че някой може да има взискателна професия, съпруг и две деца и въпреки това да си запази доброто разположение.

— Скъпа, трябва да отида да поздравя Мария Менърс. Тя игра великолепно в „Относителни ценности“ — Карина се впусна сред тълпата и поразени от красотата й, всички й правеха път, сякаш водите се отдръпваха пред нея.

Минути по-късно пристигнаха родителите на Джулиан, Джейн и Уилям Котърел. Бяха долетели от дома си във Франция специално за партито.

Изведнъж Лусинда бе обзета от паника. Всъщност всичката храна бе изядена, сякаш къщата бе пометена от скакалци, а и напитките свършваха. Дали не трябваше да прати Джулиан до магазина за шампанско и няколко пакета фъстъци? Може би не. Свекърът и свекърва й живееха скромно, но добре. Втурвайки се в кухнята, тя грабна една от останалите бутилки марково шампанско, отвори я бързо, извади от шкафа две от най-хубавите чаши от сватбените им подаръци и си проправи път обратно към гостната.

— О! Шампанско! — възкликна Едмънд Уилкокс, един от колегите на Джулиан, като видя бутилката и чашите, и посегна към тях.

Лусинда ги притисна към гърдите си притеснено.

— Съжалявам, но те са за свекър ми и свекърва ми — извини се тя. — Ей сега ще дойде другото вино.

— Къде е? — извика Едмънд. — Седим тук от цяла вечност и още не сме близнали и капка.

— Ще намеря Джулиан — отвърна тя обнадеждаващо, като се заизвива покрай съпругата му, изключително едра жена, облечена в рокля на маргаритки.

— Това е истински фарс! Аз си тръгвам! — изрева нечий глас в този миг. Беше Майлс, който си пробиваше път през гостите и крещеше грубо, докато ги разбутваше с лакти. — Защо си поканила такива ужасни хора, Лусинда? Струпали се наоколо, та да не можеш да мръднеш! Това е наистина нелепо! — хвърли зъл поглед към Карина, която се смееше високо сред група хора.

Ан го следваше, като се промъкваше покрай гостите и се усмихваше извинително, сякаш искаше да каже, че мъжът й само се шегува.

— Съжалявам… извинете ме… Много съжалявам — мънкаше тя, но никой не й обръщаше ни най-малко внимание.

— За какво съжаляваш? — обърна се яростно към нея съпругът й. — Защо се извиняваш, глупава жено? Тръгвай! Тръгвай или ако щеш, стой си тук!

— Ан просто бе учтива — изтъкна студено Алекс.

Лусинда пламна от гняв и неудобство.

— Тогава си върви, татко, и престани да правиш такива сцени — изсъска в ухото му.

— Защо шепнеш? — изкрещя баща й. После отново погледна през рамо към жена си. — Какво ти става, за Бога? Все се влачиш! Хайде!

Всички бяха престанали да разговарят, ужасени от начина, по който Майлс говори на съпругата си, която изглеждаше много крехка.

— Съжалявам, миличка — прошепна тя на Лусинда. — Знаеш как татко ти мрази блъсканицата. Партито е чудесно и ти благодаря, че ни покани.

— О, мамо, иска ми се да останеш — промълви със съжаление дъщеря й. — Родителите на Джулиан току-що пристигнаха у нас, и изобщо в страната.

Ан се приближи.

— Знаеш, че татко ти не може да ги понася. Казва, че те…

— Ан! Идваш ли или не? — извика Майлс, застанал до входната врата. — По дяволите проклетите коктейли! На кого изобщо са му притрябвали?

— Какъв език! — възкликна укорително Дейзи, надвесена над парапета, скръстила пълничките си ръчички пред гърдите си.

Джейми я сръга.

— Млъкни!

— Ще ти позвъня утре — Ан отправи към дъщеря си бърза разбираща усмивка, сякаш споделяха някаква тайна, и се обърна, за да настигне съпруга си.

Лусинда остана загледана в отдалечаващите им се фигури за миг, като от все сърце й се искаше майка й да се опълчи на баща й. Грубостта му, начинът, по който й бе говорил, бяха възмутителни.

Зад себе си в претъпканата стая чу, че скандализираните гости си шушукат един на друг как майка й може да търпи брака с такъв противен скандалджия.

— Наред ли е всичко? — попита Джулиан на път за кухнята, за да вземе още питиета.

— Като изключим факта, че баща ми оскърби всичките ни приятели, всичко е наред — отвърна му сухо. После импулсивно се надигна на пръсти и го целуна бързо по крайчеца на устните.

— За какво беше това, Зайче? — запита зарадван той.

— За това, че не си като баща ми.

Ощипа я по дупето мимоходом. Тя нададе лек писък от удоволствие. Тогава на входната врата се позвъни отново.

— О, за Бога!…

Когато и последните гости най-сетне си тръгнаха, Джейн и Уилям Котърел настояха да заведат Джулиан и Лусинда на вечеря в „Мирабел“, докато Делия най-после успя да сложи децата в леглата им.

Понякога Лусинда завиждаше на мъжа си за родителите му, щастлива семейна двойка, която бе весела и очарователна и не бе склонна към домашни драми. Нищо чудно, че баща й не се разбираше с тях, след като веднъж ги бе нарекъл „отегчителни, блудкави и ужасно буржоазни“.

Уилям, който бе на шестдесет и няколко години, бе висок и приятен на вид, със сини очи, оредяваща бяла коса и силен загар от многото време, прекарано в градината им в Дордон. Навсякъде по света би минал за типичен англичанин — със сдържаните си маниери и консервативно облекло.

Джейн бе пълна противоположност на Ан Скот-Форбс, във всяко отношение. Тя беше силна и дружелюбна, а загорялото й лице бе набраздено от бръчици, но очите й все още бяха в удивителен нюанс на синьото и имаше ентусиазираната усмивка на топла, уверена личност. Освен това се обличаше стилно и изискано по много дискретен френски маниер, което подчертаваше стройната й фигура. Тъй като нямаше дъщеря, тя обожаваше Лусинда и я бе приветствала в семейството от самото начало. И разбира се, глезеше Джейми и Дейзи, понеже бяха единствените й внуци.

— Трябва да се уговорим кога ще дойдете да ни погостувате отново — каза нетърпеливо тя веднага след като седнаха на масата.

— Нека първо да поръчаме — предложи Уилям. — Какво ще кажете за коктейл с шампанско като начало?

С умение, произтичащо от дългогодишен опит, поръча питиетата и храната.

— От четиридесет години идвам тук и трябва да призная, че винаги са в крак с времето — отбеляза той, като се огледа с възхищение наоколо. — Радвам се, че си направихме резервация. Иначе никога нямаше да си намерим маса.

— Копнея да ви покажа какво направихме в градината — каза Джейн, развълнувана като момиченце. — Уилям и Жак засадиха бордюри от лавандула от двете страни на пътеките. Изглеждат и ухаят божествено! Освен това построихме и беседка край къщата, която е идеална за похапване на открито, когато ни е нужна сянка.

— Жак сигурно е вече на деветдесет — подхвърли Джулиан. — Изненадан съм, че изобщо може още да вдигне лопатата.

Жак бе градинар в Шато сен Лоран през последните петдесет години. Семейство Котърел го бе получило в наследство от предишните собственици преди петнадесет години, когато се бяха преместили в областта, а дъщеря му и снаха му помагаха на Джейн в домакинството.

— По-точно на седемдесет и осем — отвърна с усмивка Уилям. — А е по-здрав от мен. Изпреварва ме в градината ежедневно. Бог знае какво ще правим, когато рухне.

— Вероятно ще надживее и двама ни — пошегува се Джейн, — затова не бера грижа. А сега датите. Кога можете да се измъкнете за една-две седмици?

Лусинда и Джулиан си размениха усмивки. Тъй като знаеха, че родителите му ги очакват през лятото, вече бяха успели да си уредят отпуските по едно и също време, въпреки че това означаваше децата да отсъстват от училище за две седмици.

Джулиан се наведе, подпрял лакти на масата, а по лицето му се четеше нетърпение.

— Шести май става ли? Пада се в събота и ако тръгнем призори, привечер ще сме при вас.

Баща му тупна доволно с юмрук по масата.

— Отлично! Нали, Джейн? И ще останете две седмици, нали? — надеждата в гласа му бе трогателна.

— Разбира се — присъедини се топло Лусинда. — Ако можете да ни изтърпите толкова дълго.

— Мили мои! — Джейн се просълзи от умиление. — Нямате представа с какво нетърпение очакваме гостуването ви. Баща ти има изненада за децата — добави тя тайнствено.

— И още как! — засия съпругът й. — Нямам търпение да зърна лицата им, когато видят какво сме им приготвили.

Лусинда зяпна и единствената й мисъл бе: „Баща ми никога не прави на Джейми и Дейзи подаръци, дори за Коледа или за рождените им дни, а ето, родителите на Джулиан си правят този труд и разходите“.

— Много мило от ваша страна! — възкликна импулсивно тя. — Няма да продумаме и дума, но, Божичко, те ще се зарадват!

Джулиан погледна родителите си, а очите му, така подобни на бащините му, преливаха от благодарност.

— Децата ни са късметлии. Благодарим ви, мамо и татко — каза меко той. — Ще литнат от щастие!

— Иска ни се да направим гостуванията ви необикновени — отвърна Джейн.

Преди години тя и Уилям се бяха зарекли да се преместят във Франция и животът им там бе идеален според нея, освен факта, че не виждаха сина си и семейството му толкова често, колкото им се искаше.

— Значи се уговорихме — вдигна тост Уилям. — За шести май и за веселата ни ваканция!