Метаданни
Данни
- Серия
- Илион/Олимп (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ilium, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Биопънк
- Космическа фантастика
- Научна фантастика
- Постапокалипсис
- Сандалпънк
- Социална фантастика
- Твърда научна фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 32 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ИК „БАРД“, поредица „Избрана световна фантастика“, книга 115, ISBN 954-585-565-7, 2004
История
- — Добавяне
- — Редакция от Мандор
Статия
По-долу е показана статията за Илион (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
- Вижте пояснителната страница за други значения на Илион.
Илион | |
Ilium | |
Автор | Дан Симънс |
---|---|
Първо издание | 2003 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | научна фантастика |
Вид | роман |
Следваща | Олимп |
ISBN | ISBN 0-360-81792-6 |
Илион (на английски: Ilium) е научнофантастичен роман от Дан Симънс, първата част от цикъла Илион/Олимп, отнасящ се до възстановяването на събития от Илиада на Марс. Тези събития са ръководени от същества които са взели ролите на гръцките богове. Също като в по-ранните творби на Симънс, като Хиперион, романът е „литературна научна-фантаскика“. Илион получава наградата Локус за най-добър научнофантастичен роман за 2003.
Интродукция
В романа се разглеждат три истории; тази на схоластика Томас Хокънбери, Елена Троянска и гръцките и троянските герои от Илиада; Деймън, Харман, Ада и други хора от Земята; и моравеките, или по-точно европецът Манмънт и Орфу от Йо. Романът е написан в първо лице, сегашно време когато действието се развива с личността на Хокънбери, но с трето лице, минало време в другите случаи. Трите истории се развиват успоредно една на друга през целия роман и не започват да се припокриват до края.
Вижте също
21.
Илион
Бих могъл да ви кажа какво е да се любиш с Елена Троянска. Обаче няма. И не само защото това ще е пълна простащина от моя страна. Подробностите просто не са от значение за моето повествование. Но откровено мога да кажа, че ако отмъстителната муза или побеснялата Афродита ме бяха открили точно след като с Елена бяхме приключили първия тур любене, да речем, минута след като се бяхме претърколили настрани един от друг върху мокрите от пот чаршафи, за да си поемем дъх и да усетим прохладния ветрец, който предшестваше бурята, и ако музата и богинята бяха влетели и ме бяха убили, е, без страх от противоречие мога да ви кажа, че краткият втори живот на Томас Хокънбери щеше да е щастлив. И поне щеше да свърши с ликуване.
Минута след тоя миг съвършенство тя опря кама в корема ми и попита.
— Кой си ти?
— Твоят… — започнах и млъкнах. Нещо в очите й ме накара да се откажа от лъжата, че съм Парис, преди да успея да я изрека.
— Ако кажеш, че си моят нов съпруг, ще трябва да забия тоя нож в червата ти — спокойно заяви тя. — Ако си бог, това няма да има значение. Обаче ако не си…
— Не съм — изпелтечих. Острието на камата бе достатъчно силно притиснато, за да пусне кръв от кожата ми. „Откъде се появи пък сега тоя нож?“ Дали го беше крила във възглавниците, докато се бяхме любили?
— Щом не си бог, как си взел лика на Парис?
Осъзнах, че това е Елена Троянска, смъртната щерка на Зевс, жена, живееща във вселена, в която богове и богини постоянно правят секс със смъртни, свят, в който преобразяването е нещо обичайно и за богове, и за обикновени хора, свят, в който концепцията за причина и следствие има съвсем друго значение.
— Боговете ме дариха със способността да се преобра… да променям лика си — отвърнах.
— Кой си ти? — повтори тя. — Какво си ти? — Не изглеждаше сърдита, нито даже особено смаяна. Говореше спокойно, красивото й лице не бе разкривено от страх или гняв. Обаче острието продължаваше силно да се притиска в корема ми. Елена очакваше отговор.
— Казвам се Томас Хокънбери. Схоластик съм. — Знаех, че това не й говори нищо. Името ми звучеше чуждо даже на мен, прекалено твърдо за техния по-мек древен език.
— То-мас Хок-ън-бе-рииии — промълви Елена. — Звучи ми на персийски.
— Не, всъщност е на холандски, немски и ирландски.
Видях, че се намръщва, и разбрах, че тия думи не само й са непонятни, но и направо й се струват безумни.
— Облечи се — каза тя. — Ще поговорим на терасата.
Просторната спалня на Елена имаше тераси от двете страни. Едната гледаше към вътрешния двор, а другата — на юг и изток над града. Левитаторът и останалото ми снаряжение — освен телепортаторния медальон и преобразяващата гривна, с които бях скочил в леглото — бяха скрити зад завесата на терасата към двора. Елена ме заведе на външната тераса. Носехме тънки наметки. Елена държеше късия си остър нож в ръка, докато стояхме до парапета и гледахме неравномерно проблясващите светкавици на бурята.
— Бог ли си? — попита тя.
За малко да отговоря „да“ — това щеше да е най-лесният начин да я разубедя да ме изкорми, — обаче изпитах внезапно, необяснимо и непреодолимо желание поне веднъж да кажа истината.
— Не — признах аз. — Не съм бог.
Тя кимна.
— Знаех си, че не си. Щях да те изкормя като риба, ако ме беше излъгал. — Тя мрачно се усмихна. — Не се любиш като бог.
„Виж ти“ — помислих си, ала нямаше какво да отговоря.
— Как така си взел лика и тялото на Парис?
— Боговете ми дадоха способността да го правя.
— Защо? — Камата бе само на сантиметри от голата ми под наметката кожа.
Свих рамене, обаче после се сетих, че това движение не е много популярно сред древните.
— Дадоха ми тая способност със собствени цели. Аз им служа. Наблюдавам войната и им докладвам. По-лесно е, когато мога да взимам тялото на… други мъже.
Това като че ли не я изненада.
— Къде е моят троянски любовник? Какво си направил с истинския Парис?
— Нищо му няма — отвърнах. — Когато изоставя това подобие, той ще продължи да върши каквото е правил преди моето преобразя… преди да приема лика му.
— И къде ще бъде?
Тоя въпрос ми се стори малко странен.
— Където щеше да бъде и ако не бях приемал неговия лик — казах накрая. — Мисля, че съвсем наскоро е напуснал града, за да се приготви заедно с Хектор за утрешните сражения. — Всъщност, когато напуснех тялото му, Парис щеше да е точно там, където щеше да бъде, даже да не бях взел неговата самоличност — сигурно да спи в някоя шатра, да се сражава или да се въргаля с някоя робиня в стана на Хектор. Обаче ми беше трудничко да го обясня на Елена. Съмнявах се, че ще оцени лекцията за функциите на вероятностните вълни и квантовотемпоралната синхронност. Не можех да обясня защо нито Парис, нито околните му няма непременно да забележат неговото отсъствие, нито как събитията могат да се свържат с „Илиада“ така, все едно не съм прекъсвал разбиването на вероятностната вълна в темпоралната последователност. Квантовият континуум можеше да бъде възстановен още щом изключех преобразяващата функция.
Мама му стара, и аз не ги разбирах тия неща.
— Напусни тялото му — заповяда Елена. — Покажи ми истинския си лик.
— Господарке, ако… — понечих да възразя, обаче ръката й направи светкавично движение, острието проби коприната в кожата ми и усетих, че по корема ми се стича кръв.
Съвсем бавно вдигнах дясната си ръка, отворих светещите функции и докоснах иконката на преобразяващата гривна.
Отново си бях Томас Хокънбери — по-нисък, по-мършав, по-несръчен, с малко късоглед поглед и оредяваща коса.
Елена примига и бързо замахна с камата — по-бързо, отколкото си бях мислил, че е способен да се движи човек. Чух звук от раздиране. Само че не беше срязала коремните ми мускули, а само шнурчето на наметалото и самата копринена тъкан.
— Не мърдай — прошепна тя. После Елена Троянска разтвори наметката ми и я смъкна от раменете ми.
Стоях гол и бял пред тази невероятна жена. Ако на някой речник някога му дотрябва дефиниция на „жалък“, ще е достатъчно да използва моята снимка в оня момент.
— Можеш да си сложиш наметката — разреши тя след малко.
Направих го. Платът бе разпорен, затова трябваше да го придържам с ръка. Елена като че ли мислеше за нещо. Няколко минути двамата стояхме на терасата в мълчание. Въпреки че беше късно, илионските кули грееха от светлината на факлите. По бастионите на далечните стени мъждукаха стражеви огньове. Още по̀ на юг, зад Скейските порти, горяха погребалните клади. На югозапад мълнии разцепваха буреносните облаци. Не се виждаха звезди и въздухът миришеше на приближаващ дъжд откъм планината Ида.
— Как разбра, че не съм Парис? — попитах накрая.
Елена с премигване се откъсна от унеса си и се поусмихна.
— Жената може да забрави цвета на очите на любимия си, гласа му, даже усмивката и лика му, но не може да забрави как се ебе съпругът й.
Беше мой ред да запремигвам изненадано и не само от вулгарния език на Елена. Омир буквално пееше възхвали за външния вид на Парис, сравняваше го с „жребец, във обора запиран на ясли“, описваше как е бързал да настигне брат си същата оная нощ извън градските стени, „с устрем, уверен в нозете си бързи… все нависоко си вдига главата и грива развява върху плещите си мощни, уверен във своята хубост“. На езика на тийнейджърите от моя предишен живот Парис беше трепач. И докато бях в леглото на Елена, аз бях имал неговата буйна коса, неговото загоряло от слънцето тяло, неговия гладък корем, неговите намазани с мас мускули, неговия…
— Твоят пенис е по-голям — каза Елена.
Пак запремигвах. Вече два пъти. Тя не беше използвала думата „пенис“, естествено — латинският още не се бе развил в истински език — а жаргонната гръцка дума, която беше избрала, повече се доближаваше до „кур“. Обаче това нямаше значение. Когато се бяхме любили, аз бях имал пениса на Парис…
— Не, не така разбрах, че не си моят любовник — обясни ми Елена. Явно ми четеше мислите. — Просто го отбелязвам.
— Тогава как…
— Да — продължи тя. — По това как ме обладаваш, Хок-ън-бе-рииии.
Нямаше какво да й отговоря и даже да имах какво да й кажа, нямаше да мога да го изрека ясно.
Елена пак се усмихна.
— Парис първо ме облада не в Спарта, където ме спечели, нито в Илион, където ме доведе, а на островчето Краная на път за насам.
Не бях чувал за такъв остров и на старогръцки думата просто означаваше „скалист“, затова реших, че Парис е прекъснал пътуването им, за да се отбие на някое скалисто безименно островче и да го направи с Елена, без да му пречи присъствието на екипажа. Което означаваше, че Парис е бил… нетърпелив. „Както и ти, Хокънбери“ — разнесе се гласът на нещо не съвсем различно от моята съвест. Късно беше за съвест.
— Оттогава той ме е обладавал — и аз него — стотици пъти — тихо рече Елена. — Но никога като тая нощ. Никога като тая нощ.
Едновременно се смутих и се почувствах горд. Хубаво ли беше това? Дали бе комплимент? Не, чакай… това беше нелепо. Омир възпява Парис като богоподобно създание с неговата физическа красота и чар, велик любовник, неустоим за жени и богини, което трябваше да значи, че Елена иска да каже…
— Ти — прекъсна хаотичните ми мисли тя — ти беше… искрен.
Искрен. Увих се в наметката и отправих поглед към приближаващата се буря, за да скрия срама си. Искрен.
— Откровен — промълви Елена. — Съвсем откровен.
Ако скоро не млъкнеше и не престанеше да търси синоними на „жалък“, сигурно щях да изтръгна кинжала от ръката й и сам да си прережа гърлото.
— Боговете ли те пратиха при мен? — попита тя.
Отново понечих да излъжа. Тази волева жена определено нямаше да изкорми пратеник на боговете. Обаче пак се отказах. Елена Троянска като че ли притежаваше почти телепатична способност да ми чете мислите. Пък и ми беше приятно поне веднъж да казвам истината.
— Не — признах аз. — Никой не ме е пратил.
— Дошъл си само защото си искал да спиш с мен, така ли?
„Е, сега поне не е вулгарна“.
— Да — отвърнах. — Искам да кажа, не.
Тя ме погледна. Някъде в града шумно се разсмя мъж, последван от жена. Илион никога не заспиваше.
— Искам да кажа… бях самотен. От началото на войната съм съвсем сам, няма с кого да си поговоря, няма кого да погаля…
— Достатъчно ме гали — отбеляза Елена.
По гласа й не можех да преценя дали думите й са саркастични, или обвинителни.
— Да — просто отвърнах аз.
— Женен ли си, Хок-ън-бе-рииии?
— Да. Не. — Пак поклатих глава. Сигурно й изглеждах като пълен идиот. — Струва ми се, че съм бил женен, но ако е така, жена ми е мъртва.
— Как така ти се струва, че си бил женен?
— Боговете ме доведоха на Олимп през времето и пространството — поясних аз. Знаех, че няма да разбере, обаче не ме интересуваше. — Струва ми се, че в другия си живот съм умрял и те някак са ме възкресили. Само че не ми върнаха всички спомени. Картините от истинския ми живот идват и си отиват… като сънища.
— Разбирам — каза Елена. Гласът й ми показа, че кой знае как — поразително — наистина ме е разбрала.
— На конкретен бог или богиня ли служиш, Хок-ън-бе-рииии? — попита тя.
— Докладвам на една от музите, но едва вчера научих, че Афродита управлява съдбата ми.
Елена ме погледна изненадано и промълви:
— Афродита управлява и моята. Вчера, когато спаси Парис от яростта на Менелай и го върна тук в леглото ни, Афродита ми заповяда да отида при него. Когато възразих, тя побесня и ме заплаши да ме направи мишена на изпепеляващата омраза — по собствените й думи — и на троянци, и на ахейци.
— Богинята на любовта — тихо отбелязах аз.
— Богинята на похотта — поправи ме Елена. — А аз знам много за похотта, Хок-ън-бе-рииии.
За пореден път не знаех какво да отговоря.
— Майка ми се казваше Леда, наричана Щерка на Нощта — продължи тя, — и Зевс дойде, и я изчука, приел формата на лебед — грамаден надървен лебед. Вкъщи имаше стенопис, на който бяха изобразени двамата ми по-големи братя, олтар на Зевс и мен като яйце, очакващо да бъде измътено.
Не можах да се сдържа — избухнах в смях. После коремните ми мускули се стегнаха в очакване на камата.
Вместо това Елена широко се усмихна.
— Да. Знам какво е да те похитят и да си пионка на боговете, Хок-ън-бе-рииии.
— Да — казах. — Когато Парис е дошъл в Спарта…
— Не — прекъсна ме тя. — Когато бях единайсетгодишна, Хок-ън-бе-рииии, Тезей, който обедини етическите общини и ги превърна в града Атина, ме похити — отвлече ме от храма на Артемида Ортия. Забременях от него и му родих момиче, Ифигения, която не можех да погледна с обич и затова я дадох на Клитемнестра и Агамемнон да я отгледат като свое дете. От тоя брак ме спасиха братята ми и ме върнаха в Спарта. После Тезей тръгна с Херакъл на война срещу амазонките и междувременно опустоши ада, ожени се за амазонка и разгледа критския лабиринт и Минотавъра.
Виеше ми се свят. Всеки един от тия гърци, троянци и богове си имаше история и с повод и без повод я разправяше. Обаче какво общо имаше това с…
— Аз знам много за похотта, Хок-ън-бе-рииии — повтори Елена. — Великият цар Менелай ме поиска за жена, въпреки че такива мъже обичат девици, обичат рода си повече от живота, въпреки че аз бях вмирисана стока в мъжки свят, който толкова много обича своите девици. И после, подтикнат от Афродита, Парис дойде отново да ме отвлече, да ме доведе в Троя като своя… плячка.
Елена прекъсна словоизлиянието си и изпитателно се втренчи в мен. Не се сещах какво да отговоря. Зад спокойните й, иронични думи се криеше бездънна бездна от горчивина. Не, не горчивина, осъзнах аз, взирайки се в очите й, а тъга. Ужасна, уморена тъга.
— Хок-ън-бе-рииии — продължи тя. — Мислиш ли, че съм най-красивата жена на света? Да ме отвлечеш ли си дошъл?
— Не, не съм дошъл да те отвлека. Няма къде да те заведа. Моите дни са преброени от гнева на боговете — аз предадох своята муза и нейната господарка Афродита и щом се излекува от раните, които вчера й нанесе Диомед, Афродита със сигурност ще ме изличи от лицето на земята.
— Наистина ли?
— Да.
— Ела в леглото… Хок-ън-бе-рииии.
Събуждам се в сивия час преди зазоряване, след като сън спал само два-три часа след последните ни два тура любене, обаче се чувствам идеално отпочинал. Гърбът ми е обърнат към Елена, ала някак си усещам, че тя също лежи будна и това голямо легло с красиво резбовани стълбове.
— Хок-ън-бе-рииии?
— Да?
— Как служиш на Афродита и другите богове?
Замислям се за малко и после се претъркулвам. Най-красивата жена на света лежи на бледата светлина, приповдигна лакът, дългата й тъмна коса, разрошена от любовните ни игри, се стича по голото й рамо и ръка, очите й, с големи тъмни зеници, напрегнато са вперени в мен.
— Какво искаш да кажеш? — питам, въпреки че знам.
— Защо боговете са те довели през времето и пространството, както казваш ти, да им служиш? Какво толкова знаеш, че да имат нужда от него?
Затварям очи за момент. Как да й го обясня? Лудост е да й отговоря откровено. Обаче, както вече признах, ужасно ми е писнало да лъжа.
— Знам нещо за войната, която се води — отвръщам. — Знам някои събития, които ще се случат… които може да се случат.
— Като оракул ли служиш?
— Не.
— Тогава си пророк? Жрец, на когото някой бог е дал такава пророческа дарба?
— Не.
— Тогава не разбирам — казва Елена.
Надигам се и премествам няколко възглавници, за да седна удобно. Още е тъмно, но на двора запява птичка.
— Там, откъдето идвам, има една песен, един епос за тая война — прошепвам аз. — Казва се „Илиада“. Досега събитията от истинската война напомнят нещата, за които се пее в епоса.
— Говориш така, като че ли в земята, от която идваш, обсадата и войната вече са били стара работа — отбелязва Елена. — Като че ли всичко това вече се е случило.
„Не й го признавай. Това е безумие“.
— Да — отвръщам. — Така е.
— Ти си една от Съдбите.
— Не. Аз съм просто човек.
Елена се усмихва лукаво и докосва долината между гърдите си, където само преди няколко часа съм свършвал.
— Знам го, Хок-ън-бе-рииии.
Изчервявам се, поглаждам бузите си и усещам наболата четина. Тая сутрин няма да се избръсна в казармата на схоластиците. „Защо да си правиш труда? Имаш само няколко часа живот“.
— Ще отговориш ли на въпросите ми за бъдещето? — с ужасно мек глас пита тя.
„Това ще е лудост!“
— Не знам нищо за твоето бъдеще — казвам неискрено. — Само подробностите от тая песен, а и между нея и истинските събития има много несъответствия…
— Ще отговориш ли на въпросите ми за бъдещето? — Елена поставя ръка върху гърдите ми.
— Да.
— Илион обречен ли е? — Гласът й е уверен, спокоен, мек.
— Да.
— Със сила ли ще бъде превзет, или с хитрост?
„За бога, не можеш да й го кажеш“ — мисля си.
— С хитрост — казвам.
Елена се усмихва и промълвява:
— Одисей.
Не отговорям. Ако не й разкрия подробностите, тия факти навярно няма да се отразят върху събитията.
— Парис ще бъде ли убит пред стените на Троя?
— Да.
— От Ахил ли?
„Без подробности!“ — протестира съвестта ми.
— Не. — „Майната му!“
— Ами благородният Хектор?
— Убит. — Чувствам се като някакъв зъл съдия, който издава смъртна присъда.
— От Ахил ли?
— Да.
— Ами Ахил? Той ще се завърне ли жив от тая воина?
— Не. — „Неговата участ ще се реши още щом убие Хектор и той още отначало го е знаел… знаел го е от пророчеството, което години наред е носил в себе си като рак. Дълъг живот или слава? Омир казва, че Ахил сам е трябвало… ще трябва да вземе това решение. Но според пророчеството, ако избере дълъг живот, ще бъде известен само като човек, а не като полубог, какъвто ще стане, ако убие Хектор в двубой. Обаче има избор. Бъдещето не е предопределено!“
— Ами цар Приам?
— Убит — прошепвам прегракнало. „Посечен в собствения си палат, в собствения си храм на Зевс. Накълцан на кървави парчета като добиче, принесено в жертва на боговете“.
— Ами момченцето на Хектор, Скамандър, когото народът нарича Астианакс?
— Убит — казвам и затварям очи, за да не виждам как Пир хвърля пищящото дете от стената.
— Ами Андромаха? — шепне Елена. — Жената на Хектор?
— Робиня — отвръщам. Сигурен съм, че ако продължи да ме разпитва, ще се побъркам. От разстояние всичко си е наред — от схоластичната позиция на безпристрастен наблюдател. Ала сега говоря за хората, които познавам и… с които съм спал. Изумен съм, че Елена не ме разпитва за своята участ. Сигурно няма да ме попита.
— А аз ще загина ли с Илион? — все така спокойно пита тя. Поемам си дъх.
— Не.
— Но Менелай ще ме намери, така ли?
— Да. — Чувствам се като ония шантави гадателски играчки, които бяха страшно популярни в детството ми. Защо да не й отговоря като тях? Това повече би съответствало на стила на Делфийския оракул. „Бъдещето е мъгливо“. Или „Питай пак“.
Вече е късно.
— Менелай ме открива, обаче не ме убива, така ли? Ще се спася ли от гнева му?
— Да. — Спомням си разказа на Одисей в „Одисеята“ — как Менелай намира Елена да се крие в покоите на Деифоб в големия царски дворец край светилището на паладиона и се хвърля срещу нея с изтеглен меч тоя рогоносец, за да убие тая красива жена. Елена разголва гърдите си пред своя съпруг, сякаш го кани да я прониже, сякаш го желае — и тогава Менелай захвърля меча и я целува. Не е ясно дали Деифоб, един от Приамовите синове, е убит от Атрида преди, или след като…
— Но той ме връща в Спарта, така ли? — шепне Елена. — Парис е мъртъв, Хектор е мъртъв, всички велики воини на Илион са мъртви или ще бъдат посечени, всички велики троянки са мъртви или ще бъдат поробени, самият град е изгорен, стените му са срутени, кулите му са съборени, земята е поръсена със сол, та нищо да не поникне отново… обаче аз оставам жива и Менелай ме връща в Спарта, така ли?
— Нещо такова. — Чувам колко неубедително звучи отговорът ми.
Елена се изтъркулва от леглото, става и гола излиза на терасата към двора. За миг забравям ролята си на Касандра и почти благоговейно зяпам тъмната й коса, която се спуска по гърба й, идеалния й задник и силните й крака. Тя стои гола на парапета и без да се обръща към мен, пита:
— Ами ти, Хок-ън-бе-рииии? Съдбите разкривали ли са ти твоята участ с тая своя песен?
— Не — признавам. — Аз не съм достатъчно важен, за да присъствам в епоса. Обаче съм почти сигурен, че днес ще умра.
Елена се обръща. Очаквам да плаче след всичко, което съм й казал — ако изобщо ми вярва, — обаче тя се подсмихва.
— Само „почти“ ли?
— Да.
— Заради гнева на Афродита ли ще умреш днес?
— Да.
— Аз съм изпитвала тоя гняв, Хок-ън-бе-рииии. Ако й скимне да те убие, ще го направи.
„Много ме успокои“. Известно време мълча. Откъм отворената врата на терасата към града се донасят монотонни напеви.
— Какво е това?
— Троянките още умоляват Атина за милост и божествена закрила, пеят и принасят жертви в храма й, както заповяда Хектор — пояснява Елена, отново ми обръща гръб и се взира във вътрешния двор, сякаш се опитва да види самотната пееща птица.
„Късно е за милостта на Атина“ — казвам си. После, без да се замислям, казвам на глас:
— Афродита иска да убия Атина. Даде ми шлема на Хадес и други средства, за да го направя.
Елена рязко обръща глава и въпреки слабата светлина виждам смаяното й изражение, бледността й. Като че ли най-после е реагирала на всичките ми ужасни предсказания. Гола, тя се връща и сяда на ръба на леглото, където съм се подпрял на лакът.
— Да убиеш Атина ли каза? — прошепва тя. Гласът й е съвсем тих.
Кимвам.
— Значи боговете могат да бъдат убивани, така ли? — пита Елена и аз едва я чувам, макар и само от трийсетина сантиметра.
— Мисля, че могат — потвърждавам. — Вчера например чух Зевс да казва на Арес, че боговете могат да умират. — И й обяснявам за Афродита и Арес, за техните рани, за странните места, където се лекуват, че по някое време днес Афродита ще излезе от оная вана — че сигурно вече е излязла, тъй като Олимп е в същия часови пояс като Илион и там също вече е „утре“.
— Ти можеш да ходиш на Олимп?! — промълвява тя и сякаш потъва в размисъл. Изражението й бавно прелива от изумление в… какво? — Да сновеш между Илион и Олимп, когато поискаш?
Колебая се. Знам, че вече съм й разкрил прекалено много. Ами ако тая Елена е само моята преобразена муза? Убеден съм, че не е. Не ме питайте защо. И по дяволите, даже да е така…
— Да. — Сега и аз шепна, въпреки че дворецът още не се е събудил. — Мога да ходя на Олимп, когато поискам, и да съм невидим за боговете. — Освен единствената птичка, заблудена да смята, че вече е почти ден, градът и палатът са зловещо смълчани. На предния вход има стражи, знам, обаче не чувам тътренето на сандалите им и стърженето на копията им по камъка. Илионските улици, които никога не утихват напълно, сага сякаш са замрели. Секнали са даже женските молитви в храма на Атина.
— Афродита даде ли ти нещо, с което да убиеш Атина, Хокънбери? Някакво божествено оръжие?
— Не. — Не й казвам за шлема на Хадес, телепортаторния медальон и тазерната ми палка. Тия неща не могат да убият богиня.
Не щеш ли, късата кама пак се появява в ръката й, само на сантиметри от кожата ми. „Къде го крие това нещо?“ Е, и двамата си имаме тайни.
Камата се приближава.
— Ако сега те убия, това ще промени ли песента за Илион? — прошепва Елена. — Ще промени ли бъдещето… това бъдеще?
„Сега не е моментът за откровения, малкия“, предупреждава ме разумната част от ума ми. Обаче въпреки това казвам истината.
— Не знам. Не виждам как. Ако ми е… писано да умра днес, сигурно няма значение дали ще е от твоята ръка, или от ръката на Афродита. Така или иначе, аз не съм актьор в тая драма, а само наблюдател.
Елена кима, но изглежда разсеяна, сякаш въпросът й за моята смърт и без това не е от значение за нея. Отмества камата и върхът й почти докосва твърдата бяла плът под брадичката й.
— Ако сега отнема своя живот, песента ще се промени ли?
— Не виждам как това ще спаси Илион или ще промени изхода от войната. — Което не е съвсем вярно. Елена е централен образ в Омировата „Илиада“ и нямам представа дали гърците ще останат да довършат битката, ако тя се самоубие. За какво ще се бият, след като Елена е мъртва? „За слава, чест, плячка“. Но пък, след като Елена престане да е достъпна плячка за Агамемнон и Менелай, а Ахил продължава да се цупи в шатрата си, дали обикновеното плячкосване ще е достатъчно, за да задържи десетките хиляди други ахейци? Те вече близо десетилетие опустошават островите и троянските крайбрежни градове. Може да са се наситили и да си търсят оправдание. Нали тъкмо затова Менелай прие двубоят с Парис да определи всичко, преди Афродита да спаси Приамовия син? „И да го върне на това легло, където само преди часове Елена и Парис са правили секс“. Самоубийството на Елена можеше да сложи край на войната.
Тя отпуска камата.
— От десет години мисля за това самоубийство, Хок-ън-бе-риии. Но имам прекалено силна страст за живот и прекалено малко обичам смъртта, въпреки че заслужавам да умра.
— Не заслужаваш да умреш — възразявам аз.
Елена се усмихва.
— Хектор заслужава ли да умре? А детето му? А царственият Приам, който е по-великодушен към мен и от баща? Всички ония хора, които чуваш да се събуждат в града, заслужават ли да умрат? Ами воините, Ахил и останалите, които вече слязоха в студения Хадес, заслужават ли да умрат заради една капризна жена, която предпочита страстта, суетата и похищението пред верността? Ами хилядите троянки, които служат на боговете и съпрузите си, но които ще бъдат откъснати от домовете и децата си и ще бъдат продадени в робство заради мен? Те заслужават ли такава съдба, Хок-ън-берииии, само защото аз съм предпочела да остана жива?
— Ти не заслужаваш да умреш — повтарям упорито. Уханието й още е по моята кожа, по пръстите и в косата ми.
— Добре — отвръща Елена и пъхва камата под дюшека. — Тогава ще ми помогнеш ли да остана жива и свободна? Ще ми помогнеш ли да сложа край на тая война? Или поне да променя изхода й?
— Какво искаш да кажеш? — Изведнъж ставам предпазлив. Нямам интерес да помагам на троянците във войната. Пък и не бих могъл да им помогна, даже да опитам. Прекалено много сили са замесени, да не споменавам боговете. — Елена, аз сериозно ти казах, че не ми остава никакво време. Днес Афродита ще излезе от лечебната си вана и въпреки че известно време съм в състояние да се крия от другите богове тя може да ме открие, когато пожелае. Даже да не ме убие веднага за непокорството ми, няма да съм свободен да действам през краткото време, което ми е останало като схоластик.
Тя смъква завивката от тялото ми. Светлината се усилва и сега я виждам по-ясно, отколкото предишната вечер в банята. Елена премята крак и ме възсяда с една ръка на гърдите ми, докато другата се спуска надолу, намира и окуражава.
— Чуй ме — казва най-красивата жена на света и ме гледа над гърдите си. — Ако ще променяш съдбата ни, трябва да намериш повратната точка.
Приемам думите й за покана и се опитвам да проникна в нея.
— Не, не още — прошепва Елена. — Чуй ме, Хок-ън-бе-рииии. Ако ще променяш съдбата ни, трябва да намериш повратната точка. И не говоря за това, което правиш в момента.
Трудно е, обаче спирам, колкото да я изслушам.
Час и половина по-късно градът се съживява и аз вървя по улиците, напълно облечен в схоластическото си снаряжение и преобразен като тракийски копиеносец. Слънцето е изгряло и градът окончателно се е събудил — улиците гъмжат от народ, отварят се сергии, мучат волове, тичат дечурлига, наперени воини нагъват закуската си, преди да отидат да убиват.
Близо до пазарището откривам Найтенхелзър — преобразен като дардански страж, но видим като Найтенхелзър през моите лещи — да закусва в една гостилница, която двамата често посещаваме. Той вдига поглед и също ме познава.
Не избягвам, нито се скривам с шлема на Хадес. Сядам до него на масата под едно ниско дърво и си поръчвам хляб, чирози и плодове за закуска.
— Нашата муза призори те търси в казармата — осведомява ме Найтенхелзър. — И после пак при стените. Изглежда, много иска да те намери.
— Страх ли те е да не те види с мен? — питам аз. — Искаш ли да си тръгна?
Найтенхелзър свива рамене.
— Животът на всички нас, схоластиците, и без това е взет назаем. Има ли значение? Tempus edax rerum.
Толкова отдавна мисля на старогръцки, че ми трябва секунда, за да преведа латинската сентенция. „Времето поглъща всичко“. Може и така да е, обаче аз искам нещо повече от него. Разчупвам прясната гореща пита и ям, удивлявам се на възхитителния й вкус и на сладкото вино. Тая сутрин всичко изглежда и ухае по-свежо, по-чисто, по-ново и по-уязвило. Може да е заради нощния дъжд. А може да е заради нещо друго.
— Миришеш подозрително на парфюм — отбелязва Найтенхелзър.
Отначало само се изчервявам — нима той усеща мириса на среднощния ми разврат? — но после разбирам за какво говори. Елена настоя да се изкъпя с нея, преди да изляза. Старата робиня, която ръководеше пълненето на ваната с гореща вода, научих аз, беше Етра, щерка на Питей, жена на Егей и майка на прочутия Тезей — владетеля на Атина и мъжа, похитил Елена на единайсетгодишна възраст. Спомнях си името Етра от колежа, обаче моят преподавател доктор Фъртиг, прекрасен специалист по Омир, твърдеше, че било избрано случайно — „Етра, щерка на Питей“ навярно звучало добре на Омир или някой негов епически предшественик, който имал нужда от име на обикновена слугиня, твърдеше доктор Фъртиг, и знатната Тезеева майка не можела да е робиня на Елена в Троя. Е… сбъркали сте, доктор Фъртиг. Само преди половин час, докато се излежавах в мраморната вана с голата Елена, тя спомена, че старата робиня Етра наистина била майка на Тезей… че когато я спасили от плен, братята й Кастор и Полидевк отвлекли старицата за наказание и Парис я довел в Троя заедно с любовницата си.
— За какво се замисли, Хокънбери? — пита Найтенхелзър.
Отново се изчервявам. В момента си мисля за меките гърди на Елена, които се виждат през мехурчетата във водата. Хапвам риба и казвам:
— Снощи не бях на бойното поле. Случи ли се нещо интересно?
— Нищо особено. Само големият двубой между Хектор и Аякс. Само последният сблъсък, който чакаме, откакто ахейските кораби опряха носове в брега. Само цялата Седма песен.
— А, това ли — въздъхвам. Седма песен разказва за вълнуващия двубой между Хектор и ахейския великан, обаче всъщност не се случва нищо. Нито един от двамата не е ранен, въпреки че Аякс явно е по-добрият воин, и когато става прекалено тъмно за бой, Аякс и Хектор сключват примирие, разменят в дар доспехите и оръжието си и двете страни се заемат да изгорят мъртъвците си. Не съм пропуснал нищо важно, нищо, заради което да се откажа дори само от един миг с Елена.
— Имаше нещо странно — прибавя Найтенхелзър.
Хапвам хляб и чакам.
— Нали знаеш, че Хектор трябваше да излезе от града с брат си Парис и двамата трябваше да поведат троянците в битка. Омир казва, че Парис убива Менестей в началото на сражението.
— Да?
— И по-късно, спомняш ли си, когато съветникът на цар Приам, Антенор, призовава троянските си сънародници да върнат Елена и всички съкровища, ограбени от Аргос — да ги върнат и да оставят ахейците да си идат в мир?
— Това е докато Аякс и Хектор са в дружески отношения, след като не успяват да се убият взаимно и си разменят дарове на бойното поле, нали?
— Да.
— Е, и какво?
Найтенхелзър оставя чашата си.
— Ами, Парис трябваше да отговори на Антенор и да окуражи троянците да откажат да предадат Елена, но да предложи да предадат съкровищата в замяна на мира.
— И? — Загрявам накъде вървят нещата. Стомахът ми внезапно се свива.
— Е, снощи Парис го нямаше — не излезе от Скейските порти с Хектор, не уби Менестей и даже не предложи да сключат мир.
Кимам и дъвча. После питам:
— И?
— Ами че това е едно от най-големите несъответствия, които сме виждали, нали, Хокънбери?
Отново трябва да свия рамене.
— Не знам. В Седма песен ахейците строят защитния си вал и ров край брега, обаче ние с теб знаем, че валът и ровът са си там още от първия месец след пристигането им. Омир понякога оплесква хронологията.
Найтенхелзър ме поглежда и казва:
— Възможно е. Но отсъствието на Парис и фактът, че не отхвърли предложението на Антенор да предадат Елена, бяха странни. Накрая цар Приам говори вместо сина си — бил убеден, че Парис за нищо на света няма да предаде жената, обаче можел да предаде съкровищата. Но в негово отсъствие много троянци мърмореха одобрително. През всичките години, откакто съм тук, Хокънбери, двете страни никога не са били по-близо до сключване на мир.
Вледенявам се. Моето своеволие с Елена нощес, дългото ми въплъщение в Парис вече е променило нещо важно в хода на нещата. Ако музата знаеше подробностите на „Илиада“ — а тя не ги знае, — веднага щеше да разбере, че съм заел мястото на Парис в леглото на Елена.
— Докладва ли за несъответствието на музата? — питам тихо. Смяната на Найтенхелзър трябваше да е приключила с падането на нощта. Тъй като аз отсъствах, снощи той е бил единственият дежурен схоластик. Беше длъжен да докладва за такива особености.
Колегата ми бавно предъвква залък хляб.
— Не — отвръща накрая. — Не съм диктувал на словесния камък.
Въздъхвам.
— Благодаря ти.
— Дай по-добре да тръгваме — казва той. Гостилницата се пълни с троянци, които чакат да се освободят места. Докато аз хвърлям няколко монети на масата, Найтенхелзър ме хваща за ръката. — Знаеш ли какво правиш, Хокънбери?
Поглеждам го в очите. Гласът ми е твърд.
— Ни най-малко.
Излизаме на улицата и тръгваме в противоположни посоки. Аз завивам в една пуста уличка, нахлузвам шлема на Хадес и докосвам телепортаторния медальон.
На връх Олимп е изгрев слънце. Белите сгради и зелените морави отразяват плътната, ала по-слаба светлина. Винаги съм се чудил защо слънцето изглежда по-малко на и около Олимп, отколкото в небето над Илион.
Бях си представил колесницата до сградата на музата и затова бях пристигнал там. Затаявам дъх, когато тя се спуска от утринното небе и каца на няма и пет метра от мен, обаче Аполон слиза и се отдалечава, без да ме забележи. Шлемът на Хадес още действа.
Качвам се в колесницата и докосвам бронзовата плоча отпред. Внимателно бях наблюдавал музата, докато летяхме над езерото. На сантиметри над бронза засиява прозрачен дисплей. Натискам иконките в същата последователност като музата.
Колесницата се поклаща, издига се, отново се поклаща и се стабилизира, докато аз местя светещия виртуален енергиен регулатор до дисплея. Дърпам го наляво и колесницата завива наляво на петнайсет метра над върха. Докосвам иконката със стрелка напред и колесницата се понася напредна юг над синьото езеро. Ако някой бог я наблюдава, тя сигурно му се струва празна.
Прелитам над езерото, набирам малко височина и се опитвам да открия сградата. „Там — точно зад Великата зала на боговете“.
Някаква богиня — не я познавам — извиква от предните стъпала на грамадната постройка и сочи моята привидно празна колесница, ала вече е късно — намерил съм сградата, която ми трябва: грамадна, бяла, с отворен вход.
Започвам да усвоявам управлението на колесницата. Спускам се на шест метра височина и шеметно летя към сградата. Трябва да повдигна лявата страна на колесницата почти перпендикулярно на земята — не падам, в машината има някаква изкуствена гравитация — и профучавам между исполинските колони със седемдесет-осемдесет километра в час.
Вътре всичко е както го помня: грамадните вани, пълни с клокочеща лилава течност, зелените червеи, гъмжащи около безжизнено отпуснатите в тях богове. Лечителят — великанската стоножка с метални ръце и червени очи — е от отсрещната страна на възкресителната вана на Афродита и навярно се готви да я извади. Червените му очи поглеждат към мен и многобройните му ръце затреперват, когато колесницата полита в тихото пространство, ала съществото не стои между мен и моята цел и аз се понасям напред, преди то или нещо друго да успее да ме спре.
Едва в последния момент решавам да скоча, вместо да остна в колесницата. Трябва да е заради спомена за Елена, заради нощта с Елена — заради възкръсналата радост от живота в часовете с Елена.
Все още невидим с шлема на Хадес, скачам от бясно хвърчащата колесница, падам, усещам, че натъртвам или счупвам дясното си рамо, и с търкаляне спирам на пода. Колесницата продължава право към възкресителната вана, разбива пластмаса и стомана и вдига виолетови пръски на трийсет метра височина в огромното помещение. Нещо — част от колесницата или голям къс стъкло от ваната — разсича стоногия Лечител на две половини.
Тялото на Афродита се изтъркулва на пода с вълна от лилава течност и гърчеща се маса зелени червеи. Другите вани — включително ваната на Арес в неговото червеево гнездо — се разклащат, но не се строшават и не се преобръщат.
Задействат се аларми и сирени и ме оглушават.
Опитвам да се изправя, обаче главата, левият ми крак и дясното ми рамо ужасно ме болят и пак се свличам на пода. Запълзявам към единия край на залата в опит да стоя настрани от зелената гадост. Страх ме е, че химикалите може да ми направят нещо, ала повече ме е страх, че ако не успея да се махна навреме, течността ще очертае тялото ми. Черни петна танцуват пред очите ми и усещам, че ще припадна. Богове и летящи роботи се втурват в грамадната медицинска зала.
През секундите, преди да изгубя съзнание, виждам могъщия Зевс да влиза с развят плащ и свъсено чело.
Онова, което ще се случи после, ще трябва да мине без мен. Отпускам чело на хладния под, затварям очи и оставям мрака да ме залее.