Дан Симънс
Илион (14)

14.
Ниска орбита около Марс

Манмът пренастрои системите си и направи бърз анализ на щетите. Нищо фатално нито за органичните, нито за кибернетичните му части. Експлозията беше предизвикала бързо дехерметизиране на три предни баластни резервоара, но дванайсет бяха останали невредими. Провери вътрешните часовници — бе прекарал по-малко от трийсет и шест секунди в безсъзнание преди пренастройването и продължаваше да е виртуално свързан със своята подводница на обичайните вълни. „Смуглата дама“ съобщаваше за бясно премятане, дребна пробойна на корпуса, претоварване на мониторните системи, температура на корпуса над точката на кипене и десетки други проблеми, но нито един от тях не изискваше непосредственото внимание на Манмът. Той рестартира видеовръзките, ала виждаше само нажежената до червено вътрешност на трюма на космическия кораб, отворените му врати и през тях — премятащи се звезди.

„Орфу?“

Не получи отговор нито по общия, нито по теснолъчевия и главния канал. Не се чуваше дори пращене.

Херметичният шлюз продължаваше да е отворен. Той взе персонална реактивна раница и микрофиброво въже и се измъкна през люка — бореше се с векторните сили на премятането, хващаше се за ръкохватки, които познаваше от десетилетията работа на морското дъно. Увери се, че люковете на трюма на подводницата са отворени докрай, изчисли колко място ще му трябва и наслуки изхвърли няколко от грижливо складираните машини на Корос. Те изхвърчаха от разпадащия се космически кораб, запремятаха се сред „капките“ стопен метал от корпуса и потоците плазма. Моравекът не знаеше дали изхвърля оръжията за масово унищожение, които Корос беше възнамерявал да вземе на повърхността — „На моя кораб!“, помисли си Манмът със същия гняв, какъвто бе изпитал и по-рано — или екипировка, която щеше да му трябва, за да оцелее, ако изобщо стигнеше на Марс. В този момент това не го интересуваше. Имаше нужда от свободно място.

Завърза въжето за скобите по корпуса на „Смуглата дама“ и се изстреля в космоса, като внимаваше да не се блъсне в разбитите люкове на корабния трюм.

Щом се отдалечи на безопасно разстояние от сто метра от премятащия се кораб, се завъртя в кръг, за да направи първата си лична преценка на щетите.

Беше по-лошо, отколкото си мислеше. Както бе казал Орфу, липсваше целият нос на кораба — контролният модул и всичко на десет метра от него. Отрязан, сякаш изобщо не е съществувал. Само сияещият разпръскващ се облак плазма около носа показваше къде са били Корос III и Ри По.

Останалата част от корпуса беше напукана и разцепена. Манмът можеше само да гадае за катастрофалните резултати, ако ядрените двигатели, водородните резервоари, витлото на Матлоф/Фенъли и другите двигателни устройства не бяха изхвърлени много преди атаката. Вторичните експлозии сигурно щяха да изпарят тях двамата с Орфу.

„Орфу?“ Манмът използва радиостанцията и теснолъчевия излъчвател, ала рефлекторните антени бяха пометени от корпуса. Не получи отговор.

Като се опитваше да избягва летящите шрапнели, сияещите капки стопен метал и разширяващия се плазмен облак и същевременно да държи въжето хлабаво, за да не бъде мятан насам-натам около загиващия кораб, той се издигна и прелетя над него с помощта на реактивната си раница. Премятането вече беше толкова диво — звездите, Марс, звездите, Марс — че трябваше да затвори очи и да използва радарната информация на раницата, за да определя пътя си покрай кораба.

Орфу все още бе в яслата си. В първия момент Манмът се зарадва — радарът показваше, че приятелят му е невредим — но после активира очите си и видя истината.

Взривът, който беше откъснал носа, бе обгорил и напукал горната страна на корпуса чак до яслата на Орфу и както беше съобщил йониецът, бе разтрошил и покрил със сажди една трета от дебелата му коруба. Предните му манипулатори липсваха. Предните му комуникационни антени бяха отнесени. Заедно с очите му. Последните три метра от горната му броня бяха покрити с цепнатини.

— Орфу! — извика Манмът по прекия теснолъчев канал.

Нищо.

Като вкара в действие и последния мегабайт от изчислителните си възможности, Манмът определи векторите и се насочи към горната страна на корпуса. Десетте реактивни дюзи изхвърляха микроструи, за да коригират опасната му траектория. Накрая се доближи на метър от кораба, свали универсалната бормашина от колана на раницата, заби клин с халка в метала и прокара въжето си през него, за да не се оплете.

Опъна силно въжето, залюля се като махало и описа дъга обратно до яслата на Орфу — въпреки че дупката в корпуса по-скоро можеше да се определи като овъглен кратер.

Вкопчи се в корубата на Орфу и включи комуникационен кабел точно зад липсващите му очи.

— Орфу?

— Манмът? — Гласът на йониеца бе дрезгав, но силен. И главно изненадан. — Къде си? Как се свързваш с мен? Всичките ми комуникационни средства са унищожени.

Манмът беше обзет от радост, каквато му бяха носили само неколцина Шекспирови герои.

— В пряк контакт сме. Ще те измъкна оттук.

— Пълен идиотизъм! — отекна гласът на огромния моравек. — Аз съм безполезен. Не…

— Млъкни — прекъсна го Манмът. — Имам въже. Трябва да те завържа за него. Къде обаче…

— На около два метра зад сензорния ми сноп има скоба — отвърна Орфу.

— Вече няма. — Не му се щеше да забие клин в тялото на приятеля си, ала ако се наложеше, щеше да го направи.

— Ами… — започна Орфу и замълча за няколко ужасяващи секунди, очевидно осъзнал мащабите на щетите си. — Тогава отзад. Най-далече от взрива. Точно над дюзите.

Манмът нямаше нужда да му съобщава, че външните дюзи също ги няма. Отблъсна се с крака назад, намери скобата и завърза микрофибровото въже с неразкъсваем възел. Ако моравекът Манмът имаше нещо общо с човешките Моряци през предишните хилядолетия в земните морета, това бе, че можеше да прави яки възли.

— Дръж се, Орфу. Ще те изтегля. Не се тревожи, ако изгубим контакт. В момента действат много векторни сили.

— Това е безумие! — извика Орфу. — В „Смуглата дама“ няма място и няма да съм ти полезен с нищо, даже да ме качиш на подводницата. Не ми е останало нищо, с което да се държа.

— Тихо — спокойно отвърна Манмът. — Приятелю.

Задейства всички дюзи на реактивната раница и в същия момент отпусна въжето.

Реактивните дюзи измъкнаха Орфу от яслата му. Премятането на кораба довърши останалото и залюля двамата моравеки на сто метра от корпуса.

Делта-v изчисления замъглиха зрителното му поле, Марс и звездите продължаваха да разменят местата си през две секунди. Манмът остави въжето да се опъне и задейства дюзите — изразходваше енергия с ужасяваща бързина, но успяваше да компенсира скоростта на премятането и се изтегляше по дългото въже към „Смуглата дама“.

Масата на Орфу беше значителна и изтеглянето се затрудняваше от премятането, но въжето не можеше да се скъса, нито волята на Манмът — да се огъне. Той уверено се приближаваше към отворения трюм на очакващата го подводница.

Космическият кораб започна да се разпада, парчета от кърмата се отчупваха и профучаваха покрай вкопчилия се в корубата на приятеля си Манмът. Два тона метал изсвистяха на по-малко от пет метра от главата на по-дребния моравек. Той продължи да се движи към отворения трюм.

Напразно. Корабът се разпадаше около „Смуглата дама“, нови взривове го разкъсваха. Манмът нямаше да стигне до подводницата, преди тя да бъде унищожена.

— Добре — промълви той. — Значи планината трябва да дойде при Мохамед.

— Моля? — извика Орфу. Гласът му за пръв път звучеше загрижено.

Европеецът бе забравил, че кабелната връзка все още действа.

— Нищо. Дръж се.

— Как да се държа, приятелю? Манипулаторите и дланите ми ги няма. Ти трябва да ме държиш.

— Добре — отвърна Манмът и задейства и последната дюза на реактивната раница — вече трябваше да премине на аварийния резерв.

Получи се. „Смуглата дама“ изплува от тъмния трюм само секунди преди търбухът на космическия кораб да започне да се разпада.

Манмът отлетя на разстояние. По очуканата коруба на Орфу се посипаха капки течен метал.

— Съжалявам — прошепна европеецът и използва последното си останало гориво, за да отдалечи премятащата се подводница от загиващия кораб.

— За какво? — попита Орфу.

— Няма значение — задъхано отвърна Манмът. — После ще ти обясня.

С теглене, натискане, бутане и влачене той натика грамадния йониец в почти празния трюм. В мрака бе по-добре — вече не му се виеше свят от бясно редуващите се звезди/планета/звезди/планета. Манмът разположи приятеля си в главната трюмна ниша и задейства подвижните скоби.

Сега Орфу беше в безопасност. Имаше вероятност и тримата — „Смуглата дама“ и двамата моравеки — да са обречени, но поне щяха заедно да приключат съществуванието си. Манмът включи комуникационните кабели на подводницата в порта, после каза на приятеля си:

— Вече си на сигурно място. — Органичните части на тялото му наближаваха точката на претоварване. — Сега ще прережа прекия комуникационен кабел.

— Какво… — започна йониецът, ала Манмът преряза кабела и с ръце се изтегли през шлюза на трюма. Шлюзът успешно се затвори.

С последни сили мина през пълния с вакуум вътрешен коридор до еконишата, вмъкна се през люка, но не херметизира помещението, а се свърза с животоподдържащата система. Потече двуоксид. Комуникаторът запращя. Корабните системи функционираха.

— Чуваш ли ме? — попита Манмът.

— Къде си?

— В контролната кабина.

— Какво е положението, Манмът?

— Корабът се разпадна. Подводницата е повече или по-малко невредима, включително стелт обвивката и предната и задната дюза, обаче нямам представа как да ги управлявам.

— Да ги управляваш ли? — После Орфу явно го осени. — Нима все пак ще се опиташ да навлезеш в атмосферата на Марс?

— Имаме ли друг избор?

Последваха една-две секунди мълчание, докато Орфу обмисляше отговора си.

— Съгласен съм — каза той накрая. — Смяташ ли, че можеш да вкараш подводницата в атмосферата?

— Категорично не — почти бодро заяви Манмът. — Ще ти кача софтуера на Корос и ще те оставя да управляваш ти.

По комуникатора се разнесе нещо като смесица от боботене и кихане, макар на Манмът да му бе невероятно трудно да повярва, че приятелят му се смее тъкмо в този момент.

— Сигурно се шегуваш. Аз съм сляп — липсват не само очите и камерите ми, цялата ми оптическа мрежа е изгоряла. По същество представлявам малко мозък в скъсана кошница. Кажи ми, че се шегуваш.

Манмът свали програмите от бази данните на подводницата за външните допълнителни дюзи и парашути и активира камерите на корпуса. От ужасното премятане продължаваше да му се вие свят. Марс изпълни зрителното му поле — полярна шапка, синьо море, полярна шапка, синьо море, малко черен космос, полярна шапка — и на Манмът му призля.

— Така — когато приключи с преточването на софтуера, заяви той. — Аз ще съм ти очи. Ще ти давам необходимите навигационни данни. Стабилизирай ни и ни закарай на Марс.

Този път не можеше да сбърка буботещия смях.

— Естествено, защо не? По дяволите, дори само падането ще ни унищожи.

И запали дюзите на „Смуглата дама“.