Метаданни
Данни
- Серия
- Илион/Олимп (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ilium, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Биопънк
- Космическа фантастика
- Научна фантастика
- Постапокалипсис
- Сандалпънк
- Социална фантастика
- Твърда научна фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 33 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ИК „БАРД“, поредица „Избрана световна фантастика“, книга 115, ISBN 954-585-565-7, 2004
История
- — Добавяне
- — Редакция от Мандор
Статия
По-долу е показана статията за Илион (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
- Вижте пояснителната страница за други значения на Илион.
Илион | |
Ilium | |
Автор | Дан Симънс |
---|---|
Първо издание | 2003 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | научна фантастика |
Вид | роман |
Следваща | Олимп |
ISBN | ISBN 0-360-81792-6 |
Илион (на английски: Ilium) е научнофантастичен роман от Дан Симънс, първата част от цикъла Илион/Олимп, отнасящ се до възстановяването на събития от Илиада на Марс. Тези събития са ръководени от същества които са взели ролите на гръцките богове. Също като в по-ранните творби на Симънс, като Хиперион, романът е „литературна научна-фантаскика“. Илион получава наградата Локус за най-добър научнофантастичен роман за 2003.
Интродукция
В романа се разглеждат три истории; тази на схоластика Томас Хокънбери, Елена Троянска и гръцките и троянските герои от Илиада; Деймън, Харман, Ада и други хора от Земята; и моравеките, или по-точно европецът Манмънт и Орфу от Йо. Романът е написан в първо лице, сегашно време когато действието се развива с личността на Хокънбери, но с трето лице, минало време в другите случаи. Трите истории се развиват успоредно една на друга през целия роман и не започват да се припокриват до края.
Вижте също
50.
Илион
— Опиши ми пак какво виждаш — обади се Орфу. Не говореше по теснолъчевия канал, а по кабелната връзка. Манмът бе на гърба му, като жокей, яхнал летящ слон. Благодарение на кабелната връзка Орфу само за няколко секунди му бе качил база данните с целия гръцки език и „Илиада“.
— Гръцките и троянските вождове се срещат на този хълм — отвърна Манмът. — Намираме се точно зад гръцката делегация — Ахил, Хокънбери, Одисей, Диомед, Големия и Малкия Аякс, Нестор, Идоменей, Тоант, Тлеполем, Нирей, Махаон, Полипет, Мерион и още петима-шестима мъже, чиито имена не успях да чуя по време на краткото им представяне от Хокънбери.
— Агамемнон няма ли го? А Менелай?
— Не, те са останали в Агамемноновия стан и се възстановяват от двубоя с Ахил. Хокънбери каза, че за тях се грижел Асклепий, техният лечител. Братята имали счупени ребра, рани и охлузвания, Менелай получил мозъчно сътресение когато Ахил го фраснал с щита си, но животът им е извън опасност. Според схоластика след ден-два и двамата ще могат да ходят.
— Чудя се дали Асклепий може да ми върне очите и ръцете — избуботи Орфу.
Манмът нямаше какво да отговори.
— Ами троянците? — жадно попита йониецът. Приятелят му винаги си беше представял, че такова поведение е присъщо за човешките деца — радостни, въодушевени, почти ликуващи. — Кой представлява Илион?
Манмът се изправи върху напуканата коруба, за да надзърне над гребените на ахейските герои към троянските редици.
— Хектор предвожда делегацията, естествено. Червената конска опашка на гребена му и лъскавият му боен шлем рязко изпъкват. Освен това носи червено наметало. Като че ли предизвиква боговете да слязат и да се бият.
Манмът вече бе предал на Орфу сцената, описана му от Хокънбери по-рано следобеда, когато Хектор и неговата съпруга Андромаха бяха обиколили хилядите събрани воини от Илион, високо вдигнали на ръце обезобразеното трупче на сина си Скамандър, все още повит в окървавената царска пелена. Схоластикът беше отбелязал, че ахейците все още обмисляли дали да избягат в открито море със своите черни кораби, ала след мрачната процесия на Хектор и Андромаха всички троянци и техните съюзници били готови да се сражават срещу боговете, в ръкопашен бой, ако се наложи.
— Кой е тук от страна на Илион освен Хектор? — попита Орфу.
— До него стои Парис. После старият съветник Антенор и самият цар Приам. Старците са застанали на известно разстояние и не се бъркат на Хектор.
— Антеноровите синове Акамант и Архелох вече са убити, струва ми се — рече йониецът. — И двамата от Аякс Теламонов — Големия Аякс.
— Май че си прав — съгласи се Манмът. — На тях сигурно им е по-трудно да се помирят. Виждам обаче Големия Аякс да си приказва с Антенор, като че ли нищо не се е случило.
— Всички са професионални войници — заяви приятелят му. — Знаят как да възпитават синове за бран и евентуална смърт. Кои други виждаш в групата на Хектор?
— Там е Еней.
— Аха, „Енеида“ — въздъхна Орфу. — Еней е… бил е… предопределен да остане единственият жив от царския дом на Илион. Той е предопределен… бил е предопределен да избяга от горящия град със сина си Асканий и неколцина троянци и техните потомци след време щели да основат град, който щял да се превърне в Рим. Според Вергилий Еней ще…
— Хайде да не изпреварваме събитията — прекъсна го Манмът. — Както казва Хокънбери, сега всички залози са отменени. Съмнявам се, че в онази „Илиада“, която ми качи, гърците и троянците стават съюзници в обречения си поход срещу Олимп.
— Добре — съгласи се Орфу. — Кой друг е до Хектор освен Еней, Парис, стария Приам и Антенор?
— Отрионей — отвърна Манмът. — Годеникът на Касандра.
— Боже мой! — ахна йониецът. — Отрионей е обречен да бъде убит от Идоменей още тази вечер или утре. В битката за гръцките кораби.
— Всички залози са отменени — повтори Манмът. — Изглежда, тази вечер изобщо няма да има битка за корабите.
— Още кой?
— Деифоб, също син на Приам. Доспехите му са толкова лъскави, че трябваше да спусна още поляризиращи филтри, за да го гледам. До него е онзи педеонец, Приамовият зет, как му беше името… Имбрий.
— Божичко — изпъшка Орфу. — Имбрий трябва да бъде убит от Тевкър само след няколко часа…
— Престани! — прекъсна го Манмът. — Някой ще те чуе.
— Как ще ме чуе по теснолъчевия или кабелния канал? — избуботи йониецът. — Няма такава вероятност, приятелю. Освен ако тези гърци и троянци нямат по-съвършена техника от онази, която ми описа.
— Е, съгласи се, че е доста объркващо — възрази другият моравек. — Половината от хората, които са се събрали на Хълма на трънените храсти, би трябвало след ден-два да са мъртви, поне според твоята глупава „Илиада“.
— Това не е моята глупава „Илиада“ — отново избуботи Орфу. — И освен това…
— Всички залози са отменени — отсече Манмът. — Хопа!
— Какво има?
— Преговорите свършиха. Хектор и Ахил се приближават един към друг, стискат си ръцете… Божичко!
— Какво става?
— Не чуваш ли? — ахна Манмът.
— Не.
— Извинявай, извинявай — рече приятелят му. — Извинявай. Не исках да кажа, че… Исках да кажа… исках да кажа…
— Ами кажи го тогава де — изсумтя йониецът. — Какво не съм чул?
— Войските, и гръцката, и троянската, викат едновременно. Мили Боже, какъв рев! Стотици хиляди ахейци и троянци заедно, ликуват, размахват знамена, мечове и копия към небето… тълпата стига чак до стените на Илион. Хората на крепостната стена — виждам Андромаха, Елена и другите троянки, за които ни разказа Хокънбери — всички те също викат. Другите ахейци, онези, които още не бяха решили и чакаха при корабите си, също се приближават към рова и крещят. Какъв шум!
— Е, няма нужда и ти да викаш — сухо отбеляза Орфу. — По кабелната връзка се чува идеално. Какво става сега?
— Ами… нищо особено. Вождовете са при моста. В града звънят гонгове. Войските се смесват, обикновени пехотинци от двете страни прекосяват ничията земя, за да се запознаят, и всички очевидно са готови за бой, обаче…
— Обаче няма с кого да се бият — довърши йониецът.
— Да.
— Може боговете да не слязат да се бият.
— Съмнявам се.
— Или пък Устройството ще взриви Олимп на милиарди късчета — предположи Орфу.
Тази мисъл накара Манмът да замълчи. Беше виждал боговете и богините, хиляди разумни същества, и нямаше желание да стане масов убиец.
— Колко време остава, докато броячът активира Устройството? — попита приятелят му, въпреки че и сам отлично знаеше.
Манмът провери вътрешния си хронометър.
— Четирийсет и четири минути.
В небето внезапно закипяха тъмни облаци. Боговете в края на краищата май щяха да слязат.
Когато се бе гмурнал в езерото на върха на Монс Олимпус, Манмът не се беше надявал на избавление. Трябваше му около минута, за да подготви Устройството за задействане — детонация? — и смяташе, че дълбочината и налягането ще му осигурят това време.
Така и стана. Гмурна се на осемстотин метра и изпита познатото приятно усещане на налягането, притискащо всеки квадратен милиметър от тялото му, намери перваз от западната страна на стръмния бряг, където можеше да отдъхне, да закрепи Устройството и да го подготви. Боговете не го последваха във водата. Манмът нямаше представа, нито го интересуваше дали не обичат да плуват, или глупаво си мислят, че лазерите и микровълновите им оръжия ще го изкарат на повърхността.
Беше проявил небрежност, като не бе сглобил дистанционен задействащ механизъм, преди с Орфу да се отправят на краткото си пътешествие с балона, затова го направи сега, на дълбочина осемстотин метра в тъмното езеро, като осветяваше с нагръдните си фарове овоидното макромолекулно Устройство. Свали капака на транссплавната си коруба, използва части от самия себе си — една от четирите си енергийни клетки, за да осигури необходимия трийсет и два волтов задействащ сигнал, един от трите си резервни теснолъчеви радиоприемници, запоен за задействащата плоча с лазера на китката му, и брояч от външния хронометър. Накрая монтира примитивен сензор за движение, направен от един от собствените си транспондери, за да може Устройството само̀ да се задейства на тази дълбочина, ако го докосне някой друг освен него.
„Ако тези самозвани богове дойдат сега при мен, ще задействам Устройството ръчно“ — помисли си Манмът, седнал на скалния перваз на осемстотин метра под езерната повърхност. Ала не искаше да се самоунищожи, ако Устройството имаше такова предназначение, не искаше и цял ден да се крие под водата. Но човекът Хокънбери му беше обещал да се телепортира и да го вземе, затова чакаше. Искаше отново да види Орфу. Освен това тяхната мисия, всъщност мисията на покойните Корос III и Ри По, бе да доставят Устройството на Монс Олимпус и да съобщят за доставката с помощта на предавателя. Двете задачи бяха изпълнени. В известен смисъл Манмът и йониецът бяха осъществили целта си.
„Тогава защо се крия на осемстотин метра дълбочина в това невероятно езеро?“ Помисли си за кипящата над него вода, докато боговете изливаха гнева и топлинните си лъчи в езерото, и се подсмихна по своя си моравекски начин — тази вода и без това трябваше да кипи, тъй като върхът на Монс Олимпус би трябвало да е почти във вакуум.
После дойде време човекът Хокънбери да се върне и да го спаси и колкото да беше удивително, той се върна.
— Опиши ми Земята — каза Орфу на Хълма на трънените храсти. Манмът се бе плъзнал по корубата му и сега водеше приятеля си за въже, което беше увил около левитатора. — И сигурен ли си, че сме на Земята?
— Абсолютно — отвърна другият моравек. — Гравитацията и въздухът са каквито би трябвало, слънцето изглежда голямо, колкото би трябвало, растителният живот съответства на изображенията от база данните. А, хората също — въпреки че всички тези мъже и жени като че ли членуват в клуба за най-добро здраве в Слънчевата система.
— Толкова ли добре изглеждат?
— Поне за хора, струва ми се — отвърна Манмът. — Но тъй като това са първите представители на Homo sapiens, които виждам лично, кой знае? Само Хокънбери изглежда обикновен като мъжете и жените на снимките, видео и холозаписите, които пазим в база данните си.
— Какво мислиш… — започна Орфу.
„Шшт — прекъсна го Манмът по теснолъчевия канал. Вече беше прекъснал кабелната връзка, за да не му се налага да пътува върху корубата на Орфу. Облаците продължаваха да се кълбят над бойното поле. — Ахил говори пред войските — пред троянците и ахейците“.
„Разбираш ли го?“
„Естествено. Файловете се свалиха нормално, въпреки че трябва да се досещам за някои разговорни изрази и ругатни по контекста“.
„Другите хора чуват ли го без аудиосистема?“
„Той има железни бели дробове — отвърна Манмът. — Образно казано. Гласът му сигурно се разнася чак до морето в едната посока и до стените на Троя в другата“.
„Какво казва?“
„Предизвиквам ви, богове… и прочее, и прочее… и ще развържа кучетата на войната… и прочее, и прочее…“ — изрецитира дребният моравек.
„Чакай, чакай — прекъсна го Орфу. — Ахил наистина ли цитира Шекспир?“
„Не, просто превеждам речта му свободно“.
„Бре! — подсвирна йониецът по теснолъчевия канал. — Пък аз си помислих, че сме се натъкнали на страхотно плагиатство. Колко време остава до задействането на Устройството?“
„Четирийсет и една минути — съобщи Манмът. — Нещо не е наред с…“ — Той млъкна.
„Какво?“ — попита Орфу.
По средата на предизвикателната реч на Ахил срещу боговете се появи самият Зевс. Пелеевият син млъкна. Двеста хиляди мъжки и едно роботско лице на Илионското поле се обърнаха нагоре.
Зевс се спусна от кълбящите се черни облаци със златната си колесница, теглена от четири красиви холографски коня.
Ахейският стрелец Тевкър, който стоеше до Ахил и Одисей, се прицели и пусна стрела към небето, ала колесницата бе прекалено високо и беше защитена с мощно силово поле, Манмът бе убеден в това. Стрелата изгуби инерция и падна в трънака в подножието на хълма, на който стояха вождовете.
— КАК СМЕЕТЕ ДА МЕ ПРЕДИЗВИКВАТЕ? — избумтя гласът на Зевс нашир и длъж над полето, брега и града, където се бяха струпали огромните войски. — ВИЖТЕ ПОСЛЕДИЦИТЕ ОТ СВОЕТО ВИСОКОМЕРИЕ!
Колесницата се издигна и полетя на юг, сякаш Зевс напускаше полето към планината Ида, която се мержелееше на южния хоризонт. Може би само Манмът със своето телескопско зрение видя малкия сребърен сфероид, който царят на боговете пусна от колесницата на петнайсетина километра южно от тях.
— Залегни! — изрева моравекът на гръцки с цялата мощност на гласа си. — За да си спасите кожата, залегнете веднага!!! Не гледайте на юг!!!
Малцина се подчиниха на заповедта му.
Манмът хвана въжето на Орфу и се затича към убежището на една голяма скала на трийсетина метра от тях.
Блясъкът ослепи хиляди. Поляризиращите филтри на моравека автоматично превключиха от шеста на тристна степен. Той не прекъсна дивия си бяг — теглеше йониеца след себе си като великанска играчка.
Ударната вълна дойде няколко секунди след блясъка — носеше се от юг като стена от прах. Видимо се развълнува самата атмосфера. Скоростта на вятъра за по-малко от секунда нарасна от пет на сто километра в час. Стотици шатри бяха изтръгнати от колчетата и издигнати в небето. Коне цвилеха и бягаха от господарите си. Морските вълни обърнаха посоката си.
Ревът и ударната вълна повалиха всичко изправено на земята — освен Хектор и Ахил. Шумът и свръхналягането бяха непреодолими, разтърсиха човешките кости и твърдите моравекски вътрешности и разтрепериха органичните части на Манмът. Като че ли самата Земя ревеше и виеше от гняв. Стотици ахейски и троянски воини на около два километра южно от хълма избухнаха в пламъци и бяха запратени високо във въздуха. Пепелта им се посипа по хилядите свити на кълбо или бягащи на север мъже.
Част от южната стена на Илион се напука и падна заедно с десетките мъже и жени, които стояха на нея. Няколко дървени кули в града се подпалиха, една висока кула, същата, от която само преди няколко дни Хокънбери бе наблюдавал сбогуването на Хектор с жена му и сина му, с грохот се срути.
Ахил и Хектор бяха скрили лицата си в шепи, за да заслонят очи от ужасния блясък, който хвърли сенките им на стотици метри зад тях върху Хълма на трънените храсти. Грамадните камъни, които бяха стояли здраво върху Могилата на бързата Мирина, се тресяха, изхлузваха се от местата си, политаха надолу и смазваха бягащите ахейци и троянци. Лъскавият шлем на Хектор остана на главата му, но гордият му гребен от червена конска опашка беше откъснат от силните ветрове, които последваха ударната вълна.
„Случи ли се нещо?“ — попита Орфу по теснолъчевия канал.
„Да“ — промълви Манмът.
„Усещам някакви вибрации и натиск през корубата си“.
„Да“ — повтори приятелят му. Единствената причина йониецът да не бъде отнесен от вятъра и взрива бе въжето, с което Манмът го беше завързал за най-голямата скала от подарената страна на убежището им.
„Какво…“ — започна Орфу.
„Чакай малко“ — прошепна другият моравек.
Гъбовидният облак се издигаше на височина десет хиляди метра, дим и тонове радиоактивна материя, насочващи се към стратосферата. Земята вибрираше толкова силно от вторичните вълни, че дори Ахил и Хектор трябваше да коленичат, за да не бъдат съборени като десетките хиляди воини.
После атомният облак се преобрази в лице.
— ВОЙНА ЛИ ИСКАТЕ, СМЪРТНИ? — изрева брадатото лице на Зевс в издигащия се, кипящ и бавно разгръщащ се облак. — БЕЗСМЪРТНИТЕ БОГОВЕ ЩЕ ВИ ПОКАЖАТ КАКВО Е ВОЙНА.