Дан Симънс
Илион (13)

13.
Сухата долина

На сутринта след обилна закуска, приготвена от слугите на майката на Деймън в дома й в кратера Париж, Ада, Харман, Хана и Деймън се прехвърлиха по факса на мястото на последния Горящ човек.

Факсвъзелът светеше, естествено, но извън кръглия павилион цареше тъмна нощ и воят на вятъра се чуваше дори през полупропускливото силово поле. Харман се обърна към Деймън.

— Това е кодът, който ми дадоха — двайсет и едно осемдесет и шест. Смяташ ли, че е същото място?

— Това е факсвъзел — отговори по-младият мъж. — Всички си приличат. Пък и навън е тъмно. И няма никой. Откъде да знам дали е същото място, което посетих преди година и половина, през деня, при това заобиколен от купища хора?

— Кодът ми звучи познато — обади се Хана. — Аз следвах други хора, обаче си спомням, че възелът на Горящия човек имаше голям номер, по-рано никога не се бях прехвърляла там.

— На колко години си била тогава? — презрително попита Деймън. — На седемнайсет, нали?

— Малко по-голяма — ледено го сряза Хана. Докато Деймън беше отпуснат и блед, тя бе мускулеста и загоряла. Сякаш осъзнавайки тази разлика — въпреки че никога не беше чувал за човешки същества, които влизат във физически сблъсък, освен в торинската драма — той отстъпи малко назад.

Без да обръща внимание на разменените реплики, Ада се приближи до края на павилиона и опря тънките си пръсти върху силовото поле. То се развълнува и огъна, но не поддаде.

— Плътно е — съобщи младата жена. — Не можем да излезем.

— Глупости — възрази Харман, отиде при нея я двамата заедно натиснаха с цялата си тежест еластичния, но здрав енергиен щит. В края на краищата се оказа, че не е полупропусклив — или поне не за физически тела като хората.

— Никога не съм чувала за такова нещо — каза Хана и заедно с тях опря рамо в невидимата стена. — Какъв смисъл има от силово поле във факспавилион?

— В капан сме! — възкликна Деймън. — Като плъхове.

— Идиот — изсумтя Хана. Като че ли този ден двамата просто не можеха да се разберат. — Винаги можем да си тръгнем по факса. Порталът е точно зад гърба ти и още работи.

Сякаш за да докажат правотата й, от искрящия факспортал се появиха двама сферични многофункционални слуги и полетяха към хората.

— Това поле не ни позволява да излезем — съобщи им Ада.

— Да, Ада ур — съгласи се едната машина. — Извинете, че се забавихме да ви се притечем на помощ. Този факсвъзел се използва… рядко.

— И какво от това? — Харман скръсти ръце и намръщено се вторачи в първия слуга. Другата сфера се понесе към една от складовите ниши в бялата колона на павилиона. — Откога факсвъзлите се запечатват?

— Приемете още веднъж моите извинения, Харман ур — отговори машината с почти мъжкия глас, използван от всички многофункционални слуги. — По това време на годината климатът навън е крайно неблагоприятен. Ако излезехте без термокожи, вероятността да останете живи щеше да е минимална.

Вторият слуга извади от нишата четири термокожи, обиколи четиримата и им раздаде по-тънките от хартия молекулярни костюми.

Деймън озадачено повдигна костюма.

— Това шега ли е?

— Не — отвърна Харман. — Носил съм такова нещо.

— И аз — каза Хана.

Деймън разгъна термокожата. Все едно държеше дим.

— Няма да мога да я облека върху дрехите си.

— Тя не е пригодена за носене върху дрехи — поясни Харман. — Трябва да прилепне върху кожата. Има и качулка, но можеш да виждаш и чуваш през нея.

— Може ли да облечем дрехите си отгоре? — попита Ада. В гласа й се долавяха загрижени нотки. След безсмисления и ексхибиционизъм предишната нощ тя не бе в настроение за авантюри. Поне що се отнасяше до голотата.

Отговори й първият слуга:

— Освен обувки не се препоръчва да носите други пластове, Ада ур. За да е ефикасна, термокожата трябва да е в пълна осмоза. Другите дрехи снижават ефикасността й.

— Сигурно се шегуваш — намръщи се Деймън.

— Винаги можем да се прехвърлим вкъщи и да си вземем най-топлите дрехи — каза Харман. — Обаче не съм сигурен, че ще са достатъчни за условията навън. — Той погледна искрящото силово поле. Вятърът виеше все така страховито.

— Да — потвърди вторият слуга, — обикновените якета, палта и пелерини не са достатъчни за Сухата долина. Ако предпочитате, за трийсет минути можем да направим по-дискретни дрехи за екстремен климат и да ги донесем.

— По дяволите — отклони предложението Ада. — Искам да видя какво има навън. — Тя се запъти към центъра на павилиона, заобиколи факспортала и започна да се съблича пред очите на всички. Хана направи пет крачки, застана до нея и смъкна туниката и копринените си шалвари.

Деймън се облещи. Харман го докосна по ръката, отведе го до отсрещната страна на кръга и също започна да сваля дрехите си. Докато се събличаше, Деймън на няколко пъти погледна през рамо към жените — кожата на Ада сияеше на халогенната светлина. Смуглата Хана беше слаба и мускулеста. Както нахлузваше крачолите на термокожата, тя вдигна очи и се намръщи на Деймън. Той бързо се извърна.

Когато четиримата отново се изправиха в средата на павилиона само по обувки или ботуши и термокожи, Ада се засмя.

— В тези неща сме по-голи, отколкото без тях.

Деймън засрамено се разшава, осъзнал верността на думите й, но Харман се усмихна през маската си. Термокожата по-скоро приличаше на боя, отколкото на дреха.

— Защо сме различни на цвят? — попита Деймън. Ада беше яркожълта, Хана — оранжева, Харман — яркосин, а самият той — зелен.

— За да се разпознавате лесно — поясни слугата, сякаш въпросът бе отправен към него.

Ада пак се засмя — със свободен, спокоен, дързък смях, който накара двамата мъже да я погледнат.

— Извинявайте — рече тя. — Просто… просто се разпознаваме даже отдалече.

Харман отиде при силовото поле, опря синята си ръка върху него и попита слугите:

— Вече може ли да излезем?

Машините не отговориха, ала енергийният щит слабо затрептя, дланта на Харман мина през него и синьото му тяло сякаш се плъзна през сребрист водопад.

 

 

Слугите последваха четиримата във ветровития мрак.

— Нямаме нужда от вас — каза им Харман. Деймън забеляза, че вятърът заглушава гласа му, но въпреки това се чуваше ясно през качулката на термокожата. В молекулярния костюм имаше някакво предавателно устройство и слушалки.

— Извинявам се, Харман ур, но се налага — отговори първият слуга. — Заради светлината. — Двете сфери осветяваха неравната повърхност с множество лъчи.

Харман поклати глава.

— И преди съм носил термокожи, и във високите планини, и в далечния север. В лещите на качулките са вградени светлоусилвателни устройства. — Той опипа нещо на слепоочието си. — Ето, сега виждам идеално. Звездите са много ярки.

— Божичко — възкликна Ада, когато устройството й за нощно виждане се задейства. Вместо малките кръгове светлина, хвърляни от фенерите на слугите, сега се виждаше цялата Суха долина, всяка скала, всеки камък, окъпани в ярка светлина. Когато вдигна поглед към небето, сияйните звезди я накараха да ахне. Тя обърна глава и видя, че осветеният павилион на факсвъзела прилича на бумтяща огнена пещ. Термокожите им блестяха в пъстри багри.

— Това е… прекрасно — каза Хана. После се отдалечи на двайсет крачки от групата, като скачаше от камък на камък. Намираха се на дъното на обширна камениста долина с постепенно издигащи се скали от двете страни. Над тях снегът по склоновете сияеше в ярко синьо-бяло на зведната светлина, ала в самата долина нямаше сняг. Пред звездите като фосфоресциращи овце се носеха облаци. Вятърът виеше оковях и ги брулеше.

— Студено ми е — заяви Деймън. Пълничкият младеж пристъпваше от крак на крак. Беше обут само по пантофки.

— Можете да се върнете в павилиона и да ни оставите — нареди на слугите Харман.

— При цялото ни уважение, Харман ур, нашата програма за охрана на личността не ни позволява да ви оставим сами тук с риск да се нараните или изгубите в Сухата долина — възрази едната сфера. — Но ще се отдалечим на сто метра, ако предпочитате така.

— Предпочитаме — заяви той. — И изключете проклетите си фенери. Много са ярки за нашите лещи за нощно виждане.

Слугите се подчиниха и полетяха към павилиона на факсвъзела. Хана ги поведе през долината. Нямаше дървета и трева, нямаше признаци на какъвто и да било живот, освен четиримата човеци, които сияеха в пъстри цветове.

— Какво търсим? — попита Хана и прескочи нещо, което трябва да беше пресъхнал поток, ако тук изобщо имаше потоци.

— Тук ли беше Горящият човек? — попита Харман.

Деймън и Хана се огледаха.

— Възможно е — накрая отвърна по-младият мъж. — Но имаше… нали разбираш, шатри, павилиони, тоалетни, куполи и силово поле над цялата долина, големи отоплителни печки, Горящият човек, дневната светлина и… и изобщо тогава беше различно. Не толкова студено. — Той предпазливо заподскача от крак на крак.

— Хана? — обърна се към нея Деймън.

— Не съм сигурна. Онова място също беше скалисто и пустинно, обаче… Деймън е прав, тогава имаше хиляди хора и на светло изглеждаше различно. Не знам.

Ада пое водачеството.

— Хайде да се разгърнем и да потърсим някакви признаци, че Горящият човек е бил тук… лагерни огньове, купчини камъни… каквото и да е. Макар да се съмнявам, че тази вечер ще открием твоята Скитница еврейка, Харман.

— Шшт. — Той се озърна през синьото си рамо към далечните слуги, но после се сети, че и без това разговарят по радиостанция. — Добре — въздъхна Харман, — хайде да се разгърнем, да речем, на стотина метра един от друг, и да потърсим нещо, което…

От един страничен каньон се появи висока, съвсем смътно хуманоидна фигура. Съществото се запровира между скалите с позната тромава грациозност.

— Връщай се — заповяда Харман, когато то се доближи на десетина метра. — Тук нямаме нужда от войникси.

Отговори му един от слугите — гласът му прозвуча в ушите им, въпреки че самата сфера се носеше далеч зад тях.

— Трябва да настоим, госпожи и господа. Това е най-отдалеченият и враждебен от всички известни факсвъзли. Не можем да рискуваме нещо да ви се случи.

— Има ли динозаври? — нервно попита Деймън.

Ада отново се засмя и посочи с ръце мрака.

— Съмнявам се, Деймън. Трябва да са от някаква издръжлива рекомбинантна зимна порода, за каквато не съм чувала.

— Всичко е възможно — рече Хана и посочи голяма скала до входа на друг страничен каньон на петдесетина метра надясно от тях. — Онова там може да е алозавър, който чака само нас.

Деймън отстъпи назад и едва не се препъна в един камък.

— Тук няма никакви динозаври — успокои го Харман. — Едва ли има нещо живо. Прекалено е студено. Ако се съмнявате, повдигнете си качулките за малко.

Другите го направиха. Възклицанията им отекнаха в молекулярните слушалки.

— Стой на разстояние, освен ако не те повикаме — нареди Харман на войникса. Съществото се отдалечи на трийсетина крачки.

Продължиха в долината — на северозапад според ориентиращата функция на дланите им. Звездите вибрираха от силния вятър и от време на време четиримата трябваше да се подслоняват зад големи скали, за да не ги отвее вихърът. Когато временно стихваше, се разгръщаха отново.

— Тук има нещо — разнесе се гласът на Ада.

Другите забързано се насочиха към жълтата фигура, отдалечена на трийсетина метра южно от тях. Тя се взираше в нещо, което от разстояние приличаше на камък, но когато се приближи, Деймън видя щръкнали косми или козина, странни перки и черни дупки или очи. Създанието сякаш беше издялано от старо дърво.

— Това е тюлен — рече Харман.

— Какво? — попита Хана и приклекна, за да докосне неподвижната фигура.

— Морски бозайник. Виждал съм ги край брега… далеч от факсвъзлите. — Той също се наведе над трупа на животното. — Това нещо е изсъхнало… точната дума е „мумифицирало“ се е. Може да е тук от няколко века. Или от хилядолетия.

— Значи сме близо до бряг — заключи Ада.

— Не непременно — възрази Харман, изправи се и се огледа.

— Спомням си ей оная голяма скала — обади се Деймън. — Павилионът за бира беше издигнат точно под нея. — Той бавно тръгна към скалния склон.

— Сигурен ли си? — попита Ада, когато го настигнаха. Каменната плоча се издигаше самотно към студено пламтящите звезди и бягащите облаци. Всички затърсиха по земята следи от палатката, лагерни огньове или едноколки, ала нямаше нищо.

— Това е било преди година и половина — рече Харман. — Слугите сигурно добре са почистили и…

— Божичко — прекъсна го Хана.

Всички моментално се обърнаха. Младата жена гледаше към небето. Те вдигнаха глави, но още преди това забелязаха играта на пъстра светлина по околните скали.

Нощното небе бе оживяло от искрящо танцуващо сияние — сини, жълти и червени ивици.

— Какво е това? — промълви Ада.

— Не знам — също шепнешком отвърна Харман. Светлината продължи да вибрира по ясните части от небето. Възрастният мъж повдигна качулката на термокожата си. — Господи, и без лещи за нощно виждане пак е ярко. Струва ми се, че преди десетилетия съм виждал нещо подобно, когато бях…

— Слуги, каква е тази светлина? — прекъсна го Деймън.

— Атмосферно явление, свързано с взаимодействието на натоварените слънчеви частици и земното електромагнитно поле — разнесе се гласът на далечната машина. — Вече не помним подробностите на научното обяснение, но го наричат с различни имена, сред които…

— Добре — обади се Харман. — Стига… ей! — Той пак си смъкна качулката и се вторачи в каменната плота пред тях.

По нея имаше сложни врязвания. Не изглеждаха дело на вятъра или други природни сили.

— Какво е това? — отново попита Ада. — Не са като символите в книгите.

— Вярно, не са — съгласи се Харман.

— Нещо от Горящия човек? — предположи Хана.

— Не си спомням врязвания по скалата до шатрата за бира — заяви Деймън. — Може обаче слугите да са издраскали повърхността, докато са разчиствали след празника.

— Възможно е — съгласи се Харман.

— Да продължаваме ли да търсим наоколо? — попита Ада. — Някаква следа от онази жена? Или поне от Горящия човек? Може да е останала пепел.

— На този вятър ли? — засмя се Деймън. — След година и половина?

— Яма — не отстъпваше младата жена. — Лагерен огън. Бихме могли…

— Не — отсече Харман. — Тук няма да намерим нищо. Хайде да се прехвърлим някъде на топло и да обядваме.

Ада обърна жълтата си глава и го погледна, но не възрази.

Двамата слуги вече летяха към тях, войниксът се извисяваше точно зад сферите.

— Тръгваме си — осведоми Харман по-близкия слуга. — Можете да ни осветите пътя до факспавилиона с лъчите си.

 

 

В Уланбат тъкмо минаваше пладне и обичайните стотина гости се забавляваха на тържеството по случай втората двайсетилетка на Тоби, което се провеждаше на седемдесет и деветия етаж на Небесните кръгове. Висящите градини шумоляха и шепнеха под ветреца, който подухваше от червената пустиня. Деймън видя множество млади мъже и жени, които не бяха забелязали отсъствието му през последните няколко дни, и последва Харман, Хана и Ада. Взеха си топла храна от дългата банкетна маса и студено вино от един слуга. Харман ги отведе от навалицата до каменна маса край ниската стена в края на кръга. По утъпканата магистрала Гоби на двеста и петдесет метра под тях се нижеха камилски кервани, водени от слуги и следвани от войникси.

— Какво има? — попита Ада, когато седнаха на сянка и започнаха да се хранят. — Знам, че си видял нещо в Сухата долина.

Харман понечи да отговори, замълча и изчака един слуга да ги подмине, после я попита:

— Някога чудила ли си се дали слугата не е същият, който малко преди това си видяла някъде другаде? Всички си приличат като две капки вода.

— Това е нелепо — заяви Деймън. Между хапките пилешко бутче той облизваше пръстите си и отпиваше глътки ледено вино.

— Възможно е — отвърна Харман.

— Какво видя в Сухата долина? — попита Хана. — Ония врязвания по скалата ли?

Деймън се засмя.

— Това не беше нищо. Знам цифрите. Всички знаем цифрите. Това не бяха цифри.

— Това бяха цифри, написани с думи.

— Не приличаха на знаците в книгите — отбеляза Ада. — Думи.

— Да — съгласи се Харман. — Според мен буквите бяха ръкописни. Всички думи бяха наклонени, свързани една с друга и изтъркани от вятъра — подозирам, че са били написани на последния Горящ човек — но не успях да ги прочета.

— Думи — отново се засмя Деймън. — Преди малко каза, че били цифри.

— Какви бяха цифрите? — попита Хана.

Харман пак се огледа предпазливо и прошепна:

— Осем-осем-четири-девет.

Ада поклати глава.

— Звучи като код на факсвъзел, но числото е прекалено голямо. Никога не съм чувала за код, който започва с две осмици.

— Няма такъв — отсече Деймън.

Харман сви рамене.

— Възможно е. Обаче когато свършим тук, ще опитам във факсвъзела.

Ада отправи поглед към далечния хоризонт. Пръстените се виждаха над тях, два млечни наниза на бледосиния фон на небето.

— Затова ли задържа четирите термокожи, вместо да ги хвърлиш в кошчето за смет, както ни казаха слугите?

— Не знаех, че си забелязала — рече Харман, усмихна се широко и отпи глътка вино. — Опитах се да го направя тайно. Сигурно не ме бива много в тайните. Поне слугите вече се прехвърлиха.

Сякаш по даден знак, към тях се приближи слуга и напълни чашите им. Докато изисканите ръце, облечени в бели ръкавици, им наливаха вино, малката сферична машина висеше извън стената — на двеста и петдесет метра над червено-жълтата земя.

 

 

Ако Харман не бе настоял да си облекат термокожите и да ги носят под дрехите по време на прехвърлянето, можеха да загинат.

— Мили Боже, къде сме? — изкрещя Деймън. — Какво става?

Нямаше факспавилион. Кодът 8849 ги беше довел направо в черния хаос. Виеше вятър. Стъпваха върху лед. На всяка крачка се блъскаха в остри неща. Даже факспорталът бе изчезнал зад тях.

— Ада! — извика Харман. — Светлината! — Качулките им имаха лещи за нощно виждане, но в момента никой не си ги беше сложил и в абсолютния мрак като че ли нямаше достатъчно светлина, която да бъде усилена.

— Опитвам се да го включа… ето! — Фенерчето, което бе взела назаем от Тоби, хвърли тънък лъч в нощта и освети отворена врата, покрита със скреж, еднометрови шушулки и замръзнали вълни от лед. Ада завъртя лъча и видя три покрити с термокожа изненадани лица.

— Няма павилион — каза Харман.

— Всеки факсвъзел има павилион — възрази Деймън. — Не може да има портал без павилион. Нали така?

— Не и едно време — настоя Харман. — Когато е имало три хиляди частни възела.

— Какви ги говориш? — извика по-младият мъж. — Да се махаме оттук!

Ада отново бе насочила лъча към пространството, където се бяха прехвърлили. Нямаше портал. Намираха се в стаичка с лавици, плотове и стени, покрити с лед. За разлика от всички факспавилиони, в центъра на помещението нямаше факсвъзелен подиум с кодова плоча. И това означаваше, че няма път назад. Милиони снежинки танцуваха в лъча на фенерчето. Зад стените виеше вятър.

— Деймън, по-рано ти каза нещо, което сега ми се струва вярно — рече Харман.

— Какво? Какво към казал?

— Че сме в капан. Като плъхове.

Деймън запремигва. Лъчът се плъзна по заскрежените стени. Вятърът зави още по-пронизително.

— Звучи като вятъра в Сухата долина — отбеляза Хана. — Но там нямаше сгради. Или имаше?

— Съмнявам се — отвърна Харман. — Но подозирам, че пак сме на Антарктида.

— Къде? — с тракащи зъби попита Деймън. — Какво е ант… антатида?

— Студеното място, където бяхме сутринта — поясни Ада и излезе навън. Останали на тъмно, другите забързаха след нея като гъсета. — Тук има коридор — съобщи младата жена. — Внимавайте къде стъпвате. Подът е покрит с трийсет сантиметра лед и сняг.

Замръзналият коридор водеше до замръзнала кухня, замръзналата кухня — до замръзнала дневна с прекатурени заснежени дивани. Ада прокара лъча по стена с прозорци, покрити с три пласта лед.

— Струва ми се, че знам къде се намираме — прошепна Харман.

— Това няма значение — отряза го Хана. — Как ще се измъкнем?

— Почакай — спря я Ада и насочи лъча на фенерчето си към ледения под, така че лицата на всички се осветиха от отразената светлина. — Искам да знам къде според теб се намираме.

— Според историята, която съм чувал, онази жена, Скитницата еврейка, имала дом на един вулкан на Антарктида.

— В Сухата долина ли? — попита Деймън. Младият мъж нервно се взираше в мрака. — Господи, замръзвам.

Хана пристъпи към него толкова бързо, че той се олюля назад и едва не се подхлъзна.

— Глупако, трябва да си сложиш качулката на термокожата — каза тя. — Всички трябва да го направим. Иначе ще измръзнем. Освен това губим адски много телесна топлина през темето. — Тя издърпа зелената качулка от ризата му и я нахлузи на главата му.

Всички я последваха.

— Така е по-добре — призна Харман. — Вече мога да виждам. И чувам по-добре — слушалките на костюма заглушават воя на вятъра.

— Ти каза, че домът на онази жена се намирал край Сухата долина. Достатъчно ли е близо, за да стигнем до факспавилиона?

Харман безпомощно разпери ръце.

— Не знам. Питал съм се дали пеш е отишла на Горящия човек, обаче не познавам района. Разстоянието дотам може да е един километър, а може и да е хиляда.

Деймън се вторачи в черните заледени прозорци. Вятърът огъваше еластичните стъкла.

— Никъде не излизам — категорично заяви той. — За нищо на света.

— За пръв път съм съгласна с Деймън — присъедини се към него Хана.

— Нищо не разбирам — рече Ада. — Нали каза, че онази жена е живяла тук отдавна, преди много векове. Как може да…

— Не знам — отвърна Харман, взе фенерчето от ръката и и тръгна по следващия коридор. Спряха го нещо като бели решетки. Пред погледите на другите възрастният мъж се върна в заснежената дневна, вдигна най-тежкото, което успя да намъкне от леда — една маса, чиито крака се отчупиха — разби ледените шушулки и проправи пътека в снежния коридор.

— Къде отиваш? — извика Деймън. — Какъв смисъл има? Никой не е бил там от милион години. Просто ще замръзнем, когато…

Харман отвори вратата в дъното на коридора с ритник. Оттам нахлу светлина. И топлина. Другите трима колкото може по-бързо го последваха по коварната повърхност.

Подобно на помещението, в което се бяха прехвърлили по факса, тази стая бе квадратна и без прозорци. За разлика от другата обаче, тук беше топло и нямаше сняг и лед. И за разлика от другата, имаше овална метална машина, дълга четири и половина метра. Машината безшумно висеше на метър над бетонния под и над горната й повърхност като стъклен купол искреше силово поле. Там имаше шест вдлъбнатини, покрити с мека черна материя, всяка нагодена като за човешко тяло, с две къси ръкохватки или лостове до местата за ръцете.

— Като че ли някой е очаквал да сме с двама повече — прошепна Хана.

— Какво е това? — попита Деймън.

— Според мен е аероскутер… казва се още бетеер — също тихо отвърна Харман.

— Какво? Какво означава това?

— Не знам — призна Харман. — Но хората през изгубените епохи са летели с такива. — Той докосна силовото поле и то се разтвори като живак под пръстите му, потече по дланта му и я погълна до китката.

— Внимавай! — предупреди го Ада, ала Харман коленичи, после легна по корем и се настани върху черната материя. Главата и гърбът му се издигаха съвсем мъничко над заоблената външна повърхност на машината.

— Чудесно е — окуражи ги той. — Удобно е. И топло.

Това ги накара да се решат. Ада първа пропълзя отгоре, изпъна се по корем и хвана двете ръкохватки.

— Това някакви щурвали ли са?

— Нямам представа — отвърна Харман, докато Хана и Деймън се настаняваха в крайните вдлъбнатини, като оставиха свободни двете в средата.

— Не можеш ли да го управляваш? — попита Ада, този път малко по-остро. — От книгите?

Той само поклати глава.

— Тогава какво правим тук?

— Експериментираме. — Харман завъртя горния край на дясната си ръкохватка. Там имаше червен бутон. Той го натисна.

Стената пред тях изчезна, сякаш отнесена в антарктическата нощ. Покрай тях нахлу леден вятър и сняг, като че ли въздухът в помещението бе изсмукан навън и бурята беше заела неговото място.

Харман отвори уста да извика „Дръжте се!“, ала преди да успее да го направи, машината с невероятна скорост изхвърча от стаята, като ги притисна в метала и ги накара с всички сили да се вкопчат в ръкохватките.

 

 

Куполът на силовото поле ги предпази, когато аероскутерът, бетеерът, нещото излетя от заледения бял вулкан и събори сградите, прилепени откъм морската му страна. Лещите за нощно виждане в качулките на термокожите им показаха боровата гора по заледеното крайбрежие, изоставената и затрупана със сняг автоматизирана техника в залива, после бялото море — замръзналото море.

Самолетът се издигна на триста метра над замръзналото море и се понесе над него.

Харман пусна едната ръкохватка, колкото да активира ориентиращата функция на дланта си.

— Североизток — каза на другите той по комуникатора на костюма.

Никой не му отговори. Всички се бяха вкопчили и трепереха прекалено силно, за да обсъждат посоката, в която машината ги носеше към смъртта им.

Харман обаче не им каза, че ако старите карти, които бе разглеждал, са верни, в тази посока няма нищо в продължение на хиляди километри. Абсолютно нищо.

След десет минути аероскутерът започна да губи височина. Ледовете бяха свършили и сега летяха над черна вода, осеяна с айсберги.

— Какво става? — попита Ада. Срамуваше се от треперещия си глас. — Енергията ли свърши… горивото… там с каквото се движи?

— Не знам — призна Харман.

На трийсетина метра над водата скутерът престана да се спуска.

— Вижте — извика Хана, пусна ръкохватката и посочи напред.

Изведнъж от студеното море се показа нещо грамадно и живо, покрито с раковини и разядена плът. Лещите им за нощно виждане регистрираха топлината на бозайник като пулсираща кръв. Към тях се стрелна водна струя и Хана усети пропускания от силовото поле въздух.

— Какво… — започна Деймън.

— Мисля, че се казва… кит… обаче смятах, че са изчезнали преди хилядолетия — рече Харман.

— Може постчовеците да са ги възродили — предположи по интеркома на костюмите им Ада.

— Възможно е.

Продължаваха да се носят над открито море, все на изток-североизток, и след още няколко минути на същата височина започнаха да си поотдъхват, да свикват със странната нова ситуация, както от памтивека бяха правили хората. Харман се беше обърнал на една страна и гледаше ярките звезди, появяващи се между разпокъсаните облаци. Ада ги сепна с вик:

— Вижте! Напред!

Над мрачния хоризонт изплуваше голям айсберг. Аероскутерът се носеше право към него. Бяха прелетели над още няколко ледени планини, но нито една чак толкова широка — километри в двете посоки, сияещи като синьо-бяла стена на техните лещи за нощно виждане — и висока. Върхът в чудовищната грамада очевидно се издигаше над сегашната им височина.

— Какво можем да направим? — попита Ада.

Харман поклати глава. Нямаше представа с каква скорост се движат — дрошката, теглена от войникс, беше най-бързото превозно средство, с което бяха пътували — ала знаеше, че сблъсъкът със сигурност ще ги убие.

— Имаш ли други бутони на ръкохватката? — Гласът на Хана бе странно спокоен.

— Не.

— Можем да скочим — обади се Деймън. Аероскутерът слабо се наклони, Деймън се надигна и главата му почти опря в купола от силово поле.

— Не — повтори Харман, този път повелително. — Няма да оцелееш и трийсет секунди в това море, даже да останеш жив след падането… което е невъзможно. Лягай.

Деймън отново се отпусна по корем.

Аероскутерът нито намаляваше скоростта, нито променяше курса си. Предната страна на айсберга — Харман предполагаше, че широчината му е над три километра — бързо се приближаваше и уголемяваше. Издигаше се най-малко на сто метра над водата. Щяха да се блъснат в точка на две трети от височината на ледената стена.

— Нищо не можем да направим, нали? — Думите на Ада прозвучаха по-скоро като констатация, отколкото като въпрос.

Харман смъкна качулката си и я погледна. В кабината от силово поле не беше чак толкова студено.

— Мисля, че не можем — потвърди той. — Съжалявам. — Протегна дясната си ръка и стисна лявата й длан. Тя също свали качулката на термокожата си, за да му покаже очите си. Двамата сплетоха пръсти за няколко секунди.

 

 

Неколкостотин метра преди жестокия сблъсък аероскутерът отново намали скоростта и набра височина. Мина едва на три метра над върха на айсберга, зави надясно и полетя на юг над ледената повърхност. После отново намали скоростта, увисна във въздуха и кацна върху айсберга. Снегът засъска под нажежената му долна страна.

Всички останаха легнали около минута, вкопчени в ръкохватките.

Куполът изчезна и изведнъж лицето на Харман запари от ужасен студ и вятър. Той побърза да си сложи качулката и погледна към Ада — тя правеше същото.

— Да бягаме от това нещо, преди да реши да ни заведе някъде другаде — тихо каза Хана по комуникатора.

Слязоха. Вятърът ги караше да се олюляват, поутихваше, после пак започваше да ги брули. По външните дрехи и качулките им се сипеха морски пръски.

— А сега? — прошепна Ада.

Сякаш в отговор на въпроса й запремигва двойна редица инфрачервени светлини, които очертаха широк три метра път от аероскутера, продължаващ стотина метра към… нищо.

Тръгнаха заедно, хванати за ръце, за да устоят на вятъра. Ако не бяха с лещи за нощно виждане, щяха да обърнат гръб към вятъра и да се изгубят за секунди — и да паднат от ръба на айсберга някъде надясно от тях.

Пътят свършваше с дупка в ледената повърхност. В леда бяха изсечени стъпала, които потъваха към друга червена светлина далеч надолу.

— Ще слезем ли? — попита Хана.

— Имаме ли друг избор? — въздъхна Деймън.

Стъпалата бяха хлъзгави, но към дясната стена с метални клинове и халки бе прикрепено катераческо въже и четиримата здраво се държаха за него, докато се спускаха. Харман преброи четирийсет стъпала, после стълбището свърши със стена от лед. Не, стъпалата продължаваха надясно и надолу — този път петдесет, — след това наляво и още петдесет надолу. Цялото стълбище беше осветено от инфрачервени лампи, вградени в леда.

Долу започваше коридор, който потъваше надълбоко в айсберга — бе осветен със зелени, сини и червени лампи. Тук-там стигаха до разклонения, но единият коридор винаги беше тъмен, а другият — осветен. Веднъж се изкачиха по полегат тунел, друг път се спускаха в разстояние на над трийсет метра. Завоите и разклоненията станаха прекалено объркани, за да ги запомнят.

— Някой ни очаква — промълви Хана.

— Разчитам на това — отвърна Ада.

Стигнаха в просторна зала. Леденият таван се извисяваше на десет метра над тях, стените бяха осеяни с входове, свързани с ледени стълбища, подът бе издигнат на различни нива. Върху подиуми светеха в оранжево отоплителни тела, в стените, пода и тавана бяха монтирани различни лампи. На един от ниските подиуми имаше нещо като рунтави животински кожи, възглавници и ниска маса, отрупана с паници с храна, кани и бокали. Четиримата се събраха около масата и зяпнаха подозрително ястията.

— Спокойно — разнесе се женски глас зад тях. — Храната не е отровна.

Беше се появила от високата ледена врата до платформата и сега се спускаше по зигзаговидните стъпала към тях. Харман имаше време да забележи цвета на косата й, сиво-бял, изключително рядко срещан избор, освен при малцина ексцентрици, и лицето й: покрито с бръчки, точно както бе казал Деймън. Тази жена наистина беше стара и никой от тях, освен Деймън на последния Горящ човек, не бе виждал човек на такава възраст. Видът й потресе дори Харман с неговите деветдесет и девет години.

И беше невероятно красива. Имаше решителна походка и носеше обикновена синя туника, кадифен панталон и здрави ботуши. Единственият ексцентричен щрих бе червената вълнена пелерина, наметната на раменете й. Кройката й беше сложна и материята никога не се спускаше на прости гънки. Когато жената се качи на подиума на няколко крачки от тях, Харман видя тъмния метален предмет в дясната й ръка.

Сякаш също за пръв път забелязала устройството, тя го насочи към пътниците.

— Някой от вас знае ли какво е това?

— Не — едновременно прошепнаха Деймън, Ада и Хана.

— Аз знам — отвърна Харман. — Някакво оръжие от Изгубената ера.

Другите трима го погледнаха. Бяха виждали оръжия в торинската драма — мечове, копия, щитове, лъкове и стрели — но те нямаха толкова механичен вид, колкото това тъпо черно нещо.

— Правилно — потвърди жената. — Казва се „пистолет“ и има само една функция — убива.

Деймън пристъпи към старицата.

— Ще ни убиеш ли? Затова ли ни доведе чак тук?

Тя се усмихна, остави оръжието на масата до една фруктиера с портокали и каза:

— Здравей, Деймън. Радвам се да те видя пак, макар че не съм сигурна дали си ме спомняш от предишната ни среща. Ти беше в доста напреднал стадий на опиянение.

— Спомням си те, Сави — хладно отвърна младият мъж.

— Добре дошли и вие, Хана, Ада и Харман — продължи старицата. — Ти с огромно упорство издири следите, Харман. — Странната им домакиня седна върху кожите, даде им знак и четиримата един по един насядаха около ниската маса. Сави взе един портокал, предложи го и след като другите отказаха, започна да го бели с нокти.

— Не сме се срещали — каза Харман. — Откъде знаеш името ми… имената ни?

— Ти остави ясна следа след себе си — какво е почтителното обръщение напоследък? Харман ур.

— Каква следа?

— Отдалечи се от факсвъзлите достатъчно, за да се наложи войниксът да те последва. Научил си се да четеш. Издири малкото останали библиотеки на света… включително библиотеката на Ада ур. — Тя кимна към младата жена, която отговори на жеста й.

— Откъде знаеш, че войниксът ме е последвал? — попита Харман.

— Войниксите следят всеки необикновен човек — поясни Сава, разчупи портокала, постави парчетата на ленени салфетки и ги раздаде на гостите си, като остави и за себе си. Този път четиримата приеха. — Аз те наблюдавам — погледна го старицата.

— Защо? — Харман сведе очи към портокала и остави салфетката на масата. — Защо ме шпионираш? И как?

— Това са два отделни въпроса, млади приятелю.

Тези думи го накараха да се усмихне. Никой от познатите му отдавна не го бе наричал „млад“.

— Тогава отговори на първия. Защо ме шпионираш?

Сави си изяде портокала и облиза пръстите си. Харман видя, че Ада унесено се взира във възрастната жена, наблюдава сбръчканите й пръсти и старчески пигментираните ръце. Дори да забелязваше интереса й, старицата не й обръщаше внимание.

— Харман… може ли да пропусна това „ур“? — И продължи, без да изчака отговор: — Харман, в момента ти си единственият човек на Земята от над триста хиляди души… единственият човек освен мен… който може да чете писано слово. Или поне, който иска.

— Но… — започна Харман.

— Триста хиляди души — прекъсна го Хана. — Ние сме един милион. Винаги сме били толкова.

Сави се усмихна и поклати глава.

— Мила моя, кой ти е казал, че днес на Земята живеят един милион души?

— Ами… никой… искам да кажа… всеки знае…

— Точно така — кимна Сави. — Всеки знае. Обаче няма механизъм за преброяване на населението.

— Но когато някой се възнася на пръстените… — продължи Хана, ясно издавайки смущението си.

— Се ражда ново дете — довърши старицата. — Да. И аз го забелязах през последните хиляда години. Но вие не сте един милион. А много по-малко.

— Защо им е на постчовеците да ни лъжат? — попита Деймън.

Сави повдигна вежди.

— Напоследък да сте разговаряли с постчовеците, Деймън ур?

Той сигурно сметна въпроса за реторичен, защото не отговори.

— Аз съм разговаряла с постчовеците — тихо прибави Сави, другите мълчаливо зачакаха. Поне за Харман и Ада тази идея бе поразителна.

— Но това беше много отдавна. — Старицата говореше толкова тихо, че гостите трябваше да се наведат към нея, за да я чуват. — Много отдавна. Преди последния факс. — Изумително сиво-сини само допреди миг, сега очите й сякаш помътняха, зареяха се в пространството.

Харман поклати глава.

— Аз чух за теб, Скитницата еврейка, последната от твоята изгубена ера, обаче не разбрах как може да си жива след петата двайсетилетка?

Грубостта му накара Ада да премигне, ала Сави, изглежда, не се обиди.

— На първо място, столетната продължителност на живота е сравнително нова за хората, скъпи мои. Постчовеците я измислиха едва след последния факс. Едва след като оплескаха всичко — нашето бъдеще, бъдещето на Земята, с оня катастрофален последен факс. Само векове след като другите девет хиляди сто и тринайсет пострубиконови хора бяха прехвърлени по факса в неутриновия поток — за да не се завърнат никога, въпреки че постчовеците им обещаха — едва след този… геноцид… вашите драгоценни постчовеци възстановиха населението на Земята и им хрумна тая идея за стоте години и теоретично стадно население от един милион души…

Сави замълча и си пое дъх. Явно се вълнуваше. Пое си дъх още веднъж и посочи каните на масата.

— Има чай, ако искате. Или много силно вино. Аз ще си налея вино. — И докато го правеше, ръцете й едва забележимо трепереха. Старицата въпросително погледна чашите им. Деймън поклати глава. Хана и Ада приеха чай. Харман поиска чаша червено вино.

— Харман — отново започна тя, вече по-спокойно — преди да се отклоня от отговора си, ти ми зададе два въпроса. Първо, защо съм те забелязала. Второ, как толкова дълго съм наблюдавала. Отговорът на първия ти въпрос е, че ме интересува всичко, което интересува и безпокои войниксите, а твоето поведение през последните десетилетия ги интересуваше и безпокоеше…

— Но защо им е на войниксите да ме забелязват и да се интересуват от мен… — изненада се Харман.

Сави го накара да замълчи с вдигане на показалец.

— В отговор на втория ти въпрос мога да кажа, че през последните векове оцелях, като спях много и се криех, когато бях будна. Придвижвам се или с аероскутер — днес вие пътувахте с такава машина, — или изминавам разстоянията между факспавилионите пеш.

— Не разбирам — обади се Ада. — Как може да вървите пеш между факсвъзлите?

Сави се изправи. Другите я последваха.

— Знам, че сте преживели напрегнат ден, млади приятели, но ако решите да ме последвате, ви предстои много. В противен случай аероскутерът ще ви върне при най-близкия факспавилион… на някогашната Африка, струва ми се. Вие решавате. — Тя погледна Деймън. — Всеки от вас трябва да реши.

Хана допи чая си и остави чашата.

— И какво ще ни покажете, ако ви последваме, Сави ур?

— Много неща, детето ми. Но на първо място ще ви науча да летите и да обикаляте места, за които не сте и чували… места, за които не сте и мечтали.

Четиримата се спогледаха. Харман и Ада си кимнаха — бяха съгласни да последват жената.

— Да, бройте и мен — присъедини се към тях Хана. Деймън мълчаливо обмисли отговора си.

— Ще дойда — накрая каза той. — Но преди това все пак искам от това силно вино.

Сави напълни чашата му.