Дан Симънс
Илион (6)

6.
Олимп

Когато след сблъсъка между Ахил и Агамемнон смяната ми свършва, се телепортирам в схоластичния комплекс на Олимп, записвам наблюденията и анализа си, прехвърлям мислите в словесен камък и го отнасям в бялата стаичка на музата, гледаща към Езерото на калдерата. За моя изненада, музата е там и разговаря с един от другите схоластици.

Схоластикът се казва Найтенхелзър, дружелюбен мечок, който, както научих през последните четири години от престоя си, живял, преподавал в колеж и умрял в американския Среден запад някъде в началото на XX век. Когато ме вижда на прага, музата приключва работата си с Найтенхелзър и го отпраща през бронзовата си врата към ескалатора, спускащ се от Олимп към нашата казарма и червения свят в низините.

Музата ми дава знак да се приближа. Оставям словесния камък на мраморната маса пред нея и се отдръпвам в очакване да бъда освободен мълчаливо, както предполагат обичайните ни отношения. За моя изненада, тя взима словесния камък, докато още съм там, и го стиска в ръка, като затваря очи, за да се съсредоточи. Стоя и чакам. Признавам, че съм нервен. Сърцето ми се разтуптява и дланите ми се изпотяват. Застанал съм с ръце зад гърба в нещо като професионална пародия на войнишката поза „свободно“. Преди години реших, че боговете не са способни да четат мисли — че тяхната свръхестествена чувствителност към мислите на смъртни, герои и схоластици се дължи на някаква съвършена дисциплина в изучаването на лицеви мускули, движения на очите и тем подобни. Обаче може и да греша. Възможно е да са телепати. В такъв случай, ако са си направили труда да прочетат мислите ми в момента на просветление и взимане на решение на брега след спора между Ахил и Агамемнон, с мен е свършено. Повторно.

Виждал съм схоластици, които ядосват музата, че и по-важните богове. Преди няколко години, всъщност през петата година на обсадата, имаше един схоластик от XXVI в., топчест, непочтителен азиатец с необикновеното име Брустър Лин — и въпреки че Брустър Лин беше най-умният и проницателен учен сред нас, непочтителността му го погуби. Буквално. След едно от по-ироничните му подмятания — за ръкопашната схватка между Парис и Менелай, победителят в която печелеше всичко, схватката, която с един замах щеше да реши войната. Двубоят на живот и смърт между троянския любовник на Елена и нейния ахейски съпруг, макар и разигран пред двете аплодиращи войски, Парис — красив в златните си доспехи, Менелай — ужасен и настръхнал, така и не се осъществи. Афродита видя, че нейният любим Парис ще бъде накълцан на кайма, затова се спусна и го отнесе от бойното поле, върна го при Елена, където — подобно на повечето упадъчни либерали от всички епохи — той бе по-щастлив воин в леглото. Та след едно от забавните подмятания на Брустър Лин за случката с Парис и Менелай музата щракна с пръсти и милиардите трилиони послушни наноцити в тялото на злочестия схоластик се събраха и експлодираха с великански нанолемингов скок, пръснаха все още усмихнатия Брустър Лин на хиляди кървави късчета пред очите ни и търкулнаха все още усмихнатата му глава в краката ни.

Това беше сериозен урок и ние го научихме. Без собствени мнения. Без майтапи със сериозния спорт на боговете. Иронията означаваше смърт.

Музата отваря очи и ме поглежда.

— Откога си при нас, Хокънбери? — пита тя с глас на завеждащ личен състав от моя век, готвещ се да уволни среден служащ.

Знам, че въпросът е реторичен, обаче когато го задава богиня, па макар и второстепенна, човек отговаря даже на реторичните въпроси.

— От девет години, два месеца и осемнайсет дни, богиньо.

Тя кима. Аз съм най-старият оцелял схоластик. Или по-точно аз съм схоластикът, който е оцелял най-дълго. Музата го знае. Това официално признание на дълголетието ми може би е моята елегия преди експлозивния ми наноцитен край.

Винаги съм учил студентите си, че има девет музи, дъщери на Мнемозина — Клио, Евтерпа, Талия, Мелпомена, Терпсихора, Ерато, Полихимния, Урания и Калиопа, всяка от които управлява, поне според по-късната гръцка традиция, някаква артистична проява като свирене на флейта, танц, разказвачество или епическа поезия, ала през своите девет години, два месеца и осемнайсет дни служба на боговете като наблюдател в Илионското поле съм докладвал на, виждал съм и съм чувал само една муза, тая висока богиня, която в момента седи пред мен зад мраморната си маса. И все пак, заради острия й глас, винаги съм я смятал за „Калиопа“, въпреки че това име първоначално е означавало „онази с красивия глас“. Не мога да кажа, че тая самотна муза има красив глас, по-скоро ми звучи като клаксон, отколкото като музикален инструмент, обаче определено съм се научил да слушкам.

— Ела с мен — нарежда тя, изправя се плавно и излиза през частната врата на бялата си мраморна стая.

Скачам и тръгвам след нея.

Музата е божествено висока — с други думи, над два метра, ала с идеални човешки пропорции, не толкова пищни, колкото на някои богини, а като състезателка по триатлон от XX век — и въпреки по-слабата гравитация на Олимп трябва да подтичвам, за да вървя в крак с нея по окосените зелени морави между белите сгради.

Тя спира до колесничния модул. Казвам „колесничен“ и той наистина смътно прилича на колесница — нисък, приблизително подковообразен, със стъпало отстрани, позволяващо на музата да се качи вътре, само че тая колесница няма коне, юзди и колесничар. Тя се хваща за парапета и ми дава знак да я последвам.

Колебливо, вече с бясно разтуптяно сърце, заставам до музата, а тя почуква с дългите си пръсти по един златен клин, който може би е някакъв контролен пулт. Запремигват светлини. Колесницата забръмчава, започва да пращи, внезапно се опасва с енергийна решетка и се издига над тревата, като описва въртеливо движение. Пред нея изведнъж се появяват два холографски „коня“ и препусват, сякаш теглейки колесницата по небето. Знам, че холографските коне присъстват заради гърците и троянците, но усещането, че са истински животни, теглещи истинска колесница по небето, е изключително силно. Хващам се за металната пръчка покрай ръба, обаче не усещам ускорение, въпреки че транспортният диск се клати и подскача. Той описва кръг на трийсетина метра над скромния храм на музата и се понася към дълбоката вдлъбнатина на Езерото на калдерата.

„Колесница на боговете!“ — мисля си и обяснявам недостойната си мисъл с умората и адреналина.

Естествено хиляди пъти съм виждал тия колесници да хвърчат край Олимп или над Илионското поле, докато боговете се шматкат по своите божествени работи, обаче винаги съм ги наблюдавал от земята. Оттам конете изглеждат истински и самата колесница съвсем няма толкова материален вид, колкото когато се возиш в нея на триста метра над планинския връх — всъщност вулкан, — който от своя страна се извисява на около двайсет и седем хиляди метра над пустинята.

Върхът на Олимп би трябвало да е безвъздушен и покрит с лед, но въздухът там е плътен и годен за дишане, също като на двайсет и седем километра по-ниско, където казармата на Схолията се е сгушила в подножието на вулканичните скали, и вместо с лед грамадният връх е покрит с трева, дървета и бели сгради, достатъчно големи и величествени, та в сравнение с тях Акрополът да прилича на нужник.

Цифрата осем на Езерото на калдерата в средата на върха е дълга близо сто километра. Прекосяваме я с почти свръхзвукова скорост. Някакво силово поле или малко божествена магия не позволява на вятъра да ни откъсне главите и същевременно приглушава звука. Езерото е заобиколено от стотици сгради, всяка с много акри поддържани морави и градини, домовете на боговете, предполагам, а по сините води бавно се движат грамадни автотриреми. Веднъж схоластикът Брустър Лин ми каза, че според него Олимп бил голям колкото Аризона и че тревистият му връх бил приблизително равен на площта на Роуд Айланд. Стори ми се странно да сравнява нещата тук с щати от оня друг свят в онова друго време, от онова друго съществувание.

Вкопчен с две ръце в тънкия парапет, се взирам зад планинския връх. Гледката е поразителна.

Намираме се достатъчно високо, за да видя заоблеността на света. На северозапад се простира огромният син океан. На североизток е брегът и си представям, че въпреки разстоянието виждам великанските каменни глави, които бележат границата между морето и сушата. На север е безименният архипелаг, който едва се различава от брега на няколко километра от схоластичната ни казарма, и после нищо друго освен синева, чак до полюса. На югоизток виждам още три високи вулканични върха, само че за разлика от контролирания климат на Олимп, те са бели от снега. Единият, предполагам, е връх Хеликон, дом на моята муза и нейните сестри, ако изобщо има сестри. На юг и югозапад се нижат стотици километри ниви, после диви гори, следвани от червената пустиня, след това пак гора, докато сушата не се слива с облаците и никакво мигане и търкане на очи не променят това положение.

Музата завива и се спуска към западния бряг на Езерото на калдерата. Сега виждам, че белите точици, които съм забелязал по време на прекосяването на езерото, са грамадни бели сгради с колони и стъпала отпред, украсени с исполински фронтони и статуи. Убеден съм, че никой друг схоластик не е виждал тая част от Олимп… или поне не е останал жив, за да ни разкаже за нея.

Спускаме се до най-голямата от гигантските постройки, колесницата каца и холографските коне изчезват. На тревата безредно са паркирани още неколкостотин колесници.

Музата сваля от одеждите си нещо, което прилича на малък медальон.

— Наредиха ми да те заведа на място, където нямаш право да ходиш, Хокънбери. Една от богините ми нареди да ти дам две неща, които може би ще ти помогнат да не бъдеш смачкан като бълха, ако те усетят. Сложи си ги.

Тя ми подава два предмета — медальон на верижка и нещо като кожена качулка с орнаменти. Медальонът е малък, но тежък, сякаш е златен. Музата се пресяга и завърта едната част от диска в посока, обратна на часовниковата стрелка.

— Това е персонален квантов телепортатор, каквито използват боговете — тихо ме осведомява тя. — Може да те телепортира на всяко място, което си в състояние да си представиш. Точно този телепортаторен диск позволява и да се движиш по квантовата следа на боговете, докато се фазоизместват в пространството на Планк, обаче никой освен богинята, която ми го даде, не може да проследи твоя път. Разбираш ли?

— Да — отвръщам с почти треперещ глас. Не бива да притежавам такова нещо. Това ще е моята гибел. Вторият „подарък“ е още по-ужасен.

— Това е шлемът на смъртта — казва музата и вместо да надене украсената кожена шапка на главата ми, я закачва на шията ми като качулка. — Шлемът на Хадес. Направен е от самия Хадес и е единственото нещо във вселената, което може да те скрие от очите на боговете.

Тия думи ме карат да запремигвам глупаво. Смътно си спомням някакви научни бележки за „шлема на смъртта“, помня и името на Хадес, което на гръцки означава „невидимият“. Доколкото знам обаче, Омир споменава само веднъж Хадесовия „шлем на смъртта“, когато Атина си го слага, за да не я види богът на войната Арес. „Защо една богиня ми дава такова нещо? Какво ще искат да направя за тях?“ При тая мисъл коленете ми омекват.

— Сложи си шлема — заповядва музата.

Несръчно си слагам дебелата кожена шапка. В материята са зашити някакви устройства, чипове, наномашини. Шлемът има прозрачни еластични „очи“ и мрежа за устата. Когато си го слагам, въздухът наоколо сякаш странно започва да се вълнува, въпреки че зрението ми иначе остава непроменено.

— Невероятно — казва музата. Гледа право през мен. Разбирам, че съм постигнал мечтата на всеки юноша — истинска невидимост, макар че нямам представа как шлемът скрива цялото ми тяло. Изпитвам инстинктивно желание да си плюя на петите и да се скрия от музата и всички богове. Потискам го. Тук сигурно има уловка. Никой бог, даже моята второстепенна муза, няма да даде на обикновен схоластик такава власт, без да вземе предпазни мерки.

— Това устройство ще те скрива от всички богове освен от богинята, която ми нареди да ти го дам — тихо казва музата, като се взира във въздуха надясно от главата ми. — Но тази богиня може да те вижда и следи навсякъде, Хокънбери. И въпреки че медальонът ще приглушава звуците, миризмите и даже туптенето на сърцето ти, божествените сетива са непонятни за теб. През следващите няколко минути не се отдалечавай от мен. Стъпвай внимателно. Не говори. Дишай колкото можеш по-тихо. Ако те усетят, нито аз, нито твоята божествена покровителка не ще успеем да те защитим от гнева на Зевс.

„Как се диша тихо, когато си ужасен?“ Обаче кимам, като забравям, че музата не ме вижда. След като тя продължава да чака и да се взира малко настрани, като че ли ме търси с божественото си зрение, изхриптявам:

— Добре, богиньо.

— Сложи си дланта върху ръката ми — енергично нарежда тя. — Стой до мен. Не се пускай. Ако ме пуснеш, ще загинеш.

Поставям длан върху ръката й като плаха дебютантка на първа среща. Кожата на музата е студена.

Веднъж отидох в Монтажната сграда на космическия център „Кенеди“ в Кейп Канаверал. Екскурзоводът каза, че под високия покрив понякога се образували облаци. Монтажната сграда може да се събере в ъгъла на огромното помещение, в което се озоваваме, и никой няма да й обърне внимание, като на захвърлено детско кубче в катедрала.

Когато казва „богове“, човек си мисли за главните богове — Зевс, Хера, Аполон и още неколцина, обаче в тая зала са стотици, а повечето пространство е свободно. Златният купол — гърците не са открили принципите на купола и той е в противоречие с класически консервативната архитектура на другите грамадни постройки, които видях на Олимп — който сякаш се извисява на километри над нас, акустично насочва разговора към всички ъгли на тази изумителна сграда.

Подът като че ли е от ковано злато. Боговете се облягат на мраморни парапети и гледат надолу от мецанините, опасващи стените, в които има стотици сводести ниши, всички с бели мраморни скулптури. Статуите изобразяват събралите се в момента богове.

Тук-там се виждат холограми на ахейци и троянци, много от които цветни триизмерни образи на мъже и жени в цял ръст, които спорят, ядат, любят се или спят. В златния под близо до центъра на помещението има вдлъбнатина, по-голяма от олимпийски плувен басейн, и там се носят още живи картини от Илион — гледки от въздуха, кадри в близък план, съставни образи. Диалогът се чува така, сякаш гърците и троянците се намират в самата зала. Около този видеобасейн седят на каменни тронове, излягат се на разкошни ложета и стоят в карикатурните си тоги боговете. Важните богове. Главните, известни и на първолаците богове.

По-нисшите богове правят път на музата, която се приближава към тоя централен басейн, и аз бързам да не изоставам от нея, поставил треперещата си невидима длан върху златистата й ръка, като се опитвам да не скърцам със сандали, да не се препъна, да не кихна и да не дишам. Божествата явно не ме забелязват. Подозирам, че моментално ще разбера, ако някой усети присъствието ми.

Музата спира на няколко метра от Атина Палада и аз заставам толкова близо до нея, че се чувствам като тригодишно дете, вкопчено в майчината си фуста.

Води се свиреп спор, докато Хеба, една от по-нисшите богини, обикаля сред другите и налива някакъв златист нектар в златните им бокали. Зевс седи на трона си и още от пръв поглед ми става ясно, че той е царят тук, богът на боговете, който праща буреносните облаци. Тоя Зевс не е карикатурен образ, а невероятно висока реалност, чието брадато, лъснало от масло и осезаемо царствено присъствие превръща уплашената ми кръв в киша във вените.

— Как можем да овладеем хода на тази война? — пита той всички богове, като в същото време кръвнишки гледа жена си Хера. — Или съдбата на Елена? Ако богини като Хера аргийка и силна защитница в битки Атина все се намесват — например спирайки ръката на Ахил, за да не пусне кръв на Атрида?

Той насочва буреносния си поглед към една богиня, полегнала на пурпурно ложе.

— Или ако ти, Афродита, усмихната мило, дето винаги стоиш до оня хубавеляк Парис, прогонваш злите духове и отклоняваш точно изстреляните стрели? Как ще стане ясна волята на боговете, нещо повече, волята на Зевс, ако вие, богини, защитавате любимците си за сметка на Съдбата? Въпреки всичките ти машинации, Хера, Менелай все пак може да си вземе обратно Елена… или кой знае, Илион може да надделее. Тия неща няма да бъдат решени от няколко богини.

Хера скръства изваяните си ръце. Епосът толкова често я нарича „белоръка“, че почти очаквам ръцете й да са по-бели, отколкото на другите богини, обаче макар че кожата й наистина е млечна, не забелязвам да е по-млечна от кожата на Афродита, дъщерята на Хера Хеба или която и да е друга богиня наоколо… освен Атина, която изглежда странно почерняла. Знам, че тия описателни откъси са резултат от Омировия тип епическа поезия: Ахил многократно е наричан „бързоног“, Аполон — „далекострелящ“, а името на Агамемнон обикновено е предшествано от определението „широковластен“ или „цар на мъже“, ахейците са „меднобронни“, корабите им са „черни“ или „кухи“ и така нататък. Тия повтарящи се епитети по-скоро задоволяват тежките изисквания на дактилния хекзаметър, отколкото нуждите на самото описание и представляват начин на пеещия бард да съгласува метричните принципи с изразите-формули. Винаги съм подозирал, че някои такива ритуални фрази — например „Щом се показа Зора розопръста и раннородена“ — също печелят на барда няколко секунди, за да си спомни, ако не и да измисли следващите стихове от повествованието.

И все пак, когато Хера отвръща на мъжа си, аз се взирам в ръцете й.

— Какви ми ти думи надума, Крониде всесилен? — скръстила белите си ръце, пита тя. — Как смееш да изкарваш труда ми напразен? Говоря за потта, за безсмъртната пот, която пролях, докато събера ахейската войска, докато задоволя мъжкото самолюбие на героите, само за да им попреча да се избият помежду си, преди да се изправят срещу троянците, и да се погрижа за гибелта на Приам и децата му.

Зевс се намръщва и се навежда напред на своя неудобен наглед трон. Грамадните му бели юмруци се свиват и отпускат.

Хера сприхаво разперва ръце.

— Прави каквото искаш, нали винаги правиш така, само не очаквай похвала от нас безсмъртните.

Зевс се изправя. Ако другите богове са високи два и петдесет, два и седемдесет, той трябва да е над три и половина метра. Набръчканото му чело сега е сбърчено допълнително и не използвам метафора, когато казвам, че гласът му е гръмовен:

— Хера, мила моя, скъпа, ненаситна Хера! Какво ли Приам и децата на царя Приама толкова лошо ти правят, че си се разярила до такава степен и безпощадно желаеш чак до основи да сринеш града им?

Хера мълчи, отпуснала ръце отстрани. Това явно само разпалва царствената ярост на Зевс.

— Ти не си толкова гневна, колкото хищна, богиньо! — изревава той. — Няма да се успокоиш, докато не влезеш през портите и през стените на Троя и не ги изядеш сурови.

Изражението на Хера с нищо не отхвърля това обвинение.

— Хм… хм… — запелтечва Зевс по начин, отлично познат на всички съпрузи през хилядолетията, — действай, както си искаш. Но ще ти кажа и друго, и го запомни добре, Хера, когато дойде ден аз да пожелая град някой да срина и да изям неговите жители, град, който ти обичаш също толкова, колкото аз обичам Илион, тогава не си и помисляй яростта ми да възпираш.

Богинята бързо прави три крачки напред и ми заприличва на нападащ хищник или на шахматист, използващ открила му се възможност.

— Да! Има три града известни, които най-много обичам, Аргос, Спарта и широкодрумна Микена, със техните друми широки и царствени като на Илиона злочести. Обсаждай ги колкото искаш, господарю, аз няма да преча… пък и от това така или иначе няма да има полза, понеже си много по-силен. Но запомни следното, о, Зевсе: въпреки че съм твоя съпруга, аз също съм родена от Кронос и затова заслужавам твоята почит.

— Никога не съм намеквал противното — измърморва Зевс и отново сяда на твърдия си трон.

— Тогава нека и двамата така си отстъпим взаимно — вече по-мило предлага Хера. — Аз на теб и ти на мен. По-нисшите богове ще ни последват. Бързо, съпруже! Ахил засега остана при Илион, обаче примирието спира боевете между троянци и ахейци. Погрижи се троянците първи да почнат коварно клетвите да нарушават към славните в боя ахейци.

Зевс се мръщи, мърмори, върти се на мястото си, обаче заповядва на покорната Атина:

— Незабавно иди в стана троянски и стана ахейски! Нареждам ти да се погрижиш троянците първи да почнат коварно клетвите да нарушават към славните в боя ахейци.

— И да стъпчат аргивците в своя триумф — подсказва Хера.

— И да стъпчат аргивците в своя триумф — уморено заповядва Зевс.

Атина изчезва с типичния за квантовото телепортиране проблясък. Зевс и Хера напускат залата и боговете започват да се пръскат, като тихо разговарят помежду си.

Музата ме вика да я последвам с едва забележимо движение с показалец и ме извежда от помещението.

— Хокънбери — полегнала на мекото си ложе, казва богинята на любовта. Колкото и слаба да е, гравитацията подчертава копринената й, млечна чувственост.

Музата ме беше завела в друго помещение, осветено само от слаба факла и още нещо, което подозрително прилича на компютърен екран. Тя ми прошепна да сваля шлема на смъртта и аз с облекчение смъкнах кожената качулка въпреки обзелия ме ужас, че отново съм видим.

После влезе Афродита, възлегна на ложето и каза: „Свободна си, докато не те повикам, Мелета“ и музата се измъкна през една тайна врата.

„Мелета“, помислих си. Нито една от деветте музи, а име от по-древна епоха, когато вярвали, че музите са три: Мелета — „размисъл“, Мнема — „памет“ и Аеда…

— Аз те виждах в залата на боговете, Хокънбери — откъсва ме от схоластичния ми унес Афродита, — и ако те бях посочила на бог Зевс, сега нямаше да си даже пепел. Дори квантовият медальон нямаше да ти позволи да избягаш, защото щях да проследя фазоизместващия ти път във времето и пространството. Знаеш ли защо си тук?

„Афродита е моята покровителка. Тъкмо тя е заповядала на музата да ми даде тия устройства“. Какво да сторя? Да коленича ли? Или да се просна на пода пред божеството? Как да се обръщам към нея? През моите девет години, два месеца и осемнайсет дни тук никой бог не беше обръщал внимание на съществуването ми, без да се смята моята муза.

Решавам леко да се поклоня. Извръщам очи от красотата й, от розовите зърна, които прозират през тънката коприна, от кадифения й корем, преливащ в сянка в оня триъгълник от тъмен плат, където се срещат бедрата й.

— Не, богиньо — накрая отговарям, съвсем забравил за въпроса.

— Знаеш ли защо си избран за схоластик, Хокънбери? Защо твоята ДНК беше изключена от наноцитен разпад? Защо преди да бъдеш избран за реинтегриране твоите съчинения за Войната бяха отчетени в симплекса?

— Не, богиньо. — „Моята ДНК е била изключена от наноцитен разпад?“

— Знаеш ли какво е „симплекс“, смъртна сянко?

„Вирус на херпес?“ — мисля си.

— Не, богиньо.

— Симплексът е прост геометричен обект, упражнение за изчисляване, триъгълник или трапец, сгънат сам в себе си — информира ме Афродита. — Само в съчетание със съставни измерения и алгоритми, определящи нови въображаеми области, създаващи и унищожаващи вероятни региони в n-пространството, равнините на изключване се превръщат в неизбежки очертания. Сега разбираш ли, Хокънбери? Разбираш ли връзката с квантовото пространство, с времето, с Войната там долу и със собствената ти съдба?

— Не, богиньо. — Тоя път гласът ми потреперва. Не мога да го овладея.

Прошумолява коприна и аз вдигам поглед, само колкото да зърна как най-красивата жена на света намества стройните си бедра на ложето.

— Няма значение — заявява тя. — Преди няколко хилядолетия ти — или по-точно смъртният, който е бил твоя матрица — си написал една книга. Спомняш ли си нейното съдържание?

— Не, богиньо.

— Ако още веднъж повториш това, Хокънбери, ще те разпоря от чатала до темето и буквално ще използвам червата ти за жартиери. Поне това ясно ли ти е?

Трудно се говори без слюнка в устата.

— Да, богиньо — измънквам аз.

— Твоята книга е наброявала деветстотин трийсет и пет страници и се е отнасяла за една-единствена дума: „менин“. Сега спомняш ли си?

— Не, бо… Боя се, че не си спомням, богиньо Афродита, но съм убеден, че сте права.

Вдигам поглед, само колкото да видя, че тя се усмихва, опряла брадичка върху лявата си ръка и вдигнала показалец край бузата си към идеалната си тъмна вежда. Очите й имат цвят на фин коняк.

— Гняв — тихо изрича богинята. — „Менин аейде, теа…“ Знаеш ли кой ще спечели тази война, Хокънбери?

Трябва да разсъждавам бързо. Ще съм адски слаб схоластик, ако не знам края на епоса — въпреки че „Илиадата“ свършва с погребалните игри в чест на Ахиловия другар Патрокъл, а не с разрушаването на Троя, и не се споменава за грамадния кон, освен в подмятанията на Одисей, при това в друг епос… обаче ако се престоря, че знам как ще свърши истинската война, а от току-що подслушания спор е ясно, че все още е в сила заповедта на Зевс боговете да не бъдат осведомени за бъдещето, както е предсказано в „Илиада“ — искам да кажа, че щом самите богове не знаят какво ще се случи, няма ли да се поставя над боговете, включително над Съдбата, като им кажа? Високомерието никога не е било качество, щедро възнаграждавано от същите тия богове. Пък и Зевс, който единствен знае цялото съдържание на „Илиада“, е забранил на другите богове да питат и на всички нас схоластиците да обсъждаме каквото и да било друго освен вече случилите се събития. Да вбесиш Зевс никога не е било особено разумен план за оцеляване на Олимп. И все пак, изглежда, че съм изключен от наноцитен разпад. От друга страна, напълно вярвам на богинята на любовта, че ще си направи жартиери от червата ми.

— Какъв беше въпросът, богиньо? — едва успявам да измънкам.

— Ти знаеш как свършва епосът „Илиада“, но аз ще наруша заповедта на Зевс, ако те попитам какво става там — отвръща Афродита. Едва забележимата й усмивка се стопява, заменена от нещо като цупене. — Обаче мога да те попитам дали този епос предсказва тази действителност. Е? Според теб, схоластико Хокънбери, Зевс ли управлява вселената, или Съдбата?

Уф, мамка му, мисля си. Както и да отговоря, в крайна сметка аз ще остана без черва, а тая хубавица, богинята, ще носи слузести жартиери.

— Според мен, богиньо, въпреки че вселената се покорява на Зевсовата воля и трябва да се подчинява на капризите на божествената сила, наречена Съдба, хаосът все пак има думата в живота и на хората, и на боговете.

Афродита тихо се изкисква. Всичко в нея е невероятно меко, съблазнително…

— Няма да чакаме хаосът да реши този спор — казва тя. Гласът й не носи нито следа от смях. — Видя ли как днес Ахил се оттегли от сблъсъка?

— Да, богиньо.

— Нали знаеш, че мъжеубиецът вече е помолил Тетида да накаже другите ахейци, задето Агамемнон така го опозори?

— Не съм присъствал лично на тая молба, богиньо, обаче знам, че това е в съответствие с хода на… епоса. — Спокойно мога да го кажа. Това събитие вече е в миналото. Пък и морската богиня Тетида е майка на Ахил и всички на Олимп знаят, че я е призовал да се намеси.

— Така е — съгласява се Афродита. — Тая дебелогъза курва с мокри гърди вече идва в Голямата зала, хвърли се в коленете на Зевс още щом дъртият глупак се върна от оргията си с етиопците отвъд океана. Тя го помоли от името на Ахил да дарява победа след победа на троянците и дъртият педал се съгласи, което го скара с Хера, главната закрилница на аргивците. Така се стигна до сцената, на която преди малко присъства ти.

Стоя изправен, с отпуснати ръце и обърнати напред длани, с леко наведена глава, като през цялото време наблюдавам Афродита, сякаш е кобра, обаче съм наясно, че ако реши да ме нападне, атаката ще е много по-бърза и смъртоносна, отколкото на змия.

— Знаеш ли защо си останал жив по-дълго от всеки друг схоластик? — изсумтява Афродита.

Тъй като не мога да отговоря, без сам да си подпиша присъдата, едва забележимо поклащам глава.

— Още си жив, защото предвидих, че можеш да ми направиш една услуга.

По челото ми се стича пот и люти в очите ми. Ручейчета пот текат по бузите и тила ми. Като схоластици, ние сме се заклели да наблюдаваме войната в Илионското поле, без да правим нищо, за да променим изхода й или поведението на нейните герои — каквото и правя от девет години, два месеца и осемнайсет дни.

— Чуваш ли ме, Хокънбери?

— Да, богиньо.

— Искаш ли да чуеш каква услуга можеш да ми направиш, схоластико?

— Да, богиньо.

Афродита се надига от ложето си и аз свеждам глава, ала чувам шумоленето на копринената й рокля и деликатното триене на гладките й бели бедра едно в друго, когато се приближава към мен, долавям уханието на парфюм и чисто женско тяло. За миг бях забравил колко са високи богините, но когато се извисява над мен, си спомням съотношението между ръста ни, защото гърдите й са на сантиметри от сведената ми глава. За момент трябва да потисна желанието да заровя лице в благоуханната долина между тия гърди и макар отлично да знам, че това може да е последната ми постъпка преди насилствената ми смърт, подозирам, че все пак си струва.

Шепотът на богинята е мек, чувствен, весел и съм сигурен, че знае в какво състояние се намирам, очаква го като нещо дължимо. Тя свежда лице и се накланя толкова близо към мен, че усещам топлината на бузата й, докато произнася в ухото ми две прости заповеди.

— Ще шпионираш другите богове — меко казва Афродита. И прибавя с глас, едва доловим заради туптенето на сърцето ми: — И когато настъпи моментът, ще убиеш Атина.