Дан Симънс
Илион (40)

40.
Екваториалният пръстен

Деймън крещя през целия полет.

Сави и Харман също може би бяха крещели — сигурно бяха крещели, — ала Деймън чуваше само своите викове. Още щом столовете излетяха вертикално и се завъртяха около оста си на три хиляди метра над зеления Средиземноморски басейн, започнаха да го притискат две могъщи сили: натискът от ускорението и постоянно притискане, което трябваше да е силово поле. То не само го държеше здраво върху червените възглавници на летящия му стол, но и упражняваше натиск върху лицето, гърдите, в устата и дробовете му.

Деймън крещеше.

Трите стола се въртяха обратно на часовниковата стрелка около дебелата мълния от бяла енергия и младият мъж изведнъж установи, че е с лице към звездите и пръстените. Продължи да крещи. Знаеше, че столът му ще продължи да се върти, че този път ще падне и че падането ще е от десетки километри.

Не падна, ала крещя към Земята, докато се издигаха все по-нагоре. Траекторията им вече изглеждаше почти хоризонтална, почти успоредна на повърхността на далечната планета. Над Средна Азия бе нощ, но високите купести облаци, простиращи се на стотици километри, сияеха отвътре и проблясващите мълнии за миг осветяваха червената земя, виждаща се в разкъсванията между бисерната облачна покривка. Деймън не знаеше, че това е Средна Азия. Столовете продължаваха да се въртят и той отново видя звездите, пръстените и ясно различим тънък пласт атмосфера — вече под тях! Слънцето отново изгря — лъчите му се пречупваха през въздушния слой на яркочервени и жълти снопове.

Съвсем скоро щяха да напуснат атмосферата, но Деймън не го знаеше. Силовото поле го снабдяваше с въздух, не позволяваше на гравитационните сили да го разкъсат и осигуряваше въздушен джоб, в който той можеше да крещи. Когато забеляза, че наближават е-пръстена, вече прегракваше.

Пръстенът не беше такъв, какъвто си го бе представял, ала младият мъж беше прекалено зает да стиска страничните облегалки на стола и да крещи, за да си го помисли. Винаги си беше представял е– и п-пръстените на постчовеците като хиляди сияещи стъклени замъци, в които се виждат самите постчовеци да се забавляват и да вършат другите си постчовешки дела. Ала нямаше нищо подобно.

Повечето сияещи силуети, към които се издигаха толкова бързо, бяха сложни структури от спици, кабели и дълги стъклени тръби и по-скоро приличаха на антени, отколкото на орбитални домове. В края на някои от тях блестяха енергийни кълба с пулсиращи черни сфери в центъра. Други структури носеха гигантски огледала с диаметър няколко километра, докато крещеше, забеляза Деймън, които отразяваха или излъчваха сини, жълти и мътнобели снопове енергия към други огледала. Светещи пръстени и сфери, които, изглежда, бяха направени от същата енергийна материя и екзотични материали като Атлантида, изстрелваха лазерни и реактивни струи, които се разгръщаха в конуси от частици. Нито една от сферите, пръстените и структурите не приличаше на дом на постчовеци.

Хоризонтът на Земята забележимо се заобли, после още повече, като бавно огъван лък. Слънцето за пореден път залезе на запад и небето избухна в звезди, съвсем малко по-мътни от ослепителните пръстени. Далеч под Деймън — на стотици километри — се виждаше снежна планина, окъпана от звездните лъчи. Далече на запад към края на света искреше океанът. Изведнъж въртенето на столовете стана по-бавно и Деймън погледна нагоре.

Сред носещите структури и огледала се движеше планина, обвита със сияещ град.

За миг Деймън престана да крещи. Столовете се наклониха напред и силовото поле още по-плътно го притисна към възглавниците и правата облегалка. И през този миг на мълчание той забеляза, че усуканият сноп енергия, по който се плъзгаха, свършва в сияещия град върху гигантската скала.

Градът не бе от енергийна материя, а сякаш от стъкло, и всяка от стотиците хиляди стъклени плоскости беше осветена отвътре. На Деймън му заприлича на грамаден японски фенер. И точно когато разбра, че техният триъгълник от столове ще се блъсне в една от най-високите кръгли кули в отсамния край на орбиталната планина, столът му напълно се преобърна и силовото поле му изкара дъха. Бяха намалили скоростта толкова рязко, че зрението му премина от червено в черно и отново в червено.

И все пак не бяха намалили скоростта достатъчно. Деймън изкрещя за кой ли път, вече окончателно пресипнал, и после се блъснаха в сградата, която сигурно бе висока стотина етажа.

Нямаше трясък на разбито стъкло, нямаше фатално рязко спиране. Стената се огъна, погълна ги и ги насочи надолу по дълъг светещ конус, сякаш се бяха гмурнали в поддаваща жълта гума, и тази фуния ги изхвърли в стая с шест сияещи бели стени. Енергийният лъч беше изчезнал. Столовете се разлетяха в различни посоки. Силовите полета угаснаха. Деймън за последен път извика, плъзна се по твърд под, отскочи от още по-твърда стена, блъсна се в тавана и се стовари на пода. Пред очите му заплува мрак.

Падаше.

Когато се свести, тялото и мозъкът му съобщаваха, че се премята и пада. От стола ли? На Земята? Отвори уста да закрещи пак, но я затвори, когато установи, че се носи във въздуха и Сави го държи за едната ръка, а Харман — за другата.

„Падам ли? Падам!“ Той започна да се мята и гърчи, но двамата, които също се носеха в бялата стая, се запремятаха заедно с него, без да изпускат ръцете му.

— Всичко е наред — успокои го Сави. — В безтегловност сме.

— В какво? — задъхано попита Деймън.

— Безтегловност. Нямаме тежест. Ето, сложи си това. — Тя му подаде една от осмозните маски от трактора. Някой вече му беше нахлузил качулката на термокожата върху лицето и костюмът сам бе обгърнал дланите му в ръкавици. Деймън объркано започна да се съпротивлява, но старицата и другият мъж му смъкнаха прозрачната осмозна маска върху носа и устата.

— Предназначена е за обдишване в случай на пожар или изтичане на отровни газове — поясни Сави. — Но ще свърши работа за няколко часа и във вакуум.

— Вакуум ли? — повтори Деймън.

— Градът на постчовеците е изгубил гравитацията и голяма част от въздуха си — отвърна Харман. — Вече излизахме през стената, докато ти беше в безсъзнание. Има въздух, колкото да плуваме в него, но не е достатъчно плътен за дишане.

„Достатъчно въздух да плуваме в него ли? Вече са излизали през стената? — Деймън се опита да напрегне ума си, въпреки главоболието. — Сега и двамата са се побъркали“.

— Как се губи гравитация? — попита той.

— Мисля, че са използвали силови полета, за да си осигурят гравитация на този астероид — каза Сави. — Той не е достатъчно голям, за да има свое привличане, и ако се съди по някои признаци, градът вътре е ориентиран към земята.

Деймън не я попита какво е астероид. Не го интересуваше особено.

— Може ли да се върнем долу? — попита той и моментално прибави: — Обаче повече не сядам на оня стол.

Усмивката на Сави се виждаше през осмозната маска. Беше си съблякла връхните дрехи, за да може термокожата й да функционира по-ефикасно — нейната имаше цвят на праскова — и костюмът, не по-дебел от пласт боя, показваше колко е мършава и кокалеста. Харман също носеше само синята си термокожа. Деймън погледна надолу и установи, че са му съблекли истинските дрехи и че зелената термокожа разкрива колко е дундест. С термокожата и осмозната маска той чуваше гласовете на другите през наушниците на качулката и долавяше слабото ехо на собствения си пресипнал глас по вградените микрофони.

— Столовете никъде няма да ходят поне известно време — отвърна Сави и кимна към плаващите във въздуха останки от разбитите столове и червените възглавници.

— Не мога да повярвам, че постчовеците редовно са пътували до пръстените с такива неща — заяви Харман. Слабото треперене на гласа му показа на Деймън, че не е единственият, на когото полетът не е харесал.

— Може да са си падали по екстремните спортове — усмихна се Сави.

— Какво… — започна Деймън.

— Няма значение — прекъсна го старицата и вдигна раницата, която бе държала в скута си по време на целия полет. — Готов ли си да минеш през стената и да се запознаеш с постчовеците?

Минаването през стената изобщо не беше трудно. Все едно минаваше през мека мембрана или преплуваше топъл водопад.

Плуваше. Във въздуха. Дори след трийсет минути усещането продължаваше да е странно. Отначало той размахваше ръце и риташе с крака, почти без да напредне, и само се премяташе презглава, ала после се научи да се отблъсква от една стабилна опора до следващата, даже през разстояния от над трийсет метра, като се изтласкваше с крака и коригираше посоката със свитите си в шепи ръце.

Всички сгради изглеждаха свързани и яркото им вътрешно осветление се оказа илюзия. Прозорците грееха топло, но тъкмо те излъчваха светлината. Огромните вътрешни пространства — първото, в което се озоваха, след като излязоха от бялата стена, имаше ширина сто и височина най-малко триста метра, с открити тераси от трите страни на вътрешния атриум — бяха слабо осветени от оранжевото сияние на далечните прозорци и оставяха впечатление за плуване в дълбока вода. Тази илюзия се подсилваше от различни занемарени растения, израснали на десетина-петнайсет метра височина, които се олюляваха на слабия вятър като високи водорасли.

Деймън усещаше редкостта на атмосферата и въпреки че термокожата го покриваше целия и запазваше цялата му телесна топлина, усещаше ледения студ извън молекулярния пласт. Виждаше и въздействието му, тъй като вътрешните стъклени плоскости бяха покрити с тънък слой лед и тук-там дори се носеха ледени кристали, които отразяваха светлината като прах в снопове катедрална светлина.

Натъкнаха се на първите трупове само след пет минути оттласкване и плуване из взаимосвързаните астероидни сгради.

Долната повърхност беше покрита с трева, земни растения, дървета, растения и цветя, каквито Деймън никога не бе виждал на Земята, ала всички те бяха умрели, освен поклащащите се високи водорасли. Докато тази повърхност приличаше на парк, откритите балкони върху метални стълбове, трапезариите и общите помещения, „обкичващи“ стените и прозорците, доказваха колко слаба трябва да е била гравитацията, осигурена чрез силово поле. Постчовеците бяха можели да се оттласкват от „земята“ и да се издигат на повече от трийсет метра нагоре, преди да имат нужда от друга открита платформа или трамплин, за да се отблъснат отново. На много от тези платформи все още имаше заскрежени маси, прекатурени столове, меки дивани и килими. И трупове.

Сави се оттласна до тераса, висока почти трийсет метра. По някое време тя очевидно беше гледала надолу към водопад, спускащ се от балкон на сто — сто и двайсет метра над семпербетонната стена, ала сега водопадът беше замръзнал в крехка ледена преграда и в трапезарията имаше само носещи се във въздуха тела.

Женски тела. Само женски, макар че сивите вързопи повече приличаха на съсухрени мумии, отколкото на нещо мъжко или женско.

Почти не се бяха разложили. Ужасният студ и спадащото въздушно налягане бяха замразили и изсушили труповете през годините, десетилетията или вековете. Когато доплува по-близо до първата група тела — носещи се в условията на безтегловност, но оплетени в някаква декоративна мрежа между трапезарията и водопада — Деймън реши, че са минали векове, а не само десетилетия, тъй като тези жени бяха дишали, ходили и плували при една десета g, както предполагаше Сави, бяха се смели и бяха правили всичко друго, с което се бяха занимавали постчовеците преди… Преди какво? Очите на жените бяха невредими, макар и замръзнали и мътнобели на сивия фон на спаружените лица, и Деймън се втренчи в млечните погледи на пет-шест трупа, като че ли можеше да открие там някакъв отговор. След като не успя, той се прокашля и попита през микрофона на осмозната маска:

— Какво ги е убило според вас?

— И аз се чудех същото — каза Харман, който плуваше край друга група трупове. Синият цвят на термокожата му изпъкваше на фона на сивите тела. — Неочаквано изтичане на въздуха?

— Не — отвърна Сави. Лицето й беше само на сантиметри от лицето на една от мъртвите жени. — Зад очите няма кръвоизливи, нито признаци за задушаване и спукани тъпанчета, както при катастрофално изтичане на атмосфера. А вижте и това.

Те доплуваха при нея. Старицата тикна три пръста в неправилна дупка в съсухрената шия на трупа. Те потънаха до кокалчетата. Отвратен, Деймън се оттласна назад, ала не и преди да забележи, че другите трупове имат същите рани на шиите, бедрата и в гръдните кошове.

— Лешояди ли? — попита Харман.

— Съмнявам се. — Сави продължи да плува от труп на труп и да разглежда всяка рана. — Нито пък е в резултат от разлагането. Тук едва ли е имало много бактерии още преди въздухът да започне да изтича и да стане студено. Повечето постчовеци даже нямаха бактерии в червата си.

— Как е възможно? — учуди се Деймън.

Възрастната жена поклати глава и се насочи към два трупа, заклещени на столове на съседната платформа. Техните рани бяха на корема и бяха по-големи.

— Нещо е пробило дупки в коремите им — каза тя.

— Какво? — Деймън чу колко глухо звучи гласът му в микрофона на термокожата.

— Мисля, че всички тези хора, постчовеците, са умрели от раните си — отвърна Сави. — Нещо им е прегризало гърлата и коремите и им е изтръгнало сърцата.

— Какво?! — повтори Деймън.

Вместо отговор, Сави извади черния пистолет от раницата си и го нагласи на лепящата ивица на бедрото на термокожата си. После посочи уличката, навлизаща във вътрешния град, която завиваше след около половин километър права отсечка, и каза:

— Нещо там се движи.

И без да се интересува дали двамата мъже ще я последват, се оттласна и заплува право натам.