Дан Симънс
Илион (55)

55.
Екваториалният пръстен

— Той ще научи тез двама разсъдливи що „трябва“ означава! — изсъска гласът на Калибан от сенките на булаторията.

— Откъде идва този глас, по дяволите? — изсумтя Харман.

В булаторията цареше сумрак. Единствената светлина идваше от сияещите резервоари, които един по един се изпразваха. Деймън сновеше между полупропускливата стена и людоедската маса в опит да установи източника на шепота.

— Не знам — накрая отвърна той. — От вентилационните шахти. От някой вход, който не сме забелязали. Но ако излезе на светло, ще го убия.

— Можеш да го застреляш — каза холограмният Просперо, застанал до плота край пулта на лечебните резервоари, — но не е сигурно, че ще го убиеш. Калибан е вродено зло, което по природа не хваща възпитание! Напразно, на вятъра положих толкоз мъки!

В продължение на две денонощия, четирийсет и седем и половина часа, сто четирийсет и четири завъртания на астероида от земна към звездна светлина, двамата мъже бяха надзиравали прехвърлянето по факса от лечебните резервоари, докато не бяха останали само десетина тела. Вече можеха да викат външни холоси на линейния ускорител, който се носеше право към тях. А и виждаха грамадната структура, която се приближаваше с космическата дупка напред, ужасяваща гледка през прозрачните плоскости на булаторията. Просперо и виртуалните данни ги уверяваха, че имат почти час и половина до сблъсъка, ала инстинктът и зрението им твърдяха друго, затова и двамата престанаха да поглеждат нагоре.

Калибан се намираше наблизо. Деймън стоеше със спусната маска на термокожата си заради лещите за нощно виждане, но използваше и фенерчето на Сави — прокарваше лъча под людоедската маса и светлината се отразяваше в белите кости.

Бяха смятали, че придвижването от контролната зала с купола е най-страшното — дългото плуване през здрачни водорасли в очакване Калибан да нападне всеки момент, ала въпреки че на два пъти нещо сиво-зелено помръдваше в сенките и Деймън изстреля два от иглените заряди, веднъж тъмното нещо избяга, а втория път се преметна мъртво с искрящи в сивата му плът иглички. Постчовешки труп във водораслите. Но сега, след четирийсет и седем и половина часа без сън и след като бяха яли само развалено гущерско месо, всичко това вече не им се струваше най-ужасно. Най-ужасен бе последният час. Поне се бяха отбили до входа на пещерата, бяха пробили ледената кора с ботуши и дръжката на пистолета и бяха напълнили манерката с отвратителната тинеста и толкова лелеяна вода. Поне това бяха направили. Ала сега водата беше изпита и нито един от двамата не можеше да напусне поста си и да излезе от булаторията, за да донесе още. Пък и бяха взели найлонови платнища, с каквито бяха покрити резервоарите, и ги бяха забили върху полупропускливата мембрана на входа, за да чуят разкъсването, когато влезе Калибан. Сега езиците им бяха подути и ужасно ги болеше глава от жажда, изтощение, редкия въздух и страх.

Не срещнаха трудности с дванайсетте булаторни слуги — оставиха неколцина да изпълняват задачите си по прехвърлянето на излекуваните тела, докато други, чиито задължения не отговаряха на намеренията им, бяха обезвредени. Деймън беше стрелял по един, но това бе грешка. Игличките олющиха боята и одраха метала на слугата, спукаха едната му манипулаторна ръка и му извадиха едното око, ала не го унищожиха. Харман реши проблема, като намери тежка тръба, откъсна я — от нея бликна течен кислород, който се разтвори във формата на пара в студения въздух — и започна да удря слугата, докато не го обездвижи. Останалите бяха пратени в пенсия по същия начин.

Просперо се появи, когато задействаха холографската комуникационна сфера върху контролния пулт. Първо изключиха входящите факсвъзли. После незабавно прехвърлиха пристигащите двайсетилетници обратно в земните им портали, преди да е започнало лечението им. Магът каза, че не могат да ускорят работата на сините червеи и оранжевата течност, затова оставиха тези резервоари на мира. Сега само трийсет и осем от общо шестстотин шейсет и деветте резервоара в булаторията бяха пълни — трийсет и шест случая изискваха сериозен ремонт и само два бяха обичайни двайсетилетници.

— И Сетебос на работата таз се наслаждава — изсъска гласът на невидимия Калибан.

— Млъкни! — извика Деймън и навлезе между светещите резервоари, като се опитваше да не плува при слабата, но осезаема гравитация. Навсякъде танцуваха сенки, ала не бяха достатъчно плътни, за да стреля по тях.

— Пада, за да стори нещо: оназ купчина струпала е върху торф и подравнена, и оградена с мек бял тебешир — прошепна от мрака Калибан. — И с рибешки зъб издраскана е върху всеки луна, от двата края с дървета и увенчана цялата с череп на ленивец, намерен мъртъв вдън гората, а иначе тъй труден за убиване. И няма смисъл никакъв в труда зарад самия труд.

Харман се засмя.

— Какво има? — Деймън тръгна обратно към виртуалния пулт, където холосферата позволяваше на Просперо да стои изправен. Навсякъде по пода бяха пръснати части и парчета от слуги, почти като под людоедската маса в сенките.

— Трябва скоро да се махнем оттук — напомни Харман и разтърка кръвясалите си очи. — Започвам да откривам смисъл в думите на чудовището.

— Просперо. — Деймън местеше очи от сянка на сянка в гората от меко сияещи резервоари. — Кой или какво е този Сетебос, когото Калибан все споменава?

— Богът на майката на Калибан — отвърна магът.

— А ти каза, че майката на Калибан също е някъде там. — Младият мъж хвана пистолета в една ръка и с другата разтърка очи. Булаторията му изглеждаше замъглена — само отчасти заради вдигащата се пара от течния кислород.

— Да, Сикоракса още е жива — потвърди Просперо. — Но не е на този остров. Вече не е на този остров.

— А този Сетебос?

— Врагът на Тишината — каза магът. — Като своите двама богомолци, зло изчадие, що миг изгоден чака и захапва.

Над пулта се разнесе сигнал. Харман задейства виртуалните регулатори. Още трима излекувани — всъщност почти излекувани — бяха прехвърлени по факса. Оставаха трийсет и петима.

— Откъде е дошъл този Сетебос? — попита той.

— Докаран е от мрака заедно с войниксите и други неща — отвърна Просперо. — Малка грешка.

— Одисей влиза ли в тези други неща, докарани от мрака? — обади се Деймън.

Магът се засмя.

— О, не. Този клетник беше пратен тук от проклятие, от онзи кръстопът, където избягаха повечето постчовеци. Одисей е изгубен във времето, принуден да се скита по-дълго от злата жена, която ми е известна като Церера, но която Одисей познава — във всеки смисъл на думата — като Цирцея.

— Не разбирам — рече Харман. — Сави е открила Одисей съвсем наскоро да спи в една от нейните криоясли.

— Вярно е, но също е лъжа. Сави знаеше за пътешествието на Одисей и къде иска да отиде той. И го използва, както той използва нея.

— Но нали Одисей е ахеец от торинската драма? — недоумяваше Деймън.

— И да, и не — по своя влудяващ начин отговори Просперо. — Драмата показва време и история, които са раздвоени. Този Одисей е от едно разклонение, да. Той не е онзи Одисей от цялата история, не.

— Още не си ни казал кой е Сетебос — напомни Харман. Вече не издържаше. Оставаха само двайсет и деветима. Имаше двайсет минути до момента, когато трябваше да се насочат към аероскутера. Линейният ускорител се виждаше през прозореца и без увеличение. Космическата дупка представляваше сфера от местеща се светлина и мрак.

— Сетебос е бог, чийто отличителен белег е чистата деспотична власт — отвърна Просперо. — Той убива, когато му скимне. Пощадява по същия начин. Изтребва огромни множества, но без система и план. Той е бог от единайсети септември. Бог от Аушвиц.

— Моля? — не разбра Деймън.

— Няма значение — рече магът.

— И също, той харесва туй, що Му изнася — изсъска от мрака до людоедската маса Калибан. — Да, обича той онуй, което е добро за него, но защо? Че иначе добро не получава.

— По дяволите! — изрева Деймън. — Ще намеря тази гадина! — Насочи напред пистолета и заплува към мрака. Още пет човешки тела бяха прехвърлени и резервоарите им с плисък се изпразниха. Оставаха още двайсет и четири.

Телата лежаха по пода, по масата, части от тела бяха струпани върху стола. Деймън държеше фенерчето на Сави в лявата си ръка, пистолета — в дясната, нахлузил маската и очилата за нощно виждане, ала въпреки това не забелязваше нищо в мрака.

— Деймън! — извика Харман.

— След малко. — Деймън чакаше, използваше себе си за примамка. Искаше Калибан да се нахвърли върху него. В пистолета имаше пет иглени заряда и той знаеше от собствен опит, че ако задържи спусъка натиснат, ще изпразни пълнителя. Можеше да прати пет хиляди кристални стрелички кръвожадната гадина, ако…

— Деймън!

— Виждаш ли Калибан? — извика той.

— Не — отвърна спътникът му. — Нещо по-лошо.

Младият мъж чу рева на кислородните клапи и тихите сирени. Нещо ставаше с резервоарите. Харман посочи мигащите в червено виртуални лампи.

— Резервоарите се изпразват преди да бъдат излекувани последните тела.

— Калибан е открил начин да прекъсне хранителния поток някъде извън булаторията — съобщи Просперо. — Тези двайсет и четирима мъже и жени са мъртви.

— По дяволите! — изрева Харман и удари с юмрук по стената.

Деймън навлезе в гората от изпразващи се резервоари, като ги осветяваше с фенерчето.

— Нивото на течността бързо спада — извика на Харман той.

— Така или иначе ще ги прехвърлим по факса.

— Ще прехвърлиш по факса трупове със сини червеи в червата — каза му Деймън. — Трябва да се махаме оттук.

— Тъкмо това иска Калибан — възрази по-възрастният мъж. Деймън не виждаше контролния пулт. Крачеше навътре в най-задната редица резервоари, в мрачния ъгъл, където по-рано го беше страх да ходи. Пистолетът тежеше в ръката му. Той продължаваше да мести лъча на фенерчето от саркофаг на саркофаг.

Просперо монотонно каканижеше със старческия си глас:

— Изглеждаш замаян, синко. Успокой се!

Забавата ни свърши! Тези наши

актьори бяха духове и ето,

стопиха се, разтвориха се в рядък,

безплътен въздух; и подобно туй

видение миражно ще изчезнат,

ще се стопят надоблачните кули,

дворците пищни, храмовете горди,

да, целият тоз глобус ще изчезне

и като таз картина мимолетна

след себе си не ще остави нишка

от облаче. Направени сме ние

от сънища и сън отвред обгръща

тоз малък наш живот!…

— Млъкни, мама му стара! — изкрещя Деймън. — Чуваш ли ме, Харман?

— Да — потвърди старецът, прегърбен над контролния пулт. — Трябва да вървим, Деймън. Изгубихме тези последни двайсет и четирима. Нищо не можем да направим.

— Чуй ме, Харман! — Деймън стоеше зад резервоарите, неподвижно насочил лъча напред. — В този резервоар…

— Деймън, трябва да тръгваме! Електричеството е на изчерпване. Калибан го изключва.

Сякаш за да докаже правотата на Харман, холосферата избледня и Просперо изчезна. Резервоарните светлини угаснаха. Сиянието на виртуалния пулт започна да отслабва.

— Харман! — извика от сенките Деймън. — В този резервоар е Хана!