Дан Симънс
Илион (19)

19.
Голдън Гейт при Мачу Пикчу

Преминаваха от една зелена сфера в следващата, спускаха се по неподвижни ескалатори и галерии от зелено стъкло, свързващи гигантските кабели, носещи висящия под тях път. Одисей вървеше с тях.

— Ти наистина ли си Одисей от торинската драма? — попита Хана.

— Никога не съм гледал торинската драма — отвърна той.

Ада забеляза, че мъжът, който се наричаше Одисей, всъщност нито потвърждава, нито отрича, а само заобикаля въпроса.

— Как се озова тук? — попита Харман. — И откъде идваш?

— Сложен въпрос — каза Одисей. — Известно време пътувах, опитвах се да се прибера у дома. Това е само спирка по пътя, място за отдих, и след няколко седмици продължавам. Предпочитам по-късно да ви разкажа историята си, ако не възразявате. Сигурно на вечеря. Сави ур навярно ще ми помогне да изложа последователно отделните части.

На Ада й се стори изключително странно, че някой може да говори английски, като че ли това не е родният му език — никога не беше чувала акцент. На нейния основаващ се на факса свят, където всички живееха навсякъде — и никъде — дори нямаше регионални диалекти.

Шестимата излязоха на върха на кулата, където Сави бе приземила аероскутера. Слънцето тъкмо докосваше по-южния от двата остри върха, между които се простираше мостът. От запад духаше силен студен вятър. Отидоха при парапета и погледнаха надолу към тревистата седловина с нейните терасирани руини на повече от двеста и петдесет метра под тях.

— Когато преди три седмици за последен път бях на Голдън Гейт, Одисей лежеше в един от криотемпоралните саркофази, в които обикновено спя аз — каза Сави. — Появата му — и нейното значение — стана причина най-после да се свържа с вас, да оставя онези указания на скалата в Сухата долина.

Ада, Харман, Хана и Деймън зяпнаха старицата, явно без да разбират истинския смисъл на думите й. Тя не им обясни нищо повече. Четиримата зачакаха Одисей да каже нещо, което да разсее мъглата.

— Какво има за вечеря? — попита той.

— Пак същото — отвърна Сави.

Брадатият мъж кимна, после каза:

— А, не. — Посочи с дебелия си тъп показалец Харман, после Деймън, и продължи: — Вие двамата. До залез-слънце остава един час. Подходящо време за лов. Искате ли да дойдете с мен?

— Не! — заяви Деймън.

— Да — каза Харман.

— Аз искам да дойда — обади се Ада и сама се изненада от настойчивия си глас. — Моля те.

Одисей я зяпна, после се съгласи:

— Добре.

— И аз би трябвало да дойда с вас — каза Сави. В гласа й прозвучаха нотки на съмнение.

— Мога да се оправям с твоята машина. — Одисей кимна към аероскутера.

— Знам, но… — Тя докосна черното оръжие на колана си.

— Няма нужда. Аз търся само храна, не война. Там долу няма да има войникси.

Сави все пак се колебаеше.

Одисей погледна Ада и Харман и каза:

— Чакайте тук. Ще се върна веднага щом взема копието и щита си.

Харман се засмя, но в следващия миг разбра, че плещестият мъж в светла туника не се шегува.

 

 

Одисей наистина можеше да управлява скутера. Излетяха от върха на кулата, описаха кръг над планинската седловина с нейните руини, хвърлящи сенки на полегатите слънчеви лъчи, и с висока скорост се понесоха към една долина.

— Нали каза, че ще ловуваш под моста? — надвика свистенето на вятъра Харман.

Одисей поклати глава. Ада забеляза, че сребристата му коса се спуска по врата му като къдрава грива.

— Там няма нищо освен ягуари, катерици и призраци — отвърна Одисей. — За да намерим дивеч, трябва да излезем от равнините. И имам предвид нещо съвсем конкретно.

Излетяха от устието на клисурата и се понесоха над планинските пасища, осеяни с високи сагови палми и гигантски папрати. Слънцето залязваше и всичко в равнината хвърляше дълги сенки. Долу се появи стадо — едри тревопасни животни, които Ада не познаваше, с кафява козина и задници на бели ивици. Бяха стотици. Приличаха на антилопи, но бяха три пъти по-едри, с дълги крака със странни стави, дълги гъвкави шии и провиснали муцуни, напомнящи на розови маркучи. Аероскутерът прелетя над тях абсолютно безшумно и те не му обърнаха никакво внимание.

— Какви са тези животни? — попита Харман.

— Стават за ядене — отвърна Одисей, закръжи по-ниско и приземи скутера зад някакви високи папрати на трийсетина метра откъм подветрената страна на стадото. Слънцето залязваше.

Освен две абсурдно дълги копия, всяко дълго почти колкото скутера — краищата им стърчаха много извън силовото поле и кърмата, — Одисей носеше кръгъл щит от сложно обработен бронз и пластове волска кожа, а също къс меч в ножница и нож, затъкнат в колана на туниката му. Близостта на човек от фантастичната торинска драма за Троя със света на Ада или поне с тази шантава версия на нейния свят смайваше момичето, което бе лягало под торинския саван по-често, отколкото беше признало на Харман. Ада се изправи и понечи да последва Одисей и Харман.

— Не — изсумтя Одисей. — Ти ще останеш при машината.

— Как ли пък не! — сопна му се тя.

Брадатият мъж въздъхна и им прошепна:

— Вие двамата останете тук зад храстите. Не мърдайте. Ако нещо се приближи, качете се на скутера и спуснете силовото поле.

— Не знам как става — също шепнешком отвърна Харман.

— Оставих ИИ включен — поясни Одисей. — Просто легнете и кажете „задействай силовото поле“.

Взе двете копия, тръгна през тревистата равнина и бавно, безшумно почна да се приближава към пасящите животни. Ада чуваше как откъсват тревата със зъби, усещаше острата им миризма. Животните не избягаха уплашено при привлижаването на мъжа и когато онези в края на стадото най-после го погледнаха, Одисей вече беше на десетина метра от тях. Той спря, отпусна едното копие и щита и вдигна другото.

Тревопасните бяха спрели да пасат и предпазливо наблюдаваха странното двуного, обаче не изглеждаха обезпокоени.

Могъщото тяло на Одисей се изви и се изпъна. Копието полетя право напред, улучи най-близкото животно над гърдите и почти излезе от другия край на дългата му дебела шия. То се завъртя, издаде задавено хриптене и тежко се строполи на земята.

Другите запръхтяха, заблеяха и побягнаха — движеха се на зигзаг по начин, какъвто Ада никога не бе виждала. Странните стави на краката им им позволяваха да променят посоката почти мигновено. Скоро цялото стадо се скри от поглед в една клисура на около километър на север.

Одисей приклекна до мъртвото животно и извади късия извит нож от пояса си. С няколко бързи движения разпори корема му, извади вътрешностите и червата и ги хвърли на тревата — освен черния дроб, който остави върху парче найлон — после одра кожата от единия бут, отряза голямо парче месо и го остави до дроба. След това преряза гърлото на животното, източи кръвта на тревата, измъкна копието си, като внимаваше да не го счупи, и грижливо го избърса в тревата.

На Ада й се зави свят и тя реши да поседне, за да не припадне. Никога не беше виждала човек да убива животно, още по-малко толкова вещо да го корми и дере. Струваше й се ужасно… майсторски. Срамуваше се от реакцията си и се страхуваше да не припадне, затова наведе глава към коленете си. Пред стиснатите й очи затанцуваха черни петна.

Харман загрижено я докосна по гърба, но когато тя му махна да се разкара, закрачи към трупа.

— Стой там! — извика му Одисей.

Харман объркано спря.

— Те избягаха. Нямаш ли нужда от помощ, за да пренесеш…

Одисей вдигна ръка, за да му даде знак да не се приближава.

— Намислил съм друг дивеч. Това е само… Не мърдай!

Две черно-бяло-червени двуноги се приближаваха с невероятна скорост — по-бързо, отколкото бяха избягали тревопасните. Ада затаи дъх, Харман се вцепени.

Съществата тичаха към окървавения труп на тревопасното и коленичилия Одисей със стотина километра в час, после рязко спряха, като вдигнаха облачета прах. Ада видя, че това са птиците, които бяха видели от аероскутера — „форусракоиди“ както ги беше нарекла Сави — ала странно смешните от въздуха, напомнящи на щрауси създания, крачещи като тромави пилета, отблизо бяха ужасяващи.

Двата форусракоида бяха спрели на пет крачки от трупа, вперили очи в Одисей. Бяха високи над два и половина метра и мускулестите им тела бяха покрити с къси бели пера. Перата по зачатъчните им криле и могъщите им крака, дебели колкото ханша на Ада, бяха черни. Клюновете им сигурно бяха дълги поне метър и двайсет, зловещо криви и червени около устата — сякаш потопени в кръв. Яките челюстни мускули се издуваха под пет-шест дълги червени пера, щръкнали от теметата им. Очите им бяха ужасяващо, злобно жълти, обточени със сини кръгове и разположени под вежди като на гущери. Освен хищните човки те имаха здрави нокти — дълги цял лакът — и още по-страшен наглед нокът на сгъвката на зачатъчните криле.

Ада веднага разбра, че тези чудовища не са обикновени мършояди, а жестоки хищници.

Одисей се изправи, стиснал едното дълго копие в лявата си ръка и окървавеното — в дясната. Форусракоидите едновременно завъртяха глава един към друг, жълтите очи срещнаха жълти очи и ловната двойка се раздели като опитни танцьори — готвеха се да нападнат човека от двете страни. Момичето усети смрадта на леш, която се донасяше от чудовищата. Не се съмняваше, че мощните голи крака могат на един скок да оттласнат птиците на повече от пет-шест метра към жертвата им — в случая Одисей. Освен това беше очевидно, че животните действат идеално като двойка убийци.

Одисей не ги изчака да се приготвят за нападение. Със зловеща грациозност той хвърли право напред първото си копие, което прониза мускулестата гръд на лявата птица, После се извъртя към другата. Първият форусракоид нададе ужасен крясък, който вледени дробовете на Ада, но миг по-късно му отговори ревът на Одисей, който прескочи трупа на тревопасното, прехвърли второто копие от лявата в дясната си ръка и замахна с бронзовия връх към дясното око на чудовището.

Първата птица политна назад, като се опитваше да изтръгне с нокти щръкналото от гърдите й копие, и успя да го счупи. Другарката й избегна атаката на Одисей — отметна глава назад като кобра. Явно изненадана от нападението на това дребно голо двуного, тя с два подскока се отдалечи на три метра и клъвна към копието. После повтори.

След всяка атака Одисей трябваше бързо да отдръпва копието, за да не бъде изтръгнато от ръцете му. Като продължаваше да крещи, той отстъпи назад, препъна се в кървавия труп на първата птица и се претърколи настрани.

Форусракоидът видя в това своя шанс и го използва — подскочи на два метра във въздуха и се стовари с протегнати нокти върху Одисей.

Брадатият воин с плавно движение коленичи и опря дръжката на копието в земята миг преди птицата да се набучи на бронзовия връх с цялата си тежест и да го вкара през мускулестите си гърди в сърцето си. Одисей отново се претърколи, за да не бъде премазан от грамадния форусракоид, който безжизнено се строполи на земята.

— Внимавай! — извика Харман и се затича към него.

Първата птица — от раната й шуртеше кръв и върхът на строшеното копие продължаваше да стърчи от гърдите й — бързо се приближаваше в гръб на Одисей. Главата й полетя напред върху дългата й перната змийска шия и грамадният клюн клъвна мястото, където щеше да е темето на Одисей ако той не беше реагирал. Воинът обаче се хвърли напред, вместо назад и пак се претърколи, само че този път беше с празни ръце. Чудовището профуча покрай него и се завъртя невъобразимо бързо.

— Ей! — извика Харман и замери с някакъв камък великанската птица.

Форусракоидът вдигна глава, жълтите му очи запремигваха от това нахалство, и после се понесе към Харман, който изруга и си плю на петите. След миг осъзна, че не може да избяга от чудовището, и се обърна с разкрачени крака и вдигнати юмруци, готов да посрещне атаката с голи ръце.

Ада се огледа за камък, пръчка, за каквото и да е оръжие. Нямаше нищо.

Одисей вдигна щита си, стъпи на трупа на тревопасното и се метна на гърба на форусракоида, като изтегли късия си меч в движение.

Птицата продължаваше да тича към Харман и Ада, ала бе завъртяла шия назад и кълвеше с червения си клюн кръглия шит на Одисей. Всеки път щом масивната й човка изтракваше, воинът се смъкваше назад, но макар че рязко се накланяше като ездач от торинската драма, продължаваше стиска с крака тялото на птицата. После, когато чудовището обърна глава напред и потърси жертвата си с жълтите си очи, Одисей се наведе към белоперата му шия и я преряза.

Скочи на земята и затича към Харман. Гигантската птица се строполи на няма и три метра пред тях. Кръв шурна като фонтан на метър и половина във въздуха, после червената струя отслабна и съвсем секна, когато огромното сърце престана да бие.

Задъхан, покрит с кръв от тревопасното и форусракоида и оплескан с трева и кал, високо вдигнал окървавения си меч и щит, Одисей се усмихна и викна:

— Исках само една за вечеря, обаче ще вземем малко и от втората.

Ада се приближи до Харман. Очите й гледаха невярващо.

Одисей отиде при по-близката птица, отряза грамадната й глава, после заби ножа си в гърдите й и с лекота отдели плът, кожа и пера, все едно помагаше на някого да съблече дебело палто.

— Ще имам нужда от още найлонови торби — подметна той на Харман и Ада. — Те са в шкафчето в задния край на скутера. Просто кажете: „Отвори шкафчето“ на машината и тя ще се подчини. Обаче побързайте.

Одисей избърса кръвта от брадата си с опакото на ръката си и се ухили, белите му зъби лъснаха.

— Тези птици надушват кръв от десет левги… а по залез-слънце из равнините има стотици ловни двойки.

Харман се обърна и с всички сили се затича към аероскутера за найлоновите торби.

 

 

Щяха да вечерят в стъклената зала, свързана с южната кула. Сави топлеше полуфабрикати в обикновен микровълнов балон, ала Ада се заинтригува — никога не беше виждала храна, толкова фино сготвена от човек. Отсъствието на слуги в Голдън Гейт бе още по-осезаемо по време на вечерята.

Одисей беше навън върху широката подпора на моста — бе издигнал примитивна структура от камък и метал, в която гореше дърва, донесени от равнината. Започваше да вали и той трябваше да разпали огъня, за да не го остави да угасне. Пламъците осветяваха ръждата и избелялата оранжева боя.

Харман отпиваше от джина си и го наблюдаваше през прозрачната зелена стена.

— Това да не е някакъв олтар на неговите езически богове?

— Не съвсем — отвърна Сави. — Просто така си готви храната. — Тя донесе чинии на кръглата маса. — Ще го повикаш ли? Нашата храна изстива, докато той кремира своята, а над планините бушува гръмотевична буря. Не е много разумно да си навън на моста, когато наоколо падат мълнии.

 

 

Когато най-после седнаха, Одисей остави дървените паници с горещо месо на съседния плот, за да не се налага никой да гледа почернелите от огъня късове. Сави им предложи кана вино. Тя последна напълни чашата си и Ада я чу да прошепва:

— Барух ата адонаи, елоейно мелех ха олам, бореи при хагафен^[1].

— Какво значи това? — тихо попита младата жена. Всички други се смееха на някакво остроумие на Деймън и изглежда, не бяха обърнали внимание на Сави. Ада бе чувала да се говори на чужд език само в торинската драма — там сражаващите се мъже изричаха непонятни думи, ала саванът някак си ги превеждаше и всеки разбираше смисъла, без всъщност да слуша.

Сави поклати глава, ала Ада не можеше да каже дали старицата не знае смисъла, или не е склонна да й го разкрие.

— Разгледах всички етажи на моста и балоните около него — възбудено разказваше Хана. — Металът на самия мост е стар и ръждив, но е… удивителен. И в някои помещения долу има странни метални фигури. Напълно самостоятелни, не са част от друга структура. Някои имат форма на мъже и жени.

Сави остро се засмя и пак си наля вино. Този път не придружи това действие със странни думи.

— Това са статуи — поясни Одисей. — Скулптури. Никога ли не си виждала статуи?

Хана бавно поклати глава. Въпреки че години наред се беше учила да топи и лее метал, идеята да прави неща с форма на хора и други живи същества бе смайваща.

— Те нямат изкуство — безцеремонно се обърна към воина Сави. — Нямат скулптура, картини, художествени занаяти, фотография, холография, даже генетично манипулиране. Нямат музика, танци, балет, спорт и песни. Нямат театър, архитектура, кабуки, абсолютно нищо. Творческите им заложби са като на… новоизлюпено пиле. Не, взимам си думите назад… даже птиците пеят и свиват гнезда. Тия модерни „елои“ са безмълвни кукувици и обитават чужди гнезда, без поне да им изпеят нещо за отплата. — Сави започваше леко да фъфли.

Одисей погледна Хана, Ада, Деймън и Харман с непроницаемо изражение. През това време четиримата гости зяпаха Сави и се чудеха защо гласът й е толкова сърдит.

— Но пък нямат и литература — като гледаше Одисей в очите, продължи старицата. — Също като вас.

Одисей й се усмихна. Ада позна усмивката от онзи момент, когато той режеше месо от бута на тревопасното животно. Беше се изкъпал преди вечеря, дори сивата му къдрава коса бе измита с шампоан, ала младата жена въпреки това си представяше ръцете и брадата му целите в кръв. Не беше нейна работа, ала не й се струваше благоразумно Сави да го предизвиква така.

— Дописмени, запознай се с постписмените. — Тя разпери пръсти, сякаш го запознаваше с другите четирима. После вдигна показалец. — А, забравих нашия приятел Харман. Той е Балзакът и Шекспирът на сегашните отпадъци от старостилното човечество. Чете горе-долу на равнището на шестгодишно дете от Изгубената ера, нали, Харман ур? Мърдаш ли си устните, когато сричаш думите, а?

— Да — поусмихна се Харман. — Мърдам си устните, когато чета. Не знаех, че има друг начин. И ми трябваха повече от четири двайсетилетки, докато стигна на това равнище. — На Ада й се стори, че деветдесет и девет годишният мъж знае, че го обиждат, но това не го интересува, тъй като е любопитен какво ще каже Сави.

Младата жена се прокашля със заекване и попита Одисей:

— Какво беше животното, което… уби… днес? Не форусракоидите, другото?

— Мисля за него просто като за „тревопасното с провиснал нос“ — отвърна воинът. — Искаш ли да опиташ? — Той вдигна блюдото с почерняло от огъня месо и го поднесе на Ада.

От любезност тя си взе най-малкото парченце, като предпазливо го набучи на вилицата.

— И аз ще си взема — обади се Харман. Блюдото обиколи масата. Хана и Деймън се намръщиха, помирисаха месото, учтиво се усмихнаха и отказаха. Когато месото стигна до Сави, тя безмълвно го предаде на Одисей.

Ада отхапа колкото можеше по-малка хапка. Беше апетитно — като пържола, само че с по-остър, по-плътен вкус. Дървесният пушек му придаваше аромат, различен от този на микровълновите уреди. Тя си отряза по-голямо парче.

Одисей се хранеше само с къс остър нож — режеше тънки ивици и ги дъвчеше, както са забучени на острието. Ада се опита да не го гледа.

— Макраухения — каза Сави, докато ядеше салатата си и сготвения на микровълнов балон ориз.

Ада я погледна, зачудена дали това не е част от чуждоезиковия ритуал на старицата.

— Моля? — попита Деймън.

— Макраухения. Така се казва животното, което нашият гръцки приятел е убил и другите двама наши приятели нагъват така, като че ли няма да има второ. Преди два милиона години тези животни са изобилствали в южноамериканските равнини, но са изчезнали преди хората да се появят в Южна Америка. Върнаха ги аРНКистите през ония шантави години след Рубикона, преди постчовеците да прекратят хаотичното възраждане на изчезнали видове. След като възродиха макраухенията обаче, някои аРНКисти решиха да възродят и форусракоидите. АРНКистските гении забравиха, че тези птици милиони години са били най-страшният хищник в Южна Америка. Поне докато от Северна Америка не мигрирали смилодонтите — след като равнището на подпочвените води спаднало и се появил сухоземният мост между континентите. Знаете ли, че Панамският провлак пак е под вода? Че континентите отново са откъснати? — Тя ги огледа, явно пияна, войнствена и сигурна в знанията си — а те си нямаха и представа за какво говори.

Харман отпи глътка вино и попита:

— Може ли да узнаем какво са „смилодонти“?

Сави сви рамене.

— Просто големи гадни саблезъби котки. Ядат форусракоиди за обяд и си чистят саблените зъби с ноктите им. Идиотските аРНКисти все пак възродиха саблезъбите тигри, обаче не тук. В Индия. Някой от вас знае ли къде е това… къде беше това? Къде би трябвало да е? Постчовеците я откъсваха от Азия и я превърнаха в архипелаг.

Петимата се бяха вторачили в нея.

— Благодаря, че ми напомни — отвърна Одисей със своя скован акцент, изправи се и отиде при плота. — Следващото ястие — форусракоид. — Той пренесе голямото блюдо на масата. — Отдавна се глася да опитам този деликатес, обаче до днес нямах време да отида на лов за тях. Кой ще ми направи компания?

Всички освен Деймън и Сави проявиха желание да опитат — и всички си наляха още вино. Бурята навън се беше развихрила и мълниите падаха около моста и осветяваха седловината и руините долу, както и облаците и чукарите от двете страни.

Ада, Харман и Хана отхапаха от светлото месо и после пиха много вода и вино. Одисей дъвчеше хапка след хапка от острието на ножа си.

— Прилича ми на… пилешко — наруши мълчанието Ада.

— Да — съгласи се Хана. — Определено на пилешко.

— Пилешко със странен, остър, нагарчащ вкус — прибави Харман.

— Лешояд — каза Одисей. — На мен ми прилича на лешояд. — Откъсна със зъби голяма хапка, сдъвка я, преглътна и се ухили. — Ако някога пак готвя форусракоид, ще му сложа много сос.

 

 

Петимата мълчаливо ядяха сготвения си на микровълнов балон ориз. Одисей си сложи допълнително форусракоид и макраухения и ги проми с поне десет чаши вино. Мълчанието щеше да е неловко, ако не беше бурята. Вятърът се бе усилил, непрекъснато падаха мълнии — хвърляха бели проблясъци в слабо осветения балон на трапезарията, — а гръмотевиците и без това щяха да заглушат разговора. Зеленият балон като че ли съвсем слабо се люлееше от урагана и четиримата гости се споглеждаха с едва скрито безпокойство.

— Спокойно — каза Сави. Вече не изглеждаше нито сърдита, нито чак толкова пияна, като че ли предишните й сурови думи бяха дали известен отдушник на натрупаната й горчивина. — Паригласът не провежда електричество и сме здраво прикрепени за моста — докато той се държи, няма да паднем и ние. — Допи виното си и се усмихна криво. — Мостът е адски стар и не гарантирам, че ще остане цял.

Когато бурята поутихна и старицата им предложи кафе и чай, затоплени в старовремски стъклени съдове, Харман напомни на воина:

— Ти обеща да ни разкажеш как си се озовал тук, Одисей ур.

— Искате да ви изпея за всичките си перипетии, за постоянното си отклоняване от курса в дните, след като с другарите ми плячкосахме свещените хълмове на Пергам ли? — тихо попита воинът.

— Да — отвърна Хана.

— Ще го сторя — заяви брадатият мъж. — Но първо, струва ми се, Сави ур има да обсъди нещо с вас.

Те погледнаха старицата и зачакаха.

— Нужна ми е вашата помощ — започна Сави. — Векове наред избягвах да се разкривам пред вашия свят, пред войниксите и другите наблюдатели, които ми желаят злото, но Одисей не е тук случайно и неговите цели служат на моите. Питам ви дали ще го вземете със себе си в някой от вашите домове, където могат да го посещават други и където ще може да се среща с ваши приятели и да разговаря с тях.

Ада, Харман, Деймън и Хана се спогледаха.

— Защо просто не се прехвърли по факса където желае? — попита Деймън.

Сави поклати глава.

— Също като мен, Одисей не може да се прехвърля по факса.

— Това е глупаво — възрази младият мъж. — Всеки може да се прехвърля по факса.

Тя въздъхна и изсипа остатъка от виното в чашата си.

— Знаеш ли какво представлява факсът, момчето ми?

Деймън се засмя.

— Естествено. Това е начинът да стигнеш от мястото, където се намираш, до мястото, където искаш да отидеш.

— Но как функционира? — попита Сави.

Той поклати глава на глупостта й.

— Какво искаш да кажеш с това „как функционира“? Просто функционира. Като слугите или водата от чешмата. Използваш факспортал, за да пътуваш от едно място до друго, от един факсвъзел до следващия.

Харман вдигна ръка.

— Мисля, че Сави ур пита как функционира машината, която ни позволява да се прехвърляме по факса, Деймън ур.

— И аз на няколко пъти съм си задавала този въпрос — обади се Хана. — Знам как се строи пещ за леене на метал. Обаче как се строи факспортал, който ни праща от едно място на друго, без да се налага да… да вървим между тях?…

Сави се засмя.

— Той не ви праща никъде, мили деца. Вашите факспортали не ви пращат никъде. Те ви унищожават. Разкъсват атомите ви. Даже не пращат атомите ви никъде, а само ги съхраняват, докато потрябват на следващия, който пожелае да се прехвърли. Когато се прехвърляте, вие не отивате никъде. Просто умирате и оставяте някъде другаде да бъде създаден друг.

Одисей отпиваше от виното си и наблюдаваше отдалечаващата се буря, явно отегчен от обясненията на Сави. Другите четирима я зяпаха.

— Това… — заекна Ада, — това…

— Това е безумно — довърши Деймън.

— Така е — усмихна се старицата.

Харман се прокашля и остави чашата си с кафе.

— Ако всеки път щом се прехвърляме, ние умираме, Сави ур, как така си спомняме всичко, когато… пристигнем… някъде другаде? — Той вдигна дясната си ръка. — А и този малък белег. Получих го преди седем години, когато бях на деветдесет и две. Обикновено такива дребни проблеми се премахват, когато на всяка двайсетилетка ходим в булаторията, обаче… — Харман замълча, сякаш сам си беше отговорил.

— Да — каза Сави. — Машинните мозъци зад факспорталите помнят вашите дребни недъзи, също както и спомените и личностната ви клетъчна структура. Те пращат информацията — не вас, а информацията — от факсвъзел на факсвъзел, актуализират ви и на всеки двайсет години поправят стареещите ви клетки. Вие го наричате „ходене в булаторията“. Но според теб защо изчезвате на стотния си рожден ден, Харман ур? Защо престават да ви подновяват, когато навършите сто години? И къде отивате тогава?

Вместо Харман отговори Деймън.

— На пръстените, глупачко. На петата двайсетилетка всички се възнасяме на пръстените.

— За да станете постчовеци. — Сави сви презрително устни. — За да се възнесете на небето и да седнете отдясно на… някого.

— Да — потвърди Хана, ала отговорът й прозвуча като въпрос.

— Не — заяви старицата. — Не знам какво става с матрицата на спомените ви, която логосферата съхранява, докато не завършите сто години, обаче знам, че не пращат информацията на пръстените. Може да я пазят, но подозирам, че просто я унищожават.

За втори път през този дълъг ден на Ада й се стори, че ще припадне. И все пак тя първа си възвърна дар слово.

— Защо вие с Одисей ур не можете да използвате факсвъзлите, Сави ур? Или просто не желаете? — „Не желаете да бъдете унищожавани, атомите на тялото ви да бъдат разкъсвани като телата на тревопасното и форусракоида, с които вечеряме“. Ада топна пръсти в чашата си с вода и докосна с връхчетата им бузата си.

— Одисей не може да се прехвърля по факса, защото логосферата не го е записала — тихо поясни Сави. — Първият му опит да го направи ще е и последен.

— Каква е тази логосфера? — попита Харман.

Сави отново поклати глава.

— Това е сложен въпрос. Прекалено сложен за една старица, която днес е пила прекалено много.

— Но ще ни го обясниш, нали? — настоя Харман.

— Утре ще ви покажа всичко — обеща Сави. — Преди пътищата ни пак да се разделят.

Ада погледна Харман. Той едва сдържаше възбудата си.

— Но тази логосфера… каквото и да представлява, има ли твой запис? — попита Хана. — За факсвъзлите? Значи ти все пак можеш да се прехвърляш?

Сави за кой ли път се усмихна криво.

— О, да. Това ми напомня за времето преди повече от хиляда и четиристотин години, когато се прехвърлях ежедневно. Логосферата ме очаква като някакъв невидим форусракоид… и моментално ще ме познае, ако се опитам да мина през някой от обикновените ви факспортали. Но това ще е и моят последен опит.

— Не разбирам — учуди се Хана.

— Хайде за малко да оставим всички тия технически двусмислици. Да приемем, че нито Одисей, нито аз можем да използваме вашите безценни факспортали. А ако посетя вашето прекрасно общество, като долетя със скутер, това ще ми струва живота.

— Защо? — попита Харман. — В нашия свят няма насилие. Освен в торинската драма. А никой от нас не вярва, че тя се развива в действителност. — Той подчертано погледна Одисей, ала сивокосият мъж не реагира по никакъв начин.

Сави отпи от виното си.

— Просто ми повярвайте, че ако се появя открито, ще бъда унищожена. Повярвайте ми също, че се налага Одисей да получи възможност да се среща с хора, да разговаря с тях, да бъде чут. Ако ви върна у дома, някой от вас ще го приеме ли за свой гост за две седмици? Или за месец?

— За три седмици — прекъсна я Одисей. Гласът му прозвуча грубо, като че ли го ядосваше фактът, че разговарят за него, сякаш не присъства. — Не повече.

— Добре — съгласи се Сави. — За три седмици. Някой от вас ще окаже ли за три седмици гостоприемство на този пришълец в чужда земя?

— Одисей няма ли да е в същата опасност, в каквато би се намирала ти? — попита Деймън.

— Одисей ур сам може да се грижи за себе си — заяви тя. Четиримата помълчаха малко в опит да проумеят същността на молбата.

— Аз съм готов да окажа гостоприемство на Одисей, но също искам да отида на онова място, където според теб е възможно да има космически кораб, Сави ур — накрая рече Харман. — Моята цел е да отида на пръстените. И както отбеляза ти, вече наближавам последната си двайсетилетка — нямам време за губене. Предпочитам да прекарам това време в търсене на пресушеното море, където постчовеците имали машини, годни да летят до е– и п-пръстена. Ако ме научиш да пилотирам твоя скутер, може би…

Сави заразтрива челото си, сякаш я болеше глава.

— Средиземноморският басейн ли? Там не можеш да летиш, Харман ур.

— Искаш да кажеш, че е забранено ли?

— Не. Искам да кажа, че не можеш да летиш там. Скутерите и другите летящи машини не функционират над Басейна. — Тя замълча и ги огледа един по един. — Но до Басейна може да се стигне пеш или с кола. През вековете съм се опитвала и не съм успявала, обаче мога да те заведа там. Стига някой от приятелите ти да се съгласи да приеме Одисей за три седмици.

— Искам да дойда с теб и Харман — обади се Ада.

— И аз — включи се Деймън. — Искам да видя тоя Басейн.

Харман изненадано погледна младия мъж.

— По дяволите — каза Деймън. — Аз не съм страхливец. Басирам се, че съм единственият тук, който е бил изяден от алозавър.

— Пия за това — засмя се Одисей и пресуши остатъка от виното си.

Сави се обърна към Хана и каза:

— Оставаш ти, мила моя.

— С удоволствие ще приема Одисей — отвърна момичето. — Но аз не ходя толкова често на тържества. Живея с майка си и тя също не дава често приеми.

— Не, боя се, че така няма да се получи — навъси се Сави. — Одисей има само три седмици и трябва да започнем с място, което е известно и където много хора остават за уикенда. Всъщност Ардис Хол щеше да е идеалното имение.

— Откъде знаеш за Ардис Хол, Сави ур? — учуди се Ада. — Пък и откъде знаеш, че Харман може да чете, и изобщо всичко за света, щом не можеш да обикаляш сред нас или да използваш факсвъзли?

— Наблюдавам — отговори старицата. — Наблюдавам, чакам и понякога летя на места, където мога да се омесвам с вас.

— Като Горящия човек — рече Хана.

— Да — потвърди Сави и добави: — Всички сте изтощени. Искате ли да ви покажа стаите, за да поспите? Утре сутрин ще продължим разговора. Просто оставете съдовете, ще ги измия по-късно.

Мисълта за миене на съдовете не беше хрумнала на гостите. Ада отново се огледа и почувства отсъствието на слугите и войниксите.

Искаше й се да възрази срещу това принудително оттегляне за сън — все пак още не бяха чули разказа на Одисей, — но погледна приятелите си: очите на Хана бяха кухи от умора, Деймън беше пиян и едва си крепеше главата, лицето на Харман издаваше възрастта му — и усети че изтощението обзема и самата нея. Бяха преживели невероятен ден. Бе време за сън.

Одисей остана на масата, докато Сави изведе другите четирима от трапезарията. Минаха по коридори, осветени само от отдалечаващите се мълнии, качиха се с покрит със стъкло ескалатор, които се виеше около кулата на Голдън Гейт и продължиха по дълга галерия към няколко балонни стаи на върха на северната кула. Тези спални не бяха физически свързани с кулата, а само със стъкления коридор, и висяха в пространството като зелен грозд.

Сави им предложи отделни стаи и даде знак на Хана да влезе в първата спалня по коридора. Младата жена се поколеба на прага. Дори подът на тясното помещение беше прозрачен — тя направи крачка напред и незабавно отскочи назад в убежището на относителната плътност на покрития с килим коридор.

— Съвсем безопасно е — окуражи я Сави.

— Добре — отвърна Хана и опита пак. Леглото бе разположено до отсрещната стена, до стената на коридора имаше оградена с параван тоалетна чиния и мивка, скрити от другите спални, но облите стени и подът бяха толкова прозрачни, че се виждаха осветените от мълниите камъни и урви на двеста и петдесет метра под тях.

Хана предпазливо закрачи по прозрачния под и накрая се отпусна на солидното легло. Другите трима се засмяха и заръкопляскаха.

— Ако през нощта се наложи да отида до тоалетната, може да не ми стигне смелост пак да мина по пода — призна момичето.

— Ще свикнеш, Хана ур — обеща й Сави. — Можеш да затваряш и отваряш вратата с гласно изречена команда, а ключалката се заключва само с твоя глас.

— Врата, затвори се — каза Хана.

Вратата се затвори. Сави остави другите трима по стаите им — първо Деймън, който със залитане се строполи на леглото, очевидно без да се страхува от празното пространство под краката си, после Харман, който им пожела лека нощ, преди да нареди на вратата да се затвори, и накрая Ада.

— Спокойни сънища, мила моя — рече старицата. — Тук изгревите са невероятно красиви и се надявам, че утре сутрин гледката ще ти хареса. Ще се видим на закуска.

На леглото бяха постлани чисти копринени чаршафи. Ада отиде в тоалетната, набързо взе горещ душ, изсуши си косата, остави дрехите си на плота до мивката, облече си копринената нощница и се върна при леглото. Щом се пъхна под завивките, обърна лице към стената и погледна планинските върхове и облаците. Бурята вече бе отминала на изток, мълниите осветяваха отвътре отдалечаващите се облаци и околните върхове и седловината бяха огрени от луната. Далеч надолу се виждаше пътят и каменните руини. Какво беше казал Одисей за това място? Че било обитавано само от ягуари, катерици и призраци ли? Вторачена в бледосивите древни камъни на лунните лъчи, Ада почти можеше да повярва в призраци.

На вратата тихо се почука.

Тя се измъкна от леглото, мина на пръсти по студения под и попита:

— Кой е?

— Харман.

Сърцето й заблъска в гърдите. Беше се надявала Харман да дойде.

— Врата, отвори се — прошепна младата жена и се отдръпна. Ръцете и тънката й нощница изглеждаха млечнобели на лунната светлина.

Харман влезе и спря. Ада прошепна на вратата да се затвори. Харман беше само по синя копринена пижама. Ада зачака той да я прегърне, да я грабне на ръце и да я пренесе на мекото легло до прозрачната обла стена. Какво щеше да е, зачуди се тя, да се любят, сякаш летят над тези облаци, над тези планини?

— Трябва да поговоря с теб — тихо каза Харман.

Ада кимна.

— Мисля, че е важно през следващите няколко седмици Одисей да отиде на подходящо място — заяви възрастният мъж. — И се съмнявам, че къщичката на майката на Хана е подходяща.

Младата жена се почувства глупаво и скръсти ръце на гърдите си. Стори й се, че усеща студения планински въздух през стъклото под краката си.

— Ти не знаеш нито какво иска да направи Одисей, нито защо — прошепна тя.

— Не, но ако наистина е Одисей, може да е изключително важно. И Сави е права… Ардис Хол е идеалното място, където той може да се среща с хора.

В гърдите на Ада бликна леден гняв. Кой беше този човек, че да й нарежда какво да прави?

— Щом смяташ, че е толкова важно да бъде подслонен някъде, защо не го поканиш в своя дом като свой гост?

— Аз нямам дом — отвърна Харман.

Тези думи я накараха да запремигва — не можеше да ги разбере. Всеки си имаше дом.

— Дълги години пътувах — поясни той. — Имам само дрехите на гърба си, както и книгите, които събирам — пазя ги в едно празно помещение в кратера Париж.

Ада отвори уста да каже нещо, ала не й хрумна нищо. Харман пристъпи към нея, толкова близо, че тя усети мириса му на мъж и сапун. Преди да дойде в стаята й, той също се беше изкъпал. „Нима ще се любим след този разговор?“ — помисли си тя и усети, че гневът я напуска също толкова бързо, колкото я бе обзел.

— Трябва да замина за Средиземноморския басейн със Сави — каза Харман. — Повече от шейсет години търся начин да отида на е– и п-пръстените, Ада. Сега съм толкова близо… е, трябва да замина.

Гневът й отново припламна.

— Но и аз искам да дойда с теб! Искам да видя този Басейн… да намеря космически кораб, да отида на пръстените. Затова ти помагах през последните няколко седмици.

— Знам — промълви той и нежно я хвана за ръката. — И аз искам да дойдеш с мен. Но това нещо с Одисей може да се окаже важно.

— Разбирам, само че…

— А Хана просто не познава толкова много хора. Нито има пространство да посреща гости.

— Разбирам, обаче…

— И Ардис Хол наистина е идеалното място — прошепна Харман. Пусна ръката й, ала продължи да я държи с поглед. Ада виждаше звездите зад прозрачния объл таван над тях.

— Знам, че Ардис Хол е идеалното място — каза тя. Беше й тьжно. — Но ние изобщо не знаем какво иска този Одисей… нито кой всъщност е той.

— Така е — съгласи се Харман. — Обаче най-добрият начин да узнаем е ти да му окажеш гостоприемство, докато аз търся космически кораб в Средиземноморския басейн. Обещавам ти, че ако намеря машина, която може да ни отведе на пръстените, ще дойда да те взема и заедно ще отлетим там.

Ада се поколеба. Лицето й беше леко повдигнато към неговото и тя усещаше, че ако продължат да мълчат, той ще я целуне.

Изведнъж проблесна светкавица и гърмът от отдалечаващата се буря разтърси зеления стъклен балон.

— Добре — промълви тя. — Ще приема Одисей и ще взема Хана да ми помага в Ардис Хол за три седмици. Но само ако ми обещаеш, че ще ме вземеш на пръстените, ако намериш начин да отидеш там.

— Обещавам — отвърна Харман. И после все пак я целуна, ала по бузата, както би я целунал баща й, помисли си Ада, ако някога го беше познавала.

Той се обърна, като че ли се канеше да си тръгне, но преди Ада да успее да нареди на вратата да се отвори, отново я погледна. И попита:

— Какво мислиш за Одисей?

— Какво искаш да кажеш? Питаш дали смятам, че наистина е Одисей ли? — Въпросът я объркваше.

— Не. Питам какво мислиш за него. Интересува ли те?

— Искаш да кажеш дали ме интересува неговата история, така ли? Да, любопитна съм. Обаче трябва да я изслушам, преди да реша дали казва истината за много неща.

— Не, всъщност… — Харман замълча и поглади брадичката си. Изглеждаше засрамен. — Искам да кажа, намираш ли го за интересен? Привлича ли те?

Ада не можеше да не се засмее. Някъде на изток също се кикотеха гръмотевиците на отдалечаващата се буря.

— Идиот такъв — накрая каза тя и без да чака повече, го прегърна и го целуна.

Няколко секунди Харман отговаряше пасивно, после също я прегърна и целуна. През тънката коприна, която ги разделяше, Ада усети растящата му възбуда. Лунната светлина обливаше кожата на лицата и ръцете им като бяло мляко. Изведнъж силен повей на вятъра връхлетя моста и балонът под краката им се разлюля.

Харман вдигна Ада и я отнесе на леглото.