Дан Симънс
Илион (32)

32.
Шатрата на Ахил

Трябва да убия Патрокъл.

Тази мисъл ме спохожда като шепот в нощта, докато лежа в мирмидонския стан, в шатрата на Ахил, скрит в обвивката на старческото тяло на Феникс.

Трябва да убия Патрокъл.

Никога не съм убивал човек. Боже Господи, та аз протестирах срещу Виетнамската война като студент, не можех да издържа да гледам как умира кучето ни — наложи се жена ми да го заведе при ветеринаря — и през целия си научен живот съм се смятал за пацифист. Никога не съм удрял човек, за Бога.

Трябва да убия Патрокъл.

Няма друг начин. Мислех, че реториката ще е достатъчна, коригираната реторика на стария Феникс, че реториката ще убеди мъжеубиеца Ахил да се срещне с Хектор, да сложат край на тая война, да заровят бойната томахавка.

Да, все едно са ме фраснали по главата.

Решението на Ахил да си замине, да се върне към дълъг живот на удоволствия, без слава, е абсолютно смайващо за схоластик като мен, за всеки специалист по „Илиада“ — обаче е логично. Доблестта продължава да е по-важна от живота за Ахил, само че след Агамемноновите оскърбления той не вижда нищо доблестно в това да убие Хектор и после на свой ред да бъде убит. Одисей, тоя невероятен реторик, красноречиво описа как живите ахейци и безчет поколения след тях ще тачат Ахиловата памет, обаче това изобщо не интересува Ахил. Тук важи единствено неговата представа за доблест и няма да има нищо доблестно в това да убива враговете на Агамемнон и да умре за Агамемнон и Менелай. Важи единствено доблестта на Ахил и той предпочита след няколко часа да отплава за родината си и да води живот на обикновен смъртен, да се откаже от възможността да участва в тая братоубийствена война двайсет века преди принц Хал и Азенкур, отколкото да прави компромиси с честта си тук, на кървавото Илионско поле.

Вече разбирам. Защо не съм го разбирал по-рано? Щом Одисей не успя да убеди Ахил да се включи в сраженията, хитроумният Одисей с медения език, защо смятах, че аз ще успея? Бил съм глупак. Омир ме е направил глупак, обаче резултатът си е все същият.

Трябва да убия Патрокъл.

Скоро след като Одисей и Големия Аякс си тръгнаха, точно след като угасиха факлите и мангалите в главното помещение на Ахиловата шатра, чух да водят робини за удоволствие на Ахил и Патрокъл. Никога не бях виждал нито една от тия робини, обаче знаех имената им — Омир не оставя никого безименен в „Илиада“. Мацката на Ахил (не можех да използвам тая дума като професор в Университета на Индиана в другия си живот, иначе полицията за налагане на политическа коректност щеше да ме уволни, обаче тук не ми се струва уместно да наричам тия кикотещи се сексиграчки „жени“) се казваше Диомеда, щерка на Форбант от остров Лесбос — въпреки че не беше лесбийка. Гаджето на Патрокъл се казваше Ифида. Едва не прихнах, когато ги зърнах да се вмъкват в шатрата — Ахил, който е висок, рус, величествен и мускулест, беше предпочел дребната набита брюнетка с едър бюст Диомеда, докато Патрокъл, който е тъмнокос и много по-нисък от приятеля си, беше избрал високата слаба плоскогърда блондинка Ифида. В продължение на около половин час чувах смеха на жените, грубия разговор на мъжете и после стоновете и виковете на четиримата от покоите на Ахил. Явно героят и неговото другарче не се стесняваха да правят секс в една стая и даже да го обсъждат помежду си, което ме кара да мисля повече за Блумингтън, щата Индиана, за агенти на недвижими имоти или масони на почивка в големия град, отколкото за знатни воини от тая героична епоха. Варвари.

После момичетата си отидоха, отново с кикот, и се възцари тишина, освен тихите разговори на стражите пред шатрата и пращенето на пламъците в мангалите, с които се топлеха. Както и чудовищното хъркане, носещо се от спалнята на Ахил. Не бях чул Патрокъл да си тръгва, така че или той, или русокосият герой се дереше така, сякаш има синузит.

И сега лежа тук и обмислям възможностите. Не, първо напускам старческото тяло на Феникс, по дяволите последиците, лежа тук като Томас Хокънбери и обмислям възможностите.

Стиснал съм в ръка телепортаторния медальон. Мога пак да отскоча до спалнята на Елена — със сигурност знам, че Парис е зад рова на километри от Илион и чака да се зазори, та двамата с Хектор да се отправят на последен бой с гърците и да изгорят ахейските кораби. Елена може би ще се зарадва да ме види. А може повече да няма нужда от забавления с нощния гост Хокънбери — колко странно, че някой друг, освен схоластиците, знае името ми! — и може да повика стражите. Това не е проблем, винаги мога да се телепортирам за миг.

Къде?

Мога да се откажа от тоя безумен план да променя хода на „Илиада“, да зарежа целта си да тръгна срещу безсмъртните богове, набелязана оная вечер, когато Агамемнон и Ахил се скараха, да се телепортирам на Олимп, да се извиня на музата и Афродита, когато я източат от ваната, да поискам лична аудиенция при Зевс и да го помоля за прошка.

„Да бе. Каква е вероятността да простят и забравят, Хокънберчо? Ти открадна шлема на Хадес, телепортаторния медальон и цялото си схоластическо снаряжение и ги използва за лични цели. Избяга от музата. И отгоре на всичко отвлече летяща колесница и се опита да убиеш Афродита в лечебната й вана“.

Единственото, на което мога да се надявам, е Зевс, Афродита или музата да ме убият бързо, вместо да ме обърнат с хастара навън или да ме хвърлят в мрачната яма на Тартара, където сигурно ще бъда изяден жив от Кронос и другите варварски титани, затворени там от гръмовержеца.

Не, вече съм си надробил попарата и трябва да си я сърбам. Или там както се казва. Преклонена глава сабя не я сече. Да би мирно седяло, не би чудо видяло. Обаче докато търся поговорка, каквато и да е поговорка, ми хрумва една абсолютно непрофесорска, ала съвсем убедителна мисъл…

„Ако скоро не измисля нещо, тотално ще се прееба“.

Мога да се разбера с Одисей.

Одисей е най-разумният тук, цивилизованият, мъдрият тактик. Одисей може би е отговорът на моите търсения. Има по-голяма вероятност да убедя Одисей, че прекратяването на тая война с троянците и общата кауза срещу прекалено човекоподобните богове са напълно възможни. Честно казано, винаги съм обичал да преподавам „Одисея“ на студентите си повече от „Илиада“. Сбъркал съм, че мога да намеря повратната точка в събитията, като дойда с пратеничеството при Ахил. Не, не Ахил е човекът, към когото трябва да се обърна тая нощ — каквото е останало от тая нощ, — а Одисей, Лаертовият син, мъж, който може да разбере молбите на един учен и необоримата логика на мира.

Ставам и докосвам телепортаторния медальон, готов да потърся Одисей и да му отправя молбата си. Спира ме само един проблем: ако Омир казва истината, знам какво става, докато аз лежа в тая шатра и си блъскам главата. Агамемнон и Менелай не могат да заспят и също размишляват над хода на събитията и преди малко, по-точно преди около час, по-големият брат е повикал Нестор и го пита дали някак могат да избегнат привидно неминуемото клане. Старецът препоръчва да свикат военен съвет с участието на Диомед, Одисей, Малкия Аякс и още неколцина ахейски вождове. Щом се събират, той предлага най-дръзкият сред тях да се промъкне зад троянските редици и да разузнае какви са намеренията на Хектор. Дали след няколко часа троянците и техните съюзници ще се опитат да изгорят корабите? Или е възможно Хектор да се е наситил на кървища и победи и да върне ордите си в града, за да отпразнуват успеха, преди да продължат бойните действия?

За тази задача са избрани Диомед и Одисей и тъй като двамата са били вдигнати от сън за съвета и не носят оръжието си, взимат снаряжението на стражите, включително шлем от бича кожа за Диомед и един прочут микенски шлем със зъби от глиган за Одисей. С лъвската кожа, която е наметнал на плещите си Тидеевият син, и черния шлем на Одисей, осеян с бели зъби, двамата воини представляват ужасяваща гледка.

Да се телепортирам ли на тоя съвет?

Няма смисъл. Диомед и Одисей може вече да са се отправили на своя десант. Възможно е Омир да лъже или да греши, също като с речта на Феникс. Пък и точно сега това няма да ми помогне. Вече не съм схоластик, а само човек, който се опитва да остане жив и да сложи край на тая война — или поне да я насочи срещу боговете.

Въпреки че тая нощ става още нещо, което ми хрумва и смразява кръвта ми. Когато се отправят на разузнаване, Диомед и Одисей откриват Долон — копиеносеца, чието тяло само преди две нощи бях заел, проследявайки Хектор на срещата му с Елена и Парис — пратен да шпионира в тила на ахейците. Той носи лък и шапка от кожа на невестулка и предпазливо се промъква в мрака сред труповете на убитите в търсене на път през рова и покрай гръцките стражи, ала зоркият Одисей го съзира и двамата с Диомед лягат сред телата, изненадват го и го обезоръжават.

Троянецът ги моли да го пощадят. Одисей ще му каже, ако вече не го е направил, „мисъл за смърт да не сепва духа“ му, и после спокойно и тихо ще източи от младия копиеносец конкретни сведения за диспозицията на Хекторовите троянци и техните съюзници.

Долон изпява всичко — разположението на карийците, пеонците, лелегите и кавконите, местата за сън на пеласгите, упоритите верни ликийци и наперените мизийци, местонахождението на стана на прочутите фригийски конесмирители и меонските колесничари — изпява всичко и моли за милост. Даже предлага да го завържат и да го вземат в плен, докато не се уверят във верността на информацията му.

Одисей ще се усмихне или сигурно вече го е направил, и ще потупа разтреперания, ужасен Долон по рамото — помня мускулестото равновесие на Долоновото тяло, нали се бях преобразявал в това момче — и после Лаертовият син и Диомед ще му вземат шапката, лъка и вълчата кожа, Одисей ще прошепне на тракащото със зъби хлапе, че го разоръжават, преди да го отведат в стана си като пленник, и Диомед ще отсече главата на Долон с един свиреп удар с меча си. Главата на младежа още ще крещи за милост, докато се търкаля по пясъка.

И Одисей ще вземе копието, лъка, шапката от невестулка и вълчата кожа и ще ги предложи на Атина Палада с вика: „Радвай се, дивна богиньо, за тези троянски трофеи! А сега ни предвождай до тракийските шатри, за да убием още мъже и да им откраднем конете. И тия трофеи ще бъдат твои“.

Варвари. Заобиколен съм от варвари. Даже боговете тук са варвари. Едно е сигурно — тая нощ няма да разговарям с Одисей.

Обаче защо Патрокъл трябва да умре?

Защото първия път съм бил прав — Ахил наистина е ключът, повратната точка, чрез която мога да променя съдбата на всички, богове и хора.

Съмнявам се, че Ахил ще замине след няколко часа, когато зората протегне розовите си пръсти. Сигурно ще остане да гледа, също като в Омировия епос, да се наслаждава на новите злополуки на гърците. „Мисля, че сега ахейците ще допълзят в краката ми“ — ще каже той след поредния неуспешен ден, когато са ранени всички велики водачи, Агамемнон, Менелай, Диомед и Одисей. И това е след пратеничеството при Ахил от предишната нощ, когато вече са се унизили да го умоляват да се върне. Ахил ще се наслаждава на поражението на аргивци и ахейци и едва когато Хектор убие приятеля му Патрокъл, в момента хъркащ в съседната стая, мъжеубиецът отново ще излезе на бойното поле.

Ето защо Патрокъл трябва да умре — за да обърне хода на събитията.

Ставам и изброявам нещата, които нося. Къс меч, да, за да се сливам с войската, обаче никога не съм използвал тая проклетия и знам, че дори няма връх. Музата ми го даде като реквизит, а не като оръжие. За истинска защита през тия девет години разполагах със свръхлек пласт бойна броня, достатъчно здрава, за да спре меч, копие и стрела, казвали са ни в казармата на схоластиците, въпреки че никога не се е налагало да я проверявам, и тазер петдесет хиляди волта, монтиран на върха на микрофона, какъвто носим всички. Това оръжие е предназначено само да зашемети нападателя, колкото да избягаме до телепортаторен портал. Освен това разполагам с лещи, усилващи зрението ми, филтри, усилващи слуха ми, откраднатия шлем на Хадес, телепортаторния медальон, който виси на шията ми, и преобразяващата гривна на китката ми.

Не щеш ли, в уморената ми глава започва да се оформя план — или поне част от план.

Действам, преди да съм изгубил кураж. Нахлузвам шлема на Хадес, изчезвам от погледа на смъртни и богове — чувствам се като Фродо, Билбо или Ам-гъл, когато си слагат пръстена — и тръгвам на пръсти от помещението, в което са постлали на Феникс, към спалнята на Ахил.

Ахил и Патрокъл спят заедно голи, робините отдавна ги няма и Патрокъл е прехвърлил ръка през плещите на мъжеубиеца.

Тая гледка на слабата светлина ме кара да се закова на място. „Ахил е педал? Това значи, че оня тъп асистент от факултета, вманиачен по педерастията и лесбийството, е имал право, че пустословните му статии са били верни, че целият му политически коректен брътвеж е бил верен!“

Изхвърлям тия мисли от главата си. Това не значи нищо друго, освен че съм на три хиляди години от Индиана през XXI век и че не знам какво виждам. Тия двама мъже преди малко цели два часа са развратничили с робини и са заспали там, където ги е сварил сънят. Пък и кой го интересува тайният любовен живот на Ахил?

Задействам преобразяващата гривна и повиквам записа от сканирането, което бях направил преди два дни в залата на боговете на Олимп. Не знам дали ще се получи — другите схоластици ми се бяха присмели.

Вероятностни вълни минават през квантови пластове, които са ми непонятни. Въздухът като че ли затреперва, замръзва, после пак затреперва. Смъквам мекия шлем на Хадес от главата си и ставам видим.

Видим като Атина Палада, тритогения, третородната на боговете, Зевсова щерка, закрилница на ахейците. Висок близо два и осемдесет и излъчващ божествена светлина, се приближавам до леглото. Ахил и Патрокъл едновременно се стресват от съня си.

Усещам нестабилността във всеки атом на тая форма. Преобразяващата гривна не е предназначена да приемаме тела на богове, обаче макар фигурата ми да жужи като струна на арфа, използвам това кратко време, което ще ми даде квантовото заместване. Полагам усилия да не обръщам внимание на усещането не само, че изведнъж съм се сдобил с гърди и вагина — никога не съм се преобразявал в жена, — но и че съм богиня.

Формата е нестабилна. В душата си знам, че не притежавам способностите на Атина, че само съм заел квантовата й обвивка за тия няколко секунди. Сякаш ще стане някаква ядрена реакция, ако скоро не се избавя от квантовия вълнов фронт на Атина.

— Ахиле! Събуди се! Стани!

— Богиньо! — извиква бързоногият мъжеубиец и се изтъркулва от възглавниците на пода. — Какво те води тук посред нощ, дъще на Зевс?

Патрокъл търка очи и също с усилие се надига. Двамата са голи, телата им са по-красиво изваяни от най-фините гръцки статуи, необрязаните им пениси висят между мускулестите им загорели бедра.

— ТИХО! — изревавам аз. Гласът на Атина е усилен, свръхчовешки. Знам, че ще събудя другите в шатрата на Ахил и сигурно ще сепна стражите на входа. Имам по-малко от минута. Сякаш за да докаже правотата ми, златната ръка на Атина затреперва, преобразява се в светлата космата китка на професор Томас Хокънбери, после пак се превръща в ръката на Палада. Виждам, че Ахил е свел очи и не забелязва това. Патрокъл зяпа облещен.

— Богиньо, ако съм те оскърбил… — започва Ахил и вдига очи, ала главата му остава сведена.

— ТИШИНА!!! — изревавам аз. — МОЖЕ ЛИ МРАВКА, ПЪЛЗЯЩА В ПРАХТА, ДА ОСКЪРБИ ЧОВЕК? МОЖЕ ЛИ НАЙ-ДОЛНАТА И ГРОЗНА РИБА В МОРЕТО ДА ОСКЪРБИ МОРЯК, ЧИИТО МИСЛИ СА НАСОЧЕНИ КЪМ ДРУГИ НЕЩА?

— Мравка ли? — повтаря Ахил и на красивото му изваяно лице се изписва объркване на сгълчано дете.

— ВИЕ СТЕ ПО-НИЩОЖНИ ОТ МРАВКИ ЗА БОГОВЕТЕ — изревавам аз и пристъпвам напред. Сиянието на Атина ги облива като радиоактивна светлина. — ВИЕ НИ РАЗСМИВАТЕ СЪС СМЪРТТА СИ, АХИЛЕ… СИНЕ ПЕЛЕЕВ И ИДИОТСКО ДЕТЕ НА ТЕТИДА.

— Идиотско дете — повтаря Ахил. По високите му скули плъзва руменина. — Богиньо, с какво…

— МЛЪК, СТРАХЛИВЕЦО! — Дотолкова усилвам гласа на Атина, че могат да чуят оскърблението в Агамемноновия стан на километър и половина по брега. — НЕ НИ Е ГРИЖА ЗА ВАС. ЗА НИКОГО ОТ ВАС. ВАШАТА СМЪРТ НИ РАЗСМИВА… НО НЕ И ТВОЕТО МАЛОДУШИЕ, БЪРЗОНОГИ АХИЛЕ! — Презрително изричам последните думи и превръщам епитета на поета в унизителна обида.

Ахил свива юмруци и пристъпва напред, като че ли се приближава към противник.

— Богиньо Атино, закрилнице на ахейците, винаги съм ти принасял най-отбрани жертви…

— ЖЕРТВИТЕ НА СТРАХЛИВЦИТЕ НЕ ОЗНАЧАВАТ НИЩО ЗА НАС НА ОЛИМП — изревавам аз. Усещам, че вероятностната вълна, която е истинската богиня Атина, наближава критично разбиване. Имам само няколко секунди в тая форма.

— ОТСЕГА НАСЕТНЕ САМИ ЩЕ СИ ПРИНАСЯМЕ ЖЕРТВИ — казвам аз и ръката на Атина се протяга към Патрокъл. Палката е скрита под предмишницата ми, показалецът ми е върху задействащия бутон. — АКО ИСКАШ ТРУПА НА ГАДЖЕТО СИ, ЕЛА СИ ГО ВЗЕМИ ОТ ОЛИМП, СТРАХЛИВЕЦО АХИЛЕ!

Прострелвам Патрокъл в средата на загорелите му обезкосмени гърди и почти невидимите електроди и невидимите жици му вкарват електричество петдесет хиляди волта.

Той се улавя за гърдите, сякаш ударен от мълния, извиква, разтърсва се и се гърчи като в епилептичен пристъп, опикава се и се строполява.

Преди Ахил да успее да реагира — бързоногият воин стои гол със свити юмруци и опулени очи, прекалено смаян, за да помръдне — аз карам Атина да направи две крачки напред, да хване проснатия и привидно мъртъв Патрокъл за косата и грубо да го повлече към изхода.

Ахил идва на себе си, изръмжава и изтегля меча си от ножницата на стола.

Като продължава да тегли безжизнения Патрокъл за косата, фигурата на Атина с треперене изгубва квантова стабилност като екран на повреден телевизор. Стискам медальона си и заедно с Патрокъл се телелортирам извън шатрата на Ахил.