Дан Симънс
Илион (61)

61.
Илионското поле

Манмът стигна на Хълма на трънените храсти тъкмо когато по рампата на космическия кораб слязоха девет високи черни фигури. Бяха хуманоидни, но и насекомоподобни, двуметрови, покрити с лъскава дурапластова броня и с каски, отразяващи света около тях като полиран оникс. Ръцете им напомниха на Манмът за изображенията на крайници на торен бръмбар — мъчително извити, криви, бодливи и покрити с черни тръни. Всички носеха сложни оръжия, които наглед тежаха най-малко по петнайсет килограма. Фигурата начело спря сред прашния вихър и посочи право към Манмът.

— Ей, малки моравеко, това Марс ли е? — Усиленият глас говореше на интерлунарен английски и се пренасяше чрез звук и теснолъчев сигнал.

— Не — отвърна Манмът.

— Не е ли? Би трябвало да е Марс.

— Не е — повтори Манмът, като пращаше диалога на Орфу. — Тук е Земята. Поне така ми се струва.

Високият воин поклати глава, сякаш отговорът му се струваше неприемлив.

— Какъв тип моравек си ти? Калистански ли?

Манмът се изправи в целия си двуног ръст.

— Аз съм Манмът от Европа, доскоро от изследователската подводница „Смуглата дама“. Това е Орфу от Йо.

— Това не е ли вакуумен моравек?

— Да.

— Какво се е случило с очите, сензорите, манипулаторите и краката му? Кой е напукал корубата му така?

— Орфу е ветеран от войната — отвърна Манмът.

— Трябва да се явим при ганимедеца Корос Трети — съобщи бронираната фигура. — Заведи ни при него.

— Той беше унищожен — каза дребният моравек. — При изпълнение на служебните си задължения.

Високата черна фигура се поколеба, после погледна другите осем ониксови воини и на Манмът му се стори, че се съвещават по теснолъчевия канал. Първият воин се обърна и заповяда:

— Тогава ни заведи при калистанеца Ри По.

— И Ри По е унищожен. И преди да продължим тоя разговор, кои сте вие?

„Те са астровеки“ — отговори по личния си теснолъчев канал Орфу, после попита по общата теснолъчева честота:

— Не сте ли астровеки? — Толкова отдавна не беше разговарял с никой друг освен с Манмът, че дребният моравек се смая от гласа му по общия канал.

— Предпочитаме да ни наричат поясни моравеки — отвърна водачът и се обърна към корубата на Орфу. — Трябва да те евакуираме в някой боен ремонтен център, старче. — Даде знак на другите бойни моравеки и те тръгнаха към йониеца.

— Спрете — нареди Орфу и гласът му прозвуча достатъчно властно, за да накара високите фигури да се заковат на място. — Аз ще определя кога да напусна бойното поле. И не ме наричай „старче“, за да не си направя жартиери от бурмите ти. Корос Трети ръководеше тази експедиция. Той е мъртъв. Ри По му беше заместник. И той е мъртъв. Оставаме Манмът от Европа и аз, Орфу от Йо. Какъв е чинът ти, астровеко?

— Главен центурион Меп Аху.

„Меп Аху ли?“ — помисли си Манмът.

— Аз съм командирът — изсумтя Орфу. — Ясна ли ти е военната йерархия, центурион?

— Тъй вярно — потвърди астровекът.

— Кажи ни защо си тук и защо смяташ, че това е Марс — със същия заповеден глас продължи йониецът. — Веднага, главен центурион Меп Аху.

Астровекът се подчини и бързо им обясни, докато над тях прелитаха още черни стършели. Стотици троянски воини напускаха града и бавно се изкачваха по хълма към пристигащите с вдигнати щитове и насочени напред копия. В същото време стотици ахейци и троянци се стичаха през кръглия портал на неколкостотин метра на юг, тичаха към ледените склонове на Олимп, които се виждаха през отрязъка от небето и земята.

Центурион Меп Аху говореше кратко и ясно. Той потвърди предположението на Орфу, направено на път за Марс над Астероидния пояс — че преди шейсет з-години ганимедецът Корос III е бил пратен в Пояса от пуилския моравек Астейг/Че и Консорциума на Петте луни. Ала мисията на Корос била дипломатическа, а не шпионска. В продължение на повече от пет години той обикалял от скала на скала — изгубил повечето членове на своя юпитерски екипаж — и преговарял с войнствените астровекски кланови предводители: споделял загрижеността на моравекските учени от космоса на Юпитер за бързото тераформиране на Марс и първите признаци за квантова активност, регистрирани там. Астровеките се интересували кой пробива тези опасни квантови тунели. Постчовеците от Земята ли? Корос III и поясните моравеки се споразумели за съкращението НМС — неидентифицирани марсиански същества.

Астровеките вече били обезпокоени, макар и по-скоро от забележимото — и невероятно — бързо тераформиране на Марс, отколкото от квантовата активност, която не можели лесно да регистрират със своята техника. Агресивни и смели по природа, поясните моравеки вече били пратили шест експедиционни космически флоти. Не се върнал нито един от корабите им. Нещо на Червената планета или някогашната Червена планета унищожавало флотите им.

Чрез дипломация, хитрост, кураж и понякога двубои Корос III спечелил доверието на астровекските кланови вождове. Ганимедецът им изложил плана на Консорциума на Петте луни. Първо, през следващите петдесетина години астровеките щели да проектират и биопроизведат всеотдайни моравекски бойци, като използвали за основа своята и без това издръжлива астровекска ДНК. Те също трябвало да проектират и построят модерни космически и атмосферни бойни кораби. В същото време по-напредналите учени и инженери от Консорциума на Петте луни щели да отклонят свръхмодерна техника от своята програма за междузвездни полети и да построят устройство за пробиване на квантови тунели и стабилизиране на космически дупки. Второ, когато настъпел моментът и квантовата активност на Марс достигнела опасно равнище, самият Корос щял да поведе малка група моравеки от космоса на Юпитер с цел да стигнат незабелязани на Червената планета. Трето, щом стигнел на Марс, Корос III щял да постави устройството за пробиване на квантови тунели в центъра на настоящата квантова активност и не само да стабилизира тунелите, вече използвани от НМС, но и да отвори нови до Астероидния пояс, където щели да чакат други произведени от Петте луни тунелопробиващи устройства.

И накрая, четвърто, астровеките щели да пратят своите флоти и бойци през тези квантови тунели на Марс, където щели да се сблъскат, да идентифицират, победят, покорят и разпитат неидентифицираните марсиански същества и да премахнат опасността за Слънчевата система от прекомерната квантова активност.

— Изглежда елементарно — отбеляза Манмът. — Да се сблъскат, да идентифицират, победят, покорят и разпитат. Но всъщност вашата група дори не е стигнала до вярната планета.

— Пътуването по квантовите тунели се оказа по-сложно, отколкото очаквахме — призна главен центурион Меп Аху. — Нашите групи очевидно са се свързали с един от съществуващите тунели на НМС, подминали са Марс и пристигнаха… тук. — Хитиновата ониксова фигура се огледа. Бойците вдигаха тежките си оръжия, защото на билото на хълма се появиха стотина троянци.

— Не стреляйте по тях — каза Манмът. — Те са наши съюзници.

— Съюзници ли? — попита астровекският воин и лъскавият му визьор се обърна към напредващата стена от щитове и копия. Но накрая кимна, прати заповед по теснолъчевия канал на хората си и сложните оръжия бяха отпуснати.

Троянците не отпуснаха своите.

За щастие Манмът познаваше троянския вожд от дългото представяне на водачите по-рано същия ден.

— Не нападай, Периме, сине Мегадов — извика моравекът на гръцки. — Тези черни същества са наши приятели и съюзници.

Копията и щитовете останаха вдигнати. Стрелците на втория ред държаха лъковете си отпуснати, ала стрелите бяха на тетивите. Астровеките може и да се чувстваха в безопасност от дългите половин метър стрели, потопени в отрова, но Манмът не искаше да изпитва силата на собствената си коруба.

— Приятели и съюзници — подигравателно рече Перим. Полираният му бронзов шлем — начелник, набузници, кръгли дупки за очите и нисък гребен отзад — разкриваше само гневния му поглед, тесните му устни и волевата му брадичка. — Как може да са „приятели и съюзници“, малка машино, когато даже не са хора? Ами ти, малка играчко?

Манмът се зачуди какво да му отговори.

— Ти ме видя сутринта с Хектор, сине Мегадов — отвърна той.

— Видях те и с мъжеубиеца Ахил — викна троянецът. Стрелците вече бяха вдигнали лъковете си и към моравеките бяха насочени поне трийсет стрели.

„Как да спечеля доверието им?“ — попита по теснолъчевия канал Манмът.

„Перим, Мегидовият син — замислено рече йониецът. — Ако всичко вървеше като в «Илиада», Перим би трябвало да е мъртъв след два дни — убит от Патрокъл, наред с Автоной, Бхекъл, Елас, Мулий и Пиларт в едно невероятно меле“.

„Е, нямаме два дни, повечето троянци, които спомена, Автоной, Мулий и останалите, в момента са тук с вдигнати щитове и насочени напред копия и се съмнявам, че Патрокъл ще ни помогне, освен ако не доплува от Индиана. Хрумва ли ти някаква идея какво да направим?“

„Кажи им, че астровеките са слуги, изковани от Хефест и призовани от Ахил да ни помогнат да спечелим войната срещу боговете“.

— Слуги — повтори на гръцки думата Манмът. „Не знам точно тази форма…“

„Просто го кажи преди Перим да им е наредил да пронижат черния ти дроб“ — прекъсна го Орфу. Манмът нямаше черен дроб, ала разбра смисъла на съвета.

— Периме, почтени сине Мегадов — извика той, — тия черни същества са слуги, изковани от Хефест, ала доведени тук от Ахил да ни помогнат да спечелим тази война срещу боговете.

Перим изсумтя, после попита:

— И ти ли си слуга?

„Кажи «да»“ — излъчи Орфу.

— Да.

Перим даде заповед на хората си и те отпуснаха лъковете и прибраха стрелите в колчаните си.

„Според Омир «слугите» са нещо като андроиди, създадени в ковачницата на Хефест от човешки части и използвани като роботи от боговете и някои смъртни“.

„Да не би да искаш да кажеш, че в «Илиада» има андроиди и моравеки?“ — попита Манмът.

„В «Илиада» има всичко“ — отвърна Орфу и се обърна към астровекския командир:

— Главен центурион Аху, носите ли проектори на силово поле в кораба си?

Високият ониксов астровек се изпъна.

— Тъй вярно.

— Прати един взвод в града, в този град, Илион, и го покрий с високоенергийно силово поле. Както и ахейския стан на брега.

— С високоенергийно поле ли? — Главният центурион се поколеба. Манмът предполагаше, че това ще изисква цялата енергия на ядрения реактор на кораба.

— Да — потвърди Орфу. — Способно да отблъсква лазерни, мазерни, балистични, ядрени, термоядрени, неутронни, плазмени, антиматериални ракети и стрели. Тези хора са наши съюзници, главен центурион.

— Слушам. — Ониксовата фигура се обърна и предаде заповедта по теснолъчевия канал. Още десетина войници се спуснаха по рампата с масивни проектори и всички бързо се затичаха в двете указани посоки. До Манмът и Орфу остана само главен центурион Аху. Черните стършели с бръмчене кръжаха във въздуха и оръжията им продължаваха да се въртят.

Перим се приближи. Гребенът на лъснатия му, ала очукан шлем едва стигаше до гърдите на главен центурион Аху. Троянецът вдигна юмрук и почука с кокалчета по дурапластовия нагръдник на астровека.

— Интересна броня — отбеляза той и се обърна към Манмът. — Малки слуга, ние ще се присъединим към Хектор в битката. Искаш ли да дойдеш с нас? — Той посочи грамадния кръг, изсечен в небето и земята на юг. През квантовия портал продължаваха да маршируват троянски и ахейски воини — не тичаха, а маршируваха организирано, колесниците и щитовете им лъщяха, знамената им се вееха, върховете на копията им отразяваха земната слънчева светлина от отсамната страна на отвора и марсианската — от другата.

— Да, искам да дойда с вас — отвърна моравекът. „Ще се оправиш ли сам тук, старче?“ — попита той Орфу по теснолъчевия канал.

„Главен центурион Меп Аху ще ме пази“ — излъчи йониецът.

Манмът закрачи до Перим надолу по склона — трънаците бяха почти съвсем утъпкани през деветгодишните приливи и отливи на войната — и двамата поведоха малката група троянци. В подножието на хълма спряха, пресрещнати от залитаща към тях странна фигура — гол безбрад мъж с чорлава коса и малко безумни очи. Мъжът вървеше предпазливо, избираше пътя си по камъните с окървавените си крака, на шията му висеше медальон.

— Хокънбери? — попита Манмът. Бе се усъмнил във видеоразпознавателните си вериги.

— Същият — ухили се схоластикът. — Как си, Манмът? — После премина на гръцки. — Привет, Периме, сине Мегадов. Аз съм Хокънбери, син на Дуейн, приятел на Хектор и Ахил. Запознахме се сутринта, спомняш ли си?

Манмът никога не беше виждал жив човек гол и се надяваше, че ще мине много време преди да види друг.

— Какво ти се е случило? Къде са ти дрехите? — попита той.

— Това е дълга история, обаче се басирам, че мога да я съкратя и да я довърша, преди да минем през оная дупка в небето — отвърна Хокънбери и отново се обърна към троянеца. — Сине Мегадов, твоите хора случайно не биха ли ми дали някоя и друга дреха?

Перим очевидно позна Хокънбери и си спомни почтителното отношение на Ахил и Хектор към него по време на прекъснатия съвет на вождовете.

— Дрехи за тоя господар! — изръмжа той на хората си. — Най-хубавото наметало, най-новите сандали, най-здравите доспехи, най-полираните наколенници и най-чистото бельо!

Автоной пристъпи напред.

— Нямаме излишни дрехи, доспехи и сандали, почтени Периме.

— Веднага се съблечи и му дай своите! — изрева троянският водач. — Обаче първо гледай да изпощиш въшките. Действай.