Дан Симънс
Илион (25)

25.
Тексаската секвоена гора

Деймън беше съвсем сам, само той и скутерът на горската поляна, и това не му харесваше.

След като Сави се отдалечи, Одисей разказа безкрайната си, безсмислена история и накрая също потъна в гората. Хана изчака малко и го последва. (Сутринта Деймън веднага бе разбрал, че момичето и брадатият са спали заедно предишната нощ — сексуалният му радар рядко грешеше.) Няколко минути по-късно Ада и старецът Харман казаха, че отиват да се поразходят, и навлязоха сред дърветата в противоположната посока. (Деймън знаеше, че и те са правили секс през нощта. Явно той и старата вещица Сави бяха единствените, които не се бяха забавлявали.)

И сега Деймън стоеше сам на горската поляна, облегнат на корпуса на аероскутера и заслушан в шумоленето на листа и дращенето на съчки в тъмната гора. Да, това изобщо не му харесваше. Ако се появеше алозавър, той беше готов да скочи в скутера — но после? Не знаеше как се работи с холографския пулт, камо ли как се включва силовото поле или се излита. Динозавърът щеше да го получи на тепсия.

Помисли си дали да не се развика, да закрещи на Сави и другите да се върнат, ала веднага се отказа. Дали шумът привличаше динозаврите и другите хищници? Нямаше намерение да проверява. Чувстваше се отвратително — не само се страхуваше, но и му се ходеше до тоалетната. Другите се бяха оттеглили в гората с тоалетната хартия, която им бе дала Сави, но Деймън беше културен човек и никога не ходеше до тоалетната без… хм… без тоалетна. А и сега не бе време да се учи. Естествено, не знаеше след колко часа ще стигнат в Ардис Хол, пък и Сави говореше така, като че ли изобщо не се готви да спира там, а само да остави Хана, Ада и нелепия самозванец, който се обявяваше за Одисей, и после да продължи за Средиземноморския басейн, където и да се намираше той. Деймън знаеше, че не може да изтърпи чак толкова дълго.

Съзнаваше, че по-скоро е обезсърчен, отколкото уплашен. Предишния ден всички се бяха изненадали от желанието му да тръгне със старицата и Харман на тяхната абсурдна експедиция, ала никой не се досещаше за истинската причина да избере тази възможност. На първо място го беше страх от динозаврите около Ардис Хол. Нямаше да се върне там. Второ, всички тези приказки, че прехвърлянето по факса е своебразно унищожаване и пресъздаване на хората, го правеха крайно нервен. Е, кой нямаше да е нервен толкова скоро след посещение в булаторията, при положение, че знае, че истинското му тяло е било унищожено? Деймън се бе прехвърлял по факса почти всеки ден от живота си, ала сега мисълта за влизане във факспортал, след като му бяха обяснили, че факсът ще унищожи мускулите, костите, мозъка и паметта му и после просто ще направи негово копие някъде другаде, стига старицата да казваше истината, е, тази мисъл не му даваше мира.

Затова предпочете още няколко дни да попътува с аероекутера и да отложи срещата с динозаврите в Ардис, както и унищожаването на атомите и молекулите му във факса.

Сега искаше само тоалетна и някой слуга или майка му да му сготви вечеря. Може би щеше да каже на старицата да го остави в кратера Париж, след като минеха през Ардис. Не беше чак толкова далече, нали? Въпреки че бе виждал драскулките на Харман — неговата „карта“, — Деймън нямаше представа за световната география. Всичко се намираше на абсолютно еднакво разстояние — само на един факспортал.

Старицата се появи от гората и видя Деймън сам, облегнат на увисналия ниско над земята скутер.

— Къде са другите?

— И аз това се питах. Първо изчезна варваринът. После Хана тръгна подире му. След това Ада и Харман се отдалечиха ей натам… — Той посочи високите дървета в отсрещния край на поляната.

— Защо не използваш дланта си? — попита Сави и се усмихна, като че ли думите й я бяха развеселили.

— Вече опитах — отвърна Деймън. — На твоя айс… както там се казваше. И на моста. И тук. Не действа. — Той вдигна лявата си ръка, помисли за ориентиращата функция и показа празния бял правоъгълник.

— Това е само непосредствената ориентираща функция — отбеляза Сави. — Само стрелка, която да те насочва, когато се приближиш към целта, все едно търсиш някакъв том в библиотека, обаче си попаднал на грешната пътека. Използвай далечната или близката мрежа.

Деймън я зяпна. Още откакто я беше зърнал за пръв път, се съмняваше, че е наред.

— Уф, добре — усмихна се Сави с мрачната си усмивка. — Съвсем сте забравили функциите. Поколение след поколение.

— Какви ги говориш? — попита той. — Старите функции като четящата вече не действат. Още откакто са си заминали постчовеците. — Младият мъж посочи пръстените, които пресичаха ивицата синьо небе над поляната.

— Глупости — изсумтя Сави, приближи се до него, хвана лявата му ръка и я обърна с дланта към себе си. — Представи си три червени кръга със сини квадратчета в центъра.

— Какво?

— Чу ме. — Старицата продължаваше да държи ръката му.

„Безумие“ — помисли си Деймън, но си представи три червени кръга със сини квадратчета в центъра.

Вместо правоъгълничето с бяло-жълта светлина, което генерираше ориентиращата функция, на петнайсет сантиметра над дланта му се появи голям син овал.

— Ей! — извика Деймън, дръпна ръката си и бясно я размаха, сякаш върху нея бе кацнало грамадно насекомо. Синият овал продължаваше да сияе.

— Спокойно — каза Сави. — Сега е празен. Просто си представи някого.

— Кого? — Усещането определено не му харесваше — тялото му правеше нещо, за което той не беше подозирал.

— Когото и да е. Някой свой близък.

Деймън затвори очи и си представи лицето на майка си. Когато отново вдигна клепачи, синият овал се бе покрил с диаграми. Улични мрежи, река, думи, които не можеше да прочете — поглед отгоре към един черен кръг, който можеше да е само вътрешността на кратера Париж. Образът се увеличи и младият мъж внезапно се озова в стилизирана сграда, на петия етаж, апартаментите до кратера — не неговия дом. Две стилизирани човешки фигури, анимационни герои, но с истински човешки лица, в легло, жената върху мъжа, движеха се…

Деймън стисна юмрук и изключи овала.

— Съжалявам — рече Сави. — Забравих, че напоследък никой не използва инхибитори на далечната мрежа. Гаджето ти ли беше?

— Майка ми. — В устата му загорча. Това бе апартаментът на Гоман в отсрещния край на кратера — познаваше разположението на стаите от детството си, когато си играеше във вътрешните помещения, докато майка му се забавляваше с високия тъмнокож мъж с мек като вино глас. Той не харесваше Гоман и не знаеше, че майка му още ходи с него. Според думите на Харман в кратера Париж вече беше нощ.

— Хайде да потърсим Хана, Ада и другите — предложи Сави и се подсмихна. — Макар че и на тях може би ще им се прииска да са активирали инхибиторите на далечната мрежа.

Деймън не желаеше да разтвори юмрук.

— Изчисти го — посъветва го старицата.

— Как?

— Как изчистваш ориентиращата си стрелка?

— Просто си я представям угаснала — отвърна Деймън и прибави наум „глупачко“.

— Направи го.

Синият овал угасна.

— Задействаш близката мрежа, като си представяш един жълт кръг със зелен триъгълник в средата — поясни Сави. Тя погледна дланта си и над нея се появи яркожълт правоъгълник.

Деймън последва примера й.

— Помисли за Хана — каза Сави.

Той си представи момичето. На дланите и на двамата се появи континент — Северна Америка, ала Деймън не можеше да я разпознае — после образът се насочи към централната южна част, продължи на север по крайбрежието, появиха се върволици нечетивни думи и топографски карти, стилизирани дървета и стилизирана женска фигура с главата на Хана върху анимационно тяло, крачеща сама — не, не сама, разбра Деймън, защото до нея се движеше въпросителен знак.

Сави отново се подсмихна.

— Близката мрежа не знае как да обработи Одисей.

— Не виждам Одисей — рече Деймън.

Сави се пресегна в неговия жълт холографски куб, докосна въпросителния знак и посочи две червени фигури в края на облака.

— Това сме ние — поясни старицата. — Ада и Харман трябва да са на север извън мрежата.

— Откъде знаеш, че това е Хана? — попита Деймън, въпреки че виждаше темето й.

— Помисли „близък план“. — Сави му показа облака над дланта си. Образът се беше приближил отпред и се виждаше стилизираната Хана с истинското й лице сред стилизирани дървета и край стилизиран поток.

Той си помисли „близък план“ и се смая от чистотата на картината. Виждаше сенките на дърветата по лицето й. Тя оживено разговаряше с въпросителния знак, който се носеше до нея. Деймън се радваше, че не е сварил Хана по време на секс.

Старицата сигурно си бе представила Ада и Харман, защото нейният жълт облак се промени и показа две фигури, движещи се върху топографски символи някъде на север от неподвижните червени точки на Сави и Деймън.

— Всички са живи, никой не е изяден от динозаври — отбеляза Сави. — Обаче адски ми се ще да се върнат, за да продължим пътя си. Става късно. Ако беше едно време, щях да ги повикам по дланите им и да им кажа веднага да идват тук.

— Нима можеш да се свързваш по дланта си? — смая се Деймън и повдигна голата си ръка.

— Естествено.

— Защо ние не го знаем? — Гласът му звучеше почти сърдито.

Тя сви рамене.

— Вие, така наречените старостилни човеци, вече не знаете почти нищо.

— Какво искаш да кажеш с това „така наречените старостилни“? — Деймън вече определено беше ядосан.

— Наистина ли си мислиш, че хората от Изгубената ера, старостилните човеци, са имали цялата тая генетично изменена наномашинария в клетките и телата си? — попита Сави.

— Да — отвърна той, макар да разбираше, че не знае абсолютно нищо за старостилните човеци от Изгубената ера. Те просто не го интересуваха.

Старицата уморено го погледна в очите. Ала може би всички древни добулаторни човеци изглеждаха толкова зле — Деймън нямаше представа.

— Трябва да ги доведем — каза Сави. — Аз ще потърся Хана и Одисей, ти повикай Ада и Харман. Настрой дланта си на близката мрежа, включи ориентиращата функция по обичайния начйн и ще ги намериш. Кажи им, че рейсът тръгва.

Деймън не знаеше какво означава „рейс“, но това нямаше значение.

— Има ли други функции? — попита той, преди Сави да се отдалечи.

— Стотици.

— Покажи ми някоя. — Не й вярваше — чак пък стотици, — ала дори само още една-две щяха да го направят популярен на тържествата, да привлекат интереса на младите жени.

Сави въздъхна и се облегна на аероскутера. Надигна се вятър и зашумоля в клоните на секвоята над тях.

— Мога да ти покажа функцията, която накрая прогони постчовеците от Земята — тихо рече тя. — Общата мрежа.

Деймън пак сви юмрук и отдръпна ръка.

— Не искам, ако е опасно.

— Не е опасно — успокои го старицата. — Поне за нас. Ето, аз ще опитам първа. — Тя отпусна ръка, разтвори пръсти и докосна дланта му по начин, който му се стори почти възбуждащ. После постави лявата си длан до неговата.

— Представи си четири сини правоъгълника над три червени кръга над четири зелени триъгълника — прошепна възрастната жена.

Деймън се намръщи — това бе трудно, фигурите се разбягваха на ръба на способността му да задържи образа — но накрая успя със затворени очи.

— Отвори си очите — каза Сави.

Той се подчини и след миг втрещено се вкопчи в скутера с две ръце.

Нямаше облак. Нямаше нечетивни карти и анимационни фигури.

Всичко в зрителното му поле се беше преобразило. Околните дървета, на които по-рано не обръщаше внимание, освен за да потърси сянката им, бяха станали прозрачни, пласт след пласт пулсираща жива тъкан, мъртва кора, пъпки, вени, мъртва вътрешна материя със структурни вектори и пръстени, по които течаха колони от данни, живи зелени и червени структури — иглички, дървесна тъкан, флоема, вода, захар, енергия, слънчева светлина. Знаеше, че ако може да прочете течащите данни, ще разбере точната хидрология на живото чудо, което представляваше това дърво, ще узнае точно какво налягане е нужно за осмотичното издигане на всичката тази вода от корените — можеше да погледне надолу и да види корените в пръстта, да види енергийния обмен от почвата в тези корени и дългото стотици метри пътешествие от корените до вертикалните тръбички, издигащи тази вода — стотици метри нагоре, сякаш великан смучеше със сламка! — и после страничното движение на водата, водни молекули по тръби, широки само молекули, по клони, разширяващи се на петнайсет, двайсет, двайсет и пет метра, живота и хранителните вещества в тази вода, енергия от слънцето…

Вдигна поглед и видя слънчевата светлина като абстрактен енергиен дъжд, какъвто представляваше — слънчева светлина, обсипваща боровите иглички и поглъщана в тях, слънчева светлина, обсипваща хумуса под краката му и стопляща бактериите в него. Можеше да преброи тези неуморни бактерии! Светът около него вреше от информация, информационно цунами, милиони микроекологии, едновременно взаимодействащи помежду си, енергия с енергия. Дори смъртта участваше в сложния танц на вода, светлина, енергия, живот, възраждане, растеж, секс и глад, вихрещ се навсякъде около него.

Видя една умряла мишка, почти заровена в хумуса в отсрещния край на поляната, вече превърнала се само в козинка и кости, ала все още излъчваща червена енергия, докато бактериите пируваха, от яйцата на мухите се излюпваха личинки на следобедната слънчева светлина и бавно разпадащите се сложни протеинови молекули продължаваха на молекулярно равнище, и…

Задъхан, почти повръщащ, Деймън се завъртя в опит да избяга от тази функция, ала навсякъде цареше същата сложност — постоянни приливи и отливи на препредавана енергия, поглъщане на хранителни вещества, хранене на клетки, молекули, танцуващи в прозрачните дървета, дишаща почва, небе, пламтящо от светлинния дъжд, радйопослания от звездите.

Затисна очите си с длани, ала вече беше късно — бе погледнал Сави — старица, но в същото време галактика от живот. Живот, загнезден в неутроните на мозъка й зад ухиления череп, проблясващи като светкавици по очния й нерв и в милиардите милиони форми на живот в червата й, активни и безразлични — докато се опитваше да откъсне очи, младият мъж допусна грешката да погледне надолу към себе си, покрай себе си към своята връзка с въздуха, земята и небето…

— Изключи! — каза Сави и умът на Деймън повтори командата.

Ярката обедна светлина, която се отразяваше от дърветата и покритата с иглички земя, изведнъж му се стори мрачна като посред нощ. Краката му отказаха да работят. Задъхан, той се свлече по борда на скутера и се просна на земята, претърколи се по корем с протегнати ръце и притисна лице към боровите иглички.

Сави приклекна до него, потупа го по рамото и каза:

— Ще те оставя за малко. Почини си. Ще доведа другите.

Когато Харман й предложи да се разходят, Ада се колебаеше — боеше се, че Сави ще се ядоса или ще се уплаши от отсъствието на всички, когато се върне — но Хана вече беше изтичала да търси Одисей и младата жена не искаше да остане при скутера сама с Деймън. Освен това не знаеше дали ще има друга възможност да поговори насаме с любимия си, преди да се върне в Ардис и той да отлети за Средиземноморския басейн със Сави.

Изкачиха се по един хълм, после тръгнаха покрай поток по отсрещния склон. Гората кънтеше от птичи песни, ала не видяха животни, по-едри от катеричка. Харман изглеждаше потънал в размисъл и докосна Ада само веднъж, когато й подаде ръка, за да й помогне да прескочи потока над един триметров водопад. Тя се зачуди дали не е било грешка да прекарат нощта заедно, но когато спряха да си починат в подножието на водопада, видя, че Харман я наблюдава, зърна любовта и нежността в погледа му и се изпълни с щастие, че са станали любовници.

— Познаваш ли баща си, Ада? — попита я той. Въпросът му я накара да премигне. Не беше точно шокиращ — хората познаваха бащите си, естествено, поне теоретично, обаче рядко питаха за това.

— Питаш дали знам кой е бил ли? — уточни младата жена.

Харман поклати глава.

— Питам дали го познаваш. Виждала ли си го?

— Не — отвърна тя. — Знам името му от майка си, но мисля, че е… навършил петата си двайсетилетка преди година. — За малко да каже, че се е „възнесъл на пръстените“, най-разпространеният евфемизъм за телесния преход в рая на постчовеците. Сърцето й се разтуптя, когато се зачуди защо й задава такъв странен въпрос. Дали смяташе, че има вероятност той да е баща й? Случваше се, разбира се. Млади жени се любеха с по-възрастни мъже, които можеха да са техните анонимни семенни бащи — кръвосмешението не беше табу, тъй като от такъв съюз не можеше да се роди дете, и нямаше братя и сестри, защото всяка жена можеше да роди само веднъж — но мисълта все пак бе странно смущаваща.

— Аз не знам кой е баща ми — рече Харман. — Според Сави някога, дори след Изгубената ера, бащите били почти също толкова важни за децата, колкото са сега майките.

— Не мога да си го представя — все още смутена, призна Ада. Какво се опитваше да й каже? Че е прекалено стар за нея ли? Това бяха глупости.

— Ако някога стана баща, искам детето да ме познава — продължи той. — Искам да съм с него, докато расте… също като майка.

Ада беше прекалено смаяна, за да отговори.

Харман отново закрачи и тя го последва под дърветата. На сянка бе по-прохладно, но и по-задушно. Водопадът тихо ромолеше зад тях. Младата жена уплашено се огледа.

— Чу ли нещо? — попита Харман.

— Не. Просто… нещо не е наред.

— Няма слуги — каза той. — Нито войникси.

Имаше право. Бяха сами. Отсъствието на вездесъщите слуги и войникси през последните два дни й се струваше като липсващ фонов шум, ала сега, когато бяха сами, само те двамата, това беше още по-очевидно.

Изведнъж, без причина, тя потръпна.

— Можеш ли да намериш обратния път до скутера?

Харман кимна.

— Наблюдавах терена и слънцето. — Той посочи с тоягата, на която се подпираше. — Поляната е точно зад онзи хълм.

Ада се усмихна, ала не бе съвсем сигурна. Провери ориентиращата функция на дланта си, но откакто бяха напуснали Антарктида, виртуалният дисплей беше празен. И преди бе ходила в гора — обикновено в своето имение, — само че никога без слуга, който да я отведе обратно, и без войникс, който да я пази. Всички тези мисли обаче оставаха на заден план — смущаваше я странният въпрос и коментар на Харман.

— Защо говориш за бащите? — попита тя.

Възрастният мъж я погледна. Спускаха се по склона, все по-навътре в гората. Под секвоите цареше сумрак, разкъсван само от коси снопове слънчеви лъчи.

— Тази сутрин Сави ми каза нещо — отвърна той. — Че съм достатъчно стар, за да съм ти дядо. Че се отправям на тази експедиция, за да намеря булаторията — и че се въртя около теб, защото не искам да приема последната си двайсетилетка.

Първата реакция на Ада бе гняв, незабавно последван от остра ревност. Гняв към глупавата забележка на Сави — на старицата не й влизаше в работата с кого спи Ада и колко е възрастен той. Ревност заради факта, че сутринта Харман бе напуснал леглото им, за да разговаря със Сави. Ада просто го беше целунала на раздяла и после се бе облякла, разочарована, че любовникът й не иска да прекара още час с нея, преди всички да станат за закуска, ала уважаваше неговото решение и предполагаше, че става рано просто по стар навик.

Но какво толкова важно го беше накарало да я остави призори, за да отиде да разговаря със Сави? Нима не се готвеше да прекара следващите няколко дни с нея в глупавото си търсене на космически кораб? Всъщност, осъзна Ада, Сави заемаше нейното място в това търсене.

Вгледа се в лицето на Харман — изглеждаше много по-млад от Одисей с неговите бръчици в ъгълчетата на очите и сива коса — и видя, че не е забелязал обзелите я гняв и ревност. Продължаваше да е потънал в размисъл и Ада се зачуди дали вниманието му към нея през последните няколко дни — завършило с прекрасното им любене предишната нощ — не е само отклонение, само прелюдия към секса, а не неговото обичайно поведение. Съмняваше се, ала не знаеше. Дали близостта, която изпитваше към Харман, не беше илюзия, породена от увлечението й по него?

— Знаеш ли как избираш да забременееш? — Харман разсеяно продължаваше да рови земята с тоягата.

Ада смаяно спря. Този въпрос бе… поразителен.

Харман също спря и я погледна така, като че ли не е казал нищо необичайно.

— Знаеш ли какъв е механизмът? — поясни той. Явно все още не съзнаваше неуместността на въпроса. Мъжете и жените просто не разговаряха за такива неща.

— Ако ще ми четеш лекция за птичките и пчеличките, малко си закъснял — отвърна Ада.

Възрастният мъж спокойно се засмя. През последните две седмици този смях бе омайвал Ада. Сега просто адски я дразнеше.

— Не питам за секса, мила — поясни той. Младата жена забеляза, че за пръв път използва гальовно обръщение към нея, ала не бе в настроение да го оцени. — Питам за момента, когато получиш разрешение да забременееш, сигурно след няколко десетилетия, и избираш донора на сперма.

Тя се изчервяваше и фактът, че не можеше да престане да се изчервява, я ядоса. И от това се изчерви още повече.

— Не разбирам за какво говориш.

Естествено, че разбираше. Тъкмо мъжете не биваше да знаят или обсъждат тези неща. Повечето жени решаваха да се кандидатират за бременност към третата си двайсетилетка. Обикновено изчаквателният период беше една-две години, преди да получат разрешение — предадено от постчовеците чрез слугите. Тогава жената прекъсваше сексуалните си връзки, взимаше предписания стимулатор за бременност и избираше кой от бившите й партньори да стане семенен баща на детето й. След дни забременяваше и останалото бе древно като… е, като самото човечество.

— Говоря за механизма, чрез който определяш избраната сперма — продължи Харман. — Истинските старостилни жени не са имали такъв избор…

— Глупости — изсумтя Ада. — Ние сме старостилните хора. Винаги е било така.

Харман бавно, почти тъжно поклати глава.

— Не. Даже по времето на Сави, само преди хиляда и четиристотин години, забременяването е ставало по-импулсивно. Тя казва, че съхранението на спермата и изборният механизъм са ни били вградени от постчовеците, били са вградени в жените въз основа на генетична структура, получена от пеперуди.

— От пеперуди ли?! — възкликна Ада, вече не просто смаяна, а окончателно разгневена. Думите му бяха колкото нелепи, толкова и унизителни. — Какви ги говориш, по дяволите, Харман ур?

Той рязко обърна глава, като че ли едва сега забелязваше реакцията й, сякаш преминаването към предишната официалност го връщаше в действителността като шамар по лицето.

— Вярно е — настоя Харман. — Извинявай, ако съм те разстроил, но Сави казва, че постчовеците генетично са структурирали тази способност за избор на спермата години след сношението от гените на вид пеперуди, наречен…

— Стига! — свила юмруци, извика Ада. Никога през живота си не беше удряла никого, нито бе пожелавала, но в този момент й се искаше да замахне към Харман. — Сави казва това, Сави казва онова. Писна ми от тази стара кучка. Даже не вярвам, че е чак толкова стара… нито мъдра. Просто е побъркана. Връщам се при скутера. — Тя тръгна през гората.

— Ада! — опита се да я спре Харман.

Младата жена не му обърна внимание и продължи нагоре по склона, като се подхлъзваше по боровите иглички и мократа пръст.

— Ада!

Тя крачеше, без да се обръща.

— Ада, вървиш в грешна посока!

Хана настигна Одисей на неколкостотин метра от поляната. Когато я чу да си проправя път през гъсталака, той рязко се завъртя и постави ръка върху дръжката на меча си, но после видя кой е и се отпусна.

— Какво искаш, момиче?

— Искам да видя меча ти — отвърна тя и отметна тъмната коса от лицето си.

Гъркът се засмя.

— Защо не? — Откачи кожената каишка от колана си и й подаде оръжието. — Обаче внимавай, момиче. Мога да се бръсна с него, ако реша да не нося брада.

Хана взе късия меч и колебливо го претегли в ръце.

— Сави ми каза, че работиш с метал — продължи Одисей, наведе се над един поток, грабна с шепи и пи. — Каза, че може би си единственият човек в целия този смел нов свят, който може да лее бронз.

Момичето сви рамене.

— Майка ми си спомняше старите разкази за леене на метал. Когато бях малка, си играеше с мен с огън и открити огнища. Сега продължавам експериментите. — Тя завъртя меча над главата си.

— Гледала си ни да се бием с торинския си шал.

Хана кимна.

— И какво от това?

— Държиш меча както трябва, момиче. Сечеш, вместо да мушкаш. Това оръжие е направено за отсичане на крайници и изкормване, а не за по-фини неща.

Тя сбърчи лице, подаде му меча и попита:

— С него ли се биеш на Илионското поле? С него ли беше, когато си откраднал паладиона?

— Не. — Одисей вдигна меча вертикално и процеждащите се между високите клони лъчи затанцуваха по повърхността му. — Точно този меч ми е подарък от… една жена… по време на пътешествията ми.

Хана зачака да й обясни, ала вместо да й разкаже нова история, воинът попита:

— Искаш ли да видиш какво го прави по-различен?

Тя кимна.

Одисей почука два пъти с палец по предпазителя на дръжка и мечът изведнъж леко заискри. Хана се наведе към него. Да, от острието се чуваше тихо, но постоянно бръмчене. Тя протегна пръсти към метала, ала ръката на гърка светкавично се стрелна напред и я хвана за китката.

— Ако го докоснеш сега, момиче, ще останеш без пръсти.

— Защо? — Хана не се опита да освободи ръката си и след няколко секунди той сам я пусна.

— Вибрира — отвърна Одисей; държеше острието точно под равнището на очите. Хана отново забеляза, че двамата са еднакви на ръст. Предишната вечер го беше чула в зелената зала на моста, след като другите се бяха оттеглили, бе излязла заедно с него на разходка, после часове бяха разговаряли в неговата стая и накрая тя си беше легнала на пода до леглото му. Ада си мислеше, че са станали любовници — тя нямаше нищо против и не се сещаше за причина да разубеждава приятелката си.

— Сякаш пее — каза тя и леко се завъртя, за да чуе високото бръмчене.

Одисей звучно се засмя, макар че Хана не знаеше защо.

— Не се бой — каза той. — Не ми го е подхвърлила някоя Господарка на езерото, въпреки че това не е много далеч от истината. — И пак се засмя.

Момичето погледна брадатия воин. Нямаше представа за какво говори. Чудеше се дали той знае.

— Защо вибрира? — попита Хана.

— Отдръпни се — нареди широкоплещестият грък.

Повечето секвои наоколо бяха дебели от метър и половина до три метра, някои още повече, но на едно слънчево място на няколко метра наляво растеше по-малко дърво, навярно трийсетинагодишно, петнайсет метра високо, с диаметър на дънера около половин метър.

Одисей зае стабилна поза, стисна меча с една ръка и лениво замахна към дънера със спокоен удар отляво.

Острието описа толкова плавна дъга, че сякаш изобщо не улучи целта. Не се чу шум от удар. След няколко секунди дървото потрепери, наклони се и тежко се стовари на земята.

Одисей отново почука ръкохватката и тихото вибриране спря.

Хана се приближи и разгледа високия до гърдите й пън и падналото дърво. Двете повърхности изглеждаха като хирургически разделени. Момичето постави длан върху пъна. Нямаше сок и стърготини. Дървото беше гладко, сякаш покрито с пластмаса. Тя се обърна към Одисей.

— Този меч сигурно е много полезен при обсадата на Троя.

— Не си ме слушала внимателно, момиче. — Одисей пъхна оръжието в ножницата и я пристегна на широкия си колан. — Получих тоя подарък няколко години след войната, когато започнах пътешествията си. Ако го бях имал в Илион… — Той зловещо се ухили. — Нямаше да остане троянец, бог или богиня с глава на раменете си, момиче. Гарантирам ти го.

Хана усети, че отвръща на усмивката му. Двамата не бяха любовници — засега, — но тя възнамеряваше да остане в Ардис Хол, докато Одисей гостува в имението, и кой знаеше какво може да се случи?

— А, тук ли сте били — каза Сави от склона над тях. После стисна юмрук и ориентиращото поле над дланта й угасна.

— Стана ли време да тръгваме? — попита Одисей. Говореше на Сави, ала поглеждаше Хана, като че ли са стари съзаклятници.

— Да, стана — потвърди старицата.