Дан Симънс
Илион (2)

2.
Хълмовете Ардис, Ардис Хол

Деймън се прехвърли по факса край дома на Ада и глупаво запремигва към червеното слънце на хоризонта. Небето беше безоблачно, залезът пламтеше между високите дървета на хребета и възпламеняваше двата пръстена, които се въртяха в кобалтовото небе. Загубата на ориентация се дължеше на факта, че е вечер, а само преди миг беше пристигнал от утринното тържество по случай втората двайсетилетка на Тоби в Уланбат. От години не бе гостувал в дома на Ада и освен приятелите, които посещаваше по-често — Седман в Париж, Оно в Белинбад, Рисир в дома й на Чомските хълмове и още неколцина — нямаше представа на кой континент или в какъв часови пояс ще се озове. Но пък Деймън не знаеше и имената и местоположението на континентите, нито пък бе наясно с концепциите за географията и часовите пояси, затова липсата на тези знания не означаваше нищо за него.

И все пак беше объркващо. Губеше му се цял ден. Или пък му идваше в повече? Във всеки случай там въздухът имаше друг мирис — по-влажен, по-богат, по-див.

Огледа се. Намираше се в средата на универсален факсвъзел — онзи обикновен кръг от семпербетон и декоративни железни стълбове, увенчани с жълта кристална пергола, и до центъра на кръга — стълбът, носещ задължителния символ, който Деймън не можеше да прочете. В долината не се виждаше друга постройка, само трева, дървета, поток в далечината, мудното въртене на двата пръстена, прекосяващи небето като арматури на някакъв грамаден бавен жироскоп. Вечерта бе топла, по-влажна, отколкото в Уланбат, и факсвъзелът се намираше в средата на морава, заобиколена от ниски хълмове. На пет-шест метра от кръга чакаше древна двуместна открита едноколка. На мястото на водача клюмаше също толкова древен слуга, а между дървените тегличи стоеше самотен войникс. Деймън не беше посещавал Ардис Хол повече от двайсет години, но сега си спомни варварските неудобства. Пълен абсурд — да не разположиш дома си върху факсвъзел.

— Деймън ур? — попита слугата, макар очевидно да знаеше кой е.

Деймън изсумтя и посочи очукания си куфар. Миниатюрният слуга се приближи, пое багажа в щипките си и го качи в брезентовия багажник на едноколката, докато Деймън се настани на седалката.

— Чакаме ли още някого?

— Вие сте последният гост — отвърна слугата, вмъкна се с бръмчене в полусферичната си кабинка и въведе команда. Войниксът хвана тегличите с щипките си и се затича към залязващото слънце. Ръждивите му крайници и колелото на едноколката почти не вдигаха прах по чакъления път. Деймън се отпусна на зелената кожена седалка и с наслада отпусна длани върху дръжката на бастуна си.

Не беше дошъл на гости на Ада, а за да я съблазни. Ето с какво се занимаваше Деймън — съблазняваше млади жени. И колекционираше пеперуди. Фактът, че Ада е на двайсет и пет, а той привършваше втората си двайсетилетка, нямаше никакво значение. Както и че тя му е първа братовчедка. Кръвосмесителните табута отдавна не се спазваха. Генетичният дрейф изобщо не съществуваше като концепция за Деймън, ала даже да фигурираше в терминологичния му речник, той щеше да остави този проблем на булаторията. Булаторията поправяше всичко.

Преди десет години Деймън гостуваше в Ардис Хол в ролята си на братовчед — и в опит да съблазни другата братовчедка на Ада, Вирджиния, при това само от скука, тъй като тя бе привлекателна колкото войникс — когато за пръв път видя Ада гола. Вървеше по един от безкрайните коридори в имението и случайно мина покрай стаята на младата жена. Вратата бе открехната и в едно високо криво огледало се отразяваше Ада: къпеше се във вана с гъба и на лицето й се бе изписало пълно отегчение — тя беше всичко друго, но не и прекалена чистница, установи Деймън — и отражението на тази млада жена, тъкмо изхлузваща се от девическата си какавида, го плени, плени този зрял мъж, малко по-възрастен, отколкото бе сега тя.

Дори навремето, въпреки бебешката пълнота на хълбоците си и едва напъпилите си гърди, Ада представляваше гледка, която си струваше да спре, за да оцени. Светла — кожата на момичето си оставаше пергаментовобяла и нежна, колкото и време да прекарваше на открито — сивоока, с малиновочервени устни и катраненочерна коса, същинска мечта на сладострастника. Тогавашната мода изискваше жените да си бръснат подмишниците, ала нито младата Ада, нито — искрено се надяваше Деймън — нейният възрастен аналог се интересуваше от тази, както и от повечето други културни условности. Във високото огледало беше замръзнало (и по-късно бе включено като пеперуда в колекцията на Деймън от спомени) все още момичешко, но вече чувствено тяло с едри светли гърди, кремавобяла кожа, будни очи, и цялата тази белота, нарушена от четири тъмни мазки — вълнистия въпросителен знак на косата, която небрежно вдигаше на кок, освен когато играеше, с други думи през повечето време, двете запетайки под мишниците й и идеално черния възклицателен знак — все още несъзрял до делта, — водещ към сенките между бедрата й.

Седнал в едноколката, Деймън се усмихна. Нямаше представа защо след всички тия години Ада го е поканила на рожден ден или там чиято двайсетилетка празнуваха, обаче твърдо възнамеряваше да съблазни младата жена, преди да се прехвърли по факса в истинския си свят на забави, дълги гостувания и случайни връзки с по-обиграни жени.

Войниксът тичаше с лекота — чуваше се само хрущене на чакъл и тихо бръмчене на древни жироскопи в тялото на едноколката. Долината тънеше в сенки, ала тесният път се изкачи на поредния хребет, огрян от последните лъчи на слънцето, разполовено зад следващия връх на запад, спусна се в по-обширна долина и продължи между ниви с някакви ниски насаждения. Над нивите прелитаха слуги — приличаха на множество топки за крокет.

Пътят зави на юг — за Деймън наляво, — прекоси река по покрит дървен мост, залъкатуши по още по-стръмен склон и навлезе в стара гора. Той смътно си спомни, че преди десет години е ловил пеперуди в този древен лес и по-късно същия ден бе видял младата Ада гола в огледалото. Спомни си вълнението, обзело го при находката на един рядък вид траурница край един малък водопад — споменът бе примесен с възбуда от вида на светлото тяло и черната коса на момичето. Спомни си погледа, който му отправи отражението на Ада, когато светлото лице откъсна очи от гъбата — равнодушен, нито доволен, нито гневен, не свенлив, но не и безсрамен, смътно клиничен — и ги насочи към двайсет и седем годишния Деймън, вцепенен от желание в коридора, почти по същия начин, по който самият той беше разглеждал уловената траурница.

Едноколката наближаваше Ардис Хол. Сред древните дъбове, брястове и ясени под върха на хълма цареше мрак, ала край пътя бяха поставени жълти лампи и из девствения лес мъждукаха пъстри фенери, навярно очертаващи пътеките.

Войниксът излезе от гората и напред се разкри сумрачна гледка: Ардис Хол сияеше на върха, във всички посоки от него пълзяха чакълени алеи и пътеки, дългата морава продължаваше близо половин километър и стигаше до друга гора, реката отразяваше помръкващата небесна светлина и през едно дере на югозапад се виждаха още залесени склонове, мрачни, без нито едно огънче, а сетне още хълмове, докато черните хребети не се слееха с тъмните облаци на хоризонта.

Деймън потрепери. До този момент не му бе хрумнало, че домът на Ада се намира близо до динозавърските гори. Сега си спомни, че при предишното си гостуване се беше страхувал до смърт, макар Вирджиния, Ванеса и всички останали да го бяха убеждавали, че в радиус от осемстотин километра няма опасни динозаври — всички останали го успокояваха, тоест всички освен петнайсетгодишната Ада, която само го бе наблюдавала с оная преценяваща, малко насмешлива гримаса, която скоро беше свикнал да приема за обичайното й изражение. Единствено пеперудите го бяха накарали да излезе на разходка. Сега те нямаше да са достатъчни. Макар да знаеше, че в присъствието на слугите и войниксите се намира в пълна безопасност, Деймън нямаше абсолютно никакво желание да го изяде някое изчезнало влечуго и да се събуди в булаторията със спомена за това унижение.

Клоните на гигантския бряст на склона под Ардис Хол бяха окичени с десетки фенери, край кръглата алея и белите чакълени пътеки от къщата към двора пламтяха факли. Войникси часови стояха край живия плет и в периферията на тъмния лес. Деймън видя, че до бряста е поставена дълга маса — навсякъде около празничната трапеза мъждукаха факли — и че неколцина гости вече се събират за вечеря. С обичайния си самодоволен снобизъм той забеляза и че повечето мъже още носят светлосиви одежди, бурнуси и землисти официални връхни костюми, излезли от мода още преди месеци в обитаваните от него по-важни обществени кръгове.

Войниксът мина по кръглата алея до входа на Ардис Хол, спря в снопа жълта светлина пред вратата и толкова внимателно отпусна тегличите на едноколката, че Деймън не усети абсолютно нищо. Слугата прелетя отзад, за да вземе куфара му, докато самият Деймън слезе, доволен да усети земята под краката си и все още малко замаян от прехвърлянето по факса.

Ада изхвърча през вратата и се спусна по стълбището да го посрещне. Деймън се закова на място и се усмихна глуповато. Тя не само беше по-красива, отколкото я помнеше — беше по-красива, отколкото можеше да си представи.