Дан Симънс
Илион (30)

30.
Ахейският стан. Брегът на Илион

Досега събитията се развиват, както ги излага Омир.

Троянците са запалили стотиците си стражеви огньове точно зад ахейския ров, последната отбранителна линия на гърците на брега, обаче в смута си ахейците, претърпели толкова сериозно поражение през дългия ден и вечерта, са се отказали да палят дори обикновени готварски огнища. Преобразил съм се във формата на стария Феникс и съм се включил в съвета край шатрата на Агамемнон, където плачещият Атрид — плаче! Тоя цар на гръцките царе плаче! — съветва вождовете да съберат хората си и да избягат.

Вече съм го виждал да прилага тая стратегия — преструва се, че иска да избяга, за да подтикне хората си към съпротива — обаче тоя път е очевидно, че старият цар е искрен. С чорлава коса, окървавени доспехи, кални от сълзите и праха бузи, Агамемнон иска хората му да избягат, за да си спасят кожата.

Възразява му Диомед, който само дето не нарича своя цар страхливец и обещава, че ако всички други избягат, двамата със Стенел „упорно ще водим войната, докато Троя не сринем“. Останалите ахейци го подкрепят и после идва ред на стария Нестор, който използва преклонната си възраст като разрешение да държи реч и съветва всички да се успокоят, да хапнат нещо, да поставят часови, да пратят хора на пост в рова и първо да обсъдят въпроса, преди да бягат с корабите.

И те постъпват точно както го описва Омир.

После седмината водачи на стражите, начело с Тразимед, сина на Нестор, също далеч не млад, повеждат своите сто воини към новите им защитни позиции между рова и палисадата. Няколкото гръцки огньове — скоро пламва и огънят на Агамемноновия пир — изглеждат жалки в сравнение със стотиците троянски стражеви огньове зад рова, чиито искри летят високо към буреносните облаци.

На пира, даден от Агамемнон, на който присъстват всички ахейски водачи, диалогът продължава точно както го предава Омир. Пръв говори Нестор, възхвалява смелостта и мъдростта на Атрида, обаче по същество му казва, че се е изложил, като е отмъкнал робинята Бризеида от Ахил.

— Старче! Съвсем справедливо за мойта вина ме упрекна! — гласи честният отговор на Агамемнон. — Бил съм безумец. Бил съм безумец и слепец, та да оскърбя така Ахил.

Великият цар млъква, обаче никой от десетките вождове, наклякали около големия огън, не му възразява.

— Бил съм безумен слепец — продължава Атридът, — и даже аз няма това да отричам. Зевс обича тоя младеж, затова Ахил струва колкото цял батальон… не, колкото цяла армия!

Отново никой не възразява на думите му.

— И тъй като бях обезумял и заслепен от своя гняв, още сега ще уредя нещата, като платя царски откуп, за да го върна в ахейските редици.

Събралите се вождове, сред които Одисей, сумтят в знак на съгласие, докато нагъват говеждо и пилешко.

— Тук пред вас ще посоча подробно своите скъпи дарове, с които ще купя обичта на младия Ахил — вика Агамемнон. — Седем триножника нови и десет таланта от злато, двадесет светли бакъра, дванадесет хранени коня, дето победи печелят в надбягване лудо в полето…

И така нататък, и така нататък. Точно както го е описал Омир. Точно както по-рано ви предсказах аз. И пак както ви предсказах, Агамемнон се заклева да върне Бризеида, необладавана, плюс още двайсет троянки, ако и след като паднат стените на Илион естествено, и като основно блюдо, да даде на Ахил по избор една от щерките си Хризотемида, Лаодика и Ифианаса. Като заклет схоластик, аз си отбелязвам несъответствието с предишните и по-късните разкази, особено отсъствието на Електра и вероятното объркване на името на Ифигения, обаче в момента това не е важно, защото за десерт Агамемнон прибавя „селища седем цветущи“.

И точно както съобщава Омир, Агамемнон предлага тия неща вместо извинение.

— Всичко това ще получи, когато гнева си надмогне — извиква Атридът на слушащите го вождове. В небето отеква гръм и проблесва светкавица, сякаш Зевс е нетърпелив. — Обаче нека ми се покори! Само Хадес, богът на смъртта, е толкова непреклонен, колкото това парвеню. Нека Ахил отстъпи пред мен и ми се поклони! Аз съм по-стар и по-царствен. И твърдя, че съм по-велик от него!

Е, толкова за извиненията.

В момента вали. Постоянен ситен дъжд, разкъсван от мълниите на Зевс и пиянските крясъци от троянските редици на по-малко от сто метра зад пълния с дъждовна вода ров и калния вал. Искам да бъдат избрани пратениците при Ахил, за да отида на брега с Одисей и Аякс и да приключвам. Това е най-важната нощ в живота ми — поне във втория ми живот като схоластик — и постоянно репетирам какво ще кажа на Ахил.

„Ако ще променяш съдбата ни, трябва да намериш повратната точка“.

Струва ми се, че съм я намерил. Поне някаква повратна точка. Ако успея да осъществя плановете си за тая нощ, определено повече нищо няма да е същото за гърците, боговете и троянците — и за мен. Когато старият Феникс вземе думата в това пратеничество при Ахил, гневът на Пелеевия син не само ще се уталожи, но и каузата му ще се обедини с каузата на Хектор — гърци и троянци ще се обединят срещу самите богове.

— Сине Атреев преславен, царю на мъже Агамемнон — внезапно извиква Нестор. — Никой, даже нашият божествен Ахил, не може да отблъсне такива дарове. Хайде сега да пратим неколцина грижливо избрани мъже да отнесат тия предложения и нашата обич в шатъра на Ахил. Бързо, нека самичък посоча лицата, а те да послушат!

Преобразен в стария Феникс, аз пристъпвам в кръга близо до Големия Аякс, за да ме види Нестор.

— Първо — продължава той, — нека Аякс исполински се заеме с тая задача. И с него нашият ловък и хитър цар Одисей. Двама вестители — Одий и смел Еврибат, да ги следват. Веднага дайте вода за ръцете им! И минута молитвено мълчание, докато всички умоляваме Зевс да ни пожали и да позволи на Ахил да се усмихне на нашите предложения!

Смаяно изчаквам, докато трае ритуалното измиване и вождовете свеждат глави в мълчалива молитва.

Нестор слага край на мълчанието, като окуражава пратениците — четирима, а не петима! — с вика:

— Положете всички усилия! Накарайте го да ни пожали, нашия непобедим, безпощаден Ахил!

И двамата пратеници с двамата вестители напускат кръга ни и се отдалечават по брега.

„Не съм избран! Феникс не е избран! Нестор изобщо не го спомена!“ Омир греши! Събитията от тоя Илион току-що рязко са се отклонили от събитията от „Илиада“ и аз внезапно оставам също толкова сляп за бъдещето, колкото са Елена и другите участници, колкото са боговете, колкото е самият Омир, проклети да са липсващите му очи!

Като залитам на мършавите си старчески крака, на безполезните мършави старчески крака на Феникс, аз си проправям път през кръга гръцки вождове и се затичвам край разбиващите се в брега вълни в опит да настигна Големия Аякс и Одисей.

Настигам ги по средата на пътя до стана на Ахил. Двамата са сами и тихо разговарят, докато крачат по мокрия пясък. Когато ме виждат, спират.

— Какво има, Фениксе, сине Аминторов? — пита Големият Аякс. — Изненадах се да те видя на царския пир, тъй като се говореше, че през последните месеци си бил при своите мирмидонски лечители. Агамемнон ли те прати подире ни с някакви последни заръки?

Задъхан, като че ли наистина съм стар, колкото Феникс, аз отвръщам:

— Привет, знатни Аяксе и царю Одисее. Всъщност ме прати Агамемнон да се включа във вашето пратеничество при Ахил.

Големият Аякс изглежда озадачен, обаче Одисей направо е обзет от подозрителност.

— Защо Агамемнон те е избрал за тая задача, почтени старче? Защо изобщо беше в Агамемноновия стан тая опасна нощ, когато троянците лаят оттатък нашия ров като изгладнели псета?

Нямам отговор на втория въпрос, затова се опитвам да увъртя отговора на първия.

— Нестор предложи да дойда с вас, за да ви помогна да си осигурите благоволението на Ахил, и Агамемнон реши, че наистина е разумно.

— Тогава ела — казва Аякс исполински. — Присъедини се към нас, Фениксе.

— Обаче недей да говориш, освен ако аз не ти кажа — прибавя Одисей и продължава да се вторачва в мен с присвити очи, все едно че съм самозванец. Не че не съм. — Нестор и Агамемнон може да виждат някаква причина да дойдеш в шатъра на Ахил, обаче няма причина да взимаш думата.

— Но… — запъвам се аз. Нямам какво да му възразя. Ако не ми позволят да говоря след Одисей, но преди Аякс като при Омир, ще изгубя всякаква опора, ще изгубя повратната точка, ще се проваля. Ако не ми позволят да говоря, събитията от тая нощ ще се отклонят от „Илиада“. Обаче разбирам, че те вече са се отклонили. Феникс трябваше да бъде избран от Нестор и участието му в пратеничеството да бъде подкрепено от Агамемнон. „Какво става?“

— Ако дойдеш с нас в Ахиловия шатър, стари Фениксе, трябва да чакаш в преддверието заедно с вестителите Одий и Еврибат и да влезеш или да вземеш думата само по моя заповед. Това са условията ми.

— Но… — пак заеквам аз и виждам безполезността на всякакви възражения. Ако Одисей стане още по-подозрителен и ме отпрати в Агамемноновия стан, измамата ми ще се разкрие и заедно с нея — целият ми план да обърна смъртните срещу боговете. — Добре, Одисее — кимам като стария конник и наставник, какъвто е Феникс. — Както заповядаш.

Одисей и Големият Аякс продължават край бурното море и аз тръгвам подире им.

Говорил съм за Ахиловата шатра и вие може би си представяте някаква проста палатка, обаче Пелеевият син живее в нещо, голямо почти колкото шапито на пътуващ цирк, какъвто си спомням от детството си… спомням си от онова, което започвам да си спомням от детството си. Изглежда, че Томас Хокънбери все пак е имал друг живот, и след почти цели десет години тук някои спомени се процеждат обратно в ума ми.

Тая нощ стотиците шатри и огньове около големия шатър на Ахил представляват също толкова хаотична сцена, колкото и останалата част от дългия километър и половина ахейски лагер. Някои от верните Ахилови мирмидонци подготвят черните му кораби за отплаване, други наблюдават вала, за да защитят своята част от брега в случай, че троянците пробият преди изгрев слънце, трети са се събрали около огньовете като Агамемноновите вождове.

Одий и Еврибат са съобщили за пристигането ни на водачите на стражата и личната гвардия на Ахил застава мирно и ни пуска да влезем в стана. Отдалечаваме се от брега и се изкатерваме по ниската дюна до възвишението, на което се издига Ахиловата шатра. Влизам вътре след двамата ахейци — Големият Аякс навежда глава, за да мине през по-ниския вътрешен вход. Трийсетина сантиметра по-нисък от своя другар, Одисей влиза изправен в цял ръст. Обръща се и ми дава знак да остана в преддверието. Мога да виждам и да чувам какво става вътре, обаче ако остана тук, няма да участвам в срещата.

Точно както разказва Омир, Ахил свири на лира и пее епическа песен за древни герои, не много по-различна от самата „Илиада“. Знам, че лирата е военен трофей, спечелен, когато Пелеевият син е завладял Тива и е убил Еетион, бащата на Андромаха. Хекторовата съпруга е израснала, слушайки същата тая сребърна лира в сърцето на царския си дом. Сега Патрокъл, най-близкият другар на Ахил, седи срещу него и го чака да свърши своята партия, за да изпее оставащите стихове.

Когато влизат Аякс и Одисей, Ахил спира да свири и изненадано се изправя. Патрокъл също скача на крака.

— Добре дошли! — извиква Пелеевият син и се обръща към приятеля си. — Виж, дошли са ни драги гости, сигурно имат ужасна нужда от мен, за да дойдат тук, и въпреки гнева си, признавам, че това са моите най-свидни другари от всички ахейци.

После повежда двамата пратеници до ниските кресла и им мята дебели пурпурни килими, за да седнат отгоре им.

— Сложи ни веднага големия кратер, сине Менойтиев — обръща се той към Патрокъл. — Ето… сложи го тук. Ще смесим по-силно вино. Да има чаша за всекиго от почтените ми гости.

Наблюдавам тия изненадващо изискани ритуали на героично гостоприемство. Патрокъл поставя тежка дъска до огъня и слага отгоре й месо — овче, козе и изпъстрено със сланина свинско. Автомедонт, приятел и колесничар на двамата, държи резените месо, докато Ахил отрязва избрани мръвки, осолява ги и ги забучва на шишове. Патрокъл разравя жаравата, нарежда шишовете и отново посолява всяко парче.

Усещам, че умирам от глад. Ако сега ми дадат думата — ако от това зависи съдбата на всички, — няма да мога да говоря, защото ми текат лигите.

Сякаш чул куркането на стомаха ми, Ахил надзърта в преддверието и едва не се вцепенява от изненада.

— Фениксе! Почтени учителю, благородни коннико! Мислех, че през последните седмици лежиш болен в шатрата си. Влизай, влизай!

С тия думи младият герой идва в преддверието, прегръща ме и ме завежда до огнището. Ухае на печено овнешко и свинско. Одисей ме стрелва с поглед като с кинжал и безмълвно ме предупреждава да си държа устата затворена по време на разговора.

— Седни, обични ми Фениксе — кани ме Ахил, някогашен ученик на стареца. Обаче ме настанява върху червени, вместо пурпурни възглавници, при това по-далеч от огъня, отколкото са Одисей и Аякс. Ахил е верен на старите си другари, само че разбира от протокол.

Патрокъл донася прясно опечен хляб в панери и Ахил сваля месото от шишовете и го нарежда в дървени блюда.

— Да принесем жертва на боговете, скъпи приятели — казва той и кимва на Патрокъл, който хвърля първите парчета месо, избрани за жертвоприношение, в пламъците.

— А сега яжте — казва Пелеевият син и всички с охота се нахвърляме на хляба, виното и месото.

Докато дъвча и се наслаждавам на храната, мислите ми препускат: как да произнеса речта си, за да променя съдбата на всички, на самите богове? Само допреди час ми се струваше съвсем просто, обаче Одисей не ми повярва, че ме праща Агамемнон. В епоса Одисей говори — предава Агамемноновото предложение на Ахил, — после Ахил отвръща с най-въздействащата и красива реч в „Илиада“, след това Феникс произнася дългия си трисъставен монолог — лична история, парабола на „Молбите“ и алегория на Ахиловото положение в мита за Мелеагър — парадигма, където митичният герой прекалено се бави да приеме предложените му дарове и да се сражава за приятелите си. Речта на Феникс е най-интересна от словата на тримата, пратени да убедят Ахил. И според „Илиада“ тъкмо аргументите на стареца склоняват разгневения Пелеев син да се откаже от клетвата си да отплава на другата сутрин. Когато Аякс вземе думата след мен, Ахил ще се съгласи да остане на другия ден, за да види какво ще направят троянците и ако се наложи, да защити корабите си от врага.

Моят план е да повторя части от дългата реч на Феникс по памет, после да се отклоня, за да вметна собствените си предложения. Обаче виждам, че Одисей ми се мръщи, и знам, че няма да получа такава възможност.

И какво, ако получа? Взел съм предвид факта, че боговете ще проследят тая среща — в края на краищата тя е един от ключовите елементи на „Илиада“, въпреки че сигурно само Зевс го е знаел предварително. Ала даже без да са предварително осведомени, някои богове и богини сигурно наблюдават пратеничеството. Зевс им е заповядал да не се намесват тоя ден и повечето се съобразяват с неговия ултиматум, обаче това навярно още повече разпалва любопитството им за пратеничеството при Ахил. Ако Пелеевият син отстъпи пред Агамемноновия подкуп и убедителността на Одисей, настъплението на Хектор и може би даже волята на самия Зевс ще бъдат осуетени. Ахил е човекът-войска.

Ами ако тая нощ го подмамя към ерес, както съм замислил, ако се опитам да го насъскам срещу боговете, няма ли Зевс моментално да се намеси и да вдигне във въздуха шатрата заедно с всички вътре? И даже Зевс да сдържи гнева си, представям си как Атина, Хера, Аполон или някоя друга заинтересована страна връхлита, за да погуби тоя… „Феникс“… задето е предложил курс на действие, който не отговаря на техните цели. Представил съм си тия неща, естествено, обаче вярвам, че телепортаторният медальон и шлемът на Хадес ще ме спасят.

Но какво, ако се спася с ново бягство и тия герои бъдат убити или обезсърчени от гнева на боговете? Целият план ще е отишъл напразно и всички богове ще разкрият моето присъствие. Тогава шлемът на Хадес и телепортаторният медальон няма да ми помогнат — боговете ще ме проследят до края на света, до праисторическа Индиана, ако се наложи. И точка, както казват самите те.

Одисей навярно ми прави услуга, като не ми позволява да говоря.

„Тогава защо съм тук?“

Утолили сме глада си, празните блюда са отместени настрани, в панерките са останали само корички хляб и сме готови за четвъртата чаша вино. Виждам, че Аякс едва забележимо кима на Одисей.

Великият стратег схваща намека и вдига чашата си в наздравица.

— Сине Пелеев, сполай!

Всички пием. Младият герой свежда русата си глава.

— Виждам, че нищо не липсва на тая гощавка — продължава Одисей с изненадващо тих и мек, почти меден глас. Тоя брадат мъж е най-речовит и лицемерен от всички велики ахейски вождове. — Не ни липсва нищо нито в Агамемноновия стан, нито тук, в дома на Пелеевия син. Ала в тая бурна нощ не бива да мислим сега за пируване сладко — не, сега се плашим от грозна беда, пратена ни от боговете.

Той продължава бавно, плавно, без да бърза, рядко използва реторични ефекти. Описва следобедния разгром, победата на троянците, паниката и желанието на ахейците да избягат и съучастничеството на Зевс.

— Тия нагли троянци и техните самохвални съюзници вдигнаха шатрите си на един хвърлей камък от нашите кораби, Ахиле — казва Одисей. Говори така, сякаш Ахил не е чул всичко това от Патрокъл, Автомедонт и другите си другари. Или просто го е наблюдавал от склона пред шатрата си. — Вече нищо не можело да ги спре. Така се хвалят и палят хиляди стражеви огньове, за да подкрепят заканата си. Канят се в първи зори да запалят с тия огньове нашите кораби и после да изтребят всеки, който е останал жив, и Кронид им праща окуражителни знаци, мълнии, запратени по нашия ляв фланг, а през това време Хектор вилнее и се опиянява от силата си. Той не се бои от нищо, Ахиле, ни от човек, ни от бог. Хектор е като бясно куче и са го обладали демоните на кателепсиса.

Одисей прави пауза. Ахил мълчи. Лицето му не изразява нищо. Неговият приятел Патрокъл през цялото време го наблюдава, ала героят изобщо не го поглежда. От него би излязъл невероятен покерджия.

— Хектор едва ще дочака зората — с още по-мек глас продължава Одисей, — тъй като заплашва в първи зори да отреже емблемите от кърмите на корабите ни, да ги запали с огън стихиен и приклещил всичките ни другари до горящите корпуси, да избие ахейците до крак. Кошмар, Ахиле, страх безпределен обзема сърцето ми, страх ме е, че боговете ще дадат на Хектор възможност да изпълни тия закани и че сме обречени да умрем тук в Илионското поле, далеч от конеразвъдните хълмове на Аргос.

Одисей отново прави пауза. Ахил пак мълчи. Изтляващите въглени пращят. Някъде наблизо някой свири бавна траурна песен на лира. От срещуположната посока се носи пиянски смях на войник, който явно се смята за обречен.

— Даже и късно, щом искаш, Ахиле — най-после повишава глас Одисей, — тръгни да запазиш клетите ахейци, измъчвани от троянския натиск.

И сега хитроумният цар иска Ахил да овладее гнева си и описва Агамемноновото предложение със същите думи, които Атридът е избрал да изброи своите седем триножника нови, дванадесет хранени коня и така нататък, и така нататък. Струва ми се, че малко повече от необходимото се спира на необладаваната Бризеида и троянските девици, които само чакат да бъдат изнасилени, както и на трите красиви щерки на Агамемнон, обаче свършва с пламенна молба и напомня на Ахил за съвета на родния му баща, наставлението на Пелей да цени дружбата над дрязгите.

— Но ако прекалено силно презираш Атрида, за да приемеш тези подаръци скъпи — завършва Одисей, — поне имай милост за всички ахейци. Включи се в битката и ни спаси сега и вечно като бог ще те тачим. Освен това не забравяй, че ако гневът ти те отблъсне от сраженията, ако омразата ти те прати у дома по винотъмното море, преди да свърши войната с Троя, никога не ще узнаеш дали си можел да погубиш Хектор. Това е шансът ти за тая аристея, Ахиле, тъй като убийствената лудост на Приамовия син утре ще го накара да влезе в близък бой след всички тия години зад високите стени на Илион. Остани и се бий с нас, знатни Ахиле, и сега за пръв път можеш да се изправиш срещу Хектор в двубой.

Трябва да призная, че речта на Одисей е страхотно представление. Ако бях на мястото на младия полубог, възлегнал върху възглавниците на метър и половина от мен в шатъра, може би щях да бъда убеден. Всички мълчаливо чакаме. Накрая Ахил оставя чашата си и отговаря:

— Сине божествен Лаертов, царю Одисей хитроумен, трябва съвсем откровено и честно да ти кажа как го преценявам аз и как несъмнено ще бъде, та тримата вече да спрете един подир друг да цвърчите. Колкото презирам вратите на мрачния Хадес, толкова презирам и мъж, който говори едно с устата си, ала таи друго в сърцето си.

Тия думи ме карат да запремигвам. Нима са удар срещу Одисей хитроумен, известен на всички ахейци като човек, готов да извърти истината, стига това да отговаря на целите му? Възможно е, обаче Лаертовият син не реагира по никакъв начин, затова запазвам неутрално лицето на Феникс.

— Ще ти го кажа ясно — продължава Ахил. — Нима Агамемнон ще ме спечели, ще ме придума с всички тия… дарове? — Героят произнася последната дума с отвращение. — Не. За нищо на света. Нито всички войски и вождове на ахейците ще ме убедят да се върна, тъй като тяхната благодарност е прекалено нищожна и закъсняла… Къде беше благодарността на ахейците през всички ония години, докато воювах с техните врагове, битка след битка, година след година в ярема, ежедневни сражения, без да им се вижда краят?

— Дванайсет града съсипах с корабите си, а пък по суша превзех единайсет, като оросих плодната почва на Троада с троянска кръв. И от всички тия градове заграбих огромни богатства, планини от плячка, върволици плачещи хубавици, и винаги съм давал най-ценното на Агамемнон — на тоя Атрид, който си стоеше спокойно на черните си кораби или се криеше далече зад войската. И той взимаше всичко… всичко, че и отгоре.

Замълча и ни огледа.

— А, да… понякога ви подхвърляше огризки, ала винаги е запазвал лъвския пай за себе си. На всички вас, верните, от които се нуждае, за да крепят властта му, той раздава и взима само от мен, включително робинята, която щеше да ми стане невеста. Е, майната му, майната им и на него, и на нея, свидни мои другари. Нека Агамемнон спи с Бризеида… стига още да може.

След като негодуванието му отново пламва, Ахил преминава на въпроса за причините мирмидонците, ахейците и аргивците изобщо да водят тая война.

— Заради Елена с нейната буйна и лъскава коса ли? — презрително пита той и продължава, че Менелай и брат му Агамемнон не са единствените мъже тук с липсващи съпруги, с което напомня на Одисей за собствената му жена Пенелопа, оставена сама през тия десет дълги години.

А аз си мисля за Елена, седнала в леглото, със спусната над раменете буйна лъскава коса, с бели на лунната светлина гърди.

Трудно ми е да внимавам в речта на Ахил, въпреки че е точно толкова великолепна и изненадваща, колкото съобщава Омир. Със своя кратък монолог Пелеевият син подкопава самия героичен кодекс, който го превръща в супергерой, кодекса на поведение, който го прави бог в очите на неговите воини и равните му.

Ахил казва, че няма желание да се бие със славния Хектор — нито да го убие, нито да умре от неговата ръка.

Ахил казва, че призори ще отведе хората и корабите си и ще остави ахейците на съдбата им — на милостта на Хектор, когато троянците и неговите пълчища прекосят рова и вала.

Ахил казва, че Агамемнон е куче, облечено в безсрамие, и че няма да се ожени за щерка на стария цар, даже да надминава по хубост и чар Афродита или да е равна по сръчност на Атина.

После Ахил казва нещо наистина удивително. Пелеевият син знаел от майка си, богинята Тетида, че пред него има две възможни съдби: да остане тук, да продължи обсадата на Троя и да убие Хектор, но след няколко дни да загине и той. В тая съдба, обяснила майка му, го очаквала вечна слава в паметта на хора и богове. Другата му съдба била да избяга — да отплава за дома, да изгуби гордостта и славата си, ала да има дълъг и щастлив живот. От него зависело да избере, преди години му разкрила майка му.

И той избира живота, осведомява ни сега Ахил. Тоя… тоя… герой, тая маса мускули и тестостерон, тая жива легенда, тоя полубог… избира живота пред славата. Това е достатъчно, за да накара Одисей смаяно да присвие очи и Аякс да зяпне.

— Затова Одисее и Аяксе, братя мои — завършва Ахил, — върнете се при знатните водачи на Ахея и им предайте моя отговор. Нека те си блъскат главите как да спасят кухите си кораби и хората си, които по това време утре ще бъдат приклещени до горящите корпуси на същите тия кораби. Що се отнася до мълчаливия Феникс…

Когато се обръща към мен, подскачам пет сантиметра над червената възглавница. Дълбоко съм потънал в размисъл над своята реч и моралните изводи от нея и изобщо съм забравил, че сме се събрали на обсъждане.

— Фениксе — снизходително се усмихва Ахил, — Одисей и Аякс трябва да се върнат при своя господар, обаче ти си свободен да пренощуваш тук при нас с Патрокъл и утре да отплаваш за нашата свидна родина. Стига да искаш — насила не ще откарам никого.

Това е моят шанс да взема думата. Без да обръщам внимание на намръщения Одисей, аз се оглеждам, непохватно се изправям и се прокашлям, за да започна дългата реч на Феникс. Как започваше? Толкова години преподаване и изучаване, разкриване на всеки нюанс на всяка старогръцка дума, а сега умът ми е празен.

Аякс също става.

— Докато тоя стар глупак се чуди дали да избяга с теб, Ахиле, аз ще ти кажа, че ти си не по-малко изкуфял от стария Феникс!

Ахил, мъжеубиецът, който не търпи да го оскърбяват, героят, който е готов да остави всичките си ахейски другари на произвола на съдбата, вместо да понася обиди от Агамемнон заради някаква си робиня, само се усмихва и повдига вежди.

— Да се откажеш от славата и двайсет хубавици заради една жена, която дори не можеш да имаш… пфу! — извиква Аякс и се обръща. — Хайде, Одисее, това мамино синче никога не е сукало от гръдта на сърдечната дружба. Да го оставим на гнева му и да предадем грозното си послание на очакващите ни ахейци. Наближава изгрев слънце и аз поне имам нужда от малко сън преди битката. Ако утре ще умирам, не искам да умра сънен.

Одисей кимва, изправя се, отново кима по посока на Ахил и напуска шатрата след Големия Аякс.

Все още стоя прав и зяпнал, готов да произнеса дългата трисъставна реч на Феникс — оная хитра реч! — със собствените ми хитри поправки и тайни цели.

Патрокъл и Ахил се изправят, протягат се и се споглеждат. Явно са очаквали това пратеничество и предварително са били наясно със смайващия отговор на Пелеевия син.

— Фениксе, скъпи ми дядо, потомък на Зевса — топло казва Ахил, — не знам какво точно те е довело тук тая бурна нощ, обаче добре си спомням, когато едно време ме отнасяше на ръце в леглото след уроците. Остани да нощуваш тук, Фениксе. Патрокъл и Автомедонт ще ти приготвят мека постеля. Щом пукне зората, ще отплаваме и ти можеш да дойдеш… или да останеш.

Той вдига ръка за поздрав и влиза във вътрешното помещение на шатрата си, а аз оставам да стоя като глупак, какъвто съм всъщност, онемял във всеки смисъл на думата, поразен от това невероятно отклонение от сюжета на „Илиада“.

Ахил трябва да бъде убеден да остане, даже да не участва в боевете, за да може „Илиада“ сама да постигне своето — троянците пак да победят и гърците да отстъпят, след като всичките им велики вождове бъдат ранени, Одисей, Агамемнон, Менелай, Диомед, абсолютно всички, и тогава, обзет от съчувствие към другарите си, знаейки, че Пелеевият син няма да се включи в сраженията, Патрокъл да надене златните доспехи на Ахил, да трепе троянците и да бъде убит в двубой с Хектор, а тялото му бъде обезобразено и осквернено. Виж, това вече ще изкара Ахил от шатрата му, ще го изпълни с убийствен гняв и ще реши съдбата на Хектор, Илион, Андромаха, Елена и всички нас.

„Наистина ли си тръгва?“ Не мога да го проумея. Не само че не съм намерил повратната точка и не съм променил нещата, но и сега цялата „Илиада“ е излязла от релси. Над девет години съм схоластик тук, следя, наблюдавам и докладвам на музата, и ни веднъж не е имало сериозно противоречие между събитията в тая война и Омировия епос. А сега… това. Ако Ахил си замине, а той определено има всички намерения да го направи призори, ахейците ще бъдат победени, корабите им ще бъдат изгорени, Илион ще се спаси и Хектор, а не Ахил ще стане великият герой на епоса. Почти няма вероятност да се осъществи Одисеевата „Одисея“… поне не така, както се пее сега. Всичко се е променило. „Само защото истинският Феникс не беше тук, за да произнесе истинската си реч ли? Или боговете са се намесили в тая повратна точка преди аз да имам възможност?“ Никога не ще узная. Моят шанс да убедя Ахил и Одисей в съвета, моят хитър план окончателно е провален.

— Хайде, стари Фениксе — казва Патрокъл и ме хваща за ръка, като че ли съм дете, отвежда ме в едно странично помещение в голямата шатра, където са ми приготвили възглавници и завивки. — Време е за сън. И утре е ден.