Дан Симънс
Илион (53)

53.
Екваториалният пръстен

Деймън не се изненада много, когато видя холограмата на Просперо да се изправя. Магът взе жезъла си и бавно се запъти към облата стена на помещението. Когато вдигна лице към звездите, бледата светлина подчерта бръчките по гърлото и бузите му. Напоследък следите на старостта смущаваха Деймън — още повече, като се имаше предвид за какво разговарят в момента. Опита се да си представи свят, в който неговите приятели и самият той — и майка му! — остаряват като Сави, като тази покрита с петна холограма, и потрепери от ужас.

После си спомни ужаса на резервоарите, сините червеи и трапезата на Калибан.

„Няма ли да е по-лесно да убием чудовището? Да оставим булаторията непокътната?“

Не, ясно осъзна Деймън, въпреки глада и изнемогата си. Това място олицетворяваше скверността, както и да го погледнеше. Цялата система на петте двайсетилетки се градеше върху убеждението, че след сто години хората се възнасят на пръстените и се присъединяват към постчовеците в разкош и безсмъртие. Помисли си за сивите полуизядени трупове, носещи се в редкия застоял въздух, и можеше само презрително да се изсмее.

— Какво има? — попита Просперо.

— Нищо — отвърна Деймън. Плачеше му се, искаше му се да строши нещо. За предпочитане второто.

— Как можем да унищожим булаторията? — попита Харман. Трепереше от болестта си. Лицето му беше още по-бледо от лицето на Деймън и лъщеше от пот.

— Наистина как? — Просперо се подпря на жезъла си и ги погледна. — Носите ли експлозиви, оръжия, освен глупавото пистолетче на Сави? Или някакви инструменти?

— Не — призна Харман.

— И тук няма нищо — продължи холограмата. — Постчовеците еволюираха над войните и конфликтите. Всичко им вършеха слугите.

— И продължават да функционират — отбеляза Деймън.

— Само в булаторията — отвърна магът и бавно се върна при пулта в средата. — Помисляли ли сте си за стотиците човешки същества, които плуват безпомощно в булаторните резервоари?

— Боже мой — промълви Харман.

Деймън потърка бузата си и усети наболата четина. Усещането беше странно приятно.

— Ние не можем да използваме факсвъзлите в лечебните резервоари, за да се върнем на Земята, но предполагам, че хората, които вече са в тях, могат да бъдат прехвърлени обратно в порталите, откъдето са дошли.

— Да — потвърди Просперо. — Ако успеете да убедите слугите да ги прехвърлят. Или ако го направите сами. Обаче има един проблем.

— Какъв? — попита младият мъж, ала още докато задаваше въпроса, ясно виждаше проблема.

Холограмата мрачно се усмихна и кимна.

— Онези, които току-що са били прехвърлени в резервоарите или вече са излекувани, могат да бъдат върнати по факса. Но стотиците други, които са в процес на лечение… — Мълчанието му казваше всичко.

— Какво можем да направим? — въздъхна Харман. — На мястото на излекуваните постоянно ще пристигат за лечение нови стотици.

— Ако Просперо е прав и можем сами да поемем управлението на факсовете, бихме могли да изключим входящите и да продължим да пращаме излекуваните, докато всички резервоари не се изпразнят — каза Деймън. — И двамата сме били в булаторията. Обикновено колко време продължава лечението? Едно дененощие? Четирийсет и осем часа за тежките травми като изяждане от алозавър?

— Такива неща не се „лекуват“ — поясни Просперо. — Ти си бил изграден наново почти от нищо въз основа на актуализираните кодове от база данните на факсмрежата, записа на ДНК и органични резервни части. Но имаш право, даже случаите, изискващи най-много време, не отнемат повече от две денонощия.

Деймън разпери ръце и погледна Харман.

— Два дни след като превземем булаторията.

— Ако успеем да превземем булаторията и да контролираме факспроцеса — скептично прибави спътникът му.

— Аз не мога да върша нищо, но мога да ви давам информация — каза старецът. — Мога да ви обясня как действа факсът.

— Но самите ние няма да сме в състояние да се прехвърлим, така ли? — отново попита Харман. Очевидно мисълта за полета с аероскутера го смущаваше.

— Да, няма да сте в състояние.

— Може ли да програмираме слугите така, че те да се справят с процеса? — с надежда рече Деймън.

— Не — отвърна магът. — Трябва да ги унищожите или обезвредите. Но те не са програмирани за сблъсъци.

— Ние също — засмя се Харман.

Просперо заобиколи стола си и прошепна:

— Напротив. Напротив. Колкото и цивилизовани да изглеждате, вие сте хора и това е въпрос само на събуждане на старо програмиране.

Деймън и Харман се спогледаха. По-възрастният мъж отново потръпна.

— Гените ви не са забравили да убиват — каза Просперо. — Елате, ще ви покажа средството за унищожение.

Холограмата на Просперо не можеше да управлява виртуалния пулт, но той показа на Деймън и Харман как да го правят.

Над пулта се материализира триизмерно изображение, което започна да се върти.

— Това е едно от големите устройства, които видяхме на идване — отбеляза Деймън.

— Линеен ускорител с колекторен пръстен — съобщи Просперо. — Постчовеците страшно се гордееха с тези неща. Както виждате, направили са хиляди.

— И какво от това? — попита Харман. — Това означава ли, че факссистемата на Земята се контролира от тези неща?

Просперо поклати глава.

— Вашата факссистема не прехвърля тела през пространство и времето, а само данни. Тези колектори обаче са паяците в центъра на постчовешката квантовотелепортаторна паяжина.

— Ние просто искаме да се върнем на Земята — каза Харман.

— Хвани онзи зелен регулатор и два пъти стисни червения кръг — посочи магът.

Деймън го направи. На холодисплея на орбиталния линеен ускорител два пъти премигаха двигателни дюзи и пратиха сребърен конус кристализирана отработена материя в космоса. Продълговатата система от трегери, резервоари, колони и пръстени съвсем бавно се завъртя. За миг се задействаха контрадюзи и ускорителят се стабилизира. Широката петдесет метра искряща космическа дупка в края му, разположена в центъра на грамадния сияещ колекторен пръстен, не се въртеше с ускорителя. Деймън се наведе към холоизображението и видя, че колекторният пръстен е на кардани. Той бръкна с показалец, докосна различни елементи и установи, че образът се превръща в диаграми и надписи — „обратен кабел“, „инжектор“, „дюзи“. Младият мъж отдръпна ръка и предишното изображение отново се появи. Естествено думите не му говореха нищо.

— Контрол на височината, дюзи за орбитално прехвърляне — съобщи Просперо. — Този астероид се намира в стабилна орбита — ако падне на Земята, може да доведе до гибелта на цял вид — но колекторните ускорители и Казимировите огледала постоянно се местят.

— Оттук — каза Деймън.

Магът кимна.

— И от другите астероидни градове.

Двамата спътници отново се спогледаха.

— Има ли много други постчовешки градове? — попита Харман.

— Още три — отвърна Просперо. — Един на този пръстен и два на полярния.

— Там останали ли са живи постчовеци? — Изведнъж Деймън видя възможност да избегне цялото това унищожение и края на петте си двайсетилетки.

— Не. — Холограмата на стареца седна на стола си. — Нито други булатории. Този град е единственият, който продължаваше да се занимава с вас, старостилните хора. — Той махна с петнистата си ръка към Земята, която отново изгряваше. Стаята внезапно се окъпа в земна светлина.

— Всички постчовеци са мъртви — повтори Деймън.

— Не, не са мъртви — поправи го Просперо. — Просто заминаха другаде.

Младият мъж погледна лимба на Земята и чернотата на космоса над искрящата атмосферна дъга.

— Къде са заминали?

— Първо на Марс — отвърна магът, забеляза въпросителните им изражения и се подсмихна. — Някой от вас, модерните хора, има ли представа къде е Марс? И какво е Марс?

— Не — призна Деймън, без да се срамува. — Постчовеците ще се върнат ли?

— Съмнявам се — усмихнато отговори Просперо.

— Тогава няма значение, нали? — рече Харман. — Просперо, нима предлагаш да използваме този… ядрен ускорител… като оръжие?

— Като абсолютното оръжие срещу този град — потвърди събеседникът им. — Конвенционалните експлозиви и оръжия няма да имат сериозен ефект върху кристалния град и този астероид. Кулите са построени да издържат на падащ метеорит. Но три километра, че и повече екзотични материали с космическа дупка в края, при това под ускорение, ще окажат определено въздействие, особено ако ги насочите точно към булаторията.

— Калибан ще остане ли жив? — попита Деймън.

Просперо сви рамене.

— Неговите тунели и пещери по-рано са го спасявали, обаче такъв сблъсък ще доведе до изчезването на неговия вид.

— Може ли да избяга преди сблъсъка? — намръщи се Харман.

— Само ако научи за скутера и се сдобие с една от вашите термокожи. — Магът смущаващо се усмихна, като че ли такава перспектива не беше напълно изключена.

— Колко време е нужно на това ускорително чудовище да стигне дотук? — попита Деймън. — До сблъсъка?

— Можете да го програмирате да пристигне толкова бързо или бавно, колкото желаете. — Просперо отново се изправи и влезе в пулта. Долната част на тялото му изчезна в метала и виртуалните панели. Той вдигна ръка, ръкавът му се смъкна и мършавата му предмишница и костеливият му показалец посочиха края на ускорителя, срещуположен на пръстена. — Тук са дюзите за промяна на равнината. Най-мощните двигатели. Ще ви покажа как да ги задействате и да насочите това оръжие.

Двамата последваха инструкциите му, завъртяха ускорителя и програмираха координатите. Показалецът на Деймън увисна над виртуалния задействащ бутон, после той напомни на Просперо:

— Не ни каза колко време имаме до сблъсъка.

Холограмата сплете пръсти.

— Петдесет часа ми се струват приличен срок. Един час, за да стигнете до булаторията и да я превземете. Четирийсет и осем часа, докато новопристигналите се излекуват и прехвърлят обратно. Час, докато стигнете до скутера и избягате преди този малък свят да загине.

— И никакво време за сън, така ли? — изпъшка Харман.

— Съветвам ви да не спите — отвърна Просперо. — Калибан сигурно ще се опитва да ви убие всяка минута от тези две денонощия.

Двамата мъже се спогледаха.

— Можем да се редуваме да спим, да се храним и да следим пултовете — предложи Деймън, претегли пистолета в ръка и го прибра в раницата на Сави. — Ще държим Калибан на разстояние.

Харман кимна скептично. Изглеждаше адски уморен.

По-младият му спътник погледна изображението на линейния ускорител и отново постави пръст върху задействащия бутон.

— Сигурен ли си, че това няма да унищожи целия живот на Земята, Просперо?

Магът се подсмихна и каза:

— Ще унищожи целия живот, какъвто го познавате вие. Но не с пламтящ астероид от небето. Поне не вярвам. Ще видим.

Деймън погледна Харман, чиито длани бяха потънали до китките във виртуалния панел.

— Давай — каза възрастният мъж.

Деймън натисна бутона. На дисплея над холопроектора осемте грамадни дюзи в края на линейния ускорител засияха със сини йонни пламъци. Продълговатата структура леко се разтърси и бавно се раздвижи — право към лицата на двамата спътници.

— Сбогом, Просперо — каза Деймън, вдигна раницата на Сави и се обърна към полупропускливия изход.

— О, не — каза магът. — Ако стигнете до булаторията, аз ще съм там. Няма да пропусна следващите петдесет часа на света.