Стела Камерън
Магическо докосване (9)

9

— Гадна мръсница!

Дариъс Гудуин отстъпи назад и притисна лице към прозореца на частния салон на скъпата си съпруга. Частен? Да, за него, за съпруга й, салонът беше затворен. Но не и за зачервеното русо оборско ратайче, голо-голеничко, което трепереше пред жадните й очи. Дариъс напълни дробовете си с хладния нощен въздух и се вслуша в далечните гръмотевици.

Неговата скъпа Мери явно си мислеше, че е зает другаде. Той се усмихна злобно. Наистина бе прекарал хубава вечер с апетитната уличница, която му бе докарал Бъртрам Лечуит. Но сега трябваше да свърши някои важни неща, а „невинните“ забавления на жена му бяха неочаквана пречка.

Любопитството отново го надви и той залепи нос о стъклото, за да погледне през тесния процеп между завесите в оскъдно осветената стая.

Спомни си, че момчето се казваше Колин. Работеше в Найтсхед само от няколко седмици… повече от достатъчно за Мери, за да забележи красивото мъжко тяло, все още незагубило тромавостта на момчешката възраст, но вече напъпило и готово да разцъфти.

Момчето стоеше пред господарката, закрило с ръце слабините си. Дариъс проследи как Мери, загърната в прозрачно бяло неглиже, се отпусна на колене и разголи гърдите си. Вдигна ги предизвикателно срещу хлапето, помилва ги и облиза пресъхналите си устни. Бе обърната в профил към него и Дариъс видя, че каза нещо.

Момчето се взираше като замаяно в пищните гърди. Бавно отпусна ръце и членът му щръкна възбудено.

Даже през дебелото стъкло Дариъс чу радостния вик на съпругата си. Това беше нейният еликсир — да прелъстява невинни момчета. Той изду презрително ноздри, но не се махна от прозореца. Искаше да види цялата игра на съпругата си с жалкия оборски ратай, а после да й разкаже как я е наблюдавал и да я заплаши, че ще разкрие пред света перверзните й навици. Така щеше да си осигури подкрепата й за онова, което трябваше да направи — и то скоро.

Хвана се с две ръце за перваза на прозореца и продължи да зяпа. Мери тъкмо милваше с устни и език стърчащия член на момчето.

Дариъс изпъшка и се хвана между краката. Явно зрялата червенокоса уличница, с която се беше забавлявал в горското си убежище, не бе успяла да го изцеди докрай. Даже некрасивата Мери с оредяващи руси коси, нападали около пълното, обсипано с петна лице, бе в състояние да възбуди мъжкар като него. Да, той беше уникален, истински жребец, винаги готов да се възкачи върху женската, все едно иска ли го тя или не.

Блестящият от влага член на момчето се плъзгаше без усилия в устата на Мери, ръцете й мачкаха задника му. След няколко секунди тя се отдръпна рязко и се засмя тържествуващо — хълбоците на момчето продължиха да пулсират. Със смешно движение, което трябваше да изглежда грациозно, жената падна по гръб, отвори неглижето си и разтвори крака.

След като намести момчето между дебелите си бедра и вкара члена му в тялото си, започна тромаво люшкане и блъскане, докато новопосветеният „майстор“ намери ритъма, за да задоволи дамата си. Дариъс оголи зъби и впи поглед в лицето на Колин, обърнато към прозореца.

„За какво ли си мисли хлапакът? — запита се с усмивка мъжът. Какви ли образи минават пред стъклените му сини очи? Какво ли си представя, за да облекчи този отвратителен акт? Може би си представя Селин?“

Дариъс се ухили. Образът на дъщеря му беше в състояние да възбуди всеки мъж и да го тласне към върхови постижения. Да, похотливият хлапак със сигурност не мислеше за тлъстата застаряваща жена, която се потеше под него, а за меката плът и пълните гърди на невинното момиче, което скоро щеше да стане играчка на Бъртрам Лечуит.

Когато представлението му омръзна, Дариъс се отдели от прозореца, обиколи къщата и влезе през кухнята. Потърси нещо за ядене в килера, взе си едно пилешко бутче и бавно се изкачи на горния етаж. Трябваше да обсъди някои неща с Мери и не можеше да чака повече.

Застана в края на коридора, който водеше към частния салон на съпругата му, и се скри в сянката. След минута вратата се отвори и се появи Колин. Мери бързо се насищаше на жертвите си и ги отпращаше веднага щом изпълнеха „мисията“ си. Колин изглеждаше бледен и нещастен. Огледа се страхливо и забърза в противоположната на Дариъс посока.

Изпълнен със злобна радост от онова, което му предстоеше да направи, Дариъс влезе в салона на жена си, без да почука.

— Какво…? — Мери стоеше пред огъня с чаша червено вино в ръка. Не си бе направила труда да завърже неглижето си. — Как смееш да влизаш без предупреждение?

Дариъс затвори вратата зад гърба си и се запъти към жена си.

— Помислих си, че имаш нужда от малко зряла, опитна мъжка сила — сдъвка парчето пилешко в устата си и сложи мазното кокалче на гърдите й. — Жена с твоите навици има по-специални потребности, които един зелен хлапак не може да задоволи.

Лицето й почервеня до корените на косата.

— За какво намекваш?

Дариъс наклони глава, плъзна кокалчето към средата на гърдата й и се ухили доволно, когато голямото тъмно зърно щръкна.

— Намеквам, че би могла да предложиш и на мен онова, което даде на оборския ратай — разтвори неглижето й и плъзна кокалчето към още влажните кичурчета между бедрата. — Хайде, скъпа съпруго, отвори панталона ми. Искам и мен да целуваш така, както целуваше хлапака. А после ще се излегнеш на килима, за да се кача отгоре ти.

Мери вирна брадичка.

— Къде беше? Откъде знаеш какво съм правила?

— Знам и толкоз — отсече Дариъс. — Не ти дължа обяснения. Хайде, давай!

Мери го изгледа безсрамно, надигна чашата и я изпи на един дъх. В ъгълчетата на устата й потече вино и тя се избърса с опакото на ръката.

— Отдавна си проиграл шансовете си, Дариъс. Някога просех и се молех, за да дойдеш в леглото ми. Сега вече не те искам. От много години не те искам и ти го знаеш.

Дариъс се ухили още по-широко и застана в позиция.

— Ан гард! — извика и пъхна пилешкото кокалче между бедрата й. Оголил зъби, започна да го движи напред-назад и зачака да чуе отвратения й вик.

Ала очакването не се сбъдна. Ужасът в очите на Мери изчезна. Ресниците й натежаха, устата се отвори. Краката й се раздалечиха и тя се устреми към него. Раздвижи хълбоците си и запъшка с нарастваща възбуда.

Дариъс се отдръпна рязко и хвърли пилешката кост в огъня.

— О! — тя се хвърли към него, обгърната в облак от бяла батиста, с люшкащи се тежки гърди. Вкопчи се в шията му и изкрещя: — Проклет да си! Проклет! — ръката й се плъзна към панталона му. — Хайде, проклетнико, задоволи ме!

— Не! — той я блъсна и тя падна в близкото кресло. — Покрий се, защото ще почна да повръщам!

Мери изплака тихо, но изпълни заповедта и се сви в дълбокото кресло.

— Така е по-добре — Дариъс се разкрачи и застана пред нея с гръб към огъня. — Трябва да уредим нещо. Бъртрам настоява да направим сватбата колкото може по-скоро.

— Но Селин в момента е…

— … в Лондон, за съжаление! И пилее парите ми! Нямаше нужда от този глупав театър. Бъртрам настояваше всички изискани лордове да се замаят от красотата й, а после, като разберат, че двамата са сгодени, да му завидят и да проумеят, че той е страхотен мъж.

— Но Селин не…

— Не иска тази сватба! Това няма значение. Само той има значение. Колкото по-бързо се ожени за Селин, толкова по-скоро ще получим парите, които ни трябват — на всяка цена, жено, ако искаме да продължим да живеем в тази къща и да поддържаме досегашния си начин на живот. Трябва да издържим, докато намерим бисерите! Тогава ще бъдем свободни и можем да се махнем оттук. Лондон ще бъде наш, обществото ще бъде наше! Най-сетне ще ни приемат и ще получим онова, което заслужаваме.

— Двадесет години… — пошепна безпомощно Мери.

Дариъс я изгледа гневно.

— Точно така, двадесет пропилени години. Но ние ще намерим бисерите на Сейнсбъри. Заради тях прогонихме Франсис Сейнт Джилс и измамихме глупавия старик. Рискувахме много и заслужаваме да си получим наградата.

— Не можем ли да го направим без Селин? Ами ако Бъртрам се откаже?

— Няма да го направи! — Дариъс се приближи до огъня и разтвори жакета, за да стопли задника си. Гръмотевиците се засилваха и в салона изведнъж стана студено. — Докато те чукаше, момчето сигурно си мислеше за Селин. Проникваше в нейното тяло, мачкаше и смучеше нейните гърди…

— Какво? — изграчи Мери и скочи. — Ти си гледал! През цялото време си ни гледал, мръснико! Не е възможно да е виждал нея! Не е възможно! Ще те убия!

Тя се нахвърли с юмруци срещу него, но той успя да я хване за шията и я стисна безмилостно. Мери изпъшка, размаха ръце и загуби равновесие. Дариъс я изправи на крака и рязко я пусна.

— Длъжна сте да ми се подчинявате, мадам. Хайде сега, седни и ме изслушай.

Трепереща с цялото си тяло, Мери се отпусна отново в креслото.

— Тя е едно нищо. Едно глупаво нищо, което обаче може да ни даде онова, от което се нуждаем. Никой истински мъж не би я пожелал.

— Бъртрам и Пърсивал я желаят. Много я желаят. Бъртрам смята да я научи на изкуството да го задоволява, но и да играе ролята на невинна хлапачка за Пърсивал. Ще я научи, че е длъжна да изпълнява желанията на съпруга си и да ощастливява приятелите му, както се очаква на събиранията им. Кой знае как ще пищи, когато един след друг нахлуват в невинното й тяло. И ако е много умна и се справя добре, ще минат няколко години, докато онези й се наситят.

Мери подсмръкна и се уви с тънкото неглиже.

— Крайно време е да ни обезщети за грижите, които положихме за нея. Неблагодарно зверче! И Лети най-сетне ще си отиде! Отдавна не понасям обвинителните й погледи.

— Трябва да бъдем предпазливи — напомни й Дариъс. — Лети знае твърде много. Може би трябва да предприемем някои стъпки…

— Няма да е трудно. Остави на мен.

Най-сетне Дариъс се усмихна одобрително на жена си.

— Правилно! Убеден съм, че ще се справиш. В тези неща винаги си била добра. Умна, предпазлива, съобразителна.

Мери отговори на усмивката му.

— Ние с теб имаме таланта да манипулираме хората, любов моя. Спомни си само как тласнахме към гибел нещастния Франсис Сейнт Джилс и скъпата му съпруга Софи.

Дариъс кимна.

— Мина без усложнения, защото старият глупак, маркизът, допусна да го излъжем.

— Планът ни беше съвършен — прошепна замечтано Мери. — Много обичам да си спомням онези дни… Как упоихме Франсис и го замъкнахме в публичния дом! Откраднахме пръстена му и му обяснихме, че е ощастливил няколко проститутки и се е напил до безсъзнание. И той повярва, че последната е откраднала пръстена му. Перфектно!

— Добре го измислихме — засмя се Дариъс. — Глупакът повярва, че уличницата е откраднала пръстена и го е занесла на баща му. Можеш ли да си представиш как се е гърчил, когато маркизът е тикнал пръстена под носа му? За всичко обвиняваше себе си! — Дариъс се удари доволно по бедрата. — Без да го погледне, го сложи на пръста си и с това подпечата съдбата си. Твърдо вярваше, че малката мръсница е занесла пръстена на баща му и маркизът е жестоко разочарован от липсата на морал у сина си. Изобщо не се опита да се защити, когато бе прогонен от тази къща. Нито за миг не си помисли, че не друг, а ти си занесла пръстена на маркиза и си му разказала съвсем друга история.

— Естествено беше маркизът да повярва в моята история, след като Франсис не се опита да се защитава — Мери се тресеше от удоволствие. — Боже, колко отдавна не сме говорили за онези дни! Все още не мога да повярвам, че никой от двамата не ни заподозря. Старикът ми повярва, че синът му ме е опозорил. И че ако не е добрият, благородният Дариъс, ще се наложи да се скрия в някое далечно имение като нещастна компаньонка. Да, старият ми повярва.

— И за да изкупи греховете на сина си, ни завеща всичко, което поискахме. Тази къща. Наследството на Франсис — Дариъс отново изпита задоволството, което му бе донесъл онзи триумф.

— За съжаление не ни го завеща, а ни го даде само да живеем в него — промърмори сърдито Мери и лицето й помрачня.

— Но ние можем да останем тук, колкото си искаме — напомни й Дариъс. — Слава богу, наследникът му уважи желанието на маркиза.

— Огъстъс ни мрази.

— Нямаш доказателства.

— Мълчанието му го доказва — настоя Мери. — Отказва да ни приеме. Отказва да ни предостави официално Найтсхед. Значи ни мрази.

— Може би, но няма да ни изхвърли. Всичко останало няма значение. Ще получим от Лечуит парите, които ни трябват, и ще намерим бисерите! Вътрешният глас ми го казва, а той никога не ме е лъгал. И тогава ще бъдем свободни!

Той — а не двамата! Той щеше да бъде свободен. Щеше да се махне от нея, да се отърве от всички проблеми. И да заживее живота, който заслужаваше.

— Понякога ме е страх, че Франсис ще се върне…

— Никога! — Дариъс беше дълбоко убеден в това. — Може би след смъртта на баща си се е опитал да се разбере с новия маркиз, но не е успял. Убеден съм в това. Огъстъс не знае защо Франсис е бил прогонен. Бащата му е заръчал да не търси връзка с неморалния си брат.

— Непрекъснато проверявам във вестниците има ли съобщение за завръщането му — пошепна Мери. — Тази вероятност ме преследва…

— Мен не! — заяви Дариъс и се удари по гърдите. — Франсис все още е убеден във вината си и не смее да се върне в Англия. Защото обожаваната му Софи не бива да узнае за изстъпленията на съпруга си.

— Софи обичаше тази къща — Мери се усмихна на спомена. — Ако знаеш как ми се иска да видя лицето й, когато разбере, че аз съм причината за мизерията й. Че вече двадесет години страда, защото съпругът й е изнасилил мен!

Дариъс я погледна втренчено.

— Да не забравяме истината, скъпа — Франсис не те е изнасилил. Изобщо не те е докоснал. Ти беше моята съвършена съюзница, това е. Ти го мразеше, защото той не те искаше, и за да си отмъстиш, унищожи и него, и семейството му. Не се спря пред нищо.

Жената отметна глава и се изсмя грозно.

— Той беше глупак. Където и да е сега, убедена съм, че мисли за мен и за онова, което можехме да имаме заедно. Дано и двамата да страдат ужасно!

— А аз се моля да намери ранна смърт!