Дан Симънс
Илион (12)

12.
Над астероидния пояс

Корабът започна да намалява скоростта почти незабавно след като напусна магнитосферата на Юпитер и огромната им балистична дъга над равнината на еклиптиката до Марс от отсрещната страна на Слънцето щеше да отнеме няколко стандартни дни, а не часове. За щастие на Манмът и Орфу от Йо, тъй като имаха да обсъждат много неща.

Скоро след заминаването им Ри По и Корос III в предния контролен модул съобщиха, че разгръщат боровото платно. Манмът наблюдаваше операцията по сензорите на кораба — кръглото платно се разгъна и се провлачи на седем километра зад тях, опънато на осем бъкивъглеродни въжета, после се опъна в пълния си петкилометров радиус. На Манмът, който следеше кърмовата видеокамера, му приличаше на черен кръг, пробит в звездното небе.

Орфу от Йо излезе от яслата и се спусна по главния кабел, по соленоидния пръстен и после по поддържащите кабели като някакъв рачешки Квазимодо — изпитваше всичко, подръпваше всичко, тичаше по реакторните дюзи над повърхността на платното, за да провери за процепи, скъсани шевове и дефекти. Не откри нищо нередно и със странна и внушителна безтегловна грациозност се затича обратно към кораба.

Корос III заповяда да стартират модифицираното магнитно витло на Матлоф/Фенъли и Манмът усети и регистрира промяната в енергията на кораба, когато устройството на носа генерира витлово поле с радиус хиляда и четиристотин километра — изтласкваше свободни йони и концентрираше събиращия се слънчев вятър.

„Кога скоростта ще се понижи достатъчно, за да спрем при Марс?“ попита по общия канал Манмът, като си мислеше, че ще му отговори Орфу.

Ала получи отговор от надменния Корос III. „Тъй като скоростта на кораба се понижава и се увеличава ефикасната зона на витлото, без температурата на платното да достигне точката си на топене при хиляда и седемстотин градуса, корабната маса е равна на четири по десет на шеста степен и следователно понижаването на сегашната ни скорост от нула цяло хиляда деветстотин деветдесет и две на нула цяло нула нула едно от скоростта на светлината — точката на сигурно пресичане — ще отнеме двайсет и три цяло и шест десети стандартни години“.

„Двайсет и три цяло и шест десети стандартни години!“ — извика Манмът по общия канал. Щяха да имат повече време за обсъждания, отколкото се надяваше.

„Това ще ни забави само до все още високата скорост триста километра в секунда — поясни Корос III. — Навлизането в системата с една хилядна от скоростта на светлината никак не е лесна работа“.

„Явно ни очаква тежко кацане на Марс“ — отбеляза Манмът.

Орфу избоботи по канала.

В разговора се включи калистанският навигатор. „Понижаването на скоростта ни няма да зависи само от йонното борово платно, Манмът. Самият полет ще отнеме по-малко от единайсет стандартни дни. И скоростта ни при влизане в марсианска орбита ще е под шест километра в секунда“.

„Това вече е по-добре — рече Манмът. Намираше се в контролната люлка на «Смуглата дама», ала познатите му сензори и средства за управление бяха тъмни. Чувстваше се странно да получава всички данни от сензорите на по-големия кораб вместо от своята животоподдържаща система. — Откъде идва разликата?“

„От слънчевия вятър — отговори по кабелната връзка на яслата Орфу. — Тук той има средна скорост тристатина километра в секунда и йонната му плътност е десет на шеста степен протона в кубичен метър. Ние потеглихме с половин резервоар юпитерски водород и четвърт резервоар деутерий и с помощта на витлото на Матлоф/Фенъли ще извлечем още от слънчевия вятър, за да запалим четирите ядрени двигателя на носа точно след като подминем Слънцето. Оттам ще започне истинското понижаване на скоростта“.

„Нямам търпение“ — отвърна Манмът.

„И аз“ — съгласи се Орфу от Йо. Манмът си помисли, че великанският моравек или няма усет за ирония, или има доста черно чувство за хумор.

Докато корабът прелиташе на около сто и четирийсет милиона километра над астероидния пояс, Манмът четеше „A la recherche du temps perdu“ — „По следите на изгубеното време“ от Пруст.

Орфу беше свалил френския език с всичките му класически тънкости, наред с романа и биографични сведения за Пруст, но в крайна сметка Манмът прочете книгата в петте английски превода, тъй като английският беше изгубеният език, върху който съсредоточаваше проучванията си през последния з-век и половина, и се чувстваше по-уверен да преценява литература на него. Орфу се бе подсмихнал на това и беше напомнил на по-дребния моравек, че сравнението на Пруст с любимия на Манмът Шекспир е грешка, че двамата са толкова различни, колкото е различен скалистият, тераформиран вътрешносистемен свят, за който пътуваха, от познатите им Юпитерови луни, ала Манмът въпреки това го прочете на английски.

Когато свърши — разбираше, че това е само повърхностен многократен прочит, обаче нямаше търпение да започнат диалога — се свърза с Орфу по теснолъчевия канал, тъй като йонийският моравек беше напуснал яслата си и отново проверяваше боровото платно, този път здраво завързан със спасителни въжета заради понижаването на скоростта.

„Не знам — каза Манмът. — Просто не разбирам. Всичко това ми прилича на възбудени размисли на естет“.

„На естет ли? — Орфу завъртя едно от комуникационните си стълбчета, за да засече тесния лъч, докато манипулаторите и камшичетата му заваряваха една кабелна връзка. Манмът го наблюдаваше по задната видеокамера и бялата волтова дъга му приличаше на звезда на черния фон на платното зад тромавата грамада на йониеца. — За Пруст ли говориш, Манмът, или за неговия разказвач Марсел?“

„Да не би да има разлика?“ Още докато пращаше този саркастичен въпрос, Манмът разбра, че не е справедлив. През последните дванайсет з-години бе пратил на Орфу стотици, може би дори хиляди имейли, в които му обясняваше разликата между Поета „Уил“ в сонетите и историческия творец Шекспир. Подозираше, че въпреки плътността и непроницаемостта на Пруст самоличността на автора и героите му са също толкова сложни.

Орфу от Йо не обърна внимание на въпроса му и отговори: „Признай, че комичното въображение на Пруст ти е харесало. Той преди всичко е сатирик“.

„Нима има комично въображение? Забелязах известна комедийност в творбата“. Манмът не се шегуваше. Не че човешкото чувство за хумор му беше чуждо, на него и изобщо на моравеките — дори най-древните самоеволюиращи, съвсем смътно разумни роботи от началото на епохата на космическите полети, създадени и пратени от хората преди рубиконовата пандемия, бяха програмирани да разбират хумор. Общуването с човеците, истинското двустранно общуване, не бе възможно без хумор. Той беше също толкова човешки, колкото гнева, логиката, ревността и гордостта, все елементи, които Манмът бе открил и отбелязал в безкрайния роман на французина. Обаче Пруст — комик? Неговите образи — комични герои? Не го виждаше така и ако Орфу имаше право, пропускът му беше невероятен. Именно Манмът десетилетия наред бе търсил игрословиците и сатирата в пиесите на Барда, именно той беше изровил и най-скритата ирония в сонетите на Шекспир.

„Виж — чу, докато Орфу тичаше обратно към кораба по опънатото бъкивъглеродно въже. Реактивните дюзи пулсираха. — Прочети пак тази част от «Една любов на Суан», където, заробен от невярната и капризна Одет, Суан използва цялото си умение на емоционален изнудвач, за да не я пусне в театъра сама. Открий хумора тук, приятелю“. И свали текста.

— Заклевам ти се — казваше й той няколко минути преди тръгването й за театъра, — че когато те моля да не отиваш, ако бях егоист, дълбоко в себе си щях да предпочета ти да ми откажеш, защото имам най-различни задължения тази вечер; ще се уловя сам в клопката си и ще бъда сериозно затруднен, ако противно на всичките ми очаквания ти ми отговориш, че няма да отидеш. Но моите задължения, моите развлечения не са най-главното. Аз съм длъжен да мисля за тебе. Може би ще дойде ден, когато, напълно отдалечен от тебе, ти с право ще ме упрекнеш, че не съм те предупреждавал в решителните мигове, когато съм чувствал, че постъпките ти заслужават строго порицание, че те постепенно подкопават любовта. Как да ти кажа, в този случай важното не е „Нощта на Клеопатра“ (що за заглавие!). Важното е дали ти си толкова ниско в интелектуално отношение същество, същество, лишено едва ли не от всяко очарование, презряно същество, неспособно да се откаже от едно развлечение. Как би могъл човек да те обича, ако действително си такава? Ами че ти тогава не си личност, не си дори несъвършено създание, податливо поне на усъвършенстване. В такъв случай си безформена течност, която се люшка накъдето я излееш, риба без памет и разсъдък, която сто пъти на ден се блъска в стъклата на аквариума, без да проумее, че те не са вода. Не разбираш ли, че в резултат на твоя отговор — не казвам естествено, че веднага ще престана да те обичам — ти няма вече да ми се струваш така желана, ако разбера, че не си личност, че стоиш по-долу от всичко, че не бих могъл да те поставя над нищо. Естествено аз бих могъл да те помоля — без да ти изтъквам всички тия доводи — да не отиваш на тази нищо и никаква „Нощ на Клеопатра“ (не бих искал дори да си мърся езика с това име, но ти ме принуждаваш!), уверен, че ти всъщност ще отидеш. Но понеже съм решил да държа сметка за отговора ти и да си направя съответните изводи, сметнах, че е по-честно да те предупредя.

От известно време Одет даваше признаци на вълнение и колебливост. Понеже не виждаше нищо смислено в цялата тая негова реч, ясно й беше, че може да я причисли към категорията „конско“ или към обичайните сцени на укори и молби; дългогодишният й опит с мъжете й даваше възможност да заключи, без да вникне в подробностите, че те произнасят подобни словоизлияния само когато са влюбени, а щом са влюбени, няма защо да изпълнява молбите им, тъй като това е най-добрият начин да се влюбят още по-силно. Затова би слушала най-спокойно Суан, ако не се тревожеше, че времето минава и ако той поговори още малко, в края на краищата „ще изпусне овертюрата“; впрочем тя му изтъкна това с нежна и смутена, но упорита усмивка.^[1]

Манмът се засмя високо в тясната контролна кабина на „Смуглата дама“. Сега вече го виждаше. Блестящ хумор. При първия прочит на откъса се беше съсредоточил върху човешката ревност и очевидния опит на героя Суан да манипулира поведението на жената Одет. Сега му бе… ясно.

„Благодаря — каза той, докато шестметровият моравек с форма на мечоопашат рак се настаняваше в яслата си. — Струва ми се, че вече чувам струящия хумор. Оценявам го. Всичко е различно от духа, езика и структурата на Шекспир, обаче все пак нещо е… същото“.

„Маниакалният интерес към загадката какво е да си човек — предположи Орфу. — Твоят Шекспир разглежда всички аспекти на човешката природа от гледна точка на реакцията на героите към събитията. Героите на Пруст се заравят дълбоко в паметта, за да открият същите аспекти. Твоят Бард може би е като Корос Трети, който ръководи тази експедиция. Моят скъп Пруст по-скоро е като теб, обвит в пашкула на «Смуглата дама», ровещ надълбоко в търсене на географията на рифовете, твърдото дъно, други живи същества и целия свят с помощта на ехолот“.

Манмът обмисли думите му в продължение на няколко богати наносекунди. „Не виждам как твоят Пруст е разгадал загадката — или по-точно как се е опитал да я разгадае, освен чрез потъване в паметта“.

„Не само в паметта, приятелю Манмът, а и във времето“.

На десетки метри разстояние, скрит зад почти неуязвимия си и непробиваем двоен корпус на подводницата и носещия я кораб, Манмът се почувства така, сякаш йониецът се е пресегнал и го е докоснал някак лично, някак дълбоко.

„Времето е отделно от паметта — промълви по личния им канал Манмът. Говореше главно на себе си. — Но дали паметта е отделна от времето?“

„Точно така! — отекна гласът на Орфу. — Точно така. Героите на Пруст, на първо място «аз» или разказвачът «Марсел» но също и нашият нещастен Суан, имат три възможности да надушат и разгадаят непроницаемата загадка на живота. Техните три подхода са неуспешни, но самата история някак си успява, въпреки провала на своя разказвач и дори на автора!“

Манмът известно време мълчаливо мисли за това. Превключи зрението си от външна на вътрешна камера, към сложностите на самия кораб и неговото страховито кръгло платно, обърнато „надолу“ към скалите, към Пояса. Поиска пълно увеличение на образа и го получи.

На черния фон се премяташе самотен астероид. Нямаше опасност от удар. Не само, че техният кораб вече се намираше на сто и петдесет милиона километра над равнината на еклиптиката и с ослепителна скорост профучаваше покрай Пояса, но и този астероид — Манмът влезе в навигационните бази данни на Ри По и разпозна скалата като Гаспра — се отдалечаваше от тях. Въпреки това тя представляваше истински миниатюрен свят — в общите сведения се съобщаваше, че размерите й са двайсет на шестнайсет на единайсет километра — грамада с неправилна форма, напомняща на заострен картоф, цялата покрита с кратери. По-интересното беше, че в образа се забелязваха очевидни изкуствени елементи — прави линии, издълбани в скалата, проблясъци в тъмните кратери, групи светлинни източници върху сплескания „нос“ на астероида.

„Астровеки — тихо каза Орфу. Явно гледаше същия видеоизточник. — Из Пояса са пръснати няколко милиона“.

„Враждебно ли са настроени, както твърдят всички?“ Още щом прати въпроса, Манмът се разтревожи, че ще прозвучи уплашено.

„Не знам. Предполагам, че е така — защото са решили да еволюират в много по-конкурентна култура от нашата. Говори се, че се боят и ненавиждат постчовеците и откровено мразят нас, далечните моравеки. Корос Трети може би знае дали легендите за тяхната свирепост са верни“.

„Корос ли? Защо тъкмо той?“

„Малцина моравеки го знаят, но преди шейсетина з-години той ръководи експедиция до астероидите от името на Астейг/Че и Консорциума на Петте луни. С него имаше деветима моравеки. Върнаха се само още трима“.

Манмът се замисли за миг. Искаше му се да знае повече за оръжията — ако астровеките се опитаха да ги убият, дали разполагаха с енергийно оръжие или хиперкинетична ракета, която да улучи кораба им? Едва ли — не и при сегашната им скорост от над нула цяло сто деветдесет и три от скоростта на светлината. „Какви са трите начина, по които героите на Пруст са се опитали да разгадаят загадката на живота и не са успели?“ — попита той Орфу.

Едрият моравек от дълбокия космос се прокашля. „Първо тръгват по линията на аристократичността, титлата, рожденото право и земевладелското дворянство — започна Орфу. — Разказвачът Марсел в продължение на около две хиляди страници опитва по този път. Е, поне вярва, че по-важното благородство е особеност на характера. Обаче накрая не стигат доникъде“.

„Просто снобизъм“ — отбеляза Манмът.

„Изобщо не е просто снобизъм, приятелю — с оживен глас възрази Орфу. — Пруст е смятал снобизма за спойката, която държи обществото — всяко общество през всяка епоха. В книгата той го проучва на всички равнища и различните му проявления не престават да го интересуват“.

„За разлика от мен“ — тихо каза Манмът с надеждата, че тази откровеност няма да оскърби приятеля му.

Субзвуковото боботене на Орфу отново завибрира и увери Манмът, че не го е обидил.

„Кой е вторият път, по който се е опитал да отговори на загадката на живота?“ — попита той.

„Любовта“ — отвърна йониецът.

„Любовта ли?“ — повтори Манмът. По над трите хиляди страници на „По следите на изгубеното време“ имаше много любов, ала изглеждаше ужасно… безнадеждна.

„Любовта — изтътна Орфу. — Романтичната любов и физическото желание“.

„Искаш да кажеш романтичната любов, която Марсел — и Суан, естествено — изпитват към семейството си, към бабата на Марсел, така ли?“

„Не, Манмът, романтичната привързаност към познатите неща, към самия спомен и към хората, които попадат в областта на познатите неща“.

Европейският моравек погледна премятащия се астероид. Според инфобара на Ри По Гаспра се завърташе напълно около оста си за около седем стандартни часа. Манмът се зачуди дали такова място изобщо може да е източник на познатост, на романтична привързаност, за него или за което и да е друго разумно същество. „За разлика от мрачните морета на Европа“.

„Моля?“

Манмът усети, че органичните му пластове настръхват, когато разбра, че е размишлявал гласно по частния канал. „Нищо. Защо любовта не е довела до отговора на загадката на живота?“

„Защото Пруст е знаел — и неговите герои са открили, — че нито любовта, нито нейният по-благороден роднина, приятелството, могат да устоят на ентропийните мечове на ревността, скуката, познатостта и егоизма“ — отвърна Орфу и за пръв път в прякото им общуване на Манмът му се стори, че долавя тъжни нотки в гласа на едрия моравек.

„Никога ли?“

„Никога — потвърди Орфу и тежко въздъхна. — Спомняш ли си последните редове от «Една любов на Суан»? «И като си помисля само, че похабих толкова години от живота си, че исках да умра, че изживях най-голямата си любов заради жена, която не ми харесваше и изобщо не беше моя тип!»^[2]“

„Забелязах, но тогава не знаех дали това трябва да е ужасно смешно, ужасно горчиво или неизразимо тъжно. Какво е по-точно?“

„И трите, приятелю — отговори Орфу от Йо. — И трите“.

„Какъв е третият път на героите на Пруст към загадката на живота?“ — попита Манмът и увеличи притока на кислород в кабината, за да разнесе паяжината от тъга, която заплашваше да обгърне сърцето му.

„Хайде да оставим това за някой друг път — предложи Орфу навярно усетил настроението на събеседника си. — Корос Трети ще увеличи радиуса на витлото и може би ще е забавно да гледаме фойерверките по рентгеновия спектър“.

Минаха покрай орбитата на Марс и нямаше нищо за гледане — естествено, планетата се намираше от отсрещната страна на Слънцето. Ден по-късно подминаха земната орбита и пак нямаше нищо за гледане — Земята беше далеч в обиколката си по равнината на еклиптиката. На мониторите се виждаше ясно само Меркурий, над който прелетяха, но ревът и ослепителното сияние на Слънцето изпълни всички екрани.

Преди да минат над Слънцето в перихелий от едва деветдесет и седем милиона километра, спуснаха боровото платно, навиха го и го сгънаха в задния купол. Орфу помогна на дистанционните манипулатори да свършат тази работа и Манмът наблюдаваше на корабните екрани как приятелят му снове назад-напред. Белезите и вдлъбнатините по повърхността му ясно се различаваха на ярката слънчева светлина.

Два часа преди да запалят ядрените двигатели Корос III изненада Манмът, като покани всички да се съберат в контролния модул до върховете на магнитното витло.

В кораба нямаше вътрешни коридори. Щом скоростта им се понижеше и влезеха в марсианска орбита, Корос трябваше да се прехвърли на „Смуглата дама“ по въжета. Манмът се съмняваше, че ще успее да прекоси корпуса, за да стигне до контролната кабина.

„Защо трябва физически да се събираме, за да разговаряме? — попита той Орфу по частния им канал. — Пък ти и без това не можеш да влезеш в контролния модул“.

„Мога да вися отвън, да ви гледам през илюминатора и да разговарям по кабелна връзка с контролния модул“.

„Защо не заседаваме по комуникационните канали?“

„Не знам, но след сто и четиринайсет минути запалваме двигателите. Най-добре да дойда в трюма да те взема“.

Така и сториха. Европеецът нямаше проблеми с вакуума и силната радиация естествено, ала мисълта да се откачи от кораба и да го остави го беше смутила. Орфу го чакаше в трюма и Манмът бе възнаграден с незабравимата гледка на „Смуглата дама“, ярко осветена от ослепителните слънчеви лъчи, натикана в кораба като осолена акула в търбуха на кракен.

С помощта на манипулаторите си Орфу постави Манмът в една заградена ниша в корубата си и се насочи по обезопасяващите въжета покрай тъмния корпус на кораба, нагоре по пръстеновидните ребра и напред към контролния модул. По-дребният моравек хвърли поглед към сферичните ядрени двигатели, монтирани върху носа като проектантски недомислици, и направи справка за времето — час и четири минути до запалването.

Разгледа ултрастелт обшивката на корпуса — абсолютно черна пореста материя, която правеше кораба, без ядрените двигатели, боровото платно и другите детайли, теоретично невидим за очи, радари, гравитонно отражение, инфрачервени, ултравиолетови и неутринови скенери. „Но какво значение има дали ще стигнем върху четири стълба ядрен пламък за два дни?“

Контролният модул имаше херметичен шлюз. Манмът помогна на Орфу да включи изолирания си кабел, после мина през шлюза и продължи да диша въздух по стария начин.

— Корабът разполага с оръжие — без предисловие съобщи Корос III, като изричаше думите по въздуха. Многофацетните му очи и черната му хуманоидна коруба отразяваха червените халогенни светлини.

Третият моравек в херметизираната контролна кабина, мъничкият калистанец Ри По, заемаше третия връх на моравския триъгълник.

„Чуваш ли ни?“ — попита по частния си канал Манмът. Орфу се виждаше през предните прозорци.

„О, да“.

— Защо ни го казваш сега? — попита Манмът ганимедеца.

— Реших, че двамата с йониеца имате право да го знаете. Тук е заложено самото ви съществувание.

Манмът погледна навигатора.

— Значи ти си знаел за оръжията, така ли?

— Знаех за вградените в кораба отбранителни оръжия — отвърна Ри По. — До този момент нямах представа, че на повърхността ще бъдат закарани оръжия. Обаче е логично да се предположи.

— „На повърхността“ — повтори Манмът. — В корпуса на „Смуглата дама“ има оръжия. — Това всъщност не беше въпрос.

Корос III кимна — древен хуманоиден знак за потвърждение.

— Какви по-точно? — попита Манмът.

— Не съм упълномощен да ти кажа — сковано заяви високият ганимедец.

— Е, аз пък може да не съм упълномощен да превозвам оръжия със своята подводница — изсумтя Манмът.

— Нямаш възможност за избор по този въпрос — рече Корос III. Гласът му прозвуча по-скоро тъжно, отколкото надменно.

Европейският моравек кипна.

„Той е прав — успокои го Орфу и Манмът разбра, че йониецът говори по частния канал. — Никой от нас вече няма възможност за избор. Трябва да продължим“.

— Тогава защо ни го казваш? — пак попита Манмът.

Отговори му Ри По.

— Откакто прелетяхме над Слънцето, наблюдаваме Марс. От това разстояние уредите ни потвърждават квантовата активност, регистрирана от космоса на Юпитер — обаче интензивността й е няколко величини по-голяма, отколкото бяхме изчислили. Този свят представлява опасност за цялата Слънчева система.

„Защо? — попита Орфу. — Постчовеците векове наред са експериментирали с квантово изместване в орбиталните си градове около Земята“.

Корос III поклати глава по онзи смътно човешки начин, макар че на Манмът не му идваше наум думата „смътно“, когато се взираше във високата лъскавочерна фигура с блестящи очи на муха.

— Не до такава степен — поясни ръководителят на експедицията им. — Квантовото фазоизместване, което в момента се регистрира на Марс, възлиза на дупка в тъканта на пространство-времето. Тя не е стабилна. Това не е разумна употреба на квантова технология.

„Има ли нещо общо с войниксите?“ — поинтересува се Орфу. Повечето юпитерски моравеки знаеха за легендарните войникси само това, че на планетата Земя се е наблюдавало безпрецедентно количество фазоизместваща активност, когато преди повече от две хиляди з-години съществата за пръв път били споменати в засечените постчовешки неутринови излъчвания.

— Не знаем дали са замесени войниксите, нито дали още са на Земята — отговори Корос. — Повтарям, смятам се за морално задължен да ви осведомя, че на този кораб и на подводницата, с която Манмът ще ме превози, има оръжия. Вие няма да вземете решението за употреба на тези оръжия. Отговорността лежи изцяло върху мен, когато съм на този кораб, и върху Ри По за отбрана на кораба, когато с Манмът се спуснем на планетата. Решението за употреба на сила на самия Марс ще бъде само мое.

— В такъв случай оръжията на кораба са само отбранителни и няма да се използват срещу цели на Марс, така ли? — попита Манмът.

— Няма — отвърна Ри По. — Оръжията на кораба са само отбранителни.

„Но сред оръжията на борда на «Смуглата дама» има и такива за масово унищожение“ — предположи Орфу от Йо.

Корос III се поколеба: очевидно претегляше заповедите си и правото на екипажа да знае.

— Да — накрая потвърди той.

Манмът се замисли какви може да са тези оръжия за масово унищожение. Ядрени бомби? Неутринови излъчватели? Плазмени експлозиви? Антиматериални устройства? Бомби черни дупки за взривяване на цели планети? Нямаше представа. През неколковековното си съществувание не беще придобил опит с оръжията, освен не много опасните мрежи, остени и галванизатори, необходими за защита от кракени или улавяне на европейски морски животни.

— Корос — тихо попита той, — имахте ли оръжия на онази експедиция до астероидите преди няколко десетилетия?

— Не — отвърна ганимедецът. — Нямаше нужда. Колкото и войнствени и свирепи да бяха станали през по-късните етапи на еволюцията си, астероидните моравеки не представляваха опасност за съществуванието на никое разумно същество в Слънчевата система. — Той им посочи времето: до запалването на ядрените двигатели оставаха четирийсет и една минути. — Други въпроси?

Орфу имаше въпрос. „Защо сме обвити в ултрастелт, щом се приближаваме към Марс с четири ядрени следи, с които сме като супернова, денонощно видима за всички на марсианската повърхност, които имат очи? Я почакай… опитваш се да предизвикаш реакция. Да ги накараш да ни нападнат“.

— Да — отново потвърди Корос. — Това беше най-лесният начин да преценим намеренията им. Ядрените двигатели ще угаснат, докато сме още на осемнайсет милиона километра от Марс. Ако дотогава не са се опитали да ни пресрещнат, ще изхвърлим двигателите, соленоидните пръстени и всички други външни устройства и ще влезем в марсианска орбита с пасивни контрамерки, криейки местонахождението си. В момента не ни е известно дали постчовеците — или някакви други същества, които са тераформирали Марс и го обитават — са изградили технологична или посттехнологична цивилизация.

Манмът се замисли. Щяха да изхвърлят всички двигатели, с които можеха да се завърнат.

„Според мен тази интензивна квантова фазоизместваща активност е признак за нещо доста технологично“ — обадя Орфу.

— Възможно е — каза Ри По. — Но във вселената винаги има луди учени.

С това загадъчно изявление срещата приключи, въздухът от контролната кабина беше изпуснат и Орфу отнесе Манмът обратно в неговата подводница в корабния трюм.

Четирите двигателя се запалиха по график. През следващите два дни Манмът бе прикован в гравитационното си кресло, докато корабът се носеше върху равнината на еклиптиката към Марс с над 400 g. Трюмът, в който се намираше „Смуглата дама“, отново беше напълнен с гел, но не и жилищният му отсек, и тежестта и липсата на движение започнаха да му омръзват. Манмът не можеше да си представи натиска, на който бе подложен Орфу в своята ясла. Марс и всички образи от предната камера бяха замъглени от ослепителните пламъци на четирите двигателя, ала Манмът прекарваше времето, като наблюдаваше корпуса и звездите зад кърмата и препрочиташе части от „A la recherche du temps perdu“, в които откриваше връзки и разлики с любимите си Шекспирови сонети.

Любовта на Манмът и Орфу към човешките езици и литература от Изгубената ера не беше чак толкова необичайна. Преди повече от две хиляди з-години първите моравеки, пратени в космоса на Юпитер да проучат луните и да установят контакт с разумните същества в атмосферата на планетата, бяха програмирани от първите постчовеци с подробни пълносетивни записи на човешката история, култура и изкуства. Рубиконът вече се беше случил, естествено, а преди него и Голямото отстъпление, ала все още имаше надежда да спасят паметта и документите от човешкото минало, въпреки че последните девет хиляди сто и четиринайсет старостилни човеци на Земята не можеха да бъдат спасени с последния факс. През вековете след прекъсване на връзката със Зелената планета човешкото изкуство, литература и история бяха станали хоби на хиляди вакуумни и лунни моравеки. Някогашният, партньор на Манмът, Урцвайл, който преди осемнайсет ю-години беше загинал при ледопад под европейския леден кратер Тир Макула, бе страстен почитател на Библията. Манмът и досега пазеше тази книга под отрупаната си работна маса до изолираната с гел лава-лампа, която му беше подарил Урцвайл.

Манмът наблюдаваше филтрираните пламъци на ядрените двигатели на видеомонитора си и се опитваше да свърже своята представа за историческия Марсел Пруст — човек, прекарал последните три години от живота си в своята прочута звукоизолирана с корк стая, заобиколен от постоянно прииждащи коректури, стари ръкописи и шишета с наркотични лекарства, от време на време посещаван от жигола и работници, монтирали един от първите телефони в Париж — с разказвача Марсел, заел се с изтощителното търсене в „По следите на изгубеното време“. Манмът имаше огромна памет — можеше да повика карти на Париж от 1921 г., да свали всяка снимка, скица или портрет на Пруст, да види платното на Вермеер, накарало неговата героиня да припадне, да свърже всеки герой от книгите с всички исторически личности, познати на автора — ала всичко това не му помагаше особено да разбере творбата. Знаеше, че човешкото изкуство просто превъзхожда човеците.

Четири тайни пътя към истината за загадката на живота, беше казал Орфу. Първият — маниакалният интерес на Пруст към благородничеството, аристокрацията, висшите ешелони на обществото — очевидно не водеше доникъде. Манмът нямаше нужда да прехвърли трите хиляди страници с официални вечери като героя на Пруст, за да го проумее.

Вторият, идеята за любовта като ключ към загадката на живота, пленяваше въображението на Манмът, подобно на Шекспир, но по съвсем друг начин. Пруст определено се беше опитал да разгледа всички страни на човешката любов — хетеросексуална, хомосексуална, бисексуална, роднинска, колегиална, междуличностна — както и любовта към места, вещи и самия живот. И европейският моравек трябваше да се съгласи с анализа на Орфу, че Пруст отхвърля любовта като верен път към цялостното проникновение.

Третият път за Марсел бе изкуството — изобразителното изкуство и музиката — и той го беше отвел до красотата, и не и до истината.

„Какъв е четвъртият път? И щом той не е помогнал на героите, какъв е истинският път зад страниците, неизвестен на героите, ала навярно съзрян от самия творец?“

За да разбере, Манмът само трябваше да отвори канал до Орфу. Потънали в мислите си, през този последен ден на понижаване на скоростта двамата приятели почти не бяха разговаряли. „Ще ми обясни по-късно — помисли си европеецът. — А дотогава сигурно ще го видя и сам… и ще установя дали има връзка с Шекспировия анализ на онова, което се крие зад любовта“. В края на сонетите Бардът категорично отхвърляше сантименталната, романтичната и физическата любов.

Ядрените двигатели угаснаха. Избавлението от високата гравитация и вибриращия шум му подейства почти ужасяващо.

Сферичните двигатели моментално бяха изхвърлени. Малки ракети ги отдалечиха от траекторията на кораба.

„Спускане на платното и соленоида“ — разнесе се по общия канал гласът на Орфу. Манмът видя по различни камери изхвърлянето на тези елементи в космоса.

Той отново превключи на предната камера. Марс вече ясно се виждаше, само на осемнайсет милиона километра пред и под тях. Ри По пусна траекторни подложки. Подхождането им изглеждаше идеално. Малки вътрешни йонни дюзи продължаваха да понижават скоростта на кораба и се готвеха да го въведат в полярна орбита.

„Няма данни за радари и други сензори, проследяващи спускането ни — съобщи Корос III. — Няма опит за прихващане“.

Манмът си помисли, че ганимедецът има изключително чувство за лично достойнство, но и склонност да съобщава очевидното.

„Получаваме информацията по пасивните сензори“ — каза Ри По.

Манмът провери данните. Ако се приближаваха към Европа, да речем, дисплеите щяха да засичат радиосигнали, гравитонни отражения, микровълни и множество други технологични емисии, идващи от обитаваната от моравеки луна. Марс мълчеше. Тераформираната планета обаче определено изглеждаше обитаема. Монтираният на носа телескоп вече показваше белите къщи на Монс Олимпус, правите или заоблени пътища, каменните глави по брега на Северното море и дори кадри на движение и дейност, ала нямаше радиотрафик и микровълнови излъчвания, не се засичаха електромагнитните следи на технологична цивилизация. Манмът си спомни израза на Ри По — „луди учени“.

„Пригответе се за влизане в марсианска орбита след шестнайсет часа — обяви Корос. — Ще наблюдаваме от орбита още двайсет и четири часа. Манмът, приготви подводницата за спускане след трийсет часа“.

„Слушам“ — потвърди той по общия канал.

През по-голямата част от двайсет и четирите часа, които прекараха в полярна орбита, Марс изглеждаше съвсем мирен.

В кратера Стикни на Фобос имаше изкуствени устройства — рудодобивни машини, останки от магнитен ускорител, разбити жилищни куполи и роботи — но те бяха студени, прашни, надупчени и датираха отпреди повече от три хилядолетия. Онези, които бяха тераформирали Марс през последния век, нямаха нищо общо с древните артефакти на вътрешната луна.

Беше виждал кадри от някогашната Червена планета — макар винаги да я бе смятал по-скоро за оранжева, отколкото червена — но тя вече не беше червеникавооранжева. Когато прелетяха над северния полюс, видяха какво е останало от полярната ледена шапка — киша, лишена от въглероден двуоксид по време на тераформирането, бял остров в синьото северно море. Над океана се кълбяха облаци, покриващи повече от половината северно полукълбо. Планините все още бяха възоранжеви и повечето материци бяха кафяви, ала и без телескоп се виждаха удивително зелени гори и поля.

Никои не ги предизвика: нямаше радиоповиквания, радар, тесен лъч, лазер или модулирано неутриново сканиране. Напрегнатите минути преливаха в дълги часове на мълчание; четиримата моравеки се готвеха за спускането на „Смуглата дама“.

На Марс очевидно имаше живот — човешки или постчовешки, както изглеждаше, наред поне с още един вид — носачите на каменните глави, може би хора, но дребни и зелени на телескопските снимки. Покрай северното крайбрежие и по пълните с вода каньони на Валес Маринерис плаваха кораби с бели платна, но не бяха много. Още няколко платна се виждаха по кратерното море, което някога бе представлявало котловината Хелас. На Монс Олимпус имаше очевидни признаци за живот — и поне един високотехнологичен ескалатор по склоновете на вулкана. Снимаха пет-шест летящи машини близо до върха на Олимп, зърнаха още няколко бели къщи и терасирани градини по високите склонове на вулканите в Тарзис — Аскрезус Монс, Павонис Монс и Арсия Монс — но нямаше следи от могъща планетна цивилизация. Корос III обяви по общия канал, че според него на четирите вулкана живеят най-много три хиляди от светлокожите хуманоидни наглед хора, а в палатковите лагери по крайбрежията — двайсетина хиляди зелени работници.

По-голямата част от Марс пустееше. Тераформирана, но пуста.

„Това едва ли е опасно за всички разумни форми на живот в Слънчевата система, нали?“ — попита Орфу от Йо.

Отговори му Ри По. „Погледни квантовия профил на планетата“.

— Господи — гласно ахна Манмът в празната си екоясла. Марс представляваше ослепително червено сияние от квантово изместване и линиите на потоците се сливаха в най-големия вулкан, Монс Олимпус.

„Възможно ли е няколкото летящи машини да са причина за този квантов хаос? — смаяно рече Орфу. — Те не се регистрират в електромагнитния спектър и определено не се движат с химично гориво“.

„Не — отвърна Корос III. — Въпреки че влизат и излизат от квантовия поток, няколкото летящи машини не го генерират. Или поне не са главният му източник“.

Манмът цяла минута наблюдава странната квантова карта, преди да се осмели да изрече предположението, което обмисляше от няколко дни. „Има ли смисъл да установим връзка с тях по радиостанция или друг начин? Или просто да кацнем открито на Монс Олнмпус? Да пристигнем като приятели, а не като шпиони?“

„Обсъдихме този курс на действие — заяви Корос. — Но квантовата активност е толкова интензивна, че смятаме за нужно да съберем повече информация, преди да разкрием присъствието си“.

„Да съберем информация и да доближим онези оръжия за масово унищожение колкото може повече до вулкана“, с известна горчивина си помисли Манмът. Никога не беше искал да е военен. Моравеките не бяха проектирани да се сражават и мисълта да убива разумни същества се сблъскваше с програмиране, старо колкото самия му вид.

Въпреки това Манмът приготви „Смуглата дама“ за спускане, задейства вътрешната енергия на подводницата, отдели всички животоподдържащи системи от кораба и остава свързан с него само с комуникационните кабели, които щяха да бъдат прерязани при излизането им от трюма. Подводницата бе обвита в ултрастелт и носът и кърмата й бяха опасани с реактивни дюзи, но те щяха да бъдат управлявани от Корос III по време на спускането на повърхността и после щяха да ги изхвърлят. Едва след като потънеха в океана, Манмът щеше да получи управлението на своята подводница.

„Готвя се да се спусна в подводницата“ — обади се от контролния модул Корос III.

„Имаш разрешение за влизане в подводницата“ — отвърна Манмът, въпреки че титулярът им не бе поискал разрешение. Той не бе европеец и не познаваше протокола. Включи се предупреждение, че вратите на корабния трюм се отварят.

Манмът включи видеокамерата от корпуса, където стоеше Орфу. Йониецът забеляза оказаното му внимание. „Довиждане за известно време, приятелю — каза той. — Пак ще се срещнем“.

„Надявам се“ — отвърна Манмът, отвори долния шлюз на подводницата и се приготви да прекъсне последните комуникационни кабели.

„Почакай — спря го Ри По. — Заобикаляме лимба на планетата“.

Камерите в контролния модул показаха Корос III, който се вмъкна през току-що отворилия се херметичен шлюз и застана на пулта. Манмът отдръпна пръст от бутона, с който щеше да задейства експлозивите.

Нещо се показваше иззад Марс. В момента го засичаха само като радарен сигнал. Предният телескоп се насочи към него.

„Сигурно са го изстреляли от Олимп, докато не сме го виждали“ — рече Орфу.

„В момента го викам“ — съобщи Ри По.

Манмът се включи на честотите, на които се обаждаше корабът им. Сигналът не отговаряше.

„Виждате ли го?“ — попита Корос III.

Манмът го виждаше. Обектът нямаше и два метра дължина — открита колесница без коне, заобиколена с блестящо силово поле. В нея се возеха двама хуманоиди, мъж и жена. Жената управляваше машината, а мъжът, по висок от нея, просто стоеше и се взираше право напред, сякаш виждаше обвития в стелт кораб на около осем хиляди километра разстояние. Жената беше висока и царствена блондинка. Мъжът имаше къса сива коса и бяла брада.

Смехът на Орфу избоботи по общия канал. „Прилича на Господ. Не знам коя е приятелката му“.

Сякаш чул тази обида, сивокосият вдигна ръка.

Картината проблесна и угасна в същия миг, в който Манмът се разтърси в коланите на високогравитационното си кресло. Корабът с ужасяваща сила се разтърси два пъти и диво се запремята. Центробежните сили запратиха Манмът надясно, после нагоре и наляво.

„Добре ли сте всички? — извика той по общия канал. — Чувате ли ме?“

В продължение на няколко секунди премятане му отговаряше само мълчание и статичен шум, после спокойният глас на Орфу надвика пращенето. „Чувам те, приятелю“.

„Добре ли сте всички? Корабът наред ли е? Стреляхме ли по тях?“

„Аз съм повреден и ослепен — сред съскане и пращене отвърна йониецът, — но видях какво се случи, преди взривът да ме ослепи. Не сме стреляли по тях. Обаче корабът е… половината от него липсва, Манмът“.

„Как така липсва половината? — глупаво попита европейският моравек. — Какво…“

„Някакво енергийно копие. Контролния модул… с Корос и Ри По… го няма. Изпари се. Целият нос е унищожен. Горната част на корпуса е стопена. Корабът се премята два пъти в секунда и започва да се разчупва. Моята коруба е пробита. Реактивните ми дюзи ги няма. Както и повечето ми манипулатори. Губя енергия и се пропуквам. Спусни подводницата от кораба — бързо!“

„Не знам как! — извика Манмът. — Корос държеше контролния пакет. Не знам…“

Изведнъж корабът отново се разтърси и комуникационните връзки и видеовръзките окончателно се разпаднаха. Той чу силното съскане на корпуса и разбра, че корабът около него се топи. Включи камерите на подводницата и навсякъде видя само плазмено сияние.

„Смуглата дама“ се запремята още по-диво — Манмът не можеше да определи дали следва движението на загиващия кораб, или собствената си инерция. Той задейства още камери, подводните дюзи на подводницата и аварийната контролна система. Половината системи не функционираха или реагираха със закъснение.

„Орфу?“ — Никакъв отговор. Премятането се ускоряваше. Херметизираният за пристигането на Корос трюм на „Смуглата дама“ изведнъж изпусна цялата си атмосфера и това още повече ускори въртенето на подводницата.

„Идвам при теб, Орфу“ — извика Манмът, взриви вътрешния шлюз и преряза коланите си. Някъде зад него, или в разпадащия се кораб, или в самата „Смугла дама“, нещо избухна и го запрати към контролния пулт. Светът потъна в мрак.