Дан Симънс
Илион (39)

39.
Олимп, Илион и Олимп

Дребният робот привлича вниманието ми и се изкушавам да почакам във великата зала на боговете, за да разбера какво става, обаче не искам да се приближа, защото боговете може да ме чуят в това огромно тихо пространство. Диалогът между тях и робота преминава на старогръцки — поне боговете, включително Зевс, говорят езика, с който съм свикнал тук — обаче съм далече и долавям само отделни думи.

— … малки роботи… играчки… от Великото вътрешно море… трябва да се унищожат…

Вместо да се опитам да се прокрадна по-близо, си спомням защо съм дошъл — за гребена на Афродита — и колко е важно да се върна при троянките. Съдбата на стотици хиляди хора долу може би зависи от това какво ще направя сега, затова тихомълком се отдалечавам от боговете и странните машини и тръгвам по дългия страничен коридор към покоите, където само преди няколко дни за пръв път срещнах богинята на любовта. Възможно ли е да е било само преди няколко дни? Оттогава се случиха толкова много неща, меко казано.

От великата зала ехтят гласове, гласове на богове. С разтуптяно сърце се вмъквам в покоите на Афродита. Тук нищо не се е променило — помещение без прозорци, осветено само от няколко триножника. Вътре има ложе и още няколко неща, включително слабо сияещ син екран на мраморното бюро. Бях си помислил, че това е нещо като компютър, и сега се приближавам, за да го разгледам. Оказвам се прав — светещият син правоъгълник е отделен от бюрото, виси на четири-пет сантиметра над мраморната повърхност и въпреки че няма меню на майкрософт уиндоус, виждам бял кръг, който сякаш ме подканя да го докосна и да задействам екрана.

Оставям го на мира.

Спомням си, че някои от личните вещи на Афродита бяха на кръгла масичка до ложето. Само мога да се надявам, че сред тях има гребен. Няма. Виждам сребърна брошка и няколко сребърни цилиндъра — божествени червила? — както и изящно сребърно огледало, поставено с огледалната повърхност надолу… обаче няма гребен.

Проклятие. Нямам представа къде е домът на богинята сред именията, пръснати по зеления връх на Олимп, и определено не мога да помоля някой бог да ме упъти. Бях рискувал и изгубил, като приех предизвикателството на Елена да й занеса гребена. Обаче най-важното беше да им покажа, че притежавам способността да пътувам до Олимп и обратно, и бързината е от значение. Нямам представа колко ще чакат троянките.

Грабвам огледалото, без да го разгледам внимателно, представям си подземното помещение в храма на Атина в Илион и завъртам телепортаторния медальон.

Когато се материализирам, там има седем жени, а не пет, като преди няколко минути. Всички се дръпват при появата ми, обаче едната диво изпищява и скрива лицето си в шепи. Въпреки това имам време да видя това лице и го познавам — Касандра, най-красивата щерка на цар Приам.

— Донесе ли гребена, Хок-ън-бе-рииии, като доказателство за способността си да пътуваш до Олимп като боговете? — пита Хекуба.

— Нямах време да го търся — отвръщам. — Вместо него донесох това. — Подавам огледалото на най-близката жена, Лаодика, дъщерята на Хекуба.

— Украсата по сребърната дръжка и гръб на огледалото са като на гребена на богинята, обаче… — почва Елена.

И млъква, защото Лаодика ахва и едва не изпуска огледалото. Жрицата Теана успява да го хване, поглежда го, пребледнява и го подава на Андромаха. Хекторовата съпруга също поглежда в него и почервенява. Касандра го грабва от Андромаха, вдига го, зяпва в него и пак изкрещява.

Хекуба измъква огледалото от ръцете й и й се намръщва. Веднага усещам, че тия две жени не се обичат и си спомням защо — Касандра, на която Аполон е дал пророческа дарба, е съветвала цар Приам да убие при раждането бебето на Хекуба, Парис. Още от детството си тя е предвиждала катастрофата, до която довежда похищението на Елена и последвалата война. Според преданието обаче пророческата дарба на момичето е придружена от проклятието никой никога да не й вярва.

Сега Хекуба зяпва огледалото и ченето й увисва.

— Какво има? — питам аз. Нещо с огледалото явно не е наред.

Елена го взима от майката на Хектор и ми го подава.

— Виждаш ли, Хок-ън-бе-рииии?

Поглеждам в стъклото. Отражението ми е… странно. Там съм, обаче не съм аз. Брадичката ми е по-волева, носът ми — по-къс, очите ми — по-дръзки, скулите ми — по-високи, зъбите — по-бели…

— Това ли видяхте всички? — питам ги. — Своето идеализирано отражение?

— Да — потвърждава Елена. — Огледалото на Афродита показва само красота. Ние се видяхме като богини.

Не мога да си представя, че е възможно Елена да е по-красива, обаче кимвам и докосвам повърхността на огледалото. Не е стъкло. Мека е, еластична, по-скоро като течнокристален екран на лаптоп. Сигурно е точно това и в изпъкналия гръб може би има мощни микрочипове и видеопреобразяващи програми, обработващи алгоритми за симетрия, идеализирани пропорции и други елементи, схващани като човешка красота.

— Хок-ън-бе-рииии — казва Елена. — Позволи ми да ти представя другите две, които доведохме тук тая сутрин, за да преценят дали казваш истината. По-младата е Касандра, Приамовата щерка. По-възрастната е Херофила, „обичаната от Хера“, първата Сибила и жрица на Аполон Сминтей. Тъкмо Херофила разтълкува съня на Хекуба преди години.

— Какъв сън? — питам аз.

Изглежда, Хекуба не иска да погледне нито Херофила, нито Касандра.

— Когато бях бременна с второто си дете, Парис, сънувах, че раждам горяща главня, която подпалва целия Илион и го опожарява. И това дете се превърна във вилнееща Ериния, рожба на Кронос, според някои, щерка на Форкин, казват други, изчадие на Хадес и Персефона, твърдят трети, обаче всички признават, че най-вероятно е дъщеря на гибелната Нощ. Тая огнена Ериния нямаше криле, ала приличаше на Харпиите. Дъхът й вонеше на сяра. По очите й бяха полепнали отровни гурели. Гласът й беше като мучене на ужасен звяр. На пояса си носеше бич с ремъци, осеяни с медни шипове. В едната си ръка държеше факел, а в другата — змия, и неин дом беше подземното царство, и се беше родила, за да отмъсти за всички оскърбления срещу майки. Появата й се предизвестяваше от мъчителния лай на всички кучета в Илион.

— Леле — казвам. — Какъв сън само!

— Усетих, че Еринията е детето, което по-късно ще бъде наречено Парис — обажда се старата вещица Херофила. — Касандра също го видя и посъветва момчето да бъде убито в мига, в който излезе от утробата. — Жрицата стрелва Хекуба с изпепеляващ поглед. — Ала пренебрегнаха съвета ни.

Елена буквално застава между двете жени.

— Тук всички са имали видения на горящата Троя, Хок-ън-бе-рииии. Но не знаем кои наши видения се дължат само на страха ни за себе си, за децата и съпрузите ни, и кои са пророчества, пратени от боговете. Затова трябва да преценим сами. Касандра има няколко въпроса към теб.

Обръщам се и поглеждам пророчицата. Тя е руса и мършава като анорексичка, обаче някак си въпреки това е шеметно красива. Ноктите й са изгризани до кръв, пръстите й треперят. Не може да стои неподвижна. Очите й са зачервени като ноктите. Видът й ми напомня за снимките на разкошни старлетки в клиники за наркомани.

— Не съм те сънувала, слаби наглед човече — казва Касандра.

Не обръщам внимание на обидата.

— Но ще те попитам следното — продължава тя. — Веднъж сънувах цар Агамемнон и неговата царица Клитемнестра като грамадни царствени бик и крава. Какво ти говори тоя сън, о, пророче?

— Не съм пророк — поправям я аз. — Вашето бъдеще просто е мое минало. Но виждаш Агамемнон като бик, защото ще бъде заколен като вол при завръщането си в Спарта.

— В собствения му дворец ли?

— Не — отвръщам й. Чувствам се като в пещта на устните изпити в Хамилтън Колидж, моята първа алма матер. — Агамемнон ще бъде убит в дома на Егист.

— От чия ръка? По чия воля? — упорства Касандра.

— На Клитемнестра.

— Защо, о, непророче?

— Защото е разгневена, задето Агамемнон е жертвал дъщеря им Ифигения.

Тя продължава да се взира в мен, ала леко кимва на другите жени, после пита саркастично:

— А какво сънуваш за мен и моето бъдеще, о, гадателю?

— Ти ще бъдеш жестоко изнасилена точно в тоя храм — осведомявам я аз.

Сякаш нито една от жените не диша. Чудя се дали не съм прекалил. Е, щом тая вещица иска истината, ще й я дам.

Касандра изглежда невъзмутима, даже доволна. Разбирам, че младата пророчица през по-голямата част от живота си е виждала това изнасилване. Никой не се е вслушвал в предупрежденията й. Сигурно е поне мъничко доволна да чуе, че някой потвърждава виденията й.

Ала гласът й изобщо не звучи доволно.

— Кой ще ме изнасили в този храм?

— Аякс.

— Малкият или Големият? — пита жената. Прилича на невротична, обаче е адски прелестна в уязвимостта си.

— Малкият — казвам аз. — Аякс Локрийски.

— А какво ще правя в този храм, човече, когато малият Аякс Локрийски ме насилва?

— Ще се опитваш да спасиш или скриеш паладиона. — Кимвам към статуята, която е само на три метра от мен.

— И ненаказан ли ще остане Малкият Аякс?

— Ще се удави на връщане — отговарям й. — Когато корабът му претърпи крушение. Повечето учени смятат, че това е знак за гнева на Атина.

— Защо Атина ще погуби Аякс Локрийски — от гняв за моето изнасилване или за да отмъсти за оскверняването на храма й? — пита Касандра.

— Не знам. Сигурно второто.

— Още кой ще бъде в храма, когато ме насилват?

Тук се замислям за миг.

— Одисей — отвръщам накрая и повишавам глас като студент, надяващ се, че отговорът му е верен.

— Кой друг освен Одисей, Лаертовия син, ще присъства моето оскверняване?

— Неоптолем.

— Ахиловият син ли? — презрително се намесва Теана. — Та той е деветгодишен и си е в Аргос.

— Не — възразявам аз. — Той е седемнайсетгодишен и е свиреп воин. След убийството на Ахил ще го повикат тук от Скирос и Неоптолем ще бъде с Одисей в търбуха на грамадния дървен кон.

— Какъв дървен кон? — обажда се Андромаха.

Обаче по разширените зеници на Елена, Херофила и Касандра разбирам, че тия жени са имали видения на коня.

— Неоптолем има ли друго име? — упорито продължава Касандра с гласа и настойчивостта на всеотдаен прокурор.

— Бъдещите поколения ще го запомнят като Пир. — Опитвам се да си спомня подробностите от схолиите и киклическите поети, от Прокловия коментър към химна „Към Афродита“ и от моя Пиндар. Отдавна не съм чел Пиндар. — След войната Неоптолем няма да отплава обратно за стария Ахилов дом на Скирос, а ще се засели в Молосия на западния бряг на острова, където по-късно царете ще го нарекат Пир и ще твърдят, че произлизат от него.

— Той ще извърши ли нещо друго в нощта, в която гърците превземат Троя?

Поглеждам своите троянски съдийки — Приамовата съпруга, Приамовата щерка, Скамандровата майка, жрицата на Атина, Сибила с паранормални способности. И после тая прокълната с пророчески дар жена-дете, и Елена, съпруга и на Менелай, и на Парис. Общо взето, предпочитам съдебни заседатели на О. Дж. Симпсън.

— Пир, сега известен като Неоптолем, ще убие цар Приам в храма на Зевс — казвам им. — Ще хвърли Скамандър от крепостната стена и ще разплиска мозъка на детето по скалите. И лично ще отведе Андромаха в робство. Вече ви го казах.

— И скоро ли ще настъпи тая нощ? — пита Касандра, без да обръща внимание на последните ми думи.

— Да.

— След месеци и години или след дни и седмици?

— След дни и седмици. — Опитвам се да пресметна след колко дни Ахил ще убие Хектор и Троя ще падне, ако и когато хронологията на „Илиада“ се възстанови. Скоро.

— А сега ни кажи — кажи ми, човече — каква ще е съдбата ми след насилването на Илион и Касандра — изсумтява пророчицата.

Колебая се. Устата ми пресъхва.

— Твоята съдба ли? — успявам да изрека.

— Моята съдба, човече от бъдещето — изсъсква русокосата хубавица. — Насилена или не, аз не мога да остана, след като отвлекат Андромаха в робство и гневният Менелай си върне знатната Елена. Какво ще стане с Касандра, човече?

Опитвам се да оближа устни. Дали вижда собствената си съдба? Нямам представа дали Аполоновият пророчески дар стига по-далеч от падането на Троя. Някой, струва ми се, че беше ученият и поетът Робърт Грейвс, превеждаше името Касандра като „която оплита мъже“. Обаче освен това тя е прокълната от боговете винаги да казва истината. Решавам да направя същото.

— Твоята красота ще накара Агамемнон да те вземе за своя наложница — едва чуто отвръщам аз. — Той ще те отведе със себе си като своя… наложница.

— Ще му родя ли деца, преди да пристигнем?

— Май че да. — Отговорът ми прозвучава нелепо, даже за самия мен. Постоянно смесвам Омир с Вергилий, Вергилий — с Есхил, и на първо място — с Еврипид. По дяволите, даже Шекспир опитва перото си с тая история. — Близнаци — прибавям след малко. — Теледам и… хм… Пелоп.

— А когато пристигна в Спарта, Агамемноновия дом?

— Клитемнестра ще те убие със същата брадва, с която убива Агамемнон. — Гласът ми прозвучава по-пискливо колкото ми се иска.

Касандра се усмихва. Усмивката й не е приятна.

— Преди или след като обезглави Агамемнон?

— След. — Майната му. Щом тя може да го понесе и аз мога. С мен и без това сигурно е свършено. Обаче ще използвам тазера срещу колкото може повече от тия кучки, преди да ме повалят. — Клитемнестра те гони известно време. Но те залавя. И ти отсича главата. И после убива бебетата ти.

Седемте жени дълго и мълчаливо се взират в мен и погледите им са неразгадаеми. Казвам си, че никога няма да играя покер с тия дами. Накрая Касандра съобщава:

— Да, този човек знае бъдещето. Не знам дали провидството му и неговото присъствие тук са дар за нас от боговете или начин да разкрият нашето коварство. Но трябва да му доверим тайната си. До края на Илион остава съвсем малко време.

Елена кимва.

— Използвай медальона си и иди в лагера на ахейците, Хок-ън-бе-рииии. Доведи Ахил в преддверието на детската стая в дома на Хектор, когато дойде време за следващата смяна на илионската стража.

Замислям се. Стражата на крепостната стена ще се смени и гонговете ще ударят в единайсет и половина. Това е след около час.

— Ами ако Ахил не пожелае да дойде с мен? — питам.

Колективният поглед на жените, който се излива отгоре ми, е четири части презрение и три части съжаление.

Телепортирам се по дяволите оттам.

Не бива да го правя, глупаво е и главно, защото ме е страх да се изправя пред Ахил, ала през целия разпит на Касандра съм любопитен за дребния робот на Олимп. И преди съм виждал странни неща на Олимп естествено — без да броим боговете и богините, които са достатъчно чудни — като великанския насекомоподобен Лечител. Само че нещо в дребния робот, ако наистина е такъв, ме беше смаяло. Той не изглеждаше част от световете, между които поделям времето си през последните девет години — нито от Олимп, нито от Илион. Малкият робот изглеждаше по-скоро от моя свят. От някогашния ми свят. Истинския свят. Не ме питайте защо. Никога не съм виждал хуманоиден робот, освен в научнофантастичните филми.

Освен това, казвам си, имам един час до времето, когато трябва да запозная Ахил с Хектор. Нахлузвам шлема на Хадес и квантово се телепортирам във великата зала на боговете.

Малкия робот и другите устройства, включително големия рак, ги няма, ала Зевс още е там. Както и повечето богове. Наред с бога на войната Арес, когото бях видял да се лекува във ваната до Афродита.

Майко Божия, къде е сега Афродита? Богинята на любовта може да ме вижда, даже с шлема. Нали самата тя заповяда на музата да ми го даде само защото може да ме следи винаги, когато пожелае. Дали вече е излязла от ваната? Боже Господи!

Арес реве на всички богове, Зевс седи на трона си.

— Долу се е възцарила лудост! — крещи богът на войната. — Няма ме няколко дни и вие оставяте войната да излезе от контрол. Пълен хаос! Ахил е убил Агамемнон и е поел командването на ахейската войска. Хектор отстъпва, след като Зевс заповяда троянците да извоюват победа.

Агамемнон е мъртъв? Ахил е поел командването? Мама му стара! Вече не сме в „Илиада“!

— Ами автоматите, които ти донесох, Зевсе? Тия… моравеки? — отеква гласът на Аполон в огромната зала. Виждам, че на мецанините се изсипват още богове и богини. Басейнът на пода показва сцени на лудост и сеч сред троянските редици и в аргивския стан. Моето внимание обаче е насочено към великанския белобрад Зевс, който седи на златния си трон. Китките му са масивни, като Роденово изваяние от карарски мрамор. Достатъчно близо съм, за да виждам сивите косми по голите му гърди.

— Успокой се, Аполоне, знатни стрелецо — изтътва господарят на боговете. — Заповядах да унищожат моравекските автомати. Хера вече ги е разрушила.

Има ли накъде да става по-лошо, чудя се аз.

И в тоя момент в залата влиза Афродита между Тетида, майката на Ахил, и моята муза.