Дан Симънс
Илион (22)

22.
Брегът на Хризе Планиция

— Аз убих своя приятел Орфу от Йо — каза Манмът на Уилям Шекспир.

Двамата се разхождаха по брега на Темза. Манмът знаеше че е късното лято на 1592 година, макар че не знаеше откъде знае. Реката гъмжеше от гемии, лодки и нискомачтови речни кораби. Зад Тюдоровите сгради и паянтови жилища на северния бряг се издигаха лондонските камбанарии и няколко криви кули. Над реката и зад бордеите по двата бряга висеше гореща мараня.

— Трябваше да спася Орфу, но не успях — продължи Манмът. Трябваше да крачи бързо, за да не изостава от драматурга.

Шекспир беше набит трийсетинагодишен мъж, любезен, облечен по-изискано, отколкото Манмът очакваше от актьор или драматург. Лицето на младежа представляваше остър овал с вече оредяваща коса, бакенбарди, брадичка и тънки мустаци — сякаш колебливо експериментираше с по-сериозна брада. Косата му бе кестенява, очите — сивкавозелени, носеше черен жакет, от който излизаше широка мека яка на бяла риза с увиснали шнурчета. На лявото си ухо носеше малка златна халка.

На Манмът му се искаше да му зададе хиляди въпроси — Какво пише в момента? Какъв е животът в този град, които скоро щеше да бъде пометен от чума? Каква е тайната структура на сонетите? — ала можеше да говори само за Орфу.

— Опитах се да го спася — обясни той. — Реакторът на „Смулата дама“ угасна и после акумулаторите свършиха на по-малко от пет километра от брега. Търсех заливче в някоя от многобройните пещери, място, където да скрия подводницата.

— „Смуглата дама“ ли? — попита Шекспир. — Така ли се казва корабът ти?

— Да.

— Моля, продължавай.

— С Орфу приказвахме за каменните лица — продължи Манмът. — Беше нощ — приближавахме се към брега през нощта под прикритието на мрака, обаче аз гледах с телескоп за нощно виждане и му описвах лицата. Той още беше жив. Корабът произвеждаше достатъчно диоксид за него.

— Какво е диоксид?

— Въздух — поясни моравекът. — Както казах, описвах му огромните каменни глави…

— Какви огромни каменни глави? Статуи ли?

— Каменни монолити, високи двайсетина метра.

— Познаваше ли лика на статуите? Беше ли някой твой познат, прочут владетел или завоевател?

— Беше прекалено далеч, за да различа подробностите — отвърна Манмът.

Бяха стигнали до широк сводест мост, покрит с триетажни сгради. Между тях минаваше около четириметрова улица, нещо като път през тунел, и в момента пешеходци в пъстри одежди водеха стадо овце на север към града. На колове по целия пасаж бяха набучени човешки глави, някои изсъхнали и мумифицирани, други почти само черепи, освен кичури коса или късове изтляла плът, трети поразително запазени, още с руменина по бузите и червени устни.

— Какво е това? — попита европейският меровек. Органичните му части се свиха.

— Лондонският мост — осведоми го Шекспир. — Разкажи какво се случи с твоя приятел.

Манмът се покатери върху каменната стена, която служеше за парапет. На изток се виждаше мрачна кула — където предполагаше, че се намира Кулата от „Ричард III“. Знаеше, че или сънува, или самият той умира от липса на въздух, и нямаше желание сънят му да свърши преди да зададе някой и друг въпрос на Шекспир.

— Започнахте ли вече да пишете сонетите си, господин Шекспир?

Драматургът се усмихна и погледна зловонната Темза, после насочи очи към смрадливия град. Навсякъде течеше помия, трупове на коне и говеда се разлагаха из тресавищата, от отворените канали се стичаха отвратителни миазми и плискаха в застоялите води. Манмът изключи всичко това от обонятелните си системи. Не знаеше как понася това този човек със своя истински нос.

— Откъде знаеш за моя експеримент със сонета? — попита Барда.

Манмът имитира човешко свиване на рамене.

— Просто предположих. Значи сте ги започнали?

— Засега си играя с формата — призна Шекспир.

— И кой е Момъка от сонетите? — полюбопитства Манмът; едва дишаше при мисълта за разгадаването на тази древна загадка. — Да не е Хенри Райътесли, граф Саутхамптън?

Шекспир изненадано запремигва и внимателно погледна моравека.

— Изглежда, вървиш плътно по петите ми за тия неща, малки ми Калибане?

Манмът кимна.

— Значи Райътесли е Момъка от сонетите, така ли?

— Идущия октомври негова светлост ще навърши деветнайсет години и казват, че по долната му устна е поникнал мъх — отвърна драматургът. — Едва ли може да се нарече Момък.

— Тогава Уилям Хърбърт — предположи Манмът. — Той е само дванайсетгодишен и след девет години ще стане третият граф Пембрук.

— Ти знаеш датите на бъдещите възкачвания?! — иронично попита Шекспир. — Нима господарят Калибан плава по морето на времето, както по онзи океан на Марс, за който разказва?

Манмът беше прекалено развълнуван от разгадаването на тази загадка, за да отговори.

— През хиляда шестстотин двайсет и трета година вие ще посветите големия том на Уилям Хърбърт и неговия брат и когато отпечатате сонетите си, ще ги посветите на „господин У.Х“.

Шекспир зяпаше моравека, сякаш е трескав сън. На Манмът му се прииска да каже „Не, вие сте сън на един умиращ ум, господин Шекспир, не аз“.

— Просто ми се струва интересно, че имате за любовник младеж или момче — рече той.

Реакцията на поета го изненада — Шекспир измъкна кинжал от пояса си и го опря под брадичката му.

— Имаш ли око, малки Калибане, за да забия ножа си в него?

Като внимаваше да не отпуска тежестта на своята семпер-плът върху острието, Манмът лекичко поклати глава.

— Извинявам се. Аз съм чужденец във вашия град и във вашата страна и обноските ви не са ми познати.

— Виждаш ли най-близките три глави на коловете на моста? — попита драматургът.

Манмът погледна натам, без да мърда глава.

— Да.

— По това време миналата седмица и те не познаваха нашите обноски — изсъска Шекспир.

— Ясно — отвърна меровекът.

Барда прибра камата в кожената кания. Манмът си спомни, че той е актьор, склонен към жестове и преувеличения, въпреки че ножът не бе сценичен реквизит. Реакцията на Шекспир също не даваше отрицателен отговор на въпроса.

Двамата отново се вгледаха в реката. Слънцето висеше невероятно голямо, оранжево и ниско в речната мараня на запад. Поетът тихо заговори:

— Ако напиша тия сонети, Калибане, ще го направя, за да изследвам своите провали, слабости, компромиси, самоизмами и тъжни двусмислици по същия начин, по който човек бърка в кървавата дупка във венеца си в търсене на липсващия си зъб след пиянско сбиване. Как уби приятеля си, оня Орфу от Йо?

На Манмът му трябваше малко време, докато превключи на новата тема.

— Не успях да вкарам „Смуглата дама“ в залива и в пещерата, която видях на брега — накрая отговори той. — Опитах и не успях. Реакторът на подводницата угасна внезапно, енергията се изчерпи. „Дамата“ заседна в по-малко от четири клафтера вода на три километра от пещерата. Опитах да изпразня всички баластни резервоари, за да я наклоня настрани — за да освободя люковете на трюма и да се добера до приятеля си, — обаче подводницата беше заседнала окончателно.

Погледна поета. Шекспир явно го слушаше. Сградите на моста аленееха от залеза.

— Излязох навън, преминах на вътрешен диоксид и часове наред останах под водата — продължи Манмът. — Използвах лостове, последния ацетилен и манипулаторните си пръсти, но не успях да отворя люковете, не успях да разчистя отломките в наводнения коридор до трюма. Орфу известно време поддържаше връзка по кабелния канал, но после го изгубих — когато вътрешните системи отказаха. Не беше уплашен, а само уморен… ужасно уморен. Чак до края, когато връзката прекъсна. Беше тъмно. Сигурно съм изпаднал в несвяст. Сигурно в момента съм на дъното на марсианския океан, мъртъв заедно с Орфу или умиращ, и сънувам този разговор, докато последните клетки на органичния ми мозък умират.

— В гръдта ти бият множество сърца — монотонно произнесе Шекспир, — които считаш от години спрели, в лика му виждаш скъпите лица на толкова приятели измрели!

 

 

Манмът се свести и установи, че е на брега, под полегатите марсиански утринни лъчи, заобиколен от десетки зелени човечета. Бяха се навели над него, зяпаха го с черните си очички, дълбоко хлътнали в зелените им прозрачни лица, и отстъпиха, когато Манмът седна с тихо бръмчене на серво-механизмите си.

Наистина бяха малки. Самият той бе малко по-висок от метър. Тези… същества… бяха по-ниски. Имаха хуманоидна форма, повече от Манмът, но видът им не беше човешки. Бяха двуноги, имаха ръце и крака, ала нямаха уши, нос и уста. Не носеха дрехи и дланите им бяха трипръсти, почти като на анимационните герои, които меровекът беше виждал в медийните архиви от Изгубената ера. Бяха и безполови, забеляза той, и плътта им, ако изобщо бе плът, беше прозрачна като мека пластмаса — виждаха се вътрешности без органи и вени, тела, пълни с плаващи зелени топки и съсиреци, които се премятаха като в любимата лава-лампа на Манмът, сега изоставена в потъналата подводница.

По изсечената в скалата пътека се стичаха още зелени човечета. На около километър на изток се виждаха последните издигнати каменни лица. Върху продълговата дъсчена платформа до ръба на скалата високо над плажа лежеше друга глава, завързана с въжета. Детайлите на лицата не се различаваха.

„По дяволите тия глави. — Манмът огледа морето и плажа. Топлите вълни се разбиваха с монотонността на метроном. — Къде е «Смуглата дама»?“

И я видя — на двеста метра от брега. Над повърхността се издигаше част от горната половина на корпуса с командния мостик. Дълбокомерът и сонарът бяха умрели преди подводницата и Манмът бе прибягнал до може би най-древното и най-мъчително средство на морския капитан — да изкара кораба си на сушата. Беше преминал на вътрешно захранване с диоксид, докато с бясно темпо се бе опитвал да освободи люковете на трюма от песъчливото и тинесто морско дъно, ала сега разбираше, че сигурно е изгубил съзнание и през нощта вълните са го изхвърлили.

„Орфу!“ Колко време бе прекарал в несвяст и бе сънувал Шекспир? Вътрешният му хронометър показваше, че са изтекли малко по-малко от четири часа.

„Той още може да е жив“. Понечи да закрачи към водата — и после да върви по дъното чак до заседналата подводница.

Десетина зелени човечета му препречиха пътя. После двайсет. После петдесет. Още сто го обградиха на плажа.

Манмът никога не беше вдигал гневно ръка или манипулатор, ала сега бе готов да се бие, ако се наложи, да удря, блъска и рита, за да си проправи път сред тълпата. Но първо щеше да опита да ги убеди.

— Дръпнете се от пътя ми. — Усиленият му на пълна мощност глас отекна в мароканския въздух. — Моля.

Черните очи на зелените лица се взираха в него. Но те нито имаха уши да го чуят, нито уста — да му отговорят.

Манмът се засмя тъжно и започна да ги разблъсква. Знаеше, че колкото и по-силен да е от тях, те могат да го победят със самия си брой — да седят отгоре му, докато го разглобяват. При мисълта за такова насилие, от негова или тяхна страна, органичните му вътрешности се свиха от ужас.

Едно от зелените човечета вдигна ръка, сякаш да му даде знак да спре. Манмът го послуша. Всички зелени глави се обърнаха надясно и погледнаха към плажа. Тълпата чудодейно се разтвори и се приближи зелено човече, което приличаше на всички други, спря пред Манмът и протегна двете си ръце, като че ли му поднасяше невидима паница или се молеше.

Моравекът не го разбра. Не искаше да си губи времето и в разговори на езика на жестовете, дори да го владееше. Орфу можеше още да е жив.

Понечи да мине покрай човечето, но десетки други сгъстиха редиците си зад своя представител и му преградиха пътя. Или трябваше да се бие веднага, или да обърне внимание на жестикулиращата зелена фигура.

От гърдите на Манмът се изтръгна въздишка, която много приличаше на човешко изпъшкване, той спря и протегна ръце в подражание на жеста на зеленото човече.

Пратеникът поклати глава, хвана лявата китка на Манмът — и органичните, и моравекските сензори му показаха, че зелените пръсти са студени — и я натисна надолу. После стисна дясната му ръка и я задърпа към себе си, докато пръстите и дланта на моравека не се притиснаха в хладната прозрачна плът.

Съществото продължи да дърпа ръката му и да се притиска напред и накрая дланта на моравека хлътна в плоските гърди и… проникна в тях.

Манмът понечи удивено да отдръпне ръка, ала зеленото човече не го пускаше. Моравекът видя тъмната си длан да потъва в течността, която клокочеше в гърдите му, усети как прозрачната плът плътно обхваща предмишницата му.

Всички зелени човечета вдигнаха ръце към гърдите си.

Разперените пръсти на Манмът докоснаха нещо твърдо, почти сферично. Видя зелено кълбо, голямо приблизително колкото човешко сърце, разположено в средата на гърдите на човечето. Дланта му усети пулсиране.

Зеленото човече отново го задърпа и Манмът разбра и хвана органа с органичните си пръсти.

КАКВО

ИСКАШ?

Изумен, Манмът едва не го пусна. После се насили да остане неподвижен, стиснал в дланта си зеленото сърце на човечето. Беше усетил как въпросът потича към мозъка му с пулсиране и вибрации. Не с думи, определено не на английски, френски, руски, китайски, първичен или който и да било друг познат му език. Не знаеше как да реагира адекватно, затова отговори с глас.

— Искам да спася своя приятел, който е на онзи кораб.

Сто и петдесет зелени глави едновременно се обърнаха да погледнат подводницата. Триста черни очи в продължение на няколко секунди се взираха в него, после пак се насочиха към Манмът.

КАЖИ

НИ

С

МИСЛИ

КЪДЕ

Е

ТОЙ

Манмът затвори очи и си представи Орфу в трюма, видя люковете и вътрешния коридор. Вибриращият отговор запулсира нагоре по ръката му:

ЧАКАЙ

Ръката му изведнъж се освободи и той я измъкна от стегнатата плът на зеленото човече с ясно доловим плясък. Съществото се свлече на пясъка, претърколи се на една страна и остана неподвижно — зелените топки в тялото му престанаха да плават, черните му очи побеляха и сляпо се изцъклиха, пръстите му потръпнаха и после се вцепениха. Сто четирийсет и няколкото други се извърнаха и ефикасно се заеха със задачата да спасят Орфу.

Манмът се строполи на пясъка до безжизнения труп на пратеника. „Майко Божия — помисли си моравекът. — Общуването ги убива“.

 

 

По стръмната пътека от скалата продължаваха да прииждат зелени човечета. Двеста. После триста. Шестстотин. Манмът престана да се опитва да ги брои и като пренебрегна молбата на мъртвия пратеник да чака, нагази в прибоя и тръгна към заседналата подводница. Спусна се през шлюза на командния мостик в сухата си екоясла и провери дали някой акумулатор не се е задействал. Не бяха. Мина през вътрешния шлюз в наводнения коридор към трюма и заплува до сплескания корпус. Оттам не можеше да стигне до Орфу. Върна се в контролната кабина и отново опита кабелния канал. Мълчание. Взе томчето със сонетите, спасено във водонепроницаемия си калъф, и събра още някои вещи в раницата си — дистанционния комуникатор, който беше сглобил за Орфу, в случай че успееше да го измъкне, дисковете с корабните дневници, разпечатани карти, сигнален пистолет, акумулаторни клетки — и излезе навън през командния мостик.

Зелените човечета бяха донесли грамадни намотки от черното си въже, с което бяха теглили каменната глава по скалата. Имаха и десетки валове, върху които се бе движила огромната платформа. Работеха с невероятна ефикасност — някои плуваха до подводницата и завързваха въжета над и под ватерлинията, други забиваха метални пръчки дълбоко в пясъка, монтираха скрипци на скалата и прокарваха въжета от брега до подводницата и обратно.

„Смуглата дама“ беше тежка — особено с наводнения реактор, трюм и коридори — и Манмът не можеше да си представи, че тези зелени човечета наистина ще я измъкнат.

Обаче успяха.

След двайсет минути между подводницата и брега бяха опънати стотици въжета и в двата им края имаше множество зелени човечета. Те разбираха, че операцията е спасителна и първо задърпаха въжетата от брега — образува се нещо като черна паяжина до плажа на изток, — за да преобърнат подводницата на десния й борд.

На моравека инстинктивно му се искаше да помогне с тегленето, ала знаеше, че е безполезно. Вместо това чакаше на корпуса на „Смуглата дама“ и веднага щом люковете на трюма бяха измъкнати от тинята, се гмурна в плитката вода с акумулаторен лост, включил нараменните си прожектори на пълна мощност.

Люковете на трюма бяха изкривени и частично стопени при навлизането в атмосферата. Манмът успя да ги отвори само няколко сантиметра. Доплака му се от разочарование и той заудря по корпуса с безсилна ярост, но изведнъж усети, че не е сам, и се обърна в тинестата вода.

Шест зелени човечета стояха наблизо на дъното и го наблюдаваха. Очевидно нямаха нужда да дишат.

Тъй като не искаше отново да „общува“ с цената на смъртта на някой от тях, Манмът посочи открехнатия люк, после повърхността, имитира навиване на въже и усукване около разкъсания метален ръб. Накрая се престори, че тегли въжето.

Шестте зелени човечета едновременно кимнаха, отблъснаха се от дъното и заплуваха към повърхността на три метра над тях.

След минута се върнаха — вече шейсет. Някои носеха въжета, други — черни пръчки, измъкнати от валовете, с които бяха теглили каменните глави. И пак заработиха с невероятна ефикасност, някои групово — отваряха с още няколко сантиметра люковете в двата срещуположни края на трюма, други провираха въжето вътре, сякаш вдяват конец. След минути под блокиралите люкове бяха прокарани десетки въжета. Човечетата пак се отблъснаха към повърхността и дадоха знак на Манмът да ги последва.

Той отново дишаше въздух, усещаше слънчевите лъчи по полимера и кожата си и стоеше върху корпуса на „Смуглата дама“, докато стотици зелени човечета прокарваха въжетата през системата от скрипци на скалата и ги теглеха.

Подводницата заскърца, корпусът запъшка, водата се размъти и „Дамата“ се наклони още трийсет градуса надясно, после се завъртя, дъното се издигна във въздуха и кърмата се насочи към брега. Изкривените люкове се огънаха, ала не се отвориха.

Манмът повторно ги атакува с акумулаторния си лост. Полустопеният метал не поддаваше. Ацетиленовата му горелка бе останала без енергия.

Зелените човечета внимателно го накараха да се откаже от безплодните си усилия и той с препъване тръгна по хлъзгавия корпус към трюма, решен да се бори с изкривените люкове, докато не угаснат енергийните му клетки, но после видя, че зелените човечета още не са приключили работата си.

Те навързаха и снадиха въжета и превърнаха петдесетте отделни парчета в едно цяло. После прокараха въжетата нагоре по скалата през грамадни скрипци, свързани с решетка от поддържащи пръчки, които някак си бяха забили в камъка. Накрая десетина пъти усукаха въжетата около шията на гигантската каменна глава и ги завързаха.

Пет зелени човечета се приближиха и натиснаха Манмът във водата, за да го принудят да се отдалечи от подводницата.

Той не вярваше на очите си. Беше смятал, че грамадните каменни глави са свещени за зелените човечета, че издигането им по брега е религиозен или психологически императив, изискващ цялото им време, енергия и всеотдайност, че каменните глави са единственият им приоритет. Явно бе сбъркал.

Стотици зелени фигурки завъртяха главата върху платформата, минаха зад нея и я избутаха от скалата.

Каменната глава — обърната с лице към скалата — падна от шейсет метра височина, стовари се върху камъните в подножието и се пръсна на десетки парчета, но въжето засвистя в скрипците, пръчките изскочиха от камъка, завързаните краища откъснаха люковете на подводницата и ги запратиха на двайсет метра във въздуха, преди да издигнат разкривения метал нагоре по скалата и после да го спуснат обратно.

Стотици зелени човечета заплуваха към подводницата, ала Манмът ги изпревари и отново включи прожекторите си.

В трюма бяха и трите неща, които беше оставил там, включително голямото Устройство, което трябваше да пренесат на Монс Олимпус. Както и натиканият в яслата, очукан, разкъсан и безмълвен Орфу от Йо.

Манмът изхаби останалата енергия на лоста си, за да разкъса фланците и скобите. Грамадният корпус на йониеца се освободи и цопна в морската вода. Трюмът обаче беше отворен нагоре, подводницата лежеше по гръб и Манмът не можеше да измъкне приятеля си от частично наводненото помещение.

Заедно с него във водата бяха скочили десетина зелени човечета. Те хванаха напуканата разкривена коруба на Орфу и вмъкнаха зелените си ръце и крака под тромавото му тяло. После заедно намериха опора и го повдигнаха. Като работеха мълчаливо, без да се подхлъзват и да го изпускат, го извадиха от трюма, внимателно го увиха с въжета, плъзнаха го по полегатия корпус на „Смуглата дама“, спуснаха го във водата, поставиха под него плаващи валове, завързаха ги като сал и бавно започнаха да бутат йониеца към брега.

 

 

Зелените човечета — вече поне хиляда на сушата — се отдръпнаха и оставиха Манмът да провери дали Орфу е жив. Вакуумният меровек лежеше неподвижно на червения пясъчен плаж като великански трилобит, изхвърлен от буря на брега през някоя от мъгливите праисторически епохи на Земята.

Като обходи небето с поглед в търсене на летящи колесници — отдавна не се бяха появявали, — Манмът изпразни раницата и водонепроницаемите си чанти с инструменти. Първо взе пет от малките, но тежки акумулатори, свърза ги последователно и прокара жицата до една от оцелелите клеми на Орфу. Грамадният йониец не реагира, ала виртуалният индикатор показа, че някъде тече енергия. Манмът се покатери по корубата на приятеля си — за пръв път виждаше физическите му повреди на дневна светлина — и монтира радиоприемника в контактния цокъл. Провери връзката — прие вълново пращене — и включи микрофона си.

— Орфу?

Никакъв отговор.

— Орфу?

Тишина. Зелените човечета го наблюдаваха безстрастно.

— Орфу?

В продължение на пет минути сканира всички комуникационни честоти и многократно провери връзките на приемника. Работеше. За разлика от Орфу.

— Орфу?

Не беше точно тишина. Манмът чуваше повече външен шум, отколкото през целия си живот: плисъка на вълните в пясъка, свистенето на вятъра край скалите зад него, тихите движения на зелените човечета, които от време на време пристъпваха от крак на крак — хиляди нюанси на вибрации в плътната планетна атмосфера. Мълчеше само комуникационният канал — и Орфу.

— Орфу? — Европейският меровек провери хронометъра. Бяха изтекли над трийсет минути. Той неохотно и бавно се плъзна по корубата на йониеца, извървя петнайсетина крачки до брега и седна на мокрия пясък, докъдето стигаха вълните. Зелените човечета отново го наобиколиха почтително. Манмът ги погледна — стена от зелени телца, безизразни лица и немигащи черни очи.

— Нямате ли си друга работа? — попита той. Гласът му прозвуча странно и задавено за собствените му аудиоприемници. Сигурно заради акустиката на марсианската атмосфера.

Зелените човечета не помръднаха. Каменната глава се бе пръснала на хиляди късчета в подножието на скалата, ала зелените човечета не й обръщаха внимание. Десетки въжета висяха от подводницата, зарязана в ниския пенлив прибой.

Заля го внезапно и невъобразимо дълбоко чувство за загуба. През трите юпитерски десетилетия — над триста марсиански години — на своето съществувание бе имал три тесни връзки. Първо със „Смуглата дама“, която беше само полуразумна машина, ала той бе проектиран специално за нея и идеално й подхождаше. Сега „Дамата“ беше мъртва. После с някогашния си партньор Урцвайл, убит преди осемнайсет ю-години, половината от живота на Манмът. А сега и Орфу.

Намираше се на стотици милиони километри от дома, сам, негоден, необучен, неподготвен за експедицията, на която го бяха пратили. Как щеше да измине петте хиляди километра до Монс Олимпус, за да остави там Устройството? И какво, ако успееше? Корос III навярно бе знаел какво да прави там, каква всъщност е целта на тази експедиция, но Манмът си нямаше и представа.

„Престани да се самосъжаляваш“ — помисли си той. Погледна зелените човечета. Определено трябваше да е илюзия, че изглеждаха съкрушени. Те не бяха преживели смъртта на един от своите, как можеха да проявяват чувства заради края на един моравек, разумна машина, каквато изобщо не си бяха представяли?

Знаеше, че ще се наложи отново да установи контакт с тях, но му беше противна мисълта да бръкне в гърдите на някое от съществата и да го убие чрез общуване. Не, нямаше да го направи, докато не станеше наложително.

Изправи се, върна се при трупа на Орфу и започна да изключва акумулаторните клетки.

— Ей, още ям — обади се йониецът по общия канал.

Манмът толкова се сепна, че отскочи.

— Господи, ти си жив!

— Доколкото някой от нас, моравеките, наистина е „жив“.

— Дяволите да те вземат! — На Манмът едновременно му се искаше да се разсмее и да заплаче, ала още повече — да удари огромния очукан мечоопашат рак. — Защо не ми отговори, когато те виках?

— Какво искаш да кажеш? Хибернирах. Още откакто въздухът и енергията на „Смуглата дама“ се изчерпаха. Нима очакваш да си приказвам с теб, докато хибернирам?

— Какво е това хиберниране? Никога не съм чувал меровеки да хибернират.

— Вие европейските меровеки не го ли правите? — попита йониецът.

— Явно не.

— Е, какво да ти кажа? Когато работим сами в радиационния пръстен на Йо или където и да било другаде в пространството на Юпитер, ние, вакуумните меровеки, понякога изпадаме в ситуации, в които просто трябва да се изключим за известно време, докато някой ни се притече на помощ и ни презареди. Случва се. Не често, обаче се случва.

— Колко време можеш да… хибернираш? — попита Манмът. Гневът му отстъпваше мястото си на нещо като замайване.

— Не много. Около петстотин часа.

Европейският меровек вдигна един камък и го тресна в корубата на Орфу.

— Чу ли нещо? — попита йониецът.

Манмът въздъхна, седна на пясъка до Орфу близо до мястото, където се бяха намирали очите му, и започна да му описва положението.

 

 

Орфу убеди Манмът, че трябва пак да влезе в контакт със зелените човечета с помощта на преводач. На йониеца мисълта да причинява смъртта на някое зелено човече му бе също толкова противна, колкото и на Манмът, още повече защото зелените човечета го бяха спасили, ала заяви, че експедицията зависи от това. И че трябва да побързат. Манмът отново опита да разговаря с тях, опита и с езика на жестовете, рисува на пясъка карти на брега, на който се намираха, в на вулкана, до който трябваше да стигнат, дори прибегне до начина на идиота да говори на чужд език — с викане. Зелените човечета го наблюдаваха спокойно и не реагираха. Накрая едно взе инициативата, пристъпи напред, хвана ръката на меровека и я притегли към гърдите си.

— Да го направя ли? — попита Манмът по комуникационния канал.

— Трябва — отвърна Орфу.

Манмът потръпна, когато дланта му проникна в поддаващата плът и пръстите му обхванаха топката, която можеше да е само пулсиращо зелено сърце в топлата, гъста като сироп течност в тялото на зеленото човече.

КАК

ДА

ТИ

ПОМОГНЕМ?

Искаше му се да зададе стотици въпроси, ала Орфу му помогна да ускори нещата.

— Подводницата — каза йониецът. — Трябва да я скрием, преди да прелети колесница.

С помощта на език и образи Манмът предаде мисълта за преместването на подводницата на около километър на запад, където щяха да я изтеглят в една пещера, издълбана във вдаващите се в морето скали.

ДА

Десетки зелени човечета се захванаха на работа още докато Манмът стоеше с ръка, дълбоко потънала в гърдите на преводача — започнаха да забиват пръчки в пясъка, да прокарват още въжета до „Смуглата дама“ и да монтират скрипци. Преводачът чакаше, ръката на меровека бе стиснала сърцето му.

— Искам да го попитам за каменните глави — каза Манмът по комуникационния канал. — Искам да го попитам кои са и защо го правят.

— Може, но едва след като се опитаме да стигнем до Олимп — каза Орфу.

Манмът въздъхна и предаде молбата — представи си Монс Олимпус, както го бяха видели от орбита, и попита дали зелените човечета могат да им помогнат да стигнат дотам или по суша през планината Темпе Тера, или на изток по брега на Тетида, дълъг над четири хиляди километра, и после на юг по брега на Алба Патера.

ТОВА

НЕ

Е

ВЪЗМОЖНО

— Какво иска да каже? — попита Орфу, когато чу отговора. — Че не могат да ни помогнат или че пътят на изток няма да ни отведе до Олимп?

Манмът предаде въпроса на Орфу за изясняване на отговора.

НЕ

Е

ВЪЗМОЖНО

ДА

ПЪТУВАТЕ

НА

ИЗТОК

ТАЙНО,

ЗАЩОТО

ОБИТАТЕЛИТЕ

НА

ОЛИМП

ЩЕ

ВИ

ВИДЯТ

И

ЩЕ ВИ УБИЯТ

— Попитай го дали има друг път — каза Орфу. — Навярно ще можем да стигнем по суша по Казеи Валес.

НЕ.

ЩЕ

ОТИДЕТЕ

ДО

ЛАБИРИНТА

НОКТИС

С

ФЕЛУКА

— Какво е „фелука“? — попита Орфу, когато Манмът му предаде отговора. — Звучи като италиански десерт?

— Това е двумачтов платноход с триъгълно платно — поясни приятелят му, чието обучение за черните морета на Европа включваше всичко възможно за сваляне, свързано с плаването в течните морета на Земята. — Преди хилядолетия са порели вълните на Средиземно море.

— Питай ги кога можем да тръгнем.

— Кога можем да тръгнем? — предаде Манмът и усети въпроса като вибрация между пръстите си и гъделичкане в мозъка си.

ШЛЕПЪТ

ПРИСТИГА

УТРЕ

СУТРИН.

ФЕЛУКАТА

ЩЕ

ДОЙДЕ

С

НЕГО.

МОЖЕТЕ

ДА

ЗАМИНЕТЕ

УТРЕ

— Ще ни трябват още някои неща от подводницата — каза Манмът и предаде образи на Устройството и другите две неща в трюма, представи си как зелените човечета ги изваждат на брега и ги пренасят в морската пещера. После прати картини на зелени човечета, бутащи и Орфу до същото място.

Сякаш в отговор десетки зелени човечета нагазиха във водата и заплуваха към кораба. Други се приближиха до йониеца и започнаха да поставят валове под платформа, предвидена за размерите на вакуумния меровек.

— Не мога да държа повече сърцето на този човек — каза Манмът по комуникационния канал. — Все едно съм стиснал електрическа жица.

— Тогава го пусни — отвърна приятелят му.

— Но…

— Пусни го.

Манмът благодари на преводача — благодари на всички зелени човечета — и измъкна ръката си. Също като първия посредник, зеленото човече се строполи на пясъка, потрепери, изсъска и умря.

— Господи — промълви европейският меровек и се облегна на корубата на Орфу. Зелените човечета вече повдигаха грамадата на йониеца.

— Какво правят?

Манмът описа тялото на преводача и работата, която се вършеше наоколо — приготовленията за пренасяне на Орфу, Устройството и другите неща, които зелените човечета вече влачеха от подводницата, въжетата, завързани за „Дамата“, стотиците човечета, които ги теглеха към пещерата, където подводницата щеше да е скрита от наблюдатели от небето.

— Ще дойда с теб в пещерата — каза Манмът. Трупът на посредника приличаше на суха спаружена кафява люспа върху червения пясък. Всички вътрешни органи се бяха свили и течността му беше изтекла — пясъкът под него беше заприличал на червена кръв. Другите зелени човечета не му обръщаха внимание — вече влачеха Орфу към пещерата.

— Не — възрази Орфу. — Знаеш какво трябва да направиш.

— Вече ти описах лицата, когато ги видях от морето.

— Това беше през нощта, през перископния буй — отбеляза йониецът. — Трябва да разгледаме едно-две през деня.

— Главата е на парчета. — Манмът имаше чувството, че ще се разплаче. — Следващата е на цял километър на изток. Горе на скалите.

— Върви — нареди Орфу. — Ще поддържаме връзка по комуникационния канал, докато ме тътрят до пещерата. През почти целия път ще виждаш какво правят с „Дамата“.

Манмът неохотно се подчини и закрачи на изток — в обратна посока на тази, в която зелените човечета теглеха неговата мъртва подводница и влачеха приятеля му към хладната сянка на морската пещера.

 

 

Падналата глава се беше разбила на толкова много късове, че чертите й бяха неузнаваеми. Манмът с усилие се заизкачва по пътеката, по която зелените човечета се спускаха с очевидна лекота. Беше тясна и ужасяващо стръмна, а и мокрият пясъчник беше хлъзгав.

Меровекът спря за миг горе, за да зареди акумулаторните си клетки и да се огледа. На север, докъдето му стигаха очите, се простираше морето Тетида. На юг навътре в сушата червеният камък отстъпваше мястото си на ниски червени хълмове. На няколко километра Манмът видя зелени шубраци, покриващи подножието на планината. Тук-там по пътеката, по която пое на изток, растеше трева.

Спря да разгледа площадката и дупката, останали от главата, която зелените човечета бяха пожертвали, като я бяха бутнали от скалата, за да отворят люковете на трюма. Всичко беше грижливо подготвено и ясно се виждаше как стволът в основата на шията на грамадните каменни глави влиза в дупката и фигурата си застава на мястото. Зелените човечета наистина бяха майстори каменоделци.

Силуетът на следващата глава се очертаваше на източния хоризонт. Моравекът не бе създаден за ходене — неговата главна функция беше да седи в изследователска подводница, понякога да плува — и когато се умори да е двуног, преобразува структурата на ставите и гръбначния си стълб и известно време вървя на четири крака като куче.

Когато стигна до следващата глава, спря и установи, че камъкът в шията е пълен с нещо като цимент. Погледна на изток към пътеката, оставена по скалата от валовете и крачетата на хиляди зелени човечета, и на запад, където зеленото множество почти бе изтеглило подводницата и Орфу до пещерата в скалния нос.

— Стигна ли? — разнесе се гласът на йониеца.

— Да. Облегнал съм се на нея.

— Виждаш ли лицето?

— Ъгълът отдолу не е подходящ — отвърна Манмът. — Виждам само устните, брадичката и ноздрите.

— Излез пак на плажа. Тези лица са предвидени да се гледат от морето.

— Но… — започна европейският меровек, като погледна надолу към стръмната урва, спускаща се поне сто метра до пясъка. В хлъзгавата скала имаше едва забележима пътека. — Ако си строша врата, докато слизам, ти ще си виновен, по дяволите!

— Ясно — отвърна Орфу. — Усещам вибрациите, докато ме влачат, обаче нямам представа на какво разстояние сме от пещерата. Виждаш ли ме?

Манмът погледна на запад, увеличи образа и каза:

— Още двеста метра. Слизам долу. Сигурен ли си, че искаш да проверя и следващата глава? Дотам има още цял километър, а от орбита всички глави изглеждаха еднакви.

— Смятам, че трябва да я проверим — настоя приятелят му.

— Каза безногият моравек — измърмори Манмът и заслиза по стръмнината към плажа.

 

 

Застана колкото се може по-далече — отстъпваше назад, докато вълните не заплискаха краката му. Лицето се виждаше ясно, ала не му бе познато. Безмълвен, потънал в мислите си, той продължи още километър на изток покрай водата. Следващото лице не се различаваше от първото: гордо, властно, внушително, напрегнато вперило поглед в морето — набръчкано лице на старец с почти плешиво теме и дълга коса, спускаща се от двете страни, малки очички с бръчки в ъгълчетата под свъсени вежди, високи, чисто изсечени в камъка скули, малка, но решителна брадичка, тънки стиснати устни и същото строго изражение.

— Това е старец — съобщи Манмът по комуникационния канал. — Определено възрастен мъж, обаче не отговаря на никого от историческите база данни.

В продължение на няколко секунди се чуваше само пращене.

— Невероятно — отвърна Орфу. — Защо някакъв старец от Земята заслужава хиляди такива каменни глави по цялото марсианско крайбрежие?

— Нямам представа.

— Дали не е някой от онези с колесниците? — попита йониецът. — Прилича ли ти на бог?

— Не на гръцки бог — отвърна Манмът. — Просто властен, но кисел старец. Може ли вече да сляза? Преди някой сивобрад бог в тога да долети с колесница и да ме види как зяпам като турист?

— Да — каза Орфу. — Мисля, че вече трябва да се върнеш.