Метаданни
Данни
- Серия
- Илион/Олимп (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ilium, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Биопънк
- Космическа фантастика
- Научна фантастика
- Постапокалипсис
- Сандалпънк
- Социална фантастика
- Твърда научна фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 32 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ИК „БАРД“, поредица „Избрана световна фантастика“, книга 115, ISBN 954-585-565-7, 2004
История
- — Добавяне
- — Редакция от Мандор
Статия
По-долу е показана статията за Илион (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
- Вижте пояснителната страница за други значения на Илион.
Илион | |
Ilium | |
Автор | Дан Симънс |
---|---|
Първо издание | 2003 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | научна фантастика |
Вид | роман |
Следваща | Олимп |
ISBN | ISBN 0-360-81792-6 |
Илион (на английски: Ilium) е научнофантастичен роман от Дан Симънс, първата част от цикъла Илион/Олимп, отнасящ се до възстановяването на събития от Илиада на Марс. Тези събития са ръководени от същества които са взели ролите на гръцките богове. Също като в по-ранните творби на Симънс, като Хиперион, романът е „литературна научна-фантаскика“. Илион получава наградата Локус за най-добър научнофантастичен роман за 2003.
Интродукция
В романа се разглеждат три истории; тази на схоластика Томас Хокънбери, Елена Троянска и гръцките и троянските герои от Илиада; Деймън, Харман, Ада и други хора от Земята; и моравеките, или по-точно европецът Манмънт и Орфу от Йо. Романът е написан в първо лице, сегашно време когато действието се развива с личността на Хокънбери, но с трето лице, минало време в другите случаи. Трите истории се развиват успоредно една на друга през целия роман и не започват да се припокриват до края.
Вижте също
51.
Екваториалният пръстен
Просперо носеше дълга царско синя туника, обсипана с пъстра везба, изобразяваща галактики, слънца, комети и планети. В покритата си със старчески петна дясна ръка държеше резбован жезъл, а под лявата му длан имаше дебела цяла педя книга. Красивото кресло с широки странични облегалки не беше точно трон, ала въпреки това внушаваше господарско могъщество, подсилено от студения поглед на мага. Темето му бе почти съвсем плешиво, но над ушите му се изсипваха бели кичури и падаха на къдри върху сините му одежди. Някога величествената глава сега стърчеше върху съсухрена старческа шия, но лицето изразяваше желязна воля и имаше ледено безразлични, ако не и направо жестоки очички, орлов нос, волева брадичка, която все още не беше потънала в гуша, и тънки устни с ъгълчета, извити нагоре в резултат от дълбоко вкоренена ирония. Естествено това бе холограма.
Харман влезе през полупропускливата мембрана и се строполи на пода под неочакваната гравитация. След като видя, че по-младият му спътник седи на удобен стол със свалена осмозна маска, той смъкна и своята, дълбоко вдиша чистия въздух, стана и с олюляване отиде при другия свободен стол.
— Това е само една трета от земната гравитация, но трябва да ви се струва като Юпитер след цял месец почти в безтегловност — отбеляза Просперо.
Не отговори нито Харман, нито Деймън.
Помещението беше кръгло, с диаметър петнайсетина метра — просто под, покрит със стъклен купол. Деймън не го бе видял, докато се бяха приближавали към кристалния град със столовете си, защото бяха дошли откъм южния полюс на астероида, а сега се намираха на северния, но предполагаше, че прилича на дълго и тънко метално стъбло с тази светеща гъба отгоре. Осветяваше се от мекото сияние на кръгъл виртуален пулт в средата зад Просперо, както и от Земята и звездите. Беше достатъчно светло и Деймън виждаше грижливо извезаните образи по туниката и резбата по жезъла на мага.
— Ти си Просперо. — Гърдите на Харман бързо се издигаха и спадаха под синята термокожа. Свежият въздух бе дошъл като шок и за Деймън. Все едно вдишваше силно, гъсто вино.
Просперо кимна.
— Но не си истински — продължи старецът. Мъжът изглеждаше съвсем материален. Туниката падаше на красиви трепкащи гънки при слабата гравитация.
Домакинът им сви рамене.
— Вярно е. Аз съм само записано ехо на сянка. Но вие ме виждате и чувате, разговарям с вас и съчувствам на мъките ви. Това е повече, отколкото са в състояние да ви предложат някои истински същества.
Деймън погледна през рамо. Държеше черния пистолет в скута си.
— Калибан ще дойде ли тук?
— Не — отвърна Просперо. — Моят някогашен слуга го е страх от мен. Страх го е от този говорящ спомен за мен. Ако синеоката вещица, която го роди, беше тук на този остров, проклетата квантова вещица Сикоракса, щеше да се нахвърли върху вас веднага, но Калибан го е страх от мен.
— Трябва да се махнем от тази скала, Просперо — каза Деймън. — Да се върнем на Земята. Живи. Можеш ли да ни помогнеш?
Старецът подпря жезъла си на креслото и разпери двете си осеяни с петна ръце.
— Може би.
— Само може би ли?
Просперо кимна.
— Като ехо на записана сянка, аз не съм способен да върша нищо. В състояние съм обаче да ви дам информация. Вие можете да я използвате, ако искате и ако имате воля. Малцина от вашия вид имат воля.
— Как да се измъкнем оттук? — попита Харман.
Просперо прокара длан над книгата и над центъра на кръглия пулт зад него се издигна холограма. Тя представляваше астероида и кристалния град, гледани от няколко километра в космоса. Златните стъклени кули бавно се въртяха с движението на астероида около оста му. Деймън погледна яркосиньото и бяло кълбо на Земята, което тъкмо се показваше през прозорците, и разбра, че образът е синхронизиран — реална гледка от точка в пространството.
— Там! — посочи Харман и се опита да скочи от стола си, но гравитацията го накара да залитне и да се вкопчи в страничната облегалка. — Там — повтори възрастният мъж.
Деймън го видя. На една външна тераса на сто и петдесет — сто и осемдесет метра височина на първата кула имаше аероскутер. Металният му корпус сияеше на земната светлина.
— Изобщо не ни хрумна, че извън града може да има летяща машина.
— Прилича на скутера, с който отидохме в Ерусалим — отбеляза Харман, като се наведе напред и се вторачи в холографския образ.
— Това наистина е същият скутер — потвърди Просперо, отново плъзна ръка и холограмата изчезна.
— Но Сави ни каза, че скутерите не могат да летят до орбиталните пръстени — напомни Деймън.
— Тя не е знаела, че могат — поясни старият маг. — Ариел го освободи от камъните на воиниксите и го програмира да долети тук.
— Ариел ли? — глупаво повтори Деймън. Беше невъобразимо гладен и уморен. Той затършува из паметта си. — Ариел? Аватарът на биосферата долу?
— Нещо такова — усмихна се Просперо. — Сави всъщност никога не се е срещала с него. Всичките им контакти бяха по общата мрежа. Старицата винаги си е мислила, че личността на Ариел е мъжка, докато духът най-често избира женски аватар.
„На кой му пука?“ — помисли си Деймън и попита:
— Може ли да се върнем със скутера на Земята?
— Да, струва ми се — отвърна техният холографски домакин. — Мисля, че Ариел го прати препрограмиран, за да ви върне тримата в Ардис Хол. Поредният deus ex machina. Не ми е приятно присъствието на машината тук.
— Защо? — учуди се Харман, после кимна. — Заради Калибан.
— Да. Даже моят някогашен таласъм ще измъчи ставите си със сухи конвулсии и ще скъси жилите си със старчески спазми, ако опита да излезе във вакуум без скафандър или термокожа. Обаче той го забрави и разкъса костюма на бедната Сави.
— През последния месец можеше да се сдобие с още два костюма. — Гласът на Харман бе толкова тих, че шепотът на вентилацията го заглуши. Стаята остави видимата част от Земята и излезе на слънчева светлина. Над Просперо изгряваше полумесец.
— И щеше да се сдобие с тях, но Калибан не е бог — отвърна магът. — Сави не уби звяра с пистолета си, обаче го рани тежко. Калибан изгуби много кръв и отиде в най-дълбоката си пещера да маже раните си с тиня и да пие гущерска кръв за сила.
— И ние пиехме и ядяхме същото — отбеляза Деймън.
— Да, но на вас не ви харесваше — показа им старческата си жълта усмивка Просперо.
— Как да стигнем до скутера? — попита Харман. — И имаш ли някаква храна?
— На втория ти въпрос отговарям с „не“ — каза магът. — През последните петстотин години на този каменен остров не е ял никой друг освен Калибан. Сега на първия ти въпрос. Високо на кулата има мембранно стъкло, през което ще излезете на стартовата тераса. Костюмите ви може… може да ви предпазват достатъчно време, за да запалите скутера и да задействате насочващата му програма. Спомняте ли си как се пилотира тази машина?
— Струва ми се… наблюдавах Сави… искам да кажа… — заекна Харман. Той разтърси глава, сякаш отмяташе полепнала паяжина. Очите му изглеждаха толкова уморени, колкото се чувстваше Деймън. — Ще ни се наложи да се справим.
— Ще трябва да минете покрай булаторията и Калибан, за да стигнете до отсрещната кула — предупреди ги Просперо и преценяващо премести очичките си от Харман на Деймън. — Трябва ли да направите нещо друго, преди да избягате оттук?
— Не — отвърна Харман.
— Да — каза Деймън, успя да се изправи и с олюляване отиде при облата стъклена стена. В нея се отразяваше мършав брадат мъж, ала в очите му имаше нещо ново. — Трябва да унищожим булаторията — заяви той. — Трябва да унищожим цялото това проклето място.