Дан Симънс
Илион (45)

45.
Илионското поле, Илион

Кофти ми е, че не се връщам веднага за дребния робот, обаче положението тук е напрегнато.

Стражите ме отвеждат при Ахил, който се облича за битка, заобиколен от вождовете, наследени от Агамемнон — Одисей, Диомед, стария Нестор, Големия и Малкия Аякс — обичайните присъстващи освен Атридите Агамемнон и Менелай. Нима е вярно, както беше крещял Арес, че Ахил е убил цар Агамемнон и така е лишил жена му Клитемнестра от кървавата й мъст и стотици бъдещи драматурзи от тема? Нима Касандра е пощадена?

— Кой си ти, в името на Хадес? — изръмжава мъжеубиецът, бързоногият Ахил, когато ме въвеждат във вътрешния му стан. За пореден път се сещам, че те виждат само Томас Хокънбери, изгърбен, с бакенбарди и мръсен, без наметалото, меча и левитатора, просто някакъв си мърляв пехотинец с матова бронзова броня.

— Аз съм човекът, когото майка ти, богинята Тетида, праща да те свърже с Хектор и после да те поведе към победа над боговете, които убиха Патрокъл.

При тия думи героите и вождовете отстъпват назад. Ахил явно им е казал, че Патрокъл е мъртъв, обаче не им е разкрил плана си да обяви война на Олимп.

Пелеевият син припряно ме дърпа настрани, по-далеч от кръга уморени воини.

— Откъде да знам, че си пратеник на майка ми, богинята Тетида? — пита младият богочовек. Днес Ахил изглежда по-стар от вчера, като че ли за една нощ на младежкото му лице са били изсечени нови бръчки.

— Ще ти докажа, като те заведа където трябва — отвръщам аз.

— На Олимп ли? — Зървам в очите му нещо налудничаво.

— Накрая — прошепвам му. — Обаче, както ти каза майка ти, първо трябва да сключиш мир и да обединиш силите си с Хектор.

Ахил сбърчва лице и се изплюва на пясъка.

— Днес не мога да сключа мир. Искам война. Война и божествена кръв.

— За да воюваш с боговете, първо трябва да приключиш тая безсмислена война с троянските герои.

Мъжеубиецът се обръща и посочва далечните бойни линии. Виждам ахейските знамена оттатък рова да напредват в ивицата, където предишната вечер бяха троянските позиции.

— Ние ги побеждаваме — вика Ахил. — Защо да сключвам мир с Хектор, когато мога да забуча червата му на копието си след броени часове?

Свивам рамене.

— Както искаш, сине Пелеев. Пратен съм тук да ти помогна да отмъстиш за Патрокъл и да си върнеш тялото му, за да му направиш достойно погребение. Щом не желаеш, ще си вървя. — Обръщам му гръб и понечвам да се отдалеча.

Ахил се хвърля върху мен толкова светкавично, поваля ме на пясъка и вади ножа си толкова бързо, че не бих могъл да го прострелям с тазера даже от това да зависи животът ми. Може и да зависи, защото той опира острия като бръснач кинжал в гърлото ми.

— Смееш да ме обиждаш, а?

Отговарям му много предпазливо, за да не се убода на ножа му.

— Никого не обиждам, Ахиле. Пратен съм тук да ти помогна да отмъстиш за Патрокъл. Ако искаш да го направиш, изпълнявай каквото ти казвам.

Той ме зяпва за миг, после се изправя, прибира ножа в ножницата и ми подава ръка, за да ме вдигне на крака. Одисей и другите вождове мълчаливо ни наблюдават от десет метра, явно адски любопитни какво става.

— Как се казваш? — пита Ахил.

— Хокънбери — отвръщам аз, като изтупвам праха от задника си и търкам гърлото си. — Син на Дуейн — прибавям според обичайния ритуал.

— Странно име — промърморва мъжеубиецът. — Обаче и времената са странни. Добре дошъл, Хокънбери, сине Дуейнов. — Той протяга ръка и толкова силно ме стиска за лакътя, че ми спира кръвообращението. Опитвам се да отговоря на жеста.

Ахил поглежда вождовете и помощниците си.

— Обличам се за бран, сине Дуейнов. Когато се приготвя, ще дойда с теб и в дълбините на Хадес, ако трябва.

— Като начало, само в Илион.

— Ела да се запознаеш с моите другари и водачи. — Той ме повежда към Одисей и другите.

— Агамемнон мъртъв ли е? — Трябва да го попитам. — А Менелай?

Ахил мрачно поклаща глава.

— Не, не съм убил Атридите, въпреки че сутринта последователно ги победих и двамата в двубой. Те са насинени и окървавени, обаче не са ранени чак толкова тежко. Сега са при лечителя Асклепий и макар че ми се заклеха във вярност, за да си спасят живота, никога няма да им имам доверие.

Ахил ме запознава с Одисей и всички други герои, които съм наблюдавал повече от девет години. Всеки от тях стиска китката ми в поздрав и докато приключа само с най-висшите вождове, ръката ми е изтръпнала.

— Богоподобни Ахиле — казва Лаертовият син, — сутринта ти стана наш цар и ние ти се заклехме във вярност, обещахме ти да те последваме и на Олимп, ако трябва, за да си върнем тялото на нашия другар Патрокъл след измяната на Атина, колкото и невероятно да звучи това, обаче трябва да ти съобщя, че твоите вождове са гладни. Ахейците трябва да се нахранят. Те се сражаваха с троянците цяла сутрин, след като почти не са спали, и отблъснаха силите на Хектор от нашите черни кораби, от палисадата и рова, ала хората са уморени и гладни. Нека Талтибий сготви нерез за вождовете, докато воините и ти се върнете да се нахраните…

Ахил рязко се обръща към Одисей.

— Да ядем ли? Полудя ли, Одисее? Днес не ми се яде. Жаден съм за сеч, кръв, викове и стонове на умиращи хора и заклани богове.

Хитроумният цар на Итака леко скланя глава.

— Ахиле, сине Пелеев, най-велик от всички ахейци, ти си по-силен от мен и по-ловък с копието, обаче аз те надминавам по мъдрост, закален съм от по-голям опит и повече изпитания. Дух милостив и спокоен в гърдите си имай, нови царю. Не оставяй верните си ахейци, аргивци и данайци да нападнат Илион на гладен стомах в тоя дълъг ден, камо ли да воюват срещу Олимп, както са прегладнели.

Ахил се замисля, преди да отговори.

Одисей приема мълчанието му за възможност да продължи убежденията си.

— Нима искаш твоите герои, Ахиле, които са готови да умрат за теб до последния човек, за да отмъстят за Патрокъл, да посрещнат смъртта си не в битка с безсмъртните богове, а от глад?

Мъжеубиецът поставя силната си десница на Одисеевото рамо и аз не за пръв път установявам, че Пелеевият син е много по-висок от набития тактик.

— Одисее, мъдри съветнико, нека Агамемноновият вестител Талтибий заколи с кинжала си най-големия нерез и го опече на шиш на най-жаркия огън, който разпалят хората ти. После заколете още толкова животни, колкото са гладните в ахейските редици. Ще заповядам на своите верни мирмидонци да се погрижат за пира. Ала не принасяйте жертва на боговете. Не хвърляйте вино в огъня. Днес ще дадем на боговете само върховете на копията и мечовете си.

Той се оглежда и заговаря по-високо, за да го чуят всичките му вождове.

— Заситете глада си, приятели. Несторе! Нека твоите синове Антилох и Тразимед, както и Мегес Филеев, Мерион и Тоант, Ликомед, роден от Креонт, и Меланип, да съобщят за пира на нашите воини, та никой ахеец да не остане без храна и вино за обяд! Аз ще се облека за битка и ще ида с Хокънбери, Дуейновия син, да се приготвя за предстоящата война с боговете.

Ахил се обръща и влиза в шатрата, като ме вика да го последвам.

Докато чакам Ахил да се приготви за битка, си спомням как често бях чакал жена си Сюзан да се облича за гости, за които вече сме закъснели. Нищо не може да ускори тоя процес — човек може само да чака.

Ала постоянно си поглеждам часовника и си мисля за дребния робот, който съм оставил там горе — Манмът се казваше, — и се чудя дали боговете вече са го убили. Той обаче ми беше казал да го взема от езерото след час и дотогава остават още над трийсет минути.

Само че как да се върна на Олимп без шлема на Хадес? Импулсивно му го бях дал и сега може да платя за тая си импулсивност, ако боговете погледнат и ме видят тук. Обаче си казвам, че Афродита и без това може да ме види, ако се върна на Олимп, със или без шлема на Хадес, затова просто бързо ще се телепортирам там, ще взема Манмът и пак ще се телепортирам. Сега най-важното е какво става тук и в Илион.

Тук става това, че Ахил се облича.

Забелязвам, че мъжеубиецът скърца със зъби, докато се приготвя за война — или по-скоро, докато неговите слуги и роби му помагат да се приготви за война. Никой средновековен рицар не се е отнасял към оръжието и доспехите си с по-голямо внимание и тържественост от Ахил, Пелеевия син.

Първо Ахил стяга на краката си разкошни наколенници, които ми напомнят за бейзболното ми минало в гимназията, въпреки че тия наколенници не са от пластмаса, а от бронз, със сребърни токи на глезените.

После си слага нагръдник и премята меча си през рамо. Мечът също е бронзов, лъщи по-силно от огледало, остър е като бръснач и дръжката му е осеяна със сребърни нитове. Бих могъл да го вдигна, ако приклекна и го хвана с две ръце. Евентуално.

После Ахил взима грамадния си кръгъл щит, направен от два пласта бронз и два пласта калай — рядък метал по онова време, — разделени с пласт злато. Тоя полиран щит е толкова известно произведение на изкуството, че Омир му е посветял цяла песен от „Илиада“, и освен това е обект на множество стихотворения, сред които любимото ми от Робърт Грейвс. И колкото и да е изненадващо, човек не остава разочарован, когато го види лично. Достатъчно е да кажа, че концентричните му кръгове от изображения обобщават същността на философската мисъл на тоя древногръцки свят, като се започне от Океана по ръба и се мине през удивителните образи на мирния и воюващия град почти в средата, за да се стигне до Земята, морето, слънцето, луната и звездите точно в центъра. Щитът е толкова добре полиран, че даже в шатрата лъщи като хелиографско огледало.

Накрая Ахил взима здравия си шлем и си го слага на главата. Според легендата богът на огъня Хефест лично е поставил гребена — в тая война шлемове с гребени носят не само троянците, но и ахейците — и е вярно, че високият златен гребен на шлема пламти като огън, когато героят се движи.

Вече в пълно снаряжение, освен копието, Ахил се оглежда като нападател от Националната футболна лига, за да се увери, че нараменниците му са добре нагласени. Мъжеубиецът се извръща, за да види дали наколенниците му са плътно прилепнали и нагръдникът му е стегнат, ала не чак толкова, че да не може да се обръща, извива се, навежда се и се накланя с лекота. После изтичва няколко крачки, за да провери дали всичко, от сандалите до шлема му, си стои на мястото, Накрая вдига щита и изтегля меча си с толкова плавно движение, сякаш от самото си раждане не е правил нищо друго.

После прибира меча в ножницата и казва:

— Готов съм, Хокънбери.

Вождовете му ни следват, докато го водя към брега, където съм оставил корубата на Орфу. Стражите не са се приближили до грамадния рак — той продължава да виси във въздуха благодарение на моя левитатор, факт, който не остава незабелязан за трупащата се тълпа от воини. Решил съм да им изпълня един фокус, за да направя впечатление на Одисей, Диомед и другите водачи и да си спечеля малко повече уважение. Пък и знам, че тия други ахейци не са заслепени от гняв като Ахил и едва ли са особено въодушевени от войната срещу безсмъртните богове, които са тачили и на които са принасяли жертви, откакто се помнят. Теоретично, каквото и да направя, за да затвърдя властта на Ахил над неговата нова войска, би трябвало да е от полза и за двама ни.

— Хвани се за ръката ми, сине Пелеев — прошепвам аз и когато Ахил ме хваща, завъртам медальона с другата си ръка и изчезваме.

Елена ми беше казала да ги чакам в преддверието на стаята на Скамандър в дома на Хектор. Ходил съм там и не се затруднявам да си го представя. Телепортираме се в празна стая. Подранили сме малко — смяната на стражата на крепостната стена е след четири-пет минути. В това преддверие има прозорец и виждаме, че се намираме в центъра на Илион. Шумът на уличното движение — трополене на волски каруци, чаткане на конски копита, викове от пазарището, тътренето на стотици пешеходци по паважа — успокоително нахлува през отворения прозорец.

Ахил не изглежда смаян от квантовото телепортиране. Разбирам, че животът на тоя млад мъж винаги е изобилствал на божествени вълшебства. Та той е отгледан и образован от кентавър, за Бога. И сега — макар да знае, че е в търбуха на вражеския звяр в Илион — той само хваща дръжката на меча си, без да го изтегля, и ме поглежда въпросително, сякаш пита какво следва.

Следва това, че от съседната стая се разнася мъчителен вик на мъж. Познавам гласа на Хектор, въпреки че никога не съм го чувал да стене и да вика така. Жените също се разплакват и ридаят. Приамовият син отново надава вик, сякаш е в предсмъртни мъки.

Нямам желание да вляза в детската стая, обаче Ахил реагира вместо мен и без да пуска полуизтегления си меч, тръгва напред. Следвам го.

Всичките ми троянки са там, Елена, Хекуба, Лаодика, Теана и Андромаха, обаче даже не се обръщат, когато с Ахил влизаме в стаята. Там е Хектор в прашни и окървавени бойни доспехи, ала дори не поглежда своя най-голям враг, когато Ахил спира и зяпва сцената, приковала вниманието на всички.

Изящно резбованата бебешка люлка е прекатурена. Дървото, мраморният под и мрежата против комари са опръскани с кръв. На пода лежи трупчето на малкия Скамандър, гальовно наричан Астианакс, който още няма годинка — насечено на парчета. Главата му липсва. Едната пухкава мъничка ръчичка е на мястото си, ала другата е отсечена от китката. Царските пелени на бебето с изящно извезания на гърдите родов герб на Хектор са подгизнали от кръв. До люлката е проснат трупът на дойката, която бях видял на крепостната стена и само преди една нощ — спокойно заспала в стаята. Сякаш я е разкъсал грамаден тигър. Ръцете й са протегнати към прекатурената люлка, като че ли е умряла в опит да защити детето.

Слугини вият и пищят, обаче Андромаха говори — със замаян, ала почти вледеняващо спокоен глас.

— Извършиха го богините Атина и Афродита, господарю мой и съпруже.

Хектор вдига поглед. Лицето му под шлема е страховита маска на изумление и ужас. Ченето му увисва, от устата му се стича слюнка. Очите му са опулени и плувнали в кръв.

— Атина ли? Афродита? Как е възможно?

— Само преди час дойдох до вратата от стаята си, когато ги чух да говорят на дойката — отвръща Андромаха. — И тогава Атина Палада ми каза, че принасянето в жертва на нашия любим Скамандър било по воля на Зевс. „Едногодишен телец за жертвено заколение“, това бяха точните думи на богинята. Опитах се да споря, разплаках се, умолявах я, ала богинята Афродита ми заповяда да млъкна с думите, че Зевсовата воля няма да бъде прекършена. Тя каза, че боговете били недоволни от воденето на войната и снощния ти неуспех да изгориш черните кораби. И че взимали тая жертва като предупреждение. — Еетионовата щерка посочва закланото дете. — Пратих най-бързоногите слуги да те повикат от бойното ноле и събрах тия жени, мои приятелки, за да ми помагат в скръбта ми, дорде се върнеш, съпруже. До твоето идване не бяхме влизали повторно в стаята.

Хектор обръща безумното си лице към нас и погледа му минава над безмълвния Ахил. Съмнявам се, че точно сега ще види и кобра в краката си. Той е ослепял от изумление. Вижда само трупа на Скамандър — обезглавен, окървавен, със свито юмруче. После Хектор задавено произнася:

— Андромахо, любима жено, защо не си мъртва на пода до дойката, загинала в опит да спасиш рожбата ни от гнева на безсмъртните?

Андромаха свежда лице и тихо заплаква.

— Атина ме държеше на прага с невидима стена, докато тяхното божествено могъщество вършеше това дело — отвръща тя и сълзите й се стичат по туниката й. Сега забелязвам че платът е окървавен, навярно защото е прегръщала закланото си дете. Колкото и маловажно да е в момента това, си спомням Джаки Кенеди по телевизията в оня далечен ноемврийски ден, когато бях тийнейджър.

Хектор не понечва да прегърне или утеши съпругата си. Воят на слугините се усилва, обаче той мълчи. След минута вдига покритата си с белези мускулеста ръка, свива могъщия си юмрук и изръмжава към тавана:

— Тогава ви предизвиквам, богове! От днес ти, Атино, Афродито, ти, Зевсе, всички безсмъртни, които толкова години съм тачил и на които съм служил, даже с риск за живота си, от днес сте мои врагове. — Приамовият син разтърсва юмрук.

— Хекторе — вика го Ахил.

Всички глави се обръщат. Слугините вият от ужас. Елена затиска устата си в идеална имитация на изненада. Хекуба изпищява.

Хектор изтегля меча си и изръмжава. На лицето му е изписано почти облекчение. „Ето човек, върху когото да излея гнева си — прочитам мислите му. — Ето човек, когото да убия“.

Ахил разперва ръце.

— Хекторе, братко по мъка, днес съм дошъл да споделя скръбта ти и да ти предложа десница за битка.

Троянският герой се е напрегнал, за да се нахвърли срещу мъжеубиеца, обаче сега се вцепенява и лицето му се превръща в маска на смут.

— Снощи — продължава Ахил, все още вдигнал мазолестите си длани, за да покаже, че ръцете му са празни, — Атина Палада дойде в моята шатра в мирмидонския стан и със собствените си ръце уби най-свидния ми другар Патрокъл, после отвлече тялото му на Олимп, за да нахрани с него лешоядите.

— Ти със собствените си очи ли я видя? — пита Хектор, без да пуска меча.

— Лично разговарях с нея и присъствах на убийството — потвърждава Ахил. — Богинята беше. Тя посече Патрокъл също като твоя син — и по същите причини. Сама ми го каза.

Троянецът свежда очи към меча в ръката си, сякаш оръжието и десницата му са му изневерили.

Ахил прави крачка напред и жените му правят път. Ахейският мъжеубиец протяга дясната си ръка и почти докосва върха на Хекторовия меч.

— Знатни Хекторе, мой враг и брат по кръв — тихо продава Пелеевият син, — ще дойдеш ли с мен в тая нова битка да отмъстим за своята скръб?

Хектор пуска меча си и бронзът изкънтява на мраморния под. Дръжката цопва в локвата Скамандрова кръв. Троянецът е онемял. Пристъпва напред, сякаш напада, ала сетне свирепо сграбчва китката на Ахил — ако беше моята, щеше да я счупи — и я стиска, сякаш да не падне.

Признавам, че през цялото време гледам Андромаха, която продължава безмълвно да плаче, докато другите лица изразяват по-скоро смайване и изумление.

„Кой го е направил? — мислено питам Хекторовата съпруга. — Ти ли уби родния си син, за да постигнеш своето?“

И докато си го мисля и отвратено се отдръпвам от Андромаха, знам, че това е единственият начин. Единственият начин. Ала после пак поглеждам накълцаните останки на Астианакс, „господаря на града“, убития Скамандър, и отстъпвам още една крачка. Даже да живея хиляда години, десет хиляди, пак няма да разбера тия хора.

В тоя момент в празната половина на детската стая се телепортира истинската богиня Атина, придружена от моята муза и бог Аполон.

— Какво става тук? — пита Атина Палада, висока два и половина метра, с надменна поза, глас и поглед.

Музата ме посочва и казва:

— Ето го!

Аполон опъва сребърния си лък.