Стела Камерън
Магическо докосване (16)

16

„Дяволите да го вземат“? Селин затисна с юмрук устата си и огледа крадешком гневното лице на Джеймс и вкаменения профил на Дейвид. Никой не смееше да ругае в присъствието на Дейвид. Никой.

— Мистър Игълтън — Уон Тел излезе напред и Селин забеляза, че устните му потръпваха нервно. — Негово преподобие мистър Талбот и мис Селин…

— Знам кои са, човече, в ада да идеш дано!

— Джеймс! — Селин не можа да се удържи. — Дейвид е…

— Знам какъв е! Поп!

— О!

Джеймс устреми поглед към момичето, коленичило в краката му.

— Лиам — изрече с леден глас той, — ако знаеш кое е добро за теб…

— Спрете веднага, сър! — Дейвид се изправи в целия си ръст. — Какво си въобразявате? Как смеете да унижавате така това крехко същество?

Лиам остана в краката на господаря си.

Селин изведнъж забеляза, че Дейвид е много едър, и неволно го оприличи на гневен Аполон. Никога не го беше виждала такъв.

— Дейвид…

— Ти ще мълчиш, Селин — прекъсна я той с необичайна рязкост. — Това посещение няма нищо общо с професията ми, сър!

Джеймс разкопча тъмносиния си жакет и сложи ръце на кръста си.

— Радвам се да чуя тези думи, мистър Талбот — светлият панталон и ботушите бяха целите в кал. Панталонът подчертаваше мускулестите бедра и… Селин вдигна глава и погледна в сивите очи, които бяха станали почти черни от възбуда.

Как би могла да му устои!

— Ядосва ли те онова, което виждаш, Селин? — ъглите на устата му се вдигнаха — това беше предизвикателство, не веселие. — Знам колко ти е противна калта, най-вече по ботушите.

Нямаше да се изчерви, в никакъв случай!

— Чуйте ме, Игълтън — Дейвид направи няколко твърди крачки към него. — Да плашите слабия пол — това може би отговаря на вашата представа за спорт, но не и на моята.

Джеймс пое дълбоко въздух и гръдният му кош се изду. Селин си припомни живо за чувствата, които беше изпитала, когато бе прикована под силното тяло на този мъж, и затвори очи. Ако наистина беше паднала жена, вече нямаше никакво желание да се изправи.

— Не ти ли е добре, Селин?

Въпросът на Джеймс я стресна.

— О, нищо ми няма. Просто съм малко… изненадана.

— Изненадана?

Нима той не усещаше какво чувства тя, нима не мислеше същото, което мислеше и тя? Така беше винаги, когато двама души бяха на едно мнение — а те без съмнение бяха станали едно и в моменти като този не бяха нужни обяснения…

— Желаете ли да донеса нещо освежително, мистър Игълтън?

Джеймс се обърна към Уон Тел.

— Смятам да се освежа с голяма чаша уиски. Ако нашите гости желаят да се присъединят към мен, можеш да го поднесеш. А после махни Лиам, моля те!

Застанал насред луксозното помещение, облицовано с тъмно дърво и черен лак, мебелите тапицирани с пъстри коприни, с украси от странни позлатени кучета и нефритени дракони с очи от скъпоценни камъни, Джеймс изглеждаше по-могъщ и властен отвсякога. Рамката подчертаваше излъчването му. Селин отново срещна погледа му и ноктите й се забиха в дланите. Какво впечатляващо присъствие — но и загадъчно, и непредвидимо. Не можеше да повярва, че го е опознала интимно… и гори от нетърпение да повтори интимната среща. Погледът му не се откъсваше от нея нито за секунда. На устните му играеше нежна усмивка.

Уон Тел се покашля предупредително и Джеймс се обърна към госта си.

— Е, ще ми кажете ли защо сте тук, мистър Талбот? Желаете ли уиски? Или може би твърдият алкохол е прекалено земна напитка за божи служител?

— Вие се опитвате да ме сплашите, сър — отговори спокойно Дейвид. — Но не съм и очаквал друго. Нито мис Гудуин, нито аз държим да бъдем обслужени във вашата къща.

Атмосферата се нажежи още повече. Селин се опита да се усмихне.

— Надявам се да ни простиш нахлуването, Джеймс. Дейвид няма да остане дълго в Лондон и исках да му дам възможност да те опознае.

— С каква цел?

Селин усети как в гърлото й заседна буца и бузите й пламнаха. Никога не беше виждала Джеймс в такова настроение и не знаеше как да реагира.

 

 

Дейвид пристъпваше нервно от крак на крак.

— Посещението беше моя идея, Игълтън. Искам да ви задам няколко въпроса.

— Е, добре — Селин видя как скулите на Джеймс потръпнаха. — Уон Тел, изведи Лиам.

Малката фигура в червено се надигна, обви с ръце крака на Джеймс и опря бузка в ботуша му.

— Каква непоносима гледка — прошепна ужасено Дейвид. — Духът на бедното същество е непоправимо увреден.

Защо Дейвид настояваше да дойдат тук? Трепереща, Селин отвори зелената си кадифена чантичка с украса от бели пера, същите като на бялата й шапчица.

— Вземи това, Дейвид — подаде му шишенцето, което по заповед на Лети носеше винаги със себе си, и обясни: — Амоняк. Може би ще помогнеш на Лиам.

— О, божичко! — Джеймс извъртя очи към небето.

— Не мога да си представя какво е предизвикало недоволството ти, Джеймс — Селин вирна брадичка. — Но явно си много ядосан, след като се държиш така… негостоприемно. Ако бях помислила, че ще се отнесеш с нас по този начин, никога нямаше да дойда.

Недоволство? Негостоприемен?

— Точно така — подкрепи я Дейвид.

— Исках… исках да дам възможност на двамата си най-добри приятели да се опознаят. Вместо това… — нещо в каменното лице на Джеймс я накара да замлъкне. Той беше различен от вчера… всъщност никога не го бе виждала такъв. Ами ако беше променил решението си относно споразумението им?

— Ако това е желанието ти, Джеймс, веднага ще се сбогуваме — гласът й затрепери и замря.

— Не и преди да съм изпълнил мисията си — възрази твърдо Дейвид.

— Ще узная ли скоро за какво се отнася? — попита саркастично Джеймс. Погледна надолу към Лиам и процеди през зъби: — Бъди така добра и стани, госпожичке.

— Нечувано! — изсъска Дейвид, хвърли унищожителен поглед към Джеймс, наведе се над Лиам и непохватно я помилва по рамото. — Стани, мило дете. Аз ще се погрижа този човек никога вече да не ти причинява болка.

— Майко мила! — Джеймс погледна отчаяно към Уон Тел, който вдигна рамене и се оттегли с кратък поклон. — Какво доживях! В къщата ми нахлуват чужди хора, а верните ми служители ме изоставят на произвола на съдбата!

Селин на свой ред го изгледа унищожително.

— Джеймс, моля те да не ругаеш. Не забравяй, че в стаята присъства младо и невинно момиче като Лиам — Джеймс се изсмя подигравателно и това я ядоса още повече. — Би трябвало да се засрамиш — добави остро тя.

— Искам да разбера защо вчера сте отвлекли Селин извън града — каза твърдо Дейвид, без да сваля ръце от раменцата на Лиам.

Джеймс се отвърна от него и погледна Селин право в очите. Тя поклати глава едва забележимо и с поглед го помоли да я пощади. Устата му се опъна в тънка линия, но изразът на лицето му изненадващо омекна.

Шепнейки утешително, Дейвид се опита да изправи Лиам на крака, но тя отказа да покаже лицето си и се вкопчи още по-силно в краката на господаря си.

— Хайде, детето ми, бъдете разумна и позволете да ви помогна — Дейвид внимателно освободи пръстите на Лиам и я изправи в целия й дребен ръст. Обърна я към себе си и тя вдигна лице.

— Позволете ми… позволете ми… — устата му остана отворена и той се загледа като замаян в съвършеното й личице.

Минаха секунди. Минаха минути.

Селин видя как зелените очи на Дейвид се разшириха, а тънките му вежди се събраха над носа.

Лиам остави ръцете си в неговите и спокойно отговори на погледа му.

Джеймс предизвикателно скръсти ръце под гърдите си.

— За какво искахте да говорите с мен, Талбот? За вчерашния ми опит да отвлека Селин?

— Джеймс! — Селин направи крачка към него, но той поклати решително глава.

— Тя е била сама, без компаньонката си — изрече с отсъстващ вид Дейвид.

— Точно така — кимна с усмивка Джеймс. — Съвсем сама. За няколко часа!

Селин притисна ръка към сърцето си. Не искаше да стане така. В представите й Джеймс заявяваше на родителите й, че я е компрометирал, и те я връщаха обратно в Дорсет, за да не заговорят никога вече за женитбата и с противния Лечуит. Дейвид не вземаше никакво участие.

— В отсъствието на мистър и мисис Гудуин и след като никой не поема отговорността за нея, моят дълг изисква да закрилям Селин.

— Много почтено от ваша страна — отбеляза Джеймс, усмихна се на Селин, сложи пръсти на устните си и й изпрати целувка над нищо неподозиращите глави на Дейвид и Лиам.

Селин потрепери в зелената си утринна рокля, скрита под плътна наметка. Гореща вълна се разля по някои части на тялото й, които не смееше да назове.

— Добре ли сте, детето ми? — попита Дейвид и се наведе да огледа Лиам, сякаш вече не беше достатъчно близо.

Тя кимна бързо и плитката, която беше навила на темето си, падна тежко на гърба.

— Бях малко объркана, сър — изрече тя с ясен, спокоен глас. — Мастър Джеймс беше ядосан и ми се скара — с пълно право.

Дейвид прехапа устни. Беше почти една глава по-висок от момичето. Едрата му, мускулеста фигура подчертаваше крехкостта и нежността на нейната. Тя беше като същество от приказките, способно да открадне сърцето на всеки чувствителен мъж.

Селин премести тежестта си върху другия крак и изду бузи. Каква глупачка беше! Както винаги, Дейвид изливаше цялото си съчувствие върху онзи, който според него имаше нужда от помощ.

— Никой няма право да ви се кара — каза той на Лиам. — Никога!

Леко движение насочи вниманието на Селин към Джеймс. Той наблюдаваше Лиам и Дейвид с изненада и нарастващ интерес.

— От този момент нататък, докато пристигнат родителите на Селин, мистър Игълтън — продължи Дейвид доста разсеяно, — ще говорите с мен, преди да се опитате да се доближите до Селин.

— Или да се опитам отново да я отвлека? — Джеймс хвърли зъл поглед към Селин.

— Няма да успеете — Дейвид взе двете ръце на Лиам в десницата си и докосна бузата й с другата си ръка. — Има ли нещо, което искаш да ми разкажеш, Лиам? Нещо, което трябва да направя за теб… да ти помогна… сега, веднага?

Лиам се поклони кратко.

— Може би… Не, благодаря ви — плитката й се разплете и тежката синьо-черна коса я загърна като мантия.

— Дейвид — обади се несигурно Селин, — не мислиш ли, че е време да си отидем?

— Сигурна ли си, Лиам? Наистина ли нямаш нужда от нищо?

Онова, на което присъстваше Селин, не беше халюцинация на глупачка. Негово преподобие Дейвид Талбот от Литъл Падъл, консервативно село в Дорсетшайър, беше омаян от Лиам, икономката на мистър Джеймс Игълтън, китайско момиче от остров Пайпан в Южнокитайско море.

Нейният скъп приятел бе загубил сърцето си.

Селин забеляза, че ръцете й треперят. Какво се случваше тук? Каква потенциална катастрофа бе предизвикала с лекомислието си?

— Аз съм много щастлива в този дом — обясни Лиам с толкова тих глас, че останалите едва я чуха. — Онова, което видяхте, беше просто една глупост, за която съм виновна единствено аз — тя се обърна към господаря си: — понякога съм доста изнервяща, нали?

Джеймс не успя да скрие изненадата си.

— Не мога да повярвам…

— Трябва да разберете — каза Лиам на Дейвид. — Понякога е необходимо да ме поставят на мястото ми…

— Никога — прекъсна я пламенно Дейвид и се обърна заплашително към Джеймс: — Ако не се отнасяте към младата дама с необходимата деликатност, ще се разправяте с мен, сър. Ясно ли се изразих?

— Дейвид, моля те! — изохка ужасено Селин.

— Не се притеснявай — засмя се Джеймс. — Сигурен съм, че божият слуга няма да употреби насилие, докато защитава новата си подопечна.

Дейвид отново се бе загубил в очите на Лиам.

— Убедена ли си, че си тук по своя воля, детето ми?

— О, да! — бездънните черни очи се преместиха от Дейвид към Джеймс и се върнаха обратно. Селин забеляза как предаността бе заменена от несигурност, видя полуспуснатите ресници на Лиам, зачервените бузи — и отново потрепери.

Внезапно Дейвид се изправи рязко и сякаш едва сега осъзна колко интимно държеше ръцете на Лиам, колко близо стоеше до нея. Отстъпи назад и я пусна.

— Да тръгваме!

Лиам се запъти към вратата със сведена глава. Дейвид я последва с напрегнато изражение. Когато Селин се накани да тръгне след тях, Джеймс я хвана за ръката.

— Днес беше опасно груб, Джеймс — изсъска сърдито тя. — Ако Дейвид заподозре нещо за плановете ни, ще направи всичко, за да ни попречи.

Той я обърна към себе си.

— Твоят приятел изобщо не чу думите ми.

— Но това не беше твоя заслуга.

Той впи поглед в устата й и се приближи още малко.

— Не, мое златно момиче, това беше съдба — като чу тихите гласове във фоайето, целуна бързо устните на Селин и нежно плъзна език в устата й, за да се наслади на топлината й.

Тя въздъхна и затвори очи.

— Мисля, че открих още някои интересни детайли — включи се в играта, повтори онова, което той правеше с езика си, и изтръгна от гърдите му задавен стон.

Джеймс я хвана за раменете и вдигна глава.

— За какви детайли говориш?

— За това, как възникват чувствата — тя се облегна на гърдите му и сложи ръце на хълбоците му. — За погледите и докосванията… за причините… — колко просто беше да разпери пръсти и да милва коравия му корем.

Джеймс простена отново и сграбчи ръцете й доста грубо.

— Не ме докарвай до лудост — пошепна в ухото й той. — Нямаш представа какво правиш!

— О, разбира се, че имам — отговори с достойнство тя. — Вече знам всичко за чувствата между мъжа и жената.

Той се засмя тихо и сложи пръст на устата й.

— Хайде да отидем при твоя закрилник и моята икономка, преди да започнат да се питат какво правим.

— Прав си — Селин се чувстваше натежала, сякаш упоена, и не желаеше да се отдели от него. Мястото й беше тук, при Джеймс.

— В събота ще бъдеш на празненството, нали? Там ще се видим.

Обзе я нещо като паника.

— Не съм сигурна. Може би родителите ми ще са вече тук…

Той я погледна изненадано.

— Какво значение има това?

— Ами… — тя задърпа панделките на шапката си. — Щом пристигнат, трябва да… трябва да изпълним споразумението си.

Джеймс поклати глава и отново я прегърна.

— Вече се разбрахме да оставиш всичко на мен, Селин. Аз съм този, който ще взема решенията — поведе я към вратата и поясни: — Трябва ни повече време. Щом настъпи подходящият момент, ще ти кажа.

Двамата спряха на прага и Селин усети как хватката му се стегна.

— Благодаря ти, Лиам — каза в този момент Дейвид. — Нали няма да забравиш?

— Разбира се, че няма — младата китайка се поклони. — Аз не забравям нищо.

Дейвид вдигна ръка и Селин се вцепени. Старият й приятел, свещеникът, който бе заявил, че няма време за сърдечни вълнения, вдигна ръка и нежно помилва косата на Лиам. Селин видя как се поколеба, но после поднесе един кичур към устата си. Очите му се затвориха за момент, после рязко се отдалечи.

Джеймс промърмори нещо, което Селин не разбра.

— Какво каза, Джеймс?

— Казах „проклети подаръци“ — пошепна в ухото й той.