Стела Камерън
Магическо докосване (10)

10

Любимият Найтсхед! Обрасли с бръшлян каменни стени, грациозни тераси, прозорци от оловно стъкло, които сияеха под утринното слънце. Просторни зелени морави и хиляди рододендрони в розово, бяло и виолетово. Меките дорсетски хълмове, които се простираха чак до морето. Как обичаше да…

— Не ти ли е добре, Селин? — попита съчувствено Лети. — Изглеждаш унила.

— О, нищо ми няма! — девойката се опита да се усмихне, но не й се удаде. — Всъщност да… мисля, че съм малко болна. Най-добре да пиша на мама и татко, че искам да се прибера вкъщи.

Селин въздъхна и сведе поглед към ръцете си, които лежаха безсилно върху жълтата муселинена рокля на Изабел Прентъргаст. Тази вечер неизчерпаемата й енергия беше доста изхабена.

Каретата, която я бе довела на приема на семейство Арбътнот на Баркли Скуеър, изтрополи отново и спря по-нататък на улицата.

— Не изглеждаше болна — възрази спокойно Лети. — Почувства се зле едва следобед, след срещата с мистър Игълтън — тя се наведе и помилва ръката на Селин.

— Какво общо има това? — попита остро Селин и издърпа ръката си. — Наистина Лети, понякога правиш връзка между неща, които нямат нищо общо едно с друго — за съжаление умозаключенията на Лети винаги бяха точни.

— Смяташ ли?

— Да, смятам… Ох, как мразя всичко това! — Селин посочи опашката от карети, която се точеше пред тях. — Глупаво е…

— Глупаво ли?

— Точно така!

— Права ли съм в предположението си, че обичайният начин на провеждане на такива приеми не намира одобрението ти?

— Права си. Напълно!

Лети затвори за миг очи и притисна брадичка към високата си яка.

— Какво ти? — попита недоволно Селин. — Да не си уморена?

— Не, не… не се притеснявай за мен.

— Какво ти е?

— Мисля — отговори Лети.

Селин ужасно мразеше, когато Лети я изключваше от мислите си. Лети беше единствения човек на света, на когото имаше доверие.

— За какво мислиш?

— За някаква магия, която да те направи щастлива.

Обзета от разкаяние, Селин се притисна до нея и взе ръката й.

— Щастлива съм, че си до мен — защо не можеше да й обясни, че е ужасно объркана от чувствата, които мистър Джеймс Игълтън бе събудил в сърцето и още при първата им среща… и че тези чувства, каквото и да означаваха, се засилваха с всеки ден…

— Много бих искала да науча нещо повече за него — пошепна като на себе си Лети.

Селин се стресна, свободната й ръка притисна гърлото. Не беше нужно да пита кого има предвид Лети.

Компаньонката стисна ръката й и поклати глава.

— Има нещо, което…

— Какво? — попита възбудено Селин.

— Нищо — Лети се намръщи още повече. — Моля те, бъди внимателна. Ти си много млада и много красива. Той също е впечатляващ мъж, никой не може да го оспори. Добре изглеждащ, очарователен, очевидно преуспял. Отлична плячка за всяко момиче, което си търси съпруг. Нещо ми казва, че ще бъде чудесен съпруг. Но все пак има нещо…

— О, не повтаряй все едно и също! — Селин се облегна на седалката и се загледа в мрака, който се събираше около кръговете светлина на уличните фенери. — Нямаме причина да си блъскаме главите за мистър Игълтън. Много добре знам, че говориш за него. Моето познанство с този човек е бегло, можеш да ми вярваш. Той се прави на кавалер само защото… защото…

— Какво? — попита тихо Лети и внимателно приглади назад една руса къдрица от челото й.

— Защото има добри маниери — отговори Селин и се отдръпна. — Погледни тази смешна навалица. Десетки карета, които се придвижват напред като охлюви. Отиваме на прием, където не познаваме почти никого. Каква глупост!

— Откъде знаеш толкова неща за приемите, мис? Това ти е първия.

— Фреда ми е разказвала какви ли не истории. Каза ми, че в къщата на семейство Арбътнот — впрочем, аз не ги познавам и нямам представа защо са ме поканили — ще има празнично осветление, за да могат всички да се възхитят на обстановката. Поканените обикалят от стая в стая и разговарят за неопределени неща с неопределени хора — тя пое дълбоко въздух и продължи: — А яденето — обикновено поднасят само по няколко хапки — ще е ужасно, но всички ще го хвалят. Хората ходят на приеми само за да ги видят. Освен това ще е много горещо.

Тя скръсти ръце под гърдите, вирна брадичка и погледна предизвикателно Лети. Тежко й, ако посмееше да каже нещо хубаво за предстоящата вечер.

— Роклята ти стои чудесно! — Лети се усмихна окуражително. — Надявам се никой да не я познае.

— И аз се надявам — кимна мрачно Селин. — А и тази вехта карета… дано никой не я познае в тъмното.

— Щом веднъж пристигнем, никой няма да се интересува с какво сме дошли — каза Лети, макар че и тя изглеждаше нещастна. — Вече ти казах, че мисис Арбътнот е позната на майка ти от младите им години. Вероятно мисис Гудуин е писала на мисис Арбътнот, че дъщеря й е в Лондон за сезона, отначало сама, без родителите си. Спомни си, че мисис Арбътнот бе написала на поканата много мил личен поздрав! Тя ще се радва да те види.

Селин посегна към тънката черно-златна плитка, която Фреда и Лети бяха вплели с много усилия в буйните златни коси.

— Длъжна ли съм да стоя при мисис Арбътнот?

— Непременно — отговори почти сърдито Лети. — Макар и не за дълго. Можеш да си говориш с всички, които познаваш.

— Но аз не познавам никого.

— Може да се запознаеш с интересни хора.

— Вече познавам един…

— Правилно — кимна Лети със снизходителна усмивка. — Вече познаваш един мъж, който те е омагьосал, нали?

Селин изведнъж изпита желание да заплаче. Тя не плачеше никога — почти никога. В гърлото й заседна болезнена буца и тя преглътна мъчително.

— О, агънцето ми! — Лети се опря на люлеещата се стена на каретата и седна до Селин. — Вярно ли е? Наистина ли ти… Мислиш ли, че изпитваш нещо към мистър Игълтън?

Селин подсмръкна и жално изкриви лице.

— Нямам никакъв опит с тези чувства, Лети — бузите й горяха. Искаше да каже, че с изключение на значителния си опит с мистър Игълтън не знае абсолютно нищо за онова, което се случва между мъжа и жената.

Лети помилва ръката й.

— Като твоя икономка, особено при отсъствието на майка ти и баща ти, мога да кажа на мистър Игълтън, че не отговаряш на интереса му…

— Не! Моля те, Лети, не го прави.

— Значи той все пак означава нещо за теб?

— Моля те, не настоявай. Не сега. Много повече ме тревожи мистър Лечуит — това поне беше вярно.

— Така е — кимна сериозно Лети, — освен това съм на мнение, че мистър Игълтън е много добра партия.

— Какво общо има това с Лечуит?

Лети извърна лице.

— Просто мислех на глас. Възможно е родителите ти да предпочетат кандидат, който има повече пари от мистър Лечуит. Разбира се, това не означава, че мистър Игълтън е единствения мъж на възраст за женитба, който ще те забележи.

— Както винаги, правиш прибързани заключения — махна сърдито Селин. — Мистър Игълтън беше много мил, но това изобщо не означава, че има намерение да поиска ръката ми.

Не беше точно така. Мистър Джеймс Игълтън бе казал и направил цял куп… интимни неща, но нито веднъж не беше казал, че има сериозни намерения.

— Вероятно не — промълви с отсъстващ вид Лети. — Засега. Но това може да стане много скоро.

— Ти си загрижена заради мистър Лечуит — кимна Селин. — Аз също. Но мама и татко надали щяха да платят куп пари за балния сезон, ако въпросът с мистър Лечуит вече беше решен. Не мислиш ли и ти така?

— Не съм много сигурна, че разбирам плановете им. Но предполагам, че си права. Родителите ти не дават и едно пени, ако не… — Лети млъкна и прехапа устни.

— Ако нямат някаква полза от това — допълни Селин. Пламенно се надяваше, че и този път е така. — Знам, че трябва да бъда послушна и лоялна. Знам, че не е редно да ги критикувам, но мисля, че в момента ми е простено. Вероятно мама и татко много държат да ме омъжат за мъж с добро финансово положение.

— Да, за да се обогатят и те — промърмори Лети.

— Така е, те наистина имат нужда от пари — пошепна Селин. Само ако можеше да намери мъж, който да й харесва поне малко и да отговаря на изискванията на майка й и баща й! — Не е честно!

— Кое не е честно, миличка?

— Че продават момичетата като кобили на онзи, който предложи най-много! Без дори да помислят харесва ли им този човек, могат ли да го обикнат…

— В случая любовта няма никакво значение, Селин.

— Сигурно не — отговори мрачно девойката и отново се замисли за Джеймс Игълтън. Дали тя… Дали онова, което изпитваше към Джеймс, беше любов? Или беше само… похот? Селин потрепери.

— Не искам да те виждам тъжна, скъпа — опита се да я окуражи Лети. — Убедена съм, че има изход. И ние ще го намерим. Вярвай ми.

Селин се усмихна и я целуна по бузата.

— Не се притеснявай, Лети. Знам, че ще се намери решение — даже ако трябваше да избяга, щеше да го направи. Никога, никога нямаше да се омъжи за отвратителния Бъртрам Лечуит! — Вероятно още не мога да свикна с многото нови неща в живота си…

— Да, знам, че си поразена от Лондон. А и глупостите на Дейвид Талбот, и старанията ти да му набавяш пари правят нещата още по-лоши. Наистина не е чудно, че си изнервена.

Селин моментално зае отбранителна позиция.

— Дейвид не върши глупости, Лети, а на мен ми е много интересно да купувам и продавам.

Лети изпухтя презрително.

— Истината е, че ти харесваш опасностите, мило момиче. Онова, което правиш, не подхожда на изискана млада дама. Мисля, че трябва да си поговоря малко с Дейвид Талбот.

— Моля те, не го прави! Нали знаеш колко е плах? Ще се засрами ужасно.

— Наистина би трябвало да се засрами, че говори за такива неща с невинно момиче като теб!

— Дейвид ми е приятел. Онова, което ми говори, има за цел да ме подготви.

— Да те подготви за какво? — попита остро Лети.

Селин направи небрежно движение.

— Не съм сигурна, но ще разбера, когато му дойде времето.

Какво ли щеше да каже Лети, ако знаеше, че поверената й девойка е по природа чувствена? И че — ако не бяха предупрежденията на Дейвид — без съмнение щеше да тръгне по стъпките на Руби Роуз и да пропадне окончателно.

Каретата отново спря, но този път кочияшът скочи от капрата и отвори вратичката.

— Един момент, дами — изръмжа той и спусна стълбичката. След това изкачи стълбата на внушителната каменна къща и почука силно на вратата.

— Ама че глупост! — изсъска Селин. — Точно както ми разказа Фреда. Всички светлини са запалени. Виж прозорците. Каква блъсканица. Нали знаят, че идват хора? Защо всеки трябва да чука? Ще става много по-бързо, ако…

— Такъв е обичаят — прекъсна я развеселено Лети, но и тя не беше в състояние да скрие нервността си. Селин се почувства виновна. — Време е да влизаме.

Селин тръгна решително напред и скоро влезе във величественото фоайе. Таванът беше богато украсен, стените бяха боядисани в потискащо червено. Но навалицата беше толкова голяма, че не се виждаше почти нищо друго.

В преддверието Лети свали наметката й и я огледа критично. Приглади косата й, подреди полите над плисирания златен ръб на фустата.

— Прекрасна си — пошепна тя, но гласът й трепереше. — Трябва да отидем във виолетовия салон на горния етаж.

Лети тръгна напред. Почти дръзко си проби път до стълбата и изкачи стъпалата, като често се обръщаше да види дали Селин я следва.

На горната площадка на стълбата се бяха събрали почти толкова хора, колкото в долните помещения.

— Безсмислено — пошепна Селин в ухото на Лети. — Можем да си отидем и никой няма да забележи, че сме били тук.

— Шт! Мисис Арбътнот изрично помоли да й се представиш. Ако не го направиш, сигурно ще се свърже с майка ти и ще пита защо не си дошла.

— О, как мразя тази суматоха! — изохка тихо Селин. — Как изобщо ще познаем мисис Арбътнот?

Лети спря толкова рязко, че Селин се удари в нея.

— Какво означава това?

— Аз не я познавам. Или имаш намерение да питаш всяка дама в залата дали тя е мисис Арбътнот?

— Естествено, че не!

— Аха — Селин скръсти ръце. — И какво тогава?

— Селин Гудуин! — добре познат женски глас надвика шума. — Какво правите тук?

Селин се стегна, обърна се и погледна в сияещите сини очи на Изабел Прентъргаст.

— Поканена съм на прием — отговори твърдо тя. — А вие, Изабел?

Младата дама я зяпна смаяно — но в следващия миг се засмя и я тупна приятелски по ръката с ветрилото си от бяла коприна.

— Наистина сте забавна! Имате чудесно чувство за хумор! — сините очи се плъзнаха по роклята на Селин и веселието отстъпи място на фалшива усмивка. — И какъв необикновен… тоалет!

— Благодаря ви — Селин се поклони подигравателно. — И вашият е забележителен. С този яркочервен ширит изглежда дързък и драматичен.

— А вие сте наистина уникална с тази рокля, не намирате ли? — попита Изабел с леден поглед.

— Абсолютно — кимна весело Селин. — Честно казано, без дантелата е невъзможно да се разбере, че вече е била носена.

— Абсолютно невъзможно — кимна уверено Изабел и погледът й светна. — Може би бихме могли… да… — гласът й се понижи.

— Да, бихме могли — отвърна спокойно Селин. — Ако пожелаете да ме посетите, утре ще си бъда вкъщи през целия ден.

Изабел явно имаше нужда от още пари, за да се отдава на страстта си към хазарта. Какво щастие за Селин! Каква щастлива случайност — както би казал Джеймс Игълтън. Селин въздъхна сърдито. Само да можеше да забрави този мъж. Сигурно никога вече нямаше да го види. Той просто си бе поиграл с едно неопитно момиче, нищо повече.

— Наистина смятам, че трябваше да изберете не толкова опасен повод да облечете тъкмо тази рокля — шепотът на Изабел върна Селин в действителността.

Лети, която се бе надигнала на пръсти, за да потърси нещо във виолетовия салон, се обърна към Селин.

— Да вървим, скъпа. Вече знам как да изпълним успешно мисията си.

— Какво иска да каже тя? — попита нетактично Изабел. — Защо ви придружава слугиня?

Селин хвърли поглед към кафявата копринена рокля на Лети и се намръщи. За съжаление Изабел имаше право.

— Лети е моя компаньонка.

Трябваше да намери начин да й набави две-три прилични рокли за излизане в обществото. Лети имаше хубава фигура и интересно лице и сигурно щеше да изглежда чудесно в официален тоалет.

— Компаньонките също са слуги — промърмори Изабел. — Трябва да вървя. Моля ви, не се опитвайте да правите впечатление с тази рокля! Сигурно ще ви бъде безкрайно неприятно, ако хората забележат, че е била променена за вас.

— Също както и на вас, след като веднъж вече са ви видели в нея!

Изабел отметна назад къдриците, които падаха свободно по гърба й.

— Ще бъда принудена да призная, че сте толкова бедна, та не можете да си позволите нови рокли.

Сега беше ред на Селин да я погледне унищожително.

— И защо смятате, че ще повярват на вашата история, а не на моята? Аз бих могла да обясня на интересуващите се, че сте ми продали роклята, защото имате нужда от пари.

— Никой няма да ви повярва — Изабел се изсмя нервно. — Но хайде да не се караме. Утре ще дойда да ви видя, а дотогава ще сме забравили този малък сблъсък.

— Права сте. Няма да се караме за дреболии.

Селин проследи с поглед Изабел, възхитена от бялата муселинена рокля. Неволно си представи как би изглеждала в нея самата тя, ако корсажът беше обшит с мънички перли, а на главата си имаше тюрбан от същата материя, също обшит с перли, прекрасно подчертаващ тъмнорусата й коса.

— Не купувай нищо от тази слабоумна кокетка — помоли я Лети. — Хайде, ела с мен. Ще подслушваме разговорите на гостите, докато разберем коя е мисис Арбътнот.

— Чудесен план — засмя се Селин. — И да знаеш, че ще купя още няколко рокли от тази дръзка малка глупачка.

— Не, няма — възрази решително Лети и протегна шия, за да вижда по-добре, докато вървяха през салона. — Внимавай какво говорят хората наоколо. Дано чуеш името на домакинята!

Селин тръгна послушно след икономката си. Роклите на дамите бяха прекрасни, а господата изглеждаха много добре във вечерните си костюми — с изключение на дендитата. Повечето от тях бяха или застаряващи контета с жалки фигури, или младежи, които пъчеха гърди и се оглеждаха с толкова скучаещ вид, че тя се запита защо изобщо бяха дошли на приема. Сигурно си нямат икономки, които са твърдо решени да ги въведат в обществото, помисли си развеселено тя.

— Ето я! — Лети спря рязко и Селин за втори път се удари в нея. — Там, дамата във виолетово. Това е мисис Арбътнот.

— Онази достолепна матрона?

— Точно тя.

— Виолетовата й роба е опит да хармонира със стените…

— Правилно!

— Ами глупавата виолетова шапчица с восъчни черешки?

— Селин! Дамата е домакиня на приема, освен това съм чувала, че е много добродушна. Бъди така добра и си припомни как трябва да се държиш в обществото.

— Но аз нямам намерение да й кажа, че изглежда ужасно с това глупаво дантелено боне, особено когато черешките й влизат в очите.

— Да вървим, госпожице — заповяда строго Лети, макар че на устата й играеше усмивка. — Позволете, милейди, може ли да се запознаем с мисис Арбътнот?

Червеноликата валкюра, която стоеше насреща им, вдигна лорнета си и огледа Лети с присвити очи.

— Кой желае да се представи?

Селин изпъна рамене.

— Добър вечер, мисис Арбътнот — по поведението на дамата и по групата хихикащи момичета зад нея можеше да е уверена, че тази високомерна креатура наистина е домакинята. — Аз съм Селин Гудуин, а това е икономката ми, мис Лети Фишър. Мама ви изпраща сърдечни поздрави и ви благодари, че ме поканихте на тазвечерния си прием.

Жената смръщи чело.

— Гудуин? Гудуин? — главата й се връткаше насам-натам върху тлъстата шия. На пищната гръд, на ушите и китките блестяха диаманти. — Познаваме ли мисис Гудуин?

Чу се отричащо мърморене и Селин усети как се изчерви. Вдигна глава и този път беше благодарна за високия си ръст.

— Майка ми е Мери Детерлинг. Доколкото знам, като момичета сте били приятелки.

— Добър вечер, мис Гудуин — слабичък млад мъж с добродушно лице, тънки руси коси и очарователна усмивка се поклони пред Селин. — Роланд Уетбъри, на вашите услуги — пое ръката, която му подаде Селин, и я целуна, сякаш тя беше най-желаната жена в целия салон.

— Роланд, виконт Уетбъри — проехтя гласът на мисис Арбътнот и този път в него имаше нежност.

Селин направи реверанс.

— Как сте, милорд?

— В този миг се чувствам прекрасно — отговори Роланд и лицето му се озари от усмивка. — А вие?

Тя го хареса веднага и отговори съвсем тихо, за да я чуе само той:

— По-добре… благодарение на вас, милорд.

Бледото му лице се зачерви и Селин прехапа долната си устна. Този високопоставен господин явно я бе харесал. Може би не биваше да се държи толкова дръзко? Може би това беше знак, че тя е със свободен нрав и само чака да я поканят? Издърпа ръката си и сведе глава.

— Казахте, че майка ви е Мери Детерлинг? — промърмори мисис Арбътнот. Стиснатата й уста почти не се виждаше, очите й се местеха от виконта към Селин — Мисля, че си спомням… тя се омъжи за по-младия син на някакъв провинциален барон, нали?

— Мамо! — млада жена, висока почти колкото Селин, но доста по-тънка, хвана ръката й. — Няма ли да ме представиш на дъщерята на старата си приятелка?

— Ах, ето те и теб, Беатрис! — мисис Арбътнот се обърна като орлица, която трябва да защити малкото си. — Роланд вече се притесняваше, че не те вижда никъде.

Беатрис беше не само тънка, но и забележително безлична, с изключение на красивите очи с цвят на тъмни сапфири и извънредно гъстата черна коса, вдигната в сложна прическа. Селин забеляза, че виконт Уетбъри не остана особено доволен от появата на Беатрис. Изобщо не изглеждаше притеснен, а продължаваше да зяпа Селин с огромните си сиви очи и тя неволно го оприличи на малко кученце, което моли за внимание.

— Аз съм Беатрис Арбътнот — представи се момичето и се усмихна сърдечно. — Много се радваме да се запознаем с вас, нали, мамо?

— Много се радваме — повтори дамата, но в гласа й нямаше убедителност.

Селин веднага хареса Беатрис.

— Къщата ви е много… внушителна — макар че в момента й се искаше да се прибере под собствения си скърцащ покрив на Кързън Стрийт, вместо да остане в този богато украсен музей.

— Селин? Позволявате ли да ви наричам Селин? — виконтът упорито стоеше до тях.

— Да, разбира се.

— Благодаря ви. А вие трябва да ме наричате Роланд.

— Не бързай толкова, старче! — от навалицата зад мисис Арбътнот се отдели едър мъж на същата възраст, облечен във великолепна униформа. — Внимавайте с Роланд, мис Гудуин. Той е опасен покорител на женски сърца.

Виконтът се обърна към приятеля си с разкривена усмивка.

— Това е ужасна лъжа, Теди, и… — той хвърли смирен поглед към Селин. — Не му се сърдете, той е военен и е свикнал да говори, каквото му дойде на ума. В никакъв случай не съм искал да ви досадя.

Селин се изкиска развеселено. Ето че започваше да се забавлява.

— Не се чувствам обидена, милорд… Роланд.

Разговорът продължи, полетяха весели забележки. Лети докосна ръката й, за да й покаже ъгъла, където седяха компаньонките, и се отдалечи.

Мисис Арбътнот заяви гръмко, че си е спомнила коя е Мери Детерлинг, и огледа благосклонно момичето, което очевидно се харесваше на дъщеря й.

— Кажете, Селин — попита почти плахо виконт Уетбъри, когато горещината в салона стана непоносима — бих ли могъл да ви изкуша за чаша лимонада?

— Ами…

— Мен във всеки случай можете да изкушите, милорд — до Селин застана красиво червенокосо момиче. — Опитах се, но не мога да си пробия път до бюфета. Ако продължава така, ще припадна.

Леко вдигане на веждите издаде недоволството на виконта.

— Ще дам всичко от себе си, за да изпълня желанието ви…

— Дафне Дьоклер — младата дама се нацупи очарователно и се залюля леко, за да разкрие прелестите на фигурата си под светлосиния муселин. — Лейди Дафне Дьоклер. Познаваме се. Или поне аз мисля така. Брат ми Бенджамин спомена, че се запознал с вас в Уайтс. Нима не сте говорили за мен?

Селин сведе очи, смаяна от поведението на непознатата.

— За съжаление не мога да си спомня. Селин, ще се постарая да се върна колкото може по-скоро.

— Боже, каква интересна рокля! — Лейди Дафне огледа Селин с пресметливите си сини очи, искрящи от омраза. — Мисля, че вече съм виждала подобна.

— Наистина ли? — трябваше веднага да се махне оттук, но как?

Селин се огледа за Лети.

— Да! Дори си спомням, че личността, която я носеше, ми разказа, че била ушита специално за нея — лейди Дафне се наведе и повдигна полата на роклята. — Не си спомням да е имала златно плисе, но естествено, нова фуста… — думите отзвучаха многозначително.

Трескаво кимаща глава и парче яркочервена дантела привлякоха вниманието на Селин към Изабел Прентъргаст. Младата дама вдигна пръст към устата си.

— О! — Лейди Дафне вдигна ръце към лицето си. — Каква глупачка съм! Простете ми, Селин! Изабел ще ме убие!

Възцари се неловко мълчание.

— Мисля, че вече имам нужда от чаша лимонада, милорд — обърна се Селин към готовия да избухне виконт.

— Боже, колко съм глупава, развалих ви вечерта! — извика лейди Дафне. — Моля ви, не бива да се срамувате, че е трябвало да вземете рокля назаем, за да дойдете тук. Всички знаем какво бреме е сезонът за хора с ограничени средства.

Селин хвърли бърз поглед към ужасеното лице на Изабел и едва не избухна в смях.

— Благодаря ви за разбирането, лейди Дафне — отговори с усмивка тя, — но се боя, че заключенията ви не са съвсем правилни.

Очите на момичето отново се напълниха с омраза и красивата уста се изкриви злобно.

— Моля, обяснете.

— С готовност, но не тук, за да не досадим на гостите. За мен ще е удоволствие… — тя разтвори ветрилото си и осуети умело опита на лейди Дафне да я прекъсне. — … истинско удоволствие да ви дам полезна информация за системата, която съм измислила и която е изгодна за всички участници.

— Но…

— Не, не — отговори Селин с най-прекрасната си усмивка. — Вие заслужавате да узнаете всичко за моето откритие. Ако желаете, можем да си уговорим среща. Роланд, междувременно ще дойда с вас на бюфета.

— Възхитен съм! — виконтът й подаде ръка и Селин я прие с усмивка. — Моля, извинете ни — каза той и я преведе бързо покрай съкрушената лейди Дафне.

— Много съм щастлив, че приехте поканата ми — поклони се галантно Роланд. — Искате ли да се поразходим на терасата? Да се махнем от тази тълпа. Тук човек не може да чуе дори собствените си мисли.

Селин се изкиска развеселено.

— А аз си мислех, че всичко е както трябва.

Нямаше никакво значение, че е нова на лондонската сцена. Роланд й харесваше.

Виконтът избухна в смях.

— Вие сте забележително невинна, скъпа. Наистина завладяващо!

Тромав младеж застана на пътя им.

— Наистина — изрече подигравателно той — Селин наистина е забележително невинна, нали, драга моя?

Стомахът на Селин се сгърчи и тя стисна по-силно ръката на Роланд.

— Добър вечер, мистър Лечуит.

Момъкът се ухили, но усмивката не стигна до очите му.

— О, я стига! Между нас не бива да има формалности. За вас съм Пърсивал, сладката ми.

— Кой е този човек? — попита смаяно Роланд.

— Имам спешна нужда от чаша лимонада — прошепна отчаяно Селин. — Моля ви, бихте ли ми я донесли?

Десетина гости, които стояха наоколо, не криеха, че подслушват разговора им.

Преди да е успяла да протестира, Пърсивал хвана ръката й и я отдели от виконта. Поклони се пред Роланд и обясни:

— Аз ще придружа Селин до бюфета, милорд. Тя е много плаха и не знае нищо за света… няма представа как да се държи в обществото. Простете, ако е създала впечатлението, че се сприятелява безразборно с хората.

Млада жена с красиви пера на главата с интерес местеше поглед от Селин към Роланд и обратно. Селин се поколеба как да реагира. Дали да позволи на Пърсивал да я държи с отвратителната си влажна ръка, или да направи сцена, която майка й и баща й никога нямаше да й простят?

Виконтът въпросително вдигна вежди.

— Има ли някаква официална връзка между вас и този господин, Селин?

— Аз съм Пърсивал Лечуит — младежът напразно се опита да повтори арогантната мимика на виконта — но само привлече вниманието на околните върху оскъдните си, нескопосно боядисани коси. — В момента представлявам баща си, който тази вечер не може да присъства. Скоро ще стана роднина на Селин.

Сърцето й направи огромен скок, после спря.

— Това не е… Не е прилично да говорите предварително за тези неща, мистър Лечуит.

— О, не се притеснявайте, скъпа малка Селин! Както вече ви казах, сър, тя е безнадеждно плаха и много скромна. Не иска да покаже колко се вълнува от перспективата да стане моя мащеха.